Сивите

Глава 11

Един по един членовете на Тръста минаваха през голямото бяло устройство, вградено в касата на вратата към конферентната зала на втория етаж на къщата на Майк в Джорджтаун.

Всеки спираше, за да изчака в това, което по същество беше магнитнорезонансна система, настроена специално да засича много малки метални обекти, а Майк наблюдаваше образ на цялото тяло, който се фокусираше върху плосък панел, разположен до входа.

— Влез, Чарлз — каза на главния им представител Чарлз Гън.

— Почиствам се всяка сутрин — заяви Чарлз. — Миналата седмица извадих един от врата си.

— Момент, Ричард. — Екранът показваше ярко петно дълбоко в мозъка на Ричард Форбс, шефа на сигурността на Тръста. — Сложили са ти един в темпоралния лоб, приятелю.

— Дълбоко ли?

— О, да. Този път ще ти трябва невероятен неврохирург.

— Е, приятели, в такъв случай явно засега отпадам. Ще се видим след лоботомията.

Последва нервен смях. Мозъчните импланти бяха рядкост. Изискваха отвличане, защото обектът можеше да бъде поставен само докато приемникът е напълно буден. На пръв поглед операцията би трябвало да е болезнена, но болка нямаше — и определено не оставаше никакъв белег. Сивите, освен всичко друго, имаха задълбочени познания върху атомната структура. Можеха да преминават през стени, ако пожелаеха, и със сигурност можеха да прекарат имплант през кожата без операция. Ужасното на мозъчните импланти беше, че можеха да се използват за фин контрол на съзнанието, доловим само от човек, притежаващ изключително високо самосъзнание.

— Те са предвидили тази среща — каза Чарлз.

— Да, знаят адски добре, че бихме искали нашият отговорник по сигурността да дойде на среща, свикана заради проблем със сигурността — добави Джон Ворона, докато минаваше.

Тед Касиус се оказа с имплант в черепа. Тези също бяха неприятни, защото бяха достатъчно близо до мозъка и можеха да се използват не само за следене, но до известна степен и за контрол.

— От колко време си с това, Тед?

— Имах ужасно главоболие преди два дни. Божичко, трябваше да се сетя!

— Длъжни сме да предположим, че и двамата сте под чужд контрол, така че трябва да си тръгнете. — Уилкис вдигна телефона. — Ще повикам тайните служби да ви придружат до „Уолтър Рийд“. Ако отидете по собствена воля, можете да промените съзнанието си, както знаете.

— Благодаря.

За щастие никой друг нямаше импланти и Майк най-накрая успя да заеме обичайното си място, второто отляво. Председателстваше Чарлз Гън — обикновено не идваше на срещите на комитета по сигурността, но Майк специално бе настоял да присъства.

Трите слепи мишки заеха местата си — трима мрачни и неразличими един от друг свързочни офицери от главните корпоративни групи, които извършваха доставки на технологии и процеси, чиито механизми бяха почерпени от сведенията на Боб. Казваха се Тод Ейбъл, Алекс Старнс и Тимъти Гринфийлд, всички малко над четиридесет, всички с вид на погребални агенти. Техните корпорации финансираха програмата за оцеляване. Създаването на базата данни с хората, които щяха да бъдат спасени, беше скъпо, а следенето на движенията им — още повече. Но това не беше нищо в сравнение със средствата за построяване на самите подземни убежища — сто, по половин милиард долара всяко, скрити по целия свят.

— Да започваме — откри срещата Чарлз. — Има някои патентни и процесуални проблеми, които се налага да обсъдим. Докъде сме с плазменото устройство за оптичните нанотехнологии?

Майк малко се обърка от този въпрос. Невидимата тъкан би трябвало вече да е в производство.

— Имаме ли нужда от още нещо от Адам? Мислех, че…

— Подготвен е доклад, Майк, скоро ще го получиш.

— Значи има проблем, Тими?

Лицето на Тими Гринфийлд почервеня.

— Наистина имаме проблем. — Идеята беше да се получи материал, който да поглъща светлината и по този начин да прави обекта невъзможен за виждане. Те знаеха, че сивите използват невидимо покритие, когато извършват отвличанията си, в добавка към странната им физическа способност да се движат така, че да следват и най-малкото трепване на окото, за да не може жертвата им да ги види.

Адам и Боб бяха разпитвани за това покритие хиляди пъти, в хиляди сеанси, необходими, за да се извлече информация от тях, цели петнайсет години. Разполагаха с петнайсет милиарда, за да доведат проекта до успешния му край.

— Имаме проблем със синтезирането. Химически. Трябва ни истинска формула. Това, което са ни дали, не е истинско.

Значи сивите пак бяха излъгали. Толкова години работа, стотици и стотици малки и привидно невинни въпроси — и всички бяха довели до поредната задънена улица.

Не че нямаха успехи.

— Как се справяме с електростатичния антифрикционен щит? — попита Майк Тод Ейбъл, който беше ръководител на екипа, работещ по този проект. Знаеше отговора по-добре от него, но искаше да напомни на всички, че извличането на информация от Боб и Адам има сериозен дял в постигането на резултати.

— Продължаваме работата. Засега наблюдаваме деветдесет и седем процента намаление на триенето по протежение на ъгловати повърхнини. Ако можехме да добиваме гравитит, щяхме да създадем неаеродинамични сферични летателни апарати и да имаме същия профил с нулево триене, който виждаме в корабите на сивите. Единственото, което ще ни липсва, ще са двигателите им.

— Сгъстената живачна плазма не може да се направи по-ефективна — каза Джон Ворона. — Извличаме максимума от нея.

Майк беше наясно с това. Като използваха комбинация от изследвания на древните ведически текстове за технологията на предходната земна цивилизация и въпроси към Адам, те бяха създали устройство с живачна плазма, въртяща се в мощно магнитно поле, което намаляваше теглото на обекта, който го носеше, с четиридесет процента. Простото хрумване, че ведическите споменавания на летящи апарати и оръжия се отнасят за истински устройства, беше помогнало на учените да напреднат много бързо.

— А какво става с гравитита? Някакъв прогрес? — попита Чарлз със странно веселия си глас, толкова неочакван от човек с вид на погребален агент, присъстващ на собственото си опело.

— Знаем какво представлява и къде се намира, но извличането му е съвсем друг въпрос — заяви Майк и погледна Джон Ворона, основния акционер в редица компании, които съществуваха благодарение на технологията на сивите. Една от тези компании, „Фотоник Рисърч“, копаеше от години в същите мини в Южен Кетскилс, които ползваха сивите, добиваше желязо в шахти в непосредствено съседство с техните, но не можеше да извлече повече от няколко молекули гравитит.

— Няма да спасяваме човешката раса с гравитит — каза Джон. — Можем да извличаме желязото и да го режем атом по атом, но намираме само един атом гравитит на всеки триста милиарда атома желязо. Сивите сигурно имат по-ефективна технология, иначе досега да са изтощили всички залежи от желязо на планетата, за да получат шепа субстанция с отрицателна гравитация.

Чарлз се обърна към Майк.

— Полковник, ако обичате, да преминем към въпроса за сигурността.

Майк се опита да си внуши, че не е изплашен, но определено беше — чувстваше се като ученик, който всеки момент ще си изяде боя.

— Имаме потенциална криза, която се нуждае от светкавичната ни реакция.

— Да не би Адам да е болен?

Боб беше поразен от домашна плесен. Това беше причината да държат Адам в изключително суха и чиста обстановка. Всички бяха ужасени да не загубят последния пленен сив.

— Не, слава богу! Но може да си имаме големи неприятности.

Джон Ворона въздъхна. Не беше търпелив човек и Майк можеше да предусети приближаващото избухване. Затова продължи по-бързо:

— Получихме информация за много необичайна операция от страна на сивите. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е изключително застрашителна. Триадата, която работи в Пенсилвания и нагоре до Канада, е излязла от определените си граници и е извършила похищение в едно университетско градче в Кентъки.

— Хм — каза Тод. — Започва да става интересно.

— Като цяло, пристигането на сивите през две хиляди и дванайсета няма да е твърде закъсняло, защото ще разполагат с начин да спасят човечеството от екологичната катастрофа. Работили са над това няколко хиляди години. И сега, господа, ще го използват срещу нас.

Това предизвика пълна тишина. Присъстващите бяха разчитали идващата катастрофа да освободи техния внимателно подбран фрагмент от човечеството от сивите. Никой не харесваше идеята за бедствието, което бяха убедени, че ще настъпи. Но се страхуваха от робството повече и благодаряха на късмета си и може би на Вог, че сивите ще пристигнат твърде късно.

— Продължавай — изръмжа Джон Ворона.

— Значи така — продължи Майк. — От известно време знаем, въз основа на извършените похищения, че сивите се интересуват по-специално от деца.

— Защото са малки, лесни за контролиране и богати на емоции — каза Джон. — Лесно се хранят от тях — добави с тон, изпълнен с презрение. Всички тук изпитваха неистова ненавист към сивите.

