Синя далия

Седемнадесета глава

Може би в личния й живот темпото й изглеждаше бавно, но работните часове бяха убийствени. Когато пролетта изпълни всичко с буйна зеленина и температурите започнаха да се доближават до нормалните за разгара на лятото, в градинарския център заприиждаха доволни клиенти — колкото за да поразгледат и купят нещо, толкова и за да си побъбрят с персонала.

Всеки ден касетки с разсад за градински цветя, саксии с многогодишни растения и цели горички от храсти и декоративни дръвчета излизаха през вратата.

Наблюдаваше как работниците връзват корените на фиданките в чувалчета и тичаше да запълни празните места на масите с нов разсад от оранжериите. Когато готовите сандъчета, висящите кошници и бетонните контейнери със засадени растения се разграбеха, бързаше да подготви нови.

Обаждаше се на безброй доставчици за още съдове, торове, семена за райграс, добавки за почва и всичко останало.

Въоръжена с бележника си и наблюдателното си око, прегледа наличната стока, направи корекции и отиде да помоли Роз за разрешение да изложи част от по-младите растения.

— Не са готови. Следващата година.

— Ако продължаваме така, скоро ще останем без кандилки, спиреи, кремове… — Размаха бележника. — Роз, вече сме продали тридесет процента от многогодишните. Ще бъде голям късмет, ако издържим до май със стоката, която имаме.

— Ще стане по-спокойно. — Роз отдели издънка от карамфил. Ако започна да излагам новите твърде рано, клиентите няма да бъдат доволни.

— Но…

— Тези карамфили ще разцъфтят едва догодина. Клиентите искат цвят Стела, и ти го знаеш. Искат да ги засадят, докато цъфтят или са напъпили. Не им се чака цяла година да видят за какво са броили пари.

— Зная. Все пак…

— Увличаш се. — Без да свали ръкавицата си, Роз се почеса по носа. — Както и всички други. Господи, Руби сияе, сякаш отново е станала баба, а Стив иска да се поздравяваме като победители след мач всеки път, когато се срещнем.

— Обичат това място.

— Както и аз. Истината е, че това е най-успешната ни година досега. Отчасти благодарение на времето. Имаме прекрасна пролет. Трябва да отдадем дължимото и на неуморната си, ентусиазирана управителка. Но качеството остава на първо място за нас а количеството на второ.

— Права си. Разбира се, че си права. Просто не ми се иска да изпращам клиенти другаде.

— Може би няма да се стигне до там, особено ако сме достатъчно умни и винаги намираме подходящ заместител.

Стела въздъхна.

— Отново си права.

— А ако наистина се наложи да препоръчаме друг градинарски център…

— Клиентите ще са впечатлени от усилията ни да им помогнем. Затова ти си собственик на такава фирма, а аз — управител.

— Важен е и фактът, че аз съм родена и отраснала тук. Още няколко седмици — и пролетната треска за купуване и засаждане ще отмине. Всеки, който дойде след средата на май, ще търси главно тор, аксесоари, готови сандъчета или няколко растения за подмяна на загинали или престанали да цъфтят. Щом започнат юнските горещини, ще се стараем да продадем това, което е останало от цъфтящите през лятото, преди да изложим есенната стока.

— А в Мичиган е голям риск да изнесеш нещо от оранжерията преди средата на май.

Роз премина към следващата касетка с разсад.

— Липсва ли ти?

— Бих искала да отговаря „да“, защото иначе ми се струва нелоялно. Но честно казано, не. Не оставих нищо друго там, освен спомени.

Именно спомените не й даваха покой. Беше имала щастлив живот с обичан мъж. Когато го загуби, животът й рухна… почти до основи. Дълго се чувстваше несигурна и без опора. Успя да запази останките на този живот заради децата, но в сърцето си бе изпитвала не само скръб, а и страх.

Бе успяла да го преодолее и прегърне спомените.

