Синя далия

Шеста глава

Хейли Филипс караше на остатъчни газове и затихваща трансмисия. Слава богу, радиото все още работеше и тя го бе усилила докрай, докато звучеше песен на Дикси Чикс. Поддържаше енергията й.

Всичко, което притежаваше, бе натъпкано в малкия „Понтиак Гранвил“, на повече от нейните години и доста по-темпераментен. Не че в момента имаше много вещи. Бе продала всички, които можеха да се продадат. Нямаше полза от сантименталност. Парите гарантираха повече километри, а те бяха по-важни.

Не се оплакваше. Внесеното в банка щеше да й помогне да преживее трудностите, а ако срещнеше повече, отколкото очаква, щеше да припечели малко пари. Не бе тръгнала без посока. Знаеше накъде пътува, но не и какво ще й се случи там.

Не се тревожеше за нищо. Ако човек знаеше всичко, никога нямаше да има изненади.

Чувстваше умора и може би бе пришпорила старата кола повече, отколкото бе по силите й за един ден. Но трябваше да издържи само още няколко километра — и двете щяха да си починат.

Не мислеше, че ще закъса. Но ако все пак се случеше, просто щеше да направи каквото е нужно.

Местността й хареса, особено след като премина по лабиринта от магистрали, заобикалящи Мемфис. Тук, в северните покрайнини на града, земята ставаше малко неравна и се виждаха участъци от реката и стръмните склонове към нея. Имаше стройни редици от красиви къщи, разположени като лъчи около по-богатите централни квартали и достигащи до пределите на града. Пълно бе с големи стари дървета и въпреки няколкото каменни или тухлени огради, се усещаше приятелска атмосфера.

Нямаше да е зле да завърже приятелства.

Когато видя табелата на „В градината“, намали. Не се осмели да спре, защото се страхуваше, че двигателят на стария „Понтиак“ просто ще угасне. Но намали скоростта достатъчно, за да огледа главните сгради и земята наоколо на светлината на охранителните прожектори.

След това бавно си пое дъх няколко пъти, карайки по-нататък. Почти бе стигнала. Бе обмислила какво да каже, но няколко пъти промени решението си. Всеки нов подход водеше до различна сцена в съзнанието й. Това й помагаше да убие времето, но не се спря на версия, която да доизгради.

Навярно някои биха казали, че част от проблема й е честата смяна на мнение. Но тя не мислеше така. Ако човек никога не променяше мнението си, каква беше ползата от правото да го има? Хейли бе срещала твърде много хора, които се придържаха към един начин на мислене, но нима това можеше да се нарече използване на дадения им от Бога разум?

Докато се приближаваше към алеята, която водеше до къщата, колата запърпори.

— Хайде, хайде! Само още малко. Ако не бях толкова разсеяна, щях да те заредя на последната бензиностанция.

Но не успя да помръдне от входа на имението и остана наполовина вътре, наполовина отвън, между тухлените колони.

Удари по волана, но вяло. Знаеше, че няма друг виновен, освен самата нея. Може би беше за добро. Не можеха да я изритат, щом колата й е останала без капка бензин и блокира пътя.

Отвори чантата си и извади четка, за да среше косите си. След доста експерименти се бе спряла на естествения им светлокестеняв цвят. Поне засега. Радваше се, че отиде на фризьор, преди да тръгне. Харесваше ги прави, на пластове и с подвити напред кичури от двете страни на лицето.

Тази прическа и придаваше небрежност и увереност.

Сложи червило, прикри блясъка на кожата си с пудра.

— Добре. Да тръгвам.

Слезе от колата, взе чантата си и запристъпва по дългата алея. Както в миналото, така и сега, за да построиш къща далеч от пътя, бяха нужни пари. Онази, в която бе отраснала, се намираше толкова близо, че буквално можеше да подаде ръка през прозореца на минаващите шофьори.

Не бе имала нищо против. Къщата беше хубава. Харесваше я и изпита известно съжаление, когато я продаде. Но малкият й дом в Литъл Рок беше минало. Тя се бе запътила към бъдещето.

Спря на половината път. Примигна. „Това не е просто къща“, каза си Хейли, зяпнала от удивление. Приличаше на замък, и то не само заради размерите си. И по-рано бе виждала огромни къщи, но тази изглеждаше приказна, като онези от кориците на списанията. Беше съчетание между „Тара“ и „Мандърлей“. Внушителна и изящна, издаваща женски вкус.

В прозорците се отразяваха светлини, а други струяха от тях над моравата. Сякаш я приканваха. Нима нямаше да е чудесно да я посрещнат с „добре дошла“ тук?

Дори да я изхвърлеха, поне имаше шанса да я види. Само заради това пътуването си струваше.

Продължи, вдъхвайки от уханията на нощта, на борова смола и дим от горящи дърва.

Стисна презрамката на чантата си за късмет и решително се изкачи до двойната входна врата.

Почука три пъти с една от металните хлопки.

Вътре Стела слизаше по стълбите с Паркър. Неин ред беше да го изведе на разходка. Извика:

— Аз ще отворя.

Паркър вече лаеше, когато стигна до вратата. Видя момиче с прави, модерно оформени кестеняви коси и скулесто лице, на което се открояваха огромни бледосини очи. Усмихна се, показвайки леко кривите си зъби, и се наведе да погали Паркър, който подуши обувките и.

— Добър вечер — поздрави Хейли.

— Добър вечер.

„Откъде се взе тази, по дяволите“, помисли си Стела. Не видя кола отпред.

Момичето изглеждаше на около петнадесет години, и очевидно бе в напреднала бременност.

— Търся Розалинд Ашби. Розалинд Харпър-Ашби — поправи се тя. — У дома ли е?

— Да, горе е. Заповядайте.

— Благодаря. Аз съм Хейли. — Подаде ръка. — Хейли Филипс. С госпожа Ашби сме далечни роднини.

— Стела Ротшилд. Влезте и седнете. Ще потърся Роз.

— Чудесно. — Хейли въртеше глава и се стараеше да огледа всичко, докато Стела я водеше към приемната. — Ах! Просто нямам думи!

— И аз реагирах така, когато влязох за първи път. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Може би е по-добре да почакам, докато… — Остана права и се приближи към камината. Чувстваше се като в телевизионно шоу или филм. — На работа ли сте тук? Нещо като икономка?

— Не. Работя в градинарския център на Роз. Като управител. Трябва да седнете.

— Не се безпокойте. — Хейли потърка издутия си корем. — Прекарахме целия ден седнали.

— Веднага се връщам.

Водейки Паркър за каишката, Стела забърза обратно по стълбите и сви към крилото на Роз. Беше ходила там само веднъж, когато Дейвид й показваше къщата, но по звука на телевизора откри Роз в хола й.

Даваха архивен черно-бял филм. Не че Роз гледаше. Седеше на старинно бюро, облечена с широки джинси и памучен пуловер, и нахвърляше скици в бележника си. Краката и бяха боси и за своя изненада, Стела забеляза, че ноктите й са лакирани в ярко бонбоненорозово.

Почука на касата.

— Да? О, Стела, радвам се да те видя. Тъкмо нахвърлях една идея за напречна градина покрай северната стена на офисите. Хрумна ми, че може би ще привлича клиенти. Да влязат и да поразгледат.

— Ще погледна скицата, разбира се, но долу те чака едно момиче. Хейли Филипс. Каза, че е твоя роднина.

— Хейли? Нямам братовчедка на име Хейли.

— Млада е. Има вид на тийнейджърка. Хубава е, с кестеняви коси и сини очи, по-висока от мен. Бременна е.

— О, господи! — Роз се почеса по тила. — Филипс… Филипс. Сестрата на бабата на първия ми съпруг беше омъжена за един Филипс, струва ми се.

— Е, наистина каза, че сте далечни роднини.

— Филипс. — Затвори очи и потърка челото си с пръст, за да опресни паметта си. — Сигурно е момичето на Уейн Филипс. Той почина миналата година. Е, най-добре е да отида да видя за какво е дошла. — Роз стана. — Момчетата легнаха ли си?

— Да, току-що.

— Тогава ела с мен.

— Не мислиш ли, че е по-добре…

— Трезвата ти преценка може да ми бъде от полза.

Стела отново поведе Паркър, надявайки се пикочният му мехур да издържи, и тръгна с Роз.

Хейли се обърна, когато влязоха.

— Това е най-разкошната стая, която съм виждала. Толкова е уютна и те кара да се чувстваш специална само защото седиш в нея. Аз съм Хейли. Дъщерята на Уейн Филипс. Баща ми беше роднина на първия ви съпруг по майчина линия. Изпратихте ми много мило съболезнователно писмо, когато той почина миналата година.

— Помня. Виждала съм го веднъж. Харесвах го.

— Аз също. Извинявайте, че дойдох така, без да се обадя и да попитам, а и не очаквах да пристигна толкова късно. Преди малко имах неприятности с колата.

— Не се безпокой. Седни, Хейли. В кой месец си?

— Наближавам шестия. Бебето трябва да се роди в края на май. Трябва да се извиня и че бензинът ми свърши точно на входа на имението ви.

— Ще се погрижим за колата ти. Гладна ли си, Хейли? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, госпожо, всичко е наред. Преди малко спрях, за да вечерям, но забравих да нахраня и колата. Имам пари. Не искам да си помислите, че съм на червено и съм дошла за милостиня.

— Радвам се да го чуя. Да пийнем чай тогава. Тази вечер е хладно. По един горещ чай ще ни се отрази добре.

— Стига да не ви затруднява. Без кофеин, ако имате. — Погали корема си. — Най-трудното нещо от бременността е да се откажеш от кофеина.

— Ще се погрижа. Няма да се бавя.

— Благодаря. Стела. — Когато тя излезе, Роз отново се обърна към Хейли: — Значи си изминала целия път от… Литъл Рок, нали?

— Да. Обичам да шофирам. Още повече, когато колата не прави номера. Но човек трябва да се задоволява с това, което има. — Хейли прочисти гърлото си. — Надявам се, че ти си добре, братовчедке Розалинд.

— Да, много добре. А вие с бебето? Как сте?

— Страхотно. Здрави сме като бикове, както каза докторът. Чувствам се отлично. Струва ми се, че ще стана дебела колкото слон, но нямам нищо против. Интересно е. Хм, а твоите деца? Как са синовете ти?

— Добре са. Вече са големи. Харпър, най-големият, живее в къщата за гости. Работи при мен в градинарския център.

— Видях го… градинарския център, докато карах насам. — Хейли осъзна, че потърква ръце в крачолите на джинсите си и спря. — Изглежда толкова голям, по-голям, отколкото си го представях. Сигурно се гордееш.

— Разбира се. С какво се занимаваше в Литъл Рок?

— Работех в книжарница. Преди да тръгна на път, бях помощник-управител. Малка частна книжарница и кафене.

— Управител? На твоята възраст?

— На двадесет и четири съм. Зная, че не изглеждам на толкова — усмихна се тя. — Мога да ти покажа шофьорската си книжка. Следвах в колеж, с частична стипендия. Имам остър ум. Работех през летните ваканции, докато учех в гимназията и колежа. Получих работата защото собственикът беше приятел на баща ми. Но доказах, че я заслужавам.

— Говориш в минало време. Значи вече не работиш там?

— Напуснах. — „Слуша ме“, помисли си Хейли. Роз й задаваше уместни въпроси. И това бе нещо. — Преди две седмици. Но имам препоръка от собственика. Реших да се махна от Литъл Рок.

— Струва ми се крайно неподходящ момент да напуснеш дома си и сигурната си работа.

