Синя далия

Четиринадесета глава

Чувство за вина терзаеше Стела, докато бързаше към къщата, за да се преоблече преди срещата с Лоугън. „Не, не среща“, поправи се тя, когато влезе под душа. За среща се крояха планове. Просто щеше да намине да се видят.

Значи досега бяха имали едно излизане, една среща и едно наминаване. Това се оказваше най-странната връзка в живота й.

Но както и да го наречеше, не преставаше да се чувства виновна. Днес нямаше да сервира вечеря на децата си и да слуша за приключенията им през деня, докато се хранят.

Не беше длъжна през всеки миг от свободното си време да е с тях. Напомни си това, докато излизаше от банята. Не би било добре нито за тях, нито за нея. Нямаше да умрат от глад, ако тя не стоеше там да ги нахрани.

Все пак й се струваше ужасно егоистично от нейна страна да ги остави в ръцете на други хора, за да прекара вечерта с мъж. В интимни отношения с мъж, ако нещата се развиеха според очакванията й.

„Извинявайте, деца, мама няма да бъде с вас на вечеря, защото ще прави горещ, страстен секс“.

Господи!

Намаза тялото си с крем, все още разкъсвана между нетърпеливото очакване и угризенията.

Навярно трябваше да го отложи. Безспорно беше прибързано и не в стила й. Когато правеше нещо, което не е в стила й, обикновено се оказваше грешка.

Бе на тридесет и три години и имаше право на физическа връзка с мъж, който я привлича и разпалва у нея желание. Мъж, с когото бяха открили изненадващо много неща.

Тридесет и три. През август щеше да навърши тридесет и четири Потръпна при тази мисъл. Тридесет и четири бе доста по-близо до тридесет и пет, отколкото тридесет. Проклятие!

Е добре, нямаше да мисли за това. „Забрави цифрите“. Просто можеше да се нарече „зряла жена“, което бе хубаво.

„Зряла жена“, каза си Стела. Облече халата си и се зае да поработи върху лицето си. Необвързана зряла жена. Необвързан зрял мъж. Общи интереси и непринудени разговори. Силна сексуална тръпка.

Как можеше една жена да разсъждава трезво, когато не спираше да си представя какво би било ръцете на един мъж да…

— Мамо!

Продължи да се взира в частично гримираното си лице в огледалото.

— Да?

Настойчивото чукане по вратата на банята прозвуча като картечен откос.

— Мамо! Мога ли да вляза? Мога ли? Мамо!

Сама отвори вратата и видя Люк с почервеняло от гняв лице и свити юмруци.

— Какво има?

— Той пак ме гледа.

— О, Люк!

— С онзи поглед, мамо, с онази… физиономия.

Физиономията й бе добре позната. Гевин присвиваше очи и ехидно се усмихваше, когато искаше да тормози брат си. Знаеше, че той старателно репетира пред огледалото.

— Просто не го гледай.

— Тогава започва да издава онези звуци.

Звуците бяха съскане и пъхтене, което можеше да продължи с часове, ако някой не се намеси. Стела бе установила, че дори най-печеният агент на ЦРУ не би издържал на това брутално мъчение.

— Добре.

Как, за бога, да се подготви за секс, когато трябваше да влезе в ролята на рефер? Бързо закрачи през банята и стаята на момчетата към всекидневната от другата страна на коридора, където се бе надявала синовете й да прекарат двадесетте минути, докато тя се облече подходящо, в кротко гледане на анимационни филми.

„Глупачка — помисли си тя. — Голяма глупачка“

Гевин вдигна поглед към нея от пода, където лежеше изтегнат. Лицето му изглеждаше въплъщение на самата невинност под разрошените руси коси.

„На подстригване следващата седмица“, мислено си набеляза тя.

Държеше количка от „Мачбокс“ и разсеяно търкаляше колелата й, докато на екрана се разиграваше битка. Около него лежаха още няколко колички, обърнати на една страна или върху покрива си като след ужасяваща катастрофа. За нещастие миниатюрната линейка и полицейската кола бяха претърпели страховит челен сблъсък.

Отникъде не идваше помощ.

— Мамо, лицето ти изглежда разкривено.

— Зная. Гевин, искам да престанеш.

— Не правя нищо.

Осезаемо почувства острите ръбове на пронизителен крясък, който напираше в гърлото й. „Не го хокай — каза си тя. — Не го хокай“. Нямаше да крещи на децата си, както и бе крещяла нейната майка.

— Може би искаш да не правиш нищо, затворен в стаята си цяла вечер.

— Не съм…

— Гевин! — Сне забраната, която си бе наложила, но едва след като потисна крясъка. Заговори със сериозен и заплашителен тон: — Не гледай брат си с онзи поглед. Не съскай. Знаеш, че го дразниш, и именно затова го правиш, но настоявам да престанеш.

Невинното лице се намръщи, когато Гевин стовари последната количка сред нахвърляните в безпорядък други превозни средства.

— Защо винаги аз загазвам?

— Защо ли? — сопна се Стела в отговор също толкова гневно.

— Той просто се държи като бебе.

— Не съм бебе. Ти си жалко копеле без топки.

— Люк! — Смаяна и едва сдържайки смеха си, Стела рязко се обърна към него. — Къде чу това?

— Някъде. Неприлично ли е?

— Да, и не искам да го казваш отново.

„Дори и да е уместно“, помисли си тя, когато видя Гевин да прави познатата физиономия.

— Гевин, мога да отменя плановете си за вечерта. Искаш ли да си остана у дома? — Говореше спокойно, с почти ласкав тон. — Ще прекараме часа за игри в подреждане на стаята ти.

— Не. — Признал поражението си, той наведе глава над купчината колички. — Вече няма да го гледам така.

— Тогава, ако нямате нищо против, ще отида да довърша подготовката си.

Зад гърба си Стела чу Люк да прошепва на Гевин:

— Какво значи „копеле без топки“?

Завъртя очи към тавана и продължи.

— Тази вечер са врагове — каза тя на Роз.

— Всички братя се спречкват понякога. — Роз поглед към двора, където момчетата, кучето и Хейли се закачаха. — Сега всичко изглежда наред.

— Така е на пръв поглед, но под повърхността се надига вулкан. Единият от тях просто очаква удобен момент да се нахвърли върху другия.

— Ще видим дали ще успеем да отвлечем вниманието им. Ако не успеем и се развилнеят, просто ще ги окова във вериги в различни ъгли, докато се върнеш. Запазила съм онези, които използвах за своите синове. За спомен.

Стела се засмя, вече напълно спокойна.

— Добре. Но ми се обади, ако решат да се държат като непоправими глезльовци. Ще се прибера навреме, за да ги сложа да си легнат.

— Тръгвай и приятно прекарване. И да не се прибереш, ще се справим.

— Твърде много ме улесняваш — каза Стела.

— Няма нужда да бъде трудно. Нали знаеш как да стигнеш?

— Да, това е най-лесната част.

Качи се в колата си, леко натисна клаксона и помаха. „Не се безпокой за тях“, каза си, докато гледаше в огледалото за обратно виждане как момчетата се търкалят по земята с Паркър. Не би могла да потегли, ако не бе сигурна в това.

Далеч не бе така сигурна, че и при нея всичко ще е наред.

Приятно беше да шофира с отворени прозорци и да се наслаждава на пролетния бриз, който галеше лицето й. Дърветата бяха започнали да се покриват с нежна зеленина, а разцъфналите дрянове я разнообразяваха с ярки розови петна.

Мина покрай градинарския център и почувства прилив на гордост, защото вече бе част от него.

Пролетта настъпваше в Тенеси и тя бе тук, за да я посрещне. Струваше й се, че с вятъра до нея достига мирисът на реката. Лек полъх на нещо величествено и могъщо, в контраст със сладостното ухание на магнолии.

Явно контрастите бяха хитът на деня — приказното великолепие на къщата, в която живееше сега, и силата, която се таеше в нея, топлият въздух, полъхващ далеч преди началото на астрономическата пролет, докато в света, останал зад гърба й, все още разчистваха снежни преспи.

Самата тя, предпазлива и практична жена, караше към дома на мъж, когото не разбираше напълно, за да прекара вечерта в леглото му.

Вече нищо не й се струваше съвършено подредено. „Синя далия“, помисли тя. В живота й, както в съня, поникваха сини далии, които променяха предначертаните й планове.

Поне тази вечер щеше да им позволи да разцъфтят.

Докато следваше извивките на пътя, съзнанието й бе заето с мисли как ще се справят със суетнята в градинарския център през почивните дни.

Всъщност никой — нито от персонала, нито от клиентите — не се суетеше, ако не броеше себе си.

Идваха, разхождаха се, разглеждаха, разговаряха или просто съзерцаваха. Бяха обслужвани с безкрайно внимание и предразполагащи реплики.

Понякога бавното темпо я караше да изпитва желание да грабна нещо и сама да свърши работата. Но фактът, че издаването на касова бележка често отнема повече време от необходимото според нея, вече не я смущаваше.

Не биваше да забравя, че едно от задълженията й като управител е да съчетава ефективността с култура на обслужването в центъра, който ръководи.

Още един контраст.

Във всеки случай въведеният от нея график щеше да осигури достатъчно работна ръка, за да не чакат клиентите. Двете с Роз вече бяха заредили още десетина бетонни сандъчета и утре щяха да ги засадят. Можеше да повери няколко на Хейли. Момичето имаше усет за красотата.

Баща й и Джолийн щяха да вземат децата при себе си в събота и тя не можеше да се чувства виновна за това, защото всички го очакваха с нетърпение.

Трябваше да провери дали има достатъчно пластмасови касетки и кутии за разсад, да нагледа цветята на открито и…

Мисълта й секна, когато видя къщата. Не можеше да каже какво е очаквала, но не и това.

Беше разкошна.

Може би се нуждаеше от ремонт. Бе леко очукана по ръбовете, но изглеждаше красива и пълна с потенциал.

Два етажа, облицовани с посивели кедрови дъски, се издигаха върху висока тераса. Старото дърво бе напукано от честите силни ветрове. На широката площадка с навес, която според Стела можеше да се нарече веранда, имаше стар люлеещ се стол, люлка и пейка с висока облегалка. Между тях се гушеха подредени саксии и кошници с цветя.

Отстрани стърчеше тераса, а няколко стъпала водеха от нея до красив вътрешен двор.

Там също имаше столове и още саксии — о, вече започваше да се влюбва — и далечният му край се съединяваше с тревната площ, отвъд която се намираше малката горичка.

Лоугън беше засадил храсти на стъпаловидните тераси: японска андромеда с цветове като малки урни, лаври с лъскави листа, орлови нокти, наподобяващи фонтан, и внушителна редица азалии, които всеки момент щяха да се покрият с цвят.

„Оригинална идея — помисли си тя, докато бавно се приближаваше с колата си, — да сложи флокс, иберис и хвойна на най-ниската тераса, като стъпало към храстите точно над оградата“.

По-нагоре в двора бе засадил дръвчета: магнолия, все още млада и крехка, и дрян, разцъфнал в яркорозово. В далечния край имаше млада череша.

Някои от тях се оказаха фиданките, за които бе мърморил при първата им среща. Какво говореше за сегашните й чувства към него усмивката, с която си спомни за тази случка?

Спря на алеята до пикапа му и огледа тревната площ.

Имаше колчета, подредени във вълнообразна линия от алеята до площадката. Да, досети се какво е решил да направи. Криволичеща пътека до къщата, край която навярно щеше да засади още храсти и ниски дръвчета. Прекрасно. Забеляза купчина камъни и предположи, че са предназначени за алпинеум. Там, точно където свършваха дърветата, беше идеалното място.

Дограмата се нуждаеше от пребоядисване, а каменните основи — от укрепване. „Окосена трева ето там — помисли си Стела, докато слизаше. — Нарциси в началото на горичката“. Покрай пътя би засадила ниски храсти, кремове, а защо не и ириси.

Люлката също трябваше да се боядиса и да се постави маса ето там… и там. Пейка близо до черешата, може би още една пътека, водеща до нея отзад. С плочки или красиви естествени камъни с мъх или мащерка, растящи между тях.

Спря, когато стигна до площадката. „Навярно той има свои планове“, каза си Стела. В неговия дом, според неговите планове. Колкото и да й харесваше къщата, тя не беше нейна.

Все още не бе започнала да търси свое жилище.

Пое си дъх, пооправи косите си и почука.

Чака дълго — или поне така й се стори — и заусуква каишката на часовника около пръста си. Тръпки на напрежение започнаха да танцуват в бърз ритъм в корема й, докато стоеше пред прага му във вечерния хлад.

Когато вратата най-сетне се отвори, положи усилия да се усмихне. Той изглеждаше толкова мъжествен. Високото му мускулесто тяло бе облечено в изтъркани дънки и бяла тениска. Косите му бяха разрошени, както винаги. Бяха твърде буйни, за да стоят пригладени, а и нямаше да му отива.

Подаде му сандъчето с далии, което носеше.

— Напоследък далиите не излизат от ума ми — сподели тя. — Дано има къде да ги сложиш.

— Със сигурност ще намеря място. Благодаря. Заповядай.

— Къщата ти ми харесва — започна тя, — както и това което правиш с нея. Неволно започнах да си представям как засаждам…

Изведнъж замълча. Влизаше се направо в помещение което можеше да е хол или всекидневна, но беше съвсем празно. Стените бяха голи, дъските на пода — издраскани а над опушената камина нямаше полица.

— За какво говореше?

— Страхотен изглед.

Не можа да каже нищо друго, но това беше истина. Огромните прозорци разкриваха цялата красота на градината. Но вътре бе тъжна картина.

— В момента не ползвам тази стая.

— Очевидно.

— Имам планове за нея в далечно бъдеще, когато намеря време и реша да се заема с това. Влизай навътре, преди да се разплачеш.

— В такова състояние ли се намираше, когато я купи?

— Вътре ли? — Сви рамене, вървейки по сводест коридор към стая, вероятно предвидена за трапезария, но също празна. Тапетите на стените бяха избелели и окъсани. Виждаха се по-светли петна, където навярно бяха висели картини. — Ще покрия тези дъски с мокет. От течовете през зимата целият таван на горния етаж е на петна. Има и щети от термити. Миналата зима бяха прояли стените.

— За какво ще използваш тази стая?

— Все още не съм решил.

Влезе през друга врата. Стела въздъхна.

— Надявам се, че тук ще се чувстваш по-уютно — каза Лоугън.

Сложи цветята на светлобежовия гранитен плот и се отдръпна назад, за да й даде възможност да разгледа.

У нея не остана и следа от съмнение, че сам е проектирал кухнята. Беше обзаведена с мъжки вкус. Светлобежовия цвят на плотовете, същият като на теракотата на пода, чудесно се съчетаваше с по-тъмните стени. Шкафовете бяха от тъмно масивно дърво, с врати от матово стъкло В керамични сандъчета върху широкия перваз над двойната мивка и над малката камина в ъгъла растяха подправки.

На дългия Г-образен плот имаше предостатъчно площ за действие както и място за хранене на диагоналния, отделящ кухнята от просторния хол, където той бе сложил диван и две големи кресла с кожени тапицерии.

Най-много й хареса стъклото, с което бе заменил задната стена. Човек можеше да седи там и да се чувства, сякаш е в създадените от Лоугън градини навън. Само няколко крачки — и можеше да прекоси каменната тераса и да се озове сред дърветата и цветята.

— Чудесно е! Чудесно! Сам ли направи всичко това?

В мига, в който видя изражението й, Лоугън изпита желание да я увери, че дори е отлял стъклото сам.

— Почти! През зимата работата навън замира, така че мога да се заема с интериора, когато си го поставя за цел. Познавам хора, които вършат добра работа или срещу заплащане, или услуга за услуга. Искаш ли нещо за пиене?

— Хм! Да. Благодаря. Другата стая е подходяща за официална трапезария, в която да каниш гости за вечеря. Разбира се, по-късно всички ще се прехвърлят тук. Обстановката е толкова примамлива. — Стела се върна в кухнята и взе чашата, която той и подаде. — Ще стане страхотно. Уникално, красиво и уютно. Харесват ми цветовете, които си подбрал.

— Последната жена, която доведох тук, ги нарече скучни.

— Какво ли е разбирала! — Стела отпи глътка и поклати глава. — Не, според мен са естествени и подходящи за теб и къщата. — Хвърли поглед към плота, върху който имаше дъска с нарязани зеленчуци. — Очевидно можеш да готвиш, така че се нуждаеш от удобна кухня. Какво ще кажеш да се поразходя с това вино и да те оставя да вечеряш на спокойствие?

— Не си ли гладна? Тогава превъзходната ми риба тон ще отиде на вятъра.

— О! Стомахът й закъркори. — Нямах намерение да се самопоканя на вечеря… Просто си помислих…

— Обичаш ли риба тон на скара?

— Да. Да, обичам.

— Добре. Кога предпочиташ да хапнем — преди или след?

В лицето и нахлу кръв, която после изведнъж се оттегли.

— А…

— Преди или след като те разведа из къщата?

Насмешката в гласа му й даде да разбере, че се е досетил какви мисли минават през ума й.

— След. — Стела отпи вино за кураж. — После. Най-добре е да разгледаме градината, докато навън е светло.

Изведе я на верандата и нервите й се поуспокоиха, докато разговаряха за разположението на имота и плановете му за него.

Тя оглеждаше заравнената земя и кимаше, възхитена от идеите му за цветни лехи до кухнята, алпинеуми и шадравани. Сърцето й се изпълни с вълнение.

— Ще махна тези стари изпочупени тухли — обясни Лоугън. — Познавам един зидар, който ще направи тристенна ограда, шест-седем квадрата навътре.

— Ще имаш вътрешна градина. Господи, ще се разплача! Винаги съм мечтала за такава. Дворът ми в Мичиган просто не беше подходящ. Обещах си, когато купя нова къща, да си направя. С малък шадраван, каменни пейки и тайни кътчета.

Стела бавно се завъртя. Очевидно тук вече беше положен къртовски труд, а предстоеше още повече. Струваше си да познава човек, който има волята и желанието за това.

— Завиждам ти и ти се възхищавам за всеки сантиметър тук. Ако имаш нужда от още помощници, обади ми се. Липсват ми заниманията в градината за удоволствие.

— Има с какво да помогнеш, а ако доведеш момчетата, ще се намери работа и за тях. — Когато я видя да повдига вежди, той добави: — Няма да ми пречат, ако се тревожиш за това. Няма смисъл да проектирам градина, в която децата не са добре дошли.

— Защо нямаш свои деца?

— Мислех, че до тази възраст вече ще имам. — Протегна ръка и погали косите й, доволен, че този път не са прихваната с фиби. — Но нещата не винаги се развиват според плановете ни.

Тръгнаха заедно обратно към къщата.

— Мнозина казват, че разводът е като смърт.

— Не мисля. — Лоугън поклати глава, докато бавно пристъпваше към вратата. — Според мен е просто слагане на край. Допускаш грешка, поправяш я и можеш да започнеш на чисто. Грешката беше колкото моя, толкова и нейна. Просто го осъзнахме едва след като се оженихме.