Но беше загубила не само съпруга си. Синовете й бяха загубили баща си. С всяка година спомените на Гевин за него ставаха все по-смътни, но топли. Люк бе твърде малък, за да пази образа му в паметта си. Струваше й се толкова нечестно. Ако отношенията с Лоугън прераснеха в нещо повече, докато момчета все още са деца…

Нищо не можеше да се сравни с чувството, че домът вече не и липсваше. Сякаш му бе изменила.

Когато влезе в салона с изложена стока, видя множество клиенти с колички, които оглеждаха масите, и Хейли, наведена над голямо сандъче с алпийски ягоди.

— Не го вдигай! — Строгата й команда накара неколцина души да извърнат глави, но тя уверено тръгна между любопитните, с ръце на кръста и гневен поглед, вперен в Хейли. — Какво си мислиш, че правиш?

— Продадохме всички сандъчета до касата. Реших, че това ще изглежда добре там.

— Разбира се. Забрави ли в кой месец си?

Хейли сведе поглед към заобления си като баскетболна топка корем.

— Има кой да ми го напомня.

— Щом искаш да преместиш сандъче, помоли някого.

— Силна съм като бик.

— Но си в осмия месец.

— Послушай я, скъпа. — Една клиентка потупа Хейли по рамото. — Не бива да рискуваш. След като се пръкне бебето, по цял ден ще носиш сандъчета. Сега е моментът да се възползваш от състоянието си и да оставиш хората да те поглезят.

— Трябва да я наблюдавам зорко като орлица — обясни Стела. — Лобелинята е прекрасна, нали?

Жената погледна касетката, която държеше.

— Харесва ми този тъмносин цвят. Мислех да сложа до нея от тази червена салвия и може би малко мексикански астри.

— Звучи идеално. Интересна и пъстра комбинация, с цял сезон цъфтеж.

— Имам още място в задния край на градината, но не съм сигурна какво да засадя там. — Клиентката прехапа устни и огледа масите, отрупани с примамлива стока. — Бих приела препоръка от вас, ако имате време.

— За това сме тук. Имаме чудесни ружи, по-високи от астрите. А ако искате нещо, което да се съчетава добре със салвията, тези невени ще изглеждат фантастично. Видяхте ли хемиграфиса?

— Дори не знам как изглежда — призна жената със смях.

Стела и показа растение с металнолилави листа и накара Хейли да подбере невени. Двете напълниха още една касетка.

— Радвам се, че сте се спрели и на игловръха. Виждате ли как бялото изпъква сред ярките цветове? Всъщност начинът, по който са подредени тук, може да ви даде представа как ще изглеждат в градината ви. — Стела кимна към касетките. — Просто личи как всички тези растения взаимно се допълват.

— Нямам търпение да ги засадя. Съседките ми ще позеленеят от завист.

— Просто ги изпратете при нас.

— Няма да е за първи път. Редовна клиентка съм от откриването на фирмата. Живеех на около два километра оттук, но преди две години се преместих по-близо до Мемфис. Сега се налага да пътувам тридесет километра, но винаги откривам нещо специално, така че си струва.

— Радвам се да го чуя. Има ли още нещо, с което Хейли или аз бихме могли да ви помогнем? Имате ли нужда от пръст, от естествен или изкуствен тор?

— Мога да ги намеря и сама. Но всъщност… — Жената се усмихна на Хейли. — … и бездруго количката ми вече е пълна. Ако повикате някой силен младеж да отнесе това сандъче до касата, а после до колата ми, ще взема и него.

— Ще се погрижа. — Стела хвърли последен предупредителен поглед към Хейли. — А ти бъди послушна.

— Сестри ли сте? — обърна се клиентката към Хейли.

— Не. Тя е шефката ми. Защо?

— Напомняте ми за нас двете със сестра ми. Все още понякога смъмрям малката си сестричка, както тя теб, особено когато се безпокоя за нея.

— Наистина ли? — Хейли погледна натам, накъдето бе тръгнала Стела. — Тогава бихме могли да се наречем сестри.

