Смелостта да обичаш

Глава 19

— Това са най-хубавите гърди, които…

Изражението на Сток накара Конър да млъкне.

— Казах нещо неприлично, нали?

— Не е моя работа да имам мнение за такива неща.

Конър се замисли за малко.

— Хубаво животно — добави той, след като измърмори раздразнено нещо под носа си.

Сток се опита да прикрие усмивката си.

— Да. Най-доброто, което някога съм виждал. Двамата яздеха на пасището. Кристъл се намираше малко встрани от тях, а Оро пасеше кротко зад нея.

Изглеждаше прекрасно със златистата си грива, която отразяваше слънчевите лъчи. Кристъл също изглеждаше прекрасно. Точно в това беше проблемът. Августовската жега я беше накарала да свали елека си и потната й риза беше прилепнала по всички онези места, които Конър искаше да докосне. Всички места, които…

Господи, ама че се беше разгонил. Сток му беше казвал това неведнъж, а дори Нат бе подръпнал раздразнено мустак. Този жест изразяваше много.

Бяха изминали шест седмици, откакто двамата с Кристъл се бяха срещнали край потока. Шест месеца, през които Конър бе копнял по нея, без да може да я има. Той се чувстваше, сякаш цялото му тяло беше нахапано от мравки, а не можеше да се доближи до единствената жена, която знаеше къде да го почеше.

На всичкото отгоре и състезанието беше отложено за средата на септември. Конър не би трябвало да се оплаква. Допълнителното време можеше да бъде оползотворено за обучението на Джъдж. От думите на Кристъл и тревогата в погледа й Конър знаеше, че тя не вярваше, че момчето можеше да се справи със задачата си. Анабел се бе разболяла, но бързо се беше оправила и сега често изразяваше на висок глас страха си, че Джъдж може да се нарани. Хам също не беше много доволен от решението на Конър, но той пък не гледаше с добро око на никой, който носеше фамилията Брейдън.

Приятелят му беше изказал толкова много язвителни забележки, че Конър му даде няколко свободни дни в знак на благодарност за това, че беше довел Оро в новия му дом. Хам прие с готовност; през последните две седмици не бе успял да види кой знае колко.

Конър оставаше единственият защитник на Джъдж и този факт го изненадваше също толкова, колкото и останалите. Не можеше да не признае, че момчето проявяваше воля и не се оплакваше от ежедневните тренировки, които правеше с Оро.

В далечината се чу трясък на гръмотевица. Настъпващата буря в природата напълно отговаряше на настроението му.

Сток измънка, че трябвало да провери стоката, и се отдалечи, а Конър се приближи до жена си.

— Идва буря — каза той.

— Хмм.

Тя свали шапката си и избърса чело с ръкава си. Влажни къдрици обрамчваха лицето и тила й. Косата й беше сплетена в дебела плитка, която падаше върху потния й гръб.

— Можем да се съблечем и да оставим дъжда да ни охлади — предложи й той.

— Хмм — каза Кристъл и му хвърли един бърз поглед. — Какво каза?

— Просто исках да се уверя, че ме слушаш.

— За момент ми се стори, че предложението ти е сериозно. Едва ли обаче е било.

Тя сви рамене, сякаш това нямаше значение. Гърдите й се раздвижиха под блузата. Конър се изкашля.

— Кристъл, аз винаги говоря сериозно, когато става дума за теб.

Тя понечи да каже нещо, но само погледна встрани от него към Оро.

— Трябва да мислиш за състезанието.

— Няма какво повече да бъде направено.

Тя въздъхна.

— Знам, но състезанието предизвика твърде голям интерес и не мога да престана да мисля за него. Вчера някакви мъже от Форт Уърт дойдоха да видят Оро, докато ти беше в града. Казаха, че срещу него щели да се състезават доста бързи коне. Сигурен ли си, че постъпваш правилно?

Конър я слушаше с половин ухо и наблюдаваше бръчките между веждите й. Готов беше да се откаже от коня, който яздеше, срещу възможността да ги изглади с език.

— Сигурен съм само в това, че искам и двамата да се съблечем и да се овъргаляме в калта. На Изток има луксозни заведения, където се предлагат така наречените кални бани. Струва цяло състояние. Аз съм готов да ти предложа една безплатно.

Съблазнителните устни се извиха в усмивка.

— Ти си щедър човек.

— Не, аз съм човек, който скоро ще се взриви.

Тя бутна шапката си на тила и се вгледа в него изпод периферията.

— Ще ти кажа истината, Конър О’Браян. Ти не си единственият.

