Сивите

Глава 15

Полковникът сновеше нервно напред-назад. Лорън никога не го беше виждала такъв — липсваше внимателният му професионализъм, очите му шареха като на животно, търсещо изход от клетка.

— Къде е Анди? Трябваше да ни посрещне тук.

— Тръгна си.

— И нямаш представа къде е, разбира се.

— Не, сър. Дори нямах представа, че ще си тръгне.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лорън? Наивна си. Невероятно безумно наивна.

— Аз… Сър, аз направих всичко, което можах. Махнах се оттам, защото нямах избор.

— И не ти хрумна да задържиш Анди?

— Разбира се, че не! Защо да го правя, да му се не види?

— Не знаеш цялата картина, признавам. Покрай всички години в дупката, докато работеше с вас, емпатите, Анди знаеше малко повече от теб.

— Да не… какво е направил?

— Избягал е, глупачка такава!

— Не ми дръжте такъв тон!

Той й хвърли такъв поглед, че тя отстъпи крачка назад. Никога не се беше проявявал като особено приятен човек, с който да работиш, но сега изглеждаше готов да избухне, а това не й харесваше, въобще не й харесваше.

Намираха се в опушения му кабинет. Пожарникарите бяха спасили къщата, но комплексът долу беше напълно унищожен.

— Искам да разбера истината за случилото се, Лорън, и съжалявам, че трябва да го кажа, но ми се струва, че не ми я казваш.

Бузите й пламнаха от гняв. Не обичаше да обиждат професионализма й.

— Докладът ми е верен до най-малката подробност.

— Все още ли не си наясно какво се е случило? Все още ли?

— Разбира се, че съм наясно. Започнал от съседната градина пожар стига до вентилационната система и запалимите вещества във въздушните дехидратори пламват. Такова е официалното становище, такава е и истината.

— Тогава къде е Адам?

— Моля?

— Нали осъзнаваш, че няма останки.

— Значи е изгорял. Измъкнаха оттам само пепел, така или иначе. Черна, слегнала се пепел, видях я.

— Прегледана е, а вътре няма останки.

— Той изгоря! Изгоря! — Лорън заплака. — Имаше красив ум. Невероятно красив.

— Скелетът му беше от метал, който е почти неразрушим. Но не намерихме скелет долу, а всички отломки бяха щателно прегледани. Всичко беше изследвано много внимателно, Лорън, затова съм сигурен, че ме лъжеш.

— Ти си недостоен и за презрение, знаеш ли?

Уилкис я зашлеви с опакото на ръката си. Ударът дойде неочаквано, като проблясък в дясното й око. За миг тя беше твърде зашеметена, за да разбере какво я е ударило. След това разбра и я изпълни вълна от чист гняв.

— Това е нарушение. — Помъчи се да овладее гнева си. — Ще подам оплакване.

Осъзна, че той се смее в лицето й, после го видя да посяга да извади пистолета си. Лорън имаше бърз ум — една от причините да постигне такъв успех с Адам — и тази бързина й помогна да си спомни слуховете, че човек може да попадне в смъртна опасност в тези дълбоко засекретени операции. Секунда преди появата на оръжието — всъщност още преди той да успее да го извади, изхвърча от стаята.

Затича надолу по стълбите, стигна до площадката, залитна — и чу оглушителен гърмеж. Уилкис се опитваше да я убие. Притича през антрето. Проехтя втори изстрел и куршумът се заби в стената до вратата. Мина много близо — тя усети парването по бузата си.

Отвори вратата. Проехтя още един изстрел. Тя побягна през тротоара и излезе на улицата. Трябваше да стигне до някое многолюдно място, това беше единствената й надежда, и да бяга бързо, за да е на достатъчно разстояние — петнайсетина метра поне. Ако беше по-близо, той нямаше да пропусне.

Тичаше по средата на платното и криволичеше на зигзаг. Не се обръщаше. Проклет да е този квартал, беше прекалено тих! Само една кола, Господи, само една проклета кола — но нямаше нито една.

Може би не всички кошмари на баща й бяха свързани със сивите, може би се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи някой ден.

После, докато завиваше на ъгъла, се появи красив „Мустанг“, вътре седяха две студентки.

— Помощ! — Лорън застана пред тях и размаха ръце. — Помощ! Обадете се в полицията! Помощ!

Те се отклониха, за да я заобиколят, и тя изкрещя през отворения прозорец на колата.

— Помогнете ми!

Ала момичетата не й помогнаха и тя продължи да тича. Почти веднага чу ръмженето на мощен двигател и свиренето на гуми. Уилкис идваше.

Тя хукна по алеята за паркиране на една голяма къща, хвърли се зад кофите за боклук до гаража. Спотаи се, затаила дъх, и чу колата да спира. Беше той, нямаше начин да не е той.

Не смееше да погледне, да помръдне, не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала такъв невъобразим ужас. Почти физически чувстваше как дулото се насочва към нея.

Чу стъпки по алеята, тихи, бързи… после пиукане и недоволно мърморене. Някаква жена. Дистанционното й не беше проработило.

Жената вкара колата си в гаража и вратата започна да се затваря.

Лорън се разплака, изправи се и забърза към къщата — и в този момент колата на Уилкис се появи с ръмжене на алеята.

Тя се обърна и затича, стрелна се покрай кофите за боклук. Някакъв възрастен мъж се сражаваше със счупена порта.

— Повикайте полиции — извика тя, докато бягаше към алеята.

Чу как Уилкис кресна на стареца:

— Не се месете. Аз съм от армията!

Проклятие, той беше с униформа. Нямаше да получи помощ. Отникъде.

Пресече улицата и се шмугна в отсрещната алея. Опита да се скрие между избуялите храсти, надяваше се, че той ще я подмине.

След секунди го видя да излиза от алеята. Беше прибрал оръжието. Дишаше тежко. Огледа улицата, после отсрещната алея. Задържа очите си върху гъсталака. Гледаше точно към нея, но очевидно не я виждаше.

После извади пистолета и го насочи към храсталака. Лорън се приготви да бяга. Ударникът щракна — и тя замръзна. Стисна зъби, бореше се с подтика да излезе на открито като подплашен фазан. Той се опитваше да я накара да помръдне, да се издаде. Подозираше, че се крие тук.

Накрая Уилкис затъкна пистолета под якето си и се отдалечи.

Малко по-късно тя чу изръмжаването на колата му. Премести се по-навътре в алеята и пропълзя зад някаква барака. Нямаше начин да я видят от улицата. Обади се на Тед по мобилния.

— Хей, къде изчезна?

— Теди, любими, слушай внимателно. Изчезни. Не стъпвай повече в апартамента ми. Никога, за нищо, по никакъв повод.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Тед, разбирам какво си мислиш. Но си в огромна опасност, разбери! Не стъпвай дори в квартала.

— Лорън?!

— Не те зарязвам, предупреждавам те. Наистина огромна опасност, Тед. Свързано е с работата ми и съм изключително сериозна. Може да те измъчват, да те убият. Забрави за мен и продължавай живота си.

Стана й толкова мъчно, че стисна зъби, за да не се разплаче.

— Лорън, какво става?

Тя преглътна сълзите си.

— Къде си сега? Вкъщи ли? Не, недей да ми казваш! Не трябва да питам, не и по този телефон. Виж, можеш да помогнеш и на двама ни. Отиди до военновъздушната полиция. Кажи им, че полковник Уилкис ни е заплашил с оръжие. И двамата.

— Не може да бъде!

— Може. Даже стреля по мен.

— Господи!

Но военновъздушната полиция нямаше да може да помогне. Те нямаха право да се месят в строго секретна операция като нейната. Щяха да засипят Тед с безброй въпроси, на които той нямаше как да знае отговора, и вероятно в крайна сметка щеше да се изправи пред самия Уилкис.

— Не, сбърках. Не ходи при военновъздушната полиция. Върни се в базата си и се занимавай с твоите си неща. Ще те оставят на мира.

— Лорън, обичам те.

— О, Тед, не е вярно. Може би щеше да ме обикнеш, но това все още не се е случило, защото зарязвам мъжете, преди да стане, именно заради ситуации като тази. Послушай ме. Довери ми се и ме послушай.

Тишина.

— Тед, обещай!

— Не можеш да ми кажеш нищо, нали?

— Нищичко. — Тя затвори, облегна се за миг на стената на бараката, после тръгна.

Стигна до следващата улица и я пресече. Продължи все така бързо. Влезе в един супермаркет и се помота — оглеждаше кафе машините и компактдисковете, далече от предната част на магазина.

Полковник Уилкис сто на сто бе получил разрешение, дори задача да я убие, за да унищожи риска от изтичане на информация. Всъщност той никога не би извадил пистолета си, ако не беше напълно сигурен, че ще му се размине.

Внезапно си спомни една история, която й беше разказвал Анди. Навремето й се беше сторила чиста измислица — от онзи тип, които се разказва на по бира. Сега вече разбираше, че разказите за експертите по декодиране, които били лоботомизирани преди пенсия, колкото и невероятно да звучаха, са били скрито предупреждение.

Анди се беше измъкнал, защото беше оценил ситуацията в мига, в който беше видял какво става. Беше избягал и сигурно имаше план за спасение, подготвен точно за такива случаи.

Лорън обаче нямаше подобен план, а вероятността, че ще оцелее достатъчно дълго в тази ситуация, беше направо нулева. Не бе получила специализирана оперативна подготовка. Освен основните техники за нападение и защита и обучението по стрелба, които беше усвоила в Лакланд, не владееше други бойни умения.

Ако Адам беше с нея, нещата щяха да са различни. Ако намереше Адам, от неудобен свидетел щеше да се превърне в необходим сътрудник.

Ако Адам не беше загинал — а Уилкис беше убеден, че не е — къде би могъл да се намира? Като се имаше предвид колко бързо можеше да се движи и способността му да изглежда почти невидим, сигурно беше избягал, без тя да забележи. Беше я оставил да умре.

Не, не и Адам. Той винаги беше десет крачки напред. Сигурно бе знаел, че тя ще успее да избяга и да се спаси.

Никой не й беше казвал как действат сивите — дали имат бази или сателити, дори какво точно представляват. Така че как би могла да открие толкова странно същество, притежаващо специални сили и умения?

Можеше да се опита да се свърже с него отдалеч, но единственият начин да го направи беше да е напълно спокойна, а и така или иначе, това никога не й се беше удавало наистина. Всичко, за което я биваше, беше да оформя картини за Адам и да вижда тези, които й пращаше той.

Не можеше обаче да го достигне и по този начин, защото феноменът действаше само на разстояние от няколко метра.

И все пак той сигурно беше във връзка с други сиви, защото дори в дупката беше действал за тях, като явно се съветваше за всяка стъпка. Проблемът не беше, че сивите не могат да общуват от разстояние помежду си, а че не могат да общуват с хората от разстояние.

Какво й оставаше? Нямаше смисъл да обикаля и да се крие зад къщите, да наднича иззад кофите за боклук. Нито да се опитва да открие Адам. Адам беше загубен за нея.

Беше в шок, направо обезумяла от тревога, очите й се напълниха със сълзи. Чувството, че си хванат в капан, беше ужасно и я плашеше, дотолкова, че й беше трудно да мисли.

Реши, че има само една възможност. Трябваше да се яви в управлението на военновъздушните сили. Да отиде направо в Райт Пат и да подаде оплакване срещу Уилкис. Беше в правото си — той беше стрелял по нея. Ако се беше превърнала в неудобен проблем, добре. Колкото повече обществено внимание привлечеше, толкова по-малка щеше да е вероятността някой да реши да я застреля.

Видя един автобус да спира на ъгъла. Чудесно! Изхвърча от магазина и се качи. Отиваше към центъра, беше почти сигурна.

— Трябва да стигна до Грейхаунд Стейшън — каза на шофьора.

— Първата спирка на Илинойс, има знак.

— Благодаря. — Тя зае едно от местата в последната редица, защото там нямаше прозорци. Седеше и се чудеше какво може да направи, къде може да отиде.

Знаеше, че има и други аспекти на операцията. Някой следеше дали не се нарушава споразумението, което определяше границите на действие на сивите. Но кой? Нямаше представа — нито начин да разбере.

Обаче имаше голяма вероятност да открие нещо повече в Райт Пат. По документи се водеше на отчет там, оттам бе разпределена в комплекса. Като се имаше предвид, че комплексът сега беше неизползваем, не можеше да се твърди, че нарушава някакви разпоредби, ако се върне в базата. Всъщност най-вероятно беше длъжна да направи точно това.

Автобусът мина покрай апартамента й. Тя погледна към прозорците, помисли си, че всичките й вещи са там и че може никога да не ги види отново, също и малката си симпатична кола, която беше паркирана пред комплекса. Край. Както и на стария й живот — нямаше да види повече нито Тед, нито някой от приятелите си.

Усети как през тялото й премина тръпка. И мигом се озова в апартамента. Наситено. Реално. Леглото й все още не беше оправено, вчерашната пола лежеше на пода на спалнята, изветряла бира стоеше отворена на кухненския плот. Всичко точно както го беше оставила.

