Смелостта да обичаш

Глава 2

Получаваше се доста по-лесно, отколкото си беше мислила.

Кристъл гледаше роклята, която бе сложена върху леглото — розова коприна с дантели около врата и китките, мека, хлъзгава и изящна като вечерен облак.

Твърде лесно и същевременно много, много трудно.

Погледът й се плъзна към меките обувки, шапката и бельото. Всички тези неща бяха донесени преди няколко минути, малко след като беше излязла от ваната и бе облякла лошо скроената си рокля.

Новите дрехи бяха всичко, което би искало едно момиче.

Е, повечето момичета, но не и Кристъл. Тя не беше създадена за такива неща.

— Няма да облека това — каза тя на стената, която разделяше стаята й от тази на Конър О’Браян.

Кристъл започна да крачи напред-назад из стаята.

— Не съм му искала подаръци.

Не, не беше искала, но беше получила; същото можеше да се каже и за бъркотията, в която се беше оплела. Ако откажеше подаръка му, той можеше да прояви подозрение към странното й поведение.

Това обаче тя не можеше да допусне.

Кристъл спря до леглото и си спомни как я бе гледал той от противоположния край на бара, където и двамата бяха седели сами и самотни. Беше й се сторило, че чува някакъв звън. Сигурно се дължеше на уплахата й.

Не трябваше да мисли за това. Бяха й казали, че той е мошеник и тя трябваше да го приеме. Бе изоставил семейството си в навечерието на войната, беше се бил на страната на врага и бе останал далеч от дома си. При това бе забогатял в годините след войната.

Да, той беше мошеник. За нещастие обаче тя не можеше да забрави усмихнатите очи, сини като небето по пладне, и кичура черна коса, промъкнал се изпод ръба на шапката. Пред погледа й постоянно беше едно красиво лице с едва набола брада, потъмняла от слънцето кожа и бръчки около очите; гъсти, черни вежди; нос, счупван неведнъж, и разтегната в усмивка уста.

При спомена за тази уста и тази усмивка по гърба й премина тръпка. Тя обаче имаше задача, която трябваше да изпълни, и бе дала обещания, които трябваше да спази. Усмивката на един мъж не трябваше да й попречи.

„Накарай го да се заинтересува от теб.“

Такива бяха инструкциите й и тя ги беше изпълнила точно. Защо той изобщо я бе заговорил, защо беше излязъл с нея, защо я беше довел тук? Та тя не беше единствената жена в единствения бар в града.

Конър О’Браян сигурно отчаяно търсеше женска компания или пък се задоволяваше от малко.

А тя сигурно му изглеждаше лесна плячка.

„Запълни му времето.“

Това беше трудното.

„Направи каквото трябва.“

При мисълта за последното тя усети как я обзема паника. Чувстваше се предадена, защото й беше наредено да извърши нещо, което й бе чуждо и за което не знаеше почти нищо.

А тя наистина искаше да постъпи правилно, да спази обещанието, което бе дала толкова отдавна.

Дали Конър наистина вярваше, че тя си търси съпруг? Това просто не беше вярно. От друга страна, мъж като него определено не беше тръгнал да си търси жена. Когато бе напуснал Ню Йорк, сигурно бе оставил множество разбити женски сърца след себе си.

Всички тези приказки за любов и брак, за това, че двамата били създадени един за друг, не можеха да я заблудят. Тя прокара ръка по един от жартиерите. О, не, изобщо не можеха да я заблудят. Въпреки че нямаше много голям опит с мъжете, няколко примера в собственото й семейство я бяха научили, че на тях не може да им се вярва. Освен това мъжете обичаха всичко да става, както те искат.

Тръпките, които преминаваха по тялото й, когато той й говореше за брак, сигурно се дължаха на собствената й глупост. Когато Конър се появеше тук тази вечер, тя не трябваше да си позволява да ги изпитва отново, въпреки че не знаеше как точно щеше да го постигне.

Кристъл прие неизбежното и неохотно се преоблече. Дрехите прилепнаха по тялото й, сякаш бяха шити специално за нея. Коприната беше толкова невероятно мека, все едно че беше облечена в облак.

„Не трябва да свикваш с това — предупреди се мислено тя. — Тези неща не са част от твоя живот.“

Трябваше да забрави за роклята и да се концентрира върху мама и Джъдж. Те бяха причината за нейното присъствие тук и за това, че трябваше да направи нещо, което й беше също толкова чуждо колкото и летенето.

Кристъл започна да сресва косата си. Преди да бе успяла да я прибере в обичайната плитка, на вратата се почука.

„Кристъл Емелин Брейдън, свърши си работата.“

Тя предпочиташе да се опита да се пребори с разгонен бик, отколкото да отвори вратата, но все пак я отвори и покани Конър да влезе. Е, поне се опита да го направи, но когато го огледа добре, краката й останаха като заковани за пода.

Той беше облякъл типични за тексасец дрехи — тъмносиня риза, кафяви панталони, кожен елек, ботуши и широкопола шапка Стетсън. Беше се обръснал и изкъпал и от него лъхаше леко на ром и на кожа. Кристъл никога не бе харесвала миризмата на ром, но сега тя й се струваше прекрасна.

Конър не беше прекалено висок, въпреки че се издигаше с една глава над нея, но дори и през дрехите си личеше, че има мускулесто тяло.

Той се беше порязал в ъгълчето на брадичката и малката капчица засъхнала кръв й се стори някак невероятно привлекателна.

За какво мислеше, по дяволите? Въпреки ирландския си чар, той не беше нищо друго, освен едно алчно, егоистично копеле — по думите на брат й — и заслужаваше онова, което щеше да получи.

Конър повдигна шапката си и след малко я свали.

— Исках да видите всичко, в случай че имате някакви възражения — каза той с широка усмивка. След това я огледа от главата до петите и Кристъл усети как някои места в нея пламнаха.

— Нямам възражения — каза тихо тя. — Изглеждате различно.

— Нямам навика да изглеждам мърляво — каза той. — Но може би вие не искахте да ми направите комплимент.

— Просто отбелязвам факт, това е всичко.

— Ако нещо не ви харесва, мога да го съблека.

— Не!

— Е, всяко нещо с времето си — той я огледа внимателно. — Виждам, че служителят от рецепцията ви е избрал подходящи дрехи.

Тя изпита някакво необяснимо съжаление, че той не беше купил лично дрехите.

Кристъл отстъпи встрани и му даде знак да влезе. Настъпи неловка тишина, която бе нарушена от внасянето на храната. Сервитьорът подреди две места на масата в далечния ъгъл на стаята. Кристъл не бе имала намерение да яде изобщо, както не бе искала и да облича купените от него дрехи или да приеме стаята в хотела, но й се стори, че вместо да говори, може да се концентрира върху картофите, без да обръща внимание на силните му ръце и на начина, по който той я наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Конър се нахрани, сгъна грижливо кърпата си, остави я до чинията си и зачака. Кристъл реши, че бе яла достатъчно, и направи същото.

Тя си помисли дали да не се втурне към вратата и въздъхна. Бягството беше изключено.

— Не трябваше да ми купувате дрехи — каза тя.

— Това ли ви притеснява?

— Настоявам да ви ги платя.

— Добре.

Очите й се стрелнаха към неговите. Грешка. Погледът му беше в състояние да разтопи жартиерите й.

— Имах предвид с пари.

— Мислех, че нямате средства.

— Не у мен.

— Тогава ще отидем да ги вземем, за да се почувствате по-спокойна.

Тя преглътна тежко.

— Не можем.

— Защо? Къде са парите ви?

— Ами… — тя се обърка. Беше по-опитна в боравенето с револвер и ласо, отколкото в измислянето на лъжи. — Ще ми ги пратят по пощата.

— Идвате в този град с брат си бог знае откъде, за да вземете писмо с пари.

— Знам, че звучи странно, но е вярно.

— Той беше ли в бара?

— За малко. — Тя затвори очи, за да прикрие срама си. — Докато не ме продаде на онзи мъж, с когото се сбихте на улицата. Размени ме за мулето му.

— Което обяснява защо той си мислеше, че сте негова собственост.

Тя се осмели да го погледне отново. Конър я гледаше с такава топлота и съчувствие, че тя едва не се разплака. Никога през живота си не беше срещала по-добър човек. При мисълта за това сърцето й се сви.

— Скъпа, ти имаш повече проблеми, отколкото си мислех.

„Много повече отколкото можеш да си представиш.“

Конър не се отказваше.

— Брат ви ви е продал на господин Муле и си е тръгнал.

— Закле се, че никога няма да се върне отново в Тексас — добави тя една лъжа към историята си.

— И не е изчакал още един ден.

— За какво?

— Писмото с парите.

— Не ми вярвате.

— Не.

Тя изправи ядосано гръб, опитвайки се да забрави факта, че наистина беше излъгала.

— Е, толкова по-зле за вас. Парите ще бъдат тук до два дни.

— Кристъл, колкото и да ми се иска да остана, не мога да го направя. Чакат ме на друго място.

За първи път, откакто бе седнал до нея в бара, тя долови настоятелност в гласа му и това я смрази. Нейната задача беше да го задържи на всяка цена в града, а той изглеждаше решен да отпътува.

Кристъл се изправи и приглади полите на новата си рокля, след което се отдалечи от масата. Той я последва и тя се почувства неудобно. По средата на стаята Конър я улови за китката и тя усети топлите му, здрави пръсти върху кожата си.

— Това не означава, че те изоставям. Ела с мен. Така ще знам, че си добре.

„О, боже!“ — помисли си тя, докато се обръщаше с лице към него. Ставаше все по-зле. Поклати отрицателно глава.

— Знаеш ли какво — каза О’Браян. — По-късно ще говорим за пътуване. Ако искаш да си уредим сметките, можеш да ми платиш веднага. — Той замълча за малко. — След това и двамата ще бъдем доволни.

Сърцето й заби силно, а тръпките, от които толкова много се беше страхувала, отново полазиха по кожата й. Трябваше да се чувства ужасена, но затаеният й дъх и слабостта на коленете й не се дължаха на ужас. Никога през живота си не беше оставала насаме с мъж, който да не й е роднина. Беше на двайсет и четири години, стара мома, която отдавна се беше простила с всичките си мечти, но в момента не се чувстваше като такава.

Кристъл отвърна поглед. Тя си напомни, че О’Браян беше мошеник, чаровник със сърце от камък, въпреки че определено имаше топли очи и ръце.

Той пусна китката й и Кристъл отстъпи бