Сивите

Глава 26

Конър стоеше в края на игрището, колкото се може по-далеч от другите деца. Беше пращал съобщение след съобщение вкъщи и на мобилните телефони на майка си и баща си, но те все още не му бяха отговорили, а звънецът всеки момент щеше да удари и той трябваше да се върне при другите деца, а не можеше да понесе това.

Щом се приближеше до тях, чуваше странни гласове, много смущаващи, защото разбираше, че това са мислите им. А което беше още по-лошо, те го мразеха и това дълбоко го нараняваше.

Спомняше си изтеклата нощ изключително ясно. Сивите му бяха направили нещо, бяха използвали наука, толкова напреднала, че той дори не можеше да започне да разбира смисъла й. Бяха го променили обаче и сега беше белязан, и завинаги щеше да е белязан от величието на онзи миг.

Преди малко, когато Конър излезе на игрището, Уил се обърна към него:

— Как е, приятел? — Подвикна весело и дружелюбно, но вътрешният му глас крещеше: „Ще ми се да взема нож и да ти изрежа сърцето, тъпо копеле“.

Сега, докато ги наблюдаваше как играят, смеят се и се мотаят… и хвърлят погледи към него от време на време, скришом, Уил и Кев, и Дейвид Роланд, и Лани Фрир — дори сладката Лани Фрир, която си беше представяла как ще се промъкне зад него и ще го потупа по рамото, а когато той се обърне, ще го заплюе в лицето.

Беше се опитала да го направи, беше го потупала по рамото, но той побягна. Беше като в някакъв кошмар — да е наясно със замислите й.

Не всички деца имаха подобни мисли. Поли нямаше, слава Богу. Мислеше само колко е ужасен от Конър. Обмисляше как да накара родителите си да се преместят и му ставаше зле всеки път, когато трябваше дори само да погледне Конър. После се усмихваше и казваше:

— Няма я вече бандата. Няма я. — И щракваше с пръсти и казваше: — Пуф!

Но умът му крещеше: „Махни се от мен, ти си чудовище, махни се от мен!“

Най-после видя колата на майка си, изскочи през портата и изтича почти на средата на платното. И щом майка му спря, скочи при нея.

— Какво е станало? Да нямаш температура? — „Не изглежда болен, изглежда ужасен. Да не са го тормозили? Ах, този проклет Поли! Бедното ми момченце, твърде дребен е за единадесет, бебчето ми…“

Той я гледаше. Устните й не помръдваха. Притисна се към вратата, но това не беше достатъчно, все още можеше да чуе съжалителния глас, а не искаше да е така, искаше майка му да го вижда като силен и уверен.

— Конър? — „Какво става сега? Боже, толкова съм уморена… онова проклето момче…“ — Миличък, какво има? Защо ме гледаш така?

Усмихваше се, но това не беше истинска усмивка, Конър разбираше истината: майка му съвсем не беше толкова щастлива, доволна и изпълнена с енергия, колкото се опитваше да покаже пред него. Беше ужасно разстроена и толкова изтощена, че миналата нощ беше пожелала собствената си смърт.

— Няма да умираш — изкрещя той.

— Какво? Защо да умирам? Конър, какво ти става? Защо искаш да се прибереш вкъщи преди края на часовете?

— Мамо — прошепна той. — Толкова те обичам…

— О, миличък, и аз те обичам. Какво стана, защо искаш да си тръгнеш от училище? — „Защо не може да се справи? О, обичам те, наистина те обичам.“

Как можеше да й каже, че децата искат да го убият? Мислите им се завърнаха, представите на онези, които го застрелваха, на другите, които си въобразяваха, че ще го ритат, докато умре, ще го заколят, ще го удушат — но винаги се усмихваха, винаги. Как можеше да й разкаже за това?

Майка му отби колата, спря и се обърна към него.

— Скъпи — каза и протегна ръка към него, — какво е станало? Защо искаш да се приберем? Какво има, Конър? Поли и приятелчетата му ли те тормозеха? Защото ако това проклето момче…

Яростните мисли, съпровождащи думите, изгаряха черепа му като нажежено желязо. Майка му искаше да зашлеви Поли, да набие Маги Уорнър, да ги избие всичките, целия клас…

— Мамо! Не, мамо! Не, не е Поли. Поли не е направил нищо лошо днес. Дори се държи по-добре отпреди.

