Смелостта да обичаш

Глава 11

Кристъл наблюдаваше как баща й спира и прибира револвера си. Дори не си беше помислила, че той е способен да застреля Копър.

Тя затвори очи за няколко секунди и се зачуди с какво беше заслужила скапания късмет, който имаше този ден. Първо се беше направила на глупачка, като бе ударила Конър и за малко не си беше счупила ръката. След това, докато бе купувала някои неща в универсалния магазин, я бяха гледали с неприкрито презрение. А преди малко бе видяла как съпругът й си говори с двете жени, които се бяха държали с най-голямо презрение към нея.

Не че Конър бе обърнал голямо внимание на Дора Уедърс. Кристъл смяташе, че той би я заменил с Джени Уедърс, като бе мислил, че вече е напуснала града. Той можеше да отрича колкото си искаше, но тя не беше толкова глупава, колкото Конър си мислеше, че е.

Драматичната поява на баща й беше капката, която бе преляла чашата. Той си седеше на седлото и гледаше гневно Конър, който му отвръщаше със спокоен и уверен поглед, като че ли половината град не го гледаше от улицата и от прозорците на магазините.

Кристъл не смяташе, че Конър е в опасност, поне не физически, но беше готова да се откаже от любимия си жребец, само и само да си спести поредното унижение. Въпреки че ако бяха останали насаме, щеше да се опита да му извие врата.

— Не нанесе ли достатъчно вреди на семейството ми? — разнесе се гласът на Едгар толкова високо, че всички го чуха.

Кристъл се втренчи с удивление в баща си. Той никога не говореше толкова високо. Лицето му беше зачервено като домат, а обикновено безупречният му костюм беше покрит с прах от бързата езда.

Тя погледна Конър.

— Какво си направил?

Той повдигна съвсем леко тъмните си вежди.

— Имаш предвид жената, с която говорех ли?

— А-ха! — тросна се тя. — Значи признаваш.

Конър сви рамене и съжали за това.

— Нищо не признавам, защото не знам какви са обвиненията.

— Тогава защо потръпна, ако не от угризение на съвестта? — внезапно я осени една ужасна мисъл. — Ранен си.

— Денят не беше особено приятен.

— За това няма как да не се съглася с теб.

— По дяволите! — изкрещя Едгар — Аз си седя тук, готов да извадя револвер срещу теб, а вие двамата се джавкате. Отговори на въпроса.

Конър се усмихна извинително на Кристъл.

— Забравих какъв беше — каза той, като говореше тихо, за да бъде чут само от Кристъл и баща й. Зяпачите сигурно щяха да се изядат от яд. Получутият спор не можеше да бъде предаден лесно на онези нещастници, които не бяха в града по това време.

Кристъл го подсети.

— Той искаше да знае дали си нанесъл достатъчно вреди на семейство Брейдън.

Конър хвърли един поглед на Ройс.

— Сигурно си видял Ройс.

— Разбил си лицето на момчето ми.

— Какво? — подскочи Кристъл.

— Не цялото — каза Конър, сякаш това обяснение беше достатъчно. — Пък и той пръв стреля по мен. Ако боят беше като състезанията с коне, бих казал, че той спечели на косъм. Нищо лично, нали разбираш.

Кристъл се надигна от седалката.

— Ройс е стрелял по теб?

— Драскотина. Права беше за мерника му. Той не може да си служи добре с оръжието.

— Трябвало е да те убие. Навлязъл си на наша земя — каза Едгар.

— Бях на гроба на баща си. Стори ми се, че е време да му се извиня затова, че пропуснах погребението му.

Внезапно целият ден прие съвсем различен смисъл за Кристъл. Гневът, който чувстваше към Конър, се изпари и тя бе изпълнена с обич и съчувствие.

— Съжалявам, Конър. Сигурно ти е било трудно.

Кристъл знаеше къде се намираха семейните гробове. Даниъл О’Браян й ги беше показал веднъж, докато бе развеждал нея и майка й из ранчото. Тя се опита да си представи Конър на хълма, как е гледал земята, която трябваше да бъде негова и се е сбогувал с баща си.

Трябваше да бъде там с него, както подобаваше на истинска съпруга, каквато искаше да бъде. Кристъл се почувства по-безполезно отколкото когато и да било в живота си.

В далечината се чу гръмотевица. Баща й изсумтя. Конър остана загледан в нея в продължение на няколко секунди, след което погледът му се отмести към дъждовните облаци.

— Стой далеч от момчето ми — каза Едгар. Сега той говореше тихо, сякаш бе осъзнал какъв спектакъл разиграваше пред зяпачите.

— Той е на двайсет и шест — тросна се Кристъл. — Вече не е момче.

— Така е. И е по-добър мъж, отколкото който и да било О’Браян.

— Кой тогава си седи вкъщи с разбит нос?

Кристъл осъзна, че да се противопоставя на баща си, ставаше все по-лесно. Вече не живееше под неговия покрив и това й придаваше смелост.

Едгар погледна Конър с неописуема омраза.

— Стой далеч от земята ми. Имам правото да те изритам оттук. Алонсо Рийд е добър шериф. Той ще ме подкрепи. Всъщност още сега бих отишъл да му кажа какво се е случило днес, но той не е в града, а заместникът му е глупав като магаре.

Конър не отстъпи.

— Не ме интересува какво казва шерифът. Искам достъп до гробовете.

— Премести ги.

— Не.

Едгар се стресна. Конят, впрегнат в каруцата, се размърда неспокойно и Кристъл хвана здраво юздите, като не сваляше поглед от ръката на баща си.

— Татко, той не иска много — каза тя.

— Защитаваш го, така ли? Мислех, че той не те иска.

Думите му я нараниха и тя премигна, за да пропъди сълзите. С крайчеца на окото си забеляза, че Конър я наблюдава внимателно. Той изглеждаше, сякаш искаше да каже нещо. Положението беше достатъчно неприятно и без да слуша какво имаше да казва Конър.

Можеше двамата мъже внезапно да се озоват на една страна, против нея.

— Бях с него през цялата седмица — побърза да каже Кристъл. — Сигурно си се досетил къде съм отишла.

— Знаех още от самото начало. Един от каубоите те проследи. Исках да знам какво ще направиш, след като те изхвърлих. Ти постъпи точно както очаквах: като куче, което е било сритано няколко пъти и въпреки това се връща при мъжа, който го е сритал.

Лицето на Кристъл пламна от срам не защото баща й не беше прав, а защото сравнението му беше вярно.

Тя погледна към Конър, като й се искаше да му каже, че думите на баща й не са я наранили, и си мислеше, че него го беше грижа поне малко за нея.

— Кристъл, не е необходимо да търпиш това. Мога да го накарам да престане.

— Можеш ли? Съмнявам се. Освен ако не си като Ройс и не застреляш всеки Брейдън.

— Не всеки Брейдън заслужава това.

В гласа му се долавяше нотка на нежност и Кристъл едва се сдържа да не се разплаче.

Едгар обаче разбра думите на Конър по друг начин.

— Погледни истината в очите, момиче. За него ти не си струваш дори куршума. Джъджмънт каза, че си най-обикновена домашна прислужница и нищо повече. Не знаех, че това ти харесва.

— Не съм му казвала подобно нещо.

— Той сам се е досетил от малкото, което си му разказала.

— И ти е казал? Не е в негов стил.

— Аз го убедих да ми каже къде е прекарал последните няколко следобеда.

Кристъл си пое рязко дъх.

— Нали не си го наранил?

— Нямах възможност. Майка ти се развика и дори Хелга се намеси. Скоро ще се отърва от тази тъпачка. Обичам жени, които си знаят мястото.

Той погледна отново Конър и очите му заблестяха от неестествена злоба.

— Изненадан съм, че си приел обратно дъщеря ми. Преди сякаш изгаряше от нетърпение да се отървеш от нея. Трябва да е добра в леглото.

На Кристъл й се искаше да умре. Ръката на Конър се плъзна към револвера му. Тя се опита да се изсмее, но смехът й прозвуча фалшиво.

— Татко, това е между нас двамата. И без друго няма да остана дълго тук — подхвърли тя безцелно, с надеждата да отвлече вниманието на Едгар от Конър.

— Пак ли те е изхвърлил? Може би не си чак толкова добра.

— Може и да не съм. Може би онова, което направихме с него…

Преди Кристъл да успее да довърши, Конър дръпна баща й от седлото, отне му револвера и го затъкна в колана на гърба си. След това дръпна Едгар към себе си, като го държеше за реверите.

— Ако още веднъж си позволиш да обидиш така съпругата ми, ще те убия. Няма съд в този щат, който ще ме осъди за това. Половината град чу мръсотията, с която ни засипваше.

Едгар изглеждаше готов да отвърне нещо, но един поглед към Конър бе достатъчен да го накара да промени решението си.

Конър го пусна, подръпна реверите му и се усмихна. В усмивката му обаче имаше студенина, която накара Кристъл да потръпне. Никога досега не го беше виждала толкова безмилостен, колкото беше сега.

— Върви си по пътя, Брейдън, а аз ще вървя по моя.

— Още не сме свършили — изръмжа Едгар, но смелостта го беше напуснала.

— За днес свършихме — погледът на Конър се спря върху Кристъл. — Наближава буря. По-добре да си тръгваме.

Тя се втренчи изненадано в него.

— Но…

— Ти си жена, която обича да спори, това е сигурно — Конър говореше на висок глас, за да могат да го чуят зяпачите. — Довечера можеш да ми сготвиш нещо вкусно, а след това ще запалим огъня и ще слушаме дъжда.

Кристъл успя да изтрие изненаданото си изражение.

— Звучи добре — каза тя, като се чудеше коя част от изявлението беше по-голяма лъжа — тази за вкусната храна или тази, че двамата щяха да седят заедно след вечеря.

Конър се качи до нея и хвана юздите.

— Имаш ли нещо против да карам аз? Ще минем през конюшнята да вземем коня ми, след това тръгваме.

Конър подкара каруцата пред погледите на зяпачите и Едгар, който изглеждаше, сякаш беше изял парче развалено месо. Конър обаче не се усмихна, нито пък докосна Кристъл, за да й покаже, че нещо между тях наистина се беше променило.

— Не се налага да правиш това — каза тя, когато спряха пред конюшнята.

Той скочи на земята.

— Така ли? — без да дочака отговора й, Конър влезе да вземе коня си.

Кристъл избърса една сълза, като се радваше, че той не бе забелязал. Не му харесваше, когато тя плачеше, а и защо трябваше да му харесва? Бе видяла нещата от неговата гледна точка и това я накара да изпита още по-голямо съжаление. За пореден път го беше принудила да я задържи до себе си и сега нямаше представа какво щеше да направи той, за да промени този факт.

Бяха изминали една миля, преди Кристъл да се реши да го заговори.

— Отидох в града да купя продукти. Сложила съм ги отзад под брезента.

Конър само кимна.

— Използвах твоите пари — добави тя след малко, — но възнамерявам да ти ги върна.

Той изсумтя с отвращение.

— Казах, че парите са твои.

— Каза ми също така да си вървя, а сега ме връщаш обратно.

— За това ще говорим по-късно.

— Не се налагаше да ме защитаваш — каза тихо тя.

— По-късно — Конър не бе искал да се държи толкова грубо, но тъй като не разбираше голяма част от действията си, трябваше да помисли малко. Разбира се, че тя трябваше да си тръгне. Така щеше да бъде по-добре и за двама им. Но подробностите се бяха оказали твърде сложни и трябваше да ги обмисли по-добре.

Той не бе осъзнавал какъв голям мръсник е Едгар Брейдън, дори по отношение на собственото си семейство.

Едно от колелата на каруцата хлътна в някаква дупка и Кристъл бе отхвърлена към Конър. Тя се изправи бързо.

— Съжалявам — каза тя.

Той я погледна. Беше облечена в небесносинята рокля, която й стоеше толкова добре. Чадърът за слънце в същия цвят лежеше в краката й заедно с карабината. Беше си сложила боне, но то бе отметнато на тила й и не осигуряваше кой знае каква защита.

Как Кристъл успяваше да изглежда толкова дребна и уязвима и същевременно силна и горда, беше загадка за него. В града тя бе преживяла истински ад. Конър не познаваше много мъже, които биха издържали да бъдат обиждани по такъв начин.

Когато бе смъкнал Едгар от коня му, Конър бе искал да го посини от бой, но бе имал достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че дори само унижението пред очите на целия град бе достатъчно голямо наказание. Поне засега.

Той дори си бе позволил да се надява, че Кристъл ще вдигне карабината си и ще го простреля между очите, но тя бе положила огромни усилия да овладее положението. Въпреки това не беше успяла.

Сега тя имаше нужда от утеха и няколко похвални думи, но той имаше представа, докъде можеше да доведе утешаването.