После отново се видя в автобуса.

Веднага разбра: Адам беше там, Адам беше в апартамента! Стана.

— Моля, спрете! Трябва да сляза!

— Няма спирки преди центъра — отвърна шофьорът.

Идиот! Мислеше трескаво. Бяха минали четвърт миля, мястото сигурно се наблюдаваше, не можеше да поеме този риск.

— Ако не спреш автобуса, ще повърна върху теб. — Наведе се над него и започна да се дави.

Автобусът спря, вратата се отвори и Лорън скочи и затича по улицата към апартамента си. Беше луда да поема такъв риск, разбира се, но Адам беше там, трябваше да е, нямаше начин да не е. Това беше съзнанието на Адам — пращаше й сигнали, беше напълно и непогрешимо ясно.

Докато бягаше, се оглеждаше за колата на Майк, но не я забеляза. Може би го беше задминала?

„Не, не бъди глупачка, предполагай само най-лошото.“ Нямаше нужда от оперативна подготовка, за да разбере това.

Отвори вратата на сервизното помещение на съседния блок.

— Здравейте, господин Симънс.

— Здравей, Лорън…

Тя се шмугна под плота, мина през помещението, излезе, затича се по алеята, после се спусна по стълбите към мазето, отвори стоманената външна врата с шперца, който ставаше на външните ключалки на всички сгради. Долу видя Джейк Силвър, майстора по поддръжката.

— Какво е станало, госпожице Глас?

— Здрасти, Джейк. Просто минавам през задния вход. — Тя стигна до асансьорите и натисна бутона.

— Не бива да минавате оттук. Това не е вход, госпожице Глас.

Асансьорът се отвори и тя се качи, без да го удостои с отговор. Понечи да натисне копчето на седмия етаж, премисли и реши да се качи на най-горния, деветия.

Коридорът беше тих, въздухът носеше неясната миризма на готвено. Тя отиде до аварийната стълба и слезе два етажа.

И тук коридорът беше тих. Тя оформи мисъл — лицето на Адам, и добави усещане за въпрос.

Почти мигновено се върна друга мисъл — образ на собственото й лице. Не беше обичайният поздрав на Адам, но определено беше образ от него, сигурна беше заради усещането, което придружаваше появяването му: избухваше в ума й като телевизионна картина.

Отключи и застана на прага. От многото въпроси, които беше поставяла на Адам, знаеше, че някой — онзи, за когото работеше в действителност — се опитва да разбере процеса на общуването чрез съзнанието. Дори я бяха накарали да провери обхвата му, който се оказа около четвърт миля, и можещи да премине през почти всичко освен през определен вид електрическо поле, което се използваше от време на време, за да изолират Адам в клетката.

Беше й ясно обаче от начина, по който той й отговаряше, когато полето беше включено, че все още е във връзка с другите сиви.

Всичко беше такова, каквото го беше видяла в автобуса, до най-малката подробност. На ръба на съзнанието й изплува смътната тревога, че това може да е някакъв трик от страна на Майк да я привлече тук, но все пак затвори вратата и заключи два пъти, сякаш ключалката щеше да го спре за повече от няколко секунди.

Никога не беше общувала с Адам извън клетката и по някакъв начин беше запленена от идеята да открие какво ще е усещането. Сви рамене, за да наподоби излъчване на въпрос, и застана в центъра на дневната. С леко изщракване, което я накара да подскочи, отоплението се включи.

— Здравей — каза тя. — Адам?

Едновременно с това излъчи образ на лице — всъщност не точно лице, защото никога не беше успяла да го разгледа хубаво, но някакво общо лице, дълго и тясно, с големи черни очи.

Зад нея се чу шум. Лорън се обърна. Нямаше нищо.

— Моля те, не се крий — каза тя. — Трябва да ми помогнеш.

Долетя още един звук, отново зад нея. Тя пак се обърна и за момент не успя да проумее това, което вижда. Имаше две малки същества, всяко около метър и двадесет. Застанали до широкия прозорец. Беше ужасена колко насекомоподобни изглеждат, потресена от блестящите им очи, безизразните лица, изящните им очертания.

— Кои сте вие?

И пристъпи напред, а те се превърнаха в два големи лешояда, с черно оперение, червените им ужасяващи очи проблясваха, огромните им човки се разтвориха, крилете им се разпериха в заплашително предупреждение.

От нея се изтръгна писък, напълно несъзнателно, и тя отскочи — и усети как нещо скача върху гърба й. Нещото задържа ръцете й с желязна хватка, краката му се притиснаха към бедрата й. Можеше да чуе дишането му — равномерен звук, като от машина.

Обезумяла, тя изпрати образ на себе си паднала на колене, после се отпусна, доколкото можеше. Изпрати образ на себе си като малко момиче.

Двата лешояда застинаха неподвижно, пищяха, разперили широко криле.

Тя изпрати образ на красива градина, после на себе си и Адам, седнали заедно, после на Адам, положил глава в скута й — въображаемо, разбира се: никога не го беше виждала от толкова близо.

Единият от сивите пред нея се превърна отново в себе си. Другият се превъплъти в огромна качулата кобра, свита до стената — главата й се издигаше на метър и двайсет над пода, качулката се разгърна, езикът започна да се стрелка във въздуха.

После този, който я беше сграбчил, изчезна.

Тя седна, затвори очи и прочисти съзнанието си. Извика в ума си старо пътуване по крайбрежието, сините вълни, аромата на плажно масло, писъка на чайките.

— Всичко е наред — каза на глас. — Знам, че сте изплашени. Аз също съм уплашена. Но Адам ми е приятел. Аз обичам Адам. — Разтвори длани над коленете си. — Искам да ви помогна.

Кобрата се залюля. Другият сив се взираше в нея. Онзи отзад уви дългите си ръце около врата й.

Тя отново оформи образ на Адам, после на разрушения комплекс, после на Уилкис и как стреля по нея, после на бягството си по алеите. Излъчи картините бързо, една след друга.

Кобрата се устреми към нея — и внезапно отново стана сив, висящ във въздуха пред очите й. Лорън се опита да потисне страха си. Сивите изчезнаха, но не напълно. И тримата летяха в кръг около нея, толкова бързо, че очертанията им бяха замъглени от скоростта.

Тя получи образ на Адам, който бягаше, после се издигна в небето по коридор от трептяща светлина.

Създаде образ на Адам в светлината, после на себе си в ковчег. Представи си как Майк Уилкис затваря ковчега с трясък.

После помоли:

— Вземете ме с вас. — И си представи как се издига по коридор от такава светлина.

Бързото им въртене спря. Апартаментът изведнъж опустя. И тогава тя видя в съзнанието си колата на Майк — спираше пред входа на блока.

Те й помагаха! Тя изпразни ума си, доколкото можа.

Веднага видя сателитна снимка на малко градче, силна светлина в полето зад него. После образ на момче, не на това, което й беше показал Адам, на друго момче, и Адам стоеше зад него. После Адам пристъпи напред и влезе в момчето. За миг те се припокриваха, после детето отметна глава назад и на лицето му се изписа екстаз… или крещеше? Очите му засветиха като два фара, огън пламтеше в тях.

Видението се смени с образа на Майк, вече във фоайето — чакаше асансьора.

Лорън изпрати образ как той я прострелва в главата, което причини раздвижване, ново вихрено завъртане на гостите й.

Когато отвори очи, светът бе потънал в мъгла. После го видя да се върти под нея, сетне зърна небето, дълбоката зимна синева блестеше… чу оглушителен трясък и някаква сграда се устреми към нея.

Тя спря, до слуха й стигна шуртене на вода — и някакъв мъж седеше пред нея. Гледаше я, очите му щяха да изскочат.

— Какво… — почна мъжът.

Не беше в апартамента си, беше в мъжка тоалетна, в затворена кабинка, лице в лице с мъж, седнал на тоалетната чиния.

— Махай се — изсъска мъжът.

— Извинете…

Лорън отвори кабинката и излезе от мъжката тоалетна колкото се може по-бързо. Зад себе си чу ругатните му:

— Какво става бе, мамината му? По дяволите! Хей!

Намираше се на Грейхаунд Стейшън. „Благодаря ви — каза наум. — Благодаря ви от все сърце.“

Изтича до билетното гише, купи билет за двайсет и два и петдесет в брой и веднага се качи на чакащия автобус. Прозорците бяха затъмнени, което беше хубаво. Вече имаше доста пътници, което я накара да се почувства в по-голяма безопасност — стига мъжът в мъжката тоалетна да не пътуваше също към Дейтън, разбира се.

Бяха я спасили — тези странни свирепи малки създания, единствените сиви, които беше зървала освен Адам. Бяха я чакали, за да я спасят.

Беше просто невероятно. Същества от друг свят бяха свързани с нея и й осигуряваха безопасност. Наистина започваше да се чувства по-добре, още повече че спасителите й бяха неуязвими за Майк Уилкис.

Бяха я взели в един от летателните си апарати, това трябваше да се е случило. Приличаше на летене и беше толкова невероятно прекрасно… а и бяха спасили живота й. Започна да плаче и да се смее едновременно.

Когато отвори очи, видя възрастен мъж.

— Как го направи?

— Моля?!

— Как влезе в клозета при мен?

Тя се сети кой е. Наоколо обаче имаше и други пътници.

— Господине, моля ви…

— Не, ти се появи в клозета. От нищото! Появи се в клозета!!!

— Не знам за какво говорите — продължи да отрича Лорън.

Шофьорът се приближи към тях.

— Господине, или седнете някъде, или слезте от автобуса.

— Аз си клечах на чинията и внезапно — бам. Как го направи?

Сивите очевидно не правеха разлика между женски и мъжки тоалетни. Бяха я оставили на място, откъдето можеше да се появи, без да предизвиква подозрение. Само че беше погрешното.

Шофьорът сложи възрастния мъж да седне на едно от предните места и го предупреди да не се връща в задната част на автобуса. Щеше да му се наложи някак да продължи да живее с видяното.

Автобусът потегли и тя се облегна назад и затвори очи, цялото й тяло се изпълни със сладостно облекчение.

— Ти ми помогна — прошепна. — Благодаря ти, че ми помота.

Една възрастна дама й се усмихна.

— И на мен ми помага — каза тя. — Господ помага на всички ни, не е ли прекрасно?

— Прекрасно е — съгласи се Лорън. — Наистина е прекрасно.

Имаше неколкостотин долара и щеше да ги използва, за да не проследят кредитната й карта. Колкото до вещите й, докато ситуацията не бъдеше овладяна, нямаше да припари до тях.

Ако Майк имаше зад гърба си подкрепата на военновъздушните сили, не би могла да избяга по никакъв начин. Така че това беше най-разумното действие. Щеше да се появи в Райт Пат и да се надява, че влиянието на Уилкис е ограничено.

Автобусът караше бързо, така че малко преди осем тя вече представяше пропуска си пред един от постовете на огромната база. Насочиха я към „Райт Патерсън Ин“ и тя нае стая. Вместо да губи време и да поема излишни рискове, веднага се свърза с отдела за вътрешни разследвания и докладва за опита на полковник Майк Уилкис за покушение. Съобщи местоположението си и добави, че е леко контузена вследствие на удар по лицето.

После отиде до отдела и попълни оплакване срещу Уилкис — нахъсваше се все повече. Той беше стрелял срещу колега офицер. Ако можеше, щеше да го тикне в онзи таен затвор на военновъздушните сили, за който Уилкис толкова много обичаше да говори. Там държаха всички престъпили закона с високи пълномощия за достъп до поверителна информация. Кучият му син.

Едно нещо беше сигурно: нямаше вече да работи с него, защото неговият отдел беше история. Нямаше Адам, нямаше задължения. Чудесно, доколкото я засягаше. Беше й дошло до гуша от цялата тази каша. По-добре да се върне в отдела по снабдяването.

Но преди три години й бяха казали, де няма измъкване.

Един капитан от военновъздушните сили се приближи до нея. Носеше формуляра с оплакването й.

— Полковник Лорън Глас?

— Да.

— Вижте… полковник Глас е загинала при изпълнение на служебния си дълг.

— Загинала при изпълнение на служебния си дълг?!

— Да. Вчера. При пожар, избухнал в комплекс в друг град. Та бих искал да знам какво означава това.

Сърцето й замря. Загинала при изпълнение на служебния си дълг? Ако Уилкис успееше да прокара това, тя излизаше от цялата военна инфраструктура. Никакъв шанс да го обвини, никаква възможност да използва военновъздушните сили или да получи защита.

— Госпожо, трябва да ви поискам документи за самоличност.

Носеше ли документите си? Да. Извади ги от чантата си и му ги подаде.

— Извинете — каза той, докато ги взимаше.

Тя оформи образ на себе си с опрян в главата пистолет, на себе си, лежаща в ковчег, но сивите не отговориха. Отново проблемът беше в обхвата. Дали въобще имаха представа къде се намира?

Чу до пропускателния пункт да спира кола. Приближи се и погледна през прозореца. Изтръпна, като видя високия полковник Робърт Лангфорд.