— Това не обяснява причината, а нашият проблем винаги е било нейното установяване. Сивите успяват да предвидят решенията ни. Винаги са десет крачки пред нас.

Джон затръшна куфарчето си, което лежеше отворено на масата.

— Достатъчно. Да се прибираме. Да последваме Форестал през проклетия прозорец.

— Твърде съм стар, за да скачам през прозорци — каза Чарлз. — Майк, довърши изказването си. Какъв е проблемът и какво искаш от нас?

— Почакайте — намеси се Тим, — ами програмата за линейните усилвателни оръжия? Ще имаме осемдесет до две хиляди и дванайсета. По този начин ще можем да осигурим унищожението на по-голямата част от човечеството. Той въздъхна. — Бог да ни опази. Не бих искал да се стига дотам.

— Мислиш ли, че сивите ще стоят със скръстени ръце и ще ни позволят да убиваме добитъка им?

— Не са закачали прототипа на линейния усилвател.

— Защото е само едно малко оръжие — каза Чарлз. — Няма потенциала да обърка плановете им.

Майк продължи:

— Сивите са замислили много изобретателен план. Очевидно са успели да селекционират дете, толкова умно, че да може да управлява и използва натрупаното от тях познание.

Ворона поклати глава.

— Има ли някакъв проблем, Джон?

— Значи са подготвяли това от самото начало?

— Аз го разкрих едва тази сутрин.

— Майк, ние ги познаваме от петдесет проклети години, а ти си разбрал едва днес?

— Виж, нека не говорим за мен.

— Напротив, искам да говоря тъкмо за теб! Два проклети дни не са достатъчно добър резултат!

— Задръж за малко!

— Ти задръж! И слушай. Защото това е спешно. Цялата ни проклета програма е в опасност, Майк. Свободата на човешкия вид.

— Защото някой не си е свършил работата — добави Алекс.

— Стига толкова — каза меко Чарлз. — Продължавай, Майк.

— Моите очаквания са, че те ще му прикачат нещо, което ще го свърже с колективното им съзнание.

— Имплантите не създават демони.

— В този случай ще го направят. Интелигентността на това дете ще му даде способност да използва в пъти по-огромни количества информация, отколкото нормално човешко същество.

Настъпи тишина. Уилкис наблюдаваше всички, докато разсъждаваха върху чутото и се опитваха да осмислят значението му.

— Господа — каза той, — ако това дете оцелее, човечеството също ще оцелее. Когато през две хиляди и дванайсета сивите се появят, вечерята им ще е сервирана.

— Вижте — обади се Тим Гринфийлд с гърления си глас, — абсолютно ли сме убедени, че идването им е лошо за нас?

— Не можем сериозно да обсъждаме въпрос, чийто отговор ще ни се изясни, когато е твърде късно за действие. За добро или за зло, не можем да поемем риска.

— Защо не се обърнем към детето, да го привлечем на наша страна? — попита Тод.

— Когато се обръщаме към него, се обръщаме към сивите — процеди Майк злобно.

— Тогава очисти детето — каза Чарлз. — Не би трябвало да е трудно, не и за професионалист като теб.

— Трябва ли да ви напомням, че всеки живот, който съм отнел заради проклетата операция, е бил отнет по заповед.

— Повтарям: убий детето.

— Затова съм тук.

Джон Ворона тресна с ръка по масата.

— Не ти трябва нашето разрешение! За Бога, Майк, тази среща е загуба на време. Убий проклетото дете!

— Джон, мътните да те вземат, ще ми дадеш ли шанс да се изкажа!

Ворона му хвърли гневен поглед.

Майк продължи:

— Проблемът ми е, че сивите не са сами в защитаването на това дете. Те са спечелили подкрепата на някои хора от нашата организация, които явно са попаднали под техен контрол.

Измъкна айпода си от куфарчето, включи малкия микрофон и пусна записа на разговора, провел се на Лост Ейнджъл Роуд.

— Жалко — каза Джон. — Те са достойни мъже, всеки от тях.

— И за мен е неприятно — прекъсна го Майк, — освен това мога да видя защо са направили този избор. Много хора ще бъдат погубени, ако се осъществи нашият план.

— Нямаш напредък в откриването на детето, предполагам.

— Не, Джон, но имам описание, получено от Адам тази сутрин. И без съмнение ще намеря момче, което отговаря на него, но ще убия погрешната жертва.

Тод се намеси:

— Освен ако не ти е дал описание на действителното дете с надеждата, че ще го приемеш за погрешно.

— Убий всички деца — взе решение Джон. — Но какво, по дяволите, да правим с Луис Крю, Роб и доктор Симпсън?

— Елементарно — каза Тими Гринфийлд. — Ще ги замесим с тероризма и ще ги пратим в Саудитска Арабия. Това ще приключи случая.

— Също така ще докара ЦРУ, военновъздушните следователи и ФБР, без да споменаваме саудитците. Имаме нужда от самолетна катастрофа, автомобилна злополука, опит за обир, завършил фатално, хубав инфаркт, нещо такова — изброи Чарлз. — Имаш на разположение година, за да ги очистиш. Не бързаме за никъде. — Той погледна Майк. — Избери начина, който сметнеш за най-добър.

— Детето е неотложният ни проблем и моля ви, нека да повторя: сивите го защитават…

— … както и нашите приятели от Лост Ейнджъл Роуд, не забравяй това, Майк.

— Господа — намеси се Тим, — извини ме, Чарлз, но мисля, че прекалявате със страха. Имаме години, за да се справим с това дете, и…

— Нямаме години: — възрази Майк. — Моля те, освободи се от това заблуждение.

— Съжалявам, Майк, но имаме време до две хиляди и дванайсета.

— Напротив, никакво време нямаме! По дяволите! Нека ти изясня как стоят нещата. В момента, в който приобщят детето или му сложат паразит, или както искаш си го представи, то ще стане неуязвимо.

— О, я стига!

— Прекарал съм последните петнайсет години от кариерата си в борба с Боб и Адам и предупреждавам, че ако оставим това дете да съществува дори ден, ние сме загубени. Те печелят. Няма да можем да му направим нищо. Винаги ще ни надхитрява. За Бога, той ще е по-умен, отколкото са те.

— Нека да пуснем атомна бомба над проклетия град — предложи Алекс. — Вдигни телефона и се обади на президента.

— Не мога да си представя, че ще се съгласи. — Чарлз поклати глава. — А и е по-добре да не привличаме прекалено внимание.

— Което ме води до следващия ми въпрос — каза Джон Ворона. — Майк, ти имаш добра репутация. Като вземем предвид, че си стоял на дъното на една дупка през последните петнайсет години, мога ли да знам защо трябва да вярваме, че притежаваш нужната квалификация за тази задача?

— Джон, изненадваш ме! — възкликна Чарлз. — Майк е моят избор и това трябва да е достатъчно. Но ако за теб не е, нека да представя нещата. Майк невинаги е прекарвал дните си, като се е подмазвал на проклетите сиви копелета в онази дупка. Изпълнявал е много трудни и неприятни мокри поръчки на младини.

— Добре, схванах.

— Не. Ти поставяш под съмнение авторитета ми, Джон. Правил си го и преди и сега го правиш отново. Е, добре, разбирам. Искаш ти да командваш парада. Много амбициозно. Може би, ако гласуват за отстраняването ми и те сложат на мое място, ще се справиш добре. — Погледът му обиколи масата. — Искаме ли вот на доверие? Господа?

Ничия ръка не се вдигна.

Той продължи:

— Достатъчно е да кажа, че преди няколко години Майк трябваше да се подчини на неприятната необходимост да се превърне в майстор на непроследимото убийство. Имаш доста резки по дръжката на пистолета, прав ли съм, Майк?

— Е, имам няколко — промърмори той.

— Използвал е всичко — от химикали, които предизвикват рак, до техники за контролиране на съзнанието, които карат хората да се избиват един друг. И никога не е имало опасност да бъде разкрит.

Ворона се усмихна на Майк.

— Тогава съм спокоен — каза представителят на ЦРУ. — Можем да разчитаме на вас.

— Очевидно атомната атака не ни е по силите, но мисля, че идеята на Алекс е добра — обади се Тод. — Можем да разиграем инцидент на злополука, да кажем, във военновъздушна база „Алфред“, която е в Кентъки, ако не се лъжа. Да изпепелим квартала с отклонила се ракета например.

— Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците — цитира Уилкис. — Но, разбира се — добави той, — Ирод е пропуснал. Ако ударим само част от къщите, ние също можем да пропуснем.

— Но ако ще действаме, трябва да действаме сега — каза Ворона.

— Господа — обади се Чарлз. — Мисля, че чухме достатъчно. Майк, трябва да намерим това момче. Ще ти помогне ли, ако имаш ТиАр?

— Триъгълникът е задължителен. Ще ми помогне да се придвижа до територията с минимален риск. Сивите неизбежно ще ме разкрият, но поне може да ме закара до мястото. Смятам, че като стигна, ще разполагам с няколко дни.

Той се изправи в знак, че срещата е приключила. Ворона беше прав за едно нещо: не можеха да си позволят забавяне.

— Задръж само минута — спря го Ворона. — Няма да излезеш оттук, без да ни кажеш какво смяташ да правиш.

— Мисля, че имаме собствени способи за контролиране на съзнанието, които могат да се окажат полезни в случая. Можем да ги използваме, без да разкриваме на сивите, че сме замесени. Как — това е моя работа.

— Има една система, която работи — каза Гринфийлд. — Предизвикването на агресия.

— Дългът зове, господа — заяви Майк, когато всички се запътиха към дневната за по няколко питиета. — Няма време, не и тази нощ. Никакво време.

Трябваше да стигне до Уилтън — това, разбира се, щеше да се окаже капан. По-важният въпрос беше как точно работи капанът и как може да бъде неутрализиран?

Ако въобще беше възможно.

Глава 12

Дан влезе в кабинета на Марси и усети как го обгръща, както реши, зловеща тишина. Залязващото слънце оставяше оттенъците си в пламналата й кафеникавочервена коса. Ръцете й държаха купчина листа, които трябваше да са мненията на студентите — проблясваха меко в късния следобед. Кожата й беше гладка, а чертите й екзотични: имаше големи честни очи и устни, които обикновено създаваха впечатлението за смях — но не приятния чувствен смях, за който говореше лицето. Марси беше преди всичко администратор. Тя уволняваше, съобщаваше лоши новини и наказваше сгафилите преподаватели за престъпленията им — пиянство, леност и, разбира се, разврат.

За миг си представи как пръстите й го докосват — мисълта беше странно възбуждаща. Премигна и се отърси от нея.

Тя се усмихна и той видя нещо неочаквано: някакъв вид топлота.

— Като имам предвид с какво разполагам тук — каза тя, — щеше да е от полза, ако си беше извоювал малко повече подкрепа сред преподавателите.

— Студентските мнения…

— Не мога да ти разкрия подробности, Дан.

— Разбира се, че не можеш. — Студентските мнения в Бел се държаха в тайна от преподавателите, така че да могат да се използват като средство и оръжие на администрацията. — Но са лоши, нали?

Марси прибра листовете в досието, от което ги беше извадила, подравни ги с дългия си наситеночервен нокът и затвори кафявата папка.

Отвън долетя далечната мелодия на групата „Бел Рингърс“ — свиреха, колкото и странно да беше, „Мун Ривър“, звуците се разнасяха от силния северен вятър, излязъл около обед. По коридора ехтяха гласове, веселият смях на някоя сексапилна студентка, която се занасяше, без съмнение, с някой колега обожател.

— Марси — почна той. Млъкна, поразен от изненадващото и напълно неуместно усещане, че я желае. Тя не правеше нищо, за да го съблазни. Дан погледна дясната й ръка. Ако се пресегнеше през бюрото и сложеше ръка върху нея, какво ли щеше да стане?

— Да? — Стори му се, че гласът й трепери. Но защо? Трябваше да му каже — да не би да беше уплашена? Но защо да е? Те не бяха приятели, а съобщаването на лоши новини беше основна част от работата й. Лоши отзиви от студентите, никаква преподавателска подкрепа, ясен случай, сбогом.

— Марси, виж, и двамата сме наясно какво става.

Тя се засмя кратко, с нервния кикот на смутено момиче.

— Мисля, че проблемът е, че курсовете ти не са секси.

Беше стигнал ръба на скалата: лоши отзиви, никаква подкрепа, а сега и критика за курса му. Следващата стъпка щеше да е — съжалявам, но не мога да гласувам за назначаването ти.

— Това е физиопсихология — завайка се той. — Ако чета лекции за психологията на абнормалното, ще видиш как отзивите веднага ще се подобрят.

— Малко вероятно е, преди да получиш постоянно назначение.

— Но не мога да получа назначение без добри отзиви, а не мога да получа добри отзиви без добри курсове.

— Тогава си йосарянизиран. Като всички нас. Бел ни йосарянизира всичките.

За миг нямаше представа какво му казва. После си спомни „Параграф 22“. Йосарян беше героят, хванат в безкрайна бюрократична примка. Потърси нещо, каквото и да е, което би могло да му помогне. Можеше да спомене име. Колкото и жалко да звучеше, но разполагаше само с това.

— Запознах се с един колега, когато бях в Колумбийския… как се казваше, да, Спид Вогъл. Та той познаваше Хелър.

Тя си записа нещо.

— Какво пишеш?

— Че познаваш приятел на Хелър.

— Има ли значение?

— Никакво.

Улови се, че гледа устните й, начина, по който ги притиска една към друга, леката пленителна влага в ъгълчетата на устата й.

Но защо? Полудяваше ли? Как можеше да изпитва подобни чувства към жена, която всеки момент щеше да разбие живота му?

Толкова отчаяно ли желаеше мястото, че да е готов да проституира за него? Вероятно — но дали Марси би откликнала? Тя имаше голям избор от преподаватели мазохисти, готови да скочат в леглото на мъчителката си. И все пак единственото, което го възпираше да прескочи бюрото, беше страхът, че подобно действие ще влоши нещата още повече.

— Марси — чу се да казва, гласът му бе прегракнал, сексуалният призив не можеше да се сгреши. Направо му се прииска да се плесне през устата… и внезапно тя го погледна и премигна. Веждите й се извиха, почти се събраха, очите й бяха изпълнени със сълзи, което ги правеше блестящи и страховити.

— Какво има? — попита със зловещ нисък тон, който го накара да си помисли, че се страхува от него.

Внезапно си спомни съня от пристъпите си, издигането към тъмната утроба на небето, пещерата в сребърната луна. Отърси се от него, за миг ужасен, че отново изпада в пристъп. Но не, това беше само спомен.

Марси се прокашля, вдигна длан и обърса устни с опакото на ръката си, размаза леко червилото си.

— Да — прошепна тя.

— Това събеседване ли е? — попита Дан. — Събеседването ми със съветника по назначенията? Стоим тук и се взираме безпомощно един в друг?

— Няма какво да обсъждаме, Дан — заяви Марси. Изправи гръб, допря дланите си и повдигна брадичка. Беше красива, трагично красива. Можеше да я съзре в тъмното — беше много уплашена. Но не, не беше тъмно и не беше уплашена. Впи поглед в него.

— Просто — очевидно, нали разбираш, мненията на студентите — е, те често са доста безразлични към добруването на човек, за когото знаят, че е в нужда.

— Знаят, че се боря за постоянно назначение?

Тя кимна, малката й уста са разтвори, очите й заблестяха.

— О, да — каза, и в този момент той осъзна, че трябва да я има. Трябваше да го направи, не можеше да се овладее. Наясно беше и с това, че тя усеща напрежението. Дан се изправи.

Тя плъзна поглед надолу по тялото му, после се прокашля. Бузите й поаленяха. Дан се изправи пред нея като войник на пост. Наум си каза: „Кейтлин, толкова се срамувам“. Бързото движение на Марси му разкри, че вече няма пътища за отстъпление.

Марси вдигна ръката си от бюрото й я протегна към него, изпънала пръсти.

За миг застинаха така — той притиснал бедрата си към ръба на бюрото, тя протегнала ръка във въздуха на няколко сантиметра от кръста му.

По бузите й се стичаха сълзи. Промълви — гласът й беше несигурен шепот:

— Какво стана нощес?

Нещо в него, някаква вътрешна стена се срина. Спомни си объркаността, съпътстваща детството му, звездите, разливащи се по лицето му, поле от сребро и черна зееща пролука.

— Чула си за това? — Отдръпна се от бюрото й.

После видя: тясна стоманена маса, Марси лежеше върху нея, възбудена, лицето й бе зачервено и запотено, пубисното й окосмяване — кафяво и сякаш поръсено с роса. И усети собствената си голота, прекрасна в нощния въздух.

Тя се задави, сякаш я бяха ударили.

— Дан — каза тя. — Дан.

Очите й се разшириха, заблестяха, зеленото им стана ярко, непоносимо за гледане, твърде оцъклено, твърде… наранено.

— Марси, чуй…

Тя се изправи, заобиколи бюрото и се сгуши в ръцете му. Притисна се към него, още по-близо, и Дан усети дългите й тежки хлипове да потъват във вълнения му пуловер.

— Съжалявам — каза той, — толкова съжалявам.

Марси се притисна към него още по-силно. Устните им се докоснаха, питаха се едни други дали трябва да има още. Дали тя — от всички създания точно тя — може да бъде допусната в това светилище?

Дан я придърпа към себе си и се остави целувката й да го отнесе.

Глава 13

Вече от около година Лорън беше започнала да мисли за себе си и за Адам като за двойка — не в смисъл на любовници, а на близки приятели. Тя нямаше сексуални чувства спрямо Адам, разбира се, а идеята, че той може да храни подобни чувства към нея, й се струваше невъобразима. Но имаше нещо друго между тях. Той обичаше да изследва ярките й преживявания — секс, гняв, страст, загуба, триумф, дребните й извратености — малките фантазии, с които понякога релаксираше — безпомощност, разпаленост. И детството й. Адам се движеше през детските и спомени като тигър, дебнещ сред високата трева.

Обикновено самият той беше странно празен откъм емоции. Почти би могло да се повярва, че е машина, беше толкова — не, не студен, това също беше емоция. Сърцето на Адам беше празно. Но тази сутрин, докато й показваше образите на загиващия кораб и на супермаркета, пълен с гладуващи хора, беше усетила мощно усещане за безпокойство и беше решила, че тези образи представляват някакъв негов дълбок страх, а следователно на целия му вид. Те имаха колективно съзнание, свързани бяха по някакъв тайнствен начин през Вселената. Лорън мислеше, че това може да се обясни с квантова свързаност. Един сив можеше мигновено да комуникира със сив в друга галактика, но му беше почти невъзможно да общува с човешко същество.

Беше започнала да чувства, че непрестанните усилия на Адам да сподели сърцето й имат определящо значение за него, а вероятно и за другите от вида му.

Те не бяха хищници, както мислеше Майк, а хора, които по някакъв начин бяха станали машини. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че са най-проницателните възможни пришълци: бяха живи, наистина, но нямаха достъп до екстаза, който за нея определяше целия смисъл на живота.

Лежеше, взираше се в тавана на дневната и слушаше с половин ухо първенството по голф, което Тед гледаше по телевизията. Какво беше то? „Мастърс“? Тя обичаше голф, харесваше й точността, борбата, вътрешното спокойствие, както и да бие Тед в играта… което й се удаваше понякога.

Тед беше нейното убежище сред бурята от отчаяние, която обграждаше Адам. Чудеше се дали сивите не са загубили душите си. Това ли беше проблемът им — някога са били по-живи, отколкото в момента, и сега претърсваха вселената за някакъв начин да преоткрият себе си?

Адам отблъскваше всеки опит, който Лорън правеше, за да научи нещо повече за расата му. Когато се опитваше да проникне в съзнанието му по начина, по който той навлизаше в нейното — като се докосваше до картини, складирани там — всичко, което откриваше, беше бяла светлина. Неподвижност. Той я блокираше.

Зловещо усещане. Какво имаше да крие?

Изведнъж чу звуците на сирената отвън — нещо наистина необичайно за Юнивърсити Парк. Протяжният оглушителен клаксон, който я съпътстваше, можеше да означава само едно — пожарна кола.

Е, това беше по-възможно. В общежитията, разположени в двата кампуса, от време на време избухваха пожари, обикновено заради пламнали матраци или дивани. Доста рядко някоя от красивите стари къщи на Юнивърсити Парк се запалваше. И все пак щеше да е изключително сериозно, ако комплексът бъдеше заплашен по някакъв начин. Лорън стана, отиде в антрето и си облече якето.

— Къде? — извика й Тед, докато тя минаваше през дневната.

— Излизам. Ще се върна скоро.

Той знаеше, че няма смисъл да пита.

Лорън излезе на улицата и подуши леката миризма на дим. Добре, това можеше да се очаква, след като в квартала има пожар. Качи се в колата си и потегли към комплекса. Докато завиваше, с ужас видя три пожарникарски камиона спрели на улицата.

Устата й пресъхна, тя започна да прехвърля наум стъпките по обезопасяване на засекретените области. Никой — дори пожарникар — нямаше право да стига до асансьора.

Докато отбиваше в алеята за паркиране, видя, че самата къща не гори — но пред нея се бяха струпали пожарникари. Трескаво затърси из портмонето документите си. Майк беше във Вашингтон, а Анди — в почивка. Често оставяха Адам сам. Той беше в безопасност там долу и когато не го разпитваха, лежеше неподвижен като захвърлена играчка. Ако започнеше да се движи, сензорите щяха да предадат на нея и Анди за това, така че можеха да го следят от лаптопите си. Никога не се беше случвало обаче.

Слезе от колата и отиде при пожарникарите. Чак от другата страна на градинската ограда се надигаше пушек.

— Какво става?

— Пламнала е тревата — вероятно са я запалили деца.

— Няма да стигне дотук, нали?

— Не, госпожо. Затова сме на линия.

— Добре, благодаря ви. Вижте, ще съм в къщата. Ако има някаква промяна, ме уведомете.

Влезе през главния вход. Преди да слезе надолу, отиде до кабинета си и включи компютъра. След гласовата идентификация пусна материала от клетката на Адам.

За разлика от човешкото око, камерата виждаше това, което е пред нея. На камера понякога можеше да различиш Адам. Той обаче усещаше, че е наблюдаван, и изчезваше за части от секундата.

Лорън с ужас установи, че той се движи — неясно сиво петно, замъглено допълнително от устрема, прелитащо от стена до стена. Поне не летеше като някаква гигантска побесняла муха-месарка.

Изтича до асансьора, сложи палеца си на пръстовия скенер, качи се и се спусна в дупката. Приготви се набързо — покри само лицето и ръцете си с овлажнител. Кожата й беше станала твърда като шкурка, така или иначе. Не си сложи антихистаминова инжекция, но натъпка инжектор с адреналин в джоба на панталоните си. След това пристъпи в преддверието, изчака външната врата да се затвори и влезе в клетката.

— Здравей — рече отчетливо. Отиде до стола си, седна, затвори очи и насочи вниманието си към физическите усещания на тялото. И след като по този начин отклони вниманието си от мислите си, даде знак на Адам, че може да влезе в нея.

Той нахлу с пламенността на куче, скочило към гърдите на господаря си след дългото му отсъствие… или на връхлитащ лъв. И двете усещания присъстваха при навлизането на Адам. Този път той не потърси сексуалните й спомени, а тези от ранното й детство.

Озова се у дома си във Фили, в кабинета на майка си, и всички мебели изглеждаха невероятно високи. Плъзгаше се от стол на стол, а сърцето й пееше. Това беше момент, към който той се връщаше често. Мигът, в който беше направила първите си стъпки.

Тя обичаше тези спомени, които Адам изтръгваше от детското забвение. Благодарение на него си беше спомнила раждането си и дори мигове от преди това. Някакъв вид тайно общуване с майка й в утробата.

После Адам прескочи към момента в дневната, когато беше на две и стоеше и гледаше как слънчевата светлина се процежда през прозореца. И слушаше как гласът на слънцето пее песен, чиито думи бяха скрити по-надълбоко, отколкото дори Адам можеше да достигне.

Посланието на тези разходки из най-ранния й живот беше ясно: погледни това, което ще ти покажа сега, с непредубедените очи на дете. Тя опразни още повече ума си и зачака.

Плъзгаше се като в сън и видя Земята отгоре. Северна Америка се придвижваше бавно към залеза. Но беше кафява, цялата кафява, а очертанията на бреговата линия бяха различни. Флорида беше просто тесен шип, наполовина от обичайния си размер. Карибите бяха безизразно синьо. Цялото източно крайбрежие беше потопено под кафяво петно мръсна вода. После видя числата и осъзна, че това са поредици от дати, започващи от 2012 и продължаващи до 2077 година.

Пое дълбоко дъх. Вече разбираше смисъла на кораба, гладуващите хора в супермаркета: Адам я предупреждаваше за огромна катастрофа.

— О, Адам — каза тя. — Ще кажа на полковника. Със сигурност ще му кажа.

Той започна да лети наоколо като ракета, удряше се в стените със зловещи хрущящи звуци.

— Адам! — Тя скочи от стола, но той вече фучеше, летеше толкова бързо, че можеше да чуе жуженето му, но не успяваше да види повече от едва доловим отблясък на сива кожа или блещукането на едно от огромните черни очи.

В този момент, без ни най-малко предизвестие, гъст дим нахлу през отдушниците на вентилационната климатична инсталация.

За миг Лорън замръзна, съзнанието й беше неспособно да възприеме случващото се.

Димът се кълбеше под тавана и тя успя да види, че е прорязан от пламтящи червени нишки. Лампите започнаха да мигат и да мъждукат.

Този проклет пожар, който не би трябвало въобще да е опасен — а какво стана!

— Адам — извика тя. — Трябва да излезем!

С две широки крачки прекоси стаята. Отвори предпазителя на алармата и я натисна с опакото на ръката си.

Завиха сирени, комплексът мина на аварийно осветление и вратата към преддверието се отвори.

— Адам! — изкрещя тя.

Пушекът се спусна като завеса, обгърна всичко в мастилена тъмница. След секунда огънят стигна до главата и врата й, парна я със свирепа, ужасяваща горещина. Тя прикри главата си и клекна.

— Адам! Ела! Адам, стой ниско!

Нищо не се случи. Тук видимостта беше слаба и беше горещо, но поносимо.

Можеше да усети как миризмата на собствената й опърлена коса се смесва с тази на дима. Следващото й вдишване предизвика рефлекс, за който не подозираше, че съществува. Задушаването носеше усещането сякаш някой я удря силно по гърба, а задавянето бе като пружина, която се разтяга в гърлото.

Измъкна се през преддверието и тръгна към контролната зала. От тавана се сипеха метеори от пластмаса.

Беше я страх, боеше се, че е загубила Адам, но знаеше, че трябва да се измъкне бързо или ще получи смъртоносни изгаряния. Вратите на асансьора бяха отворени, но не посмя да влезе. Опипом стигна до вратата към аварийното стълбище. Отвори я. Докато минаваше, пушекът нахлу след нея и тя едва успя да я затръшне.

В следващия миг я открехна, но отвъд нямаше нищо освен дим, а вече и пламъци, разгаряха се в шахтата.

— Адам! Адам! Адам!

Вратата започна да припуква и жегата я удари в лицето, въпреки че стоеше приведена. Не й остана друг избор, освен да я затвори пак.

Разплакана и разкашляна, Лорън започна безкрайното изкачване по дългата тясна аварийна стълба. Чудеше се как градинският пожар в съседство е успял да се разпростре в комплекса. Искрите някак си бяха успели да нахлуят в подземното ниво и да предизвикат възпламеняване в климатичната вентилационна система.

Измъкна мобилния си телефон, но все още нямаше обхват. Продължи нагоре и стигна последната площадка толкова изтощена, че трябваше да спре и да си поеме дъх, преди да отвори вратата за фоайето.

Опипа я и отбеляза, че не е гореща. Открехна я и погледна. Във фоайето стояха двама пожарникари. Приглушените потропвания над главата й разкриха, че още някой е на стълбите, водещи към кабинетите.

Отдолу се чу тътен и стълбището се изпълни с дим. За миг стана невероятно горещо, залютя й на очите и започна отново да се задушава, още по-зле отпреди.

Нямаше друг избор, освен да действа. Не можеше да остане тук. Отвори вратата, което превърна стълбищната шахта в комин.

В следващия момент вратата се изплъзна от ръцете й и пожарникарите я извлякоха навън — и я затръшнаха в момента, в който младата жена се озова в безопасност.

— Добре ли сте?

— Да.

— Замаяна?

— Не. Гърдите ми горят.

— Има ли още някой долу?

Искаше й се да каже „да“, искаше й се да се опитат да спасят Адам. Но не можеше. Тези мъже нямаха разрешителни. Нямаха право да влязат в комплекса.

Тя бръкна в дънките си, измъкна документите си и изпъшка:

— Тази сграда е секретна. Няма никой друг в нея и не може да се влиза без разрешение.

— Има пожар, госпожо. Ще влезем.

— Не! Незаконно е! — Пак извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на прекия си началник.

Използва бързо избиране… и попадна на телефонен секретар.

— Полковник, имаме пожар, тук са много неоторизирани длъжностни лица и трябва някой да овладее ситуацията. — И затвори.

В този момент се появи Анди. Влетя във фоайето и я прегърна.

— Господи! Останал си без вежди!

Вратата на фоайето се разпука и навън се изля огън с яростта на вода от спукана тръба. Анди я изведе навън, а пожарникарите започнаха да развиват маркуч.

— Ужас! — каза тя.

— Къде е той?

— Не можах да го спася.

— Господи!

— Не бива да намерят останки. Не можем да позволим да намерят останки.

— Знам.

Телефонът й иззвъня.

— Уилкис е — каза тя. — Полковник, тук има пожар, продължава.

Тишина. После много спокойно:

— Какво стана?

— Пожар в съседната градина. Щом чух сирените, веднага дойдох. Пожарът не изглеждаше сериозен, но почувствах, че трябва да съм с Адам, така че слязох долу. След минути целият комплекс се изпълни с огън и дим. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Какво е състоянието на Адам?

— Той е долу.

— Значи е мъртъв?

— Предполагам, че да.

Отново тишина. После звук, за който Лорън допусна, че може да е вик, но беше толкова висок и толкова близо до телефона, че се накъса на поредица писукащи електрически шумове. После го чу да си поема въздух. Най-накрая каза:

— Добре. Не може да допуснете тези хора да слязат долу. Всичко може да се случи, това е извънредна ситуация.

— Сър, не мога да ги спра, те не ми се подчиняват.

— Глави ще падат, ако не овладеете ситуацията. — Каза го толкова меко, че дори не изглеждаше като заплаха.

— Сър, къде сте? Можете ли да дойдете тук?

— Имам поне час път със самолет, по дяволите! Вие се оправяйте, полковник. — Направо процеди последната дума. И прекъсна.

— Наистина е вбесен — промърмори тя.

— Естествено, че ще е. Знаеш ли какво загубихме тук? Най-важното нещо, което притежава тази страна. И Уилкис ще трябва да понесе отговорността за това. Няма начин да не е вбесен.

Майк не можеше да се разходи в самолета — кабината беше твърде тясна, — така че започна да разтърква облегалките на стола. Трябваше да докладва за случилото се, и то веднага. Каза по интеркома:

— Трябва ми кодиращата кутия.

Това малко и сложно устройство предаваше и приемаше квантово кодирани сигнали, които не можеха да бъдат разшифровани от натрапници.

Вторият пилот му я донесе и се върна в пилотската кабина. Майк изключи интеркома, после хвърли поглед към вратата, през която беше минал пилотът, за да се увери, че е затворена.

Издърпа червената слушалка и набра защитения от подслушване номер на Чарлз Гън. По средата на втория сигнал се чу отривистото:

— Гън.

— Чарлз. В ситуация две-едно-нула съм. Разбираш ли?

— Мамка му! Как се издъни така?

— В самолета съм, по дяволите. Глас е виновна. Глас е оставила ситуацията да се изплъзне от контрол.

— Глас… Глас вече няма значение. Тя е неудобство, както и всички от поддържащия персонал.

— Наясно съм с това, Чарлз.

— Е, действай целесъобразно тогава.

Майк затвори. Мислеше. Сивите не стояха неподвижно — те осъзнаваха, че съществува заплаха, и знаеха посоката, от която идва.

Но всяко нещо по реда си. Да очисти поддържащия персонал. Анди беше добър човек и щеше да му стане неприятно, но Лорън — колкото и хубава да беше, той щеше да се наслади на смъртта й.

Шибаната кучка беше загубила АДАМ!

Глава 14

Дан се беше прибрал вмирисан на бъчва, пиян и опиянен от всички невероятни неща, беше влетял в дневната и си беше пуснал „Одата на радостта“ — и я пускаше отново и отново, все по-силно. Лежеше в тъмното, на пода, като огромна прокъсана парцалена кукла. Кейтлин искаше да го прегърне, да го приласкае майчински. Майка му била почти безразлична към малкото си момче и Кейтлин усещаше, че Дан има нужда от окуражаващата й подкрепа точно в този миг.

Беше й ясно какво се е случило: Марси Котън беше опропастила шансовете за назначението му. Беше уплашена, трябваше да го признае, защото не можеха да останат тук само с нейната заплата. Така че това, което щеше да се случи, беше да се сринат от тази академична скала в смесицата от малки, съвсем незначителни колежи и непрестижни училища и да прекарат остатъка от живота си едва свързвайки двата края.

Погледна часовника. Осем и двайсет. Влезе в дневната и включи лампата.

— Недей!

— Дан, лежиш тук от часове.

— Моля те, остави ме на мира!

— Няма, Дан.

Той не каза нищо.

Кейтлин продължи:

— След малко Конър ще се прибере и искам тримата да седнем заедно и да обсъдим ситуацията като семейство. — Наложи й се да надвиква музиката. — Дай да изключим това.

Отиде до уредбата и натисна бутона.

— Стига толкова.

Дан се надигна от пода и отиде до барчето.

— Я да видим какво има тук… Уф!

Измъкна прашасала бутилка ментовка — жена му я беше пропуснала. Ментовката бе останала от някакво далечно лятно празненство, когато поливаха с ликьора топките сладолед. Иначе Кейтлин беше изнесла другото пиене в гаража.

— Недей да пиеш. Вониш на бърбън. Надявам се, че не си ходил в „Пийп“?

„Пийп Ин“ беше вертепът на кампуса и един преподавател със сигурност не биваше да се напива там.

— Точно това направих. Пих точно там, с абсурдната идея, че мога да се напия, преди да се мръкне.

— Дан, ще се справим. Все ще ни се случи и нещо хубаво.

Той я изгледа, сякаш се е побъркала, и бавно поклати глава. После оголи зъби и избухна в тих, агонизиращ смях.

— Марси Котън ми обеща назначение.

Кейтлин се хвърли на врата му.

— Значи си успял!

Той кимна.

— Е, прощавам ти, че си се напил. Марси ли ти го каза? Наистина ли ти го каза?

Той кимна.

— Ще получиш одобрението й за назначението! О, Боже!

Дан се взираше в нея с празни очи, долната му устна беше увиснала — изражение, което разкриваше, че това не е цялата история.

— Ако трябва да бъда наказан, как би постъпила?

— Що за странен въпрос?

— Ако съм… направил нещо лошо?

— Какво да си направил? Получил си назначение. Това едва ли е повод за наказание. Марси сигурна ли е?

— О, да. — Той затвори очи и поклати глава.

В този миг Кейтлин осъзна какво се опитва да й каже — че между него и Марси Котън се е случило нещо. Не, не беше възможно. Да легне с Марси, за да го назначат?!

— Дан, какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Разбираш ме.

— Не те е срам!

Входната врата се отвори и Конър се провикна:

— Ей, прибрах се.

А Дан каза:

— Съжалявам, скъпа, наистина съжалявам.

Конър влетя вътре.

— Здравей, мамо, здравей, тате. Току-що станах свидетел на изумително видеоредактиране. Келтънови имат невероятен запис и ще го донесат, Поли и техните също ще дойдат и може да…

Спря и ги изгледа.

— Ей, какво ви е?

Кейтлин вдиша дълбоко, мъчеше се да потисне гнева и болката, които бушуваха в нея.

— Мамо?

— Слез долу, ако обичаш.

— Ама те ще донесат видеозаписа на НЛО. Всички ще дойдат да го гледат на широкоекранния телевизор.

Точно сега съвсем не й беше до сбирки, но нямаше как да я избегне.

— Слез долу, а като дойдат, ще направим пуканки.

— Защо говориш така?

Кейтлин почти го избута по стълбите и затвори вратата. После се върна при Дан — той се беше свлякъл на дивана и бе скрил лицето си в шепи.

— Глупак такъв — тихо каза тя.

— Удари ме.

— Дан, не си падам по физическата разправа. Но това, което държа да направиш, е да се качиш горе, да си събереш нещата и да си разкараш проклетия задник от къщи. — Направи реверанс. — Ако обичаш.

— Не знам какво стана. Не знам как да го обясня.

— Спал си с нея, за да получиш назначението.

— Не.

— Това е ужасно. И още по-отвратителното е, че си го признаваш. Какво стана с теб? Как се превърна в този пиян пелтечещ нещастник, който виждам пред мен! Със сигурност не съм се омъжила за него.

— Прости ми, моля ти се.

— Ха, колко е лесно! Напиваш се, плачеш и какво става — аз те подритвам, навиквам те и нарушаването на свещения обет е забравено? И ако смяташ да ходиш да преспиваш с нея в предобедите отсега нататък, тогава какво ми остава на мен? Да се преструвам пред всички в този жалък аквариум и да страдам от моя — каква е думата? — позор, предполагам. Да, от моя позор.

— Направи ме… уязвим. По някакъв начин ми повлия.

— Кое?

— Инцидентът!

— Значи става нещо странно и заради това отиваш да чукаш Марси Котън?

Дан поклати глава.

— Накара ме… да я желая. Не знам защо и как, но точно така стана. Двете неща са свързани.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Не знам.

— Дан, аз страдам заради насилието в семейството ми, а ти заради пренебрегването в твоето, и, Дан, никой не може да ни излекува, затова сме заедно. Но ти, ти отне нещо от връзката ни, и то е съществено, защото доверието има по-неотменима стойност за хората с предадено детство.

— Не беше заради назначението. Беше… — Разтърси глава. — О, мила… беше сякаш някакъв демон долетя и ни обви в огън. Бях толкова уморен, изненадан и облекчен — и внезапно се намерих в ръцете й.

— Не ми споменавай за това! За Бога, Дани, имай малко милост!

Той потъна още по-дълбоко в дивана, беше уморен, съсипан, съвсем различен от борбения и силен съпруг, когото тя обожаваше. Когото беше обожавала. Изглеждаше като човек, станал жертва на вампир, със сенки под очите и посивяла кожа.

Стомахът й се беше свил на топка от страх, кожата й беше толкова студена, че тя потрепери. Това беше нейната опора, този брак, заради искреността и богатата чувственост на любовта. Но как можеше да му позволи да я докосне сега? Как би могла да го понесе?

— Мамо, какво става?

— Конър…

— Явно има нещо и искам да знам.

— Конър, моля те…

Момчето влезе при тях.

— Карате се и искам да знам защо.

На верандата се появиха фигури — от тъмното, с фенерчета в ръце, светлините подскачаха.

Конър се спусна към вратата.

— Това е възможност за мен, не я проваляйте!

Дан се изправи, понечи да целуне Кейтлин по бузата, но предвидливо размисли и отиде да поздрави Келтънови.

— Трябва да видите това — заяви Джон въодушевено. — Наистина е удивително странно.

— Не е каквото изглежда — каза Дан. — Обяснимо е, повярвайте ми.

— Не, татко, не е — възрази Конър. — Точно там е цялата работа.

Дан отиде до кухнята и се обади по телефона. Крис вдигна на третото иззвъняване.

— Да не те събудих в девет и петнайсет?

— Бяхме навън с телескопа. Вечерта е ясна и съзвездието Рак се вижда добре.

— Като говорим за съзвездия, Келтънови дойдоха с касета с вероятно най-интересния запис от онази шега.

— Шега?

— Случката с пламтящия балон.

— Това може да са исторически кадри.

— Как по-точно?

— Виждаш някого в полето. А после го няма. Мисля, че беше пришълец.

Наистина беше видял някого. Това беше допълнителен аргумент в подкрепа на теорията му за шегата, но можеха да обсъдят това по-късно.

— Донеси нещо за пиене. Жена ми е опразнила бара.

Затвори телефона и се върна в дневната — всички бяха насядали пред телевизора.

— Събираме се около лагерния огън — рече той, — виждаме фигури в искрите. Така се раждат митовете. — Седна и добави: — Джефърсови ще пристигнат след малко.

Поли Уорнър дойде от кухнята, следван от родителите си, а след това и от Крис и Нанси.

— Сивите са! — почти викна Конър. — Провеждат операция тук, в Бел.

— Щом казваш — съгласи се Поли.

Тери се обади:

— Разполагаме с видеозапис без обяснение.

— Орязан много внимателно, сигурен съм.

— Всъщност не — възрази Джон раздразнено. — Тук е всичко заснето. Нищо не е рязано. Изтривано всъщност. Защо да изтривам нещо?

— Копирахме го на дивиди — каза Тери, докато слагаше блестящия диск в плейъра — Сега ще видите всичко заснето.

Плейърът погълна диска. Последва тъмнина, после серия проблясвания.

— Страхотен запис, няма що — изсумтя Дан.

— Чакай малко — каза Джон.

Чу се тежко дишане, после трополене.

— Това сме ние, докато тичаме — обясни Конър.

— Ти беше ли там?

— Беше — каза Дан на Поли.

Още един проблясък, после замъгляване. Дан започна да си мисли, че няма никакви сериозни кадри… и внезапно екранът се изпълни със светлина. И с писъци — толкова ужасяващи и пронизителни, колкото в момента, когато се беше случило. Настъпи мълчание. Поли се премести по-близо до Конър и Дан отбеляза това със задоволство. Чу се как крещи, после видя себе си И Конър в светлината на нещото.

— Конър, наистина си бил точно там! — прошепна Поли.

Това беше най-зловещото нещо, което Дан беше виждал. Открояваха се две бледи линии — едната минаваше по дължината на обекта, а другата — през центъра му. Зад нещото имаше някакво движение в светлината, сякаш нещо се издигаше от пролука, скривана от корпуса на обекта.

— Ето го виновника ви — обади се той. — Нанси, подготви се да разпознаеш студента, който има нужда от превъзпитаване.

Обектът се издигна малко и светлината му затрептя.

Женският глас, който крещеше, млъкна, после се извиси и студен ужас прониза Дан — разтърсващо и неочаквано като гръм от ясно небе.

— Господи! — прошепна той.

— Какво? Какво има, Дан?

— Не пропускайте това — посъветва ги Джимбо.

Със сияен проблясък в рамките на един кадър обектът изчезна и остави изчезващия силует на фигура, едва различима в тъмното. Тя се завъртя, но всичко стана толкова бързо, че не можеше да се види почти нищо. Последва тишина, тъмнина.

— Сивите са — извика Конър и скочи. — Казах ти, Поли, сивите са!

— Да, прав си — съгласи се Поли. — Трябва да отида до тоалетната.

И излезе.

Дан едва чуваше какво говорят около него. Виеше му се свят. Защото бе разпознал Марси, беше почти сигурен. Но какво можеше да означава подобно нещо? Тя ли стоеше в дъното на шегата? Да не би да беше превъртяла? Това би могло да обясни странното съблазняване, може би дори да го оправдае в очите на Кейтлин… евентуално. Но тогава всичко щеше да е направо невероятна интрига.

Замисли се. Ами ако не беше шега? Ако Крис и Конър бяха прави и наистина имаше някаква аномалия? Може би и той, и Марси бяха пострадали от нея. Известно беше, че психологическата травма подтиква хората към сексуална активност. Имаше дори популярно име: „синдром на бойното поле“. Беше объркан и честно казано, уплашен. Искаше му се да не беше изпил толкова много алкохол в „Пийп“. Чувстваше се зле, главата му се пръскаше, а сега трябваше да размишлява над този странен и невъзможен вариант.

— Момчета, можете ли да пуснете забавено последната част?

Тери натисна няколко копчета на дистанционното и фигурата се появи отново, неподвижна, с гръб към камерата.

— Малко да оправя контраста… — промърмори Тери.

Сцената стана по-осветена, фигурата — по-ясна.

— Това балон ли е? — попита Кейтлин.

— Това е главата, мамо.

Докато Тери превърташе образа кадър по кадър, фигурата се обръщаше с кратки спазматични движения… лицето се видя в размазан полупрофил.

Възцари се пълна тишина. Картината беше неясна, но едно беше ясно на всички: това не беше дегизировка или надута играчка. Единственото видимо око беше черно и тясно, издължено, блестящо. И придаваше на създанието спиращ дъха заплашителен вид. Долната част на лицето беше сбръчкана, както може би би изглеждало лицето на някой много възрастен човек, лице на човек, дълбоко белязан от изпитанията на времето. Имаше едва загатната уста, почти само чертичка.

С още едно натискане на копчето се появи следващият кадър. На него устата беше леко разтворена, а впечатлението за изненада, което натрапваше, беше толкова наситено, че изглеждаше зловещо.

На следващия кадър фигурата беше изчезнала.

Дан осъзна, че опипва ухото си, и си спомни думите на Конър. О, небеса, ами ако беше вярно?

Съзнанието му възропта. Просто не можеше да е вярно, защото ако беше, значи той вземаше някакво участие, както и Марси, а какво би им причинило това?

— Вижте извика им Поли — беше се върнал — и излезе през остъклената врата на верандата.

Конър го последва.

— Те са — каза тихо, с треперещ глас.

— Господи, възможно ли е? — измърмори Джимбо.

Сияние се издигна зад редицата борове, които отделяха къщата от полето.

Дан също излезе на верандата. Блясъкът беше по-малък, но за сметка на това много по-ярък и наистина идваше някъде от полето.

Имаше ли контакт? Бяха ли решили извънземните да се приземят в малко университетско градче?

Някак си не изглеждаше възможно. Всъщност просто не можеше да бъде.

И тогава видя звездите — бавно обикаляха около него, — предизвестие, още едно, третото за два дни. Може би ако можеше да стигне до дивана, никой нямаше да забележи започващия пристъп и как губи съзнание. Едва успя да се ориентира през морето от звезди, които го обграждаха, и някак успя да намери дивана, като за малко да седне в скута на Маги.

— Задръж малко топката, мой човек — сопна се Кейтлин.

— Съжалявам! Съжалявам!

Отпусна се. Пред него не беше блестящото сребро, което виждаше обикновено, а стая. Имаше човек там — дете. Изключително красиво… и познато. Той извика — и пристъпът приключи.

— Дан!

— Съжалявам!

— Дан, чуваш ли ме? Спри момчетата.

Осъзна, че, Поли и Конър са навън и тичат като луди към полето, а лъчите на фенерчетата им подскачат.

Светът сякаш беше замрял. Харли и Маги го гледаха, израженията им бяха съвсем еднакви — вдигнати вежди и нещо като усмивки.

— Най-вероятно е това — каза Крис.

Кейтлин блъсна вратата и се втурна надолу по стълбите. Дан я последва.

— Хайде, Конър — извика Поли.

— Чакай — изкрещя Конър. — По-добре е да сме двамата.

Уорнърови бяха излезли на верандата, стояха и гледаха. После Дан видя и Крис до тях и викна:

— Идвайте де!

Всичко изглеждаше сякаш се случва на забавен кадър. Крис започна да слиза по стълбите.

Дан затича след Конър и Кейтлин, пазеше се от клоните на дърветата.

Щом излезе на полето, видя ярка светлина — всъщност изглеждаше като точка. Видя и силуетите на двете момчета да я приближават, и този на Кейтлин зад тях.

— Не ви мислим злото — извика Конър. После го повтори на френски.

— Конър, спри! — изкрещя Кейтлин.

— Елате! — викаше Поли. Гласът му звучеше, сякаш се давеше.

Дан затича по-бързо. Децата сигурно бяха ужасно уплашени.

— Чакай, получавам съобщение в съзнанието си — викна Конър. — Искат да се приближим.

— Вдигнете ръце, приятели.

Двете момчета пристъпиха напред — и внезапно светлината угасна.

— Бягайте, момчета — извика Дан.

А после чу смях, смеха на много деца. Чу смях и зад гърба си и се обърна — и видя Уорнърови, идваха през дърветата. И те се смееха.

— Проклятие — изруга Крис в тъмнината. — Винаги се провалям.

Проблеснаха фенерчета и Дан осъзна, че е заобиколен от деца — смееха се и викаха, и осветяваха с фенерчетата си Конър, уловен в центъра на този кръг на подигравки.

Беше шега и като че ли участваха почти всички съученици на Конър.

Конър скри главата си с ръце, сякаш гласовете им бяха камъни.

Кейтлин обикаляше около децата, опитваше се да разкъса кръга им и да стигне до детето си.

Дойдоха Харли и Маги, усмихваха се приветливо.

— Това е бензиновата ни лампа — каза Харли. — Върна се от Нептун точно навреме.

Дан стисна юмрук, вдигна ръка и едва успя да се сдържи да не го фрасне.

— Стига де — каза Харли. — Това е шега. Невинна детска шега. Планират я цял ден. Все пак трябваше да разчупим напрежението.

— За сметка на сина ми. — Дан не беше внимателен като Кейтлин, която все още се опитваше да разбута децата настрани. Хвана някакво дете — оказа се момиче — за якето и го блъсна на земята. То се развика и почна да го ругае. Дан се промуши до сина си.

— Махайте се! — викаше Конър. — Моля ви, просто се махнете.

— Конър, да се прибираме — каза Кейтлин и огледа всички наоколо. — Вие сте жалки — всички до един!

— Глупак — долетя приглушен вик от тъмното. — Кучка…

Прегърнали сина си, Кейтлин и Дан тръгнаха към къщи. Докато минаваха покрай Уорнърови, Дан изръмжа:

— Да не сте стъпили вкъщи. Дръжте дебелия си трол по-далеч от сина ни.

— Дан? — викна Харли след него. — Недей се впряга.

Когато се прибраха, Крис и Нанси пак гледаха записа.

— Истински е, разбираш ли? — каза Крис.

Конър хукна надолу по стълбите.

— Почакай! — Крис го настигна. — Имам исторически кадри. Ела да хвърлиш още един поглед.

— Наистина не мога точно сега, доктор Джефърс.

— Зарежи тия тъпаци, Конър. Уорнърови са идиоти, а Келтънови изобщо нямат представа за какво става въпрос. Този видеоматериал е един от най-ценните записи, правени от човешка ръка.

Конър мълчеше. Дан можеше да види защо. От очите му се лееха сълзи. Момчето вдигна глава и попита:

— Възможно ли е да уча като частен ученик вкъщи?

Сърцето на Дан се късаше, но трябваше да отговори по този начин:

— Трябва да се научиш да посрещаш предизвикателствата, Конър, да овладяваш ситуацията.

— Стига глупости! — прекъсна го Кейтлин. — Не трябва! Всъщност това, че Харли и Маги са допуснали подобно нещо, само доказва, че в наши дни възпитанието куца. Стоят си безучастно, вярват в някаква митична детска мъдрост, но децата всъщност са зверове и имат нужда от ограничения, иначе отприщват злобата си.

Прегърна Конър и продължи:

— Не говоря за теб. Ти си истинско чудо и ако приятелите ти не го виждат, значи са боклуци. Всички до един.

— Мамо, но това са хората, с които трябва да прекарвам всеки ден от живота си — въздъхна Конър, отдръпна се от нея и попита: — Е, доктор Джефърс, с какво разполагаме?

— Ами дай да видим. Ще прегледаме целия материал кадър по кадър, от началото, като си отбелязваме всяко ново доказателство, ако се появи. Мен ако питаш, дори ще можем да преброим нитовете на това нещо, ако има нитове. Но така или иначе ще намерим доста неща. Това е прекрасен, убедителен запис.

Дан почти не слушаше. Беше в пълен смут. Трябваше да разбере каква е тази история с Марси, а не можеше. Просто не успяваше да го проумее.

После всичко си дойде на мястото.

— Спомням си — каза внезапно и високо.

