Сивите

Глава 8

Луис Крю не се беше обаждал на Роб Лангфорд от месеци, но Лангфорд се изненада от обаждането в нощта, когато беше действало „блестящото момче“. Беше карал дълго от Планината и сега се движеше внимателно по Лост Ейнджъл Роуд през хълмовете Боулдър, търсеше адреса, който му беше дал Крю. Никога не се беше срещал със собственика на къщата доктор Питър Симпсън, но доста често беше чувал Крю да го споменава. В тяхната област достъпът до информация се спазваше толкова строго, че подобно разделение беше нормално. Всички знаеха причината за това. Всъщност, след като ти я съобщяха, информацията ставаше център на живота ти, едничкото нещо, което не можеш да забравиш.

В далечната 1954, дълго преди да се създаде програмата за емпатите, бе имало кратка и не особено удовлетворяваща среща между президента Айзенхауер и триада сиви в една военновъздушна база в Калифорния. Президентът излязъл потресен. Казал, че ако се разкрие съществуването им, извънземните ще унищожат цялата планета.

Тази необикновена заплаха беше изградила непроницаема стена от тайнственост и беше вдъхновила заплетен лабиринт от поверителна информация. За съществуването на сивите знаеха съвсем малко хора.

Боб и Адам така и не отговаряха по смислен начин на въпросите, свързани с тази заплаха, което я правеше да изглежда още по-сериозна.

Роб откри къщата — бе разположена доста встрани от пътя — и зави по алеята за паркиране. Според разпоредбите беше с цивилни дрехи. Дори регистрационният номер на колата, която караше, принадлежеше на цивилно лице. Носеше фалшиви документи освен истинските си. Фалшивите бяха осигурени от военновъздушната част за специални разследвания и със сигурност щяха да издържат на полицейска проверка, ако случайно го спряха за каране с превишена скорост например.

Къщата на Симпсън не светеше, но вратата се отвори още преди да е позвънил. Очерта се високата фигура на господин Крю. Изглеждаше по-стар, бялата му коса като че ли беше станала още по-бяла.

Докато Роб влизаше в покритото с плочки фоайе, иззад Луис Крю се появи нисък мъж.

— Роб, това е доктор Пит.

— За мен е чест да се запозная с човек, превърнал се в легенда.

Симпсън се засмя.

— Бих искал да се запознаем при по-приятни обстоятелства. Заповядайте.

Минаха по дълъг коридор и влязоха в стая, пълна с книги. Учудващо, но доктор Симпсън четеше много поезия. Отключи малък кабинет. Роб видя счупен непознат апарат и се поинтересува какво представлява.

— Средство за квантова комуникация — обясни доктор Симпсън. — Предаваше сигнали между свързани частици5 и можеше да изпраща мигновено съобщения през цялата вселена. Но вече не.

— В криза сме от известно време — допълни Крю. — А бяхме постигнали доста голям напредък. Повратна точка, както мислим.

Предвид сериозността на заплахата, надвиснала над тях, и пълната неспособност на военновъздушните сили да предложат някаква защита срещу сивите, тези думи притесниха Роб, и то много зле.

— Каква повратна точка?

— Трябва да ви преместим на друго ниво, полковник — каза Симпсън. — Преразгледах досието ви и промених разрешенията ви за достъп до информация.

— Имате ли право да правите това?

Симпсън се засмя:

— Полковник, говорите с началника си — за пръв път през цялата ви кариера. Не е ли удивително?

Роб поклати глава.

— Може би прекаляваме с контрола върху информацията?

— Аз съм специалист от Разузнавателната агенция и председател на Научния комитет за специални изследвания.

„Специални изследвания“ беше събирателен евфемизъм за всички научни групи, работещи върху проблема със сивите.

Научният комитет, както знаеше Роб, надзираваше цялата операция, включително неговите собствени военновъздушни мисии. Мъжът, който обичаше поезия, наистина му беше началник.

— Как се променя задачата ми, сър?

— Ще стигнем и дотам. Но първо най-важното. Повиках ви тук именно с цел да ви покажа този апарат, защото трябва да разберете точно какво е правил, защо и от кого е бил унищожен. Предстои ви изпитание, полковник, по-предизвикателно от всички, пред които сте се изправили досега. Не мога да не подчертая важността му. След няколко секунди ще ви задам въпрос. Отговорът ви ще е решаващ.

— А ако отговоря погрешно?

Симпсън се вгледа в него. Много внимателно.

— Тази машина ни даваше възможност да се свържем с вида на господин Крю — каза той, — което ни е крайно необходимо, защото те ни предоставяха информация за Адам и Боб, която, честно казано, беше много по-задълбочена и ефективна от всичко, което е успял да измисли Майкъл Уилкис.

Роб осъзна, че току-що са му казали, че старият му приятел Крю е извънземен. Погледна го — стори му се блед в неясната светлина, която изпълваше стаята. Изглеждаше като човек. Но пък, от друга страна, Роб беше изчел достатъчно книги за НЛО, за да е чувал за високата руса раса от планета някъде в посоката на Плеядите.

— Ти си от вида, който уфонавтите наричат нордически.

— Нашият свят е много стабилен земеделски свят, с почти толкова земна маса, колкото Земята, но само с няколко милиона население.

— Но вие толкова приличате на нас. Каква е вероятността да се случи подобно нещо?

— Направихме ДНК проучвания — каза доктор Симпсън — Ние й расата на Крю сме се разделили преди сто и петдесет хиляди години.

— Но ние — излиза, че ние сме от същия вид? На две различни планети?

— Да, така излиза — кимна Симпсън — Най-странната част е, че ДНК следата е доста категорична. Не ние сме тяхна колония, а хората на Крю са наша колония.

— Но нали в миналото сме били примитивни? Как е възможно да сме колонизирали друга планета? Дори сега не сме способни даже да положим начало на такъв опит.

— Миналото крие повече тайни, отколкото предполагаме — каза Крю.

Роб започна да изрежда мислите си на глас:

— Всички тези развалини, които никой не разбира, строежи като египетските пирамиди и тези в Андите, невероятно огромната каменна платформа в Баалбек в Ливан — всички тези невъзможни от инженерна гледна точка постижения… дали това не би ги обяснило?

— Останки от загубената ни цивилизация, поне така смятаме.

— Легендите за потопа… потъването на Атлантида, войната в космоса, описана във Ведите…

— Изопачени спомени за загубени във войната познания. Тази война е запратила Земята назад към първобитните времена и е прекъснала връзката ви с нас. Книгата на Йезекиил в Библията е объркан запис на провалилата се спасителна експедиция от наша страна, след като построихме Голямата пирамида в Гиза. Трябваше да пътуваме физически, а това е невероятно бавно. Пътуването отне хиляди години на кораб, на който се смениха множество поколения.

— Голямата пирамида е датирана. Знаем кой я е построил.

— Знаете, че Хуфу е сложил знака си върху нея. Върнахме се със сила преди три хиляди и петстотин години. За кратко управлявахме Египет. Фараонът Ехнатон и жена му Нефертити бяха от нашия свят. Опитахме се да възстановим основната изгубена технология, която позволява пътуването на души през космоса. Пътуване, което отнема еони във физическа форма, може да се извърши за няколко мига от същество в енергийно състояние. Голямата пирамида всъщност е устройство, което прави това възможно. Египетските вярвания за пътуването на душата към Млечния път не са измислица, а митология, базирана на загубена наука.

