Сивите

Глава 20

Конър и Поли се събудиха късно и трябваше да бързат за училище. Когато Поли видя смесицата от щир, покълнала пшеница и кисело мляко, не потърси обяснение, а с благодарност изяде бекона и яйцата, които Дан, само по зелени шорти и големи пухкави чехли, му подаде. Но пък гледаше невярващо как Конър поглъща приличащата на повърнато каша.

Конър беше призовал извънземни, което си беше невероятно, но ето че сега лакомо лапаше тази противна здравословна закуска. Никой не можеше да се храни така и да очаква да му се размине. Поли беше поел задължението да поддържа репутацията на Бел Атачед като готино училище.

— А какъв ти е обядът? — попита той. Щяха да се отбият до тях, за да вземат неговия, който се състоеше от чипс, сандвич с шунка и шоколадче.

— Обядът ми? — Конър отвори зелената пластмасова кутия на кухненския плот. — А, чудесно. Кълнове от люцерна. Органичен хумус, много е вкусен — ако искаш, ще ти дам да опиташ.

Извънземни или не, Поли разбра, че Конъроразбивачите трябва да продължат.

— Звучи страхотно, но вкъщи ме чака тъпият ми сандвич с шунка.

Дан ги слушаше с половин ухо. Конър явно някак си беше успял да се справи със ситуацията. Значи беше по-социално приспособим, отколкото изглеждаше. Толкова по-добре.

През тази неспокойна и безсънна нощ Дан беше взел решение. Щом получеше постоянното назначение, щеше да направи немислимото. Щеше да препрати резюмето на дисертацията си и да се съсредоточи изключително върху училища в големи градове далеч оттук. Хоноруваният преподавател беше академичен просяк. Да си хабилитиран, с постоянно назначение, беше по-важно, та дори да си в някой от по-малко престижните колежи.

Причината, поради която щеше да го направи, беше, че искаше да закара семейството си колкото може по-далече от откритите пространства и мрачните нощи. Най-добре бе да отгледа изключителния си син в многолюдния Манхатън или на подобно място. Конър беше уязвим и инстинктите на Дан му подсказваха, че преместването в по-населена област ще го защити по-добре.

Колкото до Кейтлин, тя вече беше започнала да загърбва историята с Марси. Обличаше се за сутрешните си лекции, докато слушаше как тримата трополят долу. Едва успя да повярва в успеха на Конър да възстанови отношенията си с Поли. Вечерта му беше ядосана, но сега се гордееше с него.

Изтича надолу по стълбите и целуна своите „мъже“. Целувката бе приета с мило безразличие от сина й и с изпълнен с надежда поглед от страна на съпруга й.

Остави го да я прегърне. Това семейство беше нейна отговорност и нейно постижение. Нямаше да го остави да се разтури само защото Дан беше направил нещо глупаво, а тя се чувстваше унизена.

— Мъжете са глупаци — казваше й майка й. — Винаги очаквай най-лошото.

Баща й наистина беше глупак — бе изчезнал от живота им и беше превърнал нея в сираче, а майка й във вдовица.

Досега думите на майка й никога не се бяха оказвали неверни.

Лорън Глас се събуди от тропане по вратата. Отначало се стресна, после се уплаши. След това си спомни кода, който Роб й беше дал — чукаше се точно по този начин. Така или иначе вратата на една мотелска стая едва ли щеше да задържи Майк Уилкис или горилите, които той можеше да изпрати.

Все още нямаше други дрехи освен тези, които носеше, когато Майк я беше нападнал, така че се скри в банята и се уви в хавлия, преди да открехне вратата.

— Колко е часът?

— Седем без десет. Време е.

— Какво ще правим?

— Ще се опитаме да разберем къде е детето, дали наистина е тук, или това е някакъв вид заблуда, създадена, за да насочи Уилкис по погрешна следа, в който случай ще се съсредоточим върху теб.

Неговият живот преди нейния, това беше достатъчно ясно.

— Сивите не защитават ли детето?

— Вече нямаме връзка със сивите. Знаеш го.

— Да, знам го. И трябва да ти кажа, че не съм убедена в способността им да разбират рисковете, които съществуват в нашето общество. Те знаят как действа мозъкът ни, но не мисля, че възприемат реалността по същия начин като нас. Налага се да предполагаме, че са неспособни да реагират адекватно, ако детето бъде нападнато.

Докато се връщаше в мотела след ранния крос, който правеше всяка сутрин, Майк Уилкис видя — от триста-четиристотин метра — двама души да се качват в служебна кола на Американските военновъздушни сили. Мъж и жена. Колата беше точно пред стаята му.

Реши, че е някакъв разследващ екип на военновъздушните сили, без съмнение заради случилото се вчера, когато Лорън Глас се беше появила в Райт Пат, след като я беше обявил за загинала при изпълнение на служебния й дълг.

Веднага се обади по мобилния на Чарлз.

— Здравей. Извинявай, че те безпокоя. Дотук мина добре, поне пътуването беше безпроблемно. Обаче сега се появиха някакви цивилни, душат наоколо. Прилича на екип за арест. Искам да ги махнеш от главата ми.

Бързо затвори и се освободи от телефона — извади батерията и го хвърли в канавката. Носенето на такъв апарат беше равносилно на това сам да си нарисува мишена върху челото. Ако имаш мобилен телефон, независимо дали включен, или изключен, може да те проследят от 25 000 мили височина с „УочСтар“, сателит за наблюдение.

Имаше над десет фалшиви самоличности. Дори не ги помнеше всичките. Повечето бяха почти съвършени, дадени му от Агенцията за разузнаване, и биха издържали и най-щателните проверки. Други, събирани според нуждите през годините, бяха по-малко надеждни. Но всички освен две се водеха някъде в документацията на американското правителство.

Така че за момента можеше да избира само от две самоличности. Реши да продължи с тази на търговския пътник, която беше използвал нощес. Отиде до близката бензиностанция и помоли служителя да го упъти към най-близката агенция за коли под наем. Имаше дванайсет часа, за да извърши сложна поредица от действия. После се задаваше нощта и тогава вече го чакаше наистина сериозната работа.

Тримата Крадци наблюдаваха как Конър излиза и го возят до училище. Засега нямаше заплаха за безопасността му. Искаше им се да са дори по-близо до Конър, отколкото гласяха разпорежданията на Кошера. Момчето беше тяхно създание, а умът му беше градина от скъпоценности. Искаха да вкусят от богатите му чувства, но той беше твърде ценен, за да го смущават по този начин.

Понеже като вид бяха много близо до смъртта, сивите се ужасяваха от нея. Основната част от населението им беше сама в безкрайността на космоса, незащитена нито от атмосферата на планета, нито от звезда-кърмилница — техните собствени отдавна бяха станали жертви на времето. Сега сивите пътуваха в механичен свят в едно, както мнозина смятаха, напразно дирене и колективният им разум копнееше за забвение, тревожеше се, но продължаваше да се държи.

Крадците бяха прекарали голяма част от нощта, като летяха над града, подслушваха хората, които можеха да чуят чрез импланти, и се опитваха да установят дали някой от тях иска да навреди на съкровището им.

Предната нощ бяха изпълнили инструкциите на Кошера и бяха подготвили Конър за получаването на дара, който трябваше да му бъде даден. По този начин се бяха оказали близо до него и се бяха влюбили в него по начина, по който се влюбваха в хората — мигновено, както родителите обикват децата си, както фермерите се радват на хубавия си добитък, както любовниците жадуват душата, която обичат.

Частта от Кошера, която хората наричаха Адам, беше дадена на хората преди години с надеждата, че Адам, след като е изложен на тяхното въздействие, ще развие в мозъка си структури, които ще му позволят да направи нещо, недостъпно за никой сив — всъщност това беше просто идея, теория, може би надежда, и при това вероятно обречена. Надяваха се Адам да се слее с момчето, по-точно да се влее в него и да стане негова част.

Скоро Адам щеше да опита. Сега чакаше в една празна конюшня, на дъното на някаква ясла. По-късно, когато паднеше мрак, щеше да завърши мисията си. Повтаряше си, че не е уплашен, но беше ужасен. Това беше смърт, но странна смърт. Нямаше да е забвението, което беше в центъра на дългите объркани драми, които вълнуваха Кошера, а по-скоро собственото му обричане на някакъв вид жива смърт. Или не точно? Може би след като мислите и знанието му се прелееха в Конър, щеше да изчезне напълно?

Вслушваше се в шумоленето на буболечките в сламата и сънуваше безформени, неспокойни сънища.

Тримата Крадци бяха запленени и ужасени от задачата, възложена на Адам. И като всеки сив в уединението на собствените си мисли, изпитваха ужас.

На повърхността обаче бяха благодарни и че той прави този опит, и че на тях не им се налага да се заемат с това.

Сивите в разузнавателната група имаха различни човешки гени, взети оттук-оттам — всичко, което успяваха да използват, и бяха много по-здрави от основната група. Тримата Крадци например имаха човешка кръв, изпълнена с енергия, а не изкуствената слузеста течност, която поддържаше тези от основната група. Не бяха откраднали тази кръв — бяха я произвели и бяха нагодили телата си към нея, и сега я използваха като своя. Това ги правеше по-бързи, по-умни и също така, мислеха си, по-способни да разбират хората.

Тримата Крадци наблюдаваха Конър. Искаха да се приближат, но не можеха да слязат сред тълпата и да останат невидими. Не можеха да синхронизират движенията си с повече от два-три чифта очи. Затова не можеха да влязат в училището, можеха само да наблюдават. Това беше причината да действат през нощта, когато хората бяха сами.

Конър беше прекарал неспокойна и страховита нощ и сега седеше в час по история, отегчен до смърт, защото учителят явно не разбираше събитията от Наполеоновите войни, които преподаваше. Загубата на французите в битката при Бородино през 1812 година беше довела неизбежно до политическата структура на модерна Европа и обсъждането как точно е станало можеше да е интересно. Вместо това трябваше да слуша ненужни глупости за подаграта на генерал Кутузов и за обилния обяд на Наполеон.

Гърдите го боляха. Приличаше на изгаряне, но не беше. Знаеше, че е видял сивите, но сега всичко изглеждаше странно нереално, сякаш се беше случило с някой друг… или въобще не се беше случило.

Това го безпокоеше. Знаеше, че ги е видял. Спомняше си ги, обаче по несигурния начин, по който човек си спомня сън. Разбираше, че това е станало, защото преживяването бе твърде странно, но въпреки това се безпокоеше. Той искаше тези спомени. Знаеше, че сивите са тук поради някаква причина и че очевидно се интересуват от него. Но каква беше причината и защо той?

В междучасието в десет и петнайсет отиде при Поли, преди той да успее да се присъедини към Кен и Уил, й го попита:

— Помниш, нали?

Поли спря да набира комбинацията за отваряне на шкафчето си, сведе очи и каза тихо:

— Да.

— Поли, страх ме е.

— Мен не ме беше страх, когато се събудихме, но сега и аз съм уплашен.

— Да, същото се случи и с мен. Не искам да се прибирам вкъщи. Не искам да съм там през нощта.

Поли го погледна с празни очи и каза:

— Без мен, Конър. Не искам да виждам тези неща пак, никога.

— Но аз не мога да се справя сам.

— Разбира се, че можеш. Ти си умен поне колкото пришълците. Мисля, че те преследват точно заради това. Защото можеш да се справиш.

Гърлото на Конър се стегна, очите му се напълниха със сълзи.

— Не мога — отрони той.

Високо горе тримата Крадци почувстваха страха му и се събраха по-близо, тласкани от собствената си тревога. Какво му ставаше? Беше ли в опасност? Безпомощно наблюдаваха пурпурния страх да изплува над трептящата мъгла от чувства, която витаеше над училището като многоцветен дим. Можеха да разберат, че страхът е на Конър. Можеха и да говорят с него, но не смееха. Предната нощ бяха направили с него нещо, което никога не бяха постигали с други човешки същества: да оформят в съзнанието му думи, които той да може да чува и на който да отговаря — думи, а не образи.

Не смееха да го правят сега, защото това можеше да го хвърли в паника, а подобно нещо очевидно можеше да е опасно.

Глава 21

Агенцията за коли под наем се намираше между един супер и нещо, наречено „Използвани камиони Губер“. За миг Майк се замисли да си купи камион вместо да наема кола, но имаше само шестстотин долара. Жалко — закупено превозно средство беше много по-трудно за проследяване от наето, което можеше да проследи всеки експерт, независимо каква самоличност е използвана.

— Искам да наема кола — каза той и измъкна шофьорска книжка на името на Хари Хил и кредитна карта.

— Хм, Мисури — каза агентът, докато оглеждаше книжката.

— Да. Дойдох да се опитам да продам на колежа музикални инструменти.

— Хм. Не вярвам да успеете — страшно са стиснати. Каква кола искате? Имам едно волво — шестстотин и трийсет на седмица. Предното предаване обаче определено е предимство.

