Смелостта да обичаш

Глава 14

В събота, първия ден на май година, два дни след като се беше преместила в леглото на Конър, Кристъл отбеляза две седмици от сватбата им. Конър не спомена нищо по въпроса. Тя също.

С помощта на Сток обаче тя изпече първия си пай. Когато свърши, Кристъл бе стигнала до едно заключение: предпочиташе да подкове някое злобно муле.

Да язди из пасищата заедно със съпруга си, беше по-приятно и така минаха следващите няколко дни. Като се изключеше споменаването на семейството й в молитвите й, тя напълно се бе изолирала от външния свят. Съвестта й изобщо не я притесняваше. Несъмнено семейство Брейдън скоро щяха да се върнат в живота й.

Конър я улесняваше в изолацията й. Когато той беше наблизо, тя не можеше да мисли за нищо, освен за него. Той винаги седеше изправен в седлото, нахлупил широкополата си шапка ниско над челото, а небесносините му очи забелязваха подробности, които биха убягнали на повечето мъже — най-малките признаци за заблуден добитък или приближаваш хищник, особен облак над далечен хълм, лешояд над равнината.

Той носеше триъгълна кърпа на врата си, работна риза и ръкавици, елек с ресни и кожени каубойски панталони. Всичко в него излъчваше мъжественост и той й се струваше прекрасен. Кристъл харесваше особено много панталоните му; те очертаваше краката и задника му по начин, какъвто не бе забелязала у другите мъже. Тя поглъщаше тази гледка като просяк, на когото са подхвърлили комат хляб.

Но най-много от всичко й харесваше начинът, по който той се справяше с конете, като обучаваше някои от тях за подкарване на добитък, други за по-груба работа като впрегатни животни, а няколко за състезания, макар да твърдеше, че никой не би могъл да победи и най-бавната кранта от Саратога.

Кристъл винаги се бе справяла добре с добитъка, но той беше по-добър от нея. Повечето животни не му създаваха неприятности, но от време на време той се изправяше пред някакво предизвикателство — кон, който с изпръхтяване или отмятане на глава или по някакъв друг начин показваше, че няма да позволи да бъде командвано от друг.

В такива моменти съпругът й забравяше за нея. Струваше й се, че той и животното съществуваха единствено един за друг. Той никога не търсеше сблъсък, никога не показваше кой е господарят по начина, който използваха останалите каубои; начин, който повечето пъти се оказваше неуспешен, а ако бъдеше успешен, пречупваше завинаги духа на коня.

Конър се приближаваше бавно, винаги така, че конят да го вижда ясно и отдалеч, след което започваше да гали гривата му и да му говори така, че единствено животното го чуваше.

След известно време успяваше да накара коня да направи всичко, което искаше от него, без нито една от страните да загуби достойнство или дух. Често и двамата се изпотяваха доста, но дори когато обучението приключеше, Кристъл винаги чувстваше, чете могат да продължат така с часове, без да почиват.

Донякъде това приличаше на любенето й с Конър, на хармонията и ентусиазма, който показваха. Разликата беше, че след работата на пасището или в корала Конър изглеждаше по-спокоен, отколкото когато беше с нея в леглото. Може би не толкова доволен, въпреки че в това тя не можеше да бъде сигурна, но определено по-спокоен.

Кристъл сигурно щеше да го ревнува, ако в такива случаи той не преставаше да показва каквито и да било признаци на напрегнатост. Той имаше цел и успяваше да я постигне. Тя го обичаше толкова много, че не можеше да направи нищо друго, освен да пропъди горчивите си наблюдения и да се радва за него.

Една седмина по-късно, след като беше продал дузина понита в окръг Мейсън, Конър реши, че му трябва нова стока и тръгна да си я набави. След двудневно отсъствие, през което Кристъл се чувстваше безкрайно самотна, той се върна с двайсет коня и с новината, че още двайсет били на път.

