Синя далия

Тринадесета глава

В почивния си ден Стела заведе синовете си в зоопарка, където се срещнаха с баща й и съпругата му. След час момчетата вече бяха натоварени с гумени змии и балони и ближеха фунийки сладолед.

Стела отдавна бе приела факта, че работата на бабите и дядовците е да разглезват децата, и тъй като съдбата бе решила нейните да имат само тази двойка, тя им даваше пълна свобода.

Когато решиха следващата спирка от разходката да бъде терариумът, категорично отказа да участва и изцяло повери контрола на дядо им.

— Майка ви винаги се е мръщила, щом чуе за змии — каза Уил на момчетата.

— И не се срамувам да го призная. Вървете, аз ще ви почакам отвън.

— Ще ти правя компания. — Джолийн намести светлосинята си бейзболна шапка. — Винаги бих предпочела да бъда със Стела, отколкото с боа, която може да изпотроши костите ми.

— Момичета — каза Уил с шеговито пренебрежение и се спогледа с внуците си. — Хайде, мъжкари, към змийската яма!

Тримата с боен вик се отправиха към входа на сградата.

— Толкова е добър с тях — рече Стела. — Държи се така естествено и непринудено. Радвам се, че живеем наблизо и могат да се виждат често.

— Едва ли си по-щастлива от нас. Кълна се, че през последните два дни сякаш самият той стана дете и нямаше търпение да дойде тук. Много се гордее с трима ви.

— Мисля, че сме пропуснали много неща, докато растях.

— Добре е, че сега имате възможност да наваксате.

Стела погледна Джолийн, докато вървяха към една пейка.

— Ти никога не говориш за нея. Никога не си я критикувала.

— Сладурче, нямаш представа колко пъти съм прехапвала езика си през последните двадесет и седем години.

— Защо?

— Е, скъпа, когато си втора съпруга и мащеха, така е най-разумно. Освен това ти стана силна, умна и всеотдайна жена и отглеждаш най-красивите, най-будните и най-чаровните момчета на света. Каква полза би имало от критика?

„Но тя те критикува“, помисли си Стела.

— Казвала ли съм ти някога, че според мен си най-хубавото нещо в живота на баща ми?

— Може би един-два пъти. — Страните на Джолийн чаровно поруменяха. — Но нямам нищо против да го чуя отново.

— Ще добавя, че си и едно от най-хубавите неща в моя живот. И в този на децата.

— О, стига! — Този път очите на Джолийн се насълзиха. — Разчувства ме. — Извади от чантата си носна кърпичка, поръбена с дантела. — Това е най-милото нещо, което съм чувала, най-милото. — Заподсмърча и се опита едновременно да изтрие сълзите си и да прегърне Стела. — Безкрайно много те обичам. Винаги съм те обичала.

— Винаги съм го чувствала. — Обзета от сантименталност, Стела потърси хартиена кърпичка в чантата си. — Господи, и двете размазахме грима си.

— Струваше си. Понякога малко плач се отразява толкова добре, колкото и секс. Цялото ми лице ли е в черно от спиралата?

— Не. Само малко… — Стела изтри петното под окото и с крайчеца на своята кърпичка. — Готово. Всичко е наред.

— Чувствам се, сякаш съм спечелила милион долара, освободени от данък. Е, разкажи ми как вървят нещата при вас, преди отново да се разцивря.

— В работата — като по мед и масло. Готови сме за пролетната треска и я очаквам с нетърпение. Момчетата са доволни, завързват приятелства в училище. Всъщност, между нас да си остане но мисля, че Гевин е хлътнал по една къдрокоса блондинка от класа си. Казва се Мелиса и когато я спомене, ушите му се изчервяват.

— Много сладко. Нищо не може да се сравни с първата детска любов, нали? Спомням си своята. Бях луда по едно момче. Имаше безброй лунички по лицето и зализан перчем. Щях да умра от радост, когато ми подари малка подскачаща жаба в кутия от обувки.

— Жаба?

— Е, скъпа, бях селско момиче на осем години, така че всъщност беше добра идея за подарък. Накрая се ожени за моя приятелка. Бях на сватбата, облечена с най-ужасната розова рокля — с толкова голям кринолин, че можех да скрия кон под нея и да го яздя до църквата. Цялата беше в къдрички и приличах на ходеща сватбена торта. — Махна с ръка, докато Стела се заливаше от смях. — Не зная защо заговорих за това, но е от травматизиращите преживявания, които човек никога не забравя, дори след повече от тридесет години. Сега живеят в другия край на града. Понякога вечеряме заедно. Все още има лунички, но зализаният перчем отдавна изчезна, както и по-голямата част от косата му.

— Предполагам, че знаеш много за хората и историята на този край, щом си прекарала целия си живот тук.

— Мисля, че да. Когато и да отида в „Уол-Март“, през деня или вечер, срещам най-малко петима-шестима познати.

— Какво знаещ за призрака на Харпър Хаус?

— Хм! — Джолийн извади пудриерата и червилото си, за да освежи лицето си. — Само това, че винаги е бродила из имението, поне откакто се помнят всички. Защо?

— Ще ти се стори лудост, особено като го чуеш от мен но… видях я.

— Мили боже! — Джолийн затвори пудриерата. — Разкажи ми всичко.

— Няма много за разказване.

Все пак сподели какво й се е случило и с какво се е заела.

— Толкова е вълнуващо! Сякаш си детектив. Може би баща ти ще ти помотае. Знаеш, че обича да си играе с компютъра Стела!… Тя притисна ръката й над лакътя. — Сигурно е била убита, съсечена с брадва или нещо подобно, и заровена някъде. Или хвърлена в реката… нарязана на парчета. Винаги съм си го мислила.

— Изключено. Тялото й… поне на призрака, е цяло. Освен това най-ценната ни нишка е прабаба, починала при раждане — напомни й Стела.

— А, да. — Джолийн се намръщи за миг, явно разочарована. — Е, ако се окаже, че е тя, ще бъде тъжно, но далеч по-малко интригуващо от убийство. Кажи това на баща си и ще видим какво можем да направим. И двамата разполагаме с достатъчно време. Ще бъде забавно.

— За мен е отклонение от нормата — сподели Стела. — Напоследък направих доста съществени отклонения.

— Имат ли нещо общо с мъж? Висок широкоплещест мъж с дяволита усмивка?

Стела присви очи.

— Защо питаш?

— Помниш ли третата ми братовчедка — Люсил? Веднъж те запознах с нея. Случайно вечеряла в града преди няколко дни и те видяла в същия ресторант с много привлекателен млад мъж. Не дошла до масата ви, защото била с приятеля си, който все още не е разведен с втората си съпруга. Всъщност срещат се от година и половина, а той не се развежда, но Люсил си е такава. — Джолийн махна с ръка. — Е, кой е привлекателният млад мъж?

— Лоугън Кътридж.

— О-о-о!… промълви тя на три срички — Наистина е привлекателен. Мислех, че не го харесваш.

— Не че не го харесвах. Просто ме дразнеше и ми бе трудно да работя с него. Вече се разбираме по-добре и няколко пъти излязохме заедно. Все още не мога да реша дали искам отново да се видим.

— Какво има за решаване? Или искаш, или не.

— Любопитна съм, но… не е редно да те моля да клюкарстваш.

Джолийн се настани по-близо до нея на пейката.

— Скъпа, кого да разпиташ за клюките, ако не мен?

Стела се засмя и хвърли поглед към терариума, за да се увери, че момчетата все още не са излезли.

— Преди да хлътна сериозно, искам да разбера дали се среща с много жени.

— Интересува те дали е женкар.

— Мисля, че това е подходящата дума.

— Бих казала, че мъж като него лесно би си намерил компания, ако я търси, но никой не шушука зад гърба му: „Този Лоугън Кътридж е похотлив опасен тип“, както за сина на сестра ми, Къртис. Мнозина, главно жени, се питат що за човек е бившата му съпруга, щом го е изпуснала, и как все още не се е намерила друга хитруша да го хване. Мислиш ли за обвързване?

— Не. Не, определено не.

— Може той да има подобни намерения.

— Бих казала, че и двамата просто опипваме почвата. — Стела видя баща си и момчетата. — Ето ги ловците на змии. Нали няма да кажеш нищо по този повод пред тях?

— Устата ми е заключена.

„В градината“ отвори в осем, подготвен за рекламното откриване на пролетния сезон като за война. Стела бе строила войските и прегледала арсенала заедно с Роз. Имаха подкрепления, закалени в битки на бойното поле според нея изглеждаше безупречно организирано и оформено.

В десет вече бяха обсадени от клиенти, които се тълпяха в търговските помещения, градините и оранжериите, отворени за посетители. Касовите апарати звъняха като църковни камбани.

Стела сновеше от сектор в сектор, готова във всеки момент да предложи помощта си там, където най-много се нуждаят от нея. Отговаряше на въпросите на персонала и клиентите, участваше в товаренето на колички, когато другите служители не смогваха, и лично помагаше на безброй клиенти да сложат покупките в колите, пикапите и микробусите си. Използваше радиостанцията на колана си като генерал.

— Госпожице? Тук ли работите?

Стела се спря, обърна се и видя зад себе си жена с широки дънки и износен памучен пуловер.

— Да, госпожо. Аз съм Стела. С какво мога да ви помогна?

— Не мога да намеря кандилките, напръстниците и… не откривам нищо от списъка си. Всичко е променено.

— Направихме реорганизация. Кажете какво търсите и ще ви помогна.

— Количката ми вече е натоварена. Не мога да я влача до припадък из целия център.

— Явно сте решили здравата да се потрудите в градината си — весело каза Стела. — Избрали сте чудесни неща. Стив, ще откараш ли тази количка отпред, надписана за госпожа… извинете…

— Хагърти. — Жената нацупи устни. — Добре. Внимавай някой да не отмъкне нещо от нея. Загубих доста време, докато намеря всичко това.

— Не се безпокойте. Как сте, госпожо Хагърти?

— Добре. Как са майка ти и баща ти?

— И те са добре. — Стив повдигна дръжката на количката. — Госпожа Хагърти има една от най-хубавите градини на света — каза той на Стела.

— Ще направя няколко нови лехи. Пази количката ми Стив, или лошо ти се пише. Е, къде са кандилки за бога?

— Насам. Ще взема друга количка, госпожо Хагърти.

Стела придърпа една.

— Значи вие сте новото момиче, което е назначила Роз.

— Да, госпожо.

— Севернячката?

— Виновна съм.

Госпожа Хагърти отново нацупи устни и се огледа наоколо с нескрито раздразнение.

— Разместили сте всичко.

— Зная. Надявам се новата схема да спестява на клиентите време и усилия.

— На мен днес не ми спести нищо. Почакайте. — Спря повдигна периферията на овехтялата си сламена шапка срещу слънцето и разгледа саксиите с бял равнец. — Този равнец изглежда здрав и силен, нали? Издържа на горещина и има дълъг сезон на цъфтеж. Не е зле да избера нещо и за дъщеря си, щом съм дошла тук.

Взе три саксии и продължи. Докато вървяха, Стела заговори за растенията и успя да я предразположи. Преди да преминат към многогодишните, вече бяха напълнили втората количка и наполовина трета.

— Признавам, че знаете доста за цветята.

— Мога да отвърна на комплимента ви, като споделя нещо: завиждам ви, че ви предстои да засадите толкова много.

Госпожа Хагърти се спря и отново се огледа. Но този път замислено.

— Знаете ли, както сте подредили нещата тук, изкушавате ме да купя доста повече, отколкото възнамерявах.

Този път Стела се усмихна до уши.

— Наистина ли?

— Хитро. Харесва ми. Близките ви на север ли са?

— Не, всъщност баща ми и съпругата му живеят в Мемфис. Местни са.

— Така значи. Е, заповядайте да видите градината ми някой ден. Роз ще ви каже как да ме намерите.

— С най-голямо удоволствие. Благодаря.

В дванадесет на обяд Стела пресметна, че е извървяла близо петнадесет километра.

В три следобед престана да брои километрите, килограмите, които вдига и въпросите, на които отговаря.

Вече мечтаеше за дълъг хладен душ и бездънна чаша вино.

— Тук е същинска лудница — промълви Хейли, докато дърпаше поредната празна количка от паркинга.

— Кога беше последната ти почивка?

— Не се тревожи, прекарвам повечето време седнала. Работя на щанда, бъбря си с клиентите. Честно казано, искам да изпъна краката си.

— Затваряме след час, а и вече е малко по-спокойно. Защо не потърсиш Харпър или някого от временните работници да те замести?

— Добра идея. Хей, това не е ли пикапът на мистър Съвършено тяло?

Стела надникна през оградата и забеляза пикапа на Лоугън.

— Мистър Съвършено тяло!

— Подхожда му. Е, аз да се залавям за работа.

Стела също трябваше да продължи работата си, но остава загледана в него, докато минаваше покрай купчините чували с пръст и тор. Скочи от едната страна на пикапа, а от другата слязоха двамата му работници. След като размениха няколко думи, той запристъпва по чакълената алея към нея.

Стела тръгна срещу него.

— Един клиент реши да вземе червеникава горска пръст с тор. Можеш да отбележиш четвърт тон.

— За кой клиент?

— Джеймисън. Ще му закараме, преди да приключим за деня. Утре ще донеса формуляра.

— Можеш да ми го дадеш сега.

— Трябва да го попълня. Ако се забавя, няма да доставим проклетата пръст навреме и клиентът няма да доволен.

Тя изтри потта от челото си с ръка.

— За твое щастие, нямам сили да споря.

— Преуморила си се.

— Не мога да ти опиша какво беше днес. Страхотно. Обзалагам се, че сме счупили всички рекорди. Краката ми са подути като пушени наденички. Впрочем скоро ще мина да видя къщата ти.

Очите му се вгледаха в нейните и по гръбнака й пробягаха горещи тръпки.

— Можеш да дойдеш още тази вечер. Имам време.

— Тази вечер не мога. Какво ще кажеш за сряда, след като затворим? Ако Роз се съгласи да гледа момчетата.

— За мен няма проблем. Ще намериш ли къщата?

— Да. Около шест и половина?

— Добре. Чао.

Докато той вървеше обратно към пикапа, Стела реши, че това е най-странният разговор за секс, който е водила.

Вечерта, след като децата й се нахраниха и започна полагащият им се час за игри преди лягане, Стела най-сетне се наслади на дългия душ. Докато водата отмиваше умората и мускулната треска, вълнението й нарастваше.

„Направихме голям удар!“, помисли си тя.

Все още малко се безпокоеше за голямото количество стока в някои сектори и евентуалния недостиг в други, но опиянена от успеха, си казваше, че не бива да се съмнява в предприемаческия усет на Роз.

Ако днешният ден означаваше нещо, то бе, че са завоювали солидни позиции.

Загърна се с хавлиен халат, уви косите си в кърпа и излезе от банята, танцувайки буги.

Едва не изпищя, когато видя жената, застанала на прага на спалнята й.

— Извинявай. Извинявай — Роз не можа да сдържи смеха си. — Аз съм от плът и кръв.

— Господи! — Краката и се бяха подкосили и тя се отпусна на ръба на леглото. — Господи! Сърцето ми спря.

— Имам нещо, от което отново ще започне да бие.

Роз показа бутилката шампанско, която бе държала скрита зад гърба си.

— „Дом Периньон“? Охо! Мисля, че вече долавям пулс.

— Ще празнуваме. Хейли е в хола. Ще й дам половин чаша от това. Никакви лекции.

— В Европа позволяват на бременните и дори ги съветват да пият по чаша вино на седмица. Аз ще изпия цяла чаша и ще си представям, че сме във Франция.

— Ела. Изпратих момчетата при Дейвид. Ще се състезават на видеоигри.