Трябваше да избяга. Огледа се. Офицерът на бюрото я следеше с поглед. Очите му бяха присвити. Зад него имаше друга врата. Лорън тръгна към нея, подмина гишето на сержанта.

— Не можете да излизате, полковник.

Тя побягна и излезе през вратата. Накъде да отиде? Апартаментът на Тед беше в базата, но беше на цяла миля. Сви по един тротоар и забърза към огромен хангар. Поне щеше да има хора. Поне, когато я хванеха, някой щеше да си спомня.

После видя свръхзвуковия самолет — сигурно на някой генерал, — спрял на специалната настилка. Двигателите ръмжаха. Стълбата беше спусната, до нея си говореха двама офицери. Самолетът или тъкмо беше кацнал, или се канеше да излети.

Видя шанса си и реши да го използва:

— Това не е самолетът на генерал Мартин, нали?

— На генерал Кърнър.

— Най-накрая! — Те й хвърлиха разсеян поглед и продължиха с разговора си, а тя се качи по стълбата.

В самолета имаше трима офицери — полковник, майор и генерал.

— Сър — каза тя и отдаде чест, — полковник Глас. Трябва ми спешен превоз до Вашингтон. Поверително е, сър. Засяга националната сигурност.

Той я погледна.

— Говорите пълни небивалици.

— Сър, невероятно спешно е.

— Кой е командващият ви офицер?

— Сър, нямам правото да ви разкривам това, но имам пълномощията да издавам заповеди на борда на този самолет.

— Не ми излизай с тия номера, момиченце. От друга страна, приятели, кой не би искал да издигне такива цици на осем хиляди метра височина?

Тя преглътна раздразнението си и се опита да наподоби прелъстителна усмивка.

После забеляза нещо. Той не я гледаше. Всъщност очите му се бяха оцъклили от ужас.

Обърна се — зад нея стоеше полковник Лангфорд с пистолет в ръка.

— Ние ще се погрижим за това — каза той.

— Заповядайте — отвърна генералът.

— Какво става тук, по дяволите? — попита майорът.

— Арест на нарушител — отвърна Лангфорд. — Хайде, госпожице Джейкъбс. — Обърна се към офицерите. — Дори не е от военновъздушните сили. За последен път опитва номера с превоза.

— Казвам се Лорън Глас — викна тя, докато Лангфорд я извеждаше от кабината. — Полковник съм и се водя загинала при изпълнение на служебния си дълг. Но съм жива, генерале, спомнете си това, когато четете известието за смъртта ми. Полковник Лорън Глас е жива.

— Дори не си помисляй да бягаш — каза Лангфорд, когато стъпи на настилката. — Ще пусна военновъздушната полиция след теб за броени секунди.

Тя вървеше пред него.

— Ти си проблем — продължи той, — много сериозен проблем.

Лорън усети дулото на тила си. Значи историите бяха верни. Секретните операции имаха свой собствен начин за разрешаване на проблеми, а Лорън Глас, както полковникът беше казал току-що, беше проблем. Замисли се, някак отвлечено, че е стигнала до последните часове на живота си. Беше странен, пленителен миг — и все пак невероятно спокоен.

Беше избягвала брака и сега съжаляваше за това. Не беше усетила дете в утробата си, нито болката от раждането. Съжаляваше и за това. Беше много странно, това усещане. Не ужасно, по никакъв начин. Край на отговорностите, край на изтощителната необходимост да бяга.

Жалко, че сивите не можеха да й помогнат и сега. Опита се да им изпрати образи на себе си с пистолета на Лангфорд, насочен към лицето й, но не получи отговор. Явно се намираха твърде далече.

Зачуди се дали ще я убие тук, в Райт Пат, или ще я отведе някъде другаде. Може би щеше да е екзекуция. Вероятно. Щеше да я отведе в някоя гола стая и там щеше да я чака стоманен ковчег.

— Готова съм — каза тя. Ако планираше да я отведе някъде, може би имаше шанс да избяга. Усещаше се невероятно спокойна, примирена със смъртта, но ако се появеше шанс да се измъкне, щеше да го използва.

— Значи няма да правиш глупости?

— Какъв избор имам? Хванахте ме.

— Да — отвърна той. — Така е.

Глава 16

В мига, в който осъзна, че е загубил не само Адам, но и двамата си помощници, Майк се отправи към Вашингтон. Имаше само един начин някой да се уволни в толкова тайна организация. Никой не се пенсионираше, абсолютно никой. Човек или участваше активно в Тръста, или беше мъртъв… и Майк го разбираше и беше напълно съгласен с това. Не можеше да се рискува да се пусне дори слух, че човечеството е в смъртна опасност или че съществува организация, която ще спаси малцина избраници, или че някаква част от американското правителство е замесена с извънземни. Не и след като имаше такива сериозни заплахи, свързани с разкриването на тайната на тяхното присъствие.

Обясни на Гън как Анди и Лорън са се изплъзнали.

— Постъпката ти е била пълна глупост.

— Не мисля…

— Анди е действал бързо, не си можел да го предотвратиш. Но ще го намерим. Емпатът е друга работа, Майк. Бил си глупак да стреляш, но пълен идиот да пропуснеш.

— Чарлз…

— Мълчи. Мисля.

— Чарлз, сивият е на свобода.

Очите му се приковаха върху лицето на Майк. Устата му се отвори, после се затвори. Внезапно грабна химикалка и започна да пише.

— Чарлз?

Писането стана драскане, после чегъртане, накрая Гън стана и скъса листа на парчета.

— Проклет да си!

— Чарлз…

— Проклет да си. — Закрачи нервно. — Трябва да помисля.

— Очисти ме. Просто приключи с това.

— Божичко, това ще е приятен начин да прекарам около час, тъпо лайно такова. Защитавах те, но ти си невероятно некадърен. Ти и твоята засукана къща, кражбите, които пренебрегвах през всичките тези години. Без да споменаваме множеството специални пропуски за убежищата, които раздаваш на продажните си приятели.

Щеше да го съсипе — да го лиши от подкупите, които бяха и прекрасно средство за изнудване. Всяка негова връзка във военната индустрия щеше да се обърне срещу него. Щеше да е свършен човек.

— Чарлз, тези хора… някои от тях са важни…

— Как не. Те са мъртви. История. И ти също, Майк. Няма начин да се приближите до някоя от дупките. Ще живееш с тази мисъл отсега. Ще живееш с нея.

С което Чарлз всъщност казваше, че току-що е оставил Майк да живее. Беше очаквал да умре в тази стая, в този момент.

— Мислиш ли, че Глас може да укрива Адам? — попита Чарлз.