Макар и да се съгласяваше, че физическите упражнения са полезни за бъдещите майки, Стела не искаше този етап от бременността си Хейли да работи по цял ден а после да изминава близо километър пеша до къщата. Едва успяваше да я придума да се качи в колата, за да я откара.

— Обичам да ходя пеш.

— Когато се приберем у дома и хапнеш нещо, можем да си направиш малка разходка в градината. Но не бива да вървиш толкова дълго, при това сама. Нося отговорност за теб, малката.

— Значи ще ме хокаш така още цял месец?

— Разбира се.

— Познаваш ли госпожа Тейлър? Жената, на която помогнахме да избере летните цветя?

— Е?

— Помислила, че сме сестри, защото се държиш с мен така, както тя с по-малката си сестра. Тогава се почувствах поласкана. Но това започва да ме плаши.

— Жалко.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, аз също.

Хейли въздъхна.

— Не е заради теб, а заради Роз. Скоро хората ще започнат да си мислят, че ми е майка.

Стела забеляза, че сваля обувките си.

— Болят ли те краката?

— Добре са.

— Имам страхотен гел за отекли ходила. Ще ти дам малко от него, когато стигнем, и не е зле да полегнеш за няколко минути.

— Вече почти не мога да ги достигна. Чувствам се…

— Дебела, тромава и мудна — довърши Стела.

— И глупава мърморана. — Хейли тръсна влажните си коси назад. Толкова я дразнеха, че й се искаше да ги оскубе. — Едва издържам в тази жега и съм готова да се заям с всеки. — Когато Стела усили климатика, очите й запариха от отчаяние и чувство за вина. — Всички сте толкова мили с мен, а аз дори не го оценявам. Струва ми се, че съм бременна от цяла вечност и ще остана така завинаги.

— Мога да ти обещая, че скоро това ще свърши.

— Стела… Филмът, който гледахме на курса… жената, снимана по време на раждане… просто не виждам как бих се справила. Мисля, че няма да мога.

— Ще бъда до теб. Ще го преживееш, Хейли. Няма да те лъжа, че е лесно, но ще е вълнуващо. Страхотна тръпка. — Стела сви по алеята и видя момчетата си да тичат из двора с кучето и Харпър, увлечени в импровизирана игра на бейзбол. — Освен това, уверявам те, че си струва. Ще го разбереш веднага щом вземеш бебето в ръце.

— Не мога да си представя, че ще бъда майка. По-рано можех, но сега, когато наближава, ми е все по-трудно.

— Разбира се. Никой не може да си представи това чудо. Простено ти е, че си притеснена. Нормално е.

— Значи засега всичко е наред.

Когато паркира, синовете й дотичаха.

— Мамо, мамо! Ударих топката милион пъти.

— Милион? — Стела погледна Люк с широко отворени очи. — Това сигурно е рекорд.

— Ела да поиграеш с нас, мамо. — Гевин сграбчи ръката й, а Паркър подскочи и сложи предни лапи на крака й. — Моля те!

— Добре, но едва ли ще надмина постижението ви.

Харпър заобиколи колата и застана до вратата на Хейли. Влажните му къдрици се подаваха под бейзболната шапка, а по ризата му имаше петна от трева и кал.

Хейли не можа да пъхне краката си в обувките. Чувстваше ги горещи, отекли и сякаш вече не бяха нейните. В гърлото й напираха сълзи на гняв.

— Бременна съм — сопна се тя, — не съм инвалид.

Остави обувките си на пода и слезе боса. Не се сдържа и грубо отблъсна протегнатата ръка на Харпър.

— Просто ме остави на мира!

— Извинявай.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Задушавам се, когато всички бдят над мен денем и нощем.

Хейли гневно запристъпва към къщата, макар да и беше трудно да върви, без да залита.

— Просто е уморена, Харпър. — Може би отново твърде загрижена, Стела я проследи с поглед, докато влезе в къщата. — Уморена и раздразнителна. Така е с всички бременни.