— Тогава защо ми каза да дойда веднага? Прекъснах си часа и дойдох — ето ме. Но ти не си болен, не си се ударил, децата не са те ядосвали. Защо ме извика, Конър? Моля те, кажи ми.

Опита се да не слуша мислите й, но ги чуваше, а тя си мислеше: „Какво не е наред с момчето ми?“ — и тази мисъл я плашеше.

— Мамо, трябва да се прибера вкъщи.

— Значи не е станало нищо? Ти просто…

— Трябва да се прибера вкъщи.

Кейтлин въздъхна, обърна и подкара към училището.

— Спешно е.

— Добре, кажи защо е спешно.

Не можеше да й признае, че чува чужди мисли, включително нейните. Как би могъл да го направи? Затова отвърна:

— Ако не ме откараш вкъщи, ще ти се разсърдя. Много.

Тя вдиша рязко. После пак обърна колата. „Божичко, Лицето му. Сякаш се е побъркал! О, Господи, същото е като на дядо. Може ли и той да е шизофреник, ще бъде ли прокълнат с това страдание? Помогни му, помогни му, Господи!“

Той се усмихна — блестяща, празна усмивка.

— Добре — каза Кейтлин. — Прибираме се вкъщи и ще измислим някаква игра.

Не искаше.

— Никога не си ми казвала, че в рода ни е имало шизофреници.

Гласът й трепна, както когато се опитваше да скрие нещо:

— Защо мислиш така?

Трябваше да наблюдава устните й, за да види дали се движат, „и съм твой син, и те обичам толкова много, че дори не можеш да си представиш“.

Кейтлин го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Четеш ми мислите.

Не можеше да я лъже, не можеше да постъпи така с майка си. Но искаше, отчаяно желаеше да го направи.

— Знаеш какво мисля.

Той не отговори.

В лицето й внезапно се появиха други лица, преливаха едно в друго с мързеливите движения на шаран, изплуващ от сенките на водоем. Тя беше трептяща маса от сменящи се очи и устни, очертания и коси. Прошепна с глас, съвсем различен от обикновения й глас, и той разпозна гласа на душата й, истинския й глас:

— Знам какво правиш, Конър, но не се прави така. Това са тайни на душата…

Завиха по Оук Роуд и стигнаха до вкъщи, и Конър беше много, много щастлив да отвори вратата на колата и да се измъкне, да изтича по стълбите и да се махне и оттам, да намери място, където няма да му се налага да слуша мисли.

— Конър?

— Трябва да отида до тоалетната, мамо!

Прескачаше стъпалата, вмъкна се в банята и хлопна вратата.

— Конър добре ли си? — „Ако е заключено…“

— Добре съм, мамо.

„Не е.“

— Влизам.

— Мамо, на тоалетната чиния съм.

— О, за Бога, аз съм ти майка!

Дръжката се превъртя и в отблясъка на месинга той видя хора да се движат в ярко осветени стаи. Погледът му се фокусира и внезапно той се озова в една от стаите. Келтънови бяха там и беснееха, биеха се и крещяха, и се блъскаха като животни. Картини падаха от стените, а кучето им се беше извило в безумните си опити да се изпохапе… После майка му влезе и клекна до него на пода, където беше паднал, и видя момче, което вървеше по пътека, оградена от разцъфващи дървета и огряна от златната слънчева светлина. И разбра какво го е запратило на пода, каква мъка. Това беше пътеката, която водеше към земята на мъртвите.

— Мамо — прошепна той. — В опасност съм.

Тя го притисна към гърдите си и Конър разбра, че е видял нещо, което ще се случи скоро, когато слънцето се спусне в небето и голите дървета се разтреперят под напора на вятъра — тогава всички на Оук Роуд, той и майка му, и баща му, и Поли и Келтънови, всички, дори животните — всички, които живееха тук — щяха да се срещнат със смъртта.

Глава 27

— Успяха — каза Луис Крю. — Наблюдавах края, после занесох момчето в стаята му.

— Кога? — попита Роб Лангфорд.

— Нощес, точно в два. Вложиха съдържанието на Адам в детето. Изглежда, всичко е минало добре.

— Значи Адам е умрял? — попита Лорън.

