Сивите

Глава 3

Дан влезе в кухнята и отърка лице във врата на Кейтлин. Тя тъкмо миеше спанака — извърна глава, наслаждавайки се на ласката. В техния случай дори тринайсетте години брак не бяха достатъчен меден месец и тя изобщо не се беше наситила на съпруга си.

Бяха се срещнали тук, в Бел, два дни след като той пристигна. Странно, но и двамата бяха израснали в Мадисън, Уисконсин, само на няколко пресечки един от друг. Дан се разхождаше из кампуса по безцелния начин, така характерен за него, оглеждаше се и се усмихваше, въпреки че нямаше никаква причина да се усмихва. Беше изключително привлекателен и човек трудно би го взел за преподавател, камо ли за специалист по физиологична психология. Но тъкмо това беше заниманието му. Сега Бел се беше превърнал за него в точка, от която няма връщане. Най-накрая беше достигнал решаващата година за назначение и след няколко дни кариерата му тук — както и приятно устроеният им живот — щеше или да продължи, или да приключи.

— Какво прави Конър — попита Кейтлин. — Долу ли е?

— В дневната е.

— Ще ни чуе, ако се качим горе.

— Ммм… — Той продължи да се притиска в нея.

Синът им беше повече от гений. Добре сложен, красив, с руса рошава коса, топли очи и толкова умен, че беше де факто свръхестествен. Коефициентът му на интелигентност — 277 — беше най-високият на света до момента.

Дан се отдръпна от нея и каза:

— В депресия е.

— Симптоми на гореспоменатата депресия?

— Взира се нещастно в телевизора и се преструва, че не се взира нещастно в телевизора.

— На единайсет е. Тази възраст си има свои проблеми. — Тя изви гръб, придърпа главата му през рамото си и го целуна по устните.

— Гледа „Одисея 2001“.

Това значеше, че депресията е сериозна и че Конър има нужда от майка си.

— Защо не започна с това?

— Защото исках малко любов.

Кейтлин отиде в дневната и за момент застина, втренчена в главата на сина си. Върху невероятно големия телевизор, който Дан беше донесъл за Коледа, маймуните виеха срещу монолита.

Тя приседна до него.

— Мога ли да ти предложа — Кейтлин погледна часовника и вдигна програмата на телевизията — сериала „Морк и Минди“? „Докладът на Маклафлин“?

— Нарушаваш личното ми пространство, мамо.

— Вземам си бележка. Оттеглям се. — Но не го направи. Знаеше, че трябва да остане до него.

— И само защото гледам „Одисея 2001“, не означава, че съм тъжен.

Какво можеше да каже тя за злочестината в гласа му?

— Конър, това, че си гений, не те прави добър актьор.

— Мамо, можеш ли да спреш да го повтаряш? Постоянно ме наричаш така, но това не ми помага.

— Кое? Че не си добър актьор ли?

— Добре, дай да направим така. Искаш ли да излезеш на верандата с мен?

— На верандата? Навън е минус три!

Но той вече беше станал и отваряше плъзгащата се врата. Кимна й да излезе и тя усети яда му. Последва го навън.

Въздухът беше изпълнен с дим, небето на запад бе наситено оранжево отвъд черните силуети на зимните дървета. Човек би си помислил, че зимната тишина ще властва над всичко, но вместо това се чуваха момчешки гласове.

Тя погледна към къщата на Уорнърови и видя проблясъци светлина да се гонят в задния двор.

— Не си ли поканен?

Конър влезе, седна и натисна копчето на дистанционното. Обелискът излетя в небето, започна „Синият Дунав“.

Поли и Конър бяха приятели още от раждането си — от раждането на Конър, по-точно, защото Поли бе година и половина по-голям.

— Конър, какво е станало?

— Нищо.

— Нещо е станало.

— Мамо, помолих те нещо. За личното ми пространство.

— Скъпи, виж, има едно място, където винаги си добре приет. Тук. Двама души, които винаги ще са на твоя страна — аз и татко ти. Но искам да те попитам: защо не си на празненството?

И защо, като капак на всичко, то се вихреше отвън, където Конър можеше да го наблюдава? Сигурно му беше много неприятно.

Конър беше с десет месеца по-малък от най-малкия си съученик в Бел Атачед, където учеха децата на преподавателите в Бел. Докато той все още бе далече от пубертета, в класа му половината момчета се бръснеха — е, поне от време навреме.

— Конър, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че пубертетът превръща момчетата в чудовища?

— Благодаря ти за тази малка доза сексизъм. Момичетата също имат проблеми на тази възраст.

— Но момчетата имат повече.

Кейтлин трудно можеше да си представи, че Маги и Харли биха допуснали Поли да не покани Конър.

— Какво е станало?

— Добре. Стига. — Той стана и излезе от стаята.

Тя го чу да отваря и затваря вратата към мазето, където Дан му беше направил стая, когато навърши пет. Долу беше момчешки рай, с ексбокс, телевизионна дивиди уредба и тромав, но мощен компютър; освен това там се намираше колекцията му от динозаври, всичките нарисувани с невероятен реализъм, както и комплектът му влакчета, който включваше железопътни линии, осветени къщи, улични лампи и безброй локомотиви и вагони. Щеше да си играе с влакчетата в тъмното с часове, да говори е гласовете на стотици машинисти и пътници, всички измислени от него — животът им се развиваше и променяше през годините. Кейтлин мислеше за влаковия комплект като за безкраен роман и за момчето си като за гений творец на светове, също както беше гений в математиката.

Вниманието, с което се отнасяше към всичко моделирано, произтичаше от способността му да се съсредоточава. Дори когато беше малък, не беше непохватен. Когато стана на осем, един ден, докато почистваше, тя откри, че малките човешки фигурки във влаковия му комплект са с различно оцветени очи, досущ като живи.

Беше го обикнала толкова много тогава — докато разглеждаше малката костюмирана фигурка, с вратовръзка, толкова миниатюрна, че трябваше да я гледаш под лупа, за да различиш шарките, които бе нарисувал върху нея. А по-късно го слушаше през нощта, късно през нощта, как си говори сам и разбираше, че всъщност рецитира книга, която е прочел може би години преди това, по памет, само за да й се наслади отново.

Конър и Дан отпразнуваха завършването на стаята, като поставиха табела на вратата: „Зоната на Конър“.

Отпразнуваха събитието и по доста по-различен начин по-късно същата нощ. Домът им беше типична вилна къща с градина, която я отделяше от трите съседни, стените бяха от тънко дърво. Кейтлин и Дан не смятаха, че тяхното изключително чувствително дете трябва дати чува как правят секс. Но през тази нощ най-накрая използваха леглото си по предназначение, вместо да се опитват да са възможно по-тихи, да замръзват при всяко проскърцване и да снижават виковете си до приглушени стонове.

— Дан — каза тя, като влезе в кухнята. — Доста неприятно. Поли е организирал празненство, но Конър не е поканен.

— Боже-боже!

— В момента момчетата са навън и си играят с фенерчета. Подозирам, че го правят нарочно.

— Децата често са жестоки.

— О, чакай, получих имейл от Марси Котън. За теб.

— Така ли?

— Стигнали са дотам, че искат мнението на всички преподаватели.

— О, Боже!

— Дадох ти фантастична оценка.

— Какво облекчение.

— Стига де! Какво друго можех да направя?

— Да кажеш истината като всички. Ужасно досаден съм на лекции.

— Напротив, всъщност си интересен. Просто физиопсихологията е скучна. Както я преподават повечето лектори, направо да паднеш от клона. При теб птицата просто отлита.

— Скучното си е скучно. Би било по-добре да използвам марионетки или да организирам карнавали.

— Бих предпочела всеки друг за оценител, честно.

— Да, и аз. Но мога да се справя с нея… надявам се поне.

— Едва ли ще успееш, но нищо.

Дан я прегърна.

— Милата ми…

Отдолу се чу трясък.

— Току-що изрита стената — каза Кейтлин. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— Може би един мъжки разговор ще е подходящ.

Едно от най-ценните качества на Дан Калахан, за когото сърцето й й бе нашепнало да се омъжи, беше, че той наистина беше добър баща — което не беше лесно с дете като сина им. Но надареността и трудният характер на Конър го правеха изключителен и тя си мислеше, че това е достатъчна награда за любовта и грижите за детето им.

— Мъжки разговор е много добра идея — съгласи се тя.

Докато слизаше, Дан забеляза, че табелката „Зоната на Конър“ е свалена от вратата: боята на места се беше олющила, трябваше да я оправи. Но не веднага. Понечи да отвори вратата, после премисли и почука.

Миг тишина, последван от ядосано:

— Влез.

Стаята беше тъмна, влакчетата вървяха. Конър стоеше приведен над таблото като алчно божество — беше някак странно зловещ. Всъщност Дан по принцип възприемаше Конър като странно зловещ — беше наистина прекрасно дете, обичаше го до полуда… но имаше нещо изначално зловещо около човек, който вероятно е по-гениален от Шекспир и определено по-умен от него — много по-умен.

— Здрасти. Виждам, че си разкарал „Зоната на Конър“.

— Тъпо е.

Миниатюрно влакче, прекрасно изработено, профуча по релсите, мина през кръстовището и ускори към гората, а после се върна към града, като подмина гаража на Анди, магазина за шапки на Сил и плод-зеленчука на Картър. Бариерите се вдигаха и спускаха, а фигурките вътре стояха неподвижни, сякаш сковани от ужас.

— Не е ли малко бързичко?

— Превишил съм ограничението за скоростта и може би всички ще умрат.

— Боли, момче. Така е. Понякога просто трябва да го приемеш. Да разбереш къде грешиш и да не повтаряш същата грешка. По този начин не губим приятелите си.

Конър увеличи мощността на трансформатора и влакчето се изстреля от релсите, профуча през дърветата и се разби на пода. Покривът на вагончето се отчупи и половината фигурки изпаднаха. Конър скочи, сграбчи останките от влакчето и ги тресна в плочките.

— Внимавай, ще убиеш и пода. — Дан тръгна към него, но момчето вече беше в другия край на стаята.

— Трябва да разкарам всичките тия детски идиотщини — извика ядосано. — Аз съм загубеняк, татко. Малко момченце. Всъщност малкото момченце.

И се тръшна на леглото. Дан седна до него.

— Конър, с майка ти сметнахме, че трябва да прескочиш няколко класа. Ти се отегчаваше в трети клас. Можеше да решаваш всички задачи, беше прочел всички книги.

— Все още мога да решавам всички задачи и да прочета всички книги. Единствената разлика сега е, че съм изродът в класа, татко. Изродът!

— Не си изрод. Просто си по-умен от повечето хора.

— Знаеш ли с кого се чувствам най-близък? С малкия Хамнър. Знаеш ли кой е?

Дан се сети, че Хамнърови имат малко момче, страдащо от синдрома на Даун.

— Онова бавноразвиващо се?

— Именно. Още един изрод. Трябва да ни сложат заедно.

— Ти имаш свръхнадарен ум — кой би могъл да каже какво ще е способен да сътвори някой ден? А умствено малкият Хамнър винаги ще си остане на единайсет години.

— Всъщност е на четири. Умствената му възраст имам предвид.

— Добре, нека разнищим проблема. Какво точно стана, че не те поканиха?

— Казах ти — аз съм момченце. А момченцата нямат място там.

Навремето Дан беше тормозил другите деца. Детството му бе изпълнено с кошмари, толкова много и толкова наситени, та подозираше, че като малък може да е бил насилван. Често ходеше на риболов с един възрастен мъж, съсед. Обикновено ги придружаваше чичо му Франк, а Франк беше и до днес най-почтеният човек, когото познаваше. Но някой път беше сам с господин Емърс навън по цяла нощ… и неведнъж се бе питал какво ли се е случвало тогава.

Спомняше си странно насилие. Писъци. Беше налазен от мухи. Може би това бяха фалшиви спомени за неща, които господин Емърс беше правил, нередни неща, които не трябваше да се правят.

Дан беше изпълнен с гняв и едър, затова тормозеше по-малките деца — риташе ги, вземаше им парите, тормозеше ги по какъвто начин се сетеше. Така че можеше да разбере мъчителното безсилие на Поли Уорнър и останалите момчета, както и наранените чувства на собствения си син. Прегърна Конър през раменете.

— Нещата не бяха такива преди седмица. Дори преди два-три дни.

— Знаеш ли какво са направили? Клуб. И са го кръстили Конъроразбивачи. Умно име, схващаш ли? Всеки в седми клас трябва да е Конъроразбивач — с изключение на мен естествено. — Гласът му секна.

Дан видя как лицето му се изкриви от болка. Като в агония.

— Съжалявам, Дан, пак започвам да се държа като момченце.

— Виж, аз бях побойник в училище. Щях да съм Конъроразбивач. Със сигурност. Но аз също плачех. И бъди сигурен, че Поли Уорнър и останалите са също толкова уязвими. Те са малко по-развити от теб физически, Конър, но умствено ти си на друга планета. В друга вселена.

— Именно. И тъкмо в това е проблемът. Това е унижението на Конър Педала.

— Ти не си обратен, нали?

— Не знам — нали още не съм навлязъл в пубертета. И внимателно, без да го натрапваш, кажи на мама да престане да се хвали с мен пред другите майки.

Това вече беше учудващо. Кейтлин едва ли можеше да се нарече прекалено хвалеща се с отрочето си майка.

— Не мога да си представя, че е казала такова нещо.

— Тя ме нарича „гений“. „Моят син е гений“, така казва. А знаеш ли, че госпожа Уорнър ненавижда това? А също и госпожа Тейлър, и госпожа Фиск, и навярно всяка друга съпруга на преподавател с дете в Бел Атачед. Защото те всички искат генийчета, Дан. Това е колеж, нали? Това са хора, които работят в колеж! И след като наистина съм гений, те ме ненавиждат. Така че дай на децата подобно основание — родителите им да не могат да понасят някой техен съученик — и горкият нещастник ще се окаже на топа на устата.

Дан разбираше защо от гледната точка на Конър интелигентността изглежда като недъг. Беше неприятно, грозно беше да го гледа как е принуден да се чувства унизен заради този толкова рядък дар.

Едно от нещата, които трябваше да приеме за Кейтлин, след като я обичаше и искаше да е неин съпруг, беше, че за нея Конър е център на вселената. Беше такъв наистина, детето мечта на всеки преподавател, а тя беше преподавател.

— Майка ти винаги се е хвалила, Конър.

— Наистина ме подлудява.

В този момент фенерчетата започнаха да просветват и в техния двор: момчетата явно идваха насам.

— Страхотно — промърмори Конър и изгаси нощната лампа.

За кратко Дан се надяваше момчетата да идват да извикат сина му на празненството, но когато ги чу да крещят името му, разбра, че всъщност искат да изразят омразата си… и за нещастие превъртя. Скочи към стъклената врата, която водеше към двора.

— Дан, моля те, качи се горе.

— Конър, тези деца нямат работа в нашия двор!

— Моля те!

Дан отвори вратата. Конър дръпна чаршафа над главата си. И тогава Дан чу блъскането — някой удряше по басейна в градината с нещо — цепеница или може би чук.

— Добре, стига вече — извика той и с широки крачки тръгна към момчето, което блъскаше по басейна. Не го познаваше. Щом го видя, то побягна, но Дан успя да го хване за яката.

Хлапето замахна и го удари под ребрата. Останалите не бяха хукнали да бягат. Поли Уорнър каза почти отегчено:

— Пусни го, Дан.

Дан отнесе непознатото момче до оградата и го хвърли от другата страна.

— Махайте се оттук, нахалници такива. — И като сграбчи Поли, който си тръгваше, каза: — Засрами се.

Поли изпръхтя — сподавен смях. Само някакво чудо попречи на Дан да го удари. Вместо това мина покрай него и закрачи към алеята за паркиране на Уорнър.

— Напусни собствеността ми — изкрещя след него Поли.

Дан заблъска по предната врата. След секунди Маги отвори. Дан беше толкова вбесен, че в първия момент не успя да намери думи и двамата просто се гледаха мълчаливо. Накрая той заговори:

— Дръж тези вандали по-далеч двора ми, Маги, или ще повикам полиция.

— Какво има, Дан?

— Поли насъска бандата си да разбие басейна ни, по дяволите! Няма да оставя тази работа така, Маги. Ако трябва, ще се видим в съда. Поли може и да не харесва вече Конър. Това си е негово право. Но когато започне да чупи имуществото ни — това вече няма да го позволя.

Жената подвикна:

— Поли? — После повтори по-високо: — Поли!

Момчето дойде. Изобщо не изглеждаше изплашено, отбеляза Дан. Поли Уорнър възмъжаваше. Рижите му мустачки потъмняваха, очите му бяха станали сурови.

— Ти ли си удрял по басейна им?

— Не.

— О, ти беше — или някое от приятелчетата ти. Мисля, че са направили банда, Маги. Как се казва бандата ви, Поли?

— Нямаме банда.

Маги сложи ръка на рамото му.

— Къде е Конър, Поли?

— Не го пуснаха да дойде.

— Не! Те са го отрязали и бандата се нарича Конъроразбивачите. Нахлуха в двора ни с намерението да чупят и да правят вандалщини. Не мога да допусна това, Маги.