Конър тъкмо доближи коня си до нейния, когато внезапно задуха силен вятър. Гръмотевици и светкавици прорязаха небето и разтърсиха земята. Оро се стрелна напред. Конър изруга и се впусна след него, последван от Кристъл.

През следващите няколко седмици Конър продължи да помага на Джъдж да се подготви за състезанието. Два дни преди това Конър взе почти всички в ранчото, с изключение на Хелга и няколко от мъжете, и ги отведе в града. Напоследък Конър не бе чувал нищо за Ройс Брейдън и не очакваше проблеми, но това не означаваше, че не трябваше да бъде предпазлив.

Заради хората, които прииждаха в Кервил от Централен Тексас, Хюстън, Форт Уърт и дори Ню Орлийнс, в града нямаше свободни легла. Кристъл и майка й деляха единствената стая, която Конър успя да намери. Той и останалите мъже, включително Джъдж и Сток, щяха да лагеруват край река Гуадалупе.

Напливът на хора не изненада Конър. Тексасците обичаха надбягванията с коне, хазарта и забавленията. По време на войната те не бяха имали възможност да се забавляват много заради обеднялата икономика, но сега нещата бяха започнали да се оправят и хората искаха да се отпуснат.

Първите състезания трябваше да започнат скоро, но Оро нямаше да вземе участие в тях. Той беше бегач на дълги разстояния, а не спринтьор. Голямото надбягване щеше да се проведе на три километрова писта, разположена източно от града, и той щеше да участва в него.

Залозите бяха високи. Конър още не беше заложил, но възнамеряваше да го направи.

Първият ден в града премина без инциденти, но на втория, когато до надбягването оставаха едва двайсет и четири часа, Джъдж изчезна. Когато късно вечерта момчето се върна в лагера, Конър го остави на спокойствие.

Той си каза, че Джъдж просто беше нервен. Самият Конър беше нервен. Когато му предадоха, че Едгар Брейдън иска да се види с него зад хотела, нервите му се опънаха още повече.

Въпреки това отиде на срещата, пренебрегвайки предупрежденията на Сток, че това може да е капан.

Срещнаха се на слабата светлина на залязващото слънце. Едгар беше облечен в черен костюм и бяла риза, която висеше на тялото му, някога така здраво и силно. Беше гладко избръснат, сивата му коса — прибрана назад, бузите и очите му — хлътнали.

Той приличаше на онзи Едгар Брейдън, който Конър бе виждал преди, но беше и някак си по-различен, сякаш бе изгубил голяма част от теглото си. Очите му обаче блестяха с типичния за него огън.

Брейдън започна направо, без любезности и увъртания.

— Чувам да се говори много за коня ти. Бил силен и бърз.

— Правилно си чул.

— Сигурно доста си се оръсил за него.

— Струваше си всеки цент.

Брейдън присви очи.

— Предполагам, че той означава за теб повече от всичко, може би, с изключение на „Бушуак“.

— Това включва ли и дъщеря ти?

— Не я замесвай в тази работа.

Конър погледна нагоре към двуетажния хотел и се зачуди дали тя имаше представа, колко наблизо беше баща й. Надяваше се да няма. Независимо какво беше намислил Едгар, то щеше да й донесе само болка.

Тогава Конър си спомни, че трябваше да се срещне с нея на барбекюто при залез-слънце. По дяволите, беше забравил. Дължеше й едно извинение. Дължеше й много повече.

Той изгледа изпитателно Едгар.

— Какво искаш, Брейдън?

— Искам да заложа.

— Срещу мен ли?

— Точно така. Собствеността върху „Бушуак“ срещу коня ти.

Конър не беше сигурен дали беше чул добре.

— Нека да си изясня нещо. Ако Оро спечели, аз получавам ранчото. Ако загуби, ти получаваш коня и задържаш ранчото.

Брейдън кимна.

— Защо рискуваш толкова много, за да се сдобиеш с кон, който е загубил?

— Той няма да губи повече, когато стане мой. Възнамерявам да му сложа добър ездач.

— Нямаш доверие на сина си?

— Той не ми е… — Брейдън се спря. — Джъджмънт е един мързелив неудачник, а ти си глупак, щом разчиташ на него.

— Вие Брейдън май не вярвате един в друг, а?

Докато двамата се гледаха, Конър осъзна истината.

Желанието на Брейдън да има Оро нямаше нищо общо със стойността на коня или с това, че можеше да спечели пари с него. Той искаше коня по същата причина, поради която бе искал ранчото — защото беше собственост на един О’Браян.

И всичко това само защото смяташе, че жена му му бе изневерила. Брейдън беше луд, но не беше глупав.