Крю долови тъгата й.

— С Адам ви очаква дълго бъдеще. Ще го откриеш в Конър. Ще изглежда като сянка, предполагам, нещо като да видиш духа на родителя в детето му.

— Но той… той там ли е?

— Адам е мъртъв. Това, което е в Конър, е неговото познание и структурите на съзнанието му.

— Значи моят приятел е мъртъв!

— Не мисля, че имате дума, с която да опишете състоянието му. Той не е жив. Не е обладал Конър, отдал му се е. Но толкова много от него е запазено вътре, от неговата личност, неговото същество, неговата — ами, същност, предполагам, е най-близката дума, — че когато си с Конър, ще усещаш, че си също така и с приятеля си.

— Това утешение ли е?

— В известен смисъл.

— Тогава ще го приема… но какво означава това за Конър? Какво преживява той? Стори ми се изключително напрегнато дете.

— Мисля, че е объркан и уплашен. Ще се сдобие със сили, които няма да разбира, и това наистина ще го сащиса. Знание, което сякаш не идва отникъде. Ще е страшно натоварващо. Цялото семейство ще е подложено на този стрес. Невероятен стрес. Възможни са психически сривове.

— Дали сивите са предвидили това? — попита Роб.

— Трудно е да се каже. Ти как мислиш, Лорън? Доколко се простира разбирането на сивите за човешкото съзнание?

Тя се замисли за годините, които беше прекарала с Адам, спомни си какви големи трудности бяха възниквали при общуването им.

— Всичко е възможно. Моята прогноза е, че той ще се срине.

— Значи трябва да му помогнеш да запази здравия си разум. С теб би трябвало да общува лесно… но във всеки друг ум, до който се докосне, ще открива страх. — Крю си погледна часовника. — Проведох кратък разговор с доктор Джефърс тази сутрин. Освен ако тази извънземна сензация не отшуми бързо, Конър ще има доста неприятни изживявания. — Включи телевизора. — Това момче трябва да получи възможност да израсне на спокойствие.

Беше местният канал, на екрана се появи доктор Джефърс, примигваше срещу светлината като объркана къртица. Предаването бе посветено на материала, станал известен в медиите като „Записът от Оук Роуд“. Пускаха го по Си Ен Ен и „Фокс“, дори по Ей Би Си и Би Би Си. Имаше го и на много места в интернет, разбира се.

Дан седеше пред телевизора и гледаше местните новини. След обаждането на Крис веднага се беше прибрал вкъщи, за да го види. Крис беше споменал, че появата му ще е голяма изненада, но сега Дан не можеше да повярва на очите си — добрият му приятел лъжеше по телевизията съвсем безсрамно. Каналът можеше да е на местна телевизия, предаването — забутано в три следобед, но информацията щеше да се подеме и разпространи по целия свят. Медиите отдавна се бяха посветили на каузата да докажат, че сивите са измислица. Не им беше харесало да им показват, че грешат, с излъчването на видеозаписа на Келтънови. Реакцията им щеше да е яростна.

Техният скъп Крис се беше превърнал в авторитетния им глас и лъжеше. Това накара Дан да изпита и огромна завист, но поне можеше успешно да потисне това чувство; в този случай — поне сравнително успешно.

— Кейтлин, мислиш ли, че по този начин ще получи по-добра работа?

— Нанси каза, че в Калифорния обмисляли да го приемат обратно.

— Впечатляващо.

— Не изглеждаш особено впечатлен.

— В момента лъже за пари.

— Е, аз…

— Не смяташ ли, че хората имат право да знаят истината? Господи, той омърсява душата си, а погледни само как се усмихва. Отвратително е, Кейтлин.

— Ако каже истината, какво ще стане? Медиите го потърсиха, спомни си. Искаха становището му като председател на департамента по физика. Той не получава голяма заплата, а имат бебе.

— Уж вярваше фанатично, а чуй го сега.

Жена му отиде в кухнята и почти блъсна вратата. На Дан това определено му прозвуча като отхвърляне.

В Уилтън Майк Уилкис се притисна до стената на универсалния магазин. Снегът боцкаше лицето му. Не му харесваше, че трябва да се обади пак, но се налагаше.

— Здравей, Чарлз.

— Майк! Тази линия сигурна ли е?