Това със сигурност беше вярно, така че Майк взе волвото.

Дистанционното за триъгълника, скрил се в някоя закътана клисура някъде сред хълмовете, беше в джоба му. Проблемът беше, че се свързваше посредством „МилСтар“ — комуникационен сателит, и в секундата, в която го използваше, ако някой го издирваше, щеше да узнае къде е, както и местоположението на триъгълника.

След като се качи в колата, спря до гишето за храна — беше твърде опасно да спира, за да яде. Току-виж някоя непредвидена случайност го сблъскала с двамата разследващи. Професионализмът в моменти като този се определяше от вниманието към подробностите. От опит знаеше, че да останеш без храна е грешка, особено когато ти предстои да се справяш със сложни задачи.

Командващият състава на военновъздушните сили Самюъл Голд беше извикан в президентския изпълнителен кабинет, съседен на Овалния — който беше отворен. Независимо колко често минаваше покрай тази стая, Голд винаги се вдъхновяваше от историята й. Който и президент да седеше на бюрото, силата на кабинета беше толкова наситена, че се усещаше като ухание, витаещо във въздуха. Голд мислеше за президентството на Съединените американски щати като за най-важната правителствената институция, създавана някога с цел постигане на човешката свобода и щастие. Тъкмо затова беше толкова разтревожен относно заповедта, която беше дошъл да обсъди.

— Сър — започна той, — няма да отнема повече от пет минути от времето ви. Искам потвърждение на заповедта, дошла днес в девет нула-нула, според която…

— Знам заповедта — каза президентът — Трябва да подготвите линейния, импулсен усилвател за стрелба.

— Да, сър. Аз просто… Сър, може би не знаете, но това оръжие не е стабилно. Все още се разработва.

— Тестовете минаха доста добре.

— Да, сър. Но вие искате да стреляме в разломната линия Ню Мадрид.

— И?

— Господин президент, това нещо ще опустоши всички централни щати. Може да доведе до смъртта на половин милион души и щети за трилиони долари. Сър, ако може да попитам, защо е необходимо това?

— Не можете да питате, генерал Голд. Но все пак задръжте изпълнението на тази заповед до следващо разпореждане.

— Да, сър, благодаря ви, сър.

— И аз благодаря, че се отбихте.

Дебелият врат на Голд се зачерви. Той отдаде чест, обърна се й сковано излезе. Президентът въздъхна и се обади да отложи следващата си среща. Излезе в Розовата градина — мрачна през зимата — и остана там дълго, потънал в мълчание.

Следващата спирка на Майк Уилкис беше училището „Бел Атачед“. Всички живеещи на Оук Роуд бяха от семейства, свързани с колежа, така че можеше да е сравнително уверен, че децата посещават Бел, където имаше програми за деца от детска градина до гимназията. Не го интересуваше бебето на Джефърс. Сивите имаха нужда от своя инструмент до 2012 година, не след двайсет години. Това оставяше двете момчета на Келтънови, Пол Уорнър и неговата сестра Ейми и Конър Калахан. Имаше добър шанс да открие кандидата сред тези деца. Ако ли не, щеше да разшири търсенето. Не можеше да се провали, това беше немислимо.

Училището се помещаваше в две елегантни сгради от червени тухли. Беше наистина красиво с високите си бели колони и широки спортни площадки зад главния комплекс. Докато вървеше по алеята, Майк бръкна в страничния си джоб и включи палмтопа си. Дистанционното, с което щеше да повика триъгълника, беше затъкнато в колана му.

Палмтопът щеше да запише излъчваното от всеки компютър във всяка от стаите, в които влезеше. Щеше да получи достъп и до всеки компютър от паркинга. Ако използваха хартиени досиета, щеше да намери начин да ги разгледа.

Дълго беше живял с убеждението, че човек с достатъчна тренировка не може да бъде спрян. Днес щеше да подложи тази теория на изпитание.

По време на учебните занятия вратите бяха заключени. Той се представи на интеркома като доктор Уендърс — искал да запише децата си в училището.

Един дежурен ученик го заведе до директорския кабинет. Директорката, Мери Чайлдс, беше бързорека, едра и ведра.

— Здравейте. — Подаде му ръка. — Мислех си, че познавам всички преподаватели.

— Все още не съм сред преподавателите ви. Обмислям предложението и искам да проуча условията тук.

— О, разбирам. И какво по-точно?

— Синът ми е… по-особен.

— Разбирам.

— В смисъл — невероятно е интелигентен.

— Всички тук са невероятно интелигентни. Училището работи по програма за талантливи и надарени деца.

— На девет Джейми измисли детектор за мюони, който спечели наградата „Уестингхаус“. Коефициентът му на интелигентност е над двеста. Както знаете, дори в ускорените програми ученици като него могат да създадат сериозни трудности на преподавателите.

— Имаме такива ученици.

— О?! Те са голяма рядкост.

— Все пак имаме един-двама.

— Това е прекрасно. Как процедирате с тях, ако смея да запитам?

— Разбира се. — Тя се обърна настрани и започна да набира нещо на компютъра. — Ето — каза накрая, — разработили сме специални стимулиращи програми, за да обхванем нуждите и силните страни на всяко дете.

— Може ли да видя подобна програма, разработена за ученик с коефициент на интелигентност над двеста?

— Всъщност ние не правим тестове за интелигентност, но имаме ученик, когото сме идентифицирали като свръхинтелигентен, и сме разработили специална програма за него.

— Може ли да я видя?

— Момент. Да видим дали мога да изпринтирам курсовете, без името му… Не, не мога. Добре, ще вия прочета.

Докато тя четеше списъка със специални занимания, ускорената програма за четене, различните гимназиални и колежански курсове за езици, курсовете по физика и математика, които посещаваше детето, Майк беше почти напълно сигурен, че е открил каквото му трябва. Ако освен това детето беше и от семействата, живеещи на Оук Роуд, нямаше да остане никакво съмнение.

— Наистина е доста впечатляващ.

Това издайническо изплъзване му показа, че не става въпрос за момиче. Мери Чайлдс беше лесна за извличане на информация.

— Наистина много впечатляваща програма. Мисля, че синът ми ще получи необходимото при вас.

— Къде работите сега, ако мога да попитам?

Това беше възможност да понамали списъка си още малко. Избра професора с най-много деца. Отговорът му прозвуча съвсем непринудено:

— В „Мейбри“, Калифорния. Преподавам история.

— Вероятно познавате Джон Келтън, председателя на департамента ни по история?

— Разбира се. Всъщност тъкмо с него говорих за вашия колеж. Но той не спомена, че някое от момчетата му е като моя син.

— Не, ученикът, за когото споменах, не е от неговите деца.

Още двама зачеркнати от листа. Чудесно. От живеещите на Оук Роуд оставаха Пол и Ейми Уорнър и Конър Калахан. Но информацията си имаше цена: по всяко време тази жена можеше да спомене за „д-р Уендърс“ на Джон Келтън. Вероятно това нямаше да доведе до нищо повече от учуден поглед, но ако директорката се разприказваше, можеше да стане опасно.

— Все още не съм напуснал „Мейбри“, така че ще ви помоля да…

— Ама разбира се. Прекрасно ви разбирам. Нито дума.

— Може ли да ме разведете из колежа? Просто да хвърлим око на някои часове? Синът ми е в средното училище.

Мари Чайлдс го заведе в научната лаборатория. Между нещата, които видя там, изпъкваше сложна плетеница от стъклени тръбички, с три колби, които весело бълбукаха отстрани.

— О, Господи! — възкликна директорката и забърза към системата. — Това не бива да се оставя без надзор!

Огледа се и подвикна:

— Конър?

Тишина.

— Все такива ги върши това момче. Трябваше да измерва реакцията на тялото на някакви замърсители и храните. Но не може да оставя бунзенови горелки включени просто така.

— Това ли е свръхнадареният ви ученик?

Тя се засмя.

— Можете ли да пазите тайна?

— Разбира се.

— Калаханови наистина са се видели в чудо с това момче. Просто е невероятен. Но този експеримент трябва да се премести в природо-математическия департамент — не можем да държим тези неща повече тук. Вижте само тези стъкленици.

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— О, сигурна съм, че разделя всяка молекула в различен контейнер или нещо подобно. Вероятно е направил поне пет оригинални изобретения за методите и устройствата. Освен това знае френски, немски, испански и, за Бога, кантонски!

— Това сигурно изнервя другите ученици.

— Да го кажем така. Ако вашият син дойде тук, Конър ще ви е вечно благодарен, защото ще има другар, който се движи със същата скорост като него.

— Моят син не е чак толкова свръхнадарен, но все пак достатъчно, за да се почувстват и двамата облекчени. — Погледна си часовника. — Много ви благодаря. Сложихте колежа си начело в списъка ми.

— И точно там трябва да бъде. Ние сме най-добрият, макар и пренебрегван малък колеж в Съединените американски щати.

С други думи, съвършената дупка, в която сивите да скрият блестящото си малко създание — Конър Калахан. По пътя към кабинета й той каза:

— Класовете не са ли прекалено големи?

— Защо?

— Ами… — видях поне трийсетина деца в един кабинет.

— Къде?

— Срещу лабораторията.

Тя поклати глава.

— Нека проверим. — Покани го в кабинета си и направи точно това, от което той имаше нужда: извика списък на класовете.

— Не, двадесет и двама в шести клас за усилено изучаване на английски. А и това е голяма бройка за нас. Опитваме се да държим бройката някъде около осемнайсет деца.

Щом се качи във волвото, Уилкис отвори палмтопа и потупа екрана няколко пъти. Беше извън Уай-Фай9 обхват, така че прикачи антената и скоро наблюдаваше компютъра й. Списъкът с класовете все още бе там и той го записа в паметта на палмтопа.

Вече имаше идеалното оръжие — този списък. Въоръжен с него, нямаше нужда да се приближава до Оук Роуд, за да изпълни плана си, нито щеше да му се наложи да е близо до Конър Калахан, когато той умре, нито смъртта му щеше да изглежда като покушение.

Но щеше да отиде до Оук Роуд. И той можеше да играе играта на лъжи на сивите и смяташе да ги заблуди, че е повярвал на измамата им. Знаеше, че Конър Калахан и Пол Уорнър са в средното училище и че описанието, дадено на Лорън, е на гимназиален ученик. Значи беше един от синовете на Келтън. Така че Майк щеше да посети къщата на Келтънови — и само тяхната къща. Сивите щяха да решат, че е налапал въдицата им.

Това, което смяташе да направи там и на много други места, не включваше пряко убийство. Процесът по никакъв начин не беше взет от сивите. Беше измислен през Втората световна война от д-р Антонио Краузе, който го беше пренесъл от Аушвиц към операциите на д-р Хубертус Щругхолд в Тексас като част от операция „Кламер“ през 1947 година.

Оттогава това беше станало за служителите на ЦРУ нещо рутинно. Изпитано в бойни условия средство, напълно надеждно. Единствената разлика между това, което трябваше да направи той, и начина, по който щеше да постъпи един оперативен агент, беше, че Уилкис не разполагаше с хирургически комплект и трябваше да си създаде свой.

Подкара към местния административен център. Трябваше му добра карта на градчето, както и на недвижимата собственост около благоустроената част на Оук Роуд, а също и да хвърли един поглед на строителните планове на къщите.

Когато наближи Сомърсбърг, небето притъмня и въздухът се изпълни със студената празнина, която предшества снежна буря. Е, дори да имаше виелица, мощното волво нямаше да го подведе.

Чиновникът зад гишето играеше покер на компютъра.

— Върви ли? — попита Майк с усмивка.

Чиновникът вдигна вежди, сякаш за да каже, че наистина му върви, а това можеше да значи само едно: че губи.

— Какво обичате?

— Видях една голяма ферма на Уилтън Роуд, на изток от града, и…

— Първо, това е фермата на Нидърдорферови. Второ, те не смятат да продават.

— Все пак бих искал да погледна скицата, ако е възможно.

Чиновникът стана и донесе голяма черна книга. Майк я отнесе на една от трите маси в помещението и я разтвори. Огледа парцела на фермата и си отбеляза географската дължина и ширина. В колата щеше да използва палмтопа, за да намери топографска карта. За разлика от мобилния телефон, палмтопът не можеше да бъде еднозначно разпознат просто при използването му — стига да беше ефективно оборудван с необходимите защити, разбира се, а неговият беше.

После заразглежда страниците с плановете на малката застроена площ на Оук Роуд. Записа парцелните номера на всяка собственост и попита чиновника за строителните планове на къщите.

— Мислите да купувате ли?

— Не точно — поне засега. Искам да се запозная със строителството в района.

Този тип беше прекалено любопитен. Щеше да си спомни всяка подробност от посещението на Майк, а това беше наистина изключително неприятно.

Свърши с начертаването на карта на имота на Келтънови и върна книгата.