— И проработи ли?

Крю кимна.

— Все още работи. Аз мога да я използвам да се прибера у дома, но никой друг не може да я използва, за да дойде дотук. — Той махна към потъмнялата конзола. — Този нов апарат има много възможности. Сред тях е и способността му да предава целия запис на нечия ДНК със скорост по-голяма от тази на светлината. По този начин може да се отгледа клонинг, като се използват стволови клетки и ДНК съвместимост. Като използва пирамидите на двете планети, душата може да преминава от едното тяло към другото. Ала сега това е невъзможно заради онова, което направи Майкъл Уилкис.

— Уилкис? Но защо?

— Преди да можем да отговорим на този въпрос — обади се Симпсън, — трябва да узнаеш малко повече за причината, която е довела сивите тук.

— Винаги съм мислил, че ни използват. Може би се хранят с нас по някакъв начин, който, изглежда, не наранява хората. Явно смятат това за абсолютно наложително.

— Те са тук, защото са в голяма беда — каза Крю.

Симпсън се присъедини към мнението му.

— Имат огромен проблем. Генетичен. Едва през последните няколко години успяхме да го разгадаем. Когато предприехме обстойно генетично проучване, се откриха всякакви видове нарушения, добавени гени, гени, вероятно привнесени от други видове, изкуствено създадени гени — генетично кошче за отпадъци, това представляват сивите — вид изкуствено същество. Ако искате вярвайте, но няколкото оригинални гена, които открихме, са поне на милиард години.

— Милиард?!

— Или повече. Вероятно много поведе. Явно в случая на сивите става дума за вид, толкова древен, че е изразходвал собствения си генетичен фонд. Като вид, сивите умират от старост.

Крю продължи:

— Всеки сив, когото сме намирали след катастрофите, общо петдесет и осем тела през последните шейсет години, страдаше от същото дегенеративно генетично заболяване, при които мембраната на клетъчното ядро се втвърдява и генетичният материал, който се съхранява вътре, не може вече да се използва от клетката. Тогава сивите подменят засегнатия орган с изкуствен заместител. С течение на времето всеки от тях се превръща в нещо като машина, киборг. Дори са създали протеза за мозъка си.

— Тогава защо да умират? От думите ви излиза, че разполагат с технологията да се превърнат в своя изкуствена версия. По същество безсмъртна.

— Колкото повече изкуствени части имат, толкова по-малко живи са. Знанията и интелектът се прехвърлят в изкуствения мозък, но това не става с чувствата. Сивите са придобили вид безсмъртие, но с цената на загубата на сърцата си. И всеки от тях е такъв. Непрекъснато си спомнят за загубените си сърца и единственото, което ги вълнува, е да си ги върнат. Сегашното им съществуване не е живот, а спомен за живот.

Роб беше присъствал на аутопсията на Боб. Той беше живо същество, но наистина със синтетична кожа, метални кости и разум, който се помещаваше не в мозък, а в силиконови влакна, които изпълваха главата му в сложни и заплетени форми, наподобяващи множествата на Манделброт. Но по структурата на черепа можеше да се види, че някога е съдържал естествен мозък.

— И за какъв дявол са долетели тук?

— Опитват се да спасят човечеството.

— Това пък какво значи?

— О, не става въпрос за алтруизъм. Поне не напълно. Те получават достъп до нашия богат и пресен генетичен фонд. В замяна ще ни спасят от екологичната катастрофа, която ще ни унищожи. Ако обединят силите си, и двата вида ще оцелеят. Ако останат отделени, и двата ще загинат.

— Тогава защо Майк Уилкис твърди, че са зли.

— Уилкис и другите като него са свързващото звено между корпорациите, правителствата и групата хора, които в момента управляват света. Той разглежда всяко действие, което нарушава тази структура, като акт на война, а действията на сивите крият подобна заплаха, и то значителна.

— Но какво всъщност правят те?

— Това е невероятната част. Чудото. Те знаят какво трябва да се направи, за да оцелеят. Имат нужда от достъп до нашите гени. Наясно са и какво трябва да се предприеме, за да се осигури нашето оцеляване. Трябва да намерим начин да оправим планетата си и да започнем да колонизираме други светове. Но това, което те не знаят, е как да постигнат тези неща.

Роб премести поглед от благото лице на Крю към внимателните, проницателни очи на Симпсън.

— А кой знае?

— Намерили са начин да дадат на свръхинтелигентно човешко същество достъп до колективния им разум. Според нас това е причината за приземяването им тази нощ. Започнали са процеса.

Роб усети потта да избива под мишниците му.

— И кой е този човек?

— Едно дете. Гените му са проследени през десетки поколения, за да се постигне изключителна интелигентност. Най-умната личност, която човечеството може да създаде. Когато го свържат към колективното си съзнание, той ще стане дори по-интелигентен от тях. Ще придобие интелект, който, както те се надяват, ще намери начин да спаси всички ни.

— Месия?

— Може да се каже и така.

— Но дали катастрофата с околната среда е реална? Това е само предположение. Ако не е така, излиза, че сивите имат нужда от нас, но не и ние от тях.

— Реална е.

— Не е глобалното затопляне, нали, защото.

— Глобалното затопляне е само едната страна на много сложен феномен. На шейсет и два милиона години настъпва цикъл на унищожение. Последния път, когато се е появил, е унищожил динозаврите.

— Но това е било преди шейсет и пет милиона години. Какво става, да не би автобусът да закъснява?

— Започнал е точно навреме, преди три милиона години. По това време земите, които днес са Централна Америка, са се издигнали от океана. Това дестабилизирало океанските течения и довело до днешното състояние на периодично колебание между студени и топли периоди. Броят на видовете е започнал да намалява още преди на Земята да се появи човекът и вече сме достигнали кулминацията. Ние сме завършени като вид в основни линии — поне що се отнася до природата.

— Но защо? И защо шейсет и два милиона години? Не разбирам. Кой или какво стои зад това?

— А, никой не знае. Сивите също са в неведение. Но се надяват, че тяхното гениално момче ще разбере. Разчитат, че то ще проникне в тайните на Всемира, Божия промисъл, както се казва, защото ако не успее да го направи, и двата вида ще изчезнат, макар и по различни причини. Дванайсет милиарда енергични и живи умове, всички жадни за живот, за любов, за деца — и всеки от тях е прав за едно: всеки от нас, независимо човек или не, е точно толкова значим, колкото се чувства.

— Сивите ще пристигнат на Земята със силите си през 2012, по времето, когато планетата ще започне да се пръска по шевовете — продължи той. — Те са се надпреварвали с времето хиляди години и сега всичко се отмерва от един часовник, който тиктака бързо. Така че или ще успеят да накарат това дете да открие отговора и да спаси планетата, или всички ще се провалим и ще загинем.

— Това звучи — ако трябва да бъда откровен — ужасно. Наистина ужасно.

— Е, вече знаеш причината за цялата тази тайнственост. За ужасната заплаха на сивите.

— Предпазват ни да не се паникьосаме и да се простреляме в крака.

— Или да не простреляме тях.

— Какво има Уилкис против всичко това? И как може да ги спре?

— Той и неговите хора виждат в този план инвазия, чисто и просто опит за завладяване. Сивите ще дойдат със силите си, ще ни избият и ще ни вземат планетата.

— И защо вярват в това?

— Не знаят. Не могат да са сигурни каква е истината. И се страхуват. — Крю погледна Роб. — Ти страхуваш ли се?

— Не съм сигурен.

— Добър отговор. Искрен. Ние също. Но Имън Глас — нали си спомняш, той беше първият емпат — чувстваше, че сивите наистина имат нужда от нас, а щом имат нужда от нас, няма да дойдат тук, за да завземат планетата.

— Но как Уилкис да ги спре?

— Първо ще убият детето. Това ще провали плановете на сивите, защото няма да имат време да селекционират друго такова дете, преди човешкият род да изчезне. Ако това се случи, очевидно е, че сивите ще ни оставят на мира.

— Обезлюдена земя? Това отговор ли е?

— Не напълно обезлюдена. Той и неговата група — те се наричат Тръста — смятат да спасят около милион. Онези, които смятат за най-подходящи да оцелеят.

— Един милион? От шест милиарда?

— Ще има и малцина оцелели освен тях, но този един милион хора, които Тръстът ще спаси, ще сформира ядрото на новото човечество — под диригентството на Тръста, разбива се. Техните милион оцелели ще включват представители на всяка раса, която според тях е ценна, всяка ДНК група, всички избрани, за да защитят адекватно в дългосрочен план човешкия генетичен фонд. Така научно обосновано ще се осигури продължението на вида, макар че идеята си е въплътен расистки кошмар.

— Но как това ще спре сивите?

— Подобна причина е възпряла сивите да посетят моя свят — каза Крю. — Нашият генетичен материал е твърде малко, за да им свърши работа. Те искат да създадат нова генетична основа за милиарди от своите. А това изисква огромен брой човешки донори. Един милион ще е безполезен за тях, така че те ще продължат по пътя си и вероятно ще умрат някъде из космоса.

— Тръстът не се състои от глупаци — каза Роб, — а и Уилкис разполагаше с неограничен достъп до Боб и Адам години наред. Познава сивите достатъчно добре.

— И по-скоро би докарал човешкия род до почти пълно заличаване, отколкото да живее със сивите при, както вярваме, поне равноправни условия. В крайна сметка този, който е по-надарен от тях и следователно способен да ги контролира, ще бъде човек. Те го правят с определена цел — да ни дадат основание за доверие.

— Но ако Майк е заключил, че животът със сивите не би си заслужавал, мисля, че трябва да имаме мнението му предвид.

— Злото е странно нещо. То произлиза от страха. Майк и неговите хора мислят за себе си като за спасители на човечеството. Но те са кръвожадни чудовища, които се готвят за геноцид.

Въпросът бе толкова сложен и мащабен, че на Род му беше трудно да го разгледа от рационална гледна точка, камо ли от морална.

— Ето го и въпроса към теб — каза Крю. — Този, който сме длъжни да ти зададем. Според теб кое е по-лошо? Да загинем като вид или да рискуваме със сивите?

— Помисли внимателно, преди да отговориш — посъветва го Симпсън.

Единственият възможен отговор веднага му стана ясен.

— Нямам право да взимам подобно решение. Никой от нас няма това право.

— Мина теста — каза Симпсън — Какъвто и друг отговор да беше дал, щеше да се провалиш. Сега обаче знаеш твърде много.

— Значи се разминах на косъм. — Лангфорд се усмихна.

— Не мисля — каза Симпсън. — Винаги съм те уважавал. Имаш добра, справедлива съвест. Осъзнаваш, че това решение трябва да бъде взето от всеки отделен човек. Онова дете, когато порасне, ще ни даде шанс да направим точно това.

На Роб му хрумна въпрос, толкова важен, че за момент се поколеба дали да го зададе. Но все пак накрая се осмели. Трябваше.

— Смятате ли, че те биха ни дали избор? Имам предвид, ако не пожелаем да споделим гените си с тях?

— Няма — отговори Симпсън. — Ще кажем „да“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сивите ще дойдат. Милиарди. Ще молят за живот. Ние ще се съгласим да им помогнем, това е заложено в човешката природа, защото в основата си сме добри. А това дете, дотогава ще е пораснало, ще ни помогне да постъпим правилно.

— Знаете ли, имам още един въпрос. Защо сме такива? Защо сме по-малко интелигентни?

— Разполагаме с по-малко знания. Загубили сме ги по време на онази древна война, забравили сме основното знание за законите, по които се развива светът, знание, което сивите са запазили непокътнато. Затова не можем да дадем обяснения за инженерните чудеса, които спомена — Баалбек и другите. Ние буквално сме забравили как сме ги построили.

— Опитваме се да те убедим в нещо, но имам чувството, че все още изпитваш съмнения — каза Крю. — Гледаш на целия този разговор с недоверие.

— Не ме разбираш правилно — отговори Роб. — Не виждам никаква алтернатива. Имаме шест милиарда живота за спасяване. Това е абсолютно невъобразима отговорност. Бедното дете — това момче… просто твърде много зависи от него. Знаеш ли как се чувствам? Чувствам, че без колебание бих дал живота си, за да го защитя.

— Може и да се наложи — намеси се Симпсън. — Защото Майк ще го преследва, ако научи за него, а Майк си го бива.

— Тогава да го обезвредим. Да изобличим приятелчетата му.

— Не можем дори да си помислим за подобно нещо — каза Симпсън. — Те са по-могъщи от нас. Както и да е, подобен опит би ни разкрил, а ние не желаем това. Но имаме късмет в едно нещо — Майк не знае нищо за детето. Изобщо няма представа, че сивите се опитват да спасят човечеството. Все още чака загиването на човечеството да разруши плановете им. А те са разиграли цялата ситуация добре, като умели познавачи — непрекъснато са го предупреждавали за екологичната катастрофа, за да го накарат да реши, че са безсилни да я предотвратят.

— А това дете? Страда ли?

— Дали страда? След като е толкова интелигентно? И само? Не мисля, че това е въпрос, на който може да се даде отговор.

— Значи ще го защитаваме. Можем да го направим. Но защо им беше цялата тази суматоха с „блестящото момче“? Да не би да са искали по този начин да го посочат?

— Изглежда, някоя триада не си е свършила работата. Не е толкова необичайно. Всъщност е сигнал за нас и ни носи доста информация. Разкрива ни, че детето е в Уилтън, Кентъки, и че вече са готови да започнат. От нас зависи да изпълним нашата част, да намерим момчето със собствените си методи и да му осигурим защита, каквато сивите не могат.

— И тази защита е?

— Отблизо, подкрепена от добро разузнаване. Тяхната способност да разбират какво става между група хора е доста ограничена. Те ще са там, ако някой изскочи от храстите, но само ние ще сме способни да видим развитието на заплахата.

Пит Симпсън се наведе напред и каза:

— Това ни води до новата ти задача. Ще трябва да ръководиш операциите си от военновъздушна база „Алфред“, Роб. От този момент. Заповедите ти са да намериш детето и да го защитаваш. Знаем, че е някъде в Уилтън. Може би дори на Оук Роуд, където е кацнало „блестящото момче“. Но не бъди твърде уверен в това. Сивите са много, много предпазливи, не забравяй.

Тримата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, всеки поразен от усещането, че е повлечен от течение, което лесно може да се окаже достатъчно силно, за да го удави.

В предутринния мрак беше пристигнал черен триъгълен обект — летеше точно над дърветата, абсолютно безшумно. Преди петнайсет минути беше застинал над къщата. Сега се рееше отгоре, огромен и по-тъмен от самата нощ, триъгълник, дълъг стотина метра, широк седемдесет при основата… И беше само на няколко сантиметра над покрива.

