Сивите

Глава 28

На двайсет и пет хиляди мили височина се случваше събитие, което — стига да им беше известно — би приковало вниманието на всеки мъж, жена и дете на Земята. Към голям сложен сателит, напълно черен, но видим под безмилостната слънчева светлина, се приближаваше малък яйцевиден обект. Обектът грееше в сребърно, но не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед — малък космически кораб. Нещото проблесна, промени се в много по-сложна форма, увисна до сателита и плавно се свърза с края, който беше обърнат към Земята.

В сателита се включиха релета и по повърхността му се отвориха малки отверстия. Ракетните двигатели избълваха огън. Ориентацията на сателита се измести от заснежения център на Съединените щати към линията, където сушата свършваше и започваха водите на Атлантическия океан. После той продължи над океана, далеч от място, където би могъл да нанесе някакви щети.

Обектът се отдели от сателита, отново стана овален и се отдалечи.

Луис Крю дишаше по-тежко, отколкото му се искаше, много по-тежко. Земният въздух имаше половин процент по-малко кислород от този в родния му свят, но тази разлика имаше осезаем ефект. Освен това дробовете му не бяха свикнали със замърсяването тук и с годините състоянието им се беше влошавало. Сега горяха и хриптяха — беше тичал с всички сили. Знаеше, че Уилкис е дошъл тук преди половин час. Момчетата от Планината се бяха обадили рано сутринта да потвърдят, че колата на Уилкис е идентифицирана — взето под наем волво — и за десетина минути я бяха локализирали със сателита. От този момент всяко негово движение се следеше.

Но защо, по дяволите, той се намираше в силоз за зърно? Луис се беше опитал да разбере, но не проумяваше, а това го плашеше. Влезе, спря да си поеме дъх… и видя Уилкис да се спуска надолу по една рампа.

Крю се мъчеше да успокои дишането си: съсредоточи енергията си в слънчевия сплит, после я освободи и скочи напред, към Уилкис.

Хвана се за рампата, усети я как се разтресе. Чу как затрака. Уилкис го наблюдаваше от другия край, предпазлив, готов…

А после разтърси яростно рампата… и тя пропадна под краката на Крю. Той полетя надолу и падна по гръб.

Рампата нямаше да поддаде така, освен ако Уилкис не я беше повредил. Оказа се клопка и Луис беше попаднал в нея. Уилкис плавно скочи долу.

Деляха ги само няколко метра. Крю лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх.

Уилкис се хвърли към него. Луис успя да се претърколи и се изправи. Полковникът залитна, разтърси глава и се скри, изчезна в сивкавия прах, който изпълваше огромната зала.

Това беше краят. Луис знаеше, че ще го застрелят, просто нямаше какво друго да се случи — беше загубил. Зае воинска стойка, с леко разкрачени крака, и се подготви. Взираше се в праха, опитваше се да чуе нещо през подлудяващото тракане на конвейера.

Странно, Майк не стреляше. Но защо? Той беше дошъл тук сам. Нима Майк не беше съобразил това?

— Добре, хора — викна Крю достатъчно силно, за да е сигурен, че Уилкис ще го чуе. — Ако падна, стреляйте на месо.

От лявата му страна имаше четири големи елеватора, високи по двайсетина метра и с диаметър десет. Отдясно и високо над главата му се намираше разпределителната система на силоза, огромен механизъм от скрипци и вериги, направляващи кофите на конвейера, който се издигаше на височина двадесет и три метра и можеше да се насочи към всеки от елеваторите. По-нататък бе кабината, в която се намираше системата за управление на силоза. Конвейерът работеше. По каква причина, не беше ясно.

Много внимателно Крю започна да се обръща. Ако Уилкис не предприемеше нещо, щеше да тръгне към вратата, през която беше влязъл. Прахът щеше да го скрие, също както бе скрил противника му. Беше бърз и имаше шанс да успее.

Навлезе по-дълбоко в пътя на воина и засъбира енергията покрай гръбнака си. Имаше пистолет — в страничния си джоб, — но силозът за зърно беше умен избор: не можеше да се види нищо на повече от метър.

Майк сигурно беше наясно, че колкото по-дълго изчаква, толкова по-големи стават шансовете на Крю за бягство.

И в следващия миг го видя, съвсем наблизо. Очите на Уилкис бяха гибелни, проблясващи, твърди като камък.

Крю се хвърли срещу него, замахна с юмрук. Ударът попадна в лицето на Майк и го отхвърли назад. Но той се изправи и преди Луис да разбере какво става, ръцете на Уилкис се сключиха около врата му. Пръстите му сякаш бяха железни кабели, стягаха се около врата му, лишаваха го от въздух. Уилкис сигурно го беше видял да се задъхва. Беше атакувал слабото му място.

Крю го хвана за лявото ухо и дръпна. За миг нищо не се случи. Той задърпа с всички сили. Уилкис изрева през оголените си зъби. Главата му се наклони на една страна, бавно, бавно. На Крю вече му причерняваше — непрогледна топла тъмнина.

На осем хиляди мили оттам, в Кайро, пирамидите се издигаха под обгърнатото в смог нощно небе. Градът тътнеше — стремглав поток от светлини и шумове. Злокобен чакал, който обитаваше покрайнините на близките коптори, вдигна глава, наостри уши и зави. Кучетата в блоковете, обграждащи комплекса на пирамидите, започнаха да се разхождат нервно. Възрастен мъж, който наглеждаше опушена газова печка, спря, погледна нагоре, после извади стълба и се качи на покрива си.

Крю изрита Уилкис толкова силно, че той отхвърча във въздуха. Падна тежко, но се претърколи, скочи със смущаваща гъвкавост и пак изчезна в прахоляка. Крю жадно гълташе въздух. Гърлото му беше отчасти смазано, но все още можеше да диша. Изключи болката от съзнанието си, доколкото можа, и съсредоточи вниманието си върху сърцето си. Зачака, наблюдаваше праха за движение, повтаряше си настойчиво, че няма да умре тук.

Започна да му се струва, че тишината, която го обгръща, е тишината на смъртта. Значи беше спечелил. Видя последен лъч светлина да пропълзява по пода, слънчева светлина, която превърна пшениченото брашно в злато. Миризмата тук, сухият, неуловимо сладък аромат на зърно, му напомняше за дома.

Затвори очи и се съсредоточи върху събирането на достатъчно сила, за да се измъкне. И след секунди долови дишане. Съвсем близо.

Уилкис го блъсна в лицето толкова силно, че пред очите му избухнаха светлини, последвани от странна тъмнина. Опита се да вдигне дясната си ръка, но тя не му се подчини.

Пръстите отново се сключиха около врата му, този път с невероятна сила. Със зловещо изхрущяване трахеята му се пречупи.

В този миг в Кайро побеснелите кучета завиха, чакалите залаяха и затичаха в кръг, а възрастният мъж, облечен в бели одежди и с фес, кръстоса ръце на гърдите си с жест, който фараоните биха познали, и се поклони към пирамидите.

Близо до гробницата на Хуфу един от пазачите вдигна поглед от горящия до него мангал, намръщи се и повика колегата си. И двамата се обърнаха към пирамидата. Видяха по протежение на едната й страна да избликват чисто бели искри. Сякаш откъснала се от гърлото на самата Земя, вибрираща мелодия разтърси двамата мъже отвътре.

Те побягнаха.

Крю беше мъртъв. Все още се движеше, но нищо не можеше да му помогне да диша. Майк го наблюдаваше, усмихваше се като човек, наслаждаващ се на завършеното си творение.

Жаждата за въздух на Крю нарасна. Мислите му бяха далечни и нереални. Мъчението на задушаването го подлудяваше, сфинктерът му се отпусна и съдържанието на червата му потече по краката му, тялото му се затърчи в агония.

Майк го ритна толкова силно, че му прекърши врата. Погледна проснатото тяло, после го побутна с обувката си, за да потвърди очевидното.

Отиде до вратата, отвори я, после извади две шишенца. Едното се беше пропукало и сълзеше. Той внимателно събра гъстата течност в шепа. Изсипа тъмночервеното съдържание на другото шишенце на пода — малка купчинка кристали.

После изля глицерина от шепата си върху калиевия перманганат, излезе през вратата и изчезна.

Докато плаваше сред древните извивки на земята, Крю не чувстваше абсолютно нищо. Обективно разбираше, че е умрял, но това вече нямаше значение.

В Кайро пирамидите пулсираха със синя светлина. Хората излизаха на покривите на къщите си, спираха колите по улиците, взираха се в нощното чудо. Кучетата виеха диво, чакалите лаеха, камилите ревяха, а конете тръснаха гриви.

Крю знаеше, че е достигнал мястото на въздигането, усети топлината му да го обгръща. Цялата болка се стопи, както и споменът за болката.

Туристът, подкупил пазачите да го пуснат да прекара нощта в царската погребална камера, стреснато скочи от саркофага, който започна да се изпълва с изгаряща топлина.

Възрастният мъж се въртеше в кръгове в екстаз, танцуваше танц, който се предаваше от поколение на поколение, не сред арабските нашественици в Египет, но в тайните суфитски традиции, извлечени от древната религия, тайната наука, която за последно беше изпращала души отвъд бездната на космоса, когато Ехнатон и Нефертити се бяха завърнали у дома.

Светлина, толкова ослепителна, че удави блясъка на самия Кайро, изпълни въздуха. Камъните на пирамидата заблестяха така, сякаш бяха запалени отвътре.

Хората закрещяха, кучетата завиха.

После — мрак.

Всичко отново стана нормално. Възрастният мъж отново се поклони към пирамидата, пусна една беззъба усмивка и се прибра да наглежда печката.

Образ се оформи в паметта на Крю — на миризмите, светлината и ласката на родния дом. Той обърна главата си към небето, следваше златната нишка от любов все по-устремено. Видя нежен дъжд от звезди и осъзна, че това е стелещата се пустота на самото небе. За няколко безвременни мига пропътува огромно разстояние с помощта на съвършената физика, разработена толкова отдавна за странстванията на душите.

После видя въртящата се необятност на галактиката, ярък пожар от звезди в синьо, червено, жълто, зелено, големи и малки, с брой далеч отвъд най-невероятните представи.

Под него се появи гигантската гледка на планета — той изплуваше от мрака към огряната й от слънце страна. Вече виждаше обширните поля, фермите, окъпани от сребърното утро.

Остави се тежестта на любовта му да го придърпа надолу. Скоро можеше да различи отделните стопанства, сламените им покриви, притиснати един към друг под сенките на древни дървета. После съгледа в далечината Белия град, блестящ на хоризонта, и каруците по пътищата — отиваха към него натоварени и се завръщаха празни. Спусна се по-близо и чу величественото звучене на песента на хората, които се разминаваха по пътя.

Стигна до собствената си ферма, видя я да се разпростира пред него с богатите си на избуяла пшеница поля. Любовта, която изпита, беше толкова могъща, че го накара да грее, и чу как гласовете долу се извисяват. Бяха видели пристигането му — лъч светлина, падащ от небето. Чу пискливите гласове на синовете си и виковете на жена си, изпълнени с трепетна радост.

После достигна до хладната стая, отчасти вкопана в земята, където щеше да се състои завръщането му. Мина през покрива, което предизвика усещането за дим от слама. Под него върху каменна маса лежеше тяло. Беше собственото му тяло, неразличимо от онова, което хората бяха нарекли Крю. Беше голо и поддържано с любов.

В следващия миг гледаше през примигващите си очи. Стаята бе осветена от треперливи пламъчета на свещи. Той вдиша. Прекрасен въздух, чист и едва доловимо изпълнен с мириса на жена му. Лежеше гол върху познатата каменна маса. Жена му — изглеждаше уморена в потното си муселиново работно облекло, го гледаше.

После се наведе, целуна го дълго и той се върна у дома.

Глава 29

Ослепителен блясък изпълни въздуха, сякаш в небето примигна гигантска фотографска светкавица. Конър започна да брои:

— Едно, две, три, четири…

— Какво е това, по дяволите?

— Шш! Шест, седем…

Отекна продължителен тътен, много по-силен от всички гръмотевици на света.

Конър премести поглед от Дан към майка си и каза:

— Силозът за зърно. Току-що избухна. — Трябваше да е това, освен ако някой не беше пуснал бомба над малкото градче Уилтън, Кентъки. Нищо друго в околността не беше достатъчно голямо.

Телефонът иззвъня и Конър го сграбчи.

— Здрасти, Поли! Знам. Добре!

Посочи към кухненския прозорец. Огромен стълб пушек се издигаше откъм Уилтън.

След няколко минути отпред се чу настойчивият призив на клаксон.

— Това са Уорнърови — изкрещя Конър и изтича до дрешника да си вземе якето. Дан грабна видеокамерата.

Кейтлин не искаше да е в една кола с Уорнърови и настоя:

— Ще вземем нашата кола. — Но Конър скочи на задната седалка до Поли и Уорнърови потеглиха.

— Какво, по дяволите, е станало в града и откъде можем да сме сигурни, че е авария в силоза за зърно? — попита Дан, докато се качваха в колата. — Ами ако са терористи?

— В Уилтън, Кентъки? Едва ли. Пък и Конър е винаги прав, Дан.

Дан даде газ и потегли след Уорнърови.

Когато взривът избухна, Майк Уилкис тъкмо се вмъкваше в колата си. Разнесе се гигантски тътен и блесна ярка светлина — сякаш чаршаф от сребристо бяло изпълни целия свят. Той отчаяно завъртя ключа в стартера. Колата тръгна, но изведнъж я удари голямо парче от ламаринения покрив на силоза, пръсна предното стъкло и огъна покрива толкова много, че Майк имаше късмет, че успя да отвори вратата. Докато изпълзяваше от колата, друга отломка се заби в снега на двайсетина сантиметра от него. Той се скри под колата и зачака парчетата да спрат да валят.

Когато накрая изпълзя навън, веднага му стана ясно, че колата е пълна развалина. И което беше по-лошо — чуваха се сирени. Трябваше да се махне оттук.

Силозът гореше яростно.

Поне беше изпълнил целта си. В малко градче като Уилтън подобно зрелище щеше да доведе всеки, който е способен да дойде, и най-вече децата. Какъвто всъщност беше планът му.

Забърза към редицата изоставени складове, вмъкна се между тях и се спотаи. Появи се пожарникарска кола. Клаксонът пищеше, сирените й виеха. Спря до волвото. Докато сирената затихваше, пожарникарите изскочиха навън и започнаха да оглеждат колата. После един от тях посочи земята и всички се обърнаха към складовете.

Следите му, разбира се, проклетите му следи в снега.

Той побягна; промушваше се между постройките. Стигна до изоставено железопътно депо. Хвърли поглед назад да се увери, че антената все още си стои, залепена с тиксо за елеватора, намиращ се най-далече от срутения покрив на силоза. Предавателят щеше да изпълни предназначението си — щеше да продължи да работи, докато самият елеватор не бъдеше унищожен.

Уилкис запрескача замръзналите релси. Не можеше да избяга, разбира се, не и в този сняг и преследван от здрави, силни и отпочинали мъже.

В силоза го беше нападнал Крю, самият Крю! Щяха да открият тялото. Значи обвинения в палеж и убийство. Тръстът щеше да изчезне от живота му. И което беше още по-лошо, никой нямаше да разбере със сигурност дали детето е оцеляло.

Телефонът на Чарлз Гън иззвъня. Той го вдигна и млад глас му съобщи, че току-що в Уилтън е станала голяма експлозия. Той въведе кода за сателитния възел, получи достъп на лаптопа си и го увеличи, докато не получи ясен образ на града отгоре.

От голямата сграда се издигаше дим. Забеляза трите кръгли елеватора. Силоз за зърно. Няколко мига се взира безмълвно в екрана. Какво можеше да означава това? Беше ли Майк в беда, или всичко се развиваше успешно? Не можеше да му се обади по телефона, така че нямаше начин да разбере.

В този миг влезе шестгодишната му дъщеря.

— Мама пита дали искаш кафе.

Той придърпа момиченцето към себе си. Докато милваше светлорусата му коса, набра един номер на телефона си и каза:

— Господин президент. Моментът настъпи.

— Наистина ли?

— Да, сър. Дори щеше да е по-добре, ако се беше задействал преди малко.

— И ще е наистина ограничено?

— О, абсолютно, сър. Минимални щети.

— Благодаря, Чарлз. — Президентът затвори.

Чарлз погледна телефона. Какво значеше това? Не беше отменил заповедта, нали? Не, тогава би го споменал… или не?

— Това президентът ли беше? — попита дъщеря му.

Той я целуна.

— Мама казва, че си важен. Наистина ли си много важен?

— Най-важното за мен е да бъда твой баща, тиквичке. — Той я сложи на скута си. Момиченцето го погледна в очите.

Намръщи се.

— Разтревожен ли си, татко?

Той прегърна любимото си дете.

Пожарникарите не само го преследваха, но и се обаждаха по радиостанциите си. След малко се чуха по-пронизителни сирени, последвани от още. Бяха повикали полицията.

Беше изчерпил възможностите си. Измъкна дистанционното на самолета от джоба си и активира джипиеса. Спря за кратко, колкото да въведе кодовата последователност, която щеше да събуди самолета. На всяка стъпка получаваше положителен отговор. Апаратът го чакаше, слава на Бога, непокътнат. После се изписа и приблизителното време на полета: четири минути и дванайсет секунди, преди да достигне сегашното му местоположение. Твърде много, по дяволите!

Лорън беше почти сигурна, че може да усеща Конър в ума си. Това беше удивително, като се имаше предвид, че той не беше в близост до базата, не можеше да бъде. А не беше успявала да се свързва със съзнанието на Адам, когато бяха на повече от няколко метра.

— Усещам нещо — каза тя. — Момчето е… развълнувано.

— Видял е експлозията. Как го усещаш?

— Сякаш да си спомниш за някого в сегашно време, ако това въобще ти звучи смислено.

— В опасност ли е?

— Не съм сигурна. Но е развълнуван.

Лангфорд набра телефона на Крю и отново попадна на записаното му съобщение. После позвъни на Пит Симпсън.

— Идентифицирахме колата на Уилкис. Локализирахме присъствието му в града. Съобщих на Луис веднага. От Планината казват, че колата му все още се намира пред силоза.

Роб благодари на Пит и затвори. Погледна през прозореца. На хоризонта се кълбеше дим.

— Ще отида в града.

— Идвам с теб.

— Не и докато Майк не е заловен. Искам първо да си изясня какво става.

Тя го пусна да върви.

Отвъд железопътното депо Майк можеше да види центъра на Уилтън. Насам идваха коли, двайсет-трийсет души тичаха по широката улица, която минаваше през депото и завиваше покрай силоза. Поне един-двама от тях щяха да са измежду човешките му бомби и сега отиваха право в обхвата на сигнала, който щеше да ги активира… заедно с всички останали.

Примамката му работеше отлично. В момента почти не изпитваше съмнение, че детето ще умре.

Тълпата се приближи до горящата сграда. Никой не можеше да види антената, камо ли да си представи, че е там, и да отгатне колко невероятно опасна е.

Струите от пожарникарските маркучи правеха снега на киша. Майк се измъкна от укритието си и затича към тълпата, право към една жена, която бързаше към пожара заедно с дъщеричката си.

— Здравейте — подхвърли и се присъедини към тях.

Жената го погледна и се ококори.

— Той е ранен — каза момичето.

— О, Господи… Ей сега ще се обадим за лекар. — Жената започна да рови из чантата си.

Полицейска кола изрева иззад ъгъла и се понесе право към тях през железопътното депо.

Уилкис сграбчи жената за рамото, извади пистолета си, тикна го пред лицето и й викна:

— Млъквай. Не мърдай!

Изгледа гневно момиченцето.

— Ако помръднеш, майка ти ще се прости с главата си!

Момичето нададе остър, безутешен писък.

Две минути и осем секунди до пристигането на самолета. Качването на борда щеше да е сложна работа. Трябваше да вземе детето.

— Спокойно — провикна се единият от двамата приближаващи полицаи.

— Да не си помръднал и на сантиметър. Един сантиметър и тя ще умре.

Жената се задави.

— Мамо! Мамо!

Полицаите замръзнаха.

Малкото момиче изкрещя към полицаите:

— Помогнете на мама!

Мъжете замръзнаха; а протакането беше точно това, от което се нуждаеше Майк.

Най-накрая чу предупредителното иззвъняване от дистанционното на самолета и след миг усети топлата струя на вентилаторите му. Нямаше видима следа в студения въздух, защото дехидраторите пресушаваха всяка влага от напускащите апарата газове.

С плавно и добре преценено движение, той се пресегна през майката и хвана момичето за косата. То скимтеше и риташе, лицето му почервеня, но той го дърпаше силно. Дистанционното изписка: Два немелодични тона. Майк натисна копчето, отварящо люка.

— Господи! — изкрещя един от полицаите, когато стълбата се спусна сякаш от самия въздух. Но след това, разбира се, след като очите им бяха привлечени към самолета, успяха да го видят: бледите му очертания ясно се долавяха там, където камуфлажът работеше несъвършено. Не беше създаден, за да бъде невидим от толкова близо, не и ако знаеш къде точно да гледаш.

Майк повлече момичето за косата — майката ги следваше с протегнати умолително ръце и обезумели очи — и стъпи на стълбата.

Детето дращеше ръката му и пищеше. После се напика от страх.

Той рязко го блъсна на земята и се вмъкна в кораба. Натисна бутона на дистанционното, но недостатъчно бързо — на стълбата вече имаше проклет полицай. Гледаше го и вдигаше пистолета си.

Майк стреля право в лицето му и то се пръсна като тиква. Тялото отхвръкна назад и стълбата се прибра. Майк се вмъкна в пилотската кабина и седна на седалката.

Занатиска бутоните, задействащи една от дванадесетте отвличащи примамки на самолета. Щеше да се издигне стремително след десет секунди. Отвън се чу изстрел. Самолетът не беше брониран и попадението със сигурност щеше да нанесе поражения. Почти веднага алармата на единия от шестнадесетте вентилатора пропищя и докато Майк извеждаше самолета на шейсет метра височина под остър ъгъл, разваленият вентилатор спря.

Примамката се изстреля — изключително ярка плазма, която щеше да привлече очите на всички. Чуха се изстрели — полицаите, подлъгани, че блестящото кълбо е корабът, откриха огън по него.

Неподатлива на земния естествен електричен заряд, сгъстената плазма излетя към небето по-бързо от куршум.

— Господи! — изкрещя някой.

— Това беше проклето НЛО! — викна друг.

Всички зяпаха натам, където бе изчезнала примамката. Майк обърна кораба и се отдалечи безшумно от града.

Глава 30

От другата страна на сградата, където всъщност беше пожарът, огнеборците продължаваха да развиват и да насочват нови маркучи. Горящият силоз не можеше да бъде угасен. Тяхната работа беше да се уверят, че огънят няма да се разпростре, и да го оставят да догори, като причини възможно най-малко щети на сградите наоколо. Най-застрашен бе покривът на близкия магазин за хранителни стоки и търговската агенция за трактори „Джон Дийр“ — силозът бълваше пламъци, високи тридесет метра.

— Капитане, трябва да влезем — обади се един пожарникар.

— Не, Хари. Стените ще поддадат всеки момент. — Той вдигна мегафона си. — Всички: отдръпнете се! Разкарайте колите оттук!

Чарлз Гън се обади в Белия дом.

— Господин президент, трябва ми мощен импулс, сър. Защо не е задействан?

— Не желая да правя това, Чарлз.

Сърцето на Гън пропусна един удар.

— Моля?

— Чарлз, няма да дръпна спусъка срещу американците само защото ти искаш така. Твоето желание не е достатъчно, Чарлз.

Сякаш говореше с друг човек.

— Господин президент, цялото бъдеще на човечеството зависи от това.

— Ти не ми каза истината, Чарлз. Знам какви точно щети ще причини това и просто не съм съгласен да го направя. Как смееш да ме лъжеш така?

— Сър, аз не съм…

— Излъга и си готов да заличиш живота на милиони и да потопиш страната в разруха. Трябва да откриеш друго решение, Чарлз. И трябва да ти кажа, че имам проблем — огромен проблем, Чарлз — с това, че си позволяваш да подкрепяш изпълнението на подобни действия. Не можеш да искаш от мен да унищожа поверената ми страна и да се опиташ да ме подведеш да го направя.

Чарлз затвори. Ако тръгнеше да използва фалшиви заповеди, щеше да поеме огромен личен риск. Имаше доста прецеденти. Дийн Брейсуел беше направил това по време на Студената война, когато беше преместил части от Шести флот от Средиземно в Черно море в нарушение на спогодбата, за да измъкне нещо ценно от Румъния. Проблемът беше, че нямаше никакъв начин да постигне това, без да бъде разкрит. Рейгън беше вбесен на Брейсуел и му се беше разкрещял:

— Следващия път, когато се опиташ да запалиш Трета световна война, първо ме уведоми.

Като се имаше предвид мащабът на това, което се канеше да направи Чарлз, щеше да последва повече от мъмрене в Белия дом. Най-малкото щеше да влезе в затвора с доживотна присъда. Можеше дори да го осъдят на смърт.

Така че щеше да накара Джон Ворона да го направи. За него щеше да е по-лесно, така или иначе. Все пак беше активен агент на ЦРУ. Щеше да съобщи на Ворона, че президентът е дал одобрението си, но предпочита заповедите да се издадат неофициално.

Проблемът беше решен.

Докато пътуваха към града, Кейтлин и Дан бяха изпаднали в неловко мълчание. Въпреки молбите на Конър тя усещаше, че Дан някак е загубил мястото си в душата й. Трябваше да му е простила, но се оказа неспособна да го направи. На половината път към града, обвит в дим, който сега се извисяваше пред тях като буря във вечерното небе, Дан мълчаливо хвана ръката й. Тя го остави да го направи, без сама да разбере защо.

В колата на Уорнърови Конър се опита да държи мислите на другите далеч от ума си, но му беше трудно. Освен това продължаваше да се усеща като някой друг. В един миг беше самият себе си, в следващия имаше необятни, заплетени спомени за неща, които никога не му се бяха случвали, за летене през звездите, за ужасна самотност, за нещо, което беше ужасно, ужасно погрешно. Ала едно не беше погрешно: спомняше си Ейми, която седеше до него, сякаш я познаваше от хиляди години. Спомняше си я в живота и между животите, в зелените скитания на смъртта, да планират този живот заедно.

Ейми, за която почти не мислеше, освен когато се бяха показали един на друг миналото лято. Ейми, която обичаше да се смее и беше готова да се бие, ако не беше включена в нещо само защото е момиче. Погледна надолу към корема й и усети велика душа да чака, да се спотайва наблизо: тя щеше да се появи там след години, когато двамата се оженеха.

Потрепери. Как можеше да мисли за такива неща? Той знаеше тайните на мъртвите и на времето, знаеше ги със сигурност. За миг видя невероятно далеч назад през времето блестяща необяснима крепост и смъртоносни змии, пъплещи из древните небеса.

И можеше да види хората около себе си, наистина да ги види, и беше едновременно прекрасно и ужасно, много ужасно, защото техните тайни бяха дотолкова част от него, колкото и неговите собствени.

Имаше чувството, че шпионира душите им, като прониква през невидимите стени, с които бяха оградили крехките си съкровени нужди.

Поли проблясваше със зелена и жълта светлина и ако Конър поставеше ръката си в тази светлина, усещаше нещо подобно на бълбукащи мехурчета, което го радваше. Това му казваше, че бъдещият му шурей има добра душа. Беше сигурен, че Поли ще надрасне детинските си глупости. Щяха да се борят рамо до рамо във войните, които предстояха, които щяха да се водят за оцеляването на човечеството.

— Жестоко — каза Поли; гледаше издигащия се дим.

— Да — съгласи се Конър.

Спомените му от миналата нощ бяха мътни, но знаеше, че се е случило нещо невероятно.

— Тате, може ли малко по-бързо? — попита Поли.

— Не може в този сняг.

Поне не всички бяха изпълнени със злоба. Мислеха си за пожара. Господин Уорнър се тревожеше, че няма да стигне навреме, та Поли да може да направи снимки. Госпожа Уорнър правеше планове как да попречи на момчетата да се приближат прекалено много. Повтаряше си, че ако се наложи, ще им се кара. В съзнанието на Поли нямаше нищо освен дим, огън и нетърпеливо вълнение.

Конър сложи ръце пред лицето си и се отпусна, издиша дълбоко. Имаше чувството, че костите му го гъделичкат, че въздухът, докосващ кожата му, е някак по-различен. Трябваше да се научи да се контролира. Беше оплескал нещата с майка си и баща си, като се беше разкрещял за брачните им тайни.

Можеше да чуе вътрешните им гласове много ясно, особено този на баща си. Знаеше, че е така заради импланта в баща му, и в същия момент долови запитване: някой — Кошер ли се наричаше? — го питаше дали иска да се имплантират други хора. Те щяха да сложат имплант на всеки, когото посочеше, и той щеше да може да чува мислите им съвсем ясно, независимо къде се намират.

Отърси се от тази мисъл. Не беше глас, а още мисли, нахлуващи в ума му — не бяха негови собствени, бяха като дим, който се смесва с друг дим.

Настрои се към баща си с простото желание да го чуе. Появи се непосилно бреме от мъка, река от лицето на майка му и кожата й, дълги реки от спомени, толкова щастливи спомени, на разходки по Оук Роуд през лятото, на мигове в леглото, от които Конър притеснено се отдръпна, на пътуване с влак, което трябваше да се е случило преди той да се роди… а после това тъжно, тъжно нещо, което беше станало с Марси Котън — и той видя защо: сивите искаха семейството му да остане тук, в Уилтън, и се бяха уверили, че Марси ще осигури на баща му назначение. Видя как двамата се въртяха шеметно в някакво тъмно място, видя искри от златна душа да се смесват и разбра какво се е случило.

Това го накара да се ядоса на сивите, защото бяха наранили Марси и майка му, и баща му само за да получат каквото желаят. „Време е да разберете, че сега аз командвам парада“, заяви в ума си.

Мигновено пред очите му се появи необятна стена от лица на сиви — с греещи очи, наредени в колони докъдето поглед стига.

Той извика от изненада.

— Какво има? — попита Поли — Уплаши ли се?

— Не.

Докато господин Уорнър се мъчеше да задмине един камион и удряше ядосано с ръце по волана, цветовете около него се промениха. Въздухът потрепна в червено, което премина в мрак, особено около главата му. Той блъсна по клаксона, изруга и примигна с фаровете.

Пурпурна светлина изпълни колата, извираше едновременно от Поли и Ейми. Конър видя, че излиза и от него, на тласъци от гърдите му, заедно с ударите на сърцето му. Погледна я и й заповяда да се маха, а когато това стана, изчезна и страхът, който беше почувствал при избухването на господин Уорнър.

— Извинявайте, деца. Този нарочно ме препречваше, той… божичко, на всичко отгоре е и Лен Кавендиш. Сигурно се е побъркал. Надявам се все още да може да поправя водопроводи.

Конър гледаше как познатият камион на водопроводчика Кавендиш изостава назад по пътя. Тим Кавендиш беше на другата седалка и погледът му беше срещнал този на Конър и Конър беше чул мисъл: „Убий“, насочена към него.

Тръсна глава, за да прогони чувството и спомена за онова, което бе усетил на игрището.

Тъй като беше невъзможно да се чуват мисли и да се виждат чувства, а в момента правеше и двете неща, реши, че когато се прибере, ще влезе в интернет и ще научи всичко, което може, за шизофренията. „Ако си шизофреник, трябва да се самодиагностицираш и да избереш план за лечение. Ако имаш нужда от медицинска помощ трябва да кажеш на мама и тате.“

Щеше да започне с „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ и да изчете всички съвременни монографии, посветени на детската шизофрения. После щеше да навлезе в литературата за лечебното хранене. Ако имаше лечение, щеше да го открие.

Небето на запад беше мътнооранжево зад голите силуети на дърветата.

Една кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно ускори и се вряза в колата пред нея. Докато се отдалечаваха по пътя, Конър видя как двамата шофьори изскочиха и започнаха да се бият като побъркани. Имаше много черна мъгла около колите, зъл дим.

Изпита странното, отвратително чувство, че всичко това е свързано с него… че колите търсят него. Отиваха към Оук Роуд.

Това трябваше да е част от шизофренията, параноидният й аспект. Имаше лекарства, които да контролират самата шизофрения, но не и параноята. Параноидната шизофрения все още беше неконтролируема и недостатъчно изучена.

От години подозираше, че може да е податлив на проблеми като тези. Сгърчи се на мястото до Поли. Не искаше да види красивия си ум опустошен. Наблюдаваше как пурпурният страх извира от гърдите му като водопад и изчезва под пода на колата. Някъде в него и в света ангелски гласове започнаха да пеят „Амейзинг Грейс“.

Побъркваше се.

Стигнаха до пожара и Поли буквално го изблъска, докато слизаше от колата. Беше невероятно възбуден, затича към групичката техни приятели, размахваше новата си камера и крещеше.

Конър забеляза още хора в черна мъгла. Уил Харт пък беше черен като нощта. Да не се беше изцапал със сажди?

Конър се страхуваше от Уил. Това не беше правилно, не трябваше да го допуска. Остана близо до Поли.

— Невероятно — ахна възхитено Поли; гледаше масивната сграда, от която струяха гигантски огнени езици.

Беше изключителен огън, но Конър въобще не хареса начина, по който Уил, а сега и Стив Стейси, и още едно от по-големите момчета го наблюдаваха. Много хора изглеждаха налудничаво, мислите им тътнеха като на разгневено стадо шимпанзета, които си крещят в зоопарка. Огледа се за родителите си, затърси мислите на баща си в пищящия хаос наоколо. „Татко“, каза в ума си. Но, разбира се, баща му не можеше да го чуе — това си беше шизофренията.

Кейтлин гледаше пожара и тълпата. И изведнъж видя, че някой пада… и един полицай, младият Тори Райт, се навежда над него.

— Това не е ли доктор, Бендинър? — попита тя.

Тори Райт вдигна палката си и заудря възрастния мъж по главата. Тя заподскача.

— Господи, той ще го убие! — извика Кейтлин. Никой друг не им обръщаше внимание. После други двама започнаха да се бият, един пожарникар внезапно захвърли маркуча си и тръгна нанякъде, маркучът се заизвива като някаква полудяла змия, месинговият накрайник бе като смъртоносна глава.

— Какво става, Дан?

— Трябва да намерим Конър. — Той се огледа, но беше трудно да се ориентира през ледената мъгла на водата от маркучите. — Конър!

Кейтлин видя Марси — на двайсетина метра. Замръзна: не знаеше какво да направи. Марси я погледна и се усмихна — уязвена, засрамена усмивка. И направи крачка напред.

Кейтлин направи същото.

— Кейтлин, прости ми. Не знам какво стана. Не мога да го обясня и… толкова ме е срам.

Огънят ревеше, водата тътнеше. Двете се прегърнаха.

— И аз не знам какво става, Марси — каза Кейтлин.

Заляха ги пръски.

— Не исках да… О, Кейтлин!…

Внезапно зарязаният от пожарникаря маркуч се надигна като атакуваща кобра. Кейтлин отскочи, а маркучът удари Марси в лицето и тя падна.

— Господи, удари я! Помогнете — изкрещя Катлийн на пожарникарите. — Помогнете й.

Дан дотича и клекна до Марси. Челюстта й бе счупена, от устата й бликаше кръв, очите й бяха оцъклени и неразбиращи.

— Марси — изкрещя той. — Помощ! Тя умира! Умира!

Един от пожарникарите се обърна… но не гледаше Марси — гледаше нещо в тълпата. Кейтлин се огледа за Конър, но не го видя.

— Дан, трябва да й помогнем.

В този миг Дан чу нещо, чу го в лявото си ухо, така ясно, сякаш вътре имаше включено радио. Беше гласът на Конър: „Тате, ела! Веднага!“.

Имплантът — осъзна, че е сложен там заради Конър, за да помогне на Конър. Светкавично се изправи.

— Вече никой не може да й помогне. Кейтлин, Конър ни вика, чувам го… Заради импланта е, Кейтлин! Трябва да го намерим.

Конър се беше вцепенил, стъписан от ставащото. Деца, възрастни, десетки хора, се взираха не в пламъците, а в него. И съвсем определено го обкръжаваха. Чуваше мърморещия им шепот. Сякаш бяха загубили цялата си човечност и се бяха превърнали в ръмжащи животни, които имаха само един враг на тази земя…

Но в това нямаше никакъв смисъл. В училище му се беше сторило разбираемо, но не и тук. Никой не би трябвало да се интересува от него. Бяха дошли при силоза, за да видят пожара, а не за да преследват едно дете. Наблюдаваше ги как бавно го заобикалят. Всеки миг някой от тях щеше да скочи върху него. „Убий“, чу той, веднъж, два пъти, трети път, но по-голямата част от мисълта беше по-примитивна от думи, беше нечленоразделно животинско ръмжене и всеки път, когато Конър помръднеше, ръмженето се усилваше, ставаше все по-високо и по-зловещо. А хората се приближаваха.

Чарлз Гън влезе в пилотската кабина на ТиАр-4 и контролните пултове примигнаха и се активираха. Той включи плазмения двигател. Тъй като беше ден, трябваше да използва камуфлажната маскировка по целия път. Щеше да отиде в Уилтън. Искаше да наблюдава ставащото отблизо. Просто нямаше друго решение. Освен това би могъл да се свърже с Майк — чрез системата за сигурна връзка между всички ТиАр по света, която не можеше да бъде проследена отвън.

Джон вече изпълняваше заповедта за линейния импулсен усилвател. Най-вероятно щеше да започне да изпраща импулси след час — освен ако президентът, който въобще не беше глупак, не беше премахнал всички скрити възможности за достъп в операционната система на Пентагона.

— Зареждане приключено — съобщи самолетът с нежен женски глас.

— Включи щита.

— Щитът включен.

Той натисна бутона на интеркома на гърлото си.

— Какво е положението?

— Готов сте за излитане, сър.

— Отвори вратите.

Гигантските врати на хангара се раздалечиха. Щеше да излезе навън и да се устреми право нагоре, за да намали до минимум броя на хората, които биха могли да наблюдават един странен феномен — огромна триъгълна сянка, която не е хвърлена от нищо. По-внимателен поглед щеше да разкрие кораба, но протоколът изискваше през деня да се използва максимално плазмата и всички вентилатори, за да се достигне бързо височина от четиристотин метра. От тази височина сянката щеше да е твърде разсеяна, за да се забележи от друго място освен от въздуха, а небето над военновъздушна база „Андрюс“ беше изчистено от самолети заради операцията.

— Сър — чу се глас в слушалката му, — върнете се в хангара.

Това беше обикновеното въздушнотранспортно командване. Защо се месеха, по дяволите?

— Моля?

— Имаме нови заповеди, сър. Всички ТиАр трябва да бъдат приземени незабавно.

Президентът беше отменил операцията. Чарлз се задейства с характерната си бързина и решителност — веднага издигна ТиАр. За някакви си трийсет секунди самолетът стана абсолютно непроницаем за радарите, за визуално наблюдение и за всички други способи за откриване.

Невероятно, но мобилният му телефон позвъня. За миг се вбеси. Гласовете в ТиАр бяха приглушени, но ако от „Андрюс“ бяха сложили звукови сензори, можеха да прехванат това иззвъняване. Извади телефона от джоба си и се обади.

— Чарлз, ще ме арестуват — каза Ворона. — Той ни задържа — всички.

Чарлз мислеше бързо. Внезапно го осени как точно да овладее ситуацията.

— Джон, запази самообладание. Имаш ли кодовете за линейния импулсен усилвател?

— Да, но всеки миг ще разбият вратата.

— Продиктувай ми ги.

— Това не е сигурна линия, това е…

— Направи го!

— Кодът за деня е Браво Чарли Зиро Гремлин, после едно девет едно в шест три осем наносекундната времева поредица.

Връзката прекъсна. Добре, следващото му действие беше да активира сигурната връзка. Отдалечаваше се от базата с максималната скорост на триъгълника — 512 километра в час.

— Майк?

Изчака. Майк не отговаряше. Може би не беше на борда на самолета.

Реши, че трябва да се довери на Майк да свърши своята част от работата. Най-важната му задача сега беше да спаси Тръста.

Триъгълникът беше богато снабден с комуникационни устройства. Всъщност Чарлз щеше да има цяла подсистема от контролиращи устройства за ориентирането на линейния импулсен усилвател веднага щом се разположеше на позиция.

По този начин триъгълникът можеше да е наблизо, да наблюдава ефекта от насочените импулси, които изпращаше сателитът, и да прави леки настройки на силата и ъгъла, като остава напълно незасегнат от земетресенията само на няколко метра под него.

Чарлз влезе в упътването за командите и започна да ги чете.

Високо над главата му ракетните двигатели на линейния импулсен усилвател се включиха отново — задаваните команди активираха сателита. Чарлз нямаше представа, че сивите са саботирали предишното му използване, но това беше без значение, защото сега сателитът щеше да се насочи към новите си координати, където и да се намираше. Докато той работеше, дългата черна носова част на спътника се плъзна обратно от синьото на океана към кафявите очертания на сушата. Спря за миг, после с малки тласъци на помощните мотори започна да се движи, сякаш дебнеше нещо.

Когато отдолу се появи град, движението спря.

В триъгълника Чарлз наблюдаваше един от екраните. Натисна няколко бутона и образът се изчисти. Увеличи още веднъж и образът стана съвсем ясен: беше насочил линейния усилвател право към Вашингтон.

Зави и се насочи към забранената за полети зона на Вашингтон.

Глава 31

В зърнения силоз трима души, облечени в сребристи защитни костюми и с шлемове и ръкавици, обикаляха внимателно просторното помещение. Никой отвън не подозираше за присъствието на полковник Лангфорд и малкия му специален отряд.

Доктор Симпсън му се беше обадил, докато наближаваха града.

— Ако е загинал, ще трябва да вземете тъкан, полковник Лангфорд. Богата на клетки тъкан. Направете го, както постъпват сивите — вземете очите, устните, гениталиите. Ще трябва да му направим клонинг.

Искаше да попита защо, но знаеше, че няма нужда да знае, и затова си спести въпроса. Отговорът му беше такъв, какъвто изискваше от него дългът.

— Разбрано, сър.

— Сградата след малко ще се срути — изпращя нечий глас в ухото на Лангфорд.

— Знам. — Той вдигна електрическия мегафон към устата си. — Нейт! Луис Нейт Крю!

Загубата му според Роб щеше да е по-голяма, отколкото загубата на сивия в комплекса в Индианаполис. Адам беше невероятно загадъчен и сведущ, но нямаше начин да се разбере какво всъщност означават много от нещата, които им разкриваше. А Луис беше от най-откровените хора и знаеше много тайни. Може би историята за идването му от друг свят наистина беше вярна.

Шум отгоре привлече вниманието му. Една пламтяща греда се устреми надолу като гигантска ракета, удари се в пода и пръсна дъжд от искри.

— Внимателно — каза Роб. — Не можем да си позволим никакви загуби.

— Намерих органична маса. — Капитан Форбс вдигна визьора на шлема си.

— Предупреждение за нивото на кислорода — докладва летец Уинклър: това означаваше, че разполага с пет минути, преди да се оттегли принудително.

Лангфорд мина през купчина паднали горящи греди и спря до Форбс. В краката им лежеше труп.

— Добре, да вземем тъканта и да се изтегляме.

Трупът беше толкова обгорял, че изглеждаше по-скоро като овъглен дънер, отколкото като тяло.

— Господи, полковник!

— Спокойно! Взимаме пробите и се махаме. — Беше ужасно да гледа Луис така обгорен. Бедният — беше почти неразпознаваем. Какъв ужасен начин да си отидеш, каква отвратителна смърт.

Високо над тях нещо изпращя.

— Изтегляй се!

Поли и Конър стояха един до друг. Конър гледаше да е близо до Уорнърови, защото у тях не долавяше странните черни мисли, те не бяха като другите и около тях нямаше сенки. По-скоро трептяха с това, което вече започваше да разпознава като нормалните цветове на живота.

Другите се приближаваха. Той се огледа за майка си и баща си, но не ги видя. Мъглата от пръските и дима се стелеше като огромен облак, обгърнал исполински сенки, рева на огъня, свистенето на маркучите и странни ехтящи крясъци.

Не смееше да помръдне, не смееше да извика. В душата си се молеше за баща си и майка си, молеше се да дойдат и да го измъкнат оттук.

Поли и семейството му нямаха представа, че става нещо лошо. Приятелят му беше насочил камерата си към горящия силоз. Ейми правеше снимки с мобилния си телефон.

Цялата сграда беше обвита в дим. Конър потрепери и въздъхна.

— Вика ни — каза Дан. — Чувам го.

— Чуваш го? Как така го чуваш?

— Кейтлин, казах ти, заради импланта е. И съм сигурен, че е в ужасна беда.

— Не мога да го чуя! Защо не мога да чуя детенцето си?

— Нямаш имплант.

— Но това е…

— После ще говорим. — Дан тръгна, опитваше се да види нещо през дима, мъглата и сгъстяващия се мрак. — Конър. Конър!

Конър реши, че независимо какво му се струва, не може да го преследва половината град. Та те дори не го познаваха, повечето от тях. Значи беше параноя. Нямаше да си позволи да реагира на симптом, не беше толкова параноичен… все още.

Двама души скочиха в колите си и подкараха към него.

Харли избута децата настрани и изсумтя:

— Карат прекалено бързо в тая поледица.

А после двете коли се блъснаха и се завъртяха сред дъжд от летящи стъкла.

— Колите! Видя ли ги? — изкрещя Дан на Кейтлин — Конър! Конър!

Движеха се през кошмарния мрак и викаха сина си.

Докато вървеше до Дан сред целия този странен ужас, Кейтлин си помисли: „Ако трябва, той ще даде живота си за нас — за семейството си“.

И сякаш внезапната и дълбока любов, с която я изпълни това прозрение, отвори врата и тя си спомни, че е била в някакво тъмно място, спомни си го много ясно. Пред краката им имаше объл отвор. Ниско долу лъщеше вода, огряна от лунната светлина. Имаше и момче, тъмната му коса бе разчорлена. Гледаше уплашено, но беше толкова привлекателен, че през нея премина тръпка. Спомни си как беше протегнала ръка към него и в този миг разбра, че това е Дан като дете. Усети най-деликатния си, най-скрития си спомен — сянка от спомен. Без да може да го въплъти в думи, просто като чувство, тя съзираше ролята, която заедно с Дан трябваше да изиграят в това, което й се струваше като някакъв вид план, и макар че дори не беше способна да го разбере, със сигурност знаеше, че то включва и Конър.

— Дан, трябва да го намерим!

— Знам. — И изведнъж посочи. — Кейтлин, там!

Беше на десетина метра от тях, едва различим във вихрещата се ледена мъгла. А Кенет Бриърли, десетокласник, беше насочил към него пистолет.

Конър изчезна зад огромна струя вода, изхвърлена от един от маркучите.

— Конър! — изпищя Кейтлин. — Конър, бягай!

Въпреки опасността да я забележи Уилкис или някой негов подчинен, Лорън излезе от кабинета и тръгна към оградата на базата. Нямаше кола, а не смееше да вземе от служебните.

Трябваше да стигне до Конър, беше наясно с това — но как? До града беше далече, нямаше автобуси, които да пътуват натам. Беше се опитала да повика такси, но не получи отговор. Всички явно бяха отишли да зяпат пожара.

Пожарът беше примамка, беше сигурна в това, заложена от Уилкис, за да привлече целия град. Конър — дванайсетгодишно момче — сто на сто щеше да отиде. А Майк щеше да го убие — и щеше да го направи така, че да изглежда като злополука.

Лорън отново набра Роб. Той все така не отговаряше. Опита се някак да се свърже с Конър, да комуникира с него чрез съзнанието си.

Може би я беше чул, а може би не, но определено не й отговори. Тя погледна пътя, който водеше към града и към гигантския облак дим.

За първи път от толкова време, през което техният спомен за това не беше представлявал нищо повече от неясни искри, тримата Крадци изпитаха любов. Почувстваха я наситено, докато надвисваха над горящата сграда — и тя бе насочена към детето долу, засияло в ослепително златно сред мрачния въртоп на тълпата.

Забелязаха и антената, и сигналите, които изпращаше, насочени към червените пламтящи импланти в главите на хората. Увиснаха отгоре: малкият им овален кораб се скри в дима. Наблюдаваха Конър. И внезапно видяха човек с пистолет.

„Помогнете ми“, чуха да зове съзнанието на Конър.

И тогава усетиха в себе си нещо странно — биенето на сърцата си. И най-накрая разбраха защо Конър вика за помощ, какво означават всички тези странни сигнали: Уилкис беше използвал примитивна форма за контрол над съзнанието, за да превърне десетки хора в убийци. Тримата знаеха какво трябва да направят, но също така осъзнаваха, че може би вече са закъснели.

Кенет беше отличен ученик, награждаван скаут и много горд млад гражданин… и сега беше абсолютно ужасен от това, което правеше. Спомняше си някакъв кошмар — странен мъж, шепнещ в стаята му, а после се беше събудил побъркан, разбираше, че това е лудост, но не можеше да се спре. Беше превърнат в машина за убиване, а най-лошото беше, че трябваше да убие това средношколско зубърче… и да го направи веднага!

Продължаваше да го губи сред мъглата от избликващите струи, но само за секунда-две, така че се придвижваше бързо. Най-после стигна до него, вдигна пистолета, прицели се и — Господи! Какво стана? О, не, дребосъкът не беше изчезнал, беше все още тук. Само на няколко крачки. Не можеше да го пропусне оттук. Натисна спусъка, ала той не помръдна. Младежът изруга, махна предпазителя и отново вдигна пистолета.

Конър погледна в очите му, после към дулото на оръжието — и усети как тялото му започва да прави микроскопични движения, много бързи микроскопични движения, които по някакъв начин бяха свързани със зрението на момчето.

Кенет понечи да дръпне спусъка — и този път Конър без никакво съмнение изчезна пред очите му. Нямаше нищо, което да го скрие от погледа му. Просто изчезна.

После, след като тръсна глава, го видя да се появява. Е, сега вече нямаше да пропусне.

Дан го блъсна и той падна. Пистолетът отхвърча в мрака. Следващото, което усети Кенет, беше как светът потъва в тъмнина.

— Дан, не го убивай.

— Нищо му няма. Просто е зашеметен. Къде падна пистолетът?

— О, Господи, Дан! Виж!

Линда Фелс не знаеше защо е взела ножа на баща си. Мразеше това грозно извито острие, мразеше, когато татко й носеше вкъщи сърни след лов и ги режеше на парчета. Но сега трябваше да използва точно този нож и знаеше срещу кого, и въпреки че крещеше, изпълнена с отвращение и страх, тя тръгна към Конър Калахан и вдигна ножа.

Крещеше и въртеше глава, за да прогони тези мисли, но те само ставаха по-силни и по-силни.

Дан хукна към нея с всички сили, ала се спъна в един маркуч и се плъзна по леда. Викаше на Конър да бяга.

— Конър, Конър — простена Кейтлин и също затича през кишата, маркучите и тълпата към момчето си.

Тримата Крадци се спуснаха към силоза. Трябваше да стигнат до антената, но с ужас установиха, че не могат, освен ако не се спуснат през пламъците към сигурната си смърт. Но те не можеха да умрат, не биваше, не и докато не възстановяха всичките си чувства и не поживееха пълноценно, поне за един ден. Поне за час.

Но Едно каза:

— Трябва да го спасим.

Две възрази:

— Трябва да спасим себе си.

Три скочи от кораба и литна във въздуха. Обви го огромно огнено кълбо. Виждаше го навсякъде около себе си — червена мъгла. Усети как костите му се нажежават, разбра, че основните животоподдържащи системи в тялото му започват да се стапят.

Цялата сграда беше нестабилна — усещаше я как се тресе, виждаше как пламъците я облизват. Нямаше да издържи дълго, но дори още един миг беше твърде много време. Откъсна антената от бетонния ръб, където беше закрепена.

Огромен огнен език го лизна. Кожата на сивия започна да пука и да се разпада, крайниците му се разтрепериха, после започнаха да се размахват неконтролируемо — милиони микромоторчета излязоха от контрол. Той излъчи: „Тревога, тревога“… и усети, че престава да съществува. Изпусна антената и тя полетя в пламъците. Лявото му око избухна в дъжд от искри. Той падна по-надолу.

Едно се хвърли след него в опит да го спаси, бореше се с огнената стихия. И също се запали. Главата му избухна в блестящо кълбо от искри.

Антената вече я нямаше, но предавателят все още беше там, залепен за ръба — червеният му диод присвяткваше и продължаваше да изпраща сигнали — макар и отслабени — до всеки от убийците на Уилкис.

Две издигна кораба нагоре, по-бързо от куршум, по целия път до космоса.

Конър усети как го изоставят. „Не си отивайте — изкрещя в съзнанието си. — Не ме изоставяйте.“ Но беше сам-самичък, нямаше и следа от Кошера. Усещането приличаше на мълчание, възцарило се в центъра на съществото му. „Върнете се“, изкрещя той, но Крадците не можеха да го чуят, нито двамата мъртви, нито уплашеният и объркан оцелял, който бягаше.

Дан и Кейтлин най-после стигнаха до Конър.

— Мамо, татко! Трябва да се махаме.

— О, Конър! Господи, Конър, ето ме! — развълнувано повтаряше Дан.

Кейтлин го прегърна.

— Да се прибираме. Веднага.

— Здравейте, госпожо Калахан.

Кейтлин отстъпи крачка назад. Знаеше какво държи това момиче, беше го видяла.

— Спри — нареди й. — Не смей да го доближаваш.

Момичето пристъпи по-близо. Беше хубаво момиче, със сладка усмивка.

— Успокойте се, госпожо Калахан.

— Какво искаш?

— Нищо.

— Защо носиш този нож?

Момичето вдигна ножа и скочи покрай нея. Конър отстъпи настрани и острието разсече само въздуха. Момичето пак вдигна ножа, огледа се, сякаш не можеше да види Конър.

Кейтлин я сграбчи за китката, Дан й скочи изотзад и изтръгна ножа от ръката й.

— Коя си ти? Какво ти става, по дяволите?

Момичето се свлече на земята и избухна в сълзи. Наоколо други хора — сигналът вече отслабваше — започнаха да крещят, да си скубят косите и да захвърлят оръжията си.

На покрива на елеватора металните скелети на двамата сиви димяха и изпускаха искри сред извисяващите се пламъци. И въпреки всичко се движеха, извиваха се и се гърчеха, сякаш се опитваха да се изправят. Високо горе две сведе глава и затисна очите си с ръце.

Единият скелет успя да се надигне, протегна ръка към предавателя, потрепери и се свлече. Костите му паднаха в огнения ад. Другият също опита — ръката му опипваше ръба на елеватора, пръстите докоснаха крайчеца на предавателя, черните нокти задраскаха по ключа за захранването — после сивият се разпадна на късчета блестящ метал, кости и черни нокти. Мъничкият червен диод на предавателя остана включен.

И в този момент силозът се срути и останаха да стърчат само трите огромни елеватора. Светлината на предавателя примигна, угасна… но после светна отново. Този път светеше стабилно.

Роб и екипът му се скриха в подземната част на силоза, където бяха машините. Огромните пламъци ревяха над тях, влитаха през люка като огнени езици на чудовище, жадуващо да отнеме живота им. Машинното отделение беше дълго, отсрещният край се беше срутил и гореше. Таванът над тях простена, всеки миг щеше да поддаде. Роб прецени, че има двадесетина секунди да измъкне хората си.

Докато Калаханови бързаха към колата си, ги пресрещна Джимбо Келтън. Усмихваше се.

— Здрасти, Джимбо — подвикна му Дан. — Ние…

Джимбо вдигна ръка над главата си и хвърли камък.

Конър отскочи, но не достатъчно бързо, и камъкът го удари в рамото. Той изкрещя от болка.

Джимбо го замери с още един камък. После трети удари Конър във врата: беше хвърлен от госпожа Келтън — и тя, и Джимбо грабеха всичко, което им попаднеше — парчета дърво, ламарина — и го хвърляха по него. Лицата им бяха посивели, очите им — налудничави.

Конър се затича към колата. Тери Келтън го пресрещна и се опита да го събори. Майка му го настигна, хвана го за якето и го повлече към автомобила, а баща му се опитваше да отблъсне Келтънови, крещеше и ги риташе, и отстъпваше към колата.

— Дан, Джон има пушка! — извика Кейтлин, докато натикваше Конър в колата. — Бягай.

Конър се сви на пода. Ударените места пулсираха от болка. Майка му и баща му се качиха и затръшнаха предните врати. Докато потегляха, в задното стъкло изтрещя камък и то се превърна в мрежа от пукнатини.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Дан.

— Татко, съжалявам, аз съм виновен, съжалявам…

— Нищо лошо не си направил, Конър.

Вече се отдалечаваха от пожара. Конър се надигна и загледа назад към странната сцена, която вече изчезваше в сгъстяващия се сумрак на зимната вечер.

Отправиха се към Оук Роуд по пустия път. Уилтън се стопи зад тях.

— Това е грешка — каза Конър.

— Кое? — попита Дан.

— Пустият път.

Глава 32

Лорън почти се беше поболяла от тревога и страх.

Най-накрая две коли доближиха портала. Колата на Роб беше предната, следваше я джип „Чероки“, пълен със специалисти в огнеупорни костюми.

Лангфорд отвори прозореца и викна:

— Проблемът все още не е овладян. Трябваш ми веднага.

— Защо не ми се обади, по дяволите? — Тя бързо се качи в колата. — За малко да се побъркам от тревога.

— Ти си имаше заповеди, полковник.

— Заповеди? О, Боже, това военните… Както и да е. Какво стана?

— Луис Крю е мъртъв, Уилкис е в неизвестност. Може да е избягал с откраднат ТиАр.

— Какво е ТиАр?

— Секретно превозно средство — отговори той рязко.

— Убил е Луис Крю?

— Подробностите после. Ситуацията там е ужасна. Не знам какво точно е направил Уилкис, но трябва да отведем детето на безопасно място или още една смърт ще лежи на съвестта ни.

В този миг сирената на базата зави и постовите започнаха да затварят портала. Роб обърна колата и подкара към града.

— Какво става, по дяволите?

— В Уилтън избухнаха безредици.

— Шегуваш се!

— Избиват се. Сериозно.

Лорън затвори очи и обмисли чутото. Стигна до заключение.

— Уилкис не е успял да открие кое е детето, затова е предприел стъпки да постави излъчвател на вълни на насилие с надеждата, че ще бъдат избити всички деца.

— Възможно е. Също така е възможно да е открил момчето, но да се е страхувал да осъществи директно покушение срещу него заради сивите и цялата суматоха да е за отвличане на вниманието.

— Но семейството… те са на мили от града.

— Дойдоха да позяпат пожара — видях колата им. Но вече не са там.

— О, Боже!

— Да, имаме си неприятности.

— Сигурен ли си за Крю?

— В момента е в торба, пътуваща към Райт Пат.

— Беше ли наистина от друга планета? Вярно ли е това?

Роб я погледна и каза:

— Най-добре е да приемеш, че за тези неща не съществува абсолютна истина. Никога. Реалността, повече от всичко друго, се променя в зависимост от начина, по който гледаш на нея. Доколкото ми е известно, може да е бил от Чикаго или Денвър, или отвсякъде другаде. Но беше добър човек, полезен човек. И това е най-важното за Луис Крю.

Минаха отклонението на магистралата, което се вливаше в главната улица, и спряха. Пушек се издигаше от поне четири различни пожара. Някакъв мъж стреляше с пушка от покрива на магазин. Хора тичаха по улиците, повечето също с пушки. Виеха сирени. Един боклукчийски камион се вряза с пълна скорост в Първата църква на Христос. Камбанарията се наклони и под звуците на биещите камбани се стовари върху камиона и на улицата.

Роб отвори телефона си и използва бързото набиране за някакъв номер.

— Положението в града се влошава бързо. Свържете се с губернатора, генерале, защото става наистина лошо. Да пусне националната гвардия — щатските полицаи просто няма да са достатъчни.

Един буик, натъпкан с деца, се понесе към тях, гумите му оставяха димна следа по улицата.

Роб завъртя волана докрай надясно и натисна педала на газта. След секунда буикът профуча зад тях и продължи, преобърна се и се заби в един пожарен кран. Долетя писклив смях, изпълнен с ужас.

— Не можем да минем оттук — каза Роб.

— Прав си.

— Ще трябва да прелетим над града с хеликоптер и да открием детето от другата страна. И мисля, че трябва да го преместим. Да го махнем оттук.

— Ами Майк? Ами групата? Те няма ли да продължават да се опитват?

Роб я погледна и въздъхна:

— Никога не съм твърдял, че ще е лесно.

Дан караше бързо, искаше да стигне до Оук Роуд, преди лудостта да се разпростре дотам. Ако въобще се разпростреше. Щеше да защитава семейството си с пистолета, докато успееха да се измъкнат от това място. Защото Калаханови, Уилтън и колежът „Бел“ бяха история, и да върви по дяволите скъпоценното му назначение. Бел най-вероятно щеше да се разпадне, така или иначе. Кой би пратил децата си на място, където се случват такива неща?

— Конър — каза Кейтлин. — Имаш ли някаква представа какво им стана на тези хора?

Дан реши, че това е добър въпрос към детето им — то се беше променило толкова много. Можеше да го види в лицето му — нова решителност изпълваше погледа му.

— Свързано е с мен.

В този миг се чу глух удар и колата се разтресе.

— Какво стана?

Конър знаеше, че е куршум, беше усетил омразата на човека, който го беше изстрелял. Смъкна се ниско, под нивото на прозорците.

— Конър?

— Удари левия калник, точно над гумата.

— Кое?

— Куршумът.

Дан увеличи скоростта.

— Конър! — изкрещя Кейтлин. — Защо?

Това не беше правилният въпрос, наясно беше с това. Имаха нужда от друг вид енергия, за да оцелеят в това изпитание. Страхът нямаше да ги спаси.

Имаше нужда от тримата Крадци. Сега, когато бяха изчезнали, разбра, че те са били връзката му с Кошера. Осъзна и колко важен ще се окаже Кошерът за бъдещето му. Също така проумя как му бяха помогнали — пазеха го, бяха извършили малките, но съществени стъпки, довели до спасението му.

Бяха пожертвали живота си за него.

Отпред се чу трясък и колата излезе от пътя. Дан се опита да продължи да кара, но автомобилът поднасяше неконтролируемо.

— Гумата е простреляна — каза Конър.

— Знам — сопна се Дан.

Майка му се извърна назад. Никога не беше виждал очите й такива — приличаха на напукани стъкла.

Майка му и баща му бяха в паника. Трябваше да се отдалечи от тях, не можеше да позволи погрешните решения, които щяха да вземат, да доведат до смъртта му.

— Спри, татко.

— Не мога! Някой стреля по нас.

Конър пое дълбоко дъх, прехапа устни, за да не се разхленчи, после отвори вратата и се хвърли в снега. Претърколи се навън и продължи да се търкаля, удари се в оградата на Нидърдорфер толкова силно, че видя звезди. Чу колата да ръмжи и докато се изправяше, я видя да се хлъзга по заснежения път, дясната й гума димеше върху леда.

Нещо изсвистя пред лицето му, последва отекващ трясък. Видя на пътя кола и до нея човек с пушка. Човекът вдигна пушката и се прицели пак.

Трябваше да се вмъкне в гората в имота на Нидърдорфер. Прескочи оградата и затъна до кръста в снега.

Майка му изскочи от колата.

— Не, върни се! Конър, не!

Кейтлин също прескочи оградата, разярена като лъвица, която брани малкото си. Дан се втурна след нея. Тичаше дори по-бързо от майка му.

— Бързо в колата, Конър! В колата — това е единственият ни шанс.

— Довери ми се — каза момчето и стисна ръката й. Погледна баща си. — Повярвай ми, татко.

После чу някой да се приближава, подсвиркваше си.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин. — Джимбо, хвърли я!

Беше Джимбо Келтън — биеше пъртина през снега с нечовешка мощ в дясната си ръка стискаше голяма брадва.

Конър побягна. Можеше само да се надява, че родителите му ще направят същото. Имаше хиляди акри гора наоколо и това значително щеше да увеличи шансовете му. Да остане до повредена кола очевидно не беше най-умното, което можеше да направи.

Тичаше с все сила през гората, провираше се между дърветата. Но Джимбо беше по-едър и бърз и Конър знаеше, че няма да мине много време, преди да го настигне.

Излезе на някакво сечище и се затича с всички сили, после пак кривна в гората, стремеше се, доколкото може, да не събаря сняг от клоните и да стъпва на местата, където снегът беше най-малко.

Лорън седеше зад Роб. Пилотът на хеликоптера се мъчеше да прелети бързо над полуделия град. Чу се остро изсвистяване, после изкънтяване, после още едно.

— Обстрелват ни — съобщи пилотът.

— Идиоти — промърмори Роб.

Корпусът започна да вибрира.

— Сър, имаме повреда в ротора от вражеския огън — докладва пилотът по интеркома.

— Задръж ни във въздуха.

— Сър, трябва да се върна в базата веднага.

— Задръж ни във въздуха.

— Ще паднем, сър.

— Дори хеликоптерът да се разбие, трябва да ме закараш до целта ми.

— Аз отговарям за тази машина, сър. Трябва да се върна в базата.

— Капитане, животът на никого от нас не е толкова важен, колкото тази мисия. На никого от нас.

— Сър…

— Тази акция е най-важното нещо, което са предприемали военновъздушните сили. Не можем, повтарям, не можем да си позволим да се провалим. Трябва да оставим поне един оперативен агент на място, нищо друго няма значение, разбирате ли!

— Да, сър. Губим височина, сър.

— Ето там — надвика Лорън рева на перките.

Лорън я видя, стара синя кола, смачкана в крайпътната ограда, следи от стъпки в снега потъваха в гората. Три следи, тези по средата бяха по-малки. От друга посока идваше още една следа.

— Не ми харесва това — отбеляза Роб.

— Преследват ги.

— Именно. Един човек… не, четирима са. — Той посочи и Лорън също ги видя: четири отчетливи линии в снега, всички идваха откъм един микробус, паркиран на четвърт миля зад колата на Калаханови.

— Сър, губя контрол над машината.

Като се бореше с контролния пулт, Майк Уилкис успя да придвижи триъгълника на Уилтън Роуд. Ако Калаханови бяха успели да се измъкнат от хаоса, вилнеещ из града, той трябваше лично да се заеме с детето, независимо от последствията. Проблемът беше триъгълникът. От него изтичаше гориво и апаратът губеше височина. По някое време компютърът щеше да заключи, че разбиването е неминуемо. Имаше режим за самоунищожение, който щеше да го изпари за секунди, както и всеки, който се намираше вътре. В другите работещи модели бе внедрен сложен механизъм, който да изхвърли пилота на безопасно разстояние, но в този откраднат прототип такъв липсваше.

Видя да се приближават две коли. Тази отзад беше микробусът на Келтънови. Пред него бе автомобилът на Калахан.

Когато Келтънови откриха огън, изпита тръпка на облекчение. Все още имаше шанс да се получи… поне така му се струваше.

Сега обаче не беше толкова сигурен. Плъзна се бавно над дърветата, оглеждаше терена, но не можеше да прецени реалната ситуация.

Чу се далечен тътен — трите елеватора на силоза се строполиха като трима пияни исполини, вдигайки плащаница от бял прах над притъмняващия хоризонт.

Значи предавателят вече беше спрял. Колко още щяха да издържат убийците му? Някои от тях може би около час… но повечето щяха да се отърсят почти мигновено.

Разкопча кобура си и снижи самолета към земята. Мина бавно покрай колата на Калаханови и се увери, че е празна. Докато се издигаше, забеляза, че в микробуса на Келтънови нещо мърда. Кучето им — беше затворено отзад и лаеше, искаше да го пуснат.

Уилкис слезе на пътя и отвори задната врата на микробуса. Не му се наложи да чупи стъклото, защото никой не си беше направил труда да заключи.

Кучето изръмжа и хукна към гората. Той бързо се върна на борда на триъгълника и го последва. В командната кабина зазвъняха аларми. Корабът губеше мощност.

Щеше да дебне Конър и да наблюдава… и ако Келтънови се проваляха, щеше да го убие лично.

Конър чу, че се приближава хеликоптер. После в дървото до главата му се заби куршум. Той се хвърли на земята и още три куршума изсвириха съвсем наблизо. Джимбо, на трийсетина метра зад него, извика:

— Браво, татко! Сега вече ми падна.

Внезапно някой го блъсна и нечии ръце го обгърнаха.

— Мамо!