— Първото нещо, което направих, беше да отида до апартамента й. Никакъв знак за нечие присъствие. Мисля, че Адам е бил прибран от своите. В момента, в който са разбрали, че знаем за детето, са дръпнали шалтера.

— Защото си задал погрешен въпрос. — Чарлз се отпусна зад бюрото си. — Държат ни в шах.

— Винаги са го правели.

— Трябва да открием детето.

— В Уилтън е.

— Сигурен ли си?

— Крю каза, че те му сигнализират. За да може той да изиграе своята роля.

— Виж, трябва да прочистим. Лангфорд, Глас, Симпсън, Крю… всички трябва да се отстранят. Но първо намери детето и го убий.

— На Оук Роуд живеят няколко семейства на преподаватели в колежа, има общо шест младежи под осемнайсет, така че това е нашата цел. Но не можем да подходим направо. Сивите ще ни се изсипят на главата като побеснели стършели. Трябва да разберем кое е детето, без да се приближаваме толкова, че сивите да ни усетят.

— Имаме ли тестовите резултати на децата? Тестове за интелигентност?

— За съжаление, училището, което посещават, не прави тестове за интелигентност. Твърде елитарно е, имало традиции и така нататък. Всички са умни деца. Деца на преподаватели.

— Ами общественото училище в района?

— Програмата за надарени и талантливи деца включва сто и шейсет деца. Най-високият коефициент за интелигентност е сто и шейсет. Не знаем колко умно искат сивите да е тяхното специално момче, но това е възможност, която трябва да се провери.

— Може ли да те попитам нещо? Как ще разбереш?

— Мисля, че детето ще ни се разкрие само.

— Как?

— Трябва да е невероятно умно. Почти неестествено.

— Ами ако е обикновено? Имаме само една касета, в която се споменава, че е някакъв вид гений. Може би Крю и Симпсън са знаели, че ги подслушваме. Може би касетата е лъжа.

— Тогава вече сме победени, Чарлз.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че ще са много внимателни и много свирепи. Помисли само какво зависи от него — целият им вид.

— И нашият.

Чарлз присви рамене.

— Не ми казвай, че и ти си нелоялен.

— Бил съм в Индия, бил съм във Виетнам, виждал съм безмозъчни, алчни орди от човешка измет. Вярвам в това, което правим, с всяка фибра на тялото си, Чарлз. Тази малка група, която наричаме Тръст, е най-благородната, най-смелата и най-важната организация в човешката история.

Чарлз го удостои с полуусмивка.

— Знаещ ли какво е правил Сталин, когато незначителните му комисари ставали прекалено красноречиви в славословията си? Пращал ги е на разстрел.

— Тогава го направи, Чарлз. Да приключим с тази работа.

— Не мога, проклет да си. Знаеш, че те защитавам пред Джон Ворона от години. Откакто ЦРУ ми го натресе всъщност. Ако кажа на другите точно колко възхитително си се издънил, ще трябва да получа вот на недоверие и познай кой ще ти прави компания в ада? Наистина искам да те убия, но не мога да си го позволя, защото куршумът, който ще мине през главата ти, ще отнесе и моята.

— Чарлз, ще оправя нещата.

— Надявам се. Защото говорим за заробването на целия човешки род, Майк. За това всъщност става въпрос. Отнякъде там, те идват. И ще го направят, Майк. Само запомни, че трябва да открием детето, преди те да го променят, защото ако не го направим, Бог знае какви способности и сили ще притежава.

— Трябват ми хора. Трябва ми подкрепление.

— Не може да вземеш никого.

— Чарлз…

— Мога да ти осигуря оборудване и да ти дам пари, но не и хора. В мига, в който го направя, Ворона ще разбере и двамата ще се събудим с прерязани гърла.

Майк се беше надявал, че ще получи трениран отряд от експерти. Но можеше да види ясно и гледната точка на Чарлз. Ако не се справеше с проблема, и то без да вдига шум, и двамата бяха пътници.

— Какъв е планът ти, Майк? Искам да знам точния ти план.

— Забравям за Адам, забравям за Глас, Лангфорд, за всички тях. Откривам детето сега, бързо, в следващите двайсет и четири часа. После се тревожа за всичко останало. Използвам триъгълник, за да ме закара в Уилтън незабелязано.

— Сивите ще разберат, че си там.

— Не веднага. Спомни си, разглеждал съм отблизо способността им да разчитат съзнанието. Разстоянието е голям фактор. Няма да ме открият, преди физически да се приближа до детето. Но това е единственото място, където няма да стъпвам.

— Снайперска пушка ли ще използваш, или…

— Няма да се приближавам директно към него. Но ще бъде убит, Чарлз. И то от мен. Знам, че за теб това не означава много, но ти го гарантирам.

За негова чест, Чарлз не направи никакъв коментар, но изражението му красноречиво показа презрителното му отношение към това, което без съмнение смяташе за нечувано самохвалство от страна на доказан некадърник.

— Знаеш ли как да ползваш триъгълник?

— Да, сър. Ако си спомняте, аз създадох системата за сигурност.

Чарлз обърна стола си. Капитолият грееше в далечината, отвъд него се виждаше паметникът на Вашингтон.

— Какво мислиш, че ще е това място след хиляда години, Майк?

— След хиляда години? Ако успеем, това ще е свещен град, центърът на рая.

Чарлз не отвърна нищо. Майк прие това като знак, че може да си тръгва, за което беше безкрайно благодарен.

Имаше добър план и ако действаше достатъчно бързо, имаше нелош шанс планът да проработи. Важното беше да изхвърли всички последствия от ума си. Фактът, че животът му зависеше от това, беше достатъчно неприятен сам по себе си, но мисълта за по-голямата картина беше достатъчна да смрази душата на човек.

Докато караше към Националното летище, се обади в пътническата агенция и си запази място за полет до Атланта. Остави колата на паркинга за дълъг престой, после отиде до гишето и си взе билета.

Като създаде по този начин фалшива следа, Майк взе такси и то го закара до малък офис близо до къщата му. Той слезе в гаража, извади връзка ключове и потегли с друга кола — буик от средата на осемдесетте, не толкова биеща на очи, колкото мерцедеса, който държеше тук във Вашингтон.