— Май нещо съм сбъркал. Да имате Оук Стрийт в Уилтън?

Чиновникът погледна закачената на стената карта на градчето.

— Не.

— Е, благодаря ви все пак. — Наруга се, докато излизаше. Много непрофесионално. Беше свикнал прекалено много с властта, с която разполагаше.

Седна в колата и остави палмтопа да потърси мрежа. Разбира се, веднага откри една — тази на градския чиновник. Беше УЕП10 криптирана. Е, УЕП беше лесно. Програмата се справи за десет секунди с криптирането и се включи към мрежата.

Майк получи топографска карта на цялата източна половината на щата, после излезе от мрежата и увеличи областта около Уилтън. Картата беше от 1988, но Оук Роуд беше там, както и къщите. Видя пътя и терена, поредица хълмове. До Оук Роуд имаше стара железопътна линия, а оттатък нея — гора. Половин миля зад къщите се намираше Уилтън Роуд, с полето, където се беше спуснало „блестящото момче“.

Видя един хълм, който се издигаше на трийсет и шест метра — нямаше да му създаде проблеми. Когато капанът, който щеше да доведе до смъртта на детето, се задействаше, следите от неговото съществуване щяха да бъдат заличени.

Следващата му стъпка беше да купи нещата, които съставляваха комплекта на оперативния агент. Всичките бяха важни, но най-належаща беше медната жица, която щеше да осигури едновременно предавателната антена и приемниците му. Освен това му трябваше радиопредавател, нож, изолирбанд, местна упойка й етер.

Не беше сложно да се снабди с всичко това и след като го направи, откара колата на уединено място и отвори предавателя. Прегледа схемите и махна няколко резистора. Сега устройството щеше да предава с много по-голяма сила. Внимателно подсигури връзките с изолирбанд.

Върна се в Уилтън — караше по тихия селски път, без да бърза, слушаше радио и не нарушаваше законите за движение по пътищата. Подмина мотела. Нямаше нищо необичайно. Стаята му гледаше към паркинга, който сега беше празен. Стигна до края и зави. Отдясно беше полето, от което беше дошъл предишната нощ, сега покрито с нов сняг. Снежинките се отронваха бавно от свъсеното сиво небе. Полето беше празно и по снега нямаше никакви следи, било човешки, било от превозно средство. Отвъд полето се извисяваше огромният силоз.

Подкара покрай силоза и зави към бетонната площадка за товарене. Беше безлюдна по това време на годината, големите врати бяха заключени с катинар. Отиде до служебния вход и го отвори, като пъхна кредитната си карта между вратата и рамката. Никой не очакваше, че някой ще нахлува в празен силоз, така че обезопасяването срещу проникване беше на изключително ниско ниво.

Влезе и тръгна към контролната кабина. Беше оборудвана с изключително проста технология. Него специално го интересуваше конвейерът, който прекарваше зърното от камионите в силоза. Излезе от кабината и дръпна шалтера, който пускаше тока. После пак се върна в кабината и пусна конвейера. Той заскача, после затрака — правеше точно това, от което Уилкис имаше нужда. Кофите ръсеха прах всеки път, когато се сблъскваха. За една нощ конвейерът щеше да запълни цялото огромно пространство със запалителна мъгла. Тъкмо това беше причината конвейерите да не се пускат, когато времето е твърде сухо.

По-късно щеше да се върне и да нагласи предавателя.

Изостави силоза и пак подкара колата. Спря пред една къща в покрайнините на квартала. Беше тъмна и тиха, стопаните очевидно ги нямаше. Той отиде до задната врата и почука на стъклото.

Отвътре излая куче и налетя към вратата, ноктите му изтракаха по пода. Беше голямо, някакъв вид хрътка, доста едра. При всички случаи голямо и зло куче, тъкмо каквото търсеше.

Беше се научил как да се справя с кучета още преди години, когато беше млад офицер и се подготвяше за военновъздушните сили. Но нямаше да рискува да отиде при псето на Келтънови без репетиция.

Преодоля вратата след кратка борба с ключалката и след като напои една кърпичка с етер, я отвори.

Кучето се хвърли към него, разбира се, и той го стисна през врата и долепи кърпичката до муцуната му. Докато то все още се бореше, тръгна към кухнята. След секунди кучето се отпусна.

Той го огледа, после направи разрез на няколко сантиметра над дясното око. Толкова фино, че мястото почти не кървеше. Вкара в раната дълга около сантиметър жица и използва малко от местната упойка. Кучето нямаше да усеща болка, когато се събудеше, а раната щеше да изглежда като ухапване от насекомо, ако въобще я забележеха.

Тъкмо щеше да си тръгне, когато долови слаб шум, идващ от вътрешността на къщата. Телевизор. Сапунен сериал. Тръгна внимателно натам и видя мъж, едър, петдесетинагодишен — спеше на стол в дневната.

Още един добър случай да се поупражнява. Предпазливо, но уверено, той използва етера, за да приспи мъжа още по-дълбоко, после постави и на него парче жица. Не го хипнотизира. Нямаше как да разбере какво значи за него името Конър Калахан, ако въобще му беше известно. За да насочиш убиец към някоя цел, убиецът трябва да може да разпознае жертвата. Поради тази причина избраниците на Майк Уилкис бяха от училището „Бел Атачед“. Конър щеше да бъде убит от някой, който го познаваше. Щеше да изглежда като особено жестоко и извратено подобие на случаите на стрелба в училище.

Погледна си часовника. Два без двайсет. Значи утре на закуска тези двамата щяха да са първите внезапно побеснели.

Сивите се бяха пръснали по Земята в строги и добре охранявани територии. В Съединените щати дори бяха изпълнявали споразумението, сключено с хората, и бяха свели действията си до минимум, така че военновъздушните патрули да не ги притесняват. В други части на света не се съобразяваха с такива ограничения.

Беше сложно да се проникне в човешкия ум, но не беше трудно да общуват един с друг. Кошерът беше възбуден, едва сдържаше нетърпението си, докато времето на опита приближаваше. Те не знаеха какво ще в творението им, не им беше лесно да си представят ум, по-велик от техните собствени. Изпитваха преклонение и надежда, а тримата Крадци дори съкровена привързаност, защото, като негови пазители и връзка с Кошера, те бяха най-близо до него. Наистина, чувствата, насочени към Конър, бяха най-силните, които някой сив беше изпитвал от години. И надеждата, след като бяха стигнали толкова далеч и бяха толкова близо до успеха, беше особено силна.

Другите разузнавачи, милиони, разпръснати из галактиката в търсене, бяха започнали да се придвижват към Земята с 99% от скоростта на светлината веднага щом беше установено колко идеален за целта е човекът, вид, който се нуждаеше от сивите точно толкова, колкото те имаха нужда от него.

В гигантския изкуствен свят, който приютяваше основната група и пълзеше с половината от скоростта на светлината, тъгуващите редици се изпълваха с надежда, толкова всеобхватна, та бяха сигурни, че ако се провалят, ще бъдат пометени от самоубийствени пристъпи.

Когато някой от хилядите разузнавачи късметлии тук, на Земята, вкусеше човешка мечта или оближеше страданието на душата на затворник, или плуваше в сладкото море от откривателство, което витаеше около детето, всички милиарди потръпваха от радост и всички копнееха самите те да изпитват чувства като тези някой ден.

Затова, когато стана ясно, че особено опасен сателит сменя орбитата си, за да застане на двадесет и пет хиляди мили над главата на Конър, всички сиви се разтрепериха от притеснение. Те знаеха точно как работи този сателит, бяха свидетели на построяването му. Стига да поискаха, можеха да конструират подобен инструмент, основан на много по-елегантни принципи, и с него да разрушат планетата.

Нямаше да го направят, разбира се, не и с безценната Земя, не и със скъпоценния човек. Знаеха, че трябва да има някакъв начин да възкресят душите си. Да възвърнат смисъла в живота си. Заключена някъде дълбоко в човешкия геном се криеше тайната на човешката жизненост. Конър щеше да открие тази искра и да намери начин да я предаде на сивите.

Поне такава беше мечтата. Но ако това зловещо оръжие бъдеше използвано срещу него, може би този сън щеше да приключи.

Кошерът нареди на една триада да следи мислите на президента. Откакто през 1947 Хари Труман беше наредил на самолетите си да обстрелват сивите, всички президенти бяха имплантирани като предпазна мярка. Това правеше съзнанието им лесно за подслушване, като в резултат най-интимните им фантазии, желания и действия ставаха част от огромното публично забавление, което сивите бяха създали за себе си посредством имплантирането.

Това беше една от основните причини да отвличат човешки същества — за да могат да им се наслаждават от разстояние. По този начин някои от най-странните и най-ярките личности, тези с най-живо въображение — обикновено дълбоко скрити — бяха в действителност някои от най-известните създания във вселената.

Президентът беше възхитителен извор на сексуални приумици и силни и изобретателни желания. Мисловният му процес беше по-обикновен. Освен че беше сексапилен, той беше също така и решителен.

Като се вслушваха в течащия шепот от думи, наблюдаваха в собствените си умове трептящата маса от цветове, въображаемите части от човешки тела — най-вече дълги женски крака и едри бели гърди — и чуваха ниските гърлени стонове, изпълнени с желание, които бяха мисленият „глас“ на подсъзнанието му, те разбраха, че той се чувства неловко относно носещото смърт изискване на Чарлз Гън. Но щеше ли да му откаже? За това не можеха да са сигурни. Контролът върху съзнанието не беше надеждно средство. Освен това сивите не обичаха да се намесват в решенията на човешката воля. Те бяха пречупили собствените си независими духове при създаването на своя Кошер — колективния им разум. Нямаше да пречупят и човешката независимост с употребата на излишни средства като това.

Но този единствен път това беше наложително. Сивите започнаха да се съсредоточават върху съзнанието на президента, да го докосват с образи на страданието, което щеше да причини линейният импулсен усилвател.

Докато колективното съзнание на сивите се съсредоточаваше върху действията на президента — Чарлз беше предвидил, че това ще прикове вниманието им, — те пропуснаха да забележат зараждащата се в Уилтън криза и съответно да осъзнаят колко сериозна е опасността от нея… и смъртта на Конър започна да се приближава все по-бързо и по-бързо. Фаталните часове отминаваха.

Глава 22

Роб Лангфорд затвори телефона и се обърна към Лорън.

— Имаме заповеди. Първо трябва да приемем, че полковник Уилкис е в областта, второ, че със сигурност е тук, за да убие детето. Трябва да защитим детето на всяка цена и да се погрижим за Уилкис по съответния начин.

— Което означава?

— Да го намерим и да го убием.

— Задръж за момент. Тези заповеди писмени ли са?

— Не.

— Не бива да го убиваме. Имам предвид, ако нямаме наистина легитимна писмена заповед, ще прекрачим чертата.

— Аз ще се оправя с Уилкис. Ти се съсредоточи върху детето. Ще си сложим униформите — всъщност само аз — и ще направим официално посещение. Ще потърсим съдействие от родителите.

— Колко пред нас е Майк? Имаме ли представа?

— Никаква.

— Ами ако тези хора не харесват военновъздушните сили?

— Нашата задача е проста. Трябва да определим дали на Оук Роуд живее особено интелигентно момче. Ако не, ще разширим издирванията си до местните училища. Ако успеем да идентифицираме детето, ще дадем на родителите информация и ще ги поставим под наблюдение и защита. Няма да правим нищо, което може да навреди на достъпа на сивите до детето.

Отидоха в апартамента на Роб. Лорън изчака в малката дневна, докато той се преобличаше.

Роб беше привлекателен мъж и й се искаше да се сближи повече с него — и по-различно от начина, по който се отнасяше с мъжете, откакто бе започнала тази работа. Всъщност можеше да се обвърже сериозно с този мъж — той беше най-добрият, когото беше срещала.

Най-отдаден на задачата и най-делови от всички.

Потеглиха към базата, минаха през града и продължиха към кампуса на Бел. По пътя се обадиха по телефона във всички четири къщи на Оук Роуд. Получиха три отговора от телефонни секретари; на последното обаждане не вдигна никой. Значи всички бяха, където се предполагаше — на работа или на училище.

— Първо ще опитаме с физика. Неговата област е най-обещаваща.

— Бебето не е нашата цел.

— Права си. Вероятно е един от двамата тийнейджъри Келтънови, освен ако Адам не те е излъгал. Другите три деца изглеждат твърде малки.

— Излъга ме.

— Може би Оук Роуд въобще няма нищо общо тогава. Може би цялата постановка е била финт в очакване на някакво разкритие, което са знаели, че Уилкис ще направи. И са насочили неговото — и нашето — внимание към Оук Роуд, защото няма значение.

Тя усети тръпка на безпокойство.

— Моето мнение е, че Оук Роуд е наистина важен.

— Те не правят грешки.

— Адам направи една. Уби баща ми.

— Вярно е.

— Значи правят.

