Смелостта да обичаш

Глава 16

Когато Конър изкачи възвишението и погледна към зелената равнина от другата му страна, на лицето му се появи широка усмивка. Ирландският му късмет най-накрая се беше върнал.

— Красиво — каза Нат, докато спираше коня си до неговия.

От устата на Нат това беше голяма похвала, напълно заслужена. Най-накрая двамата мъже бяха открили манадата от диви мустанги, която бяха търсили. Вече четвърти ден вървяха по следите им, като през първите три дни бяха яздили бързо между хълмовете, знаейки, че са близо до плячката си, но не достатъчно. Вчера Нат бе надушил, че са на прав път, и двамата бяха спрели, за да построят ограда, в която да прибират заловените мустанги.

Сега пред тях се виждаха животните, които търсеха. Около стотина мустанга пасяха във високата трева, която растеше по бреговете на потока, прорязващ равнината. Конър не искаше да улови всичките, а само тези, които бяха най-подходящи за разплод, и около две дузини от останалите, които щеше да обучи за прекарване на добитък.

— Изглеждат ми сити и напоени — каза той.

— Да.

— И са се отпуснали — Конър усети нетърпение. — Да ги пипнем.

Нат вдигна ръка. Светлосините му очи се присвиха срещу слънцето и той задъвка мустака си, голям като конска опашка. Ако се изключеха няколкото сиви косъма в косата му, той беше тъмнокафяв от главата до петите, дребен и набит, ловец на мустанги през целия си живот.

Той беше научил занаята от воините техано, което означаваше, че бе имал най-добрите учители. Конър определяше възрастта му между трийсет и пет и шейсет, като беше склонен да приближи повече към горната граница.

— Не е достатъчно горещо — каза Нат.

Десет часът сутринта през месец май се струваше достатъчно горещо на Конър, но той прие думите на спътника си, без да възразява. След четири дни усилена езда и четири нощи, прекарани край лагерния огън, все щяха да издържат още няколко часа.

Те направиха точно това, като уплътниха времето си с разузнаване на околността. Мустангите се намираха на добро място за целите им. От другата страна на потока имаше високо варовиково образование, което не позволяваше на дивите коне да се измъкнат натам. На север, на около една миля по пътя им, беше разположен каньон без изход; на юг беше оградата, която двамата бяха построили в края на една кедрова горичка. Това оставяше на конете възможност за бягство само на изток, където ги очакваха Нат и Конър.

Когато слънцето достигна зенита си и започна да засипва равнината с палещите си лъчи, двамата тръгнаха бавно по каменистия склон, срещу вятъра, който не позволяваше на мустангите да надушат миризмата им. Сърцето на О’Конър биеше учестено. Конете не бяха красиви според стандарта на Саратога, защото бяха малки, жилави и кльощави, но бяха бързи и издръжливи и притежаваха достойнство, което се дължеше на способността им да оцеляват.

Водачът им беше един великолепен черен жребец. Той забеляза двамата ездачи и вдигна глава. Тъмните му очи се спряха върху Конър. Двамата сякаш си казаха нещо.

„Ще взема кобилите ти и няколко от жребците, но теб ще те оставя“ — искаше да му каже Конър.

„Няма начин да хванеш, когото и да било от нас.“ Това би му казал жребецът, ако мустангите можеха да говорят.

Жребецът сигурно познаваше околността много по-добре от Конър и Нат. Мустангите бяха териториални животни. В една година и най-дивите от тях можеха да не напуснат район от трийсет и пет квадратни километра, ако в него имаше достатъчно трева и вода.

Това беше един от фактите, които Конър беше научил от спътника си по време на вечерите, които бяха прекарали край лагерния огън.

Те бяха обсъдили как двама души могат да заловят цяло стадо мустанги. Докато бяха чакали да стане достатъчно горещо, Нат, който не беше много приказлив, бе направил разумно предложение.

— Ще ги изморим.

Конър осъзнаваше колко мъдро беше това решение, въпреки че лично той предпочиташе да подгони стадото към ограденото място и да вкара колкото се можеше повече животни зад оградата. Бяха изминали четири дни и той вече беше готов да се върне в ранчото и да разбере какво става с жена му.