— Добре. — Маги се обърна към къщата и се провикна: — Ей, я елате тук! — Момчетата започнаха да идват — на групички от по двама-трима. Бяха достатъчно малки, за да ги е страх. — Празненството свърши, деца. Обадете се на родителите си и им кажете да ви приберат. Можете да изчакате на верандата — не ви искам в дома си. Вече ми счупихте пречката на вратата на хладилника.

— Не беше нарочно, мамо.

— … а сега и съседите се оплакват… Дойде ми до гуша. А ти си отивай в стаята, младежо.

Поли понечи да възрази, но тя го перна по врата.

— Научи се да си подбираш приятелите, глупчо.

Момчето се качи горе със зачервено лице, бореше се със сълзите си.

Докато Дан си тръгваше, другите момчета наизлязоха зад него. Наредиха се на верандата, започнаха да дъхат на ръцете си — беше си студено — и зачакаха родителите им да ги приберат.

Дан мина през двора; усещаше студа през памучния си панталон и тънкия си пуловер. Децата наистина порастваха, и това беше тъжно. Миналия юли, помисли си той, беше най-хубавото лято на Конъровото детство. Спомняше си летните дни от собствения си живот. Беше се превърнал в някакво водно същество, като всички деца, които живееха покрай езерата на Мадисън.

Отиде до басейна. Луната изгряваше и на светлината й видя, че малкият гад си е свършил работата добре: фибростъклото на басейна се беше напукало.

Докато се прибираше, нещо привлече погледа му — проблясък, помисли си, идващ някъде от запад, откъм града. Експлозия? Не последва никакъв тътен, така че едва ли беше взрив. Нищо никога не се случваше тук, така или иначе… освен детски пакости. Децата бяха проблем във всяко колежанско градче. Отегчени, разглезени, умни, преподавателските деца бяха пословични дразнители във всеки кампус на университет, където беше работил.

Прибра се и внимателно обясни на Конър какво се беше случило.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Като отидеш на училище в понеделник, ще те посрещнат все едно нищо не се е случвало.

— Много се радвам.

— Сериозно. Просто попрекалиха. Те се изпитват, опитват се да разберат какви искат да бъдат — не са като теб, много по-елементарни са, ако трябва да сме честни. И макар да са по-големи, в много отношения са доста по-незрели.

— Дан, ще проучиш ли условията в уилтънското училище? Наистина не мога да се върна в Бел Атачед. Мисля, че тамошното училище — как се казваше, „Полковник Саундърс“? — е доста добро. А и футболният им отбор е жесток. Кой знае, може пък да се впиша.

Дан разбра, че не може да направи нищо повече, така че се качи горе да докладва на Кейтлин.

Докато излизаше, Конър каза:

— Обещай ми. Обади се в училището в Уилтън.

— Това ще е първата ми задача в понеделник.

— Правят тренировъчен лагер в Локридж. Мога да пътувам всеки ден с автобуса от Луисвил. Няма нужда да живея в бунгалата, не е проблем да съм навреме.

— Да, това също е възможност. — Дан се обърна да излезе и за своя изненада видя момче, застанало точно пред верандата. Силуетът му ясно се очертаваше на лунната светлина. Не беше от неандерталците от къщата на Уорнър. Изглеждаше по-малък от Конър, което беше много странно, тъй като синът му беше най-малкият на Оук Роуд, а освен фермата на Нидердорфер от другата страна на пътя в радиус от пет мили нямаше други къщи.

— Имат ли Нидердорферови деца? — попита той разсеяно, докато пристъпваше навън. Не чу отговора на Конър.

Верандата беше в сянка, но детето беше осветено от лунната светлина.

И в този миг нещо разтърси Дан, удари го като чук по главата. Той се озова в шумно ехтящо пространство, гледаше надолу през кръгла дупка към блестяща сребърна повърхност също като тази, под лунна светлина също като тази. И изпита копнеж, толкова силен, та му се стори, че кръвта му спира, и в гърдите му се зароди чувство на загуба, което не можеше да потисне. За момент се почувства, сякаш беше откъснат от земята, и падна напред.

Следващото, което усети, беше, че някой го вика. Отдалеч.

— Татко! О, Господи. Мамо! Мамо!!!

Чу стъпки и осъзна, че е паднал, а главата — главата го болеше. Сигурно я беше ударил. Кейтлин и Конър стояха над него и го гледаха ужасени.

Трябваше да ги успокои.

— Ооо — изпъшка той.

— Дан, Не ставай!

Той приседна.

— Май се зашеметих сам.

— Какво стана, скъпи?

— Бях… — Огледа тъмното студено пространство. — Ударих си главата. В някоя от гредите. Помислих, че децата са се върнали.

— Кои деца?

— Поли и приятелчетата му.

— Какво са правили в нашия двор?

— Дълга история, мамо. А и там имаше нещо. — Момчето посочи. — Имаше… Сова — точно там. Точно над басейна.

В тъмния двор не се виждаше нищо освен самия басейн, сив под лунните лъчи, и отвъд него ивицата дървета, отделяща петте къщи от царевичните полета, зад които бе Уилтън Роуд.

Нищо повече не се спомена за инцидента. Кейтлин остана известно време при сина си. Вече беше разбрала какво се е случило. Маги се обади да се извини. Момчетата бяха прекалили. Поли щеше да поднови старото приятелство, тя щяла да следи за това.

Остави сина си да слуша диск на Ленард Коен, още една от многобройните му чудатости. Не дай боже някое от другите деца да намереше тези дискове или аудиокнигите като невероятно неясния безкраен „Финеган“ на Джойс, от който Конър извличаше също толкова необяснима наслада. Може би дори го разбираше, кой знае?

Кейтлин качи бутилка вино и две чаши в спалнята. Пийнаха. Нямаше да мислят за Конър до сутринта. Легнаха си, замаяни от виното, лъчите на залязващата луна падаха върху голите им тела.

— Искаш ли да опитаме? — попита Дан.

— Без предпазни мерки?

— Без нищо.

Тя го целуна.

— Да, искам.

— О, добре. — Той вдигна чашата си. — За следващия гений Калахан. Ако го направим.

— Добре, чуй ме… наистина го искам, но сега не е подходящият момент, Дан, и ти го знаеш.

— Ще получа назначението.

— Надявам се. И когато го получиш, ще го отпразнуваме. — Тя се засмя. — Като направим нещо толкова значимо, колкото е още едно дете. Дан, ако не го разбираш, тогава.

— Назначението ще дойде.

— Марси е сложна и трудна личност.

Той се отпусна в леглото. Кейтлин сложи ръка на главата му.

— Сигурен ли си, че си добре, Дан?

— Напълно.

— Тогава знаеш, че долу няма никаква греда, в която би могъл да си удариш главата. Значи не това се е случило.

Знаеше го. Беше допуснал, че може да е пристъп. Беше получавал пристъпи като дете — винаги започваха със сияние, от светлините на планетария му, което го пренасяше в странна ехтяща стая, където имаше невъобразими неща, човешки тела без кожа, огромни мухи — а с настъпването на утрото се събуждаше напълно нормално.

Никога не беше разказвал на никого за тези пристъпи и нямаше намерение да ги споделя с Кейтлин точно сега. Навярно те бяха една от причините да се заеме с физиологичната психология. Тъкмо собственото му страдание беше породило интереса му към функционирането и странностите на мозъка.

Заспаха, свързани в спящия свят на хората, място, което е различно през нощта, което невинаги е точно каквото изглежда.

Не спяха сами обаче. Наблюдаваха ги. Внимателно. Умове, много различни от техните, с цели и нужди отвъд въображението на Калаханови, си направиха изводи от видяното и започнаха да действат съобразно тези изводи.

Късно през нощта умовете се задействаха и Марси Котън стана поредната жертва на огромен и необясним ужас.

А после нещо се обърка. Много, много сериозно.

Глава 4

В три през нощта Оук Роуд беше толкова тих, че можеше да се чуе шумоленето при падането на всяка игличка от боровете, които отделяха четирите къщи от фермерските поля отвъд. Така че когато се разнесоха писъците, всяко човешко същество и животно наоколо се пробуди.

Марси Котън също чу писъците и чу и нечий безизразен глас да повтаря отново и отново:

— Какво можем да направим, за да ти помогнем да спреш да крещиш?

Чак когато усети, че си поема дъх, и осъзна, че тесният черен плот, от който не може да се вдигне, не е нейното собствено легло, тя успя да съобрази, че виковете са нейни. Помисли си: кошмар. И отново закрещя.