В триъгълника, в ниската кабина, седеше жена в летателен костюм на американските военновъздушни сили и настройваше чувствително устройство. Всяка дума, казана долу, беше записана и предадена с кристална яснота.

Тоест, докато те говореха, Майк Уилкис слушаше. Седеше в комплекса в Индианаполис и даваше задачите на Лорън въз основа на чутото.

Това дете — о, Боже, то беше най-смъртоносното нещо на земята, най-опасното създание на света. Той трябваше да заличи Уилтън, Кентъки, от лицето на земята.

Или не. Първо трябваше да се увери, че е попаднал на точното дете. Да е абсолютно сигурен. Трябваше да е предпазлив.

Гледаше как Лорън сяда в мекия стол, който беше настояла да внесе в адската дупка на Адам. Гледаше и обмисляше как да формулира следващия си въпрос, най-важния въпрос, който щеше да зададе през цялата си работа със сивите.

Глава 9

През трите години, откакто работеше тук, Лорън се беше постарала да направи клетката на Адам по-поносима. Вместо стоманената маса и твърдите столове, които, изглежда, не бяха притеснявали баща й, тя накара неотстъпчивия Уилкис да й отпусне кресло. Настоя да сложат и диван. На стените окачи репродукции на картини: Реноар, планински пейзажи, „Звездна нощ“ на Ван Гог — тя излъчваше същата огнена мистична енергия, която откриваше у Адам.

Майк я наблюдаваше и внимателно обмисляше следващия си ход. Сивите не биваше да узнаят, че е научил тайната им.

— Искам да предадеш отново образа на сателитната снимка, Лорън — каза той съвсем спокойно.

Тя затвори очи.

— Лорън, вдигни я и я погледни. Изпълнявай!

— Майк, правя го за десети път! Стига вече!

— Ти едва й хвърли поглед.

— Млъкни и ме остави да работя.

Баща й беше човек, с когото можеше да си поговориш след работа и да гаврътнеш едно-две питиета. Всъщност Майк искаше да го включи в Тръста. Но беше твърде опасно. За няколко години стана ясно, че сивите не могат да разчитат умове добре — поне не обикновените умове. Но съзнанието на Имън беше различно, също като на Лорън. Такива хора трябваше да бъдат държани далече от всяка тайна, която сивите не биваше да узнават.

Диванът изглеждаше празен, но Лорън знаеше, че Адам лежи на него. Беше се научила да го вижда във въображението си, макар миниатюрните му движения, синхронизирани с трептенето на окото й, да й пречеха да го разгледа подробно.

Майк искаше да е внимателна, значи щеше да е внимателна. Оформи поредица мисли. Първо — снимка на картата на щата Кентъки. После — образа на заснетото от сателита в полето зад къщите на Оук Роуд.

Никакъв отговор.

Оформи друга мисъл:

„Реагирай, Адам.“

Предизвика усещане за неотложност, взря се, напрегна се.

В ума й избухна образ, който отначало не можа да схване. Гледаше нагоре към извисяваща се огромна стена от лед, призрачно дъгоцветна, синя на фона на бездънното синьо небе. А после чу звук, оглушителен трясък от пропукване, придружен от странна въздишка, сякаш хиляди хора ахнаха едновременно.

Внезапно се озова на горната палуба на пътнически кораб. Наблюдаваха глетчерите. Палубата беше претъпкана с хора… а ледът се накланяше бавно над тях, сянката му придаде на ясния слънчев следобед зловещ син оттенък.

Мощната сирена на кораба забуча. Корпусът се разтресе, витлата се въртяха бясно. Комините бълваха облаци пара.

С трясък, който можеше да разбуди и мъртвите, огромна ледена буца — ледена планина — удари предната палуба. Целият кораб подскочи. Вода, бистра и ледена, заля палубата и пищящите пътници бяха пометени от вълните.

Лорън пак погледна нагоре и видя как над тях надвисва още по-исполинска планина от лед. Безкрайност от лед.

Озова се обратно в клетката. Зададе му въпрос в ума си, усети въпроса в сърцето си: „Какво означава това, Адам?“

После видя…

Супермаркет, блестящи светлини… ръмжащи гласове, малко момиче с консерва сардини. Мъж — спусна се, сграбчи консервата и блъсна момичето. Викове — сливаха се с ехтящата музика в магазина. Хора се бореха със зъби и нокти за хляб. Тичаха по пустеещите дълги пътеки, изпразнени от човечност хора с диви очи, разкъсваха кутии с макарони, поглъщаха ги лакомо, разсипваха кутии овесени ядки и ги ядяха направо от пода.

Изстрели. Войници в мръсни униформи, уморени млади лица, ужасени очи, стреляха в тълпата — а хората просто стояха, взираха се тъпо, като животни, които нямат представа какво ще се случи. Разстрелваха ги и те отлитаха назад със страшна сила, блъскаха се в някакъв фризер. Войниците минаха на друга пътека.

— Какво става?

— Не знам! Показва ми някакъв ужас.

— Какво?!

— Кораби потъват, хора умират от глад в супермаркет…

— За Бога! Ще ми дадеш ли отговора, който ме интересува?

— По дяволите, Майк, ще ти дам това, което ти давам винаги. Нищо повече от доловеното, усетеното от онова, което Адам е позволил да стигне до мен.

Адам показваше на Лорън картини от предстоящото изтребление, а това можеше да означава, че е наясно с разговора, който Майк беше чул в контролната зала, което пък правеше продължаването по този начин опасно.

— Добре, стига толкова. Излизай. Свършихме за днес.

— Обичам те, бебче — прошепна тя, докато ставаше. Посегна и докосна хладната мека кожа на ръка, която ставаше видима само когато я държеше — тънките пръсти и острите черни нокти изчезнаха, щом я пусна.

Адам изстреля образ на майка, кърмеща бебе — стандартното му довиждане. Докато Лорън се изправяше, издаде един от доловимите си звуци — крясък, като че ли издаден от ужасена и отчаяна жена. Дали чувстваше нещо? Лорън не знаеше. Но разбираше, че се стреми към приятелско внимание.

— Адам, знам, че имаш съобщение за мен, свързано с всички тези нещастия, и осъзнавам, че не го разбирам. Всъщност ние те питаме за конкретен инцидент и…

Не получи отговор. Знаеше защо: той чуваше звуците, но освен ако не оформеше мисли в главата си, нямаше да я разбере.

— Лорън, спри!

— Майк…

— Лорън, няма време!

Няма време? За какво, по дяволите, говореше? Тя разполагаше с цялото време на света. И Бог знаеше, че и Адам имаше време.

— Трябва да довърша…

— Няма време!!!

Но Адам явно бе на друго мнение. Съзнанието му я обкръжи отвсякъде, можеше да го усети. Затвори очи, пое дълбоко дъх и се отпусна напълно.

Той влезе в нея, както винаги, като куче, душещо за заровен кокал. Да го остави да влезе в нея беше приятно, но и някак странно тъжно — тъга, която той носеше със себе си. Щеше да се зарови в спомените й и да обикаля там, да извлича всякакви неща от миналото й, неща, които беше забравила отдавна, неща, правени в пияно състояние, такива неща. Той обичаше наситените неща. „Сякаш ги яде“, помисли си тя. И като че ли му доставяха наслада… а на нея това й харесваше.

