Сивите

Глава 17

Конър чакаше на стъпалата Поли да излезе от училище. Обикновено или майка му, или Маги ги караше с кола вкъщи, но това време очевидно беше отминало.

Цялата работа беше, че Поли, който се беше превърнал в главатар на Конъроразбивачите, беше единственият истински приятел, който имаше. Трябваше да възстанови връзката си с него по някакъв начин и реши, че въпреки станалото пътят за това все пак е през идеята за извънземните. Ако бяха истински, може би имаше начин да се свърже с тях и да ги накара да се върнат, с Поли като свидетел.

Беше дръзка, налудничава идея, но имаше много уебсайтове, поддържани от хора, които правеха точно това и публикуваха новопоявили се видеоматериали за НЛО. Беше се свързал с някои от тях и получи подробни инструкции за това как да постъпи. Трябваше да използва според думите на един от тях „фенерче, търпение и силно желание да се срещнеш с тях“.

През целия ден в училище си беше мълчал. Нямаше какво друго да прави, не и без да стане обект на допълнително унижение. Дори седна да обядва сам, показно и нарочно; четеше книга, която никой от тях не можеше да разбере — „Физика от Фишерова гледна точка“, доста простичък текст всъщност.

Чудеше се дали да не демонстрира крайна ексцентричност, може би като отказва да говори на друг език, освен на латински, и да боядиса косата си в пурпурночервено или друг крещящ цвят. Но това само би засилило изолацията му, а той не искаше да е изолиран. Макар и малка, възможността някое момиче да не хукне да бяга с писъци още щом го види съществуваше. Ейми например. В крайна сметка те си имаха тайна в гората, нали? Стана, когато той беше на десет, а тя на единайсет — показваха си кой какво си има до едно поточе с обрасли със синчец брегове.

През последните дни внимателно обмисляше какво точно се беше случило онази нощ. Какво показваше записът на Келтънови в действителност? Отговорът на този въпрос, реши накрая, може би изобщо не бе толкова очевиден, колкото изглеждаше.

Възможно беше легендарните сиви, придобили известност в интернет, наистина да са замесени. Да, подобна възможност съществуваше, но беше малка.

Въпреки че хората, работещи в програмата СЕТИ, твърдяха, че шансовете да се открие сигнал от друг свят са невероятно малки, това не беше вярно. Всъщност бяха доста големи — около 0,4% на година.

Реши, че ако някой наистина дойде от друга планета, трябва да е отчаян. Изискваха се огромни ресурси, за да се прекоси междузвездното пространство, и невероятно количество време. Пространствено-времевите тунели и другите подобни теоретични възможности бяха научна фантастика. Причината за това беше проста: на идейно ниво беше възможно да се изкриви пространството, докато две отдалечени точки се слеят в една, но количеството енергия, необходимо за това, беше невъобразимо. Прегъването на Съединените американски щати, докато, да кажем, Финикс и Бъфало се допрат, би било детска играчка в сравнение с подобно изискване. По-бързо придвижване от скоростта на светлината беше косвено възможно чрез използването на квантово свързани частици, но движението на структурни физически обекти със свръхсветлинна скорост беше напълно невъзможно.

Така че след като бяха тук, бяха пътували със скорост много по-малка от скоростта на светлината, вероятно значително по-малка, и по този начин дори пътуване от Алфа Центавър, най-близката подобна на слънцето звезда, би отнело много години. Предположенията из интернет сочеха, че сивите идват от Дзета Ретикули, двойна звезда. Това предопределяше наличието на планети с много сезони и наистина ексцентрични орбити, но не беше напълно невъзможно.

Всички тези мисли занимаваха съзнанието му, но на едно друго ниво той обмисляше съвета на баща си да се изправи лице в лице с децата, които го тормозеха. Баща му не беше гений, но на съвета му можеше да се разчита и Конър смяташе да го последва.

— Поли — каза той, когато съседчето му излезе на стълбите, — здрасти.

— Здрасти, Конър.

— Ще наминеш ли през нас по-късно?

Поли спря. Вгледа се в него, сякаш виждаше някакво странно животно. От двете му страни стояха двама от най-противните му нови приятели, Кевин Сиърс и Уил Хекъл.

— Разбира се, че не.

— Видеозаписът най-вероятно е истински, Поли. Трябва да уважаваме значението му.

— Не съм бил там, Конър, не съм го видял.

Конър със задоволство отбеляза гнева и разочарованието в гласа му. Това беше точно реакцията, която очакваше. Беше приклещил Поли, точно както искаше, и сега щеше да спечели.

— Знаеш, че мога да конструирам разни неща — каза той. — Може би мога да се справя и с това.

— Как? Като построиш машина на времето?

— Ами ако успея да ги накарам да се върнат?

Уил Хекъл избухна в смях. Подсмихващият се Кевин поклати глава.

— Не, почакайте — спря ги Поли. — Искам да чуя това.

— Мога да ги повикам — заяви Конър. — С теб като свидетел.

Момчетата вече не се смееха.

— Ако го направя, ще разтуриш ли Конъроразбивачите?

— О, разбира се. Защо не, Конър.

— Ела след вечеря и остани през нощта. Ще се видиш със сивите.

— Ами ние? Може ли също да се срещнем със сивите, а, дребосък?

— Все още не, Кев.

Кевин го сграбчи за якето и се надвеси над него.

— За теб съм Кевин.

Конър го изгледа спокойно.

— Добре, Кев, ще си го отбележа.

Накрая Кевин го пусна. Конър се обърна и заслиза по стъпалата, оглеждаше се за колата на майка си сред паркираните отпред.

По пътя към вкъщи се чудеше какви са шансовете Поли да дойде. В действителност бяха отлични. Щеше да дойде. Но по-големият въпрос беше как, по дяволите, той да накара сивите да дойдат?

Освен това му беше ясно, че майка му няма да е във възторг от идеята, затова не каза нищо в колата. Всъщност изчака до след вечерята, малко преди очакваното пристигане на Поли.

— Между другото, Поли ще преспи у нас.

Кейтлин спря да събира чиниите от масата.

— Няма.

— Напротив, мамо. Поканих го и ще остане.

— Няма начин.

Възражението й не го изненада, но той се направи, че е така.

— Хайде де, мамо!

— Конър, не! Така се унижаваш.

— Мамо, поканих го да спи у нас, какво толкова?

— Не искам никакви Уорнърови в тази къща, нито Поли, нито Ейми, нито техните. Особено Маги и Харли. Ще си намериш други приятели.

— Тогава да се преместим в града. На дванайсет мили съм от други деца на моята възраст.

— Толкова си красив, когато се ядосваш — каза тя.

— Господи, сега пък снизхождение. Добре, нека договорим компромисен вариант. Аз поканих Поли. Той не отговори с да или не. Ако дойде, дойде.

— Защо го покани?

— Защото, майко, ако направиш диаграма на социалната конфигурация на класа ми, бързо ще откриеш, че Поли Уорнър е в центъра на всички приятелски кръгове и че всъщност няма да имам напредък с другите, ако първо не оправя отношенията си с него.

Кейтлин почти избухна в сълзи, като го чу да прилага гениалността си към толкова тривиален проблем като приемането му от група побойници с коефициент на интелигентност, съизмерим със стайната температура. Прегърна го. Момчето беше отпуснато като парцалена кукла — нито я прегърна, нито я отблъсна.

— Знаеш ли какво ще стане след няколко години, Конър? След няколко години Поли, който изглежда като малък боклукчийски камион, ще тича след момичета, без да има никакъв успех. А те ще се тълпят около теб. Ти си сладък, умен и приличаш на филмова звезда.

— Тогава ще си е тогава, сега си е сега. Та какво ще кажеш за компромисния вариант? Става ли?

Беше спечелил, разбира се. Със същия успех Кейтлин можеше да се обади на Уорнърови и да каже на Поли да не идва само за да разбере, че той не е имал никакво намерение да го прави.

Конър реши да използва същата техника за медитация, която му бяха препоръчали познавачите в интернет, и смяташе да изпрати към небето същите светлинни сигнали, както правеха те, по същото време — 3:33 сутринта. Един от тях в 70% от случаите успяваше да привика летателен апарат. Друг за последните две години не се беше провалял никога, а имаше стотици часове видеозаписи, включително на дълга тънкопръста ръка, с нокти, притиснати към прозорец. Конър беше помолил човека да качи файл на снимката с висока резолюция към личния му ефтипи сайт, където обикновено събираше дисертации и други неща, и го беше анализирал внимателно.

С помощта на консервативен екстраполационен алгоритъм успя да извлече отпечатъците от пръстите. Бяха абсолютно забележителни с едно свойство: завихрянията на папилите бяха напълно симетрични. Веднага си помисли, че ако машините имат пръсти, те ще изглеждат точно така. Образът не беше цифров трик, наистина присъстваше на ръката и освен това беше непротиворечив. Беше го мерил микрометър по микрометър. Беше реален отпечатък. Може би Келтънови бяха успели да запечатат първия донякъде ясен образ на сив — но този човек определено беше открил първия отпечатък.

Майка му и баща му си говореха тайно за сивите, както и за онази Марси Котън, която Конър беше разпознал от разменените помежду им загадъчни реплики като жената, която пищеше в нещото онази нощ. Независимо колко добре го криеха родителите му, дори от самите себе си, Конър забеляза, че случилото се ги е ужасило. И реши в никакъв случай да не им разкрива, че смята да призове сивите.

— Само още нещо — каза майка му и той веднага се подготви за поредното й малко изискване. — Искам да спите горе. Не искам да спите в мазето сами.

— Както кажеш — съгласи се Конър, за да отклони тази прищявка. — Обаче ще играем доста до късно.

— Не и долу. В никакъв случай.

Чу се трясък — Поли влезе през задната врата и я хлопна.

— Вали сняг — изкрещя той. — Утре ще се пързаляме! Освен това „Геймс Ънлимитид“ пуснаха „Гестапо Торчър Фест“.

Мина покрай Кейтлин и тръгна надолу по стълбите. Конър побърза да го последва.

Кейтлин отиде в дневната. Дан пак превърташе видеозаписа на момчетата на Келтън. Застопори размазания образ на хидроцефалното същество с очи на муха върху екрана.

— Не искам момчетата да спят в мазето — каза тя.

— Абсолютно си права.

— И махни това нещо, отвратително е! — Тя седна и Дан се премести по-близо до нея.

Преди дори да разбере какво става, Кейтлин се беше отдръпнала.

Той не повтори опита си. Вместо това посочи телевизора.

— Били са с мен през целия ми живот. Никога не съм имал пристъпи. Било е спомен, травматизиращ спомен. Трябва да разбереш това, Кейтлин.

Искаше й се да не беше повдигал този въпрос. Искаше й се да не болеше толкова много.

— Какво да разбера?

— За Марси! Цялата история е свързана с това.

— Стига глупости. Дан, ти си я чукал.

— Накарали са ни да го направим.

„Както — помисли си — мен и теб, скъпа моя любима и животно за разплод.“

— Да приемем, че е така. Но ако дяволът те е накарал да го направиш — защо? Защо изобщо се интересува от теб или Марси, или от мен, като стана въпрос? Дяволът е зает, сигурно има и по-важни неща, за които да се грижи.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не го разбирам по-добре, отколкото ти. Мога да ти кажа само едно: ако са искали да получа постоянно назначение, това, което направиха, изпълни предназначението си.

— Нека да добавя. Даде ти постоянно назначение — и любовница… — Чу радостния глас на Конър долу. Момчетата явно бяха стигнали някаква повратна точка във видеоиграта, която беше донесъл Поли.

Прогони ядно сълзите си. Не искаше да се чувства така, изпълнена с безнадеждност заради брака си. Искаше да изпитва гняв, да е изпълнена с праведна ярост към този прелюбодеец. Искаше й се да е достатъчно силна, за да потърси адвокат, ако се окаже, че в крайна сметка това е желанието й.

Дан протегна ръка към нея.

— Кейтлин…

Тя се обърна на другата страна.

Той въздъхна, стана и отиде в кухнята. Тя го последва и го видя как пие цяла чаша вино на един дъх.

Дан се обърна и я изгледа. Небеса, беше прекрасна като ангел. Какво беше станало с тях? Беше наистина уплашен, струваше му, че е разрушил живота си, като е бил честен с нея.

Докосна нещото в ухото си… и също така се докосна до спомена, в който я беше видял като дете. Погледна в очите й и съзря тъгата й.

— Кейтлин, трябва да разбереш нещо. Извънземните…

— Не. Млъкни!

— Ти млъкни. — Пак опипа ухото си. — Знаеш ли какво е това? Това е имплант. Сложили са ми го точно тук, в кухнята. Точно тук, пред очите на всички… и Бог знае как са успели да го направят.

— Дан, не мога да понеса това. Предупреждавам те.

Той пристъпи към нея. Кейтлин отново се отдръпна.

— Кейтлин, те са ни събрали заедно, докато сме били деца, за Бога! — Сложи ръка на рамото й. — Спомням си те, Кейтлин — беше със синя нощница. Спомням си — о, Господи, те са били с нас през целия ни живот!

Тя поклати глава и размаха ръка пред лицето си.

В този миг нахълта Конър.

— Може ли да свалим дивидито долу?

— Разбира се — отвърна Дан.

— Обаче внимавайте, Келтънови ще те убият, ако объркаш нещо.

— Ще внимаваме — обеща Конър и тръгна надолу. После се сети нещо и се върна. — Ще ни трябва и фенерче.

— Фенерче?

— Да видим колко сняг е навалял.

Дан извади фенерчето от кутията с инструментите и му го подаде.

— Добре, виж сега — каза Конър на Поли в подземното си убежище. — Почти съм сигурен, че са били тук. В тази стая.

Очите на Поли станаха на палачинки.

— Наистина ли?

— Интересното е, че имам фантомен спомен…

— Което означава?

— Поли, стига вече.

— Какво „стига“?

— Не ми се подигравай. Видя видеозаписа, знаеш, че е истински. Така че не е правилно да се опитваш да ми се подиграваш. А и цялата тая работа с Конъроразбивачите… ужасно е изтъркана. Такива неща се правят в трети клас, не в средното училище.

— Това е просто шега, Конър. Ако не го приемаше толкова сериозно, никой нямаше да се занимава с теб. Трябва да си по-зрял за тези неща. Като пораснеш още малко, ще ти стане ясно.

— Искаш ли да стигна до последно ниво?

— Можеш ли?

— Знаеш, че мога. Но трябва да ми обещаеш нещо, Поли. Приятели сме много дълго. Цял живот. Престани да ме изоставяш.

— Затова ли ме покани? За да ми се молиш? Виж, не мен трябва да молиш. Трябва да помолиш всеки от класа поотделно, Конър, понеже всички мислят, че си пълен задръстеняк. Задръстенякът на века.

— Поли, ако ти престанеш, и другите ще престанат, много добре го знаеш.

— Имаш кураж, признавам ти. Ако ми покажеш как да се справя с играта, Конъроразбивачите ще те оставят на мира за седмица. Призовеш, ли сивите, ще съм ти момче за всичко.

И измъкна цифрова камера „Никон“ от раницата си.

— Шест мегапиксела. Такива снимки ще струват цяло състояние. Кога ще се появят?

— Точното време е 3:33 — каза Конър. Осъзна какво възнамерява да направи. Шансовете му за успех изведнъж му се сториха нищожни.

— Добре тогава, да си сверим часовниците.

— Моят часовник…

— Конър, всеки в Бел Атачед знае, че твоят часовник, който ти подариха за Коледа, е нагласен автоматично да се сверява с времеви сигнал от военноморската обсерватория на всеки дванадесет часа. Така че ще перифразирам — нека синхронизирам моя обикновен часовник с твоя фантастичен.

— Поли, искаш ли този часовник? — Конър започна да го сваля.

— Ти просто не загряваш. Не ти искам часовника. Ако искаш другите да не те преследват и да не тормозят, трябва да спреш да се хвалиш и да се фукаш. Всички знаят, че си гений. Половината от децата в училище са гении. Може ти да си невероятен гений, не знам, но никой не обича да му завират в лицето колко превъзхождаш всички.

— Не те разбирам.

— Като по-предната нощ. Ти наистина се опита да влезеш във връзка с извънземните, дето мислеше, че са кацнали, и им говореше на английски и на френски. Всъщност е много тъпо, Конър.

— Изобщо не помислих затова.

— Е, опитай някакъв по-екзотичен език следващия път. Сигурен съм, че и него го говориш свободно. А сега, момченце, ако надвиеш Гестапо, ако го победиш, ще те призная за велик.

— Конър! — извика Кейтлин.

— След малко.

— Минава десет.