По отношение на Кристъл той си беше абсолютен глупак. Конър посегна към манерката под седалката и си помисли, че тя трябваше да бъде пълна с уиски вместо с вода.

— Чу ли какво ти казах? — попита Кристъл. — Казах, че съжалявам.

— Няма за какво.

— Нямах предвид това, че паднах върху теб. Съжалявам за много неща, но ти вече си чувал това. В момента си спомням какво каза баща ми. Съжалявам, че не се справих по-добре в леглото.

Конър се задави.

— За какво говориш? — попита той, когато си възвърна способността да говори.

— Говоря за брачната ни нощ — тя седеше с изправен гръб, гледаше право напред и изобщо не изглеждаше притеснена, че бе повдигнала такава тема. — Само не смей да ми казваш, че това е било най-прекрасното изживяване в живота ти.

Той се опита да попречи на спомена, но не можа да спре образа на Кристъл. Тя се появи в ума му такава, каквато бе била тогава — легнала в леглото, дръпнала завивките чак до брадичката си, с разпиляна върху възглавницата коса, подканваща го да се съблече.

Той си спомни и как се бе пъхнал при нея и я бе обладал твърде бързо.

— Почти беше — каза той, като говореше повече на себе си, отколкото на нея. — И щеше да бъде по-късно.

— За мен вече беше.

— Кристъл…

— Не трябваше да се нахвърлям така върху теб — каза тя с твърде весел глас. — Когато те видях в града да говориш с онези жени, бях готова да проверя кога заминава следващият дилижанс за Сан Антонио. Просто за в случай, че решах да се откажа.

Конър се опита да си представи как тя заминава надалеч. Той искаше точно това. Само така можеше отново да изгради живота си.

Вътрешностите му бяха толкова стегнати, че дори нож не би могъл да премине през тях, а някои други части на тялото му започваха да се втвърдяват от това, че Кристъл седеше толкова близо до него и изглеждаше толкова добре.

— Какво може да те накара да се качиш на дилижанса? — знаеше, че се държи жестоко, но не можеше да се спре. Това беше единствената защита, с която разполагаше.

— Твърде малко, Конър — каза тихо тя, докато гледаше нагоре към тъмните облаци. — Твърде малко.

Кристъл се умълча и не каза нищо до края на пътуването. Конър прекара остатъка от времето, като първо си казваше, че е прав, като слага край на този брак, а след това си мислеше, че и той не е по-добър от останалите мъже в живота й.

И през цялото време, докато спореше със себе си, я желаеше толкова силно, че с удоволствие би приветствал още една рана в рамото само и само тя да му донесе душевно спокойствие.

Когато пристигнаха, пред къщата ги очакваше друга каруца. Кристъл скочи на земята и изтича вътре тъкмо когато заваля. Сток излезе и помогна на Конър да разтовари продуктите.

Двамата работеха мълчаливо, без да споменават за втората каруца. Конър беше благодарен, че има възможност да прави нещо друго, вместо да мисли, а и усилията раздвижваха рамото му.

Въпреки това той не можа да разбере защо Сток слагаше пакетите на верандата, вместо да ги внесе в къщата.

— Аз ще се погрижа за конете — каза Сток, когато всичко бе разтоварено. — Ти влизай вътре.

— Кой е дошъл този път?

Сток обаче не беше в настроение да му дава подробности. Той измърмори нещо, че трябвало да отиде в обора, където единствено можел да намери спокойствие, скочи от верандата, сграбчи юздите на впрегнатия в каруцата кон и го подкара към обора.

На Конър не му оставаше нищо друго, освен да внесе пакетите в къщата. Една жена на средна възраст, облечена в черна рокля и с престилка, седеше до мивката. Русата й коса беше разделена на две и сплетена в плитки.

Конър направи няколко курса, тъй като пакетите не бяха малко. Едва когато свърши, жената се обърна да го погледне с очи, които имаха цвета на синкав лед. Веждите й бяха руси като косата, а кожата й бе изненадващо розова и гладка за жена на нейната възраст. Това беше германката, която бе видял за малко в „Бушуак“. Едгар Брейдън не я харесваше. Това говореше в нейна полза, независимо от погледа, с който го гледаше сега.

— Ти си Хелга — каза Конър.

— Хелга Вернер.

— Аз съм…

— Да, знам — тя се обърна отново към мивката. Конър огледа кухнята. Всичко беше излъскано до блясък — от стената зад печката до мивката и пода. Нещо обаче липсваше.

