Синя далия

Двадесета глава

Лоугън огледа мъничката фигура. И преди беше виждал бебета и дори беше имал личен контакт с тях. Долавяше странна прилика между новородените и рибите. Навярно нещо в очите. Това имаше гъст черен мъх по главичката, който повече го доближаваше до човешко същество. Все пак му се струваше екзотично и неземно.

Ако Гевин се намираше наблизо, а Хейли — достатъчно далеч, за да не го чуе, щеше да подхвърли, че това бебе прилича на отроче на Акваман и Жената-чудо.

Хлапето би схванало шегата.

Бебетата винаги го изпълваха със страхопочитание. Навярно заради погледа, който сякаш казваше, че знаят далеч повече от теб и ще те търпят само докато станат достатъчно големи, за да се справят сами.

Но реши, че трябва да измисли нещо по-добро от кръстоска между супергерои, защото майката стоеше до него в очакване.

— Изглежда, сякаш е дошла от Венера, където тревата е сапфирено-синя, а небето е като купа със златист прашец.

„Вярно — каза си Лоугън — и доста по-поетично, отколко теорията за Акваман“.

— О, чуйте го! Продължавай. — Хейли леко го побутна с лакът. — Можеш да я подържиш.

— По-добре да почакам докато укрепне.

Хейли се засмя и внимателно повдигна Лили от чантата за носене.

— Голям мъж като теб не бива да се страхува от едно мъничко бебе. Ето. Само придържай главичката.

— Има дълги крака за такова малко човече. — Те започнаха да ритат, докато майка й му я подаваше. — Красива е като картина. Много прилича на теб.

— Не мога да повярвам, че е мое дете. — Хейли приглади памучната й шапчица и се отдръпна. — Може ли да отворя подаръка.

— Разбира се. Добре ли е да стои на слънце?

— Изпичаме я — каза Хейли, докато развързваше розовата панделка на кутията, която Лоугън бе сложил върху масичката на терасата.

— Моля?

— Кожата й е леко жълтеникава. Слънцето е полезно за нея. Стела каза, че и на Люк е била такава и са го извеждали на слънце по няколко пъти на ден. — Започна да разопакова хартията. — Двете с Роз като че ли знаят всичко за бебетата. Задавам от глупави по-глупави въпроси и те винаги намират отговор. Благословени сме двете с Лили.

Три жени, а едно бебе. Лоугън си представи как при всяко оригване една от тях се втурва да вземе Лили.

— Лоугън, как мислиш, дали нещата се случват, защото е писано или защото човек прави така, че да се случат?

— Предполагам, че човек прави така, че да се случат, защото е писано.

— Замислям се… когато се налага да ставаш по два-три пъти на нощ, имаш доста време за размисъл. Просто исках, чувствах нужда да замина от Литъл Рок и тръгнах насам, защото се надявах Роз да ми намери работа. Можех да отида в Алабама. Там имам по-близки роднини от Роз. Но дойдох тук и мисля, че така е било писано. Лили е трябвало да се роди тук и Роз и Стела да присъстват в живота й.

— Всички щяхме да изпуснем много, ако ти беше поела с колата си в друга посока.

— Чувствам се, сякаш имам семейство. Това ми липсваше, откакто татко почина. Искам Лили да има семейство. Мисля зная, че бихме си живели добре и сами. Но не искам просто сносен живот за Лили. Не е достатъчно.

— Децата променят всичко.

Усмивката й разцъфтя.

— Разбира се. Не съм същият човек, както преди година или дори преди седмица. Вече съм майка.

Хейли отстрани и последната част от хартията и издаде звук, който Лоугън прие като типично женска реакция.

— О, колко сладка кукла бебе! И е толкова мека.

Извади я от кутията и я взе на ръце, както Лоугън държеше Лили.

— По-голяма е от нея.

— Не за дълго. О, толкова е розова и красива, а виж тази сладка шапчица!

— Когато я свалиш, започва да пее.

— Наистина ли? — Хейли отмести островърхата шапчица и зазвуча „Люлчина песен“. — Страхотна е! — Повдигна се на пръсти, за да го целуне по бузата. — Лили много ще я хареса. Благодаря, Лоугън.

— Реших, че колкото и кукли да получава едно момиченце, никога няма да са твърде много.

Лоугън се обърна, когато двойната врата на терасата се отвори. Паркър се втурна навън и двете момчета бързо го последваха с викове.