— Аз ще спечеля — заяви Конър. — Твоето момче ще победи.

Брейдън му отвърна със самодоволна усмивка.

— Така да бъде. — Конър му подаде ръка и Едгар я стисна.

— Искам споразумението ни да бъде сключено пред свидетели.

— Думата ми е достатъчна.

— Не и за мен.

Вместо да спори с него, Конър го отведе в кабинета на Хуго Ридли, където двамата извадиха документите за собствеността върху ранчото и коня. Ридли не каза нищо, освен че обеща да ги пази и да ги предаде на спечелилия облога. След това Брейдън си тръгна.

На Конър щеше да му се наложи да се присъедини към Кристъл по-късно. Преди това трябваше да отиде до лагера и да провери дали всичко беше наред. Не беше направил и две крачки, когато Дженифър Уедърс го спря да му пожелае успех.

— Защо не сте на танците? — попита го тя.

— А вие?

— Там отивам. С мама Уедърс сме отседнали при приятели в града и тя вече е с тях. Аз обаче ви видях и исках да ви кажа, че съм заложила на вашия кон. Татко Уедърс направи същото.

— Той е заложил за победа на Оро?

— Той заложи на вас, не само на коня. При това сумата не беше малка. Мама Уедърс не знае колко точно е заложил, но и той не знае, че тя също е заложила на вас. Целият град ви подкрепя. Мисля, че това е техният начин да ви пожелаят добре дошъл у дома и да ви благодарят за всичко, което сте направили, откакто се върнахте.

Конър просто не знаеше какво да каже.

— Само гледайте да не загубите — каза Джени.

— Нямам намерение да губя.

Конър обаче прекрасно знаеше, че най-добрите намерения водеха право в ада.

Конър тръгна към лагера и намери Джъдж да седи встрани от останалите, далеч от светлината на огъня. Той се приближи изотзад, но момчето беше потънало в мислите си и не показа, че е усетило приближаването му.

— Видя ли се с баща си днес следобед?

Джъдж скочи и се обърна с лице към него. Конър повтори въпроса си.

Момчето пребледня.

— Не знам за какво говориш.

— Не ме лъжи. Нямаше те дълго време. Видя ли се с него?

Джъдж се опита да го погледне право в очите, но не успя.

— И какво ако е така?

— Сключи ли сделка с него?

Хлапето извъртя очи. Отдавна не беше правило така.

— Не.

Конър разбра, че Джъдж лъжеше. Сърцето му се сви.

— Баща ти току-що заложи „Бушуак“ срещу мен и Оро. Беше сигурен, че ще загубиш.

За миг Джъдж изглеждаше изненадан, но успя да се овладее.

— Какво друго си очаквал? Той няма много високо мнение за мен.

— Смята, че ти ще направиш всичко, което поиска от теб. Защо? Заплаши ли те? Предложи ли ти нещо? Земя? Пари?

Конър видя, че беше улучил поне в едно от предположенията си. Възможно беше всичките да бяха верни.

И Джъдж като Кристъл беше податлив на заплахи, отправени срещу майка му или срещу Кристъл. Въпреки че презираше баща си, момчето може би желаеше Едгар да го признае за свой син.

Въпреки това да продаде надбягването не беше правилно, независимо какви бяха подбудите му. Конър трябваше да се довери на момчето и да се надява, че то щеше да види нещата така, както ги виждаше той. Това беше тежко бреме дори за мъж, а сега трябваше да бъде понесено от едно момче.

— Джъдж, ако загубиш утре, загуби честно. Забрави за разочарованието, което ще причиниш на мен, на Кристъл и всички останали. Ние ще го преживеем. Но ако загубиш нарочно, има един човек, който ще страда повече от всички останали. И този човек си ти.

— За какво са се обзаложили?

Кристъл беше притиснала Ридли до бюрото му.

— За това, което ви казах, госпожо О’Браян. Конят срещу ранчото.

Тя вдигна ръце. Когато Конър не се беше появил на барбекюто, тя се беше разтревожила, че се е случило нещо лошо, и понеже не се чувстваше удобно сред всички тези хора, които не познаваше, си бе тръгнала рано.

Първо беше отишла в хотела. Майка й се беше опитала да я успокои, но не бе успяла да прикрие тревогата в треперещия си глас.

Когато Кристъл бе забелязала Конър да стои с баща й пред кантората на Ридли, тя бе разбрала, че нещо не беше наред. Тъкмо бе имала намерението да отиде при тях, когато баща й си бе тръгнал и се бе появила Дженифър Уедърс, красива и спретната както винаги. Дженифър и Конър бяха провели кратък разговор и Кристъл беше готова да даде кожените си дрехи, за да узнае за какво си бяха говорили. Тя бе изчакала Дженифър да си тръгне, обмисляйки дали да отиде при съпруга си или при адвоката. Ридли й се бе сторил по-безопасният избор. Да наблюдава Конър отдалеч, беше твърде болезнено.

В кантората на адвоката тя беше научила само лоши новини. Баща й беше намислил нещо, в противен случай никога не би рискувал да загуби „Бушуак“. Той беше уредил Оро да загуби състезанието. От него можеше да се очаква всичко.

Тя излезе, оставяйки адвоката да гледа объркано след нея. Конър трябваше да научи за това. Той вече знаеше, че го очакваха проблеми. Разбира се, че знаеше. Беше го разбрал от самия облог.

Кристъл не беше съвсем сигурна къде се намираше лагерът на О’Браян и тръгна към реката и светлините на лагерните огньове. Те бяха разпръснати по двата бряга, на които някога бяха расли кипариси. Кристъл подмина няколко души и нито един от тях не й се стори познат. Тя вървеше по ръба на една ивица от храсти, когато една тъмна, висока фигура излезе пред нея.

Кристъл подскочи и сподави вика си.

— Не исках да ви уплаша, госпожо О’Браян. Няма да ви нараня.

Лунната светлина й позволи да огледа човека, който стоеше пред нея. Той беше по-висок и по-слаб от Конър. Косата му беше права и черна като нощта, също като очите му, които я гледаха напрегнато.

Лицето му имаше острите черти на индианец, но ако се изключеше дългата до раменете му коса, всичко в него беше бяло. Тя реши, че мъжът беше метис. Във вените му течеше кръв на команч. Ако имаше поне малко здрав разум, трябваше да се почувства застрашена. Но кога ли бе проявявала здрав разум?

— Кой сте вие? — попита го тя.

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате. Наричайте ме Брит. Това е достатъчно.

Той говореше доста странно за метис.

— Какво искате? Какво търсите тук?

— Пазя жребеца. Съпругът ви не подозира за моето присъствие.

— Но защо…

— Имате по-голям брат, на когото нямам доверие.

— Защо не съм ви виждала досега?

— Защото избрах да не ме виждате.

— Но вие познавате Конър.

— Срещнахме се за кратко преди месеци.

— Не разбирам. Защо си правите труда да помагате на някого, когото едва познавате?

— Защото вие със съпруга ви сте единствените хора, чиито проблеми са по-сложни от моите. Пазете се. И не се приближавайте до по-малкия си брат. Тази вечер той трябва да обмисли много неща, а това се прави най-добре в усамотение.

Нито за миг не й хрумна да се усъмни в думите му, въпреки че не можеше да обясни защо.

— Това е свързано със състезанието, нали? И с облога, който баща ми е сключил с Конър.

— Съпругът ви е много щастлив, че се е оженил за вас.

— Кажете му го.

Усмивката на Брит смекчи чертите му.

— Той го знае.

Това беше единственото казано от него нещо, в което Кристъл не повярва. Той просто не беше запознат чак толкова добре с положението.

След това мъжът изчезна. Тя остана загледана в мястото, на което беше стоял допреди малко, и внимателно си припомни всичко, което й беше казал и за което беше намекнал. Джъдж се тревожеше за надбягването, но не защото се чувстваше неуверен. Той не знаеше дали трябва да спечели, или да загуби.

Баща й беше уредил Оро да загуби. Беше успял някак си да накара сина си да му сътрудничи.

На Кристъл й стана студено. Конър щеше да разбере истината. Брейдън отново искаха да го измамят.

Тя се опита да прошепне името му, но то заседна в гърлото й. Всеки път, когато потърсеше изход от положението, откриваше само високи, дебели стени.

Какво можеше да направи за Конър?

Можеше да му даде единственото нещо, което той искаше от нея.

Можеше да му даде секс.

За това обаче им трябваше легло, а всички легла в града бяха заети.

Хрумна й една мисъл. Хотелът не беше единственото място в града, където имаше легла. Дали смееше да направи това. Смееше, разбира се.

В края на краищата, тя все още беше онази жена, която беше уловила с ласо бъдещия си съпруг, когато се беше уплашила, че той може да й избяга.

Кристъл буквално изтича разстоянието до града и отиде до една двуетажна сграда, която се издигаше сама в края на тясна уличка. Ярко осветените прозорци сякаш я приветстваха с добре дошла.

Тя почука силно на вратата.

— Госпожо Трухарт — каза Кристъл, когато вратата се отвори, — трябва да поговорим.