— Навярно трябва да спре да работи.

— Ако й предложа това ще се разфучи. Не е зле да бъде съсредоточена върху работата. Държим я под око и внимаваме да не се претовари, което е част от проблема. Предполагам, че се чувства обградена с твърде много внимание.

— Мамо!

Протегна ръка към нетърпеливите си синове.

— Ще се сопне на всеки, които й предложи помощ. Не е лично.

— Добре. Е, трябва да се измия и преоблека. — Харпър се обърна към момчетата, които вече се боричкаха за пластмасовата бухалка. — Чао. Следващия път ще разбия и двама ви.

Следобедът беше задушен и загатваше за наближаващото лято. Дори при включен климатик, Стела едва дишаше в малкия си офис. Беше се предала на времето и дошла на работа по потник и тънък памучен панталон. Нямаше смисъл да се бори с косите си и просто ги бе прихванала високо с шнола.

Тъкмо приключваше със съставянето на плана за следващата седмица и се канеше да актуализира един от каталозите, когато някой почука на вратата.

— Влез. — Машинално посегна към термоса със студено кафе, което бе започнала да си приготвя сутрин. Сърцето й подскочи, когато влезе Лоугън. — Здравей. Мислех, че днес си при Фийлдс.

— Не мога да работя в този дъжд.

— О!… — Стела се завъртя към прозореца и видя плътната завеса от дъждовни капки. — Не бях забелязала, че вали.

— Всички тези цифри и графи те карат да загубиш представа за всичко наоколо.

— Случва се.

— Чудесен ден за кръшкане. Какво ще кажеш да се поразходим в дъжда, Червенокоске?

— Не мога. Широко разпери ръце. — Работа.

Лоугън седна на ръба на бюрото й.

— Доста натоварен сезон. Роз няма да те упрекне, ако си позволиш малко почивка в един дъждовен следобед.

— Вероятно. Но самата аз бих се упрекнала.

— Така и предположих. — Взе странна кутия за моливи, очевидно изработена от детски ръце, и я огледа. — От Гевин или Люк?

— Гевин, на седем години.

— Избягваш ли ме, Стела?

— Не. Може би донякъде — призна тя. — Но не напълно съзнателно. Затрупани сме с работа — и тук, и у дома. На Хейли й остават само три седмици и се старая да съм до нея през повечето време.

— Ще можеш ли да се освободиш поне за няколко часа в петък вечерта, да кажем? Да отидем на кино?

— В петък вечер обикновено излизам с децата.

— Добре. Дават нов филм на „Дисни“. Ще ви взема около шест. Първо ще хапнем пица.

— О, аз… — Стела се облегна назад и го изгледа намръщено. — Това беше подло.

— Целта оправдава средствата.

— Лоугън, ходил ли си някога на кино с две хлапета в петък вечер?

— Не. — Отдалечи се от бюрото и се усмихна широко. — Ще бъде ново приключение. — Заобиколи бюрото, плъзна ръце под лактите й и я повдигна от стола с такава лекота, че я накара да настръхне. — Започваш да ми липсваш.

Докосна устните й със своите и нежната им ласка прерасна в гореща целувка, докато тялото й се плъзгаше по неговото и краката й търсеха пода. Обви ръце около врата му, преплете пръсти и ги задържа на тила му, докато се опомни.

— Изглежда, ти също започваш да ми липсваш — каза тя, преди да се отдръпне назад. — Доста мислих.

— Не се и съмнявам. Непрекъснато го правиш. — Усука кичур от косите й. — Ще се видим в петък.

Когато излезе, Стела отново седна.

— Но ми е трудно да си спомня за какво мислех.

Оказа се прав. Наистина беше ново приключение за него и се справи по-добре, отколкото Стела очакваше. Нямаше проблем в общуването с момчетата. Всъщност в пицарията за миг се почувства излишна. Обикновено можеше да изразява мнение за комикси и бейзбол, но този разговор се водеше на съвсем друго ниво.

В един момент не бе напълно сигурна дали Улвърин от „Екс Мен“ не е подписал договор с „Атланта Брейвс“.

— Мога да изям петдесет парчета — заяви Люк, когато разделиха пицата. — А после двадесет кила пуканки.

— Ще повърнеш!

Стела искаше да напомни на Гевин, че не бива да говори така на масата, но Лоугън просто набоде резен от своето парче.

— По-умно е да повърнеш след пицата, за да отвориш място за пуканките.

Остроумието предизвика истеричен смях.

— Хей! — Люк сърдито смръщи вежди. — Гевин има повече пеперони. Моите са само две, а неговите са три!

Когато Гевин изсумтя и направи любимата си физиономия, Лоугън кимна.

— Прав си, не е честно. Да поправим тази несправедливост. — Грабна резен от парчето на Гевин и го изяде. — Сега имате по равно.

Последва нов изблик на смях. Момчетата здравата се изпоцапаха и бяха така въодушевени, когато стигнаха до киното, че Стела очакваше да предизвикат суматоха.

— Не забравяйте, че трябва да пазите тишина по време на филма — предупреди ги тя. — Другите хора също са дошли да гледат.

— Аз ще се постарая — каза Лоугън със сериозен тон. Но понякога просто не мога да мълча.

Момчетата не престанаха да се смеят до павилиона с пуканки.

Стела познаваше мъже, които се стараеха да впечатлят децата, за да се доберат до майките им. „Както и такива, които го правят, защото е ново преживяване за самите тях“, помисли си тя докато заемаха местата си с големи кесии в ръце.

Все пак трябваше да признае, че Лоугън се държи страхотно със синовете й. Мъж, прехвърлил тридесетте, заслужаваше награда за това, че поне се опитва да изглежда истински заинтригуван от филм с говорещи маймуни.

Към средата на прожекцията Люк започна да нервничи на седалката си. „Две чаши газирано и малък пикочен мехур“, досети се тя. Знаеше, че не иска да пропусне нито миг от филма, и трудно ще го убеди да тръгне.

Подготви се за кратък тих спор, но Лоугън я изпревари. Не чу какво прошепна в ухото му, но Люк се засмя и двамата станаха.

— Няма да се бавим — прошушна той на Стела и поведе момчето за ръка.

„Е, добре“, каза си тя и погледът й се премрежи. Мъжът щеше да заведе сина й до тоалетната.

Това не беше нейна работа.

Двете безкрайно щастливи момчета се качиха на задната седалка на колата му. Веднага щом коланите им бяха закопчани, започнаха да подскачат и бърборят за любими сцени от филма.

— Хей, приятели! — Лоугън седна зад волана, сложи ръка на облегалката и погледна назад. — Подгответе се, защото ще целуна майка ви.

— Защо? — попита Люк с недоумение.

— Защото, както може би сте забелязали тя е красива и сладка.

Наведе се с дяволит израз в очите.

Стела понечи да подаде бузата си, но той обхвана брадичката й, накара я да извърне глава към него и леко я целуна по устните.

— Ти не си сладък — промърмори Люк под нос. — Защо тя те целува?

— Защото, синко, аз съм добре изглеждащ мъжкар.

Вдигна очи към огледалото за обратно виждане, намигна и забеляза подозрителния поглед на Гевин, докато запалваше.

Люк вече заспиваше, когато стигнаха до къщата, и главата му клюмаше, въпреки че се опитваше да остане буден.

— Аз ще го отнеса горе.

— И аз мога. — Стела се наведе и разкопча колана му. — Свикнала съм. Освен това не знам дали е добра идея отново да влизаш в стаята им.

— Тя трябва да свикне с мен. — Лоугън повдигна Люк от седалката. — Хайде, кралю на птиците, ще те понося.

— Не съм уморен.

— Разбира се.

Момчето се прозина и опря брадичка на рамото му.

— Миришеш различно от мама. И кожата ти е по-грапава.

Роз крачеше из фоайето, когато влязоха.

— Е, явно всички добре сте се позабавлявали. Лоугън, ще останеш ли да пийнем по нещо, след като сложите момчетата да спят? Искам да поговоря с двама ви.

— Добре. Идвам след малко.

— Нямам нужда от помощ — опита да възрази Стела, но той вече се качваше по стълбите с Люк.

— Ще донеса вино. Лека нощ, хубавецо — каза Роз на Гевин и се усмихна зад гърба на Стела, която тръгна след Лоугън.

Той вече развързваше маратонките на Люк.

— Лоугън, аз ще се заема с това. Ти слез при Роз.

Той свали обувките на момчето и се запита дали неспокойната нотка в гласа й е заради Печалната невеста или заради него. Но вниманието му бе привлечено от момчето, което стоеше до Стела необичайно мълчаливо.

— Тогава заведи Люк да си легне. Ние с Гевин трябва да си поговорим. Нали, хлапе?

Гевин повдигна рамене.

— Може би. Да.

— И той трябва да се приготви за лягане.

— Няма да трае дълго. Заповядай в моя офис — каза Лоугън, посочи към банята и видя устната на момчето да трепва.

— Лоугън… — опита се да възрази Стела.

— Разговор по мъжки. Извини ни.

Затвори вратата пред лицето й.

Решил, че и за двамата ще е по-лесно, ако поговорят на четири очи, седна на ръба на ваната. Не беше сигурен, но му се струваше, че Гевин е напрегнат колкото него.

— Смущава ли те това, че целувам майка ти?

— Не зная. Може би. Когато бях малък, видях един друг мъж да я целува. Излезе на вечеря с него и имахме детегледачка. Събудих се и ги видях, но никак не го харесвах, защото непрекъснато се усмихваше.

Демонстрира, като разтегна устни и показа зъбите си.

— И аз не го харесвам.

— Всички красиви момичета ли целуваш? — полюбопитства Гевин.

— Е, целувал съм доста. Но майка ти е специална.

— Как така?

„Момчето иска ясни отговори“, реши Лоугън. Щеше да се постарае да му ги даде.

— Събужда странни, приятни чувства в сърцето ми. Момичетата ни карат да се чувстваме по много различни начини, но когато докосват сърцето ти, значи са специални.

Гевин погледна към затворената врата, а после отново към него.

— Татко я целуваше. Спомням си.

— Добре е, че си спомниш.

Лоугън бе изненадан от импулсивното желание да погали косите му. Но не мислеше, че моментът е подходящ за когото и да е от двамата.

Знаеше, че в тази къща има не само един призрак.

— Зная колко много са се обичали. Майка ти ми каза.

— Той не може да се върне. Надявах се, макар мама да казва, че е невъзможно. Но когато започна да идва онази жена, помислих, че и той може. А не идва.

Нима на света имаше нещо по-тежко за едно дете от загубата на родител? Той вече бе пораснал, а не можеше да си представи скръбта, която би изживял, ако загубеше някого от своите.

— Това не означава, че не те гледа. Вярвам в тези неща. Когато някои, който ни обича, ни напусне, продължава да ни закриля. Твоят татко винаги ще те гледа.

— Тогава значи вижда как ти целуваш мама, защото гледа и нея.

— Предполагам — кимна Лоугън. — Иска ми се да вярвам, че няма нищо против, защото знае, че искам да бъде щастлива. Навярно, когато се опознаем по-добре, и ти няма да възразяваш.

— Мама също ли има странни чувства към теб?

— Искрено се надявам, защото ще бъда много нещастен, ако само аз ги изпитвам. Не зная дали нещата, които казвам, са правилни. Никога досега не съм водил подобен разговор. Но дори и да бъдем щастливи — всички заедно, баща ти ще си остане твоят татко, Гевин. Завинаги. Искам да разбереш, че зная това и го уважавам. Казвам ти го като мъж на мъж.