„И те някога са били толкова мънички — осъзна той и потръпна при тази мисъл. — Тях също са ги държали на ръце, безпомощни като риби на сухо“.

Хлапетата започнаха да тичат в кръг около него, опиянени от свободата си.

— Видяхме камиона ти — заяви Гевин. — Отново ли ще работим с теб?

— Приключих за днес. — И двете лица помръкнаха с комични гримаси и приятната тръпка, която предизвика това у него, го накара да промени плановете си за уикенда. — Но утре трябва да построя една беседка в двора си и са ми нужни двама съботни роби.

— Ние ще бъдем робите. — Люк го задърпа за крачола. — Знам какво е беседка. Онова нещо, обрасло с растения.

— Е, значи ставате. Намерих си двама роби експерти. Да видим какво ще каже майка ви.

— Ще се съгласи. Тя трябва да работи, защото Хейли е в бебешки отпуск.

— В майчинство — обясни Хейли.

— Ясно.

— Може ли да я видя? — Люк отново го дръпна.

— Разбира се. — Лоугън приклекна с бебето в ръце. — Много е мъничка, нали?

— Все още не може да прави нищо. — Гевин замислено смръщи вежди и леко докосна бузката на Лили с пръст. — Само плаче и спи.

Люк доближи устни до ухото на Лоугън.

— Хейли я храни — заговорнически прошепна той — с мляко, което излиза от цицките й.

С удивително сериозно изражение Лоугън кимна.

— Чувал съм това някъде. Малко е трудно за вярване.

— Истина е. Затова ги имат. Момичетата. На момчетата не им порастват цицки, защото те не могат да правят мляко, колкото и да пият.

— Аха. Това е обяснението.

— Дебелакът господин Келсо има цицки — каза Гевин и брат му избухна в неудържим смях.

Стела застана на прага и видя Лоугън с бебето в ръце и момчетата от двете му страни. И тримата бяха ухилени до уши. Слънчевите лъчи проникваха между червеникавите листа на клена и хвърляха трептящи светлосенки върху плочките. Лилиите бяха разцъфнали в пищни цветове и екзотични форми. Долови уханието им, както и това на ранни рози, прясно окосена трева и върбинка.

Чу птичи песни, смеха и шепота на синовете си и нежния звън на камбанките, които висяха от един клон на дървото.

Първата й реакция, когато спря, сякаш преминала през невидима рамка и влязла в картина, бе да възкликне: „Ах“.

Навярно го изрече на глас, защото Лоугън извърна глава към нея. Очите им се срещнаха и глуповатата му усмивка стана топла и нежна.

Изглеждаше като великан, приклекнал там, толкова едър и суров, с мъничкото бебе в ръце, толкова мъжествен, между скъпоценните й момчета.

И толкова… зашеметяващ. Силен мъж със стегнати мускули и загар.

Повече му подхождаше да броди по каменисти горски пътеки, отколкото да стои сред тази изящна градина, изпълнена с нежни ухания, със спящо в ръцете му бебе.

Изправи се и тръгна към нея.

— Твой ред е.

— О! — Стела протегна ръце към Лили. — Ела тук, малка красавице. Ето те. — Докосна веждата й с устни и потърка нос в нея. — Как е днес? — попита тя Хейли.

— Чудесно. Виж, Стела. Виж какво й донесе Лоугън.

„Да, женска реакция“, помисли си Лоугън, когато Стела издаде почти същия звук като Хейли преди малко, щом видя куклата.

— Прекрасна е, нали?

— Чуй това.

Хейли отмести шапчицата и песента отново зазвуча.

— Мамо, мамо! — Люк остави Лоугън на мира и задърпа майка си.

— Почакай, скъпи.

Докато възрастните се радваха на куклата и Лили, Люк въртеше очи и нервно тъпчеше на място.

— Мисля, че ние двете трябва да подремнем. — Хейли отново сложи бебето в чантата и я повдигна с една ръка, а в другата взе куклата. — Отново благодаря, Лоугън. Много мило от твоя страна.

— Радвам се че ти харесва. Грижи се добре за нея.

— Куклите са тъпи — заяви Гевин, но поне учтиво изчака докато Хейли влезе в къщата.

— Така ли? — Стела перна козирката на шапката му. — А онези човечета по всички рафтове в стаята и на бюрото ти?

— Те не са кукли, а екшън герои — Погледна я ужасено, както само осемгодишно момче може. — Стига мамо!

— Признавам грешката си.