Сток й каза, че конете бяха купени от някои от ранчеросите, които изпитвали затруднения.

— Повечето не изгаряха от желание да продават — обясни той, докато белеше картофи вечерта в деня на завръщането на Конър, — но те са практични мъже, а Конър им предложи добра цена. Чрез банкера, разбира се. Той все още не ходи по земите им.

— И какво ще прави с всичките тези коне, когато ги обучи? Той сам каза, че е имал късмет с намирането на купувач за понитата.

— Ще остави някои за разплод, други ще продаде на правителството, няколко може да отведе в Сан Антонио. Мисля, че преди всичко се опитва да си изгради репутация, да покаже на някои хора, че се е върнал тук завинаги. Скоро всички ще научат.

— Разбира се, че се е върнал тук завинаги — каза тя малко прибързано, пропъждайки тревожната мисъл, че Конър можеше да реши да замине. — Това е неговият дом — добави тя по-тихо, — или поне някога е бил.

Сток хвърли един картоф в тигана, след което се зае със следващия.

— Не е моя работа, нали разбираш, но той харчи пари не само за коне.

Той говореше спокойно, но Кристъл долови нотка на безпокойство в гласа му.

Първата й мисъл беше, че Конър си е намерил друга жена, но само защото се чувстваше толкова несигурна в отношенията си с него. Ако имаше нещо, което знаеше със сигурност, то беше, че го оставяше твърде изтощен, за да спи с друга.

— Не е споменал пред мен за други разходи.

— Не се изненадвам. Той никога не е обичал да говори за работа.

Кристъл застана до мивката, обърната с гръб към Сток, и се загледа през прозореца.

— И какво купува?

— Земя. Всеки парцел около старото ранчо, до който успее да се докопа. И за това работи чрез банката. Плаща цена, по-висока от реалната, но той никога не е бил практичен човек.

Сток се умълча и Кристъл разбра, че разговорът беше приключен. За бизнеса на Конър повече не стана въпрос нито тази вечер, нито през следващите дни. Сток повече не повдигна темата, а Конър изобщо не говореше за делата си.

„Той никога не е бил практичен човек.“

Кристъл се задавяше всеки път, когато си спомнеше думите на Сток Той не й беше казал нищо ново за характера на съпруга й. Разбира се, че Конър не беше практичен. Достатъчно беше да се види как си беше избрал съпруга.

Откакто се бяха срещнали, той беше спечелил малко, а беше загубил твърде много. Тя неведнъж го бе виждала да гледа замислено към „Бушуак“ с някакъв особен копнеж, който липсваше, когато гледаше нея.

Той вече не я наричаше „любима“ и никога не се шегуваше, че съдбата ги е събрала заедно.

Затова пък говореше колко много му харесвало тялото й. Когато се любеха, той не се въздържаше. А те се любеха често, особено след завръщането му с конете — всяка нощ, а понякога дори и през деня.

Конър сякаш не можеше да й се насити.

Когато забележеше блясъка в очите на Конър, Сток успяваше да изчезне някъде. Кристъл винаги отвръщаше с желание, когато той я пожелаеше.

Обикновено това ставаше в леглото, но една нощ, когато бяха само двамата в къщата, той я облада пред камината. Всъщност това не беше съвсем вярно. По-скоро тя беше тази, която го бе обладала, защото тогава беше единственият път, когато се бе озовала върху него.

Два дни по-късно се случи нещо, което я накара да гледа по-нов начин на връзката им.

Двамата бяха тръгнал и да търсят една кобила с малкото й жребче, които бяха избягали от корала. Намериха ги в една малка горичка близо до потока. Кристъл и Конър слязоха от седлата си. Вятърът подухваше леко между клоните, водата ромолеше тихо. Тревата под краката им беше мека и гъста.

Погледите им се срещнаха.

— Ден е — каза тя, сякаш той не можеше да види слънчевата светлина през клоните на дърветата.

Конър захвърли шапката си встрани.

— Да.

Сърцето й заби, сякаш искаше да изскочи от гърдите.

— Навън сме.

Елекът му се присъедини към шапката.

— Да.

— Това е неприлично, Конър.

— Защо?

— Не е естествено.

— На мен ми се струва съвсем естествено.

Тя облиза устни.

— Някой може да ни види.

— Не мисля, че конете ще имат нещо против.

Той свали кожените си панталони.

Кристъл се почувства като застанала пред змия. Ако настоеше, той нямаше да я бутне с пръст. Въпреки че се тревожеше, последното нещо, което искаше да направи, бе да си тръгне.

Кристъл се съблече до кръста. Ветрецът погали голата й кожа. Зърната й бяха твърди като камъчета, но всичко останало беше меко, топло и влажно.

Той просто стоеше и я гледаше.

— Не ти ли омръзва да гледаш? — попита го тя, тъй като не беше твърде уверена в себе си и й се искаше да измъкне някакъв комплимент от него.

— Не.

Отговорът му не беше многословен, но от начина, по който се променяше мъжествеността му, Кристъл разбра, че гледката му харесваше. Пръстите му разплетоха косата й. Тя си помисли, че така изглежда глупаво, но Конър я харесваше със спусната коса. Щом му харесваше, тя нямаше нищо против.

Тя повдигна гърди и му ги предложи. Конър се нахвърли върху нея, свали останалите й дрехи, повали я на тревата, коленичи между краката й и свали долните си гащи толкова, колкото да има достатъчно свобода на движенията.

Тревата я гъделичкаше и Кристъл се разсмя.

— Мислиш, че съм смешен ли? — той потърка мъжествеността си в краката й.

Смехът й секна.

— Мисля, че си красив.

— Досега никой не ми е казвал, че съм красив — сините му очи сякаш уловиха слънцето. — Звучи почти женствено.

— О, Конър — каза тя, докато се притискаше към него, — женствеността е последното нещо, което имах предвид.

Тя обви крака около него и той я облада бързо, но Кристъл не беше в настроение да се опитва да го кара да бъде по-бавен. Той я караше да се чувства толкова добре, че й се искаше да се разкрещи от радост. И тя го направи.

Кобилата и жребчето избягаха.

— Ще трябва да ги намерим отново — каза той.

— Съжалявам — каза Кристъл, която внезапно се почувства неловко. — Не можах да се въздържа.

— Нито пък аз — каза Конър, целуна я и прокара пръсти през косата й. Той имаше способността да я докосва по начин, който поне за известно време я караше да забрави съмненията си.

Ръцете му започнаха да опипват тялото й.

— Студено ли ти е — попита той, когато Кристъл започна да трепери.

— Не.

Той стисна задника й.

— Искаш ли да полежиш тук известно време.

— Моля те.

— Навън сме.

— Така ли? Не бях забелязала.

Той се разсмя. Кристъл се сгуши в него и положи глава в сгъвката на рамото му. Всичко беше толкова прекрасно, толкова вълнуващо, толкова възбуждащо. Тя щеше да бъде абсолютна глупачка, ако не изпитваше доволство.

Въпреки това не беше доволна. Колкото и приятно да беше, любенето скришом й се струваше някак грешно, сякаш не бяха женени. Когато Конър бе започнал да сваля панталона си, тя бе пропъдила първоначалните си съмнения. Истината беше, че тогава изобщо не беше мислила. Сега обаче мислеше.

Той я беше обладал както се сношаваха конете — внезапно и диво. Дали би направил подобно нещо с жена, която наистина обичаше и уважаваше?

Още по-лошо беше, че тя не беше сигурна дали в целия окръг има друга жена, която би се държала толкова безсрамно. И тя беше също толкова лоша и дива като него. Кристъл не можеше да си представи добрата вдовица Джени Уедърс да предлага гърдите си, сякаш бяха чаша с мляко. Бузите й пламнаха при спомена, но тя знаеше, че щеше да го направи отново в подобна ситуация. Ако Конър се отнасяше с нея по-скоро като с любовница, отколкото със съпруга, то тя трябваше да бъде доволна, че той изобщо имаше някакво отношение към нея.