Кейтлин го затисна, не му даваше да помръдне.

— Мамо, недей! Мамо, трябва да бягаме!

— Скъпи, това са Келтънови, те са наши приятели, миличък.

После се появи баща му — за щастие въобще не хранеше илюзии. Вдигна Конър и се затича като луд.

Но отекна изстрел и Конър усети как баща му се олюля. После изпъшка, изпусна го и се свлече в снега. Конър се изправи, но в същия миг дотърча Джимбо, запъхтян, вдигнал брадвата.

— Тате, тате…

Очите на Джимбо искряха като на котка.

— Бягай! — извика баща му.

Джимбо замахна с брадвата и тя се заби в едно дърво, дръжката й зазвънтя от силата на удара. Конър отново чу бръмченето на хеликоптера, този път много ясно. Погледна нагоре.

Гората се приближи вихрено и Лорън залитна към прозореца и за малко да изпадне през отворената врата. Роб виеше от ярост, двигателят пищеше, дърветата се уголемяваха все повече и повече. Лорън гледаше като хипнотизирана как се плъзгат на шест метра над тях.

Обгърна я тишина. Не я беше страх. Помисли си: „Какъв прекрасен свят“, обзе я спокойствие…

— Давай! Давай!

— Какво?

— Скачай! Скачай или ще изгориш!

Всичко беше избухнало в пламъци. Откъде се бяха появили? После осъзна, че хеликоптерът се е ударил в дърветата и за кратко е изгубила съзнание. Пилотът крещеше, мъчеше се да се измъкне, но пламъците го обгърнаха.

Тя се хвърли в пращящите борови клони и снегът я пое като замразяваща утроба. Ако беше през лятото, падането щеше да я убие, но сега се спусна по килим от сняг и ударът в земята беше омекотен.

Изправи се и се огледа.

— Роб?

И го видя. Явно беше ранен, косата му беше опърлена, но той скочи и се втурна сред дърветата. Лорън тръгна след него… и внезапно с крайчеца на окото си улови синьо потрепване като от крило на птица. Но не беше пролет, така че едва ли беше птица.

Беше синята пухенка на дете, дете някъде в тази гора.

— Роб, насам!

Затича се, излезе на някаква полянка и пред нея се появи като видение, за миг сякаш замръзнало в ледения въздух, момче: бе коленичило в снега, цялото зачервено, и молеше за милост друго момче, по-голямо. По-голямото имаше пяна на устата като побесняло куче. И стискаше брадва.

А до тях лежеше мъж и снегът почервеняваше от кръвта му. Дан.

Лорън хукна към тях.

Брадвата се стрелна с ослепителна скорост, като нападаща змия.

Дан успя да я сграбчи с две ръце и да спечели на Конър достатъчно време, за да може да се изправи и да побегне. Джимбо изръмжа гневно и се втурна по петите му.

Кейтлин притича до Дан и коленичи до него. Очите им се срещнаха.

— Помогни му — изпъшка той. — Помогни на сина ни!

Тя погледна към дърветата, стана и се затича след двете момчета.

Роб отчаяно се мъчеше да извади оръжието си, но ръката му бе счупена поне на две места и изобщо не го слушаше. Устните му се кривяха от болка, лицето му беше пепеляво, но въпреки това той най-накрая успя да извади оръжието от кобура.

— Стреляй с лявата ръка, Роб — изкрещя Лорън. — Лявата!

Той вдигна лявата си ръка пред гърдите и тя видя, че от нея е останал само безполезен кървав чукан. Гърдите му се надигаха тежко, от устата му покапа размесена с жлъчен сок лига, но Роб продължаваше да се бори, все още се опитваше да вдигне пистолета.

Щом видя Роб да излиза на поляната, където преследването достигаше кулминацията си, Майк бързо изтегли триъгълника — Роб беше запознат с ТиАр технологиите и не беше изключено да го забележи въпреки оптическия камуфлаж. Докато извършваше тази маневра, нежният женски глас започна отброяването:

— Тревога. Саморазрушение след трийсет секунди. Тревога. Саморазрушение след двайсет и девет секунди…

Майк удари бясно контролния пулт, увеличи скоростта на плазмата и оборотите на вентилаторите и успя да възвърне част от подемната сила.

— Отброяването отменено.

За миг той застина неподвижно, не смееше дори да диша, но отброяването не се поднови.

Въпреки това разбра, че скоро ще загуби машината. Активира системата за комуникация. Вече нямаше значение дали военновъздушните сили ще го открият. При всички случаи щяха да дойдат твърде късно, а трябваше да съобщи на Чарлз какво е положението.

— Тук ТиАр-1, предавам координатите си.

— В никакъв случай.

— Чарлз! Можеш ли да дойдеш при мен?

— До три часа.

— Повредите са твърде сериозни. Скоро ще загубя машината.

— Успя ли да отстраниш момчето?

— Почти.

— Майк, президентът арестува Тръста. Докато не получиш ново известие, се смятай за беглец.

Какво беше станало, по дяволите? Как така президентът ще арестува Тръста? Или можеше? Майк не беше сигурен, но съзнаваше, че му предстои битка. Затова изхвърли мисълта за това от главата си и се съсредоточи върху задачата да приближи триъгълника максимално до момчето. И измъкна пистолета си.

Чарлз Гън — все още беше над Вашингтон — никак не хареса думата „почти“. За него това означаваше, че детето може да се изплъзне, а ако това станеше, може би никога нямаше да успят да го елиминират. Не можеше да си позволи да изпадне в ситуацията, която беше унищожила немските войски през четиридесетте — война на два фронта. За Тръста единият фронт щеше да е чудовищното дете, използващо умствените си способността, за да предвижда действията им и да осуетява плановете им. Другият фронт щеше да е президентът и властта му да задържа под арест.

Досега беше изпитвал колебания, но в този миг разбра какво трябва да се направи. Беше увиснал със самолета над една залесена долчинка в Рок Крийк Парк. Издигна се на височината на Гловър Бридж и се насочи по Ембаси Роу. Увеличи видимостта си, като даде команда стените на триъгълника да станат прозрачни. Самолетът около него сякаш изчезна, с изключение на трите контролни табла и седалката му. Движеше се ниско над сградите.

Докато насочваше триъгълника над Масачузетс Авеню, отвори малко капаче под дясната си ръка. Видя се черен бутон. Нагласи височината, после активира подслушвателните устройства. Гласове изпълниха пилотската кабина: пресаташето говореше по телефона, двама агенти от тайните служби си бъбреха за котките си, първата дама обсъждаше с шивача си подходящите цветове за облеклото си.

Най-накрая чу гласа на президента от Овалния кабинет — разговаряше с някого с помощта на преводач.

Натисна бутона и го задържа.

Кухнята на Белия дом приличаше на кипящ ад. Миналата вечер гост беше тайландският министър-председател. Тази вечер се очакваше султанът на Катар, втора поредна държавна вечеря. Готвачът, отговорен за десертите, беше първият, който забеляза нещо нередно — един от сладкишите се тресеше диво. После осъзна, че самият той се тресе.

В конферентната зала горе прессекретарят Роджър Армс тъкмо произнесе:

— Изглежда, че… — когато плочките на тавана започнаха да падат. После лампите угаснаха и веднага се включи аварийното осветление. Разнесоха се писъци и крясъци, някои направо смразяващи кръвта.

В Златната стая портретите на всички седем първи дами паднаха наведнъж. Малко по-късно ги последва таванът. В Овалния кабинет президентът, неговият команден състав и двама, после трима, накрая четирима агенти от тайните служби бяха захвърлени към пода с невероятна сила, заедно с богато облечения султан и преводача. Бюрото, направено от дървен материал от кораба на Нейно величество „Резолют“ и използвано от редица президенти като Франклин Делано Рузвелт, Кенеди и Рейгън, се посипа на дъски на пода. Стените се огънаха навътре и целият кабинет се срина в Синята стая отдолу.

От десет метра разстояние Чарлз наблюдаваше опустошението — и направляваше всеки следващ импулс към сградата. Частните апартаменти на покрива потрепериха и се срутиха, после цялото западно крило потъна в облак прах.

Чарлз прелетя над бъркотията и се отправи към Търговския център. Мина само на сантиметри над правоъгълния басейн и се насочи към паметника на Вашингтон.

Високо горе дългото дуло на линейния усилвател гореше в яркочервено. Всеки път, когато Чарлз натискаше бутона в триъгълника, червеното се превръщаше в ослепително бяло и към земята се изстрелваше топка от светлина.

Туристите крещяха и се мятаха из Търговския център — това бе най-страшното земетресение, удряло областта след образуването на залива на Мисисипи през 1811. Всичко гърмеше и тътнеше. Монументът на Вашингтон се заклати, по финия мрамор пробягаха пукнатини. Вътре туристите се заблъскаха по стълбите.

Монументът рухна почти изящно, потъна в собствената си основа, като същевременно се разпадаше. Мраморът е мек декоративен материал и не е пригоден да издържа на силни натоварвания.

Чарлз го обиколи няколко пъти, после се премести към Капитолия. Спомагателните двигатели на линейния импулсен усилвател избълваха малки струйки пара, докато сателитът правеше дребни корекции в разположението си.

Конгресът заседаваше. Изведнъж балконите започнаха да се люлеят като хамаци и се сринаха в заседателната зала. За щастие на всички, освен на наблюдателите, имаше слабо присъствие.

Сенатът нямаше такъв късмет. Течеше церемония по награждаването на оттеглящ се сенатор и три четвърти от сенаторите присъстваха. Изведнъж полилеите започнаха да падат, пръскаха се в залата и избиваха десетки хора.

Трусът достигна разломна линия и се разпространи. Тунелът към административната сграда на Сената се срути. После падна мостът „Анакостия“. Навсякъде хората се мъчеха да се задържат на крака, отчаяно се опитваха да избегнат падащите статуи и тавани.

Чарлз продължи безумния си танц — отдели специално внимание на Пентагона. Вътре хората се държаха за бюрата си или се хващаха за вратите и стените, но макар че беше стара, сградата устоя на земетръса.

Най-накрая Чарлз махна пръста си от бутона. В наблюдателните станции по света иглите на сеизмографите се върнаха към нормалното. Но записът беше ясен: земетресение с магнитуд 7,3 по скалата на Рихтер беше поразило Вашингтон. Странно, но епицентърът беше локализиран много близо до повърхността, вместо на обичайната дълбочина между три и пет мили. Още по-странно, но никоя известна разломна линия не можеше да се свърже със силно ограниченото локално събитие, чийто център според практически всички данни беше под Белия дом. И въпреки това изглеждаше напълно естествено.

Джон Ворона беше в кола, минаваща по моста „Анакостия“, когато той се срути, и се удави заедно с двамата мъже, които го бяха арестували. Умря вбесен на Чарлз и на живота, но също така и облекчен, защото осъзна, че Тръстът ще продължи да съществува.

Президентът също умря, смазан под бюрото, което с такава гордост беше приел за свое собствено, без да подозира, че ще срещне своя край зад него — или по-скоро под него.

Чарлз набра височина и се насочи на северозапад. Ескадрила Ф-16, изпратена от „Андрюс“, премина покрай него и шумът на двигателите прониза слуха му.

— Майк, чуваш ли ме?

— Да.

— Какъв е статусът на момчето?

— Неизвестен.

— Проклет да си.

Тери и Джон Келтън излязоха от гората, и двамата въоръжени с пушки. Докато минаваха покрай Дан, Тери приклекна и стреля между дърветата.

Лорън се хвърли през дълбоката до гърдите й пряспа, проправяше си път бавно, като в кошмар. Студът се просмукваше в нея, сковаваше я, но тя въпреки всичко вървеше напред, защото съзнаваше, без напълно да го разбира, че това е един от онези моменти, които могат да преобърнат цялото бъдеще.

Видя Джон да се смее и да се устремява с широки крачки напред, с такава мощ, сякаш снегът се разделяше пред него, както Червено море пред Мойсей, като че ли по някакъв начин чистото зло му помагаше.

— Роб — изкрещя Лорън. — Роб, стреляй!

Лангфорд се опита да вдигне оръжието си, целият трепереше от усилието.

Трима от Келтънови се прицелваха в Конър. Лорън видя, че ги следва четвърти — момче на петнайсет. Разпозна го от сеансите с Боб: имаше косата, лицето, фигурата на момчето, което Адам беше проектирал в ума й, а тя го беше описала толкова подробно на Майк.

— О, Майк, наистина си добър! — Беше превърнал примамката на сивите в един от собствените си убийци.

Изтръгна се от прегръдката на снега и затича по-силно, но всички ловци с изключение на петнайсетгодишното момче бяха твърде далече.

— Роб — извика тя. — Роб, спри ги!

Роб застина, сякаш беше замръзнал, и за миг Лорън се уплаши, че може би е точно така, но ранената ръка се вдигна, все още стиснала тежкия пистолет. Лицето му се разкриви от болка и се покри с ивици замръзваща кръв.

Осакатената ръка се вдигаше все по-високо и по-високо, оръжието се поклащаше. Лорън се напрегна за последен скок и блъсна петнайсетгодишния. Момчето изпъшка и падна, а тя го сграбчи и заблъска главата му в снега. Очите му се подбелиха.

Роб вдигна оръжието още малко. И продължи да го вдига нагоре — над нивото на ловците.

— Роб! Роб! Какво правиш?! Стреляй!

Изражението на Роб се промени, очите му помръднаха. Лорън погледна накъде сочи оръжието и извика от изумление, огненият нож на ужаса се заби в сърцето й — видя само на няколко сантиметра над главата си проблясващ триъгълник, който се сливаше толкова добре с небето, че досега не го беше забелязала.

Пистолетът изгърмя и Роб изсъска през зъби, щом откатът запрати вълна от болка през ръката му. С осакатената си лява ръка той разтърка сняг по лицето си, за да задържи съзнанието си будно, и продължи да стреля срещу нещото над главите им — отново и отново.