— Е, момченце, ще се оставим ли мама да ни сложи да си легнем?

— Не, не сме в твоята къща, момченце. Хайде. — Конър излезе под верандата — без да знае защо. Просто изведнъж усети нужда да излезе.

Поли дойде при него.

— Уха, как вали! — Заподскача, после загреба сняг с ръце. — Страшно е студено. Трябва да си вземем якетата.

Докато тичаха да се приберат, Конър насочи фенерчето нагоре. Включваше го и го загасяше. Както бе научил от интернет, променяше сигнала — три дълги примигвалия, три къси, две дълги, две къси. Лъчът разкри въртящ се хаос от танцуващи снежинки. Миришеше на пушек и на лед. Някъде на запад затрещя гръм. Конър продължи да подава сигнали, въпреки че до 3:33 имаше много време, въпреки че му се струваше безсмислено, въпреки че Поли сигурно беше прав и той беше сънувал цялата случка.

— Много си тъп, Конър! Ти наистина се опитваш да им пратиш сигнал. Вярваш, че съществуват.

— Млъкни.

Поли го замери със снежна топка.

Конър спря да предава. И в този миг около тях проблесна светлина. Не продължи дълго, но дойде отгоре.

— Господи! — възкликна Конър и отново започна да подава сигнали.

— Най-обикновена светкавица!

— Те са тук. — Конър погледна нагоре, снегът се сипеше по лицето му. — Приятели — прошепна, — слезте при нас.

Внезапно, без да издаде и звук, Поли побягна към къщата. После, някъде в далечината, Конър чу кучето на Келтънови, Манрико, да вие. Погледна към къщата на Келтънови… и видя в края на двора, сякаш току-що излезли от гората, три деца. С прекалено големи глави. Очите им бяха зловещи в отразената светлина от къщата.

— Поли — прошепна Конър. Но Поли се бе сврял под верандата, неподвижен като труп. — Поли.

После видя, че онези носят петромаксов фенер — светлината му блестеше в снега, оцветяваше го в трептящо оранжево.

— Мамо — извика той, но излезе само шепот. Мъчеше се да изкрещи: „Мааамсооо“, но думата остана в гърлото му.

Съществата тръгнаха през заснежената морава. Сякаш плаваха точно над земята, плаваха и трептяха.

Конър се ужаси: това, което виждаше, надминаваше всичките му представи. Обзе го студен, смразяващ страх, страх, толкова дълбок, че дори не вярваше, че може да съществува.

Побъркал ли се беше? Защо беше направил всичко това?

Мисълта, че това е някаква шега, изплува в ума му, но после ги чу — жужащ звук, като от гигантски мухи, звук, който беше наистина, наистина странен. Звук, който не принадлежеше на този свят. Съществата спряха в струящия, въртящ се сняг.

Фенерът изобщо не беше фенер, беше метален предмет с пламтящи дупки по него, и те по някакъв начин приличаха на очи, и на Конър му се струваше, че предметът също е жив. Тримата пришълци се приближиха, движеха се плавно и уверено, вече не плаваха и не потрепваха. Вече приличаха на вълци в снега… и очевидно идваха към него.

А после нещо докосна рамото му, толкова леко, сякаш беше кацнало врабче. Почти парализиран от страх, той извърна глава. Видя ръка — с пръсти, подобни на дълги тънки змии, с черни нокти.

Глава 18

Трябваше да побегне, трябваше да се махне оттук, но светът внезапно се изкриви, сякаш се огъна, пламтящото нещо се оказа досами лицето му и той се взираше в оранжевата светлина, изтъкана от милиони пламтящи нишки. Бяха просто конци светлина, но той не можеше да погледне настрани, трябваше да продължи да се взира.

Едно от съществата му вдигна ризата и Конър усети как нещо се притиска към гърдите му… ставаше все по-горещо и по-горещо… а той не можеше да ги спре, макар че трябваше, защото го изгаряше.

Снегът се вихреше, мълниите проблясваха, чу се силно изплющяване, сякаш някоя жица беше паднала и съскаше и пръскаше искри в двора.

Внезапно Конър осъзна, че е сам в снега. Трябваше да се прибере, защото тук имаше някой, който не трябваше да е тук, и той беше в опасност.

Беше видял черни очи и оранжева светлина, ужасна светлина, но останалото беше наистина объркано. Беше ли срещнал извънземни? Не беше сигурен. Или беше? Не, не беше. Беше насочил светлината към небето и беше изпълнил всички инструкции, но те не се бяха появили.

Отвори вратата. Подмина Поли, който, без да каже и дума, отиде в банята и започна да излива чаша след чаша вода в гърлото си. Когато излезе, се беше преобразил от нафукан юноша в малкото момче от предишното лято.

— Искам да се прибера вкъщи — каза тихо, после изтича нагоре по стълбите.

Нахлу в дневната и изкрещя:

— Искам вкъщи.

— Какво стана, Поли? — възкликна Кейтлин.

Поли погледна Конър; лицето му бе обляно в сълзи. Конър пристъпи към него.

— Поли, спокойни…

— Не му позволявайте да ме приближава!

Кейтлин стана.

— Какво стана, Конър? Обиди ли го?

Синът й поклати глава.

— Ела, Поли — каза тя. — Няма нищо, успокой се. — Хвана го за ръка. — Сега ще идем в кухнята и… и ще направим голяма купа горещ шоколад — с бренди. Искате ли?

— Имаме ли бренди? — попита Дан.

— Не ми дават да пия — обади се Поли.

— Слага се само капчица, Поли — успокои го Кейтлин, докато го водеше към кухнята.

— Сине? — обърна се Дан към Конър.

— Да, тате?

Дан потупа дивана и Конър седна до него.

— Конър, ти ли… Не. По-добре да го кажа така: какво му стана?

— Не знам. Беше добре, после — не.

— Скарахте ли се?

— Не.

— Да де, нямаше да плаче, ако се бяхте скарали.

— Иска вкъщи.

— Не ми се вярва.

Гърдите го боляха и Конър се опита да намести ризата си така, че да не се докосва до тях.

Дан видя какво прави и я повдигна.

— Какво е това?!

— Нищо.

— Не ме лъжи! Кейтлин, ела!

Конър чу глас: „Здравей, Конър“.

— Здравей.

— С кого говориш? — попита Дан.

„Мълчи!“

Момчето понечи да каже нещо, но сякаш някой го беше стиснал за гърлото — отвътре.

„Това е реално, Конър.“

Студ се разля по вените му. Имаше някой в него, някой друг жив — в него!

— Кейтлин, ела веднага!

„Не им казвай, Конър.“

Майка му дойде.

— Виж му гърдите.

— Конър, какво сте правили?

Поли също дойде и тя се обърна към него.

— Поли, да не сте се сбили?

— Не, госпожо Калахан.

— Мамо!…

— Сине, целият си издран. Все едно са те търкали с шкурка. Какво правихте?

Конър не знаеше какво да отговори. Не беше сигурен дали чува онзи глас, но беше наясно, че никой друг не го чува.

„Точно така, Конър.“

Майка му и Поли отидоха в кухнята, Дан също. Конър се поколеба за момент, после тръгна след тях. Опитваше се да не се страхува, защото това наистина беше контакт. Но беше не просто уплашен, беше толкова ужасен, че чак се чувстваше замаян.

Знаеше какво са направили с него: бяха сложили устройство за комуникация в гърдите му.

„Прав си.“

В кухнята замириса на какао и това бе толкова невероятно успокояващо, че за малко да избухне в сълзи. Изтича до майка си, прегърна я през кръста. Опита се да сподави риданията си, та Поли да не го чуе.

— Какво им става на тези момчета? — попита Кейтлин.

— Мисля, че се нарича излишък на нервна енергия. Ти всъщност кога си лягаш, Поли?

— В девет и половина.

— Вече е единайсет без петнайсет — уточни Дан. — Трябваше да сте заспали отдавна.

— Конър си ляга към единайсет — каза Кейтлин. — Но и ти си уморен, нали, Конър?

— Да.

Изпиха шоколада в мълчание. Гласът не се появи отново. Конър започна да се надява, че всичко е било звукова халюцинация — защото ако контактът означаваше да чува гласове, щеше да му е доста трудно да свикне.

Беше чел повечето статии на баща си за психическите заболявания, така че се надяваше това да не е ранен симптом на шизофрения, проклятието на твърде интелигентните. Въпреки че шизофренията може би беше за предпочитане пред наличието на извънземен уред за комуникация, имплантиран в гръдния му кош.

С Поли не спориха за спането на горния етаж. Нямаше начин някой от тях да припари отново близо до мазето тази нощ. Всъщност Конър обмисляше да предложи на Дан утре сутринта да го зазидат и изобщо да забравят за него.

След като си облякоха пижамите и си измиха зъбите, Поли каза:

— Извинявай, че не ти повярвах.

— За какво?

Поли го прегърна през раменете и приближи устни до ухото му.

— Извънземните! Видях ги. Видях всичко.

— Забрави, Поли.

— Да забравя? Луд ли си? Видях извънземни в двора ти — трима!

— Не знаем какво видяхме.

— Хайде стига де! Нали ти ги призова.

— Може да сме се заблудили.

— А ако не?

Млъкваха. Скоро Поли заспа. Конър се взираше в тъмнината, слушаше как снегът шепне по прозорците и се чудеше как в действителност е устроен светът.

Гласът се появи отново, много забързан, треперещ от нещо като страх и нещо, което странно защо прозвуча на Конър като благоговение: „Скоро ще разбереш“.

Глава 19

Чарлз Гън вървеше към президентското бомбоубежище на Ембаси Роу — то беше построено по време на Втората световна война, когато администрацията на Рузвелт беше обсъдила възможността Хитлер да разработи далекообхватен бомбардировач и да атакува Белия дом. Следващите администрации бяха продължили да го използват, а по време на Студената война беше добавен тунел, който да го свърже с Белия дом. Сега действаше като частна квартира, понастоящем по документи притежавана от подставеното лице Лари Принс, но всъщност под контрола на тайните служби.

Вратата се отвори автоматично. Млад мъж с черен костюм, с предавател в ухото и издутина, издаваща пистолет под якето му, отстъпи крачка назад и го пусна да мине през детектора за метал. Още един млад мъж се присъедини към тях и тримата продължиха безмълвно по коридора, после свиха надясно към богато украсения президентски кабинет.

Президентът все още не знаеше, но му предстоеше да осигури прикритието, което с малко късмет щеше да заблуди сивите да гледат в погрешната посока за източника на заплаха за детето им. Това спокойно можеше да доведе и до смъртта на президента, но за Чарлз подобно развитие на нещата не беше от съществено значение.

Държавният глава гледаше новините и прелистваше страниците на някаква реч.

— Здравей, Нийл — каза, без да вдига глава. — Изчакай минутка.

После, миг по-късно:

— Сядай.

— Всъщност съм Чарлз, сър — поясни Гън, докато сядаше.