— Къде е плювалникът?

— Няма го.

— Няма го…

— Да. В кухнята няма място за такава мръсотия.

Нищо чудно, че Сток бе тръгнал за обора. На Конър му се прииска да беше станал свидетел на сблъсъка между двамата. Хубаво щеше да бъде да види как някой друг е подложен на адски мъчения.

С тази не твърде добронамерена мисъл той мина край жената и влезе в дневната Кристъл и брат й Джъдж седяха на дивана с гръб към него. Беше свалила бонето си и бе разпуснала прекрасната си коса. Докато гледаше момчето, тя дори се усмихваше. Наистина се усмихваше. Конър отдавна не бе виждал такава нежност, изписана на лицето й. Тя беше толкова вглъбена в разговора с брат си, че дори не забеляза, че Конър беше влязъл в стаята.

Дъждът се стичаше по прозореца, а в камината беше запален огън. Това беше онази уютна домашна картина, която Конър беше описал на Едгар Брейдън, с тази разлика, че двете деца на Брейдън бяха участниците в нея, а той беше само външен наблюдател.

— Искаше ми се да имам фотоапарат — казваше Джъдж. Той говореше оживено, ръката му почиваше на облегалката на дивана и Конър забеляза, че ръкавът му стигаше едва на пет сантиметра от китката.

Джъдж се смееше. Звукът беше толкова момчешки, че Конър остана на мястото си и се заслуша в разговора. Джъдж изобщо не приличаше на Джеймс, който бе по-едър дори на четиринайсетгодишна възраст, но звучеше като него. От вслушването в смеха трябваше да го заболи, но това не стана. Вместо това Конър си спомни едно по-добро време.

— Първия път, когато тютюнът улучи плювалника, си помислих, че Хелга ще избухне по средата на кухнята. Знаеш я каква е, като започне да говори на немски. Адски ме уплаши и веднага се ометох на верандата.

— Не забравяй, че къщата е негова — каза Кристъл, но не се опита да защити Сток твърде категорично.

— Той започна да й казва точно това, но тя го засипа с истински порой на немски. „По дяволите, жено, говори на английски“ — каза й той и тя извъртя очи — знаеш как — и каза, че щяла да го направи, ако и той говорел на английски.

Усмивката на Кристъл стана по-широка, но тогава тя забеляза Конър в рамката на вратата и усмивката й се изпари мигновено.

Конър почувства необяснимо раздразнение. По дяволите, той не беше направил нищо, просто бе влязъл в тази стая.

Джъдж също погледна към него. Той също беше престанал да се усмихва.

Момчето скочи на крака и застана срещу Конър, като го гледаше с присвити кафяви очи. Кожата му беше станала кафява от слънцето и беше по-високо, отколкото се беше сторило първоначално на Конър, въпреки че едва ли тежеше повече от петдесет килограма с мокри дрехи. Джъдж стоеше между Конър и дивана и не подаде ръка. От друга страна, ръкостискането беше за мъжете, а той беше просто момче. И при това Брейдън.

Кристъл застана до брат си.

— Това е брат ми Джъдж.

— Той ме помни — каза момчето. — Аз присъствах, когато те върна.

Джъдж говореше, сякаш Кристъл беше някаква нежелана покупка, която Конър бе решил да върне. Доколкото Конър си спомняше, най-младият Брейдън не я беше накарал да се почувства повече добре дошла, отколкото останалите членове на семейството й.

— Джъдж и Хелга са донесли някои от нещата ми — каза Кристъл и сви леко рамене. — Дрехи и други неща. Мама ги изпратила. Решила, че може да имам нужда от тях.

Погледът й мълчаливо го молеше да не споменава нищо за скорошното й заминаване.

— Много любезно от страна на майка ти — каза Конър.

Кристъл въздъхна с облекчение, но момчето сякаш не забеляза това и отново заговори:

— Тя се страхуваше, че татко може да изгори всичко, защото се беше ядосал заради Ройс. Когато той излезе, тя веднага ни прати тук — Джъдж се поколеба. — Той искаше да отиде при шерифа, за да повдигне обвинение срещу теб. Предполагам, че не го е направил.

— Опита се. Само че когато ме видя, се разстрои толкова, че забрави за всичко друго. Когато с Кристъл си тръгнахме, той вече не беше в настроение да прави каквото и да било, освен да се прибере у дома.

— И него ли си ударил?

— Мислех да го направя, но се въздържах.

— Как е Ройс? — попита Кристъл.

— Не е толкова красив, колкото беше — очите на момчето заблестяха. — Лицето му е насинено, а носът му никога няма да бъде същият.

Двамата се разсмяха и Конър почувства пристъп на ревност заради лекотата, с която братът и сестрата общуваха помежду си. Имало ли бе подобно нещо между него и жена му? Може би. Преди сватбата им.

Двамата сякаш внезапно осъзнаха, че Конър ги наблюдаваше, и Джъдж избърса длан в панталона си.

— Аз изчезвам — каза той.

— Трябва ли да си тръгваш толкова бързо — попита сестра му. Гласът й съдържаше умолителна нотка, но Джъдж не я долови.

— Няма нужда да бързаш — намеси се и Конър.

Джъдж го изгледа тревожно. Конър долови недоверието в изражението му.

— Предпочитам да съм в „Дъсчения лагер“. Там има само жени.

— Не всички мъже са лоши.

— Може би — изражението му обаче показваше, че опитът му го беше научил на противното.

Джъдж погледна сестра си.

— Добре ли се държи с теб — той говореше, сякаш Конър не беше в стаята.

— Разбира се. Той ми е съпруг.

Само че Едгар Брейдън също си имаше съпруга, а нямаше човек, който можеше да си помисли, че някога Анабел Брейдън бе живяла спокойно — поне не човек, който познаваше семейството.

Веселието, което бе царувало в стаята само преди няколко минути, беше изчезнало. Джъдж заобиколи дивана и застана пред Конър, като го гледаше предизвикателно. Конър отстъпи встрани. Дългите крака на момчето го пренесоха бързо през кухнята. Джъдж излезе навън и затръшна вратата след себе си.

Хелга спря разопаковането на покупките и поклати глава.

— Какво му стана? — попита Конър, като се чудеше защо трябва да се чувства виновен за това, че нечий чужд син беше нещастен.

Кристъл не му отговори, мина край него и излезе навън след брат си.

— Той си мисли, че си като баща му — каза Хелга.

— Или като брат му.

— Никой не може да бъде като онзи Schweinehund.

Конър не знаеше какво означаваше последната дума, но тонът на Хелга му подсказа, че трябваше да се съгласи с нея.

— Хелга — извика Кристъл от верандата, — ела. Джъдж е решил, че трябва да тръгвате, и е прав. Дъждът спря. Трябва да се приберете, преди да завали отново.

Хелга изгледа Конър със студените си тевтонски очи.

— Да не сте посмели да я нараните, хер О’Браян.

Думите й не бяха точно заплаха, а по-скоро заповед. Тя мина край него и излезе навън. Конър отиде на верандата и се загледа в отдалечаващата се каруца. Момчето държеше юздите, а германката седеше с изправен гръб до него.

— Кажи на мама, че я обичам — извика Кристъл.

Джъдж й махна с ръка, без да се обръща назад. Двете хрътки се затичаха с лай след каруцата, но скоро се отказаха от преследването и се върнаха на верандата.

Кристъл се загледа в следите, които каруцата беше оставила в калта.

— Хелга казва, че той е станал още по-необуздан. Понякога не се прибирал нощем.

— В дневната не ми се стори такъв.

— С мен не е. Но това ще се промени, ако нещо не бъде направено.

Тя погледна Конър.

— Знаеше ли, че беше бесен за това, че съм те излъгала? Мислеше ме за слаба, защото съм се огънала пред татко. След това обаче решил, че така може би е най-добре.

„И ти трябва да направиш същото.“

Конър почти я чу да изрича тези думи.

Кристъл се усмихна, но след това го погледна в очите и отново си върна сериозното изражение.

— Най-добре ще е да се захвана с вечерята. Смятах да направя пай на Сток, но не съм сигурна, че ще имам време. Може би ще трябва да се задоволя с…

Нещо накара Конър да докосне ръката й.

— Не е необходимо да го правиш веднага. Седни да си починеш малко.

Тя се втренчи в ръката му, която му се струваше груба и мазолеста може би защото Кристъл изглеждаше толкова малка и мека.

Тя затвори очи за няколко секунди, след което отвърна поглед встрани.

— Мисля, че наистина ще е по-добре, ако се захвана с готвенето. Денят беше дълъг и за двама ни, а не знаем какво ще ни донесе утрото.