— Какво мислиш, че ще предприемат, ако загубят детето?

Тя се замисли.

— Получавам усещането за необуздан гняв.

— Имаш ли връзка с тях в момента?

— Не съм сигурна. Мисля, че може би да. — Потръпна. — Понякога имам усещането като че ли съм част от тях. Сякаш съм част от огромна тъга. Мисля, че това е сърцевината на сивите, по този начин възприемам колективното им съзнание.

— Това е успокоително.

Роб спря колата на паркинга със спретнат бял знак с черни букви: „Приридоматематически департамент“.

Научният център беше висока тухлена сграда. Огромните прозорци бяха създадени да събират светлина в дните, преди електричеството да стигне до провинциалната част на Кентъки.

Според програмата, залепена на вратата му, доктор Джефърс беше преподавал до преди пет минути, така че изчакаха в кабинета му. Нямаше секретарка, а вратата не беше заключена. Вътре беше необичайно подредено за преподавателска бърлога.

— Охо — каза Роб и вдигна една книга от бюрото на професора.

— Трябваше да очакваме, че са подчертано чувствителни на тема НЛО. Все пак знаем какво е станало.

— Значи ще трябва да избягваме темата.

Изминаха десет минути. Роб остана спокоен, но Лорън ставаше все по-изнервена. Как можеше да е толкова сдържан? Беше като повечето военни, по някакъв странен начин приемащ съдбата си — слабост, която според нея се раждаше от живота в изпълнение на заповеди.

— Може би трябва да го потърсим — каза тя. Едва успяваше да се сдържи да не му закрещи.

В този миг един нисък мъж влезе забързано. Очите му се спряха на униформата на Роб.

— Какво има?

Роб се изправи. Усмихна се. Протегна ръка.

— Добър ден, доктор Джефърс. Аз съм полковник Лангфорд.

— НЛО-то.

— Моля?

— Тук сте заради НЛО-то, нали?

Роб поклати глава.

— Не ми е известно за никакво…

— Видяхме НЛО. Има видеокасета. Целият квартал я видя. Един изтребител на военновъздушните сили го преследваше.

— О, едва ли сме правили такова нещо.

Роб беше наистина впечатляващ в ролята си.

— Тук сме, за да поговорим за надарени ученици.

— Надарени ученици?

— Има нова програма и уведомяваме научните департаменти из цялата страна. Тъй като вие сте председател на департамента по физика тук, а колежът ви е в нашия списък, решихме да се отбием.

— Във вашия списък?

— Ние сме от „Алфред“ — поясни Лорън. — Аз съм от отдела по доставки. А полковникът…

— Въздушен контрол. Помагам на трениращите да не се сблъскват един с друг. Всъщност и двамата се нагърбихме с тази задача доброволно.

— Каква задача? Не ви разбирам?

— Военновъздушните сили търсят надарени, наистина изключителни ученици. Необичайни. Свръхестествени дори. Тоест умни.

— Това е колежът „Бел“, никой тук не е умен. Дори аз не съм особено умен. Всъщност въобще не съм умен, а учениците ми определено не попадат в тази категория. Те са сбирщина идиоти, ако трябва да съм искрен.

— Но ние мислехме…

— Хубав кампус не означава ум. Означава само много червени тухли и бели колони.

— Ами какво ще кажете за другото училище? — попита Роб. — За децата на преподавателите?

— Всъщност там има някакво чудовище. Агресивно, странно, трескаво, приказва прекалено много и умно за единайсетгодишен. Строи невероятно детайлни влакови макети.

Това не прозвуча особено обещаващо на Лорън, но Роб каза:

— Може би трябва да го интервюираме? Това може да означава път към Академията на военновъздушните сили.

— Някак си не мога да си представя Конър в униформа. Той е… своеволен. Но пък може наистина да е гениален.

Това вече звучеше обещаващо.

— Можем ли да го видим? — попита Лорън.

— Баща му е отсреща, в сградата по психология. Даниъл Калахан. Или чука някоя администраторка. Прави го от време на време.

Какъв огорчен мъж беше този Джефърс. Огорчен и озлобен дребнав човечец.

— Значи е чудовище, а баща му е женкар. Има ли майка, или вече се е самоубила?

Роб й хвърли неодобрителен поглед, но тя не можа да се спре. Този Джефърс наистина беше много отвратителен дребнав човечец и тя искаше да му го заяви.

— Учудващо, но не. Всъщност постъпих грозно, което, предполагам, е и причината да реагирате така. Много съм напрегнат напоследък… — Вдигна книгата за НЛО. — Вярвам в това и тъкмо то ме повлече от Калифорнийския университет през второразредните и чак тук. Мислех, че сте дошли заради нашето поразително, прекрасно НЛО. Смятах, че всичко ще се промени. Вместо това вие сте тук по някаква съвсем обикновена досадна причина. Калаханови никога няма да пуснат скъпоценното си дете близо до военните. Поне се надявам, че няма. Всъщност се опитвах да ви отблъсна, за да им спестя изкушението — нямам им доверие, че ще устоят. Ако ще си говорим честно, това дете е най-прекрасното човешко същество, което съм виждал, и благославям деня, в който благодарение на късмета си се нанесохме в съседната къща.

В този миг тя разбра, че са открили детето на сивите. Замисли се за усилията на безбройните поколения, оформили създаването му, за борбите в нощта, за дългите и предпазливи размисли на тези странни и изящни умове и за всички хора, пострадали от тяхното белязващо внимание — всичко това заради едно дете със звучното име Конър Калахан.

Разбираше също, че има нещо, останало от Адам в нея, дали благодарение на някаква тайнствена връзка, разработена от сивите, или просто извиращо от сърцето й, но в този миг чувстваше, без сянка от съмнение, че би дала живота си, за да спаси детето.

— „НЛО и националната сигурност“ — каза Роб. — За какво става дума в тази книга?

— С две думи — още един учен е отритнат, поради факта че се е опитал да представи фолклорни истории като факти. Обаче в действителност това е едно експертно написано и унищожително обвинение. С добре подбрани и научнообосновани примери книгата доказва, че правителството е въвлечено в прикриването на феномена НЛО. Така че какво ще правите с него вие от военновъздушните сили — ще го застреляте, ще го уволните, ще му предявите фалшиви обвинения?

Колко необичайно беше да стои и да гледа как този мъж страда заради истината, в която вярва — и да е наясно, че е прав, да го знае по-добре, отколкото го знаеше самият Джефърс… и да продължава да го лъже и да обрича душата му на мъки.

— Доктор Джефърс — каза Роб. — Благодарим ви за помощта и за времето, което ни отделихте. Ще се свържем с това семейство. Кой знае, може би пък Конър Калахан ще разгадае тези загадки. — Подаде му книгата. — Винаги съм смятал, че военновъздушните сили крият много неща, които не би трябвало да крият. Може би и по този въпрос. Но това не е в моята компетенция, за съжаление.

И хвърли на обезоръжения професор поглед, който накара лицето му да разцъфне в момчешка замечтана усмивка.

Излязоха на паркинга. Снегът се беше усилил.

— Направо отвратително — въздъхна Роб.

— Защо просто не им кажем?

— Не разбираш ли? Дори сега?

— Естествено, че разбирам. Ако кажем на хората, че някой не само ще ги нападне, но ще нахлуе и в телата им, ще предизвикаме нечувана паника. Аз лично изпадам в паника само като си помисля за това. Но не мога да намеря никакъв изход.

— Всички сме така. Но сега трябва да се срещнем с това семейство. Защото — ако сме успели да намерим това дете — бъди сигурна, че Майк също го е открил.

— Може би сивите ще го нападнат.

— Ако тръгне с пистолет, сигурно ще го отвлекат и ще му изпържат мозъка. Но ако действа по-завоалирано? Те също имат ограничения, Лорън, със сигурност имат.

— Изобщо нямам представа как да го защитим! А и вали и вече се стъмва, така че по-добре някой от нас да измисли нещо. Какво ще кажеш, шефе?

— Не съм ти шеф. Ти разбираш сивите най-добре. Значи ти си шефът.

— Добре. Тогава се прибираме.

Роб се качи да се преоблече — след реакцията на Джефърс вече не беше сигурен, че униформата е толкова добра идея, — а Лорън остана в колата и си пусна радиото: съобщаваха за приближаваща се буря.

Глава 23

— Здрасти, Крис — каза Кейтлин малко изненадано: Джефърсови обикновено се обаждаха, преди да се отбият.

Крис влезе в антрето и изтупа палтото си от снега. Изглеждаше угрижен.

— Какво те води насам?

— Къде е Конър?

— Долу. Подготвя поредната влакова катастрофа. Очевидно е имал неприятен ден. Защо?

— Трябва да поговорим. Къде е Дан?

— Дан — подвикна Кейтлин. — Крис е.

— Здрасти — поздрави домакинът, докато излизаше от кухнята. — Как е хавата? — После видя лицето на Крис. — Какво е станало?

Отидоха в дневната. Телевизорът гърмеше. Кейтлин го изключи.

— Днес имах класическо посещение от военновъздушните сили.

За какво говореше?

— Какво посещение?

— Не си добре запознат с уфоложката литература, разбира се. Не си прочел и дума от нещата, които ти давам, нали?

— Така си е — призна Дан.

— Днес имах посещение от военновъздушните сили. — Той ги изгледа поред, втренчено.

Кейтлин не знаеше какво да каже. Беше в пълно неведение.

— Добре, нека да ви дам малко предистория. Съществува митът, че когато има сериозни очевидци или записан видеоматериал, или нещо подобно, военновъздушните сили правят тайно разследване. Ясно ли е дотук?

— Да — отвърна Дан, — разбира се.

Кейтлин не беше сигурна, че иска да слуша по-нататък.

— И така, прибирам се значи в кабинета си след лекции и заварвам там някакъв полковник от военновъздушните сили и една жена… о, каква жена!

„О, не и още един изневерил“, помисли си Кейтлин. И попита:

— Нанси вкъщи ли си е? Знае ли за това?

— Да, ще дойде след малко. Приспива бебето. Но аз не можех да чакам — и след секунди ще ви стане ясно защо. Само чуйте. Влизам аз значи и полковникът разглежда „НЛО и националната сигурност“, която, ако не греша, ви подарих миналото лято.

— Добре де — каза Дан. — Почти съм сигурен, че е в библиотеката до „Ловци на духове“.

Говореше странно спокойно, толкова различно от обикновено, че Кейтлин се обезпокои.

Не искаше да й побеснява. И двамата се опитваха да превъзмогнат историята с Марси и им беше трудно. Тя искаше да му позволи да я люби, но засега не се чувстваше готова. Поне допреди няколко часа все още не беше готова.

— Както и да е, мисля, че тези двамата съвсем скоро ще цъфнат и у вас. И ще поискат да се срещнат с Конър.

— Как ли пък не — възкликна Кейтлин.

— Мъжът е едър, самоуверен. Но излъчва и нещо покровителствено. Още щом го видиш, ти става ясно, че е от разузнаването. Наистина внушителен тип. Жената — е, просто трябва да я видите. Излъчва нещо… нещо странно. Ако някога съм виждал човек, който би могъл да е пришълец в човешка форма, това е тази жена. Има огромни вторачени очи и е много, много неподвижна. Просто седи и се взира в теб, и имаш странното усещане, че по някакъв начин прониква в мислите ти.

Всичко това започваше да звучи налудничаво дори и от устата на Крис.

— Уплашен си — каза Кейтлин. — Защо?

— Отначало не осъзнах за какво става въпрос и… просто ми се изплъзна от езика. Казах им нещо, което според мен не трябваше да им разкривам. Че Конър е гений.

— Но те са разпитвали за НЛО — намеси се Дан, — така че какво значение има?

— О, не, те изобщо не споменаха НЛО. Разбира се, че не. Те не постъпват по този начин. Разпитваха дали в колежа има надарени деца — уж за някаква програма на военновъздушните сили.

Кейтлин не можа да се сдържи и се засмя. Крис я изгледа ядосано и тя млъкна.

— Достатъчно ми се смяха — каза Крис тихо. — Работата е сериозна.

— Те всъщност не споменаха НЛО, така ли?

— Да, Кейтлин, изобщо не споменаха за НЛО.

Телефонът иззвъня, Кейтлин взе слушалката и отиде в кухнята.

— Здравей, Нанси.

— Много вали. Няма да дойда. Той разказа ли ви?

— Мисли, че военновъздушните сили се интересуват от Конър заради НЛО-то. Много е изнервен.

Не каза, че според нея е започнал да превърта — все пак Нанси имаше бебе. Пък и Крис най-вероятно щеше да се оправи до сутринта. Държеше се странно всеки път, когато на някой от сайтовете на уфоманиаците се появеше голям доклад за НЛО — а проверяваше сайтовете всеки ден.

— Истината е, че военновъздушните сили търсят гении за някаква тяхна програма — каза Нанси. — Версията на Крис е, че тайно разследват НЛО.

— Е, радвам се, че им е казал за Конър. Може да му дадат стипендия.

— Не бързай, Кейтлин, Това е някаква военна програма. На твое място първо бих проверила за какво точно става дума.

Кейтлин нямаше нищо против военните. Но пък, от друга страна, щеше да защити Конър от всякакво чуждо вмешателство.

— Разбира се — потвърди тя.

— Между другото, Крис пие ли?

— Не, не поиска, а и аз не му предложих. Дан се беше отрязал в „Пийп“ онзи ден и скрих всичкия алкохол в гаража.

— Заради историята с Марси ли? Да, чух за това.

Господи, колко малък свят и колко много клюкари!

— Имаш предвид, че получи постоянното назначение ли?

Последва миг тишина, после Нанси каза:

— Честито между другото.

— Ще отложим празненството, докато не получим официално потвърждение. Искаш ли да пратя твоя да се прибира?

— Да, моля те. Преди да са дошли извънземните.

Кейтлин се върна в дневната. Дан и Крис се гледаха като опечалени на погребение.

— Нанси се обади, Крис. Каза да се прибираш.

— Кейтлин — каза Дан. — Аз съм това, което се нарича „похищаван“. И ти също.

Тя седна.

— Пак ли? Виж, Дан, това са глупости. Никой не е бил похищаван от извънземни, защото няма извънземни, поне не тук и сега. Признавам, че записът е странен, но ние не сме замесени по никакъв начин.

На вратата се позвъни — и кой знае защо, я побиха тръпки. Възцари се тишина. Дан стана да отвори.

Кейтлин го изпревари.

— Аз ще отворя.

И отвори.

На четвърт миля оттам Майк Уилкис клечеше в снега и наблюдаваше къщата на Келтънови, Умираше от студ, въпреки че си беше купил дебели ботуши, ръкавици и яке. Вече знаеше плана на къщата, след девет беше разбрал, че и двете момчета спят в една стая, а още преди това — че кучето е доберман и че никой в къщата не е в състояние да му се противопостави, ако се наложи да действа със сила.

Трепкащи светлини привлякоха погледа му към пътя. Приближаваше се кола — бавно си проправяше път през снега. Той се отдръпна назад, да не би случайно светлината от фаровете да се отрази в лещите на бинокъла за нощно виждане. Не видя каква марка е колата, но пък видя, че в нея има двама души.

Колата зави и фаровете угаснаха. Това означаваше, че колата е спряла или пред къщата на Джефърсови, или пред тави на Калаханови. Стори му се странно и реши да проучи по-подробно, така че предпазливо тръгна сред дърветата.

Над главата му тримата Крадци наблюдаваха сияещите енергии на всички на Оук Роуд. След смяната на орбитата на сателита бяха в бойна готовност. Гледаха трептящата тъмнина под тях, виждаха движението на полковник Уилкис между дърветата. Бяха обезпокоени от присъствието на Уилкис тук. Но той не проявяваше интерес към, къщата на Калахан. Кошерът ги беше инструктирал да го оставят на мира, ако не застрашава Конър пряко. Всъщност беше добре да го оставят да действа. Може би се беше хванал на въдицата им.

Майк се върна на първоначалната си позиция. Беше искал да види дали колата е военна. Не беше. Не само това, ами и беше паркирана пред къщата на Джефърсови, Заключението му бе просто: да продължи с изпълнението на плана си.

Кейтлин се смая, като видя на вратата същите хора, за които беше говорил Крис. Бяха целите в сняг и тя веднага ги покани да влязат.

В дневната Крис — усмихваше се дружелюбно — ги запозна. Поне отчасти беше прав за жената. Имаше огромни очи, беше красива и Кейтлин веднага разбра, че партньорът й полковник Лангфорд е влюбен в нея до уши. Беше ли странна? Ни най-малко.

Гостите започнаха да обясняват за специалната програма на военновъздушните сили за деца с висок интелект.

— Момент — каза Кейтлин. — Дайте да се разберем. Значи вие включвате Конър в тази учебна програма. Това обвързва ли го в бъдеще с военновъздушните сили? В някаква специална школа ли трябва да отиде?

— О, не — отвърна госпожица Глас. — Всъщност аз ще го посещавам всеки ден и ще разглеждаме някои ускорени курсове по тематиката, за която говорихме.

— И отново се връщаме на първоначалния въпрос — добави Дан. — Ще да бъда откровен. Искаме писмено точните ви намерения спрямо Конър. И искаме да присъстваме при всяко ваше посещение.

— И защо просто не ни кажете истината? — обади се Крис. Лорън Глас се обърна към него и за миг Кейтлин съзря в окото й потреперване, което със сигурност не беше нормално. Стори й се, че знае защо. Момичето явно беше свръхнадарено, някакъв вид екстрасенс. Около тези хора имаше аура.

— Истината е, че имаме проблем с някои важни засекретени задачи и страната има нужда от най-добрите си умове, за да го разреши.

— За оръжия ли става въпрос? — попита Дан.

— Господине — намеси се полковник Лангфорд, — мога само да кажа, че не бива да разкриваме подробности.

— Не пред нас — подигра му се Кейтлин. — Пред единайсетгодишния ни син. Не мисля, че казвате истината.

— Да — подкрепи я Крис. — Точно така.

Лорън Глас застина и пребледня. Големите и очи блеснаха от потиснат гняв.

— Извинявайте, но мисля, че е време да си вървите — каза Дан. — Защото подозирам, че сте тук във връзка с НЛО и извънземните, с похищенията и така нататък, а намерението ви да замесите сина ни във всичко това направо ме плаши.

— Мен също — каза Кейтлин и стана. — Хайде да не си губим повече времето взаимно. И не се доближавайте до сина ни, защото ако разбера, че сте го направили, ще ви докладвам в полицията.

Лорън и Роб се спогледаха отчаяно.

— Госпожо, господине — ние можем да говорим с него. Можем да се приближим до него. Имаме правото.

— Стига вече! — Дан изгуби търпение и тръгна към стълбите… и Кейтлин внезапно осъзна какво се кани да направи.

— Дан!

— Госпожо, синът ви е най-интелигентното живо човешко същество понастоящем — почна Лорън Глас. — Моля ви, изслушайте ни. Аз съм единствената, която може да му предаде това, което трябва.

Дан се върна, ръката му бе пъхната в джоба.

— Пистолетът ми е по-голям от твоя — заяви полковник Лангфорд с ужасяващо спокойствие. — Остави го на масата. — Посочи масичката за кафе. — Веднага, Дан.

Дан извади пистолета и го сложи на масичката.

— Прави сте — продължи Лангфорд. — Това е свързано с някои необичайни тайни.

— Най-накрая — каза Крис.

— С Кейтлин ни събраха като деца — отпаднало каза Дан. — Вкараха ни в някакво тъмно, подобно на утроба място. Допускам, че може би знаете за какво става въпрос.

— Аз също имам някои странни спомени — добави Кейтлин. — Но нищо…

Млъкна. Не знаеше какво повече да каже.

— Смятаме, че сте били отвлечени заедно, така че благодарение на процес, който не разбираме, по-късно да се ожените и да заченете Конър.

Устата на Кейтлин беше толкова суха, че едва можеше да говори. Не си спомняше нищо за никакви пришълци, когато беше дете, дори не беше познавала Дан, когато бяха живели в Мадисън. Гневът — и страхът, — който изпитваше към тези хора, защото очевидно бяха най-безочливи лъжци, прерасна в надигащ се ужас.

— И Конър е най-умният човек на света? — попита тя.

— Може да има и други, разбира се. Но той е един от тях, а те са наистина малцина. Поне в нашата страна със сигурност е най-умният.

— Това не ме изненадва. Но колкото до мен и Дан — срещнах Дан години след като сме живели в Мадисън. Така че това са измислици.

Лорън Глас се усмихна отново. Беше човек с хиляди различни лица, както се стори на Кейтлин. Сегашното й смесваше, както й се стори, презрение с гняв, прокрадващи се иззад усмивката. А и колкото повече човек гледаше очите й, толкова по-странни му се струваха.

— Конър е изненадващо добър по физика — обади се Крис. — Посещава курсове за напреднали в университета и работата му е… как да го кажа? Красива. Прекрасно е да се наблюдава и проникновението му в математиката.

Лангфорд заговори с авторитетен глас:

— Господин Калахан, госпожо Калахан, въпросът е, че синът ви е предвиден да бъде точката на контакт между човечеството и една много, много стара и наистина гениална галактическа цивилизация.

На Кейтлин изведнъж й се зави свят. После нещо избухна в мозъка й. Значеше ли това, че брътвежите на Крис не са безсмислици?

Нещо се надигна в сърцето й, усещане за освобождение, сякаш някаква част от нея досега беше заключена, но в този миг бе получила свободата си.

За свое собствено изумление тя замахна толкова бързо, че нямаше време да се удържи, и зашлеви полковника през лицето.

Никой не продума. После Дан се разтрепери. За момент изглеждаше, сякаш ще изпадне в някой от пристъпите си, но после се разсмя. Тихичко. Очите му бяха здраво стиснати, в миглите му блестяха сълзи.

Лорън Глас ахна.

Полковникът потърка бузата си и каза:

— Разбираема реакция.

— Извинете! Аз просто… Дан, спри, моля те.

Той си пое дълбоко дъх. После още веднъж.

— И какво ще правим сега?

— В смисъл?

— С нашето момче. Кой е той? Кои сме ние?

— Позволете да ви дам един съвет — намеси се Лангфорд. — Приемете нещата, каквито са. Не се тревожете за сина си. Той е добре защитен.

— Той има нужда от защита — възкликна Кейтлин. От друга страна, това бе очевидно. Разбира се, че Конър трябваше да бъде защитен, също както и неговата тайна. — Не бива да казвате на никого за това.

— Естествено. Нали се опитахме да го скрием дори от вас.

— Това трябва да стане публично достояние. Аморално е да се крие. — Лицето на Крис сияеше от фанатизъм и възбуда.

В ума на Кейтлин внезапно изплува зловещата мисъл, че той може да излезе по телевизията с тъпия видеозапис.

— Животът на Конър може да зависи от това — каза тя. — Помисли, Крис. Помисли колко различни фанатизирани групи ще пожелаят смъртта му. Колко много правителства ще се страхуват от могъществото му.

— Хм, не бях помислил за това.

— Елате да видите страшната влакова катастрофа на всички времена — викна Конър от вратата; ризата му беше изцапана с боя, беше си нахлупил стара железничарска фуражка. — Гибел на релсите! Елате и вижтеее… — После видя двамата непознати. — О, извинете.

Влезе в стаята.

— Това е Конър — каза Дан. — Това са, ъъ, господин Лангфорд и госпожица Глас. Те са от, ъъ.

— От енорията на „Свети Франциск“ — каза полковник Лангфорд. — Набираме средства за благотворителност.

— Е, моментът май не е най-подходящият за катастрофа… Но пък е страшно хубава!

— Конър има влакчета — обясни Дан, като видя неразбирането, изписано на лицата им. — Много обича да ги блъска.

Конър отстъпи към вратата. Беше усетил някаква студенина около гостите. Със сигурност не бяха от най-приятните хора на света. Но всичките му подозрения се изпариха, когато полковникът каза:

— С удоволствие ще видим катастрофата.

— Чудесно. Подготвях я сума ти време.

— Конър, написа ли си домашните? — попита Крис, докато всички слизаха към стаята му.

— Разбира се — отговори той. — Намерих нов начин за интегрални изчисления, браво на мен.

— Какъв начин?

— Нямам представа! Хвърли едно око и виж дали става така. — Той взе една оръфана тетрадка и я тикна в ръцете на Крис. — А сега позволете да ви представя Голямата катастрофа от далечната деветдесет и седма. Хвърли поглед към Лорън. — Далечна за мен, нали разбирате.

— Конър, това е невероятно — каза Лорън, докато разглеждаше влакчетата. — Роб, погледни. Виж как е изпипано!

— Радвам се, че ви харесва — каза Конър. В гласа му прозвуча нещо, което Кейтлин познаваше много добре. Тези двамата ги очакваше изненада.

Майк Уилкис се върна в колата си. Снегът валеше все по-силно и той не можеше да рискува да го затрупа. Беше обработил няколко от децата, но му трябваше и тази нощ, за да довърши започнатото. Искаше му се проклетите Келтънови най-сетне да си легнат. Реши, че има около час. После нямаше да има друг избор, освен да се откаже от плана.

Това не беше добре. А можеше да се окаже и фатално.

Докато Кошерът се тревожеше за президента, тримата Крадци бяха разтревожени от факта, че Майк Уилкис е близо до Конър.

Адам също беше с тях, подготвяше се за това, което щеше да се случи тази нощ. Долови познат глас. Лорън беше наблизо. Отмести вниманието си от Уилкис. Кошерът искаше той да сгреши и това изглеждаше добра идея. Но Адам имаше нужда Лорън да се махне оттук, и то бързо. Това, което предстоеше, изискваше пълно уединение.

Преплава над заснежените полета и през двора на къщата на Калаханови. После оформи ярка картина как снегът затрупва колата й и я изпрати в ума й като струя дим.

Влакчето тръгна по релсите, а Конър се зае със звуковите ефекти: свирка и пуфтене. После бутна една от линиите и тя се откачи.

В следващия момент прекрасният черно-месингов парен локомотив стигна до разместената релса и тупна посред възхитително изработения малък град. Повлече се по главната улица, разбиваше магазини, събаряше улични лампи, блъскаше хората.

— Еха! — възкликна Роб в тишината, последвала този изключително реалистичен инцидент.

— Защо го направи? — попита Лорън.

— За да мога да го построя наново по нов начин. Хей. Сетих се нещо. Ще се връщате ли в града тази вечер?

— Да, живеем в града.

— Понеже снегът бавно затрупва колата ви. Всъщност бързо де.

Мислите трябваше да се набутват в ума на Лорън, но момчето просто ги засмукваше. Адам го огледа с уважение — наперено малко създание, аурата около тялото му бе невероятно по-сложна и цветиста от аурите на другите.

Адам се приготви да умре.

Глава 24

Конър се събуди и осъзна, че не е в леглото. Чуваше вятъра. И беше… прав.

Отвори очи. Бели летящи точици. Студ. До него имаше нещо кожесто. Това беше невъзможно, така че пак затвори очи. Отвори ги отново само за секунда, видя тъмнина, изпълнена с хиляди бели точици, и пак ги затвори. Направо ги стисна всъщност.

Обмисли ситуацията. Гостите си бяха тръгнали, той си беше легнал, майка му беше дошла в стаята му, гледаше го, после внезапно се разплака — избухна в сълзи без никаква причина. После дойде Дан и баща му и майка му се прегърнаха. След това се качиха в стаята си. Той пък беше заспал.

Без да отваря очи, се опита да разбере какво всъщност става.

И разбра: движеше се по улицата, но не ходеше, а по-скоро се плъзгаше във въздуха.

Което не можеше да е вярно, следователно все още спеше.

Отвори очи. И видя къщата — отдалечаваше се зад него.

Всичко това изглеждаше като сън, носеше усещането за сън, но звучеше и миришеше като истинския свят.

Много объркващо. С други думи — не беше сън, и все пак бе невъзможно да е реалност.

За секунда му се стори, че чува часовника в дневната, но беше вятърът — блъскаше се в клоните на боровете на Изгубената земя, както Конър беше нарекъл големите дървета оттатък улицата.

Дърветата се приближаваха, а домът му се отдалечаваше. Около него подскачаха три големи кожести глави.

Задави се, понечи да изкрещи, но се овладя. Трябваше да остане спокоен. Това беше контакт, трябваше да покаже всичките си способности и целия си интелект. „Можеш да се справиш“, каза си.

Но те го бяха похитили.

Добре, това беше лошо, той беше отвлечен от тези създания, нямаше съмнение и не можеше да бъде отречено. Можеше ли отвличането да е за добро? Ако наистина искаш да се срещнеш честно с някого, защо просто не позвъниш на вратата?

Осъзна, че чува нещо странно в лявото си ухо, нещо като дълбоко виене, ако подобен звук можеше да съществува. Посегна към ухото си и докосна слушалка. После видя, че едно от едроглавите същества носи емпетри плейър. Оттам не се носеше никаква музика, само този странен шум.

Извади слушалката от ухото си и веднага падна в една пряспа. За миг остана да лежи, мъчеше се да разбере на какъв принцип работи устройството. Беше звук, звук, който му позволяваше да преодолее гравитацията. Как ли работеше? На какъв принцип? Не, да не се беше побъркал — щеше да го разгадава по-късно това проклето нещо!

Създанията кръжаха наоколо с отворени уста и ръце, опрени на бузите. Не изглеждаха застрашително. Всъщност точно обратното — също изглеждаха уплашени. После едно от тях протегна слушалката към него, не към ухото, а към ръката му.

Той се вгледа в нея. Те се рееха и клатеха глави.

„Моля“, появи се приятно звучащ глас, същият, който беше чул при предишната среща с извънземните, когато и Поли беше с него.

Не, нямаше да ги последва в гората. Побягна към къщата.

„Какво можем да направим, за да ти помогнем да не крещиш?“

„Той не крещи, глупако, той бяга.“

Конър затича по-бързо, краката му затъваха в снега.

— Татко! Мамо! Помогнете ми! Помогнете ми!

Съществата жужаха около него като гигантски мухи. Онова със слушалката летеше точно пред него, лице в лице — и през цялото време му я протягаше.

Къщата беше по-далече, отколкото си мислеше. Беше трудно да тича през снега.

После създанието сякаш се устреми към главата му. „Съжалявам! Съжалявам!“

Слушалката пак беше в ухото му и той пак увисна във въздуха. Отново я измъкна и падна в снега, изправи се, побягна…

Влезе в двора, падна, изправи се, подхлъзна се на заледените камъни и падна пак. Запълзя, стигна до вратата, надигна се и задърпа дръжката.

Заключено.

— Татко! Мамо!

Малката лампичка на звънеца светеше. Той посегна да го натисне.

„Трябва.“

„Не можем.“

„Конър, престани!“

„Влез в него, идиот такъв. Веднага!“

И тогава Конър усети нещо, което са изпитвали съвсем малко човешки същества. Почувства как нещо се движи в тялото му, приплъзва се нагоре по червата му, сякаш е живо.

Разбира се, тримата Крадци можеха да го зашеметят с малка струя газ и да го отнесат, където си поискат, но не ставаше въпрос за това. Кошерът беше наясно, че Конър трябва да бъде опитомен.

Ужасен, Конър се погледна. Гърдите и коремът му бяха голи, горнището на пижамата се вееше разкопчано. Нещо грееше през тялото му и минаваше през гърдите му нагоре към главата. Ярка светлина гореше под кожата му — във формата на змия, която се усукваше и се извиваше в него.

Той извика, опита се да стисне гърдите си с ръце — нещото се стрелна в главата му и викът секна. Главата му за миг заблестя толкова силно, че целият преден двор засия. Висулките лед по капаците на прозорците отразиха синя светлина, ярка като фотографска светкавица.

После стана тъмно. Наистина тъмно. Защото Конър вече го нямаше… никъде. Не гледаше през собствените си очи, не това беше усещането. Това, което усещаше, беше толкова странно, че той трудно можеше да го повярва, но истината беше, че му се струваше, че е погълнат от тялото си, сякаш се беше озовал в собствения си стомах.

Това беше толкова съвършено ново, че дори не можеше да го осмисли, камо ли да го обясни. В действителност беше под въздействието на електромагнитно поле, приложено много внимателно към два милиона определени неврона в мозъка му. Не беше магия. Не съществува магия. Съществува само неизвестното — в случая много стара емпирична наука, огромни познания за функционирането на мозъка и тялото.

Обективно прецени, че е някакъв вид илюзия. И въпреки това страхът беше ноктеста лапа, стиснала сърцето му.

Усети как тялото му се обръща и започва да се отдалечава от къщата. Колкото и усилия да полагаше, не можеше да се върне в главата си и да възвърне контрола върху движенията си.

Опита се да повика баща си, после — обзет от паника — полицията. Не подейства. Не можеше да накара гласа си да се появи. Отчаян, Конър си помисли колко ще тъгуват родителите му — и така и нямаше да разберат какво точно му се е случило.

„Помощ! Моля, помогнете ми!“

„Ние ти помагаме.“

Усети, че се обръща, усети краката си да потъват в снега, усети как се блъска в нещо с гърди.

„Сега ще се отдръпна от теб — каза гласът. — Недей да бягаш.“

След миг започна да се изкачва в тялото си. След още един миг отново виждаше през очите си.

Вятърът повя, боровете застенаха, снегът се посипа. Беше дълбоко в Изгубената земя, толкова навътре, че наоколо нямаше нищо освен борове. Никакви светлини, никакви къщи, просто бледите отблясъци на снега.

„Ние сме тримата Крадци, но не те откраднахме.“

„Напротив, направихме го.“

„Млъкни.“

— Чувам ви.

Никой не помръдна.

Добре осъзнаваше загадката, с която се сблъсква. Забележително, наистина. После видя движение сред дърветата и се появи четвърти сив. Не беше нисък и трътлест като останалите трима. Движеше се с грацията на танцьор.

Спря зад тримата и вдигна дългата си тънка ръка, досущ като индиански вожд или някакъв шаман. Конър не видя мускули. Значи самата кожа съдържаше милиони микромускулчета. Или пружини.

Съществото направи крачка към него. Конър отстъпи. То се приближи.

Конър изкрещя с всичка сила:

— Махни се! Махни се!

После притисна устата си с ръце, наистина изненадан от себе си. Но там имаше повече от един. Конър и другият, малкото дете само в гората, беше все още наистина, наистина уплашено и не се интересуваше от факта, че това е контакт, че е исторически и невероятно важен миг, контакт, който той ще осъществи — съвсем не.

Другият Конър отново пое контрола и побягна, просто хукна, не се интересуваше накъде, по-навътре в Изгубената земя, под и покрай огромните надвиснали дървета, в закътани места, където не беше стъпвал човешки крак.

И колкото повече бягаше, толкова повече ужасеният Конър изместваше любопитния Конър, и толкова по-диво и безцелно ставаше бягството му.

Затрепери от студ. Когато не беше близо до сивите, пижамата не беше достатъчна защита срещу снежната буря. Те правеха нещо, което го поддържаше жив. Любопитният Конър се замисли: „Топлина без излъчване или сгъстен въздух, или нещо друго. Как ли го правят?“

Спря. Дъхът му излизаше на облаци пара, краката му пареха от студ, студът беше нечовешки, като във фризер.

Разплака се като бебе и се свлече на снега. Преглътна сълзите. Изправи се, разтреперан от студ.

Вятърът ревеше сред дърветата, засипваше го със сняг. Беше студен, толкова студен, че пареше, и той зави заедно с вятъра, но и най-силните му викове бяха толкова тихи в сравнение с него, че едва успяваше да долови собствения си глас.

Това беше нелепо. Беше тук, за да мисли, а не да плаче като идиот. Така че се огледа, за да се ориентира къде е.

Не успя.

Заподскача, за да се стопли. Но това не помогна — беше бос насред снежна буря, само по памучна пижама. Беше достатъчно запознат с опасността човек да умре от студ. Ако знаеше и температурата, можеше да изчисли до секунда колко ще издържи, преди да изгуби способността си да мисли и следователно да не може да се надява да оцелее.

Никога не се беше замислял особено за смъртта, но сега го направи, защото му се стори, че след малко ще последва неизбежното. Вече започваше да се вкочанява, а това беше много лош признак, беше предизвестие на наближаващия край. Разбираше това. След малко щеше да заспи, а после щеше да умре — никога нямаше да се събуди.

— Татко! Мамо! Помощ! Ей! Ей!

Смешно, безполезно усилие.

— Сиви! Ей! Готов съм да преговарям. Ей!

Нищо.

Как можеше той, толкова интелигентно момче, да се държи като пълен идиот? Беше провалил контакта и щеше да замръзне и да умре.

Опита се да тръгне, но краката му отказаха да помръднат. Мускулен спазъм, доказателство, че вече измръзва.

Не искаше да умре, преди да е целунал момиче и да е публикувал първата си статия. Преди да е карал кола. Е, като се изключи онзи път, когато с Поли откраднаха колата на Крис Джефърс. Всъщност няколкото пъти. Крис така и не разбра — нали си беше разсеян като професор от филмчетата.

Пижамата му изплющя на вятъра, снегът вече почти не се топеше на лицето му. И той се помоли:

— О, Господи, стига да те има… аз съм Конър Калахан, помогни ми.

Светът потъна в тишина. Той погледна дясната си ръка. Виждаше как снегът се сипе по нея, но не го усещаше. Всъщност усещаше нещо много странно, някакво треперене в петите. Разпростря се по стъпалата му, после го усети и в дланите си. Сетне пропълзя по ръцете и краката му, носеше му топлина, също като дебелото одеяло, с което го завиваше майка му.

А после иззад дърветата се подаде лице — с огромни очи и мъничка уста, изразяваща изненада, страх и загриженост едновременно.

„Господи — помисли си Конър. — Приличат на буболечки.“

„О, не.“

— Няма да бягам, успокой се. Докато ме топлите, сте ми приятели.

„Какво казва?“

„Нямам представа.“

В снега — на тънките си крака — се появи високият сив. Тялото му трептеше от светлина, сякаш беше увито в примигващи преливащи се дъги. Очите му блестяха и дърветата се отразяваха в тях — и сякаш по някакъв начин усилваха светлината. А после той забеляза красива фигура в очите на съществото — човек, излъчващ светлина, съставена от хиляди цветове.

Огледа се, опита се да види този човек. И помръдна ръка, и разбра, че това е всъщност той. Погледна ръката си и видя, че тя изобщо не блести. Блясъкът беше само в очите на сивия. Беше чувал за аурите и че има хора, които могат да ги виждат. Знаеше и какво в действителност съществува около човешкото тяло: слабо електрическо поле, породено от нервната система. Очите на сивия по някакъв начин усилваха способността му да вижда.

Високият сив се приближаваше. Другите трима зажужаха неспокойно.

— Добре — каза момчето. — Аз съм Конър Калахан. Ще го направя. Надявам се.

„Говори ни в главата си. Оформяй думите в съзнанието си, но не ги изговаряй на глас. Ще те чуваме по-лесно.“

Чу го съвсем ясно. Глас, който се появява право в главата ти, сякаш си със слушалки. Опипа за слушалката, но тя беше изчезнала.

— Как го правите?

„Не мога да те чуя.“

— Какво… не. Ъъъ… — „Как го правите?“

„Не знам. Ти си единственият човек, с когото успяхме. С другите трябваше да използваме картини… образи. Те не могат да ни чуят.“

Високият беше съвсем близо. Беше с рядка бяла коса и сбръчкано лице.

„Стар съм. Всички сме стари.“

„Откъде сте?“

„Безкрайно време. Толкова сме стари, че сме загубили историята си.“

„Каква е задачата ви?“

„Ти си задачата ми.“

„Какво значи това?“

Нямаше отговор… всъщност имаше. Високият сведе глава.

„Плачеш ли?“

„Мисля, че да.“

„Защо?“

Сивият тръсна глава, после протегна ръце. Бяха дълги, пръстите бяха като змии, завършващи с нокти. Бавно, с треперещи ръце, Конър също посегна към него. Застинаха. Само няколко сантиметра разделяха пръстите им. И двамата трепереха.

Тримата други приближиха. Рееха се около високия, трептяха от поривите на вятъра.

Високият докосна бузата на Конър — с най-нежните пръсти, които можеше да съществуват. И тези пръсти не само го докоснаха, но имаше и нещо като електрически контакт.

„Малки приятелю, преди десетина минути допирът ми щеше да те накара да побегнеш пак. Но сега не бягаш.“

„Ще се прибера ли вкъщи?“

„Вкъщи…“

„Плачещ.“

„Да, плача.“

Сивият легна на снега. Тримата други го наобиколиха. После стана нещо, което Конър не можа да разбере. Носеха нещо черно, приличаше на буркан, отвориха го, отвъртяха капака за секунда. И извадиха три блестящи ножа.

И докато Конър наблюдаваше изумено, разрязаха високия сив, както баща му кормеше риба.

Убиваха го.

— Не! — изкрещя момчето. — Спрете!

Един от тях се обърна към Конър, размаха ножа и Конър се дръпна, разпери ръце, за да покаже, че няма да им се бърка.

Тримата разпориха сивия от безполовите му слабини чак до главата, разделиха тялото му на две половини. И се видяха вихрещи се светлини, милиони, милиони цветове — и Конър ги позна. Изглеждаха като безбрежно море от звезди, заснето от телескопа „Хъбъл“. Цялата вселена, по някакъв начин смалена и затворена в тялото на този сив.

Тримата го повдигнаха и момчето се люшна във въздуха между тях, вселената се разстилаше във формата на сив, снегът се вихреше около нея, снежинките влитаха и изскачаха сред безкрая от звезди.

Чуваше се мелодия, гласове, едновременно младежки и мъдри, и тоновете бяха толкова прекрасни, че Конър зяпна от изумление и му се поиска да изкрещи, защото това беше най-богатият, най-хубавият звук, който беше чувал. Беше звук с миризма, сякаш розите в небесата бяха разцъфнали.

Тримата сиви и Конър въобще не бяха единствените свидетели на случващото се. Точно обратното — имаше огромен брой наблюдатели в гигантския кораб, който носеше основната група към Земята. Исполинската сфера вече беше на две светлинни години от Земята и забавяше ускорението си от 1947 година, когато се беше насочила към нея. Беше огромна, с диаметър хиляда мили, но все пак беше твърде малка, за да бъде засечена от земните телескопи. Всъщност най-вероятно нямаше да бъде открита, преди да застане в орбита около планетата, защото повърхността й беше черна, създадена да поглъща светлинната енергия без остатък.

Вътре в странно свъсено небе блестеше малко слънце — миниатюрна звезда, само двеста метра в диаметър, създадена от сивите и способна да грее стабилно милион години, след което щеше да избухне и мигновено да изпари цялата сфера. Ако не успееха дълго преди този момент, едва ли щеше да има някакво значение: в сферата нямаше да е останало нищо освен прах.

Вътрешната част на сферата бе точно копие на пустинния дом на сивите: с градове, с бели къщи, увенчани с куполи. Около слънцето се движеше щит и петдесет часа мрак се редуваха с петдесет часа светлина във всяка част на сферата — същото време за ден и нощ, както на родния свят на сивите.

Тъй като нямаха нужда от нищо и не ядяха нищо, сивите нямаха икономически живот. Бяха се освободили от сексуалното възпроизводство преди безброй години, после бяха открили, че удоволствието идва от задоволените желания, а без нуждата от възпроизводство желанието угасва.

Щяха да се побъркат групово в този изолиран затвор, ако не бяха успели да последват триадите на земята в съзнанието на човека.

И сега наблюдаваха съсредоточено как Адам отдава цялото си същество, целия си опит, всичките си знания, всичко, което е, на Конър.

Очертанието на тялото на момчето се разтегли върху странното им небе — тяло, изпълнено със звезди. А заедно с него дойдоха вятърът, нощта и снегът.

Бавно, докато слушаха и усещаха, първо неколцина, после и други, все повече и повече, надигнаха глави и се изправиха. Високите и изящните, ниските и набитите, всички те — невъобразимите милиарди — станаха.

После се издигнаха от белите си градове, литнаха като безброй реещи се орли и изведнъж стана ясно какво се случва. Тези създания, които не можеха нито да се смеят, нито да се усмихват, правеха единственото, с което можеха да изразят чувството, което не бяха познавали от толкова време — танцуваха от щастие.

Странната фигура се въртеше около Конър, главата й се смаляваше, краката и ръцете се удебеляваха, тялото се превърна в течност от звезди, приемаща различна форма, формата на човешко същество — и ставаше все по-ярка.

Всяка снежинка, която се докосваше до нещото, се разтапяше в малко облаче пара и всичко беше невероятно красиво — димящият сняг и светлината, и мелодията, която се носеше, сякаш самият вятър се беше научил да пее.

Конър се чувстваше наистина странно. Усети пулсиране в корема и по гръбначния стълб, разпространяваше се навсякъде, дори в очите и пръстите на краката му… и той осъзна, че нещото също вибрира.

— Мамо…

То се приближаваше към него.

— Мамо!

После напевът го обгърна отвсякъде, беше в него и гърдите му пулсираха с него, и се почувства, сякаш се е издигнал над земята или внезапно е станал много голям, и за миг снежинките, които изглеждаха като звезди около нещото, се появиха около него и оформиха една наистина огромна вселена от звезди.

После отново стана тъмно и Конър се свлече в снега. Не можеше да се изправи. Беше невероятно слаб и когато затвори очи, видя вселената в главата си, видя я също и като погледна дланите си — звезди се въртяха вихрено под кожата му.

Тримата сиви притиснаха високия и разрезът в тялото му се затвори. А после той се издигна във въздуха между тях и четиримата полетяха в бурята, поклащаха се и жужаха.

— Ей! Чакайте! Нали ще преговаряме!

Пак му стана студено. И вече не можеше да види звезди в тялото си. Вятърът виеше и Конър крещеше в агония.

Чу се бумтене и в снежното небе се появи голяма черна сянка. После надолу се стрелна синкав лъч и започна да шари по земята.

Светлината блестеше толкова ярко, че Конър едва успяваше да я гледа. Ясно му беше, че това е хеликоптер и че е дошъл, за да го спаси, и той се надигна и запълзя към една полянка, размахваше ръце и крещеше:

— Тук съм, тук съм!

Въздушната струя от перките го блъсна и с нея дойде свирепият, вледеняващ студ. Конър извика, стисна главата си с ръце и се обърна настрани.

— Конър! Конър Калахан! — повика го глас, едва доловим през рева на перките и виенето на вятъра.

Беше човек с каска, не сив — слизаше по въжена стълба от хеликоптера. Лицето му беше скрито зад предпазното стъкло на шлема, но гласът му беше силен и, най-вече, нормален.

Хеликоптерът изрева и изчезна в бурята. Мъжът застана пред Конър, приклекна и бързо го уви в одеяло.

— Ще те заведа у вас, момче.

Конър го прегърна. Мъжът също го прегърна с яките си ръце. Носеше топли ръкавици.

— Хайде, приятел. — Конър не беше малко момче, но мъжът беше наистина едър и силен и го вдигна лесно. — Трябва да те стоплим възможно по-бързо.

Беше толкова приятно да го носят, че Конър просто отпусна глава на рамото на мъжа и остави топлината на одеялото да го обгърне. Мъжът закрачи бързо, а той гледаше как дърветата се плъзгат покрай тях.

— Конър, ще ти се случат много нови неща, разбираш го, нали?

— Започвам да го разбирам.

— Ще ти трябва учител. Учителка. Вече я познаваш. Лорън Глас. Винаги можеш да разчиташ на нея.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Просто съм загрижен за благополучието ти.

Той усети, че това е истина: от този мъж се излъчваше добрина, почти осезаемо.

— Наистина се радвам, че ме намерихте. — Конър затвори очи.

— Спи, дете — каза мъжът и задържа главата му до рамото си…

После някой го разтърси. Той се сепна, смъкна одеялото — и седна в леглото.

— Тате!…

— Викаше насън, сине.

— Бях… навън. Бях навън и… — Беше толкова прекрасно да види баща си, че просто го прегърна. — Всъщност не беше сън. Не беше. Бях в гората с…

„Конър, не!“

— Какво?

— В гората, Конър?

— Имам предвид насън. Очевидно. Виж, хайде да си лягаме.

Конър го пусна и легна. Баща му не помръдна. „Добре, нека остане.“

„Защо да не му кажа?“

„Когато дойде време, Конър. Всяко нещо с времето си.“

Гласът беше по-различен, забеляза Конър, по-звучен по някакъв начин, ехтящ.

„Кой си ти?“

„Кошерът.“

„Какво е Кошерът?“

„Конър, ние сме близо седем милиарда и имаме нужда от помощта ти.“

— Шегуваш се.

„Шшт.“

— Какво? За какво да се шегувам?

— Хайде да спим, тате…

— Естествено, Конър… разбира се.

Чуваше ги как пеят, същата мелодия, която се бе носила сред дърветата. Усети по неясен, неопределим начин огромно море от сенки, което сякаш бе изтъкано от числа, думи и тази дълбока песен. Беше познание, реши той, толкова високо и фино, че беше като нежна музика, невероятно проста и изключително чиста.

— Нещо става с мен, татко.

Очите на Дан се напълниха със сълзи.

— Конър, изглеждаш като изтъкан от звезди.

— Наистина ли?

Дан не можеше да проумее. Синът му изглеждаше като същество, направено от нощното небе, тялото му сияеше също като планетария от неговото детство, и се носеше песен, красив глас напяваше песента, с която майка му го беше приспивала като съвсем малък.

Докато Конър се унасяше в сън, звездите в тялото му угасваха. Дан остана със спокойно дишащия си син, потънал в дълбокия сън, който благославя и лекува детството.

Кейтлин дойде и той стана.

— Чудо — каза й. — Кейтлин, чудо.

Прегърна я.

— Какво искаш да кажеш?

Той не можеше да го обясни, не и така, както беше станало.

— Просто ти благодаря, че ме дари с такъв наистина прекрасен син.

Тя склони глава на рамото му. После, ръка за ръка, се запътиха към спалнята си.

Навън продължаваше да вали и снегът бавно запълваше отпечатъците от стъпките на мъжа с маската, който беше донесъл Конър в дома му, без да бъде забелязан, и го бе оставил в леглото.

Глава 25

Майк отново отиде да провери Келтънови. Ама как можеше да си лягат толкова късно! Този път обаче самотна мътна светлина се процеждаше само от прозореца на банята на горния етаж.

Той притича през широкия път. В далечината видя проблясък и му се стори, че чува вик. Минутата внимателно наблюдение и напрегнато ослушване донесе само съскането на снега и виенето на вятъра.

Вдигна поглед към небето. Според прогнозата по радиото бурята нямаше да утихне до сутринта. Това беше добре — снегът щеше да скрие следите му.