Остави го да се спусне дълбоко в едно познато кътче — в големия кашон, когато беше на десет, едно от първите неща, които беше правила, свързано със секса. Пак помириса влажния кашон, видя пълното белезникаво тяло на Уили Севърс, усети ръката му да се плъзга под блузата й — и после затръшна тази врата със силен трясък.

Изстреля въпроса си към Адам: отново сателитната снимка, град Уилтън, къщите на Оук Роуд.

За част от секундата й се стори, че видя лице на момче, но това не беше Уили Севърс. Къдрава коса, леко набито, изглеждаше на четиринайсет или петнайсет.

— Имам нещо — каза тя. — Лице.

— Какво лице?

— Детско. Попитах го за Оук Роуд и получих лице на дете.

— Излез.

Майк я пресрещна още докато излизаше.

— Какво получи? Какво имаш?

— Те се интересуват от дете.

— Кажи ми повече.

— На четиринайсет-петнайсет години, момче, с къдрава коса. И още нещо — мярнах куче. То има куче.

Майк присви очи.

— В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Интересуват се от това момче.

— Може би е нещо, свързано с разплод. Никога няма да го разберем. Тръгвай си. Сеансът приключи.

Лъжеше и беше уплашен, Лорън стана подозрителна.

— Какво точно е значението на това момче?

— Виж, трябва да отида до Вашингтон, а вече закъснявам. Приключихме, Лорън. Благодаря ти.

Тя го наблюдаваше, докато излиза. Едничкото приятно нещо в отношенията им беше знанието, че той я желае — а тя му отказва. Правеше го, защото — защото не го харесваше. Просто не го харесваше. Не беше мила с него, не можеше да бъде. Причината, беше си помислила веднъж, имаше нещо общо с Адам. Адам беше подозрителен към него. Бдителен.

— Какво става, Анди? — попита тя, когато влезе в контролната зала. Косата й още беше мокра.

— Шефът нещо адски се е разбързал.

Лорън се качи нагоре и когато вратите на асансьора се отвориха, видя Майк — тъкмо тръгваше. Беше в пълна униформа, доста необичайно за него. Носеше куфарче.

— Нещо си се разбързал — подхвърли тя.

— Да.

— Ще направиш ли нещо на това дете, Майк?

— Това не те засяга. Твоята задача е да общуваш с Адам и да се отнасяш към работата си много по-сериозно, отколкото го правиш.

— Как смееш да ми говориш така!

— Как смея ли? Ти си накичи стените в тая дяволска дупка с картини. Майка, дете.

— Реноар, моля ви се! Адам е хищник. Чудовище. Не е домашен любимец!

И тя взе решение. Уилкис очевидно отиваше във Вашингтон. Добре, тя пък щеше да се върне и да продължи комуникацията с Адам. Щеше да стигне до дъното на историята, когато Майк го нямаше да слухти. Защото ако това дете беше в опасност заради доклада й, пред нея се възправяше ясната й морална отговорност: независимо от законовите прегради тя трябваше да го предпази. Нямаше да стане съучастник в убийство, нямаше да изпълнява заповеди, които смяташе за незаконни.

Майк с бърза крачка се отправя към паркинга и подкара чисто новия си „Фаетон“. Тя знаеше цената на тази кола, беше я проверила. Току-що беше потеглил с половингодишната си заплата. Откъде идваха парите му, не знаеше, но беше абсолютно сигурна, че не са от военновъздушните сили на САЩ.

Глава 10

Слънцето се показа над покрива на Уорнърови и събуди Кейтлин. Както обикновено, тя се претърколи и в първия миг всичко й се стори нормално. Дори понечи да пусне новините.

И после се сети: беше в леглото си, горе, а не в стаята на Конър, където беше отишла да спи.

И точно в този момент Дан я прегърна. Кейтлин се отдръпна като попарена.

— Ей…

— Конър! — Тя хукна надолу по стълбите, прескачаше по три стъпала наведнъж, блъсна вратата и влезе.

Видя, че външната врата е отворена, и едва се сдържа да не изпищи. Но очертанията в леглото изглеждаха нормални. Тя коленичи до него и погледна под завивките. Конър спеше дълбоко.

Тя целуна покритата му с лунички буза, вдиша млечнокиселата миризма на кожата му.

Дойде и Дан и веднага каза:

— Виж.

На пода, на средата на линолеума, имаше локва.

— И навън.

В рехавата трева отвън имаше множество малки дупчици. Като че ли някой се беше разхождал на кокили.

Кейтлин погледна локвата, после странните дупки. Това не беше нормално. Не би трябвало да има нищо такова. Тя пак се втурна към Конър. Целуна го и го прегърна.

Той изпъшка, после се стресна.

— Мамо?

Тя го погали и се взря в очите му.

— Какво, мамо?

Кейтлин го притисна към себе си, усети якото му телце. Синът й беше на път да стане млад мъж… и беше толкова красив… Трябваше да е изключително внимателна, за да не му покаже за колко хубав го смята.

— Ще ме оставите ли да се облека?

Момче, което беше подритвало голо в скута й само преди няколко години, сега не искаше да се измъкне изпод завивките пред нея, въпреки че носеше пижама.

Тя го целуна по бузата и каза:

— Още половин година и ще се бръснеш. Мама знае.

— Щом казваш. — Конър я погледна. Тя отвърна на погледа му. Момчето кимна към вратата.

— Закуска след десет минути — каза Кейтлин.

После тръгна с Дан нагоре по стълбите.

— За какво ставаше въпрос? — попита той.

— Просто расте. Получава ерекции.

— Не му ли е рано?

— Умните деца влизат в пубертета по-рано, така пише по книгите. — Докато се качваха по стълбите, тя видя табелата „Зоната на Конър“ в кошчето за боклук и въздъхна:

— Беше толкова сладка.

— Тъкмо това беше проблемът — каза Дан. — Поне част от него. Другата част е да си прекалено интелигентен в свят, който величае най-малкия общ знаменател. Интелигентността на Конър не е модерна и е твърде голяма, за да може да я скрие.

— О, не искам да я крие. Как ти е ухото, впрочем?

— Мисля да си направя снимка.

— Сериозно? Боли ли?

— Има нещо вътре…

— Нещо вътре? — Тя го пипна по ухото. — Сигурно е пъпка.

— Знам какво е.

— Стига, Дан, не съм ти враг.

Кейтлин направи кафе, наля и извади зърнената закуска на Конър. Синът им имаше свои идеи за хранене, повечето от тях доста умни — и доста ужасяващи. Беше вегетарианец, освен в случаите, когато Дан правеше пържоли. Тогава беше навъсен, но ненаситен месоядец.

А Дан нямаше рак на ухото, нали?

Конър дойде и си наля кафе. Кейтлин изчака да види дали ще добави мляко. Сложи само капка.

— Яйца? — попита тя, докато слагаше тигана на печката.

— Не — заяви Конър. — Вече никакви яйца, месо, мляко и алкохол.

— Ти не пиеш — каза Дан — Надявам се де.

— Имам предвид вино на вечеря.

— Виното е за душата, сине. Никой човек не е напълно истински без вино.

— На другите деца не им дават вино.

— И затова след няколко години ще се отровят с алкохол, като идат в колежа. Знаеш ли, че подобно ненаситно пиянство не съществува в Европа, но е нещо нормално тук и във Великобритания? Какво ти говори това — че децата трябва да опознаят виното отрано, да свикнат с него. Затова ще продължаваш да пиеш по чаша вино на вечеря — и точка.