— Е, добре. Нямам нищо против. Имат още половин час преди къпане и лягане. Това хайвер ли е? — попита Стела, когато влязоха в хола.

— Роз казва, че не бива да ям от него. — Хейли се наведе и помириса лъскавия черен хайвер в сребърна купичка. — Защото не бил полезен за бебето. Всъщност не зная дали би ми харесал.

— Добре. Значи ще има повече за мен. Шампанско и хайвер. Вие сте шеф от класа, госпожо Харпър.

— Беше страхотен ден. Винаги започвам сезона с мъничко тъга. — Роз отвори бутилката. — Всичките ми бебчета ме напускат. После съм твърде заета, за да мисля за това. — Наля шампанско в чашите. — А в края си напомням, че създадох тази фирма, за да продавам и да печеля, като върша нещо, което обожавам. Когато се прибера у дома, тъгата отново се връща. Но не и тази вечер. — Сложи чашите на масата. — Все още не разполагам с цифри и точна информация, но знам каквото знам. Днес е най-успешният ден в историята ни.

— С десет процента повече от миналата година. — Стела повдигна чашата си за тост. — Аз имам цифрите и точната информация.

— Разбира се. — Роз се засмя и смая Стела, като обгърна раменете й, сграбчи я в енергична прегръдка и я целена по бузата. — Разбира се, по дяволите! Свършихте адски добра работа. И двете. Всички. Трябва да призная Стела, че с решението си да те назнача направих голяма услуга на себе си и „В градината“.

— О! — Стела отпи глътка, за да отпусне гърлото си — Няма да възразя. — Още една, за да усети приятния гъдел от мехурчетата на шампанското по езика си, преди да опита от хайвера. — Но колкото и да ми се иска да си припиша цялата заслуга за десетпроцентното увеличение, не мога. Стоката е страхотна. Двамата с Харпър сте изключителни растениевъди. Мисля, че могат да ми се признаят пет от десетте процента.

— Беше забавно — намеси се Хейли. — През голяма част от времето изнервящо, но забавно. Толкова хора, толкова шум и тракане на колички, бутани към вратата. Всички изглеждаха истински щастливи. Навярно близостта до растенията и мисълта, че ще станат твои, прави чудеса.

— Доброто обслужване също има нещо общо с тези безброй щастливи лица. А ти… — Стела повдигна чашата си към Хейли. — … просто си ненадмината в това отношение.

— Добър екип сме. — Роз размърда пръстите на босите си крака. Днес ноктите й бяха лакирани в бледокремаво. — Сутринта ще направим подробна ревизия и ще видим в кои сектори ние с Харпър трябва да добавим нещо. — Наведе се напред и си намаза препечена филийка с хайвер. — Но тази вечер просто ще се порадваме на успеха.

— Това е най-приятната работа, която съм имала. Държах да го споделя. — Хейли погледна Роз. — Не само защото мога да пия марково шампанско и да гледам как хапвате хайвер.

Роз я потупа по рамото.

— Трябва да поговорим и на една друга тема. Вече казах на Дейвид. Позвъних на няколко места и попитах за смъртния акт на Алис Харпър Дойл — ката тя. — Начес. Според официалните архиви е починала в Начес, в дома в който е живяла със съпруга си и двете си деца.

— По дяволите! — Стела се намръщи над виното си. — Струваше ми се прекалено лесно.

— Просто ще трябва да продължим да преглеждаме домашния архив и да извадим имената на прислужниците през периода.

— Огромен труд — отбеляза Стела.

— Хей, добри сме. — Обемът на работата не плашеше Хейли. — Ще се справим. Знаете ли какво си мисля? Дейвид каза, че са я видели близо до старите конюшни, нали? Може да е имало нещо между нея и някого от конярите. Скарали са се и той я е убил. Може би неволно, а може би не. Предполага се, че насилствената смърт е едно от нещата, които задържат призраците тук.

— Убийство — замислено каза Роз. — Възможно е.

— Говорите като мащехата ми. Разказах й — обърна се Стела към Роз. — Двамата с баща ми са готови да ни помогнат с проучването, ако се нуждаем от помощ. Надявам се, че нямате нищо против.

— Аз нямам. Мислех си дали тя ще се яви на някоя от вас, след като започнахме да се ровим в миналото. Да се опита да ни покаже вярната посока.

— Имах съновидение. — Стела се почувства глупаво, когато заговори за това, и отново отпи глътка. — Нещо като продължение на друг сън отпреди няколко седмици. Никой от двата не беше много ясен… или поне подробностите се губят в паметта ми. Но зная, че и в двата имаше градина, създадена от самата мен, и синя далия.

— Съществуват ли сини далии? — попита Хейли.

— Да. Редки са — обясни Роз, — но при кръстосването да се получи хибрид със синкав оттенък.

— Това цвете не приличаше на никое, което съм виждала. Беше… искрящо, наситено. Удивително яркосиньо и огромно. И тя беше в съня ми. Не я видях, но усещах присъствието и.

— Хей! — Хейли изправи гръб. — Може да се е казвала Далия.

— Добро предположение — отбеляза Роз. — Щом издирваме призрак, не е нелогично да решим, че сънят има някаква връзка.

— Може би. — Смръщила вежди, Стела пак отпи глътка шампанско. — Чувах я, но не я виждах. Дори долавях нещо мрачно, страховито. Тя искаше да унищожа цветето. Говореше настойчиво, гневно и… не знам как да го обясня, но беше там. Как е възможно да е влязла в съня ми?

— Не зная — отвърна Роз. — Но това не ми харесва.

— На мен също. Сънищата са нещо… твърде лично. Не беше приятно да чувам шепота й в главата си. — Дори сега Стела потръпна. — Когато се събудих, знаех, че е била в стаята ми, както в съня.

— Страшничко е — съгласи се Хейли. — Всеки сън би трябвало да бъде само за сънуващия, освен ако не пожелае да го сподели. Мислиш ли, че цветето е имало нещо общо с нея? Не мога да си обясня защо е искала да го унищожиш.

— За жалост нямам представа. Възможно е да е някакъв символ, свързан с градините тук, с разсадника. Не знам. Но далията е едно от любимите ми цветя, а тя искаше да я изкореня.

— Още нещо, за което да държим сметка. — Роз бавно отпи шампанско. — Да си починем тази вечер, преди да се побъркаме от страх. Мога да отделя малко време през седмицата, за да потърся имена.

— Плахо кроя планове за сряда след работа. Ако нямате нищо против да наглеждате момчетата няколко часа.

— Мисля, че ще можем — съгласи се Роз.

— Нова среща с мистър Съвършено тяло?

Роз се засмя и хапна още хайвер.

— Предполагам, че това е Лоугън.

— Според Хейли — потвърди Стела. — Мисля да намина да разгледам къщата му. Да видя с очите си как е оформил градината. — Отпи още малко вино. — Въпреки че това е самата истина, основната цел на посещението ми ще бъде секс. Може би. Освен ако не променя решението си. Или той своето. — Тя остави чашата си. — Е, това е.

— Не зная какво очакваш да кажем — каза Роз след миг.

— Приятно прекарване? — предложи Хейли. После сведе поглед към корема си. — Но умната.

— Казвам ви, защото така или иначе ще разберете, или поне ще подозирате и ще се питате. Мисля, че е по-добре да не увъртам. Не ми се струва редно да ви моля да гледате децата ми… докато аз се забавлявам, без да бъда честна с вас.

— Животът си е твой, Стела — изтъкна Роз.

— Да. — Хейли се наслади на последната си глътка шампанско. — Не че не бих искала да чуя подробностите. От дълго време насам мога само да слушам за секс. Така че, ако имаш желание да ги споделиш…

— Ще го имам предвид. Е, време е да строя синовете си. Благодаря за почерпката, Роз.

— Заслужихме я.

Докато се отдалечаваше, Стела чу Роз да казва с насмешка зад гърба й:

— Мистър Съвършено тяло, а?

Последва женски смях на два гласа.