В края на Оук Роуд живееха четири семейства, всички от преподавателския състав на колежа. Последната къща беше на семейство Джефърс — Нанси, Крис и тяхната малка дъщеричка. До тях бяха Калаханови, после Уорнърови — Харли и Маги, Поли и Ейми. Къщата, разположена най-близо до началото на Оук Роуд, бе на Келтънови, двама родители с двама сина тийнейджъри.

В къщата на Келтън Манрико, кучето заръмжа, после се изправи и започна да лае. Двамата тийнейджъри скочиха от леглата и започнаха да навличат панталоните си.

Нанси Джефърс също изкрещя и Крис, младият председател на департамента по физика, скочи така, сякаш беше видял змия в леглото си. От прозореца на стаята си видя през дърветата сияние.

— Божичко, пожар! — изкрещя, докато нахлузваше гумените си галоши и навличаше импрегнираното си яке.

На триадата й беше заповядано да отведе Марси Котън при Дан Калахан. Кошерът искаше да ги свърже, така че тя да направи всичко възможно Дан да получи назначение. Не трябваше да съществува и най-малката възможност Калаханови да напуснат Уилтън, където всяка улица, алея, мазе, таван и ум бяха известни на Кошера. Атаката срещу тях беше неизбежна, но тук тя би могла да бъде отразена най-добре.

Но имаше причина членовете на тази триада да се наричат Крадците… и тя беше изкушението.

Поли Уорнър нахлу в стаята на родителите си — крещеше, че къщата на Келтънови гори. Харли Уорнър викна на жена си:

— Божичко, ще изгорят!

Маги отиде до прозореца.

— Това огън ли е? Изглежда ми много неподвижно.

— Но някой наистина крещи — обади се Ейми иззад брат си.

— Да отидем да видим.

Харли си обуваше дънките.

— Не, деца. Вие ще стоите тук.

— О, тате!

— Поли, не ви пускам, преди да разбера какво става. — Не искаше децата му да станат свидетели на нещо ужасно. Агонията, която извираше от писъците, го плашеше.

Колкото повече викаше Марси, толкова по-възбудени ставаха тримата Крадци. Знаеха, че са прекалено неблагоразумни, че трябва да я усмирят, но също така разбираха, че могат да проникнат в нея и да вкусят от чувствата й, а този вкус щеше да ги изпълни със сладък огън, какъвто техният вид не притежаваше, огънят на силните човешки емоции. Хората може да не бяха достатъчно интелигентни, за да се предпазят от екологичната катастрофа, която вещаеше за тази планета пренаселването, но способността им да изпитват емоции беше несравнима.

Така че се заровиха дълбоко в извиращия й ужас, също както вълците ръфат вътрешностите на поваления от глутницата елен… и Кошерът се разяри.

Конър помисли, че пищи майка му, а тя реши, че е той. Сблъскаха се в дневната и се прегърнаха безмълвно.

— Нещо свети — каза Дан.

От гледката, която се разкриваше от задната част на верандата, ставаше ясно, че никоя от къщите не гори.

Конър и Кейтлин останаха назад, а Дан, по чехли и халат, изтича в задния двор. Носеше фенерче.

Дворът беше тих. Пързалката, люлката и празният басейн приличаха на бдящи стражи под студената светлина на кръглата луна. Дан тръгна към сиянието, което струеше от полето отвъд края на двора. Кейтлин и Конър стояха на верандата.

— Нещо в полето се е запалило — каза Дан.

— Наистина ли?

— О, Боже, помогнете ми! Помогнете ми!

Кейтлин притисна сина си.

— Конър, ела да се приберем.

Момчето се отскубна от нея, затича надолу по стълбите на верандата и изкрещя:

— Виж!

Двамата с Дан затичаха към боровете. Иззад дърветата лумна взрив от светлина. Двамата спряха, зашеметени от изгрева на тази втора луна.

Кейтлин дотича до тях и викна:

— Конър, облечи се.

— Благодаря, мамо. — Той мушна ръка в якето си — Знаеш ли какво е това?

— Не.

Дан се приближи към дърветата и викна:

— Какво става?

— Не отивай твърде близко, тате.

Нещо се заклати, после се издигна.

— Идва насам, Дан.

Нещото увисна над дърветата. Не се чуваше никакъв звук.

— Мисля, че е балон — каза Кейтлин.

Още писъци — пронизителни и накъсани.

— Горящ балон — извика Кейтлин.

Тримата затичаха към светлината, препъваха се в храстите.

— Кой ще се качи на балон посред нощ? — попита Конър. — И това не е огън, това е някакъв пиезоелектричен ефект. Вижте как трепти.

— Сигурно е някакъв колежански номер — отвърна Кейтлин.

Можеше да е и номер — всички околни къщи бяха на преподаватели в колежа.

Тримата Крадци погледнаха през електромагнитната мъгла, която струеше от кабелите, с които хората обграждаха убежищата си. Бдителни очи наблюдаваха Конър и Дан.

Дан спря сред дърветата.

— Може би няма нищо. Може би наистина е номер.

— Надявам се — въздъхна Кейтлин, малко поуспокоена: прие това най-правдоподобно обяснение.

— Да се прибираме — подкани ги Конър.

Докато излизаха от гората, видяха как към нещото се стичат хора — Харли Уорнър, сам, Крис и Нанси Джефърс, цялото семейство Келтън, с развяващи се дрехи, кучето им Манрико лаеше яростно, но стоеше предпазливо назад. Джимбо Келтън снимаше с видеокамера, Нанси Джефърс бе протегнала напред мобилния си телефон като щит — без съмнение снимаше с него.

Още един писък разцепи въздуха.

— Какво става? — извика Дан.

Надяваше се да е просто шега, защото Бел не се нуждаеше от лоша слава, не му бяха необходими проблеми със записванията, които и без това имаше един малък колеж, разположен на края на стара автобусна линия, която обслужваше място, което брошурата на колежа наричаше „изтънченото градче Уилфорд“. Каква изтънченост имаше в затворените магазини и в самотния силоз за жито, никой не можеше да каже.

— О, Боже, о, Боже!!!

Думите сякаш звънтяха в дърветата и караха стволовете им да треперят.

— Помогнете й! — изкрещя Конър. И се втурна напред.

Едно наблюдаваше Конър, а Две и Три се занимаваха с Марси с удоволствието на момчета, пуснати на воля в сладкарница. Две се придвижи по-близо, опря лицето си в извиращата от нея аура. Ядно статично електричество изпълни тясното пространство — Кошерът беше вбесен, че не са изпълнили заповедите.

Не че имаше кой знае какво значение. Хилядите сиви, които бяха тук, се бяха разселили по цялата планета, хранеха се в Бразилия, Великобритания и Китай, добиваха гравитит от железните залежи на щата Ню Йорк, извличаха гориво — хелий 3 — на Луната. Бяха свързани с Великия Кошер, който се движеше към Земята много по-бавно от челната група.

Тримата Крадци щяха да са по-ефективни с Марси, но сладките страхове, проблясващите надежди, ярките мокри желания, които населяваха гладката й плът, се бяха оказали твърде силно изкушение. Дан Калахан така или иначе се беше събудил и цялата експедиция беше загубила смисъл. Можеха поне да извлекат най-доброто от нея.

Две, отрицателният полюс на триадата, показа на Марси дълга игла. Щом видя сребристото сияние да се появява от мрака, който я обвиваше, тя се облещи. Не можеше да види Крадците, разбира се, те бяха твърде внимателни, за да допуснат подобно нещо.

Две заби иглата в челото й и тя изпищя, а те лакомо запоглъщаха агонията й… През миговете й се усетиха толкова живи, колкото би трябвало да са били далечните им предци, преди да си имплантират машинен интелект и да загубят връзка с единственото нещо, което има значение — способността да чувстваш.

Без нея животът беше продължителна смърт и за да я открият отново, прекосяването на галактиката им изглеждаше нищожна цена и нямаше значение дали пътуването ще отнеме петдесет поколения, или хиляда.

От милиарди мили бяха видели Земята да сияе от емоции. Бяха привлечени като молци от нейната тайнственост, първо стотици, после хиляди — и скоро милиардите щяха да дойдат да отпият от лечебните сокове на човешкото тяло… ако всичко се развиеше добре.

Келтънови се приближиха — тичаха приведени, като актьори на филмово бойно поле. Дан си помисли, че Джимбо Келтън може би записва шегата за по-нататъшно забавление на другите участници.

Всички в квартала не само се познаваха, но и разчитаха един на друг като приятели. Нанси и Крис бяха близки с Кейтлин и Дан. Келтън беше историк, работеше в другия край на учебния комплекс, но все пак бе член на сплотената общност от Оук Роуд. Уорнърови и Калаханови бяха много близки — поне доскоро.

Нанси притисна мобилния телефон към ухото си. Дан потърси своя — като по чудо се оказа в джоба на якето му. Набра 911.