Подкара към предградията, после продължи по шосе 95 до Балтимор и излезе на 695 край Оуинг Милс. Час и половина след като напусна гаража, стигна до Пейнтърс Милс Роуд. Продължи по Кейвс Роуд и навлезе в по-уединена област. Отби по неотбелязан на картата път и скоро стигна нещо, което приличаше на строителна площадка. Оттук нататък пътят изглеждаше непроходим. Той зави надясно и се оказа, че това, което изглежда като храсталак, е нещо различно. Колата мина през храстите и дърветата, сякаш те не съществуваха. Всъщност си беше точно така. Това беше изключително достижение на холографската технология, едно от най-напредналите камуфлажни устройства, с които разполагаше Пентагонът. Информацията за него беше дошла отначало от Боб, после и от Адам. Използваше се пестеливо, от страх, че пресата ще надуши за него. Ако източникът на някоя от тези технологии се разкриеше, цялата мрежа от измами щеше да се срине.

В резултат на това в някои определени области военните технологии бяха невероятно по-напреднали, отколкото подозираше обществото.

Основно място в плана на Уилкис заемаше устройство, което лежеше в огромен подземен хангар в тази гора. Разработването му беше отнело четиридесет години. Беше струвало четвърт трилион долара, платени от злоупотребите, вършени в гигантското криминално начинание, известно като „черния бюджет“, което беше прикритие някои хора да забогатеят за сметка на американския данъкоплатец.

ТиАр или триъгълният летателен апарат, с официално име ТиАр-1, беше коствал живота на учените, стигнали до фаталното откритие, в мига, в който бяха осъзнали, че работят с извънземна технология, и бяха станали твърде опасни, за да им се позволи да живеят. И на пилотите-изпитатели, които бяха загинали, докато проверяваха маневреността на апарата и разкриваха всичките му възможности, и на инженерите, които бяха пострадали от живачно отравяне, докато построят невероятно токсичния му източник на енергия.

Причината за изключителната секретност беше двояка. Не само че трябваше да предпазят устройството от обществеността, но трябваше да го скрият и от сивите. Бяха получавали безброй лъжи от Боб и Адам; повечето забележително изкусни. И като резултат бяха попадали на хиляди задънени улици и бяха използвали огромни средства, толкова огромни, че за последните петдесет години всеки американски гражданин беше работил една четвърт от живота си, за да осигури развитието на тези технологии. Технологии, грижливо укривани от обикновения американец, който нямаше да получи никаква облага от тяхното съществуване.

След малко радиото, което Майк беше настроил на неизползвана честота, внезапно започна да издава високи пронизителни звуци. Той спря колата, слезе, вдигна един камък край пътя и притисна ръката си към сребърния диск, скрит под него. След секунда малкият хълм, който се извисяваше пред него, се разтвори и той вкара колата през процепа.

Вътре беше тъмно и тихо. Единствената светлина идваше от самотна блещукаща немощно червена крушка. Майк закрачи натам и над главата му се откроиха очертанията на огромен обект. Беше триъгълник, абсолютно черен, всяка от страните му бе дълга десетки метри.

Енергията се получаваше от въртенето на пръстен от сгъстена живачна плазма с невероятно висока скорост — това намаляваше теглото на машината с четиридесет процента. Останалата част от редуцирането на теглото се постигаше с много стара технология. Триъгълникът трябваше да е голям, защото за допълнително олекотяване беше пълен с хелий.

Съдържаше най-модерната и сложна апаратура за наблюдение и технология за камуфлаж, които бяха известни, но не беше много по-бърз от старомоден дирижабъл.

Преди години от разговорите на Имън Глас с Адам и историите на Крю беше станало ясно, че човечеството е загубило високоразвита цивилизация в резултат на яростна война някъде преди петнайсет хиляди години. Комбинацията от употребата на опустошителни оръжия и издигането на морското равнище, настъпило в края на последната ледникова епоха преди дванайсет хиляди години, беше стопила и впоследствие удавила тази цивилизация.

Тя продължаваше да съществува само в митовете и най-вече във Ведите. Но там имаше почти достатъчно информация в описанието на кораба на Вамана7, за да възпроизведат енергийните източници на древното минало. Внимателното разпитване на Адам и Боб беше запълнило липсващите парчета от мозайката.

Въпреки че бяха огромни, машините ТиАр, които по ведомост бяха десет, а извън отчетените имаше още две, не бяха по-сложни за управление от малък граждански самолет.

Майк крачеше към смътната червена светлина. Главата му беше само на няколко сантиметра от долната част на корпуса. Светлината очертаваше входа — обикновен люк, който се отваряше ръчно.

Майк се качи по стълбата, която поддаде леко под тежестта му, и тръгна по дългия тунел към пилотската кабина — придърпваше се по дългата тръба, както бяха правили екипажите на старите бомбардировачи B-36.

Пилотската кабина обаче беше много по-различна от тези на бомбардировачите от петдесетте. Машината нямаше нужда да се направлява от пилот, предназначението й беше по-скоро да превозва разузнавателен експерт. Самолетът се управляваше сам.

Майк светна с фенерче, за да открие кодовия панел, и набра тридесет и три цифрения код, който активираше триъгълника. Малко по-късно кехлибареният контролен пулт заблестя. Основните уреди за измерване бяха като на всеки самолет — скорост, наклон, височина. Имаше и други обаче, не толкова познати. Повечето бяха свързани с изключителните способности на апарата за наблюдение.

Майк зададе на автопилота координатите на Уилтън, Кентъки. Натисна трите бутона, които активираха плазмата. Зад него се чу тихо изпукване — най-силният звук, който устройството щеше да издаде. Висотомерът започна да показва нарастващи стойности, но не твърде високи. Беше необичаен вид висотомер, защото можеше да мери всичко от хиляди метри до сантиметри. Операционната височина на самолета беше, като цяло, земното равнище. За разлика от насочващите се ракети, той не разчиташе на сравняването на снимки на преминавания терен със съхраняваните образи в паметта. Вместо това разполагаше с изкуствен интелект и инструментариум, необходим да се обследва теренът и височината да се настройва според това.

Висотомерът показа шейсет метра и се усети леко раздрусване — системата за изтласкване на кораба, която използваше магнитното поле на Земята, бавно започна да го движи напред. Трябваха му десет минути, за да достигне максимална скорост.

Апаратът търсеше гори и планини, много рядко минаваше над градчета и никога над голям град. На повече от три метра изобщо не се чуваше.

Полетът от Оуингс Мил до Уилтън бе четиристотин трийсет и три километра и отнемаше по-малко от два часа. Докато летеше, Майк подготвяше инструмент след инструмент, повечето придобити вследствие на дългата му работа с емпатите и сглобявани от малките парченца информация, извлечена от сивите.