— Искаме да бъдем съботни роби и да построим беседка. — Люк задърпа ръката й, за да привлече вниманието й. — Може ли?

— Съботни роби?

— Утре ще строя беседка — обясни Лоугън. — Малко помощ няма да е излишна. Намерих тези двама доброволци. Чух, че са съгласни да работят за сандвичи със сирене и пепси.

— Е, мислех да ги взема да поработят с мен.

— Беседка, мамо. — Люк я гледаше умоляващо, сякаш е получил шанс да участва в построяването на космическа совалка, с която после ще лети до Плутон. — Никога, никога досега не съм строил беседка.

— Е…

— Какво ще кажеш да си поделим времето? — предложи Лоугън. — Сутринта ще са при теб, а аз ще намина да ги взема около обяд.

Стела почувства свиване в стомаха. Това изглеждаше разумно решение. Сякаш бяха родители, семейство. През бученето в ушите й до съзнанието й достигаха гласовете на синовете й, които горещо я умоляваха.

— Добре — едва успя да промълви тя. — Щом си толкова сигурен, че няма да ти пречат.

Лоугън вдигна глава при тези думи, изречени с хладен, сериозен тон.

— Ако се опитат, просто ще ги изритам. Както сега. Момчета, защо не отидете да видите какво е намислило онова куче, за да поговоря насаме с майка ви?

Гевин направи сърдита физиономия.

— Да вървим, Люк. Сигурно ще я целуне.

— Това момче чете мислите ми — каза Лоугън. Допря брадичката й, докосна устните й със своите и погледите им се срещнаха. — Здравей, Стела.

— Здравей, Лоугън.

— Ще ми кажеш ли какво става в главата ти, или трябва сам да се досетя?

— Много неща. Но нищо съществено.

— Когато излезе, изглеждаше като ударена със сатър.

— „Сатър“. Не е дума, която човек чува всеки ден.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

— Добре.

— Искаш ли да узнаеш защо наминах този следобед?

— За да донесеш подарък на Лили.

Тя тръгна с него по една от пътеките. Чуваше момчетата и кучето, а след малко и ударите на бейзболната бухалка на Люк. Нямаше причина да се безпокои за тях, поне засега.

— Да, както и за да се самопоканя на вечеря у Роз, което по заобиколен път означава вечеря с теб. Не се и надявам да мога да те отведа далеч от бебето в скоро време.

Стела не можа да сдържи усмивката си.

— Явно някой чете и моите мисли. Толкова е забавно в къщата да има бебе. Ако успея да я открадна от Хейли за час и да спечеля състезанието с Роз, бих си поиграла с нея като с… кукла. Всички тези прекрасни малки дрешки. Не съм имала момиченце и не предполагах какво забавление могат да бъдат бебешките роклички.

— Когато те попитах дали появата на Лили те кара да се замислиш за трето, ти изпадна в паника.

— Не съм изпаднала в паника.

— Тогава, да кажем, че се стегна. Защо?

— Не е необичайно жена на моите години, с две поотраснали деца, да се стегне при намек за още едно бебе.

— Аха. Отново се стегна, когато казах, че искам момчетата да дойдат при мен утре.

— Не, просто вече имах планове…

— Няма смисъл да ме заблуждаваш, Червенокоске.

— Нещата се развиват твърде бързо, и то в посока, която не бях предвидила.

— Щом държиш да планираш всичко на този свят, навярно трябва да ти начертая карта, по дяволите.

— Мога да я начертая и сама. И няма смисъл да избухваш. Ти ме попита. — Стела се спря до висока конструкция, покрита с пасифлора. — Мислех, че на юг животът тече бавно.

— Когато те видях за първи път, ти ме вбеси.

— Много благодаря.

— Трябваше да се досетя какво ще последва — продължи той. Почувствах го като сърбеж между плещите. На място, което, колкото и да се мъчиш, не можеш да достигнеш, за да се почешеш. И на мен ми се иска нещата да се развиваха по-бавно. Общо взето не виждам смисъл да прибързвам в каквото и да било. Но знаеш ли, Стела, човек не може да планира кога ще се влюби. А аз се влюбих в теб.

— Лоугън!

— Очевидно е, че това те изпълва със страх. Мисля, че възможните причини са две. Или нямаш чувства към мен и се боиш, че ще ме нараниш, или изпитваш дълбоки чувства, които те плашат. — Откъсна един цвят с бели венчелистчета и дълги сини тичинки и го закрепи между виещите й се къдрици. Нехаен романтичен жест, в контраст с раздразнението в тона му. — Повече ми допада втората не само защото е в мой интерес, а заради това, което се случва и с двама ни, когато те целуна.

— Между нас има привличане. Химия.

— Знам каква е разликата. — Обхвана раменете й и задържа ръцете си върху тях. — Ти също, защото и двамата вече сме го преживели. Били сме влюбени, така че и двамата знаем.

— Мисля, че си прав. Донякъде затова ми се струва, че отношенията ни напредват твърде бързо. — Стела обхвана китките му и почувства силата и непоколебимата му воля. — Познавах Кевин цяла година, преди връзката ни да стане сериозна, и още една, докато започнем да говорим за бъдеше.

— Аз прекарах почти толкова време с Рей. Но ето ни сега, Стела. Ти си преживяла трагедия, а аз — раздяла поради стечение на обстоятелствата. Знаем, че за нищо няма гаранции, независимо колко дълго и старателно човек е кроил планове.

— Разбира се. Освен това, трябва да мисля не само за себе си.

— Тримата вървите в пакет. — Лоугън плъзна длани нагоре-надолу по ръцете й и се отдръпна. — Не съм глупак, Стела. И не се стремя да се сприятеля с децата ти, за да се добера до теб. Истински ги харесвам. Радвам им се, когато са край мен.

— Знам това. — Тя леко притисна ръцете му и отпусна своите. — Знам го — повтори. — Личи си, когато някой се преструва. Проблемът не е у теб, а у мен.

— Това е най-ужасното нещо, което можеш да кажеш.

— Да, но е истина. Знам какво е да си дете, чиято майка скача от връзка на връзка. При нас нещата не стоят така — побърза да добави тя, повдигна ръце и потърка поруменелите си от яд страни. — Аз също го знам. Но факт е, че целият ми живот се върти около тези момчета. Така и трябва да бъде.

— Не мислиш ли, че и моят би могъл да се върти около тях? Ако не вярваш, че съм способен да им бъда като баща, защото не са създадени от мен, тогава наистина проблемът е у теб.

— Необходимо е време, за да…

— Нали знаеш какво се прави, за да порасне растение като това здраво и силно? — Посочи с палец към храста. — Слага се присадка и се получава нов плод и цвят. А чрез хибридизиране става по-устойчиво, може би нов вид.

— Да. Но изисква време.

— Трябва да започнеш отнякъде. Не мога да обичам момчетата така, както ти. Но бих могъл да ги обикна по своему, ако ми дадеш шанс. Искам този шанс. Искам да се оженя за теб.

— О, господи! Не мога… ние не… — Стела притисна ръце към гърдите си и си пое глътка въздух, който не достигна до дробовете и — Предлагаш ми брак. Лоугън! Дъхът ми спря.

— Добре. Това означава, че ще замълчиш поне за минута. Обичам те и искам теб и онези момчета в живота си. Ако преди няколко месеца някой ми предскажеше, че ще пожелая да живея със сприхава червенокоса жена и две палави деца, щях да се смея до забрава. Но ето че се случи. Бих предложил да поживеем заедно известно време, докато свикнете, но знам, че няма да се съгласиш. Защо просто не го направим?

— Просто да го направим — промърмори тя, — сякаш случайно ти е хрумнало да си купиш нов пикап?

— За разлика от брака, новият пикап има гаранция.

— Вие ми се свят от толкова романтика.

— Мога да купя пръстен и да падна на колене. Мислех, че така е редно, но вече започнах и няма връщане назад. Ти ме обичаш, Стела.

— Започвам да се питам защо.

— Винаги си се питала защо. Нямам нищо против да продължиш да се питаш. Заедно можем да изградим чудесен живот. За себе си — кимна натам, откъдето се чуваха ударите на бухалката по пластмасовата топка — и за момчетата. Не мога да заместя техния татко, но ще бъда добър баща. Никога не бих наранил нито тях, нито теб. Навярно понякога те дразня и ядосвам, но не бих причинил болка на никого от нас.

— Зная. Нямаше да те обичам, ако не си добър човек. Наистина си такъв, много добър. Но брак? Не знам дали това е решението и за двама ни.

— Рано или късно ще успея да те убедя. — Лоугън се приближи към нея и закачливо усука кичур от косите и около пръста си. Колкото по-скоро, толкова повече време ще имаш да решиш как искаш да бъдат обзаведени всички празни стаи в онази голяма къща. Мисля да избера една от тях и да се заема с нея през следващия дъждовен ден.

Стела присви очи.

— Удар под кръста.

— Приемай го както искаш. Нека бъдем заедно, Стела. — Потърка устните и със своите. — Нека бъдем семейство.

— Лоугън! — Сърцето й копнееше за него дори когато тялото и се отдръпна. — Да се върнем минута назад. Свързано е с темата за семейство. Видях те с Лили.

— Е, и?

— Наближавам тридесет и пет, Лоугън. Имам синове на осем и на шест години. Заемам отговорна длъжност. Държа на кариерата си. Не зная дали искам да имам още деца. Ти нямаш свои, а ги заслужаваш.

— Помислих по въпроса. Би било чудесно да създадем дете, ако и двамата решим, че го желаем. Но сега ми се струва, че получавам повече, отколкото съм искал. Теб и две забавни момчета, вече добре възпитани. Не е нужно да знам всичко, което ще се случи, Стела. Не държа да знам всяка подробност. Достатъчно е, че те обичам и че искам и тях.

— Лоугън… — „Време за трезво мислене“, каза си тя. — Трябва да седнем и да поговорим сериозно. Все още нито аз съм те запознала с роднините си, нито ти мен със своите.

— Лесно можем да решим този проблем, поне с твоите. Ще ги поканим на вечеря. Избери ден.

— Ти нямаш мебели. — Стела долови пискливата нотка в гласа си и съзнателно го сниши. — Това не е важно.

— Поне за мен.

— Важното е, че прескачаме най-съществените стъпки.

В момента те се губеха в съзнанието й.

Брак, нова промяна за момчетата, вероятност за още едно дете. Как да свикне с всичко това наведнъж?

— Ще трябва да приемеш две деца. Не знаеш какво е да живееш в една къща с две малки момчета.

— Червенокоске, самият аз съм бил малко момче. Знаеш ли какво ти предлагам — състави списък на тези най-съществени стъпки и ще ги направим една по една, щом смяташ, че е необходимо. Но искам да ми кажеш тук и сега — обичаш ли ме? Самият аз вече ти казах, че те обичам.

Лоугън сложи ръце на талията й, притегли я към себе си и накара сърцето й да замре.

— Кажи го!

Нима той знаеше какво означава за нея да изрече тези думи? Думи, които беше казвала единствено на мъжа, когото бе загубила. Лоугън стоеше срещу нея, приковал поглед в очите й, и просто очакваше потвърждение на нещо, което вече знаеше.

— Да, обичам те, но…

— Засега ще се задоволя с това. — Сля устните си с нейните и даде воля на вихъра от емоции, които напираха у него. После се отдръпна. — Състави списък, Червенокоске. И започни да мислиш в какъв цвят искаш да са боядисани стените на хола. Кажи на момчетата, че ще се видим утре.

— Но… нали щеше да останеш за вечеря?

— Имам друга работа — каза той, докато се отдалечаваше. — Както и ти. — Погледна назад към нея. — Да умуваш върху това, което ти казах.

Трябваше да се освободи от силните емоции чрез физическо усилие. Когато бе предложил брак на Рейчъл, никой от двамата не се изненада и тя веднага бе приела въодушевено.

Разбира се, отново си напомни докъде бяха стигнали.

Но бе тежък удар за егото на един мъж любимата жена, с която желае да сподели живота си, да отговаря на всеки от ходовете му с упорит, непоклатим здрав разум.

Поти се един час на домашния тренажор, докато стана вир-вода, проклинайки деня, в който се влюби в твърде благоразумната червенокоска.

Разбра се, ако не беше благоразумна, упорита и практична навярно нямаше да се влюби в нея. Все пак тя носеше вината за цялата бъркотия.

Живееше щастливо, преди да се появи тя. Къщата не му се струваше празна, преди тя да дойде в нея. Тя и двете палави хлапета. Откога предпочиташе да прекарва скъпоценните си почивни съботи в тичане след деца, които си търсят белята, вместо в блажено уединение в дома си?

По дяволите! Трябваше да отиде да купи пепси.

„Свършено е с мен“, каза си Лоугън, когато влезе под душа. Вече беше избрал място в задния двор за люлка. Дори беше нарисувал груба скица на къщичка сред клоните на едно от дърветата.

Улови се, че започва да мисли като баща.