— На мен ми се струваше най-подходящият. — Отмести поглед към Стела, която буташе количката с чая. — Ето сега вече наистина е като във филмите. Знам, че говоря като хлапачка, която се впечатлява от всичко, но не мога да се сдържа.

Стела се засмя:

— И аз си мислех същото, когато дойдох тук. Направих чай от лайка.

— Благодаря, Стела. Хейли тъкмо ми разказваше как е решила да напусне дома и работата си. Надявам се да ни обясни защо според нея това е бил най-подходящият момент да предприеме два толкова драстични хода.

— Не драстични — възрази Хейли, — просто важни. Направих го заради бебето. Е, и заради двама ни. Навярно сте разбрали, че не съм омъжена.

— Близките ти не те ли подкрепят? — попита Стела.

— Майка ми ни напусна, когато бях на около пет години — Може би не си спомняш това — обърна се тя към Роз — или не го споменаваш от дискретност. Баща ми почина преди година. Имам лели и чичовци, две баби и братовчеди. Някои от тях все още живеят близо до Литъл Рок. Мненията за сегашното ми положение са… противоречиви. Благодаря — добави тя, когато Роз наля чай и й поднесе чашата. — Дълбоко скърбях, когато татко почина. Блъснала го кола, докато пресичал улицата. Просто една от онези нелепи злополуки, които никога не ще разберем защо се случват. Нямах време да се подготвя. Едва ли някой е подготвен за нещо подобно. Но си отиде за минута.

Отпи глътка чай и почувства облекчение чак до костите за които не бе подозирала, че са толкова уморени.

— Бях съкрушена, ядосана и самотна. Тогава се появи онова момче. Не беше приключение за една нощ, харесвахме се. Често идваше в книжарницата, флиртуваше с мен. Аз отвръщах на закачките му. Той ми носеше утеха. Беше сладур. Постепенно се стигна до нещо повече. Следваше право. Няколко седмици след като отново тръгна на лекции, разбрах, че съм бременна. Не знаех какво да правя. Как да му кажа? Или на когото и да било? Отлагах още няколко седмици.

— А когато реши?

— Канех се да му го кажа лице в лице. Вече не идваше в книжарницата и отидох да го потърся в колежа. Оказа се, че се е влюбил в някакво момиче. Малко трудно се оказа да ми го каже, след като бяхме спали заедно. Но не бяхме си давали никакви обещания, не бяхме влюбени или нещо подобно. Просто се харесвахме. А когато заговори за другото момиче, лицето му засия, личеше си, че е луд по нея. Затова не му казах за бебето. — Хейли се поколеба, преди да си вземе още една бисквита. Стела ги бе подредила върху поднос. — Не мога да устоя на сладки неща… Когато размислих, стигнах до извода, че за никого от двама ни няма да е от полза.

— Много трудно решение — отбеляза Роз.

— Не знам дали е така. Не зная какво очаквах да направи, след като разбере, но мислех, че има право да знае. Не исках да се омъжвам за него. Тогава дори не бях сигурна дали ще задържа детето. — Отхапа от бисквитата и потърка заобления си корем. — Това беше една от причините да го потърся, за да поговоря с него. Не само да му кажа, а за да решим заедно какво да правим. Но докато седях и го слушах да говори въодушевено за онова момиче… — Замълча и поклати глава. — Трябваше да взема решение, а ако му бях казала, щях да го накарам да се чувства объркан, изпълнен с негодувание и уплаха. Нямаше смисъл да провалям живота му, след като само се бе опитал да ми помогне да преживея труден период.

— Но си останала сама — изтъкна Стела.

— Ако му бях казала, пак щях да съм сама. Всъщност когато реших да задържа бебето, отново ми хрумна да му съобщя и попитах няколко души какво става с него. Узнах, че все още ходи със същото момиче и дори говорят за женитба, затова мисля, че постъпих правилно. Все пак, когато започна да ми личи, имаше безброй клюки и въпроси, погледи и шушукане зад гърба ми. Помислих си: „Трябва да започна някъде на чисто“. Затова продадох къщата заедно с всички мебели и ето ме тук.