— Харесвам иронията в тази ситуация. Повечето деца биха направили всичко, за да отпият дори една малка глътка, но понеже аз не искам, ми се налага насила.

— Е, на тебе ти давам чаша. Една чаша. И тя е задължителна.

— Сега ли ще ме набиеш, или ще го оставиш за по-късно? Защото няма да пия вино.

Дан въздъхна.

— Трябва да отида до поликлиниката да ми отрежат ухото. Ще приключим разговора, като се върна. — Той вдигна кутията със зърнена храна. — Оставил си я отворена в килера. Яйцата на хлебарките подходящи ли са за вегетарианец?

Конър взе кутията и си сипа от нея.

— Щирът е едно от малкото двусемеделни растения, което фотосинтезира директно в четиривъглехидратно съединение.

— Аха. Значи причината да не ядеш нищо друго освен ужасно изглеждащи бучки намери обяснение. Искаш четиривъглехидратно съединение.

— Всъщност искам протеина и лизина без месото, освен това приемам първокачествена липидна фракция. Имам нива на холестерол на дванадесетгодишен.

— Ти си на единайсет.

— Това беше шега, татко.

— О, да де.

Кейтлин сложи яйца на Дан и на себе си и седна.

— Мога ли да знам причината за вегетарианската диета?

— Пришълците.

Настъпи продължителна тишина.

— Искаш да ме ядосаш ли?

— Ям само чиста храна, защото кварталът ни е в ситуация на близка среща с извънземните, близък сблъсък, а яденето на животни отключва реакцията на страх, която почувствах нощес. Не искам да се страхувам от никакви пришълци. Искам да се изправя срещу тях.

— О, Господи! — въздъхна Кейтлин — Дан…

— Не-не. Разбирам кога се опитват да ме подразнят. Няма проблем, Кейтлин. — Наблюдаваше как Конър рови в закуската си и докато го наблюдаваше, усети как се разгневява все повече. Конър наистина се опитваше да го дразни, нямаше съмнение — беше много умел в това. Довчера той беше довереник и баща изповедник. А днес отново беше врагът. Ухото адски го болеше и честно казано, точно сега въобще нямаше нужда от разправии.

— Преживяхме посещение от сивите, те бяха похитили жена на борда на кораба си, а Келтънови най-вероятно имат видеозапис. Първият в историята. Светът се променя, дами и господа, и аз се подготвям.

— Какви сиви? — попита предпазливо Дан.

— Опитай се някой път да потърсиш „сиви извънземни“ в Гугъл. Ще намериш повече от четири хиляди препратки. Освен това НЛО с крещяща жена на борда се е срещало в Кентъки и преди. Мурхед, 2003, същата ситуациите една малка разлика — няма видеозапис. Много обаждания на полицията, но без видеозапис не искат да предприемат нищо.

Поучителният тон, повдигнатите вежди, за да накарат лицето да изглежда по-авторитетно — всичко това беше изчислено, за да го вбеси. Конър знаеше точно колко нелеп намира баща му свързания с НЛО фолклор и колко вреден за културата.

— По дяволите, нямаше нищо такова. Всичко беше някаква наркоманска шега!

— Татко, излагаш се.

Ръката на Дан удари по масата, преди да успее да я спре. Конър се възползва от възможността.

— Точно така, Дан, прибягвай до физическа сила. Така подготвяш интересна история за бъдещия ми психиатър. Още една.

Дан беше напляскал Конър само веднъж, когато на три години беше оплел жиците на тостера и насмалко да подпали кухнята. Един-единствен плесник по задника… което му беше натяквано поне десет хиляди пъти оттогава.

— Конър, чуй ме. Очаквам хабилитация, нещо, за което знае целият колеж. Това е изключително важно за нас. Ако не я получа, трябва да се преместим в друг колеж, където да опитам отново. Майка ти ще трябва да се откаже от назначението си тук, ще трябва да си търсим нова работа — ще стане страшно сложно. И да се твърдят неща като това — НЛО имам предвид, — може да опропасти възможностите ми. Марси Котън вече е склонна да ме отпише. Така че, моля те от все сърце, не говори нищо за това какво сме видели… поне още седмица-две.

Конър се загледа в празното пространство.

— Прогноза: касетата на Келтънови, ако е поне наполовина сносна, ще направи района известен. Прогноза: доктор Джефърс ще се направи на пълен глупак заради нея и ще бъде уволнен. Прогноза: ти няма да пострадаш от това, но доктор Котън ще те изнерви още повече.

Всеки пък, когато Конър използваше думата „прогноза“, по гърба на Дан минаваха студени тръпки. Синът им никога не грешеше. Дан осъзна, че всъщност вече е толкова изнервен, че всеки момент може да избухне в сълзи, и се ужаси от себе си. Как беше възможно да реагира по този начин? Това не беше той.

Но после си помисли — напрежението от предстоящата среща за назначението, странните събития през нощта, безсънието, почти истеричното събуждане на Кейтлин, тази проклета бучка в ухото му — разбира се, че щеше да е изнервен. Беше под невероятен стрес.

— Виж — каза той, — благодаря за чудесната закуска. Утре е мой ред и ще ви направя гофрети, освен ако няма възражения. — Погледна дъвчещия Конър. — Твоите без яйца.

— Добре.

— Не знам дали ще стават за ядене. Сега отивам до поликлиниката. Ще се обадя да ви съобщя присъдата.

— Прогноза — каза Конър. — Ще намерят малък предмет, увит в мембрана от кожна тъкан. И ако огледаш тялото си, ще намериш вдлъбнатина на мястото, откъдето е взета. Нарича се вещерски белег. — Усмихна му се. — Сивите са сред нас от доста време.

— Конър, това се случи нощес, в стая, пълна с хора. Не вярвам сивите да са могли да ми направят нещо, без някой да разбере.

— Имало е момент — най-вероятно не повече от няколко секунди, — когато всички сте били замразени. Сивите са направили, каквото са направили, и после са ви размразили. Феноменът се нарича липсващо време. Така се отнасят те с нас. Като със собственост. Знаеш ли как великият аномалист Чарлз Форт е нарекъл света? Обор. Сивите са фермерите и сега са заети с малко фермерска работа точно тук, на Оук Роуд.

— И какво точно правят?

— Със сигурност имат някакви планове за теб и точно затова са ти сложили импланта. Ти си замесен, татко.

— Дай да видя — намеси се Кейтлин. — Искам да го видя това нещо с очите си.

Но Дан не им разреши да се занимават повече с него. Качи се горе и си взе душ. На спокойствие в кабинката опипа тялото си за вдлъбнатината, спомената от Конър.

Нямаше никаква вдлъбнатинка. В поликлиниката щяха да му направят рентгенова снимка и да му кажат това, което вече знаеше. Имаше киста, леко възпалена. Докторът щеше да му предпише антибиотици и ако положението се влошеше, щеше да отиде да му го изрежат това проклето нещо.

Седна на ръба на ваната, където сядаше Кейтлин, за да бръсне красивите си крака, и — какво толкова — опипа двете си уши и врата.

И там нямаше нищо. Толкова бе хубаво да уцели двата или трите пъти в годината, когато Конър грешеше. Но докато се изправяше, усети леко неудобство в дясната част на седалището си. Опипа мястото, точно над бузата. Още преди пръстите му да плъзнат по гладката мокра кожа, вече знаеше. Опипа още веднъж, за да е съвсем сигурен.