— Повечето мъже със задоволство злословят по адрес на бившите си съпруги при всяка възможност.

— Излишна загуба на енергия. Престанахме да се обичаме, а после дори да се харесваме. Искрено съжалявам за последното — сподели той и отвори остъклената врата към кухнята. — Накрая бракът ни приключи и това беше най-доброто и за двама ни. Тя остана там, където искаше да живее, а аз се върнах, където е моето място. Прекарахме заедно две години от живота си, през които имаше и хубави моменти.

— Разбираемо.

„Но бракът е нещо сериозно — помисли си тя. — Може би най-сериозното. Краят му неизбежно оставя следи, нали?“

Лоугън отново напълни чашите и хвана ръката й.

— Ще ти покажа и останалата част от къщата. — Стъпките им кънтяха, докато вървяха през празните стаи. — Мисля да направя нещо като библиотека тук, с бюро, на което да работя върху проектите си.

— Къде ги създаваш сега?

— Главно в спалнята или в кухнята. Където намеря. Ето там е имало будоар, който се нуждае от цялостно преобзавеждане. Стълбището е стабилно, но трябва да се изцикли и лакира.

Заведе я на горния етаж и тя си представи нова боя на стените, нанесена с техника, съчетаваща естествени цветове на почва и дърво.

— На твое място бих събрала купища изрезки от списания и разпечатки на файлове. — Стрелна го с поглед. — Но ти едва ли го правиш.

— Имам идеи и предпочитам да им давам време да узреят, отколкото да прибързвам. Както вече ти казах, отраснал съм във ферма. Там имахме къща и майка ми обожаваше да купува старинни мебели и да ги обновява. Беше пълно с маси. Има слабост към масите. Засега съм доволен да разполагам с предостатъчно пространство.

— Какво направи с тях, когато се преместиха?… Някой спомена, че сега родителите ти живеят в Монтана — добави Стела, когато той се спря и я изгледа подозрително.

— Да, имат хубава къщичка в Хелина. Баща ми ходи на риболов почти всеки ден, поне според мама. А тя взе любимите си старинни мебели и напълни цял фургон с тях. Продаде някои, даде една част на сестра ми, а друга — на мен. Държа ги на склад. Трябва да ги прегледам, за да видя кои ще влязат в употреба.

— Тогава ще можеш да решиш как да боядисаш и подредиш стаите. Ще имаш централни компоненти.

— Централни компоненти.

Лоугън се подпря на стената и се загледа в нея с шеговита усмивка.

— Проектирането на градини и жилища има общи основни положения за разпределяне на пространството, централни компоненти, дизайн… отлично знаеш това, иначе не би се справил толкова добре с кухнята. Е, добре, ще замълча.

— Нямам нищо против да те слушам.

— Няма какво да добавя. Коя е следващата спирка?

— Тази стая. — Посочи към една врата. — Ползвам я като офис. Но едва ли би искала да я видиш.

— Ще понеса гледката.

— Но не и аз това, което ще последва. — Повлече я към друга врата. — Ще се разбъбриш за системи за съхранение на информация, папки с етикети и какво ли не и ще се отплеснем. Разговорът на верандата ще се окаже безсмислена прелюдия, ако разваля настроението и на двама ни, като ти покажа нещо непоносимо за сетивата ти.

— Значи разговорът за градините беше прелюдия?

Лоугън се усмихна, преди да влязат в следващата стая — спалнята му. Също както кухнята, тя беше обзаведена в подходящ за него стил. Изчистени линии, издаващи мъжки почерк, пространство и хармония с панорамата. През остъклени врати се излизаше на терасата, която тя бе видяла, а отвъд нея се виждаха разлистените дървета. Стените бяха в пастелна охра, която подчертаваше естествения цвят на дървената дограма, паркета и ръбовете на скосения таван с три малки прозореца, през които влизаше светлината на залязващото слънце.

Леглото му бе широко, с черни метални табли и шоколадовокафява покривка. Мъж с неговото телосложение се нуждаеше от доста място. За спане и за секс.

По стените имаше графики в рамки, главно на градини. Стела се приближи и се вгледа в подписа в долния ъгъл.

— Ти си ги нарисувал? Чудесни са.

— Понякога скицирам проектите си, за да добия визуална представа. Някои от скиците не са лоши.

— „Не са лоши“ звучи твърде скромно и ти го знаеш. — Трудно й бе да си представи как тези едри, мускулести ръце създават нещо толкова красиво, изящно и свежо. — Ти си пълен с изненади, Лоугън. Докато карах насам, се замислих за контрастите, за нещата, които не се подреждат според очакванията ми. Както би трябвало. — Обърна се към него и посочи скиците. — Ето още една синя далия.

— Извинявай… не следя мисълта ти. Като цветето от съня ти ли?

— От, сънищата ми. Вече имах два, и то не особено приятни. Всъщност започват да ме плашат. Но важното е, че синята далия, толкова ярка и красива, е нещо неочаквано. Не е засадена от мен. Не съм си я представяла там. Както тези графики.

— Независимо какво си планирала и какво си си представяла, исках да дойдеш.

Стела отпи още една глътка вино.

— И ето ме тук. — Бавно въздъхна. — Може би трябва да обсъдим какво очакваме и как ще…

Той се приближи и я притегли към себе си.

— Какво ще кажеш да засадим още една синя далия и просто да видим какво ще се случи?

„Този път можем да опитаме“, помисли си тя, когато устните им се сляха. Лекият гъдел в корема й пропълзя до всяка частица от тялото й и гласът на желанието прошепна в съзнанието й: „Слава богу!“.

Повдигна се като балерина на палци, притисна се към него и му позволи да вземе чашата от ръката й.

След миг пръстите му се озоваха сред косите й, сграбчиха ги в шепа, а нейните ръце го обгърнаха.

— Замаяна съм — прошепна тя. — Нещо в теб ме замайва.

Кръвта му закипя и забушува като огън в корема.

— Тогава не се мъчи да стоиш права.

С едно бързо движение я вдигна на ръце. Неизбежно бе жена като нея да събуди у един мъж желание да я грабне. Женствена, стройна, с изваяни форми. Докато я носеше, се почувства невероятно силен и същевременно непривично нежен.

— Искам да те докосна навсякъде. После да започна отначало и да го направя отново. — Стигна с нея до леглото и долови тръпките на възбуда, които пробягваха през тялото й. — Дори когато ме дразниш, изпитвам желание да те докосвам.

— Това навярно означава по всяко време на денонощието.

— Истина е. Косите ти ме влудяват.

Зарови лице в тях, докато се снишаваше с нея на леглото.

— Мен също. — Хиляди нервни окончания оживяха под кожата й, докато устните му бавно се плъзгаха по шията й. — Но поради различни причини.

Всмукваше нежната й кожа, сякаш плахо вкусваше от нея. Дълга сладостна вълна се разля из цялото й тяло.

— Зрели хора сме — започна тя.

— Слава богу!

Тихо се засмя.

— Искам да кажа, че… — Зъбите му изучаваха плътта на рамото й и приятният им гъдел замъгли разсъдъка й. — Няма значение.

Докосваше я точно както й бе казал, че желае. Дланите му се придвижиха от рамото до върховете на пръстите й и бавно продължиха надолу по ханша й, следвайки извивките, нетърпеливи да ги опознаят.

След това устните му отново се сляха с нейните, горещи и ненаситни. Усещанията й експлодираха като електрически искри, докато ръцете и устните му жадно я изпиваха. Силни ръце със загрубели длани, галещи кожата й умело и страстно.

Точно както си го бе представяла, точно за каквото бе копняла.

Желания, които безмилостно бе потискала, изплуваха на повърхността с вик за живот. Понесена от вълните на насладата, тя сграбчи ризата му и ръцете й потърсиха горещата му гола плът, за да се впият в нея.