На стените на кабинета имаше картини, избрани от Франклин Делано Рузвелт. Най-впечатляващата беше на Никола Пусен — „Свети Йоан в Патмос“. Чарлз беше наясно — също като Франклин Делано Рузвелт, — че геометрията на картината се базира на дата: 2012. Че тъкмо тази ще е годината на изпитанието, се знаеше от различните тайни общества, изградили западната цивилизация, от много време. Датата била предадена на масонските общества от древните египетски жреци, които я бяха узнали, използвайки последното ясно стъкло от старата и изгубена човешка цивилизация: прозорец, отворен в бъдещето. Това беше станало в Абидос в Египет и някои от другите неща, които бяха видели, бяха записани на колоните, които и до днес поддържаха храмовия покрив.

— Е — най-накрая попита президентът и вдигна глава, — как ще развалиш деня ми днес, Чарлз?

— Господин президент…

— Никога не идваш тук с добри новини. Всичките ти добри новини са тайна. Така че давай направо.

— Сивите действат срещу нас по мащабен и странен начин.

— Сивите действат странно? Сериозно? Направо съм потресен.

Чарлз беше обмислил лъжата внимателно.

— Сър, те ще направят нещо, с което да разкрият пред обществеността факта, че правителството е укривало тяхното присъствие цели шейсет години. Ще унищожат доверието към нас.

Президентът вдигна пръст.

— Именно. Опитват се да подкопаят правителството. Първо, обществото осъзнава, че те са истински. После хората започват да разказват за отвличанията си. Трето, разкрива се, че сме безпомощни. Ще последва хаос.

Замълча за миг, после продължи:

— И по някаква причина не можеш да овладееш ситуацията, поради което си тук. Първо ми кажи — защо е извън контрол. Второ — от какво имаш нужда.

— Не е извън контрол.

— Тогава защо си тук?

— Сър, трябва ми ТиАр. Искам да проуча областта, където се е разкрил техен обект.

— Имаш ТиАр-1.

— С него е Майк Уилкис. Разследва на място в момента, но има нужда от подкрепление.

— Добре, ще получиш ТиАр. Ще издам заповед да ти се даде достъп. Какво друго?

— Трябва да се убият някой хора. Веднага.

— Ами направи каквото трябва.

— Трябва да ви уведомя, че един от тях е господин Крю.

— О, мамка му!

— Именно. Нашият приятел от далечната планета всъщност не е наш приятел.

— Той… Какво е направил?

— Подкрепя сивите.

— По-нататък?

— Имам нужда от още нещо.

— Явно искаш да ме довършиш.

Чарлз се усмихна.

— Не искам да ви довършвам. Искам да ударите Уилтън, Кентъки, със земетресение. Достатъчно, за да предизвика суматоха и да срине колежа там.

Президентът го гледа мълчаливо доста дълго, после попита:

— Защо?

— Имаме нужда от отвличане на вниманието, за да се оправим с всички важни обекти. Трябва да изглежда като случайност. Всички там са присъствали на случая, когато сивите са се разкрили.

— Разбирам. — Президентът се взря в бюрото си. Този път тишината продължи по-дълго. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с болка.

— Знаеш ли, струва ти се, че денят, в който прекрачиш прага на Белия дом като президент, е най-хубавият в живота ти. Президент на Съединените американски щати — леле! После откриваш тайните и прекарваш остатъка от живота си в съжаление.

— Господин президент, това ще е много ограничен удар. Няма да активира никакви разломни линии, нищо подобно. Ще причини сериозна суматоха и няколко смъртни случая, няма как без това. Обаче ще ни осигури прикритие, за да стерилизираме зоната. Ще конфискуваме оригиналния видеозапис и ще отстраним очевидците. Вече пуснахме в ход хора, които да накарат един професор по физика, който е видял нещото, да го отрече. Хората ни от медиите ще го разпространят навсякъде. Но смъртта и разрушенията ще са минимално необходимите, уверявам ви. И аз се чувствам по същия начин като вас, когато става въпрос за американски граждани.

— Уверяваш ме, че това няма да предизвика повече от минимално необходимите щети?

— Точно така. Ударът ще е много прецизно ограничен. Ще използваме ТиАр, за да насочваме сеизмологичните импулси от самото място.

— А сивите няма ли да се противопоставят? Имам поне една част от тялото си, с която със сигурност не ми се иска да се разделям.

— Сър, повтарям: няма да възникнат подозрения. Те няма да съумеят да свържат нещата по този начин.

— Ще разгърна линейния импулсен усилвател тогава.

— Благодаря, сър. Ще ви съобщя кога ще ми потрябва да стреля.

Един Бог знаеше какво ще направят сивите с президента, след като избълваше линеен импулс, който да разруши целия център на Съединените американски щати и да разтури всичките им планове. Чарлз беше сигурен, че ще стои далеч от този глупак, след като натиснеше спусъка.

— Давам официална вечеря след час. Трябва да се прибера и да си облека официалния костюм, за да се видя с премиера на Тайланд, чието име никога няма да успея да се науча да произнасям — пак е дошъл да се оплаква от нещо.

И стана. Разговорът беше приключил.

Майк Уилкис лежеше в стаята в мотела и се опитваше да прави всичко друго освен да се тревожи за предстоящите дни. Имаше трудна и сложна задача и ако сивите го откриеха, щеше да се превърне в нещо по-лошо от парче месо. През годините бяха откривали тела на нападани от сивите, повечето летци, които се бяха приближавали твърде близо през ранните дни, когато Труман все още се опитваше да ги смъкне от небето.

Устните им бяха изрязани, очите и езиците им изтръгнати, гениталиите — откъснати. Обикновено в дробовете им имаше морска вода, независимо къде бяха откривани телата. Сивите ги нарязваха, удавяха ги и ги оставяха като предупреждение. На сивите обаче определено можеше да се попречи, а точно това, което замисляше, със сигурност можеше да свърши работа.