— Обажда се доктор Даниъл Калахан, Оук Роуд 103. Има пожар близо до Уилтън Роуд. Има пострадал!

Виковете станаха нечленоразделни, превърнаха се в монотонен вой, изпълнен с болка.

Дан затвори телефона още докато диспечерът говореше. Вече беше убеден, че ставащото е сериозно. Виковете бяха истински. Хукна след Конър.

— Не го пускай близо до огъня — изкрещя Кейтлин, докато го задминаваше, устремена след сина им.

Дан се огледа, но видя само зловещи отблясъци, все едно да гледаш в хиляди фарове или фотографска светкавица, която не угасва. Прикри очите си с ръка и продължи напред.

— Конър! Конър, къде си?

— Не мога да го видя, Дан! Конър! Конър!

Още един вик долетя, отчетлив и пронизителен, агонизиращ, после нещото във въздуха леко потрепна. Някъде отдалеч се чу тънкият вой на сирени, после се усили.

— Конър! О, слава Богу!

Беше с момчетата на Келтън, дребничък сред източилите се тийнейджъри.

— Ела веднага! — викна Кейтлин.

— Мамо!

— Хайде! — Тя го дръпна за ръката и почти го помъкна към къщата.

— Не! — Той се задърпа.

И внезапно Кейтлин бе обзета от невероятен ужас. Ужасена бе за сина си. Той беше уязвим… към какво тя не знаеше, но знаеше, че е уязвим.

— Конър, моля те, моля те! Ела.

— Мамо, мисля, че знам какво е това!

— Конър, не! Не знаеш. Никой не знае. Но е нещо ужасно и е опасно.

Той я прегърна.

— Мамо не се тревожи. — И в следващия миг се отскубна и затича към светлината.

Крадците бяха обезпокоени. Конър не би трябвало да е тук. Вече усещаха яростта и страха на целия Кошер. Разбира се, всички бяха уплашени: оцеляването им зависеше от това дете, грижливо селекционирано цели петдесет човешки поколения.

Кейтлин имаше ужасното усещане, че нещото по някакъв начин наблюдава сина й. Хукна след Конър, краката й тупкаха по твърдата земя, настигна го и го събори на земята.

Момчето извика — тя никога не се бе държала с него така. Подобно нещо беше немислимо — да унижаваш талантливо дете по този начин.

Кейтлин се надигна на четири крака, за да застане между него и нещото. Имаше отвратителното чувство, че по някакъв начин то ще всмуче Конър в огъня, при бедната жена, която крещеше някъде там.

Конър се изправи. Изгледа я гневно, после се обърна с гръб към нещото и закрачи към къщата. Кейтлин благодари от все сърце на Бог и го последва.

Глава 5

Младият лейтенант подаде на полковник Робърт Лангфорд лист хартия.

— Господи — промълви той, докато четеше.

— Сър?

— Поверително е — каза полковникът и младият мъж, който нямаше допуск до поверителни неща, излезе от стаята.

„Блестящото момче“ в района на Уилтън, Кентъки, току-що беше направило нещо, с което полковникът досега не се беше сблъсквал и което, в това беше съвсем сигурен, никой наблюдател не беше виждал от началото на мисията, поставено през далечната 1942 година.

Полковникът повика на монитора сателитна снимка на Уилтън. „Блестящото момче“ беше ярко, плазмата му бе напълно активирана. Нещото беше готово да се измъкне оттам бързо. Той увеличи образа. Не повярва на очите си и го увеличи още. Какво, по дяволите, правеха хората, които се тълпяха около нещото? Сивите държаха на своята незабележимост и заплашваха със сериозни последици, ако тя бъде нарушена. Но сега я нарушаваха самите те.

И също така влизаха в противоречие с основната политика на Съединените американски щати, според която тайната им трябваше да се пази, докато и когато на обществото може да се съобщи нещо повече от „Знаем, че са тук, знаем, че влизат в стаите ви и ви отвличат посред нощ, но не знаем защо и не можем да ги спрем. И, да, някои от вас ще изчезват, някои ще умрат“.

Взря се в монитора, гледаше как фигурите се суетят, как се мъчат да намерят някакво рационално обяснение на случващото се.

Роб беше прекарал твърде много време в Планината, поне така твърдяха всичките му колеги. Защото сивите действаха през нощта и проследяването на движенията им беше негово задължение. През годините се беше превърнал в нощна птица.

Майк Уилкис беше сключил спогодба със сивите чрез Боб и Адам — с помощта на Имън Глас, разбира се. Споразумението беше сивите да ограничат похищенията по брой и региони. В замяна на това Съединените щати се бяха наели да опазят тайната им.

Работата на Роб беше да следи за отвличанията и в по-сериозните случаи на нарушение на споразумението да направи демонстрация на сила.

Това не трябваше да се прави с лека ръка. Сивите нямаше да търпят някой да стреля по тях. Подобно нещо беше опитвано през четиридесетте и резултатът беше ужасяващ. Сивите бяха предизвикали шестстотин самолетни катастрофи през 1947. Скоро след това президентът Труман бе наредил да се избягва всякакво вмешателство в делата им. Никой не се и опитваше да предизвика сивите, но явно беше настъпил един от онези съдбоносни моменти, когато все пак трябва да се предприеме нещо.

Навремето съществуваше страхът, че Съветският съюз ще открие как действа колективното съзнание на сивите и че руснаците ще съобщят на света: „Видяхме бъдещето и то е комунистическо“. Обаче никой освен военновъздушните сили на Съединените американски щати не разполагаше със сив. Следователно останалата част от света — включително другите войскови подразделения на армията, разузнаването и правителството — разполагаше в най-добрия случай с незначителна информация. Във военновъздушните сили по-малко от двайсет души знаеха за този проект.

Лангфорд сложи ръка на телефона. Нямаше друг в целия свят, който можеше да вземе решение или дори да предложи съвет. Ако не се окажеше прав, нямаше начин да се предвиди какво ще сторят сивите.

Можеше ли да предизвика края на света с вдигането на телефона?

Вдигна слушалката и набра някакъв, номер.

— Джими, Роб съм. Имате ли координатите на „блестящото момче“?

— Да, сър. От известно време е на земята, сър.

— Искам прехващачи от базата „Алфред“ да се насочат към него веднага.

— Слушам, сър.

Полковникът замълча за момент. Пое дълбоко дъх.

— Бог да ни е на помощ — каза в слушалката. Следващата му стъпка беше да уведоми Уилкис за станалото, а това означаваше да включи подслушвателно устройство за разговора. Господин Крю държеше всички контакти с Уилкис да бъдат отбелязвани, записвани и изпращани при него.

Лично Роб беше убеден, че Крю е прав да подозира Уилкис; Смяташе, че Уилкис използва емпатите, за да се добере до нови технологии и да ги продаде в частния сектор. Освен това патологичната омраза на Уилкис към сивите беше неуместна. Той беше убеден, че те планират нашествие. Те го плашеха и това беше причината да ги ненавижда. Но омразата не печели войни, знанието го прави, и тъкмо него трябваше да извлече екипът от емпати на Уилкис от последния останал сив. Но от последния емпат бе постъпила твърде малко полезна информация.

Роб не разбираше сивите, но не ги мразеше. Всъщност ги намираше за изключително интересни. Те бяха тук от петдесет години и все още не бяха започнали нашествие, така че присъствието им не изглеждаше реална причина за безпокойство. Това, което правеха с хората, беше странно, но никой не виждаше хората да изчезват или да бъдат наранявани, поне не физически. Очевидно обаче каквото и да правеха на тези, които отвличаха, то беше наистина важно за тях. Иначе нямаше да има заплахи. Те взимаха, нямаше съмнение по въпроса, но по начина, по който фермерът взима мляко, а не месо.

Информационният поток според Роб беше прехвърлен към истинските приятели на Уилкис, компаниите от сивата икономика, които захранваха годишния черен бюджет от сто и двайсет милиарда долара на Съединените щати. Според Роб имаше поточна линия, която минаваше през Уилкис и през Чарлз, направо към производството. Това със сигурност би обяснило защо сирачето от Оклахома, което нямаше други доходи освен войнишката си заплата, притежаваше къща за няколко милиона в Джорджтаун… и защо на офицер, чиято работа протичаше в дупка в земята, дълбока шейсет метра под Индианаполис, Индиана, му е потребно въобще да си създава връзки в политическите кръгове.

— Майк, Роб съм. Извинявай за късното обаждане, но имаме проблем. „Блестящо момче“ е кацнало близо до Уилтън, Кентъки. Знам, че е много странно и тревожно. По-ужасното е, че наоколо има цивилни. Активирал е плазмата си и е готов да изчезне, но не бяга. Сигурно долу има видеокамери и възникват всякакви други неприятности. Опитвам се да направя прехващане. Трябва да измъкнем човека оттам. Мислиш ли, че можеш да пуснеш Глас в дупката с Адам? Нека да го уверим, че това е приятелско предупреждение, че те сами могат да огласят тайната си. И моля те, ако може да разберем какво, по дяволите, са намислили.

Лангфорд изчака и чу как Уилкис изръмжа утвърдително. Полковникът не обичаше да го наставляват и тъкмо това беше причината Роб да го прави при всеки удобен случай.

База „Алфред“ на военновъздушните сили беше тренировъчно съоръжение. Все още функционираше, най-вече защото старшият сенатор на Кентъки беше член на комисията за въоръжените сили и беше достатъчно влиятелен, за да запази базите на територията на своя щат.

При всички случаи Роб се радваше, че базата все още е действаща. Той разшири картината, получавана от сателита, натисна няколко бутона и видя белите очертания на базата — тя беше само на трийсет мили от местоположението на развиващия се инцидент.

Стояха в безпомощно изумление и гледаха обекта. Нанси Джефърс се беше прибрала със съпруга си — не искаха да оставят бебето си само, докато се случва подобна страхотия. Кейтлин и Конър също бяха изчезнали и Дан бе доволен от това. Децата нямаха работа тук: дори си помисли, че Келтън оставя момчетата си да се приближат прекалено много, за да снимат.

Без предизвестие падна гръм. Дан изкрещя, всички се развикаха. Крис Джефърс стисна главата си с ръце. Дан видя двойна звезда да се отдалечава към небето. После чу писъка на свръхзвуков самолет и осъзна, че това, което гледа, са следите от форсажа. И извика:

— Това са въздушните сили!

Огряван от сиянието на обекта, изтребителят се спусна толкова ниско, че ги лъхна горещата миризма на реактивно гориво.

Обектът стана пурпурен. Раздвижи се, люшна се над земята.

Гласът в нещото изрева:

— Помогнете ми, помогнете ми, о, Боже, не! Не, не, не!

Светлината се издигна към небето, и увисна там, като леко се полюшваше.

Блестящите пламъци на реактивния самолет се обърнаха и се устремиха назад.

— Спрете! Спрете! — разнесе се отново гласът. После още писъци: — А! А! О! Аааа.

Маги Уорнър закрещя, разплака се истерично.

В този миг обектът се издигна на трийсетина метра, после се изстреля на север буквално като куршум. Отдалечи се по-бързо от всичко, което Дан беше виждал.

Изтребителят прелетя отново, двигателите му ревяха. Зави и последва обекта. Всички гледаха след него, докато пламъците на двигателите му не се стопиха в небето.

Във възцарилата се тишина Крис каза:

— Бог да й е на помощ.

— Това беше НЛО — заяви Джимбо Келтън.

— Наистина ли беше НЛО? — попита Маги.

— Господи! — обади се Харли Уорнър. — И аз така мисля.

Дан се взираше в малката сянка на мястото, където се беше появило сиянието.

— Приятели — каза той. — Май не сме сами тук.

Но когато насочи фенерчето си нататък, не видяха нищо.

Глава 6

Лорън Глас се наслаждаваше на любовната игра с Теди Блейн — силна и настойчива с този як мъж. Като колега от военновъздушните сили, той беше предпазливо незаинтересован от секретната й работа и това правеше връзката им много забавна и лесна. Лорън планираше, докато е свързана със строго секретна дейност, да сменя любовниците си често. Нищо обвързващо — обвързването усложнява пазенето на тайни.

Когато й позвъни полковник Уилкис, тя реши да не вдига. Изхвърли звъненето от ума си и се съсредоточи върху топлината под завивките и невероятния млад мъж, който я любеше.

Звъненето премина във виене.

— О, Лорън — прошепна Теди, отпусна се върху нея и зарови лице в шията й, целуваше я нежно, притискаше бузата си о нейната.

— Обичам те — промълви тя и осъзна, че донякъде го мисли. Което значеше, че може би трябва да го зареже, съгласно теорията да не допуска никого твърде близо до себе си.

Виенето премина във вой.

Той се отдръпна, сякаш го убодоха с игла.

— Не мога да повярвам.

— По работа е — поясни тя: имаше предвид системата за достъп на компютъра, която се включваше автоматично, когато получеше секретно съобщение.

Но защо я търсеше точно сега в… божичко — беше три през нощта. Беше стояла в клетката шест часа вчера, бе чакала безрезултатно Адам. Изобщо не искаше да ходи пак там.

Отметна завивките и отиде да набере паролата. Появи се код от четири линии и тя ги разчете наум.

— Имат вирус — промърмори, като се помъчи да не издаде обзелия я ужас.

Съобщението беше спешно. Нещо не беше наред. Наистина не беше наред.

— Нека някой друг да го оправя.

— Трябва да отида — каза тя, отвори гардероба и започна да се облича.

— Госпожица Незаменима.

— За съжаление. — Тя си закопча дънките, наведе се и го целуна. — Ще се върна, любими.

Той я придърпа към леглото. За момент тя приседна. Целунаха се. Лорън го погледна в очите. После въздъхна.

— Знаеш правилата.

И внезапно осъзна колко силно мрази това, което прави — колко дълбоко и невероятно извратено й се струва… но пък обичаше тръпката и честно казано, харесваше Адам. Комплексът беше дупка, но на дъното й се намираше едно от най-невероятните същества.

Помисли си, че Адам може да не е добре, и се разбърза. Навлече небесносиния кашмирен пуловер и взе черното си кожено яке. Среса се набързо и излезе.

Не погледна назад към Тед. Когато се върнеше, той вероятно щеше да си е отишъл. Голяма работа — щеше да си намери друг, може би цивилен този път.

Не беше трудно за момиче на двайсет и шест. Но пък и работеше много. Доколкото знаеше, имаше само един човек на тази планета, който можеше да прави това, което правеше тя. Без съмнение имаше и други, но как да се открият? Военновъздушните сили не бяха успели да направят това, което я устройваше, тъй като означаваше, че сама може да определя условията си — повишение до чин полковник. Така че сега заповедите на Майк бяха по-скоро искания… но това беше едно от исканията, което със сигурност щеше да изпълни.

В асансьора насочи съзнанието си към работата. Какво би могло да се обърка? Искаше й се асансьорът да се спуска по-бързо. Слезе в гаража, качи се в колата и подкара към комплекса. Не беше далече. Тя не можеше да живее далече от Адам.

Уилкис я посрещна на вратата, което беше крайно необичайно.

— „Блестящо момче“ е кацнало в забранената зона и е имало цивилни очевидци — каза той. — Искам да го разпиташ за това.

— Защо?

— Как защо — защото е крайно необичайно.

— Нали разбираш, че те нямат идеята за споразумение? Не знаят какво представлява. Освен това непрекъснато се залъгват с новаци. Просто не виждаме да го правят, защото стоят в одобрените зони.

— Сигурна ли си?

— Ами ако ти кажа, че са необуздана, обичаща забавлението групичка от невероятно интелигентни, но странни хора? Как ти се струва?

— Първо, те не са хора. Второ, са не само невероятно интелигентни, но и изключително зловещи. И не изпитват емоции.

— Адам се натъжи, когато татко умря.

— Преструвал се е.

— Освен това той… не знам как да го кажа: не е човешка емоция, изобщо, но той е загрижен за мен.

— Проектираш собствените си чувства. Достатъчно по темата. Имаме работа. — И докато чакаха асансьора, добави: — Тече прехващане на „Блестящото момче“, между другото.

— И как да обясня това?

— Предай, че е приятелско предупреждение. Възможно е цивилните да имат камери. Може да стане пробив в сигурността и да не сме в състояние да го контролираме.

— Да бе! — Тя се подразни, когато Уилкис влезе с нея в асансьора — не обичаше да й се пречка, когато беше с Адам.

Вратите се отвориха пред контролната стая и тежката врата, която отделяше обителта на Адам.

Докато Лорън се събличаше, Анди отвори нов подготвителен комплект. Тя пусна пуловера си на пода и разтърка слепоочията си.

— Значи трябва да разбера защо тази триада е постъпила така?

Хвърли дрехите си пред двамата мъже. Нека гледат. Беше горда със себе си.

— Лорън, този път искам конкретна информация.

Тя остави Анди да покрие тялото й с геловете, които щяха да защитят всеки сантиметър от кожата й. През годините тя ставаше все по-суха и по-суха заради нулевата влажност на въздуха в клетката. На двайсет и шест имаше кожа на четиридесетгодишна. Намаза обилно лицето си с вазелин.

Ръцете на Анди я оставяха безразлична, но тя знаеше, че за него не е така. Знаеше го от начина, по който се обръщаше, когато приключеше, а бузите му пламтяха, бедното момче.