После видя сияние — една от онези странни прояви на възприятието, в неговия случай видение на звездите от детския му планетарий, навсякъде около него, последвано от чувството, че отплава — прелюдия към един от неговите пристъпи.

Хвана се за душа.

— Кейтлин — успя да прошепне. Не можеше да извика. — Кейтлин.

Чувството за плаване се усили. Беше толкова странно, че дори погледна, за да се увери, че е стъпил на пода. После погледът му беше прикован от канала, от сребристия му кръг и въртящата се изтичаща вода.

Каналът ставаше по-голям и по-тъмен и това, което виждаше, беше кръгла черна дупка сред поле от блестящо сребро. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че получава пристъп. Не чувстваше нищо, никога не успяваше да почувства нищо. Всичко, което можеше да види, беше този отвор, който беше под него, но сега беше преминал над главата му — черен и зовящ, нарастващ. Имаше чувството, че е всмукан към долната част на гигантски сребърен балон.

После пристъпът отмина. Душът се върна, барабанеше по него. Той се закашля, задави се и дойде на себе си. Набързо се изплакна, излезе изпод душа и седна, целият мокър, на клозетната чиния. Господи, беше имал пристъп! След толкова години отново беше получил пристъп.

Като дете, когато почнаха пристъпите, му бяха предписали дилантин. Беше го понесъл добре. Може би трябваше да започне да го взима пак. Не беше имал истински гърчове, докато беше под душа — в противен случай щеше да е паднал. Най-вероятно ставаше въпрос за абсанс6. Това беше добрата страна. Лошата означаваше, че за да се прояви отново след толкова много години, има намесен друг синдром. Например, може би имаше епилептоформна тъкан в мозъка му, която е развила тумор. Може би нещото в ухото му наистина беше тумор. Едва ли беше първичният, такова нещо не се случваше с ушната мида. По вероятно беше метастаза на скрит тумор, не проявявал до момента симптоми. Но ето че бе започнал — миналата нощ — да притиска нерв.

Ако това беше периферна метастаза на мозъчен тумор, вероятно беше вече пътник.

Подсуши се с хавлията и бързо се облече: На слизане мина през кухнята — Кейтлин и Конър още закусваха. Конър поглъщаше Ен Пи Ар по радиото, „Срещни се с пресата“ по телевизията и „Уик ин Ревю“ на „Ню Йорк Таймс“, докато Кейтлин разглеждаше забавните страници на „Хералд Лидър“.

— Защо не се обадиш да видиш дали работят? — каза тя и отгърна следващата страница.

— Ще отида.

Ако не работеха, щеше да отиде в спешното отделение на градската болница. Нямаше начин да прекара още една нощ, без да знае какво е това нещо.

Поликлиниката беше отворена и го посрещнаха сестрата и някакъв писклив дребен доктор с прекалено младежки вид. Дан си помисли дали да не отиде до Уилтън, но параноята му вече се въртеше на пълни обороти, налегна го и страх да не би до Марси да достигне някаква забележка от вида: „Субектът отказа лечение в поликлиниката на колежа, предпочете Уилтън“.

Какви мисли му минаваха само! Параноични. Получаваше пристъп за пръв път от над двайсет години, а сега го налягаха налудничави параноидни фантазии… но как можеше да помоли това луничаво момче с обгорен от слънцето скиорски нос да му даде лекарството, от което наистина имаше нужда, а то беше проклет „Ксанакс“ на капки, и да си го отнесе вкъщи?

— Докторе, имам нещо като киста в лявото ухо, създава ми проблеми. Нищо сериозно, но се будя през нощта, когато легна на тази страна.

Лекарят, ако този младок наистина беше лекар, внимателно огледа ухото му.

— Предполагам, че става въпрос за подкожна инфекция — продължи Дан, наясно със собствената си нервност. Искаше му се да спомене, че е получил пристъп, но не посмя да го каже. Параноичните фантазии настрана, но ако това стигнеше до Марси, можеше наистина да има последствия.

— Има бучка — заяви младият доктор.

Дан усети как кръвта се оттича от лицето му и сърцето му се преобръща. Беше на четиридесет. Умираше.

— Да направим снимка — предложи докторът.

Дан го последва по облицованите със зелени плочки и миришещи на почистващи препарати коридори към рентгена. Успя да събере достатъчно слюнка, за да попита механично:

— Какво очаквате да откриете?

— Да сте заковавали нещо напоследък?

— Моля?!

— Мястото е подуто, има нещо твърдо вътре. Прилича ми на главичка на пирон. Нещо подобно във всеки случай.

— Има ли раничка?

— Не. Кога започна да ви боли?

— Нощес.

— Тази част на ухото не е особено чувствителна. Може да е престояло там известно време и едва наскоро да е било раздразнено.

Влязоха в рентгена и докторът щракна ключа. Лампите примигнаха и оживяха, и осветиха стария апарат — стоеше тук от години, вероятно остатък от някоя война, и то не особено скорошна.

Докторът направи четири снимки на ухото, след което изпрати пациента в чакалнята, необичайно неприветлива малка стая с анорексично сиво канапе до едната стена, три пластмасови стола и два стола с масички — за студенти, които са решили да поучат, докато чакат да получат лошите новини.

Дан би извадил айпода си да послуша „Ню Йорк Таймс“, но той беше останал на леглото му. Можеше да избира от разни стари списания, половината без корици.

След половин час започна да се страхува, че младият доктор, след като е видял снимките, е скочил в колата си и се е запътил с тях към Уилтън.

Така че стана и откри доктора в някакъв малък кабинет: седеше забил нос в дебела книга.

— О, да — каза той. — Я да видим дали имейлът е пристигнал.

— Имейл?

— Вашата снимка се разчита от нашия рентгенолог. Пратихме му я по мрежата.

Това беше донякъде окуражаващо — диагнозата щеше да бъде поставена от високопоставен рентгенолог в някой институт.

— А, ето! — Кликна да отвори един имейл. — Боже, тези момчета имат нужда някой да преведе английския им на английски.

— Не можете ли да разчитате медицинските термини?

— Не мога да разчитам шриланкската идея за медицински термини. Вашият рентгенолог е в Тринкомали. Всъщност звучи доста романтично — Тринкомали.

Докторът се пресегна през бюрото си и взе една папка с рентгенови снимки.

— Доста интересно. — Постави две от снимките на светещата стена. — Имате чуждо тяло в ухото, точно както предполагах.

Дан се вгледа в рентгеновата снимка. Предметът беше мъничка точица от светлина. Можеше да чуе тънкия глас на Конър:

„Ще намерят малък предмет…“

Попита:

— Увит ли е в мембрана?

— Мембрана? Едва ли. Може би ще е налице леко калциране, ако е постоял известно време. Мисля, че е метално парченце. Би могло да е влязло откъде ли не.

— Имам и нещо на седалището.

— Да видим.

Дан си свали панталоните.

— Нищо видимо. Може би съвсем леко вдлъбване.

Конър още веднъж се беше оказал прав.

— Какво ще правим с ухото?

— Ако сте съгласен, ще ви оперирам.

— Вие?!

Лекарят се засмя.

— Много е лесно. Не е дълбоко и ще отнеме само няколко минути.

Дан седна и сестрата почисти ухото му с йод. Биха му инжекция и започнаха операцията.

— Усещате ли нещо?

— Не.

— Добре… Ето го. Бяло кръгче… Ха!