Последния път, когато я беше видял, тя бе отказала да спи с него в обора и някак си беше успяла да намеси Дженифър Уедърс и останалите Брейдън в извинението си. Но Кристъл беше страстна жена. Възможно беше тя да се окажеше тази, която щеше да го замъкне на втория етаж на обора, вместо той да направи това с нея.

Това поне беше една успокоителна мисъл, с която можеше да се залъгва по време на дългите безлунни нощи.

За да изморят конете, идеше да им бъде необходима поне още една седмица, но ако Нат смяташе, че това беше най-доброто решение, Конър беше съгласен с него. Те взеха товарния кон, който бяха вързали откъм далечната страна на хълма, и тръгнаха на север зад стадото, като бавно, но сигурно изтласкваха мустангите от равнината. Жребецът пое водачеството, но от време на време обръщаше глава и поглеждаше гордо Конър.

Първоначално мъжете останаха срещу вятъра, но постепенно се приближиха толкова, че когато настъпеше подходящият момент, щяха да имат възможност да се смесят с плячката си. И двамата не се бяха къпали, откакто бяха заминали и сигурно нямаше да се изкъпят, докато не се върнеха, тъй като не искаха конете да надушат миризми, които можеха да ги подплашат.

Ако Конър искаше Кристъл отново да се доближи до него, щеше да му се наложи да се търка здраво със сапун.

Двамата продължиха да разхождат мустангите през нощта, а на следващия ден ги натикаха във входа на каньона, след което се отправиха обратно към равнината и ограденото място.

Едно от нещата, които Конър беше научил от Нат, бе, че мустангите имаха нужда от сън. Мъжете не им позволиха да се наспят. Нат и Конър също не можаха да спят, ако се изключеха периодичните дремки върху седлото. Когато пристигнаха до построения набързо корал, шест дни след като бяха забелязали дивите коне, мустангите последваха мъжете вътре, както бяха правили всяка нощ. Когато вратата се затвори след тях, единствено черният жребец вдигна глава.

Мъже и коне спаха под светлината на полумесеца, а на сутринта Конър започна да подбира конете, които искаше да задържи. Първото нещо, което направи, бе да удържи думата си и да пусне жребеца. В стадото имаше и други мустанги, които щяха да послужат за целите му, както и няколко добри кобили.

Между кобилите имаше три, които скоро щяха да раждат. Той подозираше, че родът на жребеца щеше да бъде продължен поне от една от тях.

В крайна сметка Конър задържа трийсет от първоначалните сто животни. Залавянето им беше минало без произшествия, но за сметка на това двамата мъже бяха напълно изтощени.

Те останаха да починат един ден, като се смесиха с конете, за да спечелят доверието им, и ги отведоха до потока, за да ги нахранят и напоят. Вечер ги спъваха, а през деня ги оставяха да се разхождат свободно из корала.

Вечерта, преди да тръгнат обратно към ранчото, двамата се съблякоха и скочиха в потока, след което церемониално изгориха дрехите си. Нат каза, че това си е чисто прахосничество, но Конър настоя, че е необходимо.

На един ден път от ранчото двамата се натъкнаха на група ездачи, съставена от десет ранчероси от окръга и още двайсет от каубоите им. Конър разпозна повечето от ранчеросите като приятели на баща си и някогашни негови приятели. Каубоите бяха млади и той не ги познаваше.

Начело на групата яздеше Далуърт Уедърс, бащата на Сторми.

Дори в тази пустош Конър очакваше, че Уедърс ще го подмине или щеше да започне да се оглежда за достатъчно високо дърво, на което да го обеси; вместо това Далуърт даде знак на останалите да спрат и да изчакат Конър да се приближи. Нат остана по-назад с мустангите, оставяйки Конър сам срещу групата ездачи. Мъжете си кимнаха за поздрав, а неколцина дори повдигнаха леко шапките си и измърмориха някакъв поздрав.

Конър назова неколцина по име. Те изглеждаха, сякаш им бе неудобно, че си спомняше имената им.

Уедърс слезе от седлото и остави коня си да пасе; останалите последваха примера му. Каубоите останаха отзад да пазят конете им.

Уедърс измъкна лула от джоба си и я напълни с тютюн. Конър му предложи кибрит. Той се поколеба, но прие и запали лулата си. Конър оглеждаше ранчеросите. Всички те си приличаха — едри, калени, на средна възраст, с малки коремчета, но силни и корави.

— Тръгнали сме след команчите — каза Уедърс най-накрая.

— Ние идваме от север. Не съм забелязал индианци.

Уедърс го изгледа с присвити очи, което се дължеше на твърде дългото стоене срещу слънцето.

— Може би си забравил за какво да гледаш.

— Има някои неща, които един мъж никога не може да забрави.

Уедърс изсумтя и дръпна от лулата си.

На Конър му се искаше да му каже колко много съжаляваше за Сторми, но не смяташе, че думите му щяха да бъдат приети добре.

— Да не би да търсите онези команчи, които са изгорили семейството в Кендал?

— Не сме сигурни. Аз търся онези, които нападнаха моя имот преди три нощи — той вдигна ръка. — И недей да гледаш, сякаш си готов да отлетиш. Поразпитахме наоколо и доколкото успяхме да разберем, „Двойното Д“ е единственото ранчо, което е било нападнато. Имотът на Сток е в безопасност.

— Семейството ти добре ли е?

Уедърс кимна, без да казва нищо. Конър знаеше, че той мислеше за сина си.

— За първи път от дълго време имаше луна. Те се промъкваха, готови да отмъкнат цялата ремуда, а аз си спях кротко като абсолютен глупак. Тогава започна стрелбата. Не бяха моите момчета. Някой друг ги подплаши. Може да не е бил само един. Стреляше се отвсякъде. Конете ми се разбягаха, но когато ги прибрахме, липсваха само два.

— Имал си късмет.

Уедърс се втренчи мрачно в него и на Конър отново му се прииска да повдигне въпроса за Сторми, но отново си замълча. Уедърс беше загубил единствения си син по време на война, която се беше водила далеч от Тексас, и едва ли се мислеше за късметлия.

Горчивият опит беше научил Конър, че когато с някой мъж се случеше нещо ужасно, той никога не успяваше да го забрави.

Ранчерото всмукна от лулата си.

— Наоколо се мотаят и лоши хора. Ако разговаряш с някого за нас — Конър знаеше, че Уедърс имаше предвид Дора и снаха си, — кажи им, че сме тръгнали към Саут Форк на река Гуадалупе.

Конър помнеше това място от младежките си години. То представляваше пуста, планинска местност, в която имаше множество пещери, трева, вода и дивеч. Индианци и престъпници можеха да се крият там дълго време. В миналото команчите не бяха създавали толкова много неприятности, но тези бяха команчи отцепници, отделени от братята си в резерватите, и това ги правеше непредвидими.

— Ще се погрижа всички заинтересовани да научат — каза Конър с кимване. — Аз също ще се оглеждам за индианци.

Той се обърна, за да се качи на коня си.

— О’Браян.

Конър се обърна и видя Уил Бюкенън, един от ранчеросите, да му подава ръка. Той я пое и я стисна, но Бюкенън избягваше да го гледа в очите.

— Исках да ти благодаря, че купи онези коне от мен. Плати ми повече, отколкото исках.

— Стоката беше добра, господин Бюкенън. Продадох повечето от тях с печалба.

— Обзалагам се, че не си спечелил много. Можеше да ги имаш и за по-малко. Не един от нас ти е задължен.

Неколцина от ранчеросите измърмориха съгласието си, но Дал Уедърс не беше между тях.

— Как разбрахте, че купувачът съм аз?

— Никой тук няма откъде да намери пари.

— Не се извинявам.

— И не би трябвало. Ти се връщаш в окръга й купуваш парцели от хората, които са се отчаяли и искат да се махнат. Не виждам как можеш да изкараш печалба от всичко.

— Аз знам какво правиш — заговори един друг мъж на име Джеф Куинлан. Той не изглеждаше толкова приятелски настроен към Конър, колкото беше Уил. — Изкупуваш всичко около „Бушуак“. Ограждаш Едгар Брейдън.

— Не го правя нарочно. Просто така се получи.

Куинлан изплю част от тютюна, който дъвчеше.

— Чухме как си загубил ранчото…

— Вижте — каза Конър, — онова, което сте чули, вероятно е преувеличение на истината. Аз се върнах и това ме радва. Женен съм и със съпругата ми живеем при един стар приятел. Тексас е моят дом. Каквото правя, го правя за щата и населението му, но също и за себе си и семейството си.

Той погледна Дал Уедърс право в очите.

— „Бушуак“ беше една мечта, но понякога мечтите не се сбъдват. Има много неща, за които съжалявам, но това, че заминах и след това се върнах, не е между тях. Иска ми се само да не бях чакал толкова дълго, преди да се прибера.

Същата вечер двамата с Нат завързаха конете и легнаха да поспят. Конър обаче беше неспокоен. Имаше твърде много неща, за които да мисли.

Приятелското отношение на Уил Бюкенън му беше дошло добре. Останалите, включително и Джеф Куинлан, се бяха държали почти любезно, бяха забравили за различията помежду им и бяха решили да гледат в бъдещето.

С изключение на Дал Уедърс. Лошото беше, че мнението на Уедърс се ценеше най-високо от другите, защото той беше изгубил най-много по време на войната.

Мислите му някак си прескочиха от ранчерото към Кристъл, което не го изненада. Той мислеше за нея през по-голямата част от времето. Наистина беше загубил много, но не всичко, въпреки че в продължение на няколко седмици бе смятал противното. Земята си беше земя, а хората си бяха хора. Той беше напуснал земята, защото не бе искал да гледа как хората на нея страдат заради една безсмислена война.

Хората бяха означавали най-много за него преди десет години. Това не се беше променило и досега.

И по-точно един човек. Той не беше забравил как бе постъпила Кристъл с него, но гневът му започваше да се размива.

Преди много години майка му бе пожелала и двамата й синове да си намерят съпруги, които да им носят радост и щастие. Тя бе казала, че това не означава, че трябва да им носят и спокойствие, защото мъжете започвали да си въобразяват разни неща, когато нямало кой да им се противопостави. Конър бе бил твърде малък, за да оцени пожеланията й, но сега започваше да ги оценява. Кристъл му носеше радост, но спокойствието все му се изплъзваше.

Тя го беше обвинила, че не би отвел Джени Уедърс в обора, което беше възможно най-странното обвинение, което можеше да отправи една жена. Жени. Преди да срещне Кристъл, той бе смятал, че ги познава също толкова добре, колкото познаваше конете.

Конър се размърда върху твърдата земя. Утре вечер щеше да спи върху мека слама, гол, а не облечен, и ако не беше изгубил способността си да убеждава, нямаше да спи сам.

В края на краищата, той беше ирландец и все още притежаваше пословичното красноречие на сънародниците си. А и жена му неведнъж го бе хвалила за начина, по който използваше ръцете си.

Той си представи Кристъл сгушена в него, разпиляната й върху сламата коса и вече беше готов да заспи, когато конете се раздвижиха. Конър застана нащрек. Едва ли имаше причина да се тревожи; вероятно някое животно ги беше подплашило. Шумът не беше събудил Нат, който спеше спокойно. Конър обаче не можеше да се успокои. Животните можеха да представляват опасност. Той обу ботушите си, закопча кобура си и отиде да провери какво става.

Конър обиколи оградата, но не забеляза нищо нередно. Дори на лунната светлина кедрите наоколо приличаха на непробиваема стена и той не забеляза никакъв признак на живот. Конър тръгна бързо към лагера, след което импулсивно продължи по-нататък, надолу по малкия поток, който използваха, за да напояват стадото. Конър коленичи и загреба една шепа вода.

Той усети, че някой го наблюдаваше от отсрещния бряг. С опънати до краен предел нерви, Конър погледна бавно нагоре и видя чифт ботуши, дългата ивица на панталон, празен кобур и револвер, насочен към него.

Той се изправи бавно, като държеше ръката си далеч от револвера. Мъжът на другия бряг беше висок и строен и беше облечен в дрехи на бял, но чертите на лицето му бяха по-остри отколкото на белите, а косата му беше дълга, права и черна.

Черни бяха и очите, които го гледаха втренчено. Дори на лунната светлина те му напомняха за дивия жребец, който бе пуснал на свобода.

Конър не можеше да бъде сигурен дали мъжът беше индианец или бял, нито пък дали беше сам, въпреки че по всичко личеше, че няма други.

Единственото сигурно нещо беше насоченият към него револвер.

— Ти си разтревожил ремудата — наруши тишината Конър, докато се питаше дали мъжът щеше да го разбере.

— Обикновено не вдигам толкова шум. А и ти имаш добър слух.

Той не само че говореше английски, но и го говореше като образован човек. Гласът му беше дълбок и плътен и той произнасяше ясно всяка дума. Предвид обстоятелствата, при които се срещаха, Конър не можеше да не се изненада.

— Значи си бял — каза Конър.

— Има ли значение? Аз пък си мислех, че щеше да ме питаш за оръжието.

— Тук имаш право. Без значение кой стреля, мъртвецът си е мъртвец.

— Не изглеждаш уплашен.

— Раздразнен съм от това, че се оставих да бъда изненадан. Баща ми, мир на праха му, сигурно се обръща в гроба си.

— Раздразнен? — Конър беше готов да се закълне, че на лунната светлина забеляза лека усмивка върху устните на непознатия. — От теб се очаква да изцапаш гащите.

— Не съм чувал този израз, откакто напуснах Ню Йорк. Ти си доста необичаен крадец.

— Аз не исках да открадна стадото ви, господин О’Браян. Ако исках, вече щях да съм го направил.

— Откъде знаеш името ми?

— Обикалям, наблюдавам, ослушвам се.

— Имате предимство пред мен, господин…

— Велика Британия Желязна Ръка. Както подозираше, аз не съм съвсем бял. Майка ми беше команч, а баща ми… е, предполагам, че можеш да се досетиш.

— Велика Британия Желязна Ръка, така ли?

— В. Б. Ж. Ръка. В училище така беше по-просто. Онези, които смятам за приятели, ме наричат Брит, но те не са много.

Конър се зачуди дали не сънуваше, но блясъкът на метала в ръката на мъжа изглеждаше съвсем реален.

— Значи си едновременно англичанин и индианец? Това ни прави двойни врагове. Аз съм ирландец и бял.

— Врагове по рождение.

— Тогава защо не ме застреляш?

— Ти си имаш достатъчно проблеми, за да добавям към тях и куршум в сърцето ти. Но имаш жена, която трябва да бъде обичана, независимо от предателството й.

— Струва ми се, че виждаш и чуваш твърде много.

— И други са ми казвали същото. Имам да ти кажа само две неща, след което ще си тръгна. Пази се от Ройс Брейдън. Той е полудял от омраза и гняв.

— Никога не е бил нормален. Защо ме предупреждаваш?

— Бялата ми кръв се срамува от него. В края на войната и след това той продаваше оръжие и муниции на команчите, докато същевременно се преструваше, че служи като войник на границата. От тази търговия спечели пари, които подели с баща си. Това не го направи добър син, а опозори и двама им.

— Сток подозираше нещо такова.

— Второто нещо, което искам да ти кажа, е, че команчите напуснаха окръга. Питаш се откъде знам ли? Аз също съм индианец.

— Предполагам, че ти имаш нещо общо с тяхното заминаване. Ти ли ги прогони от „Двойното Д“.

Конър можеше със същия успех да говори на дърветата. В. Б. Ж. Ръка беше изчезнал, преди да бе свършил да говори, и сякаш се изпари между сенките на дърветата — също толкова внезапно, колкото се бе появил.

Конър остана да стои загледан в тъмнината. През своя трийсет и пет годишен живот бе видял доста странни неща, но случилото се тази вечер определено заемаше първото място. Образован метис с револвер в ръка, а на всичкото отгоре прокълнат да носи най-странното име, което Конър някога бе чувал.

Когато Конър се върна при лагера, Нат беше седнал на земята с готова за стрелба пушка.

— Той си замина — каза Конър и когато видя въпросителния поглед на Нат, добави: — беше метис, който дойде да ни каже, че команчите са напуснали окръга.

— Трябвало е да го застреляш.

— Той не ме заплашваше. Освен това не той, а аз бях на прицел.

Конър щеше да му разкаже повече, но реши, че вече бе казал достатъчно. Брит Желязна Ръка го беше предупредил за Ройс и бе похвалил Кристъл. Конър изпита нарастващо нетърпение да се прибере у дома и да я прегърне.

Конър и Нат тръгнаха на път рано на следващата сутрин и късно следобед стигнаха в ранчото. Нат и работниците помогнаха на Конър да вкара мустангите в корала и се погрижиха за конете на двамата ездачи. След това Конър отиде да огледа свършената по време на отсъствието му работа.

Той поклати глава с удивление. За малко повече от седмица работниците бяха издигнали основите, стените и покрива. Спалното помещение беше готово. Те дори бяха добавили една отделна стая зад обора, точно до яслата, в която Сток държеше кобилата си.

До къщата беше наредена камара дървени трупи, които щяха да бъдат добавени към вече поставените основи на новите стаи. Удивително. Сигурно им плащаше повече, отколкото осъзнаваше.

В момента никой не работеше; всички се бяха пръснали, след като му бяха помогнали да прибере конете. Никой не излезе от къщата, за да го посрещне с гореща прегръдка.

Конър забеляза един от мъжете да наднича от вратата на обора.

— Къде са всички? — попита го Конър.

— Сток отиде на лов — работникът поклати глава. — Напоследък не се мярка много често. — Без повече обяснения, той се скри в сенките, оставяйки Конър замислен.

Тук ставаше нещо, което нямаше да разбере, докато не целунеше жена си. Той всъщност нямаше намерение да се задоволи само с една целувка. Толкова силно я желаеше, че му беше трудно дори да върви. Значи оборът не й харесвал, а? Щом като Сток го нямаше, леглото щеше да бъде свободно.

Той тръгна към задната веранда. Кучетата, които по това време на деня обикновено лежаха до люлеещия се стол, ги нямаше. Сигурно Сток ги бе взел със себе си.

Липсата им не беше единствената разлика отпреди. Прозорецът, който гледаше назад, блестеше от чистота.

Кристъл беше трудолюбива, но никога не беше мила прозорците. Той някак си не можеше да повярва, че тя започваше да се превръща все повече и повече в домакиня, та било то и за да убие времето, докато него го нямаше. По-скоро очакваше да я види на кон в пасището.

Тя се появи на вратата. Косата й беше разпусната, мека и златиста, каквато я помнеше. Беше облякла синята си рокля. Представляваше най-красивата гледка, която Конър бе виждал през живота си.

Той тръгна към нея, като му се прииска да имаше търпение първо да се измие.

Кристъл вдигна ръка.

— Конър.

Тя изрече името му тихо, но не направи нито крачка към него.

— Поне си спомняш кой съм.

— Не съм забравила — гласът й приличаше на шепот.

Това му дойде твърде много и той тръгна отново към нея.

— Почакай — каза тя.

— Какво да чакам? — попита той.

Преди Кристъл да успее да му отговори, един кон се появи иззад ъгъла на къщата и едва не събори Конър, докато минаваше край него и изчезваше в гората.

Конър се загледа след слабата фигура, която се беше привела над гривата на коня.

— Това Джъдж ли беше?

Кристъл кимна.

— Какво търси той тук? И защо язди толкова бързо, по дяволите?

Тя започна да кърши ръце.

— Ядосан си.

Конър свали шапката си и избърса чело с ръкава.

— Не искам да се ядосвам. Ако слезеш да ме поздравиш както трябва, много бързо ще ми мине.

— О, Конър — каза тя и гласът й отново прозвуча задъхано, а погледът й сякаш му даваше всички обещания, които можеше да поиска от нея.

Тя беше стигнала до стъпалата, когато задната врата се отвори. Една жена на средна възраст, облечена в черно и с прошарена коса, излезе навън. Конър разпозна в нея майката на Кристъл. Беше я виждал само веднъж, на масата в някогашната трапезария на семейство О’Браян.

Зад нея беше застанала Хелга Вернер, която си беше все така висока, забележителна и намръщена, каквато я помнеше. Те му заприличаха на фаланга, която му препречваше пътя към къщата.

Конър погледна Кристъл в очакване на обяснение, но нещо му подсказваше какво щеше да чуе.

— Конър, те се нанесоха тук малко след твоето заминаване — тя се опита да се усмихне. — Нямах друг избор, освен да ги доведа тук. Ако искаш, ще си тръгнем.