Мускулесто мъжко тяло.

Той достигна гърдите й и я накара да се надигне, докато възбуждащо обхождаше с устни блузата и сутиена и а раздвижваше кръвта й на тласъци. Всичко в нея тръпнеше, очакваше, жадуваше.

Всичките и сетива бяха будни и увлечени във неудържими пориви, на които се бе предала. Отдавна не се бе стремила така отчаяно към онзи миг на безкрайна лекота. Копнееше за топлината, която изпълваше цялото й същество, докато силните му, загрубели от работа ръце и ненаситните му устни наелектризираха тялото й.

Бе изпяло във властта на тези тръпки, на тези изгарящи, копнежи, опиянена от свободата да ги утоли.

Издигаше се с него с ритмични движения, плът до плът. Светлата й кожа и съвършените й форми го водеха към забрава. Изглеждаше повече от прелестна на чезнещата светлина, върху тъмната покривка, с тези разрошени огненочервени коси и топли сини очи с премрежен поглед.

От нея струеше страст, която се преливаше с неговата, и му се искаше да й даде повече, да получи повече, да се потопи в това, което си даряваха. Уханието й го изпълваше като жадувани глътки въздух. Шепнеше името й, наслаждавайки се на всеки миг от взаимното изучаване. Бе по-вълнуващо, отколкото бе очаквал.

Сърцето й препускаше, докато треперещите му ръце я издигаха все по-високо — като вълна, набираща скорост. Достигна до гребена й и почувства в себе си нов, безкраен прилив на топлина. Отново се изви към него, сграбчи го в прегръдката си и пулсът й стана неудържим.

Устните й всмукваха неговите с дива ярост и съзнанието й крещеше: „Отново!“.

Той я притискаше към себе си, докато се носеше по вълната, и тръпките, които я разтърсваха, изпълниха сърцето, ума и слабините му с напрежение, прерастващо в болка. Когато болката стана непоносима, най-сетне навлезе в тялото й.

Тя издаде още един вик — на изумление и тържество. Вече се движеше с него, чувствено поклащайки ханш, а ръцете и докосваха лицето му.

През целия си живот не бе виждал да разцъфтява такава красота.

Когато очите й се присвиха и от гърлото й се изтръгна вик, той се предаде.

Стела лежеше неподвижна, притисната от тежестта му и размишляваше за чудото да се чувства безпомощна под тялото на мъж. Бе отпусната, сънена и съвършено спокойна. Представи си как от пръстите на ръцете и краката й заструява розова светлина.

Сърцето и все още биеше учестено. Коя жена не би изпитвала вълнение при мисълта, че е накарала един едър, силен мъж да остане без дъх?

Мъркайки като доволна котка, прокара ръка по гърба му.

Лоугън простена, претърколи се и се отпусна до нея.

Почувства се разголена и засрамена. Протегна ръка и придърпа покривката, за да се завие, поне отчасти. Тогава той направи нещо, което я накара да застине и сърцето й да подскочи.

Хвана ръката й и целуна пръстите й.

Не изрече нито дума, но тя не можа да помръдне, опитвайки се да овладее сърцето си.

— Мисля, че не бива да те държа гладна — провлечено каза Лоугън.

— Трябва да се обадя, за да се уверя, че с момчетата всичко е наред.

— Върви. — Стана и я потупа по голото бедро, преди да се измъкне от леглото и да нахлузи джинсите си. — Аз ще се заема с вечерята в кухнята.

Без да си направи труда да облече риза, тръгна към вратата. Но преди да излезе, се спря, обърна се и я погледна.

— Какво?

Стела повдигна ръка в нехаен опит да скрие гърдите си.

— Харесваш ми така. Разрошена и поруменяла. Иска ми се да те поразроша и загрея още малко при първа възможност.

— О!

Опита се да съчини отговор, но той вече се отдалечаваше. И си подсвиркваше.