Мина отзад, през градината, където през пролетта щяха да нацъфтят множество цветя. Всеки намек за отпечатъци от стъпки щеше да е по-труден за забелязване тук. Огледа вратата и прозорците и откри един незалостен. Предпазливо го огледа за алармена система, отвори го и се вмъкна.

Затвори прозореца. Застана напълно неподвижен, за да свикне с шумовете, изпълващи къщата. Извади етера. Първото предизвикателство щеше да е кучето. Беше се събудило, но скоро щеше да заспи пак, стига миризмата му да не достигнеше до ноздрите му. Мирисът на етера обаче щеше да я заглуши.

Затвори очи и се заслуша. Трябваше да намери животното. Влезе по-навътре, през трапезарията и към стълбите в антрето. Кучето спеше на площадката. Инстинктът му на пазач беше да блокира пътя.

Уилкис направи една крачка, после още една. Можеше ли да го заобиколи? Качи се още малко и спря на стъпалото точно под площадката.

Нямаше да може да прескочи кучето. Значи трябваше да използва етера. Клекна и внимателно долепи напоената с етер кърпичка до муцуната на животното.

Изчака. Дишането на кучето стана по-дълбоко. Гърдите му започнаха да хриптят. Можеше да го убие. Щеше да е хубаво — ненавиждаше кучетата и вонящите им изпражнения и безмозъчното им умилкване около хора, които не заслужават дори един поглед. Като това семейство дебеланковци.

Придобил увереност, Уилкис прекрачи кучето. Прецени, че родителите ще спят най-леко, затова ги имплантира и хипнотизира първи. Хипнозата беше прост процес, отнемащ само минути. Тайната се състоеше в това, че думите се повтаряха в определен ритъм, който караше субекта да ги разглежда като част от собствените си мисли. Сутринта тези хора щяха да се събудят, озлобени срещу Конър. Когато попаднеха в обхвата на неговия предавател в града, дразнението в темпоралния им лоб щеше да накара гнева да прерасне в неконтролируема мания.

След като приключи с родителите, се премести при момчетата и със завидна ефективност обработи и тях.

И просто така, всъщност безпроблемно, въпреки ужасяващо бавното начало, мисията му на Оук Роуд беше изпълнена.

И тримата Крадци го чуха по едно и също време: дъх, излизащ през ноздрите, който се усилваше. Видяха Уилкис да излиза от къщата на Келтънови. „Добре — каза Кошерът. — Оставете го да си тръгне.“ За миг обаче се появи неясно подозрение, когато ничия душа не се откъсна от сградата. Ако Уилкис вярваше, че едното от децата на Келтънови е неговата цел, защо не го беше убил?

Разбира се, щеше да се опита да заблуди сивите. Не би желал да разберат, че е извършил убийството. Сигурно беше направил нещо, което щеше да направи смъртта да изглежда като злополука.

Кошерът накара единия от тримата Крадци да проследи как Уилкис се отдалечава с колата си и Две се вслуша в кафявото мърморене на съзнанието му, докато се отдалечаваше. А после светът отново стана тих и той се присъедини към събратята си, за да занесат Адам до спящия Конър.

Адам все още не беше изцеден докрай. В него оставаха структури мисъл, които щяха да организират съзнанието на Конър. Тези структури бяха сърцевината му, поддържани от невероятно сложно поле от електрони в постоянна суперпозиция. Като такива те бяха едновременно в Адам и бяха Адам, и освен това бяха навсякъде другаде във вселената, потенциално способни да обхванат цялото познание. Това ядро не можеше да бъде имплантирано в Конър, докато останалата част на Адам не улегнеше в него — иначе ядрото щеше да изпепели нервната система на момчето като излязла от контрол ядрена реакция.

Предаването на тази последна част щеше да доведе до крайното унищожение на Адам — в действителност това беше същността на Адам, онази част от него, която се усещаше истинска и жива. Тук и сега беше мигът, в който Адам щеше да изпита истинската смърт.

Беше уплашен. Крадците също. Това беше невъобразимото нещо, от което, колкото и безчувствени да бяха, всички сиви все пак се страхуваха. Последният край, където всеки спомен за „аз-а“ изчезва и всички дълги години, изживени без емоция и следователно без смисъл, се стапят в безполезна празнота.

Целият Кошер наблюдаваше, затаил дъх, изпълнен с тъга — всички се надяваха, че Конър ще намери начин да ги спаси, че след тази смърт няма да последва друга.

Крадците се вмъкнаха в къщата през вратата в мазето. Устремиха се бързо в тъмнината към Конър. Разпънаха тялото на Адам, вече слабо и бледо като призрак, и го издигнаха над момчето.

Адам се чудеше какво ли е усещането да умреш в някой друг. Страхуваше се, толкова се страхуваше, че в гората беше заплакал.

„Спокоен съм. Готов съм.“

„Обичаме те.“

„Направете го.“

Усети как се стапя в момчето, как се сипва надолу нежно, но неотклонно, като зора. Всичко, което му помагаше да се свърже с и да разбере хората, това, което беше научил от Имън Глас и Лорън Глас, се процеди в спящото дете.

Беше дал на Конър всичко, което знаеше, което предците му знаеха за вселената. Сега му даваше и себе си. С всяка малка част от същината си, която се отделяше и се вливаше в гладната нова нервна система, разпростираше се като огън в момчето, той усещаше не съжаление, а преливаща радост, усещане, което не беше предполагал, че може да изпита.

По този начин, докато умираше, това древно същество възвърна всичко, което времето и възрастта му бяха отнели, някога богатия дух на сивите с любовта му към истината и възхищението пред величието на вселената.

Бяха минали еони, откакто някой сив беше чувствал. Сега обаче преживяването на Адам се разнасяше из необятния космос и целият Кошер чувстваше заедно с него страданието и радостта от неговата смърт.

Сивите запяха в своите окови, когато почувстваха — всеки от тях — лъч надежда, какъвто не бяха изпитвали след деня, в който бяха напуснали планетата си и бяха започнали дългото си пътуване през небесната пустош.

Просто дойдоха, извираха отнякъде, вода сред безкрайната пустиня на сърцето му, сълзите на Адам — сълзи на радост.

Образи проблеснаха в съзнанието на Конър, дългата и невероятна история на човека и на сивите, танцьори, изпълняващи таен танц, стъпките им се измерваха в еони. Конър видя, че хората като вид са живели преди, че е съществувала друга цивилизация и друга наука, изградена върху други закони, по време, когато светлината на човешкия ум е била по-ярка. Видя трагичния дълъг залез, който наричаме история, и чу в него безнадеждните напеви на египтяните, докато те строяха лодки, които никога нямаше да достигнат небето, и мрачния, извисяващ се тътен от човешки гласове, който ознаменуваше началото на модерния свят и невежите орди, които сега населяваха земята и изсмукваха всяка зеленина и живот. И докато това видение преминаваше през него, чу тежките барабани на времето.

И така всичко свърши. Адам изпълни предначертанието си: умря. Последната светлина на призрака потрепна и угасна във въздуха над леглото на Конър.

И стана тъмно.

За добро или за зло, тази част от мисията на сивите беше завършена. Те претърсиха съзнанието на Конър за спомени, които щяха да го защитят от огромните познания, вече заложени в него. Щеше да е нужно време, преди да може да ги извлече и да започне да ги използва.

Огледаха се из къщата и видяха, че е вложил най-много усилия в прекрасните си влакчета. Това щеше да му даде невероятно ярък сън.

Конър се озова в собственото си градче, под собствените си улични лампи, а всички останали бяха ужасни и пластмасови и се взираха в него с нарисуваните си очи. Тротоарът под краката му беше пластмасов, дърветата бяха от стиропор. Изпищя свирка и собственият му влак профуча покрай него, невъзможно огромен, изпод колелата му изскачаха искри.

Конър не можеше да помръдне. Пластмасовите лица на околните се взираха безизразно в него. После видя огромен сияещ гигант в сенките на небето, видя собствената си ръка, огромна, да се спуска. Чу как релсите проскърцват, докато се разкачваха.

Беше в капана на собствената си влакова катастрофа, по някакъв начин станал едно от пластмасовите си човечета, вдървен и неподвижен като тях. Искаше му се да побегне, отчаяно желаеше да се махне от тази улица, защото знаеше какво ще се случи. Но не можеше да помръдне. Наблюдаваше, скован от ужас, как светлините на влака просветват зад дърветата отляво, как локомотивът с тътен връхлита към завоя и с учудваща елегантност изскача от релсите и се устремява към него… колелата му се въртяха бясно, предният фар беше като око на циклоп.

Топла ръка го докосна по челото.

Майка му беше дошла.

— Ей, господинчо — каза тя. — Ще събудиш всички на Оук Роуд, ако не изключиш този влак.

— Уф… сънувах, че съм в градчето.

— В градчето?

— Че съм едно от човечетата. Не можех да помръдна… а влакът идваше право срещу мен.

Кейтлин го прегърна.

— О, миличък. Мама и татко са винаги тук, за да прогонят кошмарите.

И той усети дълбочината на любовта й със сила, каквато не беше усещал никога. Обожаваше майка си, тя беше най-красивата, най-умната, най-милата — беше като баща му, наистина най-добрата.

Невидими, тримата Крадци насочиха ума му към определен спомен от един далечен пролетен ден, когато люляците на моравата бяха разцъфнали и всички листа бяха свежи и зелени, а той се беше появил от небесата, малка тайна искрица, и се беше спуснал към къщата, и я беше видял спяща, с голям корем, беше се приближил и беше влязъл в нея, и беше останал да лежи там, в уюта на утробата й.

— И аз те обичам — промълви той. Беше толкова хубаво да я прегърне, имаше чувството, че се е издигнал на половината път към рая.

През тази неспокойна и тежка нощ Дан остана буден. Беше решен да попречи на извънземните да отвлекат сина му. Докато слушаше как Кейтлин говори нежно на Конър, се усети излишен, отритнат, и тази мисъл го натъжи. Жена му се опитваше да му прости, знаеше го, но имаше някакъв хлад между тях, който дори при най-нежните му опити — да я целуне, да й говори за любовта си — не можеха да изличат. Обичаше ги, и двамата. И все пак не се чувстваше свободен да се присъедини към тях, не и когато си общуваха толкова задушевно.

За да избегне връщането към брачните си проблеми, насочи ума си към казаното от хората от военновъздушните сили. Странни, наистина странни твърдения. Лъжи, разбира се, на някакво ниво.

Щеше да предпазва Конър от тях, докато не му разкриеха истината. Имаше ужасни места в този свят, но Конър нямаше да попадне на някое от тях, не и ако той можеше да направи нещо по въпроса.

Твърде неприятно, че Кейтлин не можеше да се справи с мисълта, че е похищавана. Какво толкова, случваше се с най-различни хора, човек само трябваше да прочете няколко книги по въпроса.

И все пак тя имаше известно право. Въпреки че в момента вярваше в това, защото двамата военни го бяха потвърдили официално, как беше възможно нещо подобно да е истина?

Затвори очи, но не успя да заспи. Сънят беше далече.

Умът му се върна към Кейтлин. Беше казала, че го е превъзмогнала, че разбира. Бяха се любили и беше приятно, но не беше както преди. Имаше тънък слой емоционален лед, който просто отказваше да се разтопи, и сега, в този уязвим час, Дан се замисли, че това може би е началото на раздялата им.

Отвори очи. Кейтлин пееше приспивна песен. Пееше по-хубаво от него и той беше сигурен, че успокоява Конър по-добре.

Дали тайно не искаше да се разделят, може би дори да се разведат? Не — и все пак, може би да. Може би все още не го беше признала пред себе си, все още не. Но щеше. Страхуваше се, че тя ще го направи. Кейтлин беше най-прекрасният човек, когото познаваше. Как беше успял да се издъни така? Нямаше да намери друга Кейтлин, не и в този живот. А Конър — как щеше да живее без Конър? Конър бе огромна част от него, навярно така бе за всеки баща. Не можеше да се откаже от сина си. Да е баща и съпруг беше станало смисъл на живота му.

Чу как Кейтлин излиза от стаята на Конър. Вместо да я заговори сега, веднага, той се престори, че спи. Чу я как се приближава, усети как присяда на леглото и долови как въздъхна. После легна до него. Обърна се с гръб. Дан полежа мълчаливо известно време, после посегна и докосна рамото й.

Тя с нищо не показа, че е усетила докосването му. Нощта се проточи. След малко обаче Дан долови движение в стаята. Отвори очи и с изненада видя, че е Конър.

Синът му се приближи до леглото на пръсти. Погледна ги. Дан го беше видял като дете, изтъкано от звезди, но сега синът му изглеждаше съвсем обикновен.

— Конър?

Момчето се усмихна, но не каза нищо.

Кейтлин се размърда.

— Какво става?

Конър хвана ръката й, после ръката на Дан, и ги притисна една към друга. Останаха така, смълчани в нощта, едно семейство, плаващо из океана на неизвестността.