— Тревога. Саморазрушение след десет секунди. Девет. Осем…

Майк се бореше с контролния пулт. Огромните криле на триъгълника забърсаха върховете на дърветата, посипаха се вълни от сняг.

— Пет. Четири.

Той се спусна към люка. Върховете на дърветата бяха на метър под него.

Скочи. Докато летеше, усети свиреп взрив от топлина, изригнал от умиращия триъгълник. Прелетя през широките клони на боровете и тупна тежко в снега. Понечи да се изправи — и установи, че глезенът му е счупен.

Роб Лангфорд беше на четири метра от него. Пистолетът на Майк беше изчезнал, но въпреки всичко той закуцука към Лангфорд.

— Роб, трябва да ми помогнеш.

— Не, Майк.

— Роб, не искаш да оковеш цялата човешка раса във вериги, нали? Твърде добър си, за да искаш такова нещо.

— Те не ни оковават с вериги, Майк, те ни дават криле.

— Откъде го знаеш, по дяволите?

Роб стоеше и го гледаше с насълзени очи. Уилкис пристъпи по-близо.

Наблюдаваше сякаш на забавен каданс как пистолетът на Роб бавно се вдига, стиснат в ръка, която изглеждаше като сдъвкана, и подпиран от изгорен чукан.

Дулото се насочи към него. Той видя как Лангфорд стиска зъби, как очите му се присвиват от болка. Почти го беше стигнал… само още две крачки…

Но ударникът се спусна и той разбра, че е изгубил.

Глава 33

Оръжието изщрака. После още веднъж. Лангфорд го изпусна в снега и Майк стигна до него и го удари в лицето с все сила. Но Лангфорд също беше силен и съобразителен и успя да го изрита в крака и да го повали в снега.

Майк се опита да се надигне — събра всичките си сили и се помъчи да се оттласне от земята, но не успя. Не само глезенът му беше счупен, стана му ясно от кръвта, която се стичаше от устата му.

После към лицето му се устреми юмрук и светлината угасна.

Някак си Роб се изправи. Някак си се отправи към сечището. Уилкис нямаше значение сега, щеше да е зашеметен дълго. В момента най-важно беше момчето. Дългът му беше ясен: трябваше да спаси това момче.

Като крещеше от адските болки, той бръкна с осакатената си ръка в джоба си. Докато поставяше нов пълнител, се задави, преви се надве и повърна.

Стъпка по стъпка, въпреки болката, се придвижи към полянката. Униформата му висеше на парцали, по дясната му ръка се стичаше кръв и оставяше червена следа в снега. Отново вдигна пистолета — този път го насочи към Джон Келтън.

Джон вдигна пушката си, но нямаше военна подготовка и Роб успя да стреля първи и го повали. Не беше смъртоносен изстрел, отчете Роб — Джон се стисна за лявото рамо.

Като видя как баща му пада, Джимбо изрева. Мег се появи от гората с писъци.

Добре, помисли си Роб, те бяха отклонени. Щеше да ги застреля и двамата в мига, в който получеше ясна видимост.

Дан лежеше, очарован от спокойствието, струящо от здрачаващото се небе. Спомни си Кейтлин на рампата в тайния свят от детството им, когато сивите бяха предрешили живота им заедно. Спомни си тънката й лятна нощница и чу отново така силно, сякаш беше ревът на Ниагара, драсването на клечката. Видя лицето й в трептящата светлина на пламъчето и това лице — Кейтлин в лятото на своето детство — щеше да е последното, което щеше да вземе със себе си, ако отпътуваше сега.

Лорън пусна зашеметеното момче и вдигна пушката му. В този миг се появи Роб. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и потъна на половин метър в снега. Главата му клюмна на гърдите.

— Другите идват ли? — изпъшка той. — Трябва да ги спреш, Лорън.

И падна по очи. Лорън изкрещя:

— Помощ!

Но нямаше кой да помогне. Лангфорд беше толкова покрит със замръзнала кръв, че изглеждаше сякаш носи работни дрехи на месар.

Тя клекна и го прегърна, заповтаря му, че ще го спаси. Откъсна яката на якето си и я подложи под главата му. Той се усмихна вяло.

— Ще умреш от студ — каза й. После очите му се затвориха по начина, по който се затварят очите на хората, когато умират, и Лорън извика пак:

— Помощ!

Внезапно очите му се отвориха. И потънаха в нейните.

— Имаш задача, войнико.

Разплакана — молеше се на Бога за живота му, — тя затича да изпълни дълга си.

Между дърветата беше тъмно. При всяка нейна крачка от клоните на боровете падаше сняг. Но пък и другите събаряха сняг и беше лесно да ги проследи.

Заслуша се.

В този миг, смайващо и, реши тя, съвсем неуместно… се случи нещо. Беше захвърлена обратно в детските си години и правеше първите си крачки.

Това беше зовът на Адам!

Но Адам беше мъртъв, така че…

Лорън долови движение между дърветата — сянка помръдна сред клоните, мярнаха се големи нежни очи, като на елен.

В същия миг Конър, който тичаше напосоки, видя лицето на Лорън в съзнанието си толкова ясно, все едно тя се намираше на телевизионен екран, разположен на метър пред него. Очите й бяха изпълнени със странна светлина, лазурносиня като небето, посипана по ръбовете с милиони други цветове, най-богатата, най-красивата светлина, която беше виждал.

Лорън също го виждаше в този миг, сякаш в края на тунел от светлина, който минаваше през дърветата.

Забърза напред, бореше се с мъглата от падащ сняг и шибащите борови клони, а светлината проблясваше сред снега, едва доловима, изчезваше на моменти, сетне се появяваше отново.

Преди да успее да стигне Конър обаче, се появи нечия фигура. По-големият от двамата тийнейджъри. Държеше пушка и я беше насочил. В същия миг Конър изплува сред дърветата. Младият Келтън се извърна към него.

С бързо движение Лорън вдигна оръжието си, стреля и младежът падна в снега. Тя се приближи към Конър.

Момчето се обърна към нея, взря се в лицето й, после погледна пушката… и буквално изчезна пред очите й.

Все още го виждаше, но само в съзнанието си, стоеше и се взираше в нея. Както беше правил Адам, по същия начин като Адам.

Лорън клекна, сложи пушката в снега и каза:

— Конър, Конър, няма да те нараня. — Изпрати образ как го прегръща. Внезапно в главата й се появи образ на Конър: как се моли, смирено протегнал ръце. „Няма да те нараня“, изрече тя в съзнанието си по същия начин, по който говореше с Адам.

Проблясък на движение се появи пред нея, после още един, този път по-ясен. Конър отново бе тук. Лорън го прегърна. Съзнанията им сякаш се преплитаха вихрено и това беше чиста наслада и радост, като преброяването на всички числа до последното — и да знаеш, че предстоят още по-съвършени числа, които очакват да бъдат открити.

Сред дърветата се показа Кейтлин и Конър понечи да се втурне към нея, но Лорън го задържа за миг и попита:

— Къде са другите стрелци? Можеш ли да кажеш?

— Затвори очи — отвърна той.

Тя видя мъж — лежеше в някаква падина, ранен в рамото… и жена, беше го прегърнала. Бяха се притиснали един към друг, очевидно отчаяни, и се опитваха да запазят топлината си. Джон и Мег Келтън се бяха отказали от битката.

— Какво става? — попита Конър.

Лорън пак го прегърна.

— Всичко ще свърши, миличък. Много скоро ще приключи.

Лицето му се обля в червенина, той стисна раменете й.

— Какво има? Защо ме мразят толкова много?

— Конър, всичко ще се оправи, трябва да се оправи.

Той се отдръпна от нея, вглеждаше се в мислите си.

— Трябва да помогнем на баща ми.

Затичаха се и тримата, осъзнаваха, че поне засега са спасени и че могат да спасят живота и на други.

Откриха Роб и Дан, и младия Тери — лежеше наблизо, сгушен в снега. Оказа се, че Лорън не се беше престарала и момчето нямаше сериозни травми, просто беше в шок. Очите му бяха изпълнени със страх и то продължаваше да клати глава.

— Какво, какво… — повтаряше шепнешком. — Какво?

Щеше да излезе от това състояние по някое време, колкото и ужасно нещо да му беше причинил Майк, наранявайки психиката му.

Дан беше в съзнание и те го повдигнаха. Конър свали якето си и го подложи под главата му.

Лорън се наведе над Роб. В мига, в който го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Докосна посивяващото му лице. Очите се взираха, устните бяха леко отворени, сякаш изумени от смърт, която се беше оказала и откритие. С треперещи пръсти тя склопи очите му. После коленичи, въздъхна тежко и се отдаде на скръбта.

Конър се приближи.

— Все още не е мъртъв. — Каза го, сякаш е най-странното нещо на света. Сложи ръка на челото му и очите на Роб потрепнаха и се отвориха. — Виждаш ли?

Роб се вгледа в нея, безмълвен. Лорън го погледна, после погледна Конър, после отново Роб.

— Помогни ни — помоли я Конър. Кейтлин се опитваше да изправи Дан.

— Ей сега — каза Лорън. Беше преминала основно обучение по оцеляване и оказване на първа помощ. Прегледа Дан и видя, че рамото му е пронизано от куршум. Костите за щастие не бяха засегнати и рамото, макар и разместено, не беше раздробено от изстрела. Но беше изгубил доста кръв. — Трябва да го откараме в болница, още сега.

По пътя към колата зърна някакво движение сред дърветата отстрани. Обърна се, но не успя да различи нищо. С ужас установи, че не е взела пушката. Това беше глупаво, но също така и знак, че е в състояние на шок. Трябваше да е много внимателна и да се насили да мисли логично. Носеше отговорност за всички. А оцеляването абсолютно винаги зависеше от подробностите.

Движението се мярна отново.

Дан също го видя и възкликна:

— Елен.

— Конър? — попита тя.

Момчето й направи знак да мълчи. Продължиха към колата, като се ориентираха по следите, оставени по времето на лудостта и ужаса. Дан извика от болка, докато го прехвърляха през оградата на Нидърдорфер.

— Трябва ни линейка — каза Кейтлин.

Лорън отвори мобилния си телефон. За щастие бяха достатъчно близо до града, за да има сигнал. Обади се в „Алфред“, свърза се с адютанта на Роб и докладва Лангфорд като тежко ранен, а пилота като загинал при изпълнение на служебния си дълг. После уреди въздушна евакуация. Заради смутовете в града можеше да се забави, но нямаше какво повече да се направи.

Военновъздушните сили щяха да дойдат да приберат своите мъртви. Бедният млад пилот, щяха да приберат праха му в кутия и да я изпратят в дома му, щеше да лежи почетен от земята и спомените на тези, които са го обичали. Но може би Роб щеше да избегне тази съдба, щеше да оцелее.

„Ще се омъжиш ли за него?“

Тя се засмя:

— Стига да мога.

Кейтлин й хвърли въпросителен поглед.

— Тери — каза Конър, — майка ти и баща ти са добре.

После погледна към Лорън.

— Там има още някой.

— Знам. Роб.

— Не, друг е, близо до Роб. Пълзи. Опитва се да ме достигне.

— Може ли да го направи, Конър?

Момчето поклати глава.

— За какво говорите? — попита Дан.

— Нищо — бързо отвърна Конър.

Лорън чу в ума си: „Не им казвай, че мога да чувам мислите им“. „Добре, Конър, няма да кажа.“

Дан докосна импланта в ухото си. За миг му се стори, че пак чува Конър, гласът му бе странно омекотен, идваше от центъра на собствената му глава. Трябваше да разбере какво значи това — но не сега. Сега трябваше да спаси семейството си. Облегна се на Кейтлин, докато вървяха, и тя прошепна:

— Обичам те, Дан, спомних си всичко и те обичам.

Колкото и да го болеше, тези думи го изпълниха с вихър от преливащо облекчение. Прегърна я, притисна я към себе си и почувства в глъбините си любовта, която съзиждаше душата му, любовта към Кейтлин.

Тя го целуна и тази целувка сякаш му вдъхна нов живот — докато едно неловко движение не предизвика изгаряща болка в рамото му.

Сълзи бликнаха от очите му, но Дан успя да се усмихне и закрачи към колата.

— Ще сменя гумата.

— Ние ще я сменим — заяви Лорън.

Бяха на шейсетина метра от колата.

— Ще тръгнем право по Уилтън Роуд — каза Кейтлин — и отиваме в болницата в Беривил. Освен ако лудостта не е обхванала всичко? Така ли е? Знаеш ли нещо, Лорън?

— Спрете. — Лорън не можеше да повярва на очите си. — Не мърдайте.

Огромно куче скочи на покрива на колата.

Глава 34

Взираше се право в Конър, дълга лига се точеше от зейналите му челюсти.

— Божичко! — възкликна Дан.

— Това е Манрико — поясни Кейтлин. — Кучето на Джон.

— Конър, какво става? — попита Лорън.

Момчето отстъпи крачка назад.

Кучето скочи от покрива, пристъпи към него.

— Не го гледай в очите — предупреди го Лорън.

Манрико се устреми към тях.

Както беше постъпил с всички обезумели, Конър се опита да прати на Манрико успокояващи мисли, но кучето продължи да скача през снега, тичаше право към него.

В този миг изящна плаха сърна излезе от гората. Появата й беше толкова неочаквана, видът й — толкова възхитителен, че дори налитащият Манрико спря и се обърна.

Тя имаше големи влажни очи и дълги мигли, и лице като прекрасна песен. Вървеше напред, тънките й крака леко стъпваха в снега, който блестеше в златно под последните дълги лъчи на угасващото слънце. После издаде звук, леко просвирване, което е знак за тревога сред този миролюбив вид.

Ушите на Манрико щръкнаха към нея. Сърната се приближи, изящният й нос душеше въздуха, очите й бяха дълбоки и спокойни като среднощни езера.

Две беше сигурен, че кучето може да бъде отвлечено, сега, когато предавателят беше престанал да изпраща заповедите за убийство. Приближи се още повече, излъчваше в съзнанията на хората и на кучето всички подробности от образа на сърна, които можеше да си спомни.