Наистина не му беше особено уютно точно в този момент — скрит в малката стая да чака същества, които не можеш да видиш, да започнат да го режат на парчета. Винаги беше смятал, че сивите не могат да разчитат съзнанието от разстояние, по-голямо от няколко метра, и че им е трудно да разберат какво точно става в човешкия ум. Но сега, докато лежеше на прояденото от дървояди легло и гледаше как Джей Лено разговаря с гостенката си Дрю Баримор, се страхуваше, че може би е вярно обратното.

Единственият му шанс се криеше в бързината. Ако успееше да приключи до утре вечер, можеше да се върне във Вашингтон до сряда на обяд и може би всичко щеше да се нареди добре. Може би.

Пистата във военновъздушна база „Алфред“ се използваше за тренировки в лоши климатични условия. Ревящите двигатели на свръхзвуковите самолети можеха да се чуят ясно в изоставената сграда, в която Лорън Глас бе с Роб Лангфорд от часове. След като я беше задържал, той не я беше изпускал от очи.

Сега, след като беше разбрала, че във военновъздушните сили има две противопоставящи се фракции, тя дори се радваше, че я е хванал Роб. Никога не беше харесвала полковник Майкъл Уилкис и не беше изненадана да открие колко е ужасен всъщност.

Седеше срещу Роб в кабинета и гледаше как снегът се сипе зад прозорците. Беше уморена и се надяваше, че той скоро ще я пусне да си почине.

Лангфорд обаче беше официален и резервиран и поне досега изобщо не й предложи място, където да поспи.

Искаше й се да не е така. Беше хубав мъж, привлекателен по начин, който я караше да го желае, просто и искрено. Очите му бяха сиви и откровени, което по някакъв начин показваше, че е настроен толкова приятелски, колкото е отдаден на каузата си. Очите на човек, който работи здраво, помисли си тя, но и обича да се забавлява.

Той не й се доверяваше. Имаше тайна, която би могъл да й разкрие, но беше предпазлив. Ако решеше, че тя е враг, тогава какво?

Лорън знаеше какво ще последва. Но просто не искаше да си мисли за това.

— Разкажи ми отново за връзката си с Адам — каза Лангфорд. През всичките тези часове тя не беше отказала да отговаря на този въпрос, независимо колко често й го повтаряше. Познаваше тази техника на разпит. Щеше да го остави да я използва. Щеше да сътрудничи напълно.

— Работех със същество, което може да лети и което споделяше живота на душата ми — отвърна. — Не мисля, че беше хищник, както твърди Майк. Загубата му остави в живота ми празнина, почти толкова опустошителна, колкото и когато умря баща ми. С майка ми не бяхме близки. Имам предвид, наистина сме отчуждени.

— Не каза точно това предишния път.

— Просто се изразявам по друг начин.

— Точните ти думи бяха: „Те не са хищници, но ми се струва, че им липсва нещо, което знаят, че ние имаме, и се опитват да го получат“.

Роб не можеше да свали очи от Лорън Глас. Не ставаше въпрос само за нейната красота, а за трептящите, искрени чувства в очите й, докато говореше за Адам. Усещаше, че любовта й е напълно истинска. Но имаше и нещо прикрито у Лорън, сякаш на някакво ниво тя заблуждаваше и себе си, но и го усещаше.

Този безкраен разпит щеше да доведе до присъда. Когато го приключеше, той щеше да си извади заключение и животът на Лорън щеше или да продължи, или не. Зачуди се дали тя си дава сметка за това и реши да приеме, че е така.

— Сивите опасни ли са за нас? Какво мислиш по този въпрос?

— Струва ми се, че Адам ми липсва повече, защото знам, че е някъде. Ако беше загинал в пожара, това щеше да е край, нали разбираш.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Всъщност отговаря, макар и непряко. Ако искаш точен отговор, така и не успях да разбера за какво точно са дошли сивите, затова и ми е трудно да преценя дали представляват опасност. Имам предвид, че те изглеждат като пришълци. Държат се като такива. Но аз съм виждала аутопсията на Боб. Те са отчасти биологични същества, отчасти машини и нямат мозък като нашия — просто имат нишки от стъкло в главата. Но с много по-малко неврони, отколкото имаме ние. Защо тогава мислят толкова добре? Не знаем. И тъй като не можем да кажем какво представляват, не можем и да открием мотивите им. Това е мнението ми, така или иначе.

Лангфорд я наблюдаваше. Не знаеше точно какво очаква — може би някаква грешка, чиято природа щеше да се разкрие едва когато тя я направеше. Потенциално поне тази жена можеше да изиграе важна роля. Нямаше съмнение, че сивите нарочно са я измъкнали от лапите на Уилкис и са я довели при него. Евентуално за да изпълни с детето, което те подготвяха, същата роля, която беше изпълнявала с Адам.

Лорън наруши мълчанието.

— Знаеш ли нещо за тях? Например откъде са? Много пъти съм разпитвала Адам, но той не казваше почти нищо.

Не се страхуваше от него — това беше добре.

— Не знаем нищо по въпроса откъде са. Наясно сме, че са много някъде в космоса и че пътуват към нас.

— Значи това за ДНК-то е вярно?

— Знаеш за това?

Тя кимна.

— Майк каза, че са изхабили собственото си ДНК и сега искат нашето.

— Отчасти е вярно.

— Значи те просто разузнават и трябва да се страхуваме от тях.

— Не точно. Мисля, че сътрудничеството ни с тях може да се окаже единственият ни шанс да избегнем изтреблението на вида ни.

Красивата й уста се отвори. Върхът на езика й, мека розова перла, пробяга по устните й и се прибра.