Навлече оранжевия костюм, дръпна ципа и пристегна защитата за врата. Анди й сложи шапката. После тя нахлузи тежките латексови ръкавици на ръцете си.

Изправи се пред стоманената врата.

Анди вдигна ръкава на костюма й и й би инжекцията.

— Извинявай. — Винаги го казваше. После я целуна, много бързо, по убоденото място.

Тя отвори вратата, пристъпи в преддверието и зачака. Вътрешната врата изсъска и се отмести.

Тя влезе в тайния си рай и ад, света на любов и ужас, който споделяше с Адам.

Глава 7

Като социолог, Кейтлин разбираше желанието за събиране след трагедия, което беше причината Джефърсови да дойдат у тях с бебето в количка и сега да седят пред камината. Келтънови пък бяха избързали към къщи, за да прегледат видеозаписа, а Уорнърови — за да предпазят превъзбудените си синове да не направят някаква глупост.

Портите адови се бяха разтворили за някого тази нощ и сега трябваше да има събрание — този древен и свещен акт, чиято цел, обусловена от най-дълбоките човешки инстинкти, беше да провъзгласи продължаването на живота.

Крис и Нанси седяха сковано и методично отпиваха вино на малки глътки. Шестмесечната Джули спеше в количката си между тях, устичката й беше отворена; стискаше биберона си с пръстчета.

Кейтлин искаше да слезе при Конър. Колкото и ирационално да беше, изпитваше неудържимо желание да го защитава от нещо, което не познаваше, и този стремеж растеше с всяка минута.

Крачеше нервно пред камината и отпиваше големи глътки от чашата си. Страхуваше се, че Конър може да реши да излезе навън сам. Затова Уорнърови се бяха прибрали у дома — за да държат Поли вътре. Конър лесно можеше да излезе през вратата, която водеше от стаята му в мазето под верандата и към двора.

Излезе на верандата и огледа двора. Никакво движение. Пълна тишина.

Сякаш половината охрана на училищния комплекс, целият доброволчески пожарникарски отряд, общинските служби за бързо реагиране и щатската полиция се бяха изсипали на полето.

Никой от официалните представители не беше видял сиянието, но поне изтребителят на военновъздушните сили все още обикаляше наоколо, когато пристигнаха. Шефът на полицията Дънст се обади във военновъздушна база „Алфред“ — и му отговориха, че няма никакви изтребители, летящи по това време. Всъщност никакви самолети.

Той затвори мобилния си телефон и с отвращение измърмори:

— Излиза, че е частен Ф-15.

Отрядите за бързо реагиране преровиха полята с инфрачервени детектори. Всичко беше много впечатляващо, но щеше да е още по-впечатляващо, ако бяха успели да намерят нещо, напомнящо човешки останки или отломки от някакъв летателен апарат.

— Е — каза Нанси, — какво да мислим?

— Сигурно са деца. Но пък чак военновъздушните сили… Ще си изпатят.

— Ох, Дан. — Крис се засмя.

— Не, Крис.

— Не? В смисъл?

— В смисъл, че ти си помисли, че е летяща чиния.

— С похитен човек. Да, наистина мисля така.

Беше ред на Нанси да отпие голяма глътка. И да хвърли яростен поглед на съпруга си.

— Не искам да чувам такива неща.

— Но това е истината.

— Може би — а може би не. Едно нещо обаче знам със сигурност — тук сме заради това! Откъснати в този пущинак, със заплата, която едва ни стига да отгледаме детето — и то защото реши да се присъединиш към търсачите на летящи чинии, вместо да вземеш страната на колегите ти физици. Извинявайте, приятели, това са си наши спорове.

— Не, права си — каза Дан. — Всеки тук се е провалил някъде другаде.

— Те са истински, те са тук, а колегите ми грешат. Ако записът…

— Не смей да говориш по телевизията за това, Крис! Да не си посмял!

Крис вдигна ръка сякаш да се предпази.

— Изобщо не мисля, освен ако…

— Няма „ако“! Не продължавай, Крис. От Калифорнийския технически през Масачузетския, та до забутания Бел заради проклетите ти НЛО. И ни очаква бездната на още по-непрестижни колежи.

— Няма да кажа нищо, докато не видя записа. Ако е толкова добър, колкото си мисля, може като нищо да се върнем в Калифорния.

— Много си наивен, Крис! Никога, никога няма да се върнеш там. За Бога, та ти се изложи като идиот по националната телевизия.

— Казах истината!

Беше се появил в „Дейтлайн“, за да говори за реалното съществуване на НЛО, а статутът му на преподавател в Калифорнийския технически университет беше използван, за да му придаде авторитет. След което го уволниха. В Масачузетския причината беше статия за бостънския „Глоуб“, която се позоваваше на казаното от него в „Дейтлайн“. Този път го уволниха доста по-бързо.

Дан си каза да стои настрана от цялата история. Но после реши, че бедната жена е толкова уязвима, с малко бебе, и колкото и да харесваше Крис, сега той май наистина прекаляваше.

— Похищението от извънземни е мит, свързан с получаването на пристъпи. Разказвал ли съм ви, че като малък страдах от кошмари? Така че знам за какво става въпрос. Виждах едни мънички фигури. Да, аз, Крис. Аз съм похищаван според твоите твърде съмнителни — моля да ме извиниш — стандарти. Но понеже имам малко професионални знания по въпроса, ми е ясно откъде идват извънземните. — Той се почука по челото. — От същото място, откъдето призраците и демоните, и каквито и да са там таласъми. А не от някакво забутано поле в покрайнините на незначителен град в Кентъки.

— Уилтън официално се води доста повече от незначителен град.

— Няма значение. Видяхме шега, доста ужасна при това, и сега военновъздушните сили са се заели с проблема. И на студентите и на колежа лошо им се пише. Да не говорим, че цялата история, откровено казано, е възмутителна. Въпреки че си го заслужават. Студентите — не и бедният Бел.

— От военновъздушните сили казаха, че не били изпращали техни хора тук.

— Дан — обади се Нанси, — притесняваш ли се за бъдещото си назначение? Сигурно. — Тя кимна към съпруга си. — Защото той няма да те замеси. Няма да му позволя.

— Всички свидетели…

— Млъкни, Крис. Дан и Кейтлин не са го видели. И Келтън също — той си има проблеми и без това: Историческият департамент е в плачевно състояние. Не ги замесвай, Крис. Да не си посмял! — Тя погледна Дан. — Докъде стигна, между другото?

— Марси ще реши.

— Марси ли ти е рецензент? Ужасно. Тя не е гласувала за назначение, откакто Клинтън стана президент.

Дан посегна към бутилката, наля си цяла чаша, пресуши я на един дъх и повтори:

— Ужасно! — Гледаше етикета.

— За пет долара и деветдесет и девет цента от магазина на Крогер какво очакваш? — засмя се Крис. — Сега ме чуй. Това е историческо събитие. Голяма група свидетели, някои от които въоръжени с видеотехника, наблюдаваха и нека се надяваме, заснеха в близък план кацнало на земята НЛО. С похитен вътре. Смятам да го оповестя на света.

— Крис, млъкни!

Той се вгледа в благоверната си с явно недоумение.

— Моля?

— Просто млъкни! Да не си глух? Добре… Виж, ако ще правиш такива неща, ще е без мен и Джули, защото ние ще си заминем.

— Къде?

— Където и да е!

— Нанси, това е доказателство!

— О, Господи. Непрестижни колежи, чакайте ни!… — Тя стана. — Мисля, че е време да си тръгвам. — Вдигна кошчето на Джули.

Това, от което се боеше Кейтлин, беше, че навън е станало убийство, извършено по неизвестно какъв странен метод. Убийство — и ако сянката, която беше видял Дан, наистина принадлежеше на някого, може би убиецът беше все още наблизо.

— Ако и този път успееш да си издействаш уволнение — заяви Нанси на Крис, докато си обличаше палтото — очаквай документи за развод, господинчо.

— Нека подходим от гледната точка на всяка от областите ни — предложи Крис.

Не изглеждаше притеснен от избухването на жена си. И наистина, Нанси не си тръгна. Кейтлин си помисли: „Това е истинският брак. Те са стари другари като нас“. Знаеше докъде в крайна сметка водят подобни стълкновения. До леглото.

— Разбира се — каза тя, за да успокои духовете, — от гледна точка на социологията наблюдавахме реално, физическо събитие, което, боя се, беше трагично. Очевидно всички мислим така, иначе нямаше да сме тук скупчени като в древна пещера.

— Съгласен съм, че не беше халюцинация — намеси се Дан. — Сигурно е било замислено като шега, но вероятно някой е пострадал. Тук съм съгласен. Освен ако някоя изключителна актриса не се е появила тук, в Бел, което много ме съмнява.

— Мислех, че „Смъртта на търговския пътник“4 беше доста добро изпълнение — каза Крис.

Дан се усмихна.

— „Смъртта на търговския пътник“ не действа, когато се опиташ да мислиш как Уили Ломан се самоубива.

— Всъщност никой не видя извънземен кораб да прави на някого нещо лошо — взе думата Нанси. — Трябва да признаем това, Крис, да го признаем.

— Тогава какво видяхме? — Въпросът на Крис беше поставен наистина деликатно.

Възцари се тишина.

Кейтлин наруши мълчанието.

— Според мен основен е проблемът с травмата. Честно казано, да те събудят посред нощ е доста травмиращо. Възмутена съм и съм уплашена. — Искаше й се да си внуши, че е повече възмутена. Но знаеше, че всъщност преобладава страхът. — Мисля, че неизвестната може би е тежко ранена, скрита в някое изоставено мазе в този момент. Може би се опитва да промие раните си с риванол или нещо друго.

— Не говори такива неща — прекъсна я Нанси и потрепери.

— Как е положението с новите студенти, Нанси? — попита Дан. Беше съвсем наясно, че в департамента по психология има прекалено много преподаватели. Ако Бел се провалеше и тази учебна година със записванията, можеше не само да не го назначат, но и да му откажат професурата. Беше очевидно, че нечия смърт на територията на колежа няма да помогне.

— По-слаба от миналата година всъщност.

— Дали пък ако разгласим, че сме имали извънземни посетители, няма да помогне? — обади се Крис.

— Извинете, но кой е в кухнята? — попита Нанси.

— Никой — отвърна Кейтлин. Само че тя също беше чула звук. Стол, който поскърцва по плочките на кухненския под.

— Извинете ме — каза и се изправи. — Има ли някой там? — попита високо и тръгна през трапезарията.

Кухнята беше празна, но докато Кейтлин влизаше, й се стори, че вижда как задната врата се затваря. Извика:

— Дан, ела.

Съпругът й стана, пое си дъх и също влезе в кухнята. Нанси и Крис го следваха по петите.

— Не искам да тревожа никого — уведоми ги тихо Кейтлин, — но мисля, че някой току-що излезе на верандата.

Дан отвори вратата. Малкият страничен двор беше окъпан в лунна светлина и очевидно празен. Той хвърли поглед към алеята за паркиране, после излезе и огледа улицата. Студ и тишина, нищо друго.

— Какво става? — попита жена му.

Той поклати глава.

— На Оукроудския фронт нищо ново.

— Чух скърцане на стол и си помислих… не знам какво си помислих.

— Сигурно е бил вятърът.

— Няма вятър. — Тя хвана стола и го провлече по пода. — Някой правеше ето така.

— Няма никого — каза Дан и хлопна задната врата. — Е, вече със сигурност няма.

Имаше обаче странното чувство, че не е точно така. Побиха го тръпки. Стаята изглеждаше някак — каква? Беше достатъчно подредена и чиста, но изглеждаше — нямаше друг начин да се изрази — изглеждаше… обитавана.

— Не ви ли се струва… — млъкна и поклати глава. Как можеше да обясни какво усеща? Сякаш някой го наблюдава, докато съвсем очевидно нямаше никого — в смисъл освен тях.

Крис внезапно подскочи и плесна с ръка по кухненската маса.

Всички трепнаха.

— Аз… ъъъ… имаше муха.

— През февруари? — усъмни се Нанси.

— Не, не беше муха. Нещо помръдна. Видях го с крайчеца на окото си. Котка — може би котка… там до килера. Може ли да е влязла котка?

— И по-странни неща са се случвали — каза Дан.

— Очевидно — подкрепи го Кейтлин и извади от шкафа бутилка вино. — Само преди час например. — Погледна етикета на бутилката. — Дали нашето каберне за четири и деветдесет и девет ще е по-добро от вашето мерло за пет и деветдесет и девет?

Дан отвори килера. Познатите спретнати редици консерви си стояха непокътнати на етажерките, оставени там, в случай че някой ден се окажат затрупани от сняг. Взе една кутия с овесени ядки — Конър я беше оставил отворена — нави навосъчената хартия вътре и я затвори.

Докато се обръщаше, усети нещо — сякаш нечия ръка се отърка в ухото му. Опипа стената за ключа за лампата и светна.

Нямаше никого.

После болка като от горелка премина през лявото му ухо. Той ахна, изкрещя, потисна вика си.

Кейтлин все още държеше стола. Той се запрепъва към него.

— Дан?

— Добре съм. — Стовари се на стола. Не можеше да направи нищо друго, страшно го болеше. — Господи! — простена, като се опитваше да не показва болката си. Не успя да заблуди никого.

— Какво ти стана? — викна Крис.

— Ухото ми — промълви Дан. — О, Господи!

Кейтлин се наведе да погледне.

— Не виждам нищо.

— Ох!… Сигурно… — Опита се да стане, но не успя. Беше замаян. — Да не получавам инфаркт? Някой знае ли какви са симптомите?

— Какво ти е, скъпи?

— О, Боже, ухото ми! Ще умра!

— Да отидем до поликлиниката — предложи Нанси.

— Доктор Хамнър не е вече с всичкия си — изпъшка Дан. — А и освен това нощем е затворено — нали на хората може да им потрябва спешна помощ тъкмо посред нощ.

Болката започна да утихва и Дан успя да се изправи. Все още замаян, каза:

— Май вече минава.

В този момент всички вещи в стаята затракаха, чу се силно фучене, задната врата се отвори и после се затръшна сама.

— Вятърът! — Нанси потрепери, изпи чашата си наведнъж и си наля пак.

Кейтлин не им каза какво беше видяла току-що. Беше нещо като просветване — мина по задната веранда и през двора. Светлина като от тънък трасиращ лъч, идващ отнякъде над къщата.

Дълбоко в паметта й, в места, които избягваше да разравя, се пазеха неясни спомени от детството й, спомени, които я бяха привличали да гледа по телевизията документални филми за похищения от извънземни и да си задава въпроси. Спомените бяха безформени и странни, но не можеше да отрече факта, че когато за пръв път видя лицето на един извънземен с големи очи, нарисуван на корицата на някаква глупава книга, се вцепени, буквално неспособна да спре сълзите, стичащи се по лицето й.

Никога нямаше да каже на Дан за това, не и при неговите пристъпи като дете. Той трябваше да забрави привиденията, демоните и всички такива неща.

Сега можеше да мисли само за едно: за Конър, защото съкровеният й страх беше, че и той може би е предразположен към такива пристъпи. Или по-лошо, ами ако беше истина? Но ако навън не бродеше убиец или идиоти шегаджии, ако наистина ги бяха посетили извънземни, имаше два пъти повече причини да е при малкото си момче. Тя тръгна към дневната.

— Кейтлин?

— Стори ми се, че Конър ме вика.

— Дай ми лед.

Тя отвори фризера, извади синята торбичка с лед и му я подаде.

Дан я взе и я притисна към главата си.

— Ох, така е по-добре. Малко.

Кейтлин слезе на долния етаж. Тази нощ щеше да спи на пода до сина си.

— Здравей — каза Конър.

— Още ли не си заспал? — Тя приседна на леглото. — Много е късно.

— Три и двайсет и осем. Почти се вписва в определението ти. Ако не го наречем „рано“.

— Конър, толкова съжалявам, че те блъснах… Но бях толкова уплашена! Никога не съм била по-ужасена.

— Искаш ли да ти издам една тайна, мамо?

— Разбира се.

— Ще се закълнеш ли, че няма да споменаваш за това, особено пред някой от Уорнърови?

— Честен кръст.

— И аз никога не съм бил по-уплашен. Знаеш ли какво усещане имах? Струваше ми се… че то ме наблюдава.

Кейтлин не каза нищо, не посмя да му разкрие собствените си чувства. Интелигентният и обстоен разговор горе, нахвърлянето върху Крис и неговите глупави идеи нямаха значение тук долу в тъмното с Конър. Тя осъзна една истина, която не можеше да отрече. Каквото и да се беше случило навън, то нямаше нищо общо с някакви шеги — а убийството беше дори още по-невероятно.

Истината беше, че случилото се беше неразривно свързано с нощта и неизвестното.

Тя взе Конър в прегръдките си и се помоли на Бог да й даде правото никога, никога да не го изпуска. Скоро дишането му стана спокойно и равномерно и тя също затвори очи. Синът й беше в безопасност до нея и Кейтлин заспа.

Това беше моментът, в който сенките изпълзяха в мрака изпод верандата, където се бяха скрили.