Навярно усещането да държи бебе в ръцете си беше приятно, но не би се отказал, за да има на всяка цена свое дете. Откъде можеше който и да е от тях двамата да знае какви ще са чувствата им след година?

„Нещата се случват — спомни си той думите на Хейли, — защото е писано“.

„Не — поправи се Лоугън, докато нахлузваше чисти джинси, — защото човек прави така, че да се случат“.

Имаше готовност да стори всичко, което зависеше от него, за да се случи нещо.

Направи бърза справка в телефонния указател и след петнайсет минути, с все още мокри коси, се намираше в колата си, на път за Мемфис.

Уил едва беше отпил първата глътка от безкофеиновото си кафе след вечеря и преглътнал първата хапка от тънкото парченце лимонов пай, което Джолийн му бе позволили, когато чу почукване на вратата.

— Кои ли е това, по дяволите?

— Не зная, скъпи. Може би трябва да провериш.

— Ако иска парче пай, и аз ще си поискам по-голямо.

— Ако е момчето на Бауърс за косенето на тревата, кажи му, че имам няколко кутии кока-кола за него.

Но когато отвори, Уил не видя кльощавия син на Бауърс а широкоплещест мъж със смръщени вежди. Инстинктивно застана пред открехнатата врата, за да препречи пътя му.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Лоугън Кътридж. Преди малко предложих на дъщеря ви да се омъжи за мен.

— Кой е, скъпи? — Джолийн трескаво приглади косите си и се приближи. — О, вие сте Лоугън Кътридж, нали? Среща ли сме се един-два пъти у Роз. Бегло познавам майка ви. Влезте.

— Каза, че е предложил на Стела да се омъжи за него.

— Наистина ли? — Лицето й засия като слънце, с широко отворени очи, горящи от любопитство. — Страхотна новина! Заповядайте да ви почерпя с пай.

— Не каза, че е отговорила с „да“ — изтъкна Уил.

— Откога за Стела е толкова просто да каже „да“? — попита Лоугън и Уил се усмихна до уши.

— Това е моето момиче.

Седнаха, хапнаха пай и пийнаха кафе, заобикаляйки важната тема с незначителни разговори за майка му, Стела и новороденото бебе.

Най-сетне Уил се облегна назад.

— Е, май трябва да те попитам как ще издържаш дъщеря ми и внуците ми?

— Разбира се. Последния път, когато направих това, бащата на момичето бе имал на разположение две години да ме пече на бавен огън. Не предполагах, че на тази възраст отново ще ми се наложи да изтърпя подобно нещо.

— Не се безпокой. — Джолийн леко перна съпруга си по ръката. — Просто се шегува. Стела може и сама да издържа себе си и децата без проблем. А ти нямаше да си тук и да гледаш толкова навъсено, ако не я обичаше. Единственият въпрос, на който бих искала да ми отговориш, ако нямаш нищо против, е как ще се чувстваш като втори баща на момчетата.

— Предполагам, че почти както ти като тяхна втора баба. Ако имам късмет, и те ще се привържат към мен, както към теб. Зная колко обичат да ви гостуват и неведнъж съм ги чувал да казват, че леля Джо прави сладки, хубави като тези на Дейвид. Това е голям комплимент.

— Безценни са за нас — каза Уил. — Както и за Стела. Бяха безценни и за Кевин. Той беше добър човек.

— Навярно щеше да ми е по-лесно, ако не е бил такъв. Ако е бил кучи син, с когото се е развела, а не добър човек, загинал твърде млад. Но случаят не е такъв. Радвам се, че е имала сполучлив брак, а момчетата — добър баща, който ги е обичал. Мога да живея с този призрак, ако се питате. Всъщност изпитвам благодарност към него.

— Е, прозвуча много разумно. — Джолийн одобрително го потупа по ръката. — Мисля, че това говори доста за характера ти. Нали, Уил?

Уил уклончиво изсумтя и докосна долната си устна.

— Ако се ожениш за дъщеря ми, ще получавам ли отстъпка като член на семейството, когато ползвам услугите ти?

Усмивката на Лоугън бавно стана по-широка.

— Можем да го включим като част от сделката.

— Мисля да направя цялостен ремонт на терасата.

— За първи път го чувам — промърмори Джолийн.

— В едно телевизионно шоу видях от тухли да правят фигури, подобни на рибена кост. Хареса ми как изглеждат. Знаеш ли как става?

— Правил съм го няколко пъти. Мога да погледна терасата още сега, ако искаш.

— Разбира се.

Уил стана от масата.