— За да започнеш на чисто — заключи Роз.

— Търся работа. — Направи пауза и овлажни устни. — Свикнала съм да работя. Знам, че малцина биха назначили жена в шестия месец. Роднина, макар и далечна и косвена, би била малко по-отзивчива. — Прокашля се, когато Роз не каза нищо. — Следвах литература и бизнес администрация. Завърших с отличие. Имам солидни препоръки. Разполагам със средства, макар и не много. Частичната ми стипендия не покриваше всички разходи, а баща ми беше учител, така че не печелеше кой знае колко. Но имам достатъчно, за да се издържам, да плащам наем, да пазарувам и да платя за раждането на това бебе. Имам нужда от работа, на първо време — каквато и да е. Ти имаш фирма и тази къща. Необходим ти е доста персонал и за двете. Моля за шанс да бъда част от него.

— Разбираш ли нещо от растения и градинарство?

— Засаждахме цветя всяка година. С татко си поделяхме работата в градината. Мога да науча това, което не зная. Усвоявам бързо.

— Не би ли предпочела да работиш в книжарница? Хейли е била управител на малка книжарница в родния си град — обясни Роз на Стела.

— Ти не си собственик на книжарница — изтъкна Хейли — Ще работя без заплата две седмици.

— Всеки който работи за мен, поучава възнаграждение. След няколко седмици ще назнача временен персонал. Преди това… Стела, би ли могла да ти помага?

— А… — Нима можеше да каже „не“ при вида на това младо лице и издут корем? — Какви бяха задълженията ти като управител?

— Официално не заемах тази длъжност, но фактически я изпълнявах. Беше малка фирма, така че вършех всякакви неща — съставяне на каталози, закупуване на стока, работа с клиенти, графици, продажби, реклама. Само в книжарницата, кафенето имаше отделен персонал.

— Кои според теб са най-ценните ти качества?

Трябваше да си поеме дъх, за да успокои нервите си. Знаеше колко е важно да говори ясно и свързано: от това зависеше съдбата й. Също толкова важно бе да запази достойнство и да не умолява.

— Отношението към клиентите, което е най-съществено при продажбите. Умея да общувам с хора и нямам нищо против да работя извънредно, ако се налага, за да получат това, което желаят. Доволните клиенти идват отново и купуват. Ако се стараеш да се чувстват обградени с внимание, печелиш лоялността им.

Стела кимна.

— А слабостите ти?

— Закупуването — отвърна тя без колебание. — Ако зависеше от мен, бих купила всичко. Непрекъснато трябваше да си напомням, че боравя с чужди пари. Но понякога не се вслушвах в гласа на разума си.

— В момента провеждаме реорганизация и известно разширение. Няма да е зле да имам помощник за въвеждането на новата система. Все още има много компютърни програми за инсталиране… най-досадната част.

— Умея да работя на компютър.

— Ще те назначим за две седмици — реши Роз. — Ще получиш заплата, но това ще бъде изпитателен срок и за двете страни. Ако не потръгне, ще направя каквото мога, за да ти помогна да си намериш друга работа.

— Разумно и честно. Благодаря, братовчедке Розалинд.

— Просто Роз. Имаме малко бензин в бараката за инструменти. Ще го донеса и ще докараме колата ти, за да внесеш багажа си.

— Да го внеса? Тук? — Хейли поклати глава и остави чашата си. — Казах, че не искам подаяния. Благодаря за работата, за шанса, но не очаквам да ме приютиш в дома си.

— Всички роднини, дори далечни и косвени, са добре дошли тук. Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре, да видим дали ще си допаднем.

— Ти също ли живееш тук? — обърна се Хейли към Стела.

— Да. Със синовете си… на осем и на шест години. Спят на горния етаж.

— Братовчедки ли сме?

— Не.

— Ще взема бензина.