— Добре. — Гевин бавно се усмихна и посегна към подадената му ръка. Когато я хвана, усмивката му стана по-широка. — Всъщност ти ми харесваш повече от онзи другия.

— Радвам се да го чуя.

Люк бе завит и спеше, когато се върнаха в стаята. Лоугън срещна въпросителния поглед на Стела, повдигна вежди и се отдръпна докато тя помагаше на Гевин да се приготви за лягане.

Решително хвана ръката й, щом излязоха в коридора.

— Попитай го за какво си говорихме, ако желае да сподели. Негова работа.

— Просто не искам да бъде разстроен.

— Изглеждаше ли разстроен, докато го завиваше?

— Не — въздъхна тя. — Не.

На площадката на стълбището студът ги застигна. Лоугън закрилнически обгърна талията й и я притегли плътно до себе си. Отмина бързо, с леко свистене, като размахан камшик.

След няколко секунди зазвуча приспивната песен.

— Сърдита е на нас — прошепна Стела, когато той се обърна към нея. — Но не и на тях. Няма да ги нарани. Затова да я оставим на мира. Сложих бебефон с екран на долния етаж, за да ги чувам, ако имат нужда от мен.

— Как спиш там горе?

— Спокойно, колкото и странно да ти се струва. Отначало, защото не вярвах. А сега знам, че тя ги обича по свой странен начин. Вечерта, когато бяха при родителите ми, дойде в стаята ми и заплака. Сърцето ми се къса от съжаление.

— За призрака ли говорите? — попита Роз. — Точно това имах предвид. — Подаде им чашите с вино и нацупи устни, когато Стела включи бебефона. — Странно е да я чуя отново. От години не я бях чувала.

— Трябва да призная — заговори Лоугън, с поглед, прикован в екрана, — че малко ме плаши. Тръпки ме побиват, честно казано.

— Свиква се. Поне донякъде. Къде е Хейли? — попита Стела.

— Чувстваше се уморена… стори ми се мрачна и сърдита. Затвори се в стаята си с книга и голяма чаша безкофеинова кока-кола. Вече поговорих с нея, така че…

Посочи към масата, на която имаше фруктиера с бяло грозде, хрупкави солени бисквити и сирене бри.

Самата тя седна и си взе зърно грозде.

— Реших да предприема някой действия във връзка с постоянното присъствие в къщата ни.

— За екзорсизъм ли намекваш? — попита Лоугън и хвърли поглед към бебефона, от който звучеше нежен глас.

— Не толкова драстични действия. Искам да узнаем нещо повече за историята й и връзката й с къщата. Струва ми се, че не постигаме никакъв напредък, главно защото не можем да намерим вярната посока.

— Досега не сме й посветили достатъчно време — изтъкна Стела.

— Още една причина да потърсим помощ. Твърде заети сме и сме аматьори. Какво ще кажете да се обърнем към някога които знае какво да прави и разполага с време?

— Концертът за тази вечер свърши — каза Лоугън, когато гласът от бебефона замлъкна.

— Понякога се връща два-три пъти. — Стела му предложи бисквита. — Познаваш ли някого, Роз? Човек, който би се нагърбил с тази задача?

— Все още не. Но поразпитах на няколко места, като казах, че просто искам да направя подробно проучване за родословието си. В Мемфис има специалист, чието име открих. Мичъл Карнеги. Доктор Мичъл Карнеги — добави тя. — Преподавал е в университета в Шарлот, но преди две години се е преместил тук. Мисля, че е работил и в местния университет един-два семестъра, а може би все още изнася по някоя лекция. Главно пише книги. Биографии и прочее. Посочен е като експерт по семейна история.

— Струва ми се, че той е нашият човек. — Стела сложи малко сирене върху бисквитата. — По-добре е да се обърнем към специалист отколкото да се мъчим сами.

— Зависи — намеси се Лоугън — Зависи как приема историите за призраци.

— Ще уговоря среща с него. — Роз повдигна чашата си. — Тогава ще разберем.