Гласът на Конър произнесе: „Внимавай“.

Две се приближи още малко.

— Наистина ли е сърна? — попита Лорън.

— Разбира се, че е сърна — каза Тери.

Конър хвана ръката на Лорън.

Сърната се приближи. Манрико извърна погледа си от нея и го насочи към Конър. Изръмжа тихо. Беше зловеща убийствена заплаха — тиха, но смъртоносна. Сърната отново издаде нежен звук, после заподскача, закуцука, както би постъпила майка сърна, ако малкото й е застрашено.

Беше близо, точно отвъд оградата. Хълбоците на Манрико застинаха неподвижно, ушите му се насочиха напред и от гърлото му се изтръгна вой. Сърната отново издаде тревожния си зов и закуцука, повлече се по снега. Това свърши работа: песът прескочи оградата и залая. Настигна я и впи зъби в гърлото й.

В същия миг тя изпищя и внезапно вече не беше сърна, беше сив в огромна беда, разкъсван от побесняло куче. Отскубна се и скочи встрани от Манрико, едната му ръка висеше, главата му люшкаше зловещо.

Конър изрева и хукна към оградата, но Лорън го задържа:

— Не!

От сивия се посипаха искри. Кучето зави и се загърчи, а сивият започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато се превърна във вихър от искри и летящ огън.

После всичко утихна и не остана нищо освен разтопено петно в снега, пушеща земя и обгорените останки на Манрико.

— Влизайте в колата — изкрещя Лорън.

Те го направиха, но не можеха да потеглят.

— Трябва да сменим гумата — заяви Лорън от задната седалка, където беше седнала с Конър. — Вие тримата стойте тук, аз ще го направя.

— Ще помогна — заяви Конър.

— Не — отсече Лорън.

— Ще помогна.

Лорън отговори мислено: „Не, твърде опасно е“.

„Защо си толкова добра в това?“

„Тренираха ме с години да бъда твой учител.“

Момчето се намръщи.

— Учителите са невероятно досадни.

„Аз няма да съм.“

Майк все още беше някъде в гората, може би обезвреден, но може би не. Тя не можеше да си позволи да изложи Конър на опасностите, които вероятно се криеха съвсем наблизо.

Над главата им се появи тъмен хеликоптер с изрисуван червен кръст. Кейтлин и Лорън слязоха и започнаха да крещят и ръкомахат, но хеликоптерът продължи към гората, където лежаха Роб и мъртвият Джимбо Келтън.

Тери Келтън, който беше отказал да влезе в колата, заплака.

Откъм града се появи кола.

— Трябва да сме внимателни — каза Кейтлин.

— Конър — прошепна Лорън. — Можеш ли да разбереш?

— Какво да разбере? — сопна се майка му.

Конър обаче затвори очи и откри, че може да претича по заснежения път и да надзърне в колата.

„Поли е. Няма опасност.“

„Слава Богу!“

„Сивите ли ме направиха такъв?“

„Да, те.“

„Никога няма да свърши, нали?“

Лорън му се усмихна.

— Ти искаш ли?

Очите му срещнаха нейните и тя откри, че й е невероятно трудно да го гледа. Липсваше й Адам и общуването с Конър й тежеше, защото знаеше, че това дете е причина за неговата смърт.

Момчето слезе от колата.

— Конър!

— Всичко е наред, мамо.

Уорнърови приближиха и спряха.

— Недей — настоя Кейтлин, настигна Конър и го хвана за раменете.

— Мамо — успокои я той, — всичко е наред. Те не са… засегнати. Пусни ме да отида.

Тя го пусна.

Конър се качи в микробуса.

— Пропуснахте го, нали? — попита Поли.

— Направих снимка с телефона.

— Мамо! Татко! Нали ви казвах, че са изпуснали бунта! — Той погледна приятеля си с блеснало от възторг лице — В града имаше безредици и Националната гвардия дойде с хъмвита, цялата история ще се появи по всички новини. Беше абсолютно невероятно, и ти го изпусна, дребосък. Мама трябваше да те откара вкъщи, ха-ха!

Кейтлин се наведе към прозореца и каза:

— Дан има нужда от медицинска помощ. Трябва да го закараме в Беривил, колкото се може по-бързо.

Високо в небето блестеше сребърна точка. Малкото превозно средство, където тримата Крадци бяха живели толкова много години, сега беше празно. Железните плотове, където Кейтлин и Дан бяха смесили душите си, където беше положена Марси, и Конър, и толкова хиляди други през вековете, сега бяха пусти и безмълвни.

Сякаш беше жив — а можеше и да е така, — малкият кораб се завъртя сякаш търсеше накъде да се отправи.

Ала нямаше място, където да отиде. Висеше самотно в празното небе.

Конър седеше тихо между Поли и Ейми на последните седалки на микробуса. Пред тях майка му и Лорън поддържаха баща му.

Усещаше страданието на баща си, чуваше уплашения шепот, идващ от импланта, който ги свързваше, но възнамеряваше да е много, много предпазлив, когато слуша предаваното от него, и да го прави само ако е абсолютно наложително. Искаше любовта на баща си, а не неговия страх.

Слушаше свистенето на колелата, тихите гласове на възрастните и нещастните хлипове на Тери и продължаваше да усеща отсъствие в себе си, и колкото повече го чувстваше, толкова по-добре разбираше какво значи липсата на Кошера. Краткото време, през което беше част от него, му бе създало усещането за музика и той съзнаваше, че може да дирижира тази музика, може да я направи ярка и величествена, и истинска.

Един ден може би щеше да е достатъчно силен, за да се свърже сам с Кошера, да го присъедини към съзнанието си. Дотогава обаче щеше да е сляп в най-дълбокия смисъл на думата.

Имаше нужда от тримата Крадци, те бяха втъкани в съществото му, част от него, можеше да усети смътно далечното присъствие на Кошера да го вика: „Конър! Конър!“, но не можеше да отвърне, не и без съзнанието на тримата Крадци, които да усилят и препратят отговора му.

Конър се плъзна от тялото си над заснежената гора и последва блестящата сребърна нишка, която го свързваше с изгореното място близо до оградата на Нидърдорфер, където лежеше жалка купчина от парцали и пръчки и празни черни очи.

„Събуди се — каза той в тайния ефир на съзнанието. — Върни се при мен.“

За миг снегът се размести, но съвсем малко — пораженията, които беше понесъл Две, бяха твърде големи.

Една мисъл изникна в съзнанието на Конър от нова част в ума му: „докле се не скъса сребърната верижка и не се съдере златната превръзка…“11, и той разбра, че това е любовта, описана в Библията, таен код за тези, които знаят.

— Ето — прошепна той — иде, припка по планината…12

И сред полето останките на сивия запърхаха под нощния вятър.

На седалката пред него Тери Келтън хлипаше, главата му беше клюмнала на гърдите.

Конър си помисли: „Мога да му помогна“. Не знаеше как или защо може да напуска тялото си. Беше му известно всичко за астралното пътуване — беше експериментирал с него, както и с гледането от разстояние и всички подобни неща, защото разбираше физиката на суперпозицията и начина, по който електроните в мозъка по време на медитация могат да станат неопределени, да не са само на едно място, и как това може да се използва за броденето по скрити пътища.

Плъзна се навън и нагоре и видя с ума си четирима души с униформи на военновъздушните сили и две алуминиеви носилки в снега. Видя и че Мег и Джон са живи.

— Майка ти и баща ти са живи — каза на Тери. — Но Джимбо и Манрико не оцеляха.

Тери се обърна назад.

— Откъде знаеш?…

Конър срещна погледа му. „Душата ти знае“, каза в ума си. Тери примигна, после погледна настрани и се умълча. Накрая прошепна:

— Благодаря ти, че ми каза.

Конър имаше още работа. Затвори очи и извика в ума си тримата Крадци, така както се бяха появили миналата нощ, смутени и уплашени, криещи се зад дърветата и ужасени, че могат да направят грешка. Представи си ги как подскачат в нощта по начина, по който го правеха тогава, толкова притеснени, че го плашат, и толкова неспособни да разберат как да не го правят.

„Имам нужда от вас“, каза в съзнанието си.

Мисълта му беше посрещната от тишина.

Стигнаха до болницата и лекарите веднага се заеха с Дан.

Появи се хеликоптерът на военновъздушните сили и се отправи към площадката за кацане на покрива.

„Можеш ли да видиш кой е вътре?“, попита Лорън в главата му.

Конър отново излезе от тялото си и се устреми нагоре към тавана… и откри, че може да премине през него… видя крака на хора, после се издигна по-нагоре, през следващия таван. Озова се на покрива и видя Келтънови на носилки.

Имаше и още един мъж, приятеля на Лорън, симпатичния офицер с осакатена ръка и изгаряния.

После измъкнаха четвърти мъж. Имаше тясно потайно лице и ръждивосива коса. Беше в агония, зъбите му бяха оголени, мяташе глава, за да не крещи.

Върна се обратно в тялото си и каза:

— Той е. Той е там, горе.

— Кой? — попита Лорън.

Конър знаеше какво иска да разбере. „Твоят приятел.“

Лорън се просълзи от радост.

— Конър, какво й е? — попита Ейми.

Той поклати глава. Как можеше да обясни?

— Конър — прошепна Лорън. После в съзнанието си: „Ти го излекува, нали?“

„Не знам.“

Ейми плъзна ръка към неговата — колебливо. Конър я стисна. Тя затвори очи и склони глава на рамото му.

Поли поклати глава и изсумтя:

— Тъпи хлапета!

Седяха един до друг на сините пластмасови седалки в чакалнята на спешното отделение. Ейми се усмихна и Конър видя една от сребърните нишки, минаваща между двамата. Погледна надолу, където тя се скриваше под ризата му. Опита се да я докосне, но ръката му мина през нея.

Срещна очите й и съзря там искрата на надеждата и любовта. Ейми ги затвори — и той видя лицето й да се променя. Стана по-възрастно, по-красиво, по-пълно. Устните й бяха червени от червилото, после носеше булчинска рокля и бяха в красива църква, и хорът пееше, и той слагаше пръстен на ръката, която държеше в момента.

Около тях се появи пролетна градина, пълна с ружи и рози. Вече не седяха на пластмасовите столове, а на пейка. Коремът й беше станал огромен. Тя извърна глава назад и се засмя, а той я прегърна… в реалния свят, не във видението за бъдещето.

— О, Боже — изкриви устни Поли.

— Млъкни, момченце — сопна се Ейми. Целуна Конър по бузата и се засмя.

Майка му и един лекар излязоха от двойната врата в другия край на чакалнята и лекарят съобщи:

— Баща ти ще се оправи.

Зад лекаря се появиха родителите на Тери и той изтича при тях.

Кейтлин седна до Конър и го прегърна. Той затвори очи — наслаждаваше се на уюта, лъхащ от двете жени.

— Наистина заспива бързо — каза Ейми.

— Гаджетата спят прегърнати — подхвърли Поли.

— Събра му се много — намеси се Кейтлин. — Наистина е уморен.

Зад тях няколко униформени от военновъздушните сили се втурнаха към спешното отделение.

— Какви пък са тези? — попита Поли.

Докато минаваха през двойните врати на вътрешната част на спешното отделение, Лорън видя Роб на носилка, скочи и изтича при него. Обхвана лицето му с длани. Той отвори очи и се усмихна отпаднало.

— Изглеждаш ужасно. — Гласът му беше едва доловим шепот.

Тя се опита да се усмихне.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

Тя го целуна.

— Сър? — чу се глас до тях.

Роб извърна глава.

— Да, майоре?

— Наредено ни е да арестуваме полковник Уилкис.

— Той в хеликоптера ли е? — попита Лорън.

— Да — потвърди Роб немощно. — О, да.

В този миг Чарлз Гън наполовина носеше, наполовина влачеше Майк по коридора. Чу приближаващи гласове и ускори крачка. Мина през някаква врата и се включи аларма.

Триъгълникът на Чарлз беше зад вратата, люкът му бе отворен и вътре грееше светлина. Ако не се броеше тя, самолетът беше невидим.

Чарлз помогна на Майк да се качи по стълбата, после я издърпа. Офицерите от военновъздушните сили се изсипаха през вратата и се опитаха да нахлуят в триъгълника. Чарлз безмилостно простреля един и останалите се изтеглиха. Той остави Майк във входния тунел, хвърли се в пилотската кабина и блъсна ръчката. Чу се зловещият вой на вентилаторите — оборотите им нарастваха шеметно.

Под него офицерите вадеха оръжията си. Той знаеше колко уязвими са триъгълниците за огнестрелни оръжия и започна бясно да натиска бутони и да дърпа ръчки по контролния пулт. Светът се завъртя вихрено, алармите за претоварване се включиха.

Но болницата се отдалечаваше и изстрелите не успяха да нанесат никакви щети. Той насочи носа на машината към мрака и се стопи в нощта.

Конър спеше между Ейми и майка си и сънуваше времето, когато синчецът щеше да се покаже изпод земята покрай пътищата и птиците щяха да се върнат в Кентъки, видя как задният им двор се раззеленява и как баща му пълни басейна с градинския маркуч. След това засънува дни на лятна безметежност. Събуди се за малко и промърмори:

— Всички ще бъдем свободни, всички.

— Ние сме си свободни — каза Ейми. — Донякъде. Не е ли така?

— Донякъде — отвърна той. — Но предстои още толкова много…

Но в сърцето си се отчая и извика: „Върнете се“.

Тишината продължи да е единственият отговор.

— Виж, Конър Калахан, ако ще си ми гадже, трябва да се постараеш да не бъдеш такъв всезнайко. Можеш ли?

Той се усмихна.

— Ще се опитам.

Клепачите му се затвориха и Конър отново се опита да потърси музиката на Кошера.

Снегът, тъмен сега, бавно покриваше тялото на Две, а в пепелищата на зърнения силоз посипваше странните метални кости на събратята му, дълбоко сред черните руини.