— Какво? — попита Кейтлин.

Дан излезе. Имаше чувството, че стомахът му е изпълнен с пенлива буря от киселини. Втурна се нагоре по стълбите към тоалетната.

— Дан! — извика му Кейтлин, тичаше след него.

Намери го коленичил над тоалетната чиния, даваше се като болно куче. След малко се надигна и започна да развива хартия от ролката, за да почисти жълтата пяна, която беше оплискала пода. Правеше го трескаво, без да съзнава присъствието й.

— Дан… — Тя клекна до него, взе хартията от ръката му и я хвърли настрани. Останаха коленичили, лице до лице.

— Невъзможно е — каза Дан. — Не може да е истина.

Как би могъл да й каже това, което си мислеше, че си е спомнил? Не само че по някакъв начин беше свързан с Марси — това не беше най-ужасното. Ужасното беше, че детските му пристъпи май изобщо не бяха пристъпи, бяха спомени, толкова невероятни и странни, че не беше успял да ги разпознае.

— Ние сме лабораторни плъхове — изпъшка Дан и пак му призля.

Докато му помагаше да повърне — доста смело от нейна страна, — той въздъхна:

— Съжалявам, съжалявам. — И това значеше наистина много неща. Дори не беше сигурен, че е наясно с всички. Разтърси глава.

— Минали?

— Забъркали сме се в страшна каша.

— О, знам.

Той я прегърна.

— Затънали сме дълбоко, наистина много дълбоко…

Кейтлин не беше убедена, че е разумно, но остана в обятията му.

— Независимо колко странно и невъзможно ти изглежда, всичко има нещо общо с тях.

— Кое? С кои „тях“?

— С тях! В онова нещо пищеше Марси.

Тя го погледна.

— Познах гласа й — променен от страха, но беше тя, тя беше.

Кейтлин не знаеше как да реагира. Не беше сигурна какво се опитва да й каже. И все пак и на нея писъците й се бяха сторили смътно познати. Наистина беше Марси — в нещото, с пришълеца, побъркана от ужас.

— Как… изглеждаше?

— Как изглеждаше ли? Труден въпрос, сериозно! Това, което стана, едва започна да загатва отговора. Когато влязох в кабинета й, тя, вечно раздразнителната и непоколебима Марси, беше… о, Боже, съвсем променена, любов моя. Приветлива и съблазнителна… и наистина ме прелъсти. Можеш ли да повярваш — каквато е студена риба. Сякаш цялата й личност беше променена за една нощ… — Той замълча. — И точно това е станало според мен.

— Извънземните са направили нещо на Марси, защото… защо? Какво общо има това с всичко останало, Дан? Ти си ирландец до мозъка на костите и може да си скучен лектор, но знаеш как да представиш нещата на една дама. Мисля, че в момента тъкмо чувам една умно замислена версия.

— Казвам ти истината.

Кейтлин се отдръпна и го изгледа накриво.

— Искаш да ми кажеш, че извънземните — за които само допреди десет минути твърдеше, че са глупава измислица — са те накарали да го направиш, така ли? Няма да се вържа на това, Дани. Добър опит обаче. Като за нещо импровизирано е доста впечатляващо.

Всъщност изобщо не беше толкова убедена. Струваше й се, че е видяла повече от намек за извънземен на лентата, беше надзърнала, макар и смътно, в един аспект на живота, за който дори не си беше представяла, че съществува. Имаше някой зад кулисите, изглежда, който контролираше събитията и се интересуваше от квартала им — и най-вече, стресна я неочаквана мисъл, от тяхното семейство.

— Кейтлин, трябва да ти кажа нещо. Вярвам, че съм бил вкаран в нещото. Че съм бил с Марси там. Имам такива спомени.

— О, стига!

— Имам спомени.

— Добре, да не преиграваме. Кога се е случило това? Докато примигвах с очи може би? Виж, бях там и не те видях да влизаш в това нещо. Всъщност, ако беше, щеше да го има и на видеозаписа.

— Спомняш ли си, че после отиде да спиш при Конър?

— Бях уплашена, той също. Не исках да е сам през нощта.

— А сутринта беше горе, в леглото… и видяхме онези дупки, странната вода. Ами ако са били следи, Кейтлин?

— Дупките в земята?

— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…

— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.

— Спри!

— Не викай.

Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.

— Работата е там, че…

— Дан…

— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.

— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.

— Кейтлин, отново проявяваш мелодраматизъм, но те разбирам. Личната драматизация е характерна за хора, белязани от тежко детство.

— Защо не анализираш себе си, самовлюбено момче такова?!

— Ще го направя. И съм съгласен, че онова, което направих, е много лошо, независимо от обяснението.

— Е, вече имаме напредък.

— Сега ще ме изслушаш ли?

— Добре. Пришълците са те накарали да го направиш. И какво сега?

— Видях я на нещо като черна кушетка и бяхме… нещо се случваше… — Той потръпна, отиде до мивката и пи направо от чешмата.

— Какво може да е било? Извънземна любовна игра?

— Беше ужасно, Кейтлин! Ужасно! Те — спомням си някакви искри и ние бяхме — о, Боже — в някакъв вид тайна свързаност, при която аз продължавах да виждам тези искри и да чувам неща, като вътрешния й глас, спомени, нещо като… вътрешната й миризма… аромата на душата й.

— Имаше ли ректално сондиране, или беше още по-перверзно?

— Заслужавам го, разбира се, но…

— Какво, Дан? Недей да говориш със загадки, ако обичаш.

— Когато бяхме деца… Видях едно момиче по същия начин. И това момиче беше ти.

— Ние дори не сме се познавали.

И все пак тя също имаше определени разпокъсани спомени, наистина странни, винаги ги беше свързвала с малтретиране от един от множеството приятели на майка й. Но не спомена за тях, моментът не беше подходящ.

— Познавали сме се, но не в нормалния живот. Познавали сме се много добре, защото те са се постарали да е така. Те са създали нашето семейство, Кейтлин. Ние сме проклети лабораторни плъхове!

— Стига вече! Виж, имаме гости и ще сляза долу. Освен това Конър ще се сети, че пак се караме, а не искаш да го замесваме, нали?

— Той вече е замесен. Много сериозно замесен. Кейтлин, не разбираш ли защо е толкова умен, защо излиза от скалата — той е техен, Кейтлин!

— О, не мисля. Все пак много добре си спомням как го родих — той е мой. Мой син, по дяволите.

— Шшт!

— Не ми шъткай! Първо извънземни те били накарали да чукаш тази мръсница, за да получиш назначение, а сега ми казваш, че синът ми е някакво създадено в епруветка чудовище? Ти си луд за връзване, да, луд си, луд!

— Не съм казал подобно нещо. Разбира се, че е наш син. Наша плът и кръв. Кой се потеше до теб, кой прекара седемнайсет часа, за да ти напомня да дишаш, кой целуваше потта ти и се молеше с теб, въпреки че съм се отказал от Бог още на дванайсет години? Кой беше до теб, Кейт, и все още е до теб и винаги ще е до теб, ако ми позволиш — а ако не, ще продължи да живее, но същевременно ще е и мъртъв?

Тя го погледна. Той я погледна. В този миг благословената магия се върна и бракът беше спасен… поне за известно време.

— Това въпрос ли беше? — попита тя.

Той повдигна вежди. Тя също повдигна вежди. Той разпери ръце. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Толкова е странно… сякаш съм надзърнал на друго равнище на живот, където съществуват други мотиви и значения, които обикновено не излизат наяве. И по някакъв начин Марси и аз — и ти и аз, Кейтлин — сме свързани на това равнище… всичко се свежда до сина ни по някакъв начин, сигурен съм в това. Знам го и го обичам, и обичам и нас, о, Господи, толкова много…

— Трябва да сме с него — каза тя.

И отиде до прозореца. Над полето, където се беше появил обектът, изгряваше огромната луна. Под светлината й, сребристо студена, цялото поле бе обгърнато от познатата загадъчност на обикновената нощ. Кейтлин погледна нагоре към проблясващата тъмнина на нощното небе. Имаше съвсем малко звезди, бореха се с пороя лунни лъчи.

Може би Дан беше прав. Може би борбата беше по някакъв начин действителна. Може би имаше сянка, която не може да бъде видяна, но която въпреки всичко бе реална, сянката на неизвестен разум от далечно място.

Дан дойде до нея и я прегърна. После прошепна:

— Наблюдават ни.

Тя се притисна към него; чудеше се какво ли ще им донесе бъдещето. Може би той се побъркваше. Случва се с хора на средна възраст — а в това, че Дан преподаваше психология, имаше известна неустоима ирония, наистина.

От друга страна, може би отговорът бяха извънземните. Със сигурност видеозаписът беше странен и смущаващ. Беше му предоставил безспорно изобретателно оправдание.

— Хайде — каза Кейтлин, отдръпна се от него и тръгна да се присъедини към мъчителната одисея на сина им.