— Какво стана?

— Ами то… по дяволите!

— Какво стана, докторе? Извадихте ли го?

Лекарят не отговори — зашиваше раната.

— Не можах — заяви накрая. — Хванах малко парченце, а то… то се измести. Сега е в долната част на ухото ви.

Дан опипа ухото си.

— Как е възможно?

— Не знам. Това е нещо, което… не знам.

Трябваше да попита, колкото и неприятно да му беше:

— Рак?

— Ракът обикновено не се разбягва като побъркан, когато го докоснеш със скалпел.

— Значи е нещо живо?

— Нямам представа какво е. Но ще направя две неща, за да приключим въпроса. Първо ще огледам парченцето под микроскоп, а след това ще го изпратя в лабораторията за анализ.

— Често ли се случват такива неща?

— Вие сте първият случай, който виждам. Чуждите тела са цял подлял на травматичната медицина. Нямате причини за безпокойство обаче, уверявам ви.

Отидоха в друга стая и докторът подготви пробата за наблюдение. Наведе се над микроскопа.

Дан зачака нетърпеливо.

Лекарят вдигна глава.

— Добре, заминава към патологията.

— Но… какво видяхте?

— Бял материал. Някакъв вид протеин вероятно.

— Защо се движи? Паразит ли е?

— За Бога, не! Ето — вижте сам.

Дан предпазливо надзърна в микроскопа. Видя нещо с формата на лунен сърп — по извитата му външна страна ставаше нещо, което изглеждаше като движение.

— Какво е това? И се движи, нали?

— Сигурно е оптическа илюзия.

Дан настрои микроскопа. Нещото очевидно имаше ресни, които го изтласкваха. Погледна доктора и каза:

— Има ресни. Погледнете.

— Вижте, обадете се вдругиден и ще ви съобщим заключенията на патолозите.

— Но то има ресни, който се движат! Значи е живо, БИ ТРЯБВАЛО да е. И може да се мести. Ами ако отиде някъде другаде? В мозъка или в сърцето ми?

— Няма такива ушни паразити.

И с това разговорът приключи. Дойдоха двама други пациенти и докторът отиде да се занимава с техните проблеми.

По пътя към вкъщи Дан се обади да успокои Кейтлин, че е добре. Тя го попита какво са открили и този въпрос, съвсем неочаквано, го накара да се разтрепери толкова силно, че се наложи да отбие и да спре.

— Дан?

— Извинявай. Имаше някакво нещо вътре. Извадиха го.

— Какво нещо, скъпи?

— Не е тумор. — Дълбоко в себе си не желаеше да й каже, че Конър се е оказал прав. Не искаше Конър да е прав и никога, за нищо на света не искаше да го пита как е узнал. — Мъничка киста. За десет минути я махнаха. Голямото чакане беше за оценката на рентгенолога — изпрати заключението си от Тринкомали. Изглежда, вече предоставяме диагностицирането на експерти от Третия свят. Или от Четвъртия? Има ли четвърти свят?

— Защо говориш така?

— Просто съм уморен, скъпа. И изнервен. Прибирам се и включвам телевизора. Ще гледам голф и ще прекарам следобеда в кома.

Плака по целия път към вкъщи, без да знае защо и без да може да спре. Беззвучно. Дори изражението му не се промени, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Почувства се като глупак — никога не плачеше. Но не можеше да спре — необятна тъга извираше от глъбините на душата му като някаква придошла река.

Спомняше си я много добре, тази болка, която не можеше да контролира. Беше отличителен белег на детството му, винаги идваше след пристъпите.

Мислеше, че знае защо синдромът се е върнал. Това беше вероятно най-напрегнатият период в живота му. Не беше преуспял преподавател. Всъщност беше почти провалил се. Бел беше не само сборище за второразредни студенти, но и убежище за безперспективни преподаватели.

Имаше си и добрите страни. Беше любящ съпруг. Беше добър баща за чувствително и уязвимо, но понякога вбесяващо дете. Ала когато започнеше да води лекциите си, ставаше прекалено педантичен. Беше твърде подробен, твърде сух и твърде предсказуем.

И все пак беше успял да подреди живота им в Бел. Животът на Конър беше тук, Кейтлин имаше успешна кариера в социологическия департамент. Беше получила постоянно назначение, студентите я харесваха и идваха на лекциите й на тълпи. Тя изкарваше седемдесет хиляди, много над неговите четиридесет и осем и петстотин. Нямаше да е честно неговият провал да я лиши от постигнатото.

Утре, точно в десет, щеше да отиде да проведе последното си събеседване с Марси за постоянното си назначение. Разбира се, това не беше официалното решение — то щеше да се вземе от комисията следващата седмица. Но до края на утрешния ден щеше да знае.

Подмина къщата на Марси и забеляза, че всички щори са спуснати. Сигнал? Поличба? Продължи да кара, обикаляше около къщите — но не и около тази на Марси, разбира се — и се мъчеше да спре тези нелепи и, за щастие, беззвучни сълзи.

Прибра се вкъщи. Надяваше се да избегне Конър, но не успя.

— Прав бях — каза синът му, докато той слизаше от колата. — Наистина бях прав.

— Конър, сгреши. Беше киста.

— Къде е?

— О, в боклука в поликлиниката.

— Тате, осъзнаваш ли какво е това? Това е извънземен артефакт! Важно е — има цял уебсайт, посветен на тях. Много уебсайтове.

Дан се опита да подмине сина си и да влезе в къщата.

— Тате, важно е… Ти си преживял среща от трети вид и…

— Млъкни! — викна Дан. — Защо просто не млъкнеш?!

— Защо викаш? — попита Кейтлин от вратата. — Какво е станало?

— Кейтлин, о, Господи, Кейтлин, съжалявам. Извинявай, Конър. Моля ви, простете ми и двамата. — Опита се да се усмихне, но не успя. Поклати глава. — Виж, Конър, ти нали винаги искаш лично пространство. Точно сега аз имам нужда от малко лично пространство. Наистина имам нужда.

— Тате, плачеш ли?

— Просто алергия към упойката.

— Баща ти току-що е опериран, Конър. Трябва да го оставим на спокойствие.

— Но, мамо, как така ще ги остави да изхвърлят имплант!

— По дяволите, няма такова нещо! Конър, за предполагаем гений се държиш като изумителен глупак. Да черпиш информация от уебсайт за извънземни импланти? Наистина трябва да се научиш да не вярваш на всичко, което четеш. Можеш да правиш сложни изчисления наум и да цитираш Витгенщайн, а вярваш на такива боклуци.

— Знаеш ли, тате. Витгенщайн е казал: „Най-големите ни глупости могат да са много мъдри“.

Дан знаеше, че няма смисъл да продължава. Независимо колко прав беше той, с още няколко сентенции Конър щеше да спечели спора. За да избегне това, Дан влезе в дневната, отвори шише вино и седна. Голф, хубаво вино и дълбок, дълбок сън бяха нещата, от които се нуждаеше.

Беше прекалил, разбира се. Момчето беше невероятно чувствително. Е, щеше да се извинява по-късно. Конър обаче знаеше как да го изкара от нерви. Наистина умееше да го прави.

Наля си вино, изпи го… и усети ухото си. Проклетото нещо пак се беше преместило. Беше се върнало на първоначалното си място под шева.

Дощя му се да изкрещи. Но не, щеше да е твърде грубо. Вместо това си наля още една чаша и я изгълта.