— Набирам те от уличен телефон. Изхвърлих мобилния си. Някакви вести за разследването?

— Не видях да се предприема нищо. Бих казал, че разследване няма.

Не можеше да е вярно.

— Но аз ги видях, Чарлз.

— Е, значи се е задействало някакво разследващо звено, което не мога да открия, а мисля, че доста добре проверих всички, Майк.

Значи опасността все още беше отвъд възможностите на самия Чарлз Гън и той не можеше да я осуети.

В този миг Майк реши да прекъсне всички контакти с Чарлз и без да каже нито дума повече, затвори. Нямаше да се свързва с него, докато операцията не бъдеше приключена.

Погледна си часовника, после се отдръпна от телефона. Нямаше време за губене. Чакаше го работа.

Пое през града. Жалко, че колата му нямаше затъмнени стъкла — щеше да е невероятно полезно.

Приближи се до силоза предпазливо. Снегът по отбивката не беше изринат, бе почистен само пътят отпред. Слезе от колата и се огледа. Щеше да остави следи независимо по какъв начин тръгнеше към входа. Ако повей на вятъра ги засилеше, това просто щеше да е късмет. Времето обаче напредваше и скоро никой нямаше да се интересува от някакви си отпечатъци в снега.

В кабинета във военновъздушна база „Алфред“ Лорън отново обмисляше казаното от Крю. Изглеждаше, че сивите са спечелили… каквото и да означаваше това.

— Значи, ако Конър — ако сега Конър е необикновен, от това следва ли, че с Майк е приключено? Че Конър винаги ще успява да го надхитря?

— Конър е като новородено, объркан и уплашен, нуждае се от подкрепа. Точно сега е по-безпомощен, отколкото преди да се случи всичко това. — Крю погледна към Роб. — Накарах екипа ти от Планината да използва сателитно наблюдение за издирването на Майк. Засега няма резултат.

Крю вдигна мобилния си телефон, заслуша се за момент, после затвори. Роб и Лорън чакаха, но той не каза нищо.

У Калаханови Кейтлин се оттегли в кухнята, най-вече за да не й се налага да гледа Крис. Беше се подготвил добре и лъжеше толкова изкусно, че беше непоносимо.

Дан я последва.

— Знаеш ли, най-странното е, че те са тук. Но от друга страна, какво знание е това?

— Ще ми се да знаехме какво искат от нас. А също и да не бяха замесени тези странни военни. Карат ме да мисля, че всичко е някаква постановка, която по някакъв начин заплашва Конър. Все още не мога да разбера нищо и това ме плаши. Отразява се и на него, Дан, и това ме тревожи. Имах чувството, че ми чете мислите този следобед.

— Как по-точно?

— Просто отговаряше на мислите ми. Беше ужасяващо.

— Дали е било… мислиш ли?…

— Не знам.

В този миг се появи Конър. Косата му беше разчорлена, очите — подпухнали; пристъпваше, навлякъл огромна тениска. Кейтлин се опита да го прегърне, но той я изгледа втренчено за момент, после се отдръпна.

Поглеждаше намръщено ту единия, ту другия.

— Какво? — попита Кейтлин.

— Не се страхувайте — каза момчето.

— Това ли правим? — запита Дан.

Конър се вгледа в мрачната сянка, която потрепваше помежду им. Чуваше скритите вопли на баща си. Вътрешният глас на майка му плачеше ли, плачеше, като малко загубено момиченце. Тъмнината потрепери, сгъсти се, изглеждаше, че излиза от тях, после се устреми към него като сянка, обсипана с нокти.

Той стисна главата си с ръце и затвори очи. Извика с цяло гърло.

— Конър!

— Трябва да останете женени, трябва! Мамо, татко, недейте да слагате край на това семейство, не смейте.

Кейтлин се вгледа в него, твърде изумена, за да се опита да го успокои. Лицето му беше яркочервено, очите му плуваха в сълзи, но гласът му — гласът му!

Дан се изправи бавно, не сваляше поглед от сина си, изобщо не разбираше какво става.

— Успокой се, Конър.

— Няма да ме изоставяте. Имам нужда от вас, разбирате ли? Имам нужда от вас!

— Конър! Стегни се.

Конър вдигна пръст към него.

— Не, вие се стегнете. И двамата.

Обърна се й избяга от стаята. Минута по-късно от мазето забуча музика.

— Време за „Одисея 2001“ — каза Дан. Кейтлин се приближи до него. Застанаха един до друг, взираха се безмълвно във вратата на Конър. Дан искаше да я целуне, но се страхуваше, че пак ще усети онази студенина.

Отдолу се чу гласът на Конър, момчешки глас, но в него се преплиташе и нещо друго, нещо, което никой от тях не можеше да различи — мощен рев, свиреп и нетърпящ възражение.

— Направи го — изрева той — Направи го, тате!

— Откъде знае? — прошепна Дан.

Тя разтърси глава.

Дан я целуна настойчиво и непохватно, като уплашен тийнейджър.

Тя не затвори очи. Когато се отдръпна, видя по бузите й да се стичат сълзи, пресегна се и ги избърса.

Прегърнаха се, но не като любовници, а като хора в малка лодка сред разбеснели се вълни.

Студът беше смразяващ, а и на покрива на силоза духаше и Майк започна да се тревожи да не измръзне, както и да не изпусне инструментите заради вледенените си пръсти.

Беше изчакал да започне да се смрачава — по това време на годината слънцето се спускаше ниско още в четири. Надяваше се никой да не погледне случайно нагоре и да не види как инсталира антена на покрива.

Накрая свърши и слезе, плъзна се опасно на едно място и за част от секундата помисли, че ще падне от ръба. Но успя да се хване навреме.

В сградата също беше студено. И прашно също. Закашля се и вдигна носната си кърпичка към лицето си. Работата на конвейера през нощта се беше оказала по-ефективна, отколкото беше подозирал. Намираше се в мъгла от прах и тъй като температурата беше поне минус дванайсет, влажността по същество беше нулева. Трябваше да си вземе предпазна маска от някоя железария. Но понеже не го беше направил, налагаше се да се справи и така.

Надяваше се, че никой няма да забележи волвото. Що се отнася до сателитното наблюдение, най-вероятно досега бяха открили мобилния му телефон, така че със сигурност знаеха за присъствието му тук.

Искаше му се всичко да се развива толкова добре, колкото изглеждаше. Но познаваше сивите твърде добре и знаеше, че няма да е лесно да направи нещо, което те не желаят да се случи. Ако бяха по-открити в действията си, може би щеше да е по-спокоен. А така не знаеше какво точно става.

В другия край на града първият му малък експеримент даде плодове. Джийн Ралф Петерсен беше управлявал „Петерсен Тексако“ през последните трийсет и една години, преди това този пост бе заеман от баща му. Преди да стане гараж, се наричаше „Петерсен-Майкелсон“, универсален магазин, конюшня и ковачница. В момента Джийн беше в кухнята на къщата си зад сервиза. Приготвяше си кафе и пържена шунка. Бен, кучето му, се разхождаше нервно.

— Искаш пак навън ли? В този студ? Навън е минус дванайсет.

Бен се втренчи в него, толкова продължително, че той прекъсна заниманието си и го загледа.

— Бен? Какво ти е? — Да не би животното да имаше някакъв пристъп? — Хей, Бен!

Направи крачка към кучето, а то внезапно се озъби, издаде пронизителен писклив вой и скочи срещу господаря си, както вълк скача върху сърна.

Джийн залитна назад към печката и размаха ръце. Бутна тигана и шунката излетя сред пръски цвърчаща мазнина. Усети как изгаря гърба му… а кучето летеше към гърлото му.

Като вулкан, който постепенно е набирал сили, Джийн изригна. Хвана нагорещения тиган и го стовари върху Бен, но кучето беше изпълнено с неумолима ярост и отхапа парче от врата и рамото на господаря си, преди да бъде отхвърлено назад.

С див крясък, самият той оголил зъби, Джийн се нахвърли върху кучето и двамата се затъркаляха по пода.

Биеха се, кръв пръскаше навсякъде, отхапани пръсти падаха по плочките, муцуната на кучето беше размазана от тигана — но накрая животното победи. Джийн остана да лежи на пода с оцъклени очи и посивяло лице. Бен, неговият спътник през петнайсет щастливи години, наведе окървавената си муцуна към лицето на господаря, когото обожаваше, и почна да го разкъсва.