Роз стана и тръгна към вратата.

— Ще ти плащам наем. — Хейли също се изправи, инстинктивно крепейки корема си. — Държа да си плащам за всичко.

— Ще решим колко да удържам от заплатата ти.

Когато остана насаме със Стела, Хейли издаде дълга, протяжна въздишка.

— Очаквах да е по-стара. И по-страшна. Въпреки че сигурно става страшна, когато се налага. Не е възможно човек, който притежава всичко това, да го запази и увеличи, ако не умее да вдъхва страхопочитание.

— Права си. И аз мога да бъда страшна, когато става дума за работата.

— Ще го запомня. От Севера ли си?

— Да. От Мичиган.

— Това е доста далеч. Само с децата си ли живееш?

— Съпругът ми почина преди около две години и половина.

— Съжалявам. Тежко е да загубиш човек, когото обичаш. Мисля, че и трите знаем това. Животът е още по-тежък ако няма други, които да обичаш. Аз имам бебето.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Не. По време на ехограмата беше обърнато с гръб. — Хейли загриза нокътя на палеца си, а след това сви ръката си в юмрук и я сниши. — Трябва да изляза и да взема бензина, за който отиде Роз.

— Ще дойда е теб. Заедно ще се погрижим.

След час Хейли бе настанена в една от стаите за гости в западното крило. Знаеше, че зяпа и бърбори глуповато, но никога не бе виждала по-красива стая, още по-малко бе очаквала да живее в нея дори за известно време.

Подреди багажа си и прокара пръсти по лъскавото дървено бюро, гардероба, лампионите от гравирано стъкло, резбата на таблите на леглото.

Щеше да заслужи това. Обеща го на себе си и на детето си, докато се наслаждаваше на топлата вода във ваната. Щеше да заслужи дадения й шанс и да се отплати на Роз с труд и лоялност.

Способна беше и на двете.

Подсуши се и втри масло в кожата на корема и гърдите си. Не се боеше от раждането, знаеше как да полага усилия в името на една цел. Но искрено се надяваше да има по-малко стрии.

Почувства лек хлад и бързо се загърна с халата си. Долови някакво движение, нечия сянка точно до ръба на огледалото.

Разтривайки ръцете си, бързо се върна в спалнята. Нямаше никого и вратата бе затворена, както я бе оставила.

„От умората е“, каза си тя и потърка очи. Бе пропътувала дълъг път от миналото до прага на бъдещето си.

Взе една книга от куфара си — останалите, които не бе успяла да продаде, все още лежаха опаковани в кашони в багажника на колата й — и се пъхна в леглото.

Отвори там, докъдето си бе отбелязала че е стигнала и се подготви да почете един час преди заспиване, като всяка вечер.

Заспа на светната лампа още преди да довърши първата страница.

По молба на Роз Стела отново влезе в хола й и седна. Роз наля и на двете по чаша вино.

— Кажи ми честно, какво е впечатлението ти? — настоя тя.

— Млада, будна и горда. Честна. Можеше да ни разкаже покъртителна история как бащата на детето я е изоставил, да моли за подслон и да използва бременността си, за да събуди съчувствие. Вместо това постъпи отговорно и поиска работа. Все пак ще погледна препоръките й.

— Разбира се. Изглежда, очаква раждането без страх.

— Човек започва да се страхува от всичко едва когато детето се появи на бял свят.

— Това е истината, нали? — Роз прокара пръсти през косите си два пъти. — Ще се обадя на няколко души и ще узная нещо повече за този клон на рода Ашби. Честно казано, не си спомням много. Не поддържахме връзка дори когато съпругът ми беше жив. Помня клюките, след като жена му избяга и го остави сам с детето. Също като теб, и аз останах с впечатлението, че се е справил чудесно с възпитанието й.

— Опитът й като управител може да ни бъде от полза.

— Още един управител. — Роз направи жест, който Стела прие като израз на насмешка, и вдигна поглед нагоре. — Господи, смили се над мен!