Звукът в апарата беше внимателно заглушен като всички други излъчвания. Дори ключовете бяха грижливо облицовани, така че натискането на бутоните да не предизвиква повече от изцъкване. Вентилаторите, които контролираха височината на апарата, бяха напълно безшумни, създадени така, че въздухът, който отделяха, да е точно със същата температура като въздуха, който засмукваха. Освен че почти не издаваше шум, а през нощта беше практически невидим, апаратът нямаше топлинно излъчване и не можеше да бъде уловен от радар. Дори топлината от тялото на пилота се разсейваше.

Можеше да се повреди, разбира се — ако живачната плазма излезеше от контрол, апаратът щеше да се овъгли отвътре за секунди. По време на разработките се беше случвало много пъти. Почти никога нямаше никакви останки, само пепел, носеща се из небето. През 1980 в Тексас няколко цивилни бяха станали очевидци на една от тези катастрофи. Един от тях се беше разболял и беше подал жалба срещу правителството на Съединените американски щати, но съдията беше притиснат и делото се отложи. Цивилният умря скоро след това, слава Богу.

Полетът продължаваше. Когато стигна на трийсет мили от Уилтън, Майк натисна друг бутон и се случи нещо, което би ужасило всеки неподготвен.

Това беше технология, разработена след анализите на историите за близките срещи на очевидеца Травис Уолтън, когото, също така, бяха дискредитирали по всеки възможен начин — бяха го превърнали в национално посмешище, така че обществото никога да не повярва на историите му.

Защо сивите го бяха похитили беше неясно. Но го бяха направили и по време на това отвличане бяха създали илюзията, че корабът им е изчезнал около него, така че да изглежда, че плува сред звездите. Подобна способност щеше да е изключително полезна за разузнавателен апарат и те постепенно бяха извлекли от Адам знанието как да произвеждат материали, които да променят непрозрачността си след прилагането на определено количество топлина. Така че Майк натисна бутона и беше възнаграден с привидното изчезване на всичко около него — освен на контролния панел. Плаваше над просторните хълмове на Източен Кентъки, самотен мъж в нощното небе.

Корабът летеше по курс, който щеше да го отведе директно над Оук Роуд. Майк гледаше как светът се плъзга на петнайсетина метра под краката му. Видя коне под лунната светлина, минаваше над къщи и плевни, толкова близо, та му се стори, че може да се протегне и да докосне гривата на някой кон. Но корабът все още беше около него и не можеше да го направи. Не можеше да подуши нощния въздух и не усещаше студа, защото температурата вътре беше внимателно контролирана. Отделяше топлина, разбира се, но не по-голяма от тази на дъха на летящ бухал.

Гласът на кораба прозвуча в ушите му:

— Две минути.

Майк пусна маскировката. Това отнемаше електрическа енергия, но даваше допълнителна сигурност, че няма да бъде забелязан отгоре или отдолу. Маскировката се състоеше от хиляди малки светоизлъчващи диоди, свързани с камери, разположени върху горната и долната повърхност на кораба. Отдолу някой наблюдател щеше да види нощното небе, под което се плъзгаше корабът. Отгоре образът, който се излъчваше, беше този на земята.

— Една минута.

Между дърветата отпред Майк видя светлина. Скоро се появиха няколко дървени къщи. Той спря кораба, включи инфрачервените сензори и ги насочи към първата къща. Двама възрастни, единият регистриращ 98,6, другият 97,9. Бебе, регистриращо 99,1.

Корабът беше толкова ниско, че газовете, излизащи от комина на камината, се блъскаха в него. Майк „отвори“ къщата, като активира цял набор от инструменти за наблюдение.

Свръхчувствителен приемник разчиташе електроенцефалограмите на обитателите и даваше данни за състоянието им, дали са будни, или спят, както и индекс, показващ ниво на съзнаване. Единият от възрастните беше буден. Другият показваше най-вече алфа-вълни. Дремеше, според интерпретацията на компютъра. Бебето спеше дълбоко.

Струваше му се малко вероятно целта му да е бебе — търсеното дете трябваше да е сравнително зряло през 2012.

Премина към следващата къща. В нея имаше двама възрастни. По-надълбоко в сградата — дребен възрастен или по-голямо дете. Двамата възрастни бяха неподвижни, но умовете им бяха будни. Той разгърна системата от микрофони. Чу познат глас и за момент се смая. Как би могъл да познава някого в тази къща? Кой можеше да е?

После осъзна, че е от телевизор — гласът на популярен водещ.

В мазето се долавяше монотонен звук — на малък електромотор. Можеше ли да е електрическа самобръсначка? Не, движеше се в твърде голям кръг. Той визуализира движението и веднага получи отговора. Човекът в мазето се занимаваше с макет на железопътна линия. Следователно не беше възрастен, а дете.

Придвижи се към следващите две къщи, влагаше структурните планове на сградите в компютъра, идентифицираше приблизително възрастта и пола на обитателите.

Когато приключи, имаше данни за всички хора и животни. После видя полето зад къщите, което сивите бяха използвали за разкрилия ги набег. Спусна се натам, искаше да стъпи на земята, но не биваше да напуска кораба, освен ако не беше абсолютно наложително. Триъгълникът беше проектиран да позволява на разузнавача да действа на земята и беше достатъчно интелигентен да се защитава сам дори за по-дълги периоди, но все пак не биваше да се поемат никакви рискове, освен ако не бяха наложителни.

Майк увеличи височината до неколстотин метра и се включи в мрежата. Откри мотел в Уилтън и се понесе натам.

Огледа терена за височини. Най-високите места в околността бяха върховете на силозите за зърно.

Реши да разположи антената на някой от тях.

Направи го, спря, прибра дистанционното в джоба си и слезе. Корабът сам щеше да открие подходящо скривалище. Нямаше да се издигне — най-вероятно щеше да увисне някъде точно над повърхността, навярно сред хълмовете, които ограждаха градчето. Когато погледна нагоре, макар да знаеше, че е над него, не успя да го съзре.

Усети само лекия полъх от вентилаторите.

Отиде в мотела край града.

— Имате ли стаи?

— Разбира се, господине — каза младият дежурен: гледаше телевизия.

Майк имаше десетина фалшиви самоличности, от които да избира. Регистрира се като Харолд А. Хил, търговски пътник. Беше една от любимите му самоличности, защото никой не желаеше да разговаря с търговски пътник.

Мина през фоайето и пресече мрачното дворче към стаята си. Влезе, светна и отиде до тоалетната. После се съблече и си легна.

На сутринта щеше да разузнае в града за „Рейдио Шак“8. За да завърши мисията си, щеше да има нужда от някои леснодостъпни предмети. Затвори очи. Беше много уморен. Много, много уморен. Проклети да са Лорън и Анди, където и да бяха и каквото и да правеха. Сивите бяха на бойна нога и изключително опасни.

Искаше му се наистина да е търговски пътник.