— Ти се шегу… Явно не. — Тя поклати глава — Боже! Това е грандиозен замисъл.

— Изчисленията са верни. Ще има невероятен екологичен срив. Всъщност той се е натрупвал от хилядолетия. Сега сме в кулминацията.

Тя седеше и се взираше в него.

— Лорън?

— А какво ще стане с децата?

Лангфорд поклати глава.

— Никой няма да се спаси… освен приятелчето ти Майк и неговите хора. Чувала ли си за Тръста?

— Не.

— Начинът, по който те смятат да действат, ще осигури оцеляването на един милион души, избрани от Тръста — Майк и неговите хора.

— Но сивите ще ги хванат. Няма да спечелят нищо.

— Не е точно така. Имаме причина да вярваме — всъщност знаем, — че сивите ще се откажат от нас, освен ако няма поне няколко милиарда живи хора. Причината Адам да си тръгне е, че е станало нещо извънредно и той очевидно е разбрал това. Хората и сивите са еднакво заплашени от изчезване и извънземните се опитват да спасят всички ни. Шефът ти и неговите приятелчета се стремят да предотвратят това, целта им е сивите да се оттеглят и да оставят Земята на едномилионния й елит.

Наблюдаваше я как мисли, видя болката в очите й, шока… видя лицето й да се сгърчва от страх за още неродените деца.

— Какво ще стане, ако сивите успеят?

— Лорън, много отдавна на Земята е имало война. Велика цивилизация е загинала. Загубили сме познанията си за безчет неща. Поели сме по пътя на невежеството, който ни е довел до положението, в което сме сега: шест милиарда, хванати в капана на претоварена и умираща планета. Междувременно сивите са толкова древни, че са изразходвали потенциала на своето ДНК. Един без друг и двата вида ще изчезнат. Те търсят някакъв вид брак: получават достъп до нашето ДНК, ние получаваме достъп до невероятните им умове. Всички оцеляват.

— Но как? Какво ще стане?

— Лорън, все повече се убеждавам, че ти си едно от най-важните човешки същества, които в момента живеят на планетата, защото си част от отговора на този въпрос.

Внезапно тя се преобрази — превърна се във войник. Очите й заблестяха. Роб си помисли, че както винаги сивите са направили добър избор. Лорън щеше да успее да се справи. Накрая прозря предназначението й — след всички прекарани в разпити часове, за част от секундата. Сивите му я бяха довели, защото тя можеше да е емпат на детето, това беше единственото смислено обяснение.

— Ти ще си един вид наставник. Преводач, ако предпочиташ.

— На кого? От какво?

— Не искам да бъда загадъчен, но е по-добре да оставим нещата да се развиват сами.

— Това не е отговор.

— Дори да си права, дългът си е дълг. Имам още един въпрос. Знаеш ли как да се скриеш? Имам предвид, на тренирано професионално ниво?

— Защо да се крия, по дяволите? Полковник Уилкис нямаше право да стреля по мен, ти сам го каза. Трябва да му се потърси сметка.

— За съжаление е много влиятелен. По-могъщ от нас. Той е опасен, Лорън. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Естествено, че разбирам — нали се опита да ме убие. Но нямам представа как да се скрия.

— Стигнала си дотук. Това е показателно. Доста много говори всъщност.

— Ако съм загинала при изпълнение на служебния си дълг, в момента не се числя към военновъздушните сили. Ако вече съм мъртва, Уилкис може да ме убие, без да се страхува от наказание.

— Ние ще те скрием, Лорън.

— Ще ми се сивите да бяха тук.

— Продължавай да се опитваш да се свържеш с тях.

Излязоха. Снегът беше спрял. Базата беше съвсем тиха — пистата вече беше празна.

Роб тръгна с широки крачки към паркинга. Качиха се в колата.

— Служебна е. Това е част от прикритието — каза Роб. — Ще я сменя с друга служебна, след като те оставя.

Закара я до един мотел, явно единствения в този район…

И Лорън се озова в съседна на наетата от Майк Уилкис стая.

Майк чу гласове през стената: мъж и жена. Не им обърна внимание.

Роб искаше да остане с Лорън, за да я защитава, поне така си мислеше. Но имаше да свърши още много работа, защото ако не откриеше Уилкис, не само че Лорън щеше да се окаже в беда, но и всичко щеше да се провали. Не можеше да си представи последствията, ако на сивите им бъде попречено, дори не смееше да си помисли какво би могло да се случи.

Докато той караше към кабинета си, Майк Уилкис и Лорън Глас лежаха в леглата, неспособни дори да си помислят за сън; главите им бяха разделени от няколко сантиметра гипсова стена.

В съзнанието на Лорън се въртяха удивителните тайни, които беше научила, и — докато потъваше в умората, и лицето на полковник Роб Лангфорд, който й изглеждаше като някакъв ангел, могъщ, благ и достатъчно силен, за да я вземе по начина, по който й харесва, и да я дари с децата, за които копнееха сърцето и душата й.

Майк се унасяше за момент, после виждаше как Адам се извисява над него, как очите му на насекомо проблясват. Будеше се стреснато, мяташе се и се обръщаше, стиснал здраво пистолета.

Високо над тях, в прояснилото се величествено небе, над града висяха странни звезди. Адам се беше присъединил към тримата Крадци. Първата фаза беше приключила. Сега отброяваха часовете, не, минутите, секундите, наносекундите преди следващото си действие — влизането на Адам в Конър и превръщането му в част от него, което или щеше да се получи, или не.

Беше удивително време наистина, с шест милиарда човешки живота и шест милиарда сиви живота, застинали в несигурност, зависещи от едно малко тихо градче в забутан ъгъл на малък щат на странното далечно място, наречено Земя.