Може би ако я обичаше, тя щеше да гледа по различен начин на всичко това. Сега обаче Кристъл не можеше да престане да мисли, че същият този мъж, който не бе искал да легне с нея, преди да са женени сега я обладаваше на пода и в гората.

Ръцете му спряха да се движат по тялото й, дишането му се успокои и след малко тя чу познатия звук на тихо хъркане. Звукът беше успокояващ, когато двамата бяха в леглото, но сега я притесняваше. Въпреки че Конър беше толкова близо до нея, й се струваше, че е някъде далеч. Тя се опита да си каже, че хъркането му показваше, че край нея той се чувстваше удобно.

Кристъл се измъкна от прегръдките му, облече се, сплете косата си и сложи шапката си на тила си. Конър изсумтя веднъж, но продължи да спи.

Той изглеждаше толкова безпомощен. За първи път забеляза тъмните кръгове под очите му и изпита срам, че не ги беше забелязала досега. Той работеше много, спеше малко и предизвикваше възможностите си, сякаш го пришпорваха демони.

Ако беше почтена жена, Кристъл трябваше да му каже, че повече нямаше да се любят, докато не си почине. Само че тя не беше такава.

Най-доброто, което можеше да направи, бе да го остави да поспи сега, а по-късно, когато се приготвеха да си легнат, да се престори, че е твърде уморена.

Тя му прати една въздушна целувка. „Обичам те“ — прошепна, след което го остави и тръгна да търси кобилата и жребчето.

На следващия ден Конър наблюдаваше как Кристъл оглежда за първи път новите коне.

— Първокласни са — каза тя с усмивка, когато се приближи до него в края на пасището. Бузите й бяха зачервени от усилието. Изглеждаше толкова добре. Всъщност тя винаги изглеждаше добре.

Освен това яздеше по-добре от всяка друга жена, която Конър познаваше. На всичкото отгоре разбираше и от коне. За Конър оценката й не беше просто празно хвалебствие.

Той си спомни за предишния следобед. Защо не можеше да стои настрани от нея. Съмнително беше дали начинът, по който Кристъл яздеше, имаше нещо общо с желанието му. Единственият отговор, който можа да измисли, беше, че в тази земя, в която се бе проявил като похотливо хлапе, сега се беше превърнал в похотлив мъж.

А и тя представляваше изкушение, каквото никога не беше срещал.

Конър се загледа в пасящите коне.

— Все още не мога да намеря подходящ за състезания.

— Това ли търсиш в действителност?

— Надбягванията с коне са вълнуващо преживяване, Кристъл. Това е нещо, от което разбирам.

— След няколко месеца, когато лятната жега отмине, край Кервил ще бъдат организирани обичайните надбягвания.

— При това доста добри, ако не ме лъже паметта. Поне така казва Сток.

— Не знам. Татко не ми позволяваше да ходя там.

Той долови нотката в гласа й. Колкото и да му се искаше да забрави за семейството й, не можеше да не се пита дали то не й липсваше. Доколкото му беше известно, тя нямаше новини от тях след посещението на Джъдж преди седмица. Дали и тя страдаше от същото болезнено чувство на загуба, което упорито отказваше да го напусне?

Имаше моменти, когато той искаше да говори с нея за тези чувства, например, когато след вечеря седеше пред камината. Проблемът беше, че между тях разговорите никога не бяха лесни, ако не ставаше дума за коне или за секс.

Затова той насочи разговора към конете, като обясняваше какво беше намислил да прави с всеки един от тях и се вслушваше в забележките й.

Когато на един от хълмовете се появи някакъв ездач, Конър спря да говори и двамата се загледаха в приближаващия мъж. Не му беше нужно много време, за да го разпознае.

— Хамилтън Гейтс — каза Конър и се ухили широко, когато старият му приятел спря пред тях.

Хам се ухили в отговор.

— Предположих, че ще те намеря тук — когато погледна към Кристъл, усмивката му изчезна. — Но смятах, че ще бъдеш сам.

Конър забеляза болката в очите на жена си.

— Хам, това е съпругата ми.

Хам докосна ръба на шапката си.

— Здравейте, госпожо.

— Моля ви, наричайте ме Кристъл. Конър ми е говорил за вас.

— И на мен ми е говорил за вас. Госпожо.

Това не беше открита обида, но се доближаваше до такава. Колкото и много Конър да харесваше стария си приятел, искаше му се Хам да не беше човекът, който му беше казал истината в Сан Антонио.

Той все още мислеше как да се справи с тази деликатна ситуация, когато Кристъл заговори.

— Трябва да се прибера да приготвя обяда. Нали ще останете за обяд, господин Гейтс Аз не съм много добра готвачка, но Сток е така любезен да поправя грешките ми.

Учтива, пряма. Хам измърмори, че е съгласен, и тя се отдалечи. Конър остана загледан след нея, докато тя не се скри зад хребета на един хълм. Когато погледна отново км Хам, забеляза въпросителния поглед на приятеля си. Конър обаче не можеше да даде отговорите, които Хам искаше, тъй като отношенията с жена му не бяха работа на Хам. По-важното беше, че той дори не знаеше какво да каже.

— Мислех, че си тръгнал за Мексико — каза Конър.

— Опитах.

— Няма и месец, откакто замина. Едва ли си опитвал твърде усилено.

— Стигнах до границата на Територията и веднага видях, че там не е Тексас. Просто не беше същото.

— Чувал съм, че там живеели много добри хора.

— Е, имаш ли намерение скоро да си събереш багажа и да тръгнеш към Територията — попита Хам.

— Не.

— През изминалия месец и аз реших, че не искам това. Не разполагам с пари като тебе, но тук също има много добри хора — той замълча за малко. — Добри и лоши.

Хам погледна към къщата и Конър се досети какво имаше предвид приятелят му.

— Освен това тук има повече трева — каза Конър, насочвайки разговора към пасищата. Той започна да говори за новите коне, които беше купил, и за плановете си и не след дълго предложи работа на стария си приятел.

— Тук има твърде много работа за мен и Сток. Ти винаги си се справял добре с конете.

— Това е истински комплимент.

Двамата обсъдиха подробностите, като Хам се закле, че нямал нищо против да спи под звездите, и каза, че парите, които му предлагаше Конър, били повече, отколкото очаквал и дори повече, отколкото печелел преди войната. Не след дълго двамата започнаха да оглеждат конете отблизо и забравиха за случката в Сан Антонио.

През следващите няколко дни Конър ясно забеляза, че Хам не беше забравил как беше започнало всичко с Кристъл. Новият му каубой се държеше учтиво, но не говореше много в нейно присъствие. В резултат тя се държеше настрана, престана да язди по пасищата и започна да си намира работа в къщата, както бе правила през първите дни след нанасянето си тук.

Конър също беше много зает, и то не само с конете си. Той възнамеряваше да разшири двойно къщата. Чрез Сток успя да намери работници, чийто късмет им бе изневерил и които си търсеха някаква работа; те трябваше да започнат строителството още на следващата седмица.

Първоначално Сток възрази.

— Нямам нищо против да спя в обора. Да ти кажа правичката, харесва ми да съм близо до старата ми кобилка.

— Тогава ще построя стая и за теб. Това е твоят имот, Сток. Теб това може да не те притеснява, но мен ме притеснява.

Сток сви рамене, но не каза нищо повече и Конър направи малка промяна в строителните си планове.

Въпреки че беше много зает и обмисляше хилядите идеи, които му идваха наум, всяка вечер Конър си лягаше готов за жена си. Тя идваше при него с желание, каквото той не помнеше, твърде напрегната, за да говори, но изпълнена с дива изобретателност, която го подлудяваше.

Веднъж той я видя пред камината и се опита да я обладае на пода.

— Не — каза тя. — Не е прилично.

— Прилично — никога не я беше чувал да използва тази дума досега.

— Точно това казах.

— И преди сме го правили. Не си спомням приличието да ни е пречило.

— Сега обаче пречи.

Тя го улови за ръка и го отведе в леглото, след което му показа, че въпреки че не искаше да се забавлява пред камината, беше готова да изпълни всичките му желания в леглото — от това да го остави да има пълен контрол над нея до това да завърже ръцете му за таблата на леглото и да го подлуди с устни.

По-късно, когато двамата се бяха успокоили, Конър се опита да й разкаже за някои от нещата, които му харесваха особено много, като глупаво си мислеше, че тя искаше да чуе похвалите му.

Кристъл го накара да млъкне.

— Отнесох се — каза тя с такъв тон, че той се отказа от комплиментите.

На следващата сутрин стана преди него. Той я откри в кухнята, облечена в една от най-скромните си рокли, със сплетена на плитка коса, да пече бисквити. По това време Конър все още ходеше малко неуверено, но ако се изключеха сенките под очите й, Кристъл изглеждаше силна както всякога.

Той се приближи към нея с намерението да я целуне по врата, но тя го отблъсна и му показа изцапаните си с брашно ръце. Изглежда, че домакинската работа се отразяваше на стила й. Конър изпита чувството, че двамата никога повече нямаше да се любят до потока.

Можеше да му се наложи и да се откаже напълно от идеята да бъде връзван за леглото.

На вечерта на четвъртия ден от пристигането на Хам, след една особено напрегната вечеря, по време на която Кристъл се извини и излезе да седне на верандата, докато мъжете се хранеха, Конър реши, че не можеше да търпи повече.

Когато Кристъл влезе в кухнята, за да почисти, той отиде да потърси Хам и го намери в обора да се грижи за коня си.

— Искаш да си тръгна — каза Хам, без да поглежда към него.

— Не, не искам, поне не завинаги. Ти сам трябва да решиш. Но има някои неща, които трябва да се променят.

— По отношение на Кристъл Брейдън.

— Кристъл е моя съпруга.

— Защо? Да не би да си забравил как тя ти отне ранчото?

— Не съм забравил. Но съм дал клетва. Двамата с нея се помирихме.

Това не беше самата истина, но се доближаваше достатъчно до нея, за да не бъде лъжа.

— Ти не й дължиш нищо, Конър. Знам какво означаваше ранчото за теб. Знам колко тежко ти беше когато реши да заминеш оттук.

— Времето променя хората. Аз вече не съм онзи сантиментален мъж, когото ти познаваш.

— Не си, друг път. Сигурно не беше и когато те видях в онзи бар да си пиеш питието, за да отпразнуваш събитието.

— Виж, Хам, чувствам се неудобно, когато говорим за Кристъл.

— И няма как иначе. Аз бях с теб, когато разбра истината. Лично ти я казах, както сигурно си спомняш, въпреки че предпочитах да си изтръгна езика, вместо да говоря. Тогава бях готов да се закълна, че ще се качиш горе и ще я убиеш.

Конър искаше да възрази, но знаеше, че Хам беше прав. Онази нощ беше най-мъчителната в живота му.

С Кристъл той беше загубил нещо, което никога не можеше да си върне. И това не беше само ранчото.

Въпреки това двамата бяха намерили покой, колкото и неспокоен и непълен да беше той. Конър вече не можеше да си представи живота без нея.

Ако понякога му се искаше да се разплаче — а той не бе плакал от малък, не бе плакал дори когато майка му бе починала — решаваше, че това се дължеше на твърде многото работа през деня и през нощта.

— Не отричам, че много неща се случиха. Но аз научих, че в живота няма лесни решения — каза Конър. Това беше най-доброто обяснение, което можеше да даде на Хам и на себе си.

Хам остави четката на една полица.

— Винаги съм смятал, че ти си най-умният от нас, но Сторми Уедърс се справи по-добре в избора си на жена.

— Имаш предвид Джени.

— Точно така. Джен. — Хам изрече името с тон, който накара Конър да се зачуди дали приятелят му не я бе искал за себе си.

— За това не мога да споря с теб. Вдовицата е добра жена. Тя е една от малкото хора, които говориха с мен, когато отидох в града.

Джени Уедърс беше красива и любезна. Конър обаче не можеше да си я представи да се люби край потока.

Това беше сравнение, което той не беше готов да направи, поне не на глас.

Затова той направи онова, което винаги правеше, когато разговорът му с Хам опреше до Кристъл — промени темата.

— Има нещо, което искам да направиш. Стига да нямаш нищо против да пътуваш.

— Нямам, стига да не трябва да ходя в Ню Мексико.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк?

Хам изруга.

— Там имам един кон, който трябва да бъде докаран в Тексас. Уредил съм всичко, но ми трябва доверен човек, който да придружава коня по пътя.

Конър продължи да обяснява какво точно беше намислил, а Хам само слушаше, кимаше и от време на време задаваше по някой въпрос.

Кристъл се отдръпна от вратата на обора. Майка й винаги бе казвала, че нищо хубаво не можеше да бъде чуто чрез подслушване. Права беше.

Кристъл не бе имала намерение да подслушва. Тя бе тръгнала към потока да се изкъпе, но гласовете в обора я бяха привлекли, както кокал привлича куче. Тя бе разбрала, че мъжете говорят за нея.

„Тя ти отне ранчото“ — бе казал Хам.

„Не съм забравил“ — бе отвърнал Конър.

„Бих се заклел, че щеше да се качиш горе ида я убиеш.“

Конър не беше възразил. Вместо това беше изслушал хвалебствията за Джени Уедърс. Беше я нарекъл „добра жена“, което беше повече, отколкото бе казал за собствената си съпруга.

Кристъл се опита да пропъди студа, който беше сковал вътрешностите й. Конър не я беше убил през онази нощ, но почти го беше направил през тази пролетна вечер. Ироничното беше, че днес се навършваше точно един месец от сватбата им.

Той я бе наранил, без да вдига ръка срещу нея. Беше го направил с думи.

Значи бе научил, че в живота нямало лесни решения, така ли? Кристъл бе знаела това през целия си живот.

Тя тръгна бързо към къщата. От сенките излезе една тъмна фигура и я стресна. Човекът се показа на лунната светлина. Кристъл разпозна Сток. Значи и той беше чул.

Тя видя съжалението, изписано на лицето му. Може пък да не беше съжаление, а съчувствие. И в двата случая тя не можеше да го понесе.

Затова му махна с ръка, сякаш всичко беше наред, и влезе в къщата, за да се справи с последната обида. По нейно мнение тя успя да се справи доста добре. С изключение на любенето, което бе прекратено със започването на месечното й течение, животът продължи както преди.

Спокойствието не трая дълго. Няколко дни по-късно, когато Конър беше в Сан Антонио с Хам, за да уреждат пътуването до Ню Йорк, някой нападна конете и открадна една дузина от най-хубавите. Сток беше на легло с треска и Кристъл не му каза какво се бе случило. Крадецът обаче беше оставил след себе си улика — златен масонски пръстен, който татко Стюарт бе подарил на първия си внук при раждането му.

Ройс така и не бе станал масон, но беше задържал пръстена и сега го беше изпуснал нарочно, за да й покаже кой беше извършителят.

Кристъл знаеше къде брат й бе отвел конете. Ето че сега й се удаваше възможност да направи за Конър нещо много важно. Можеше да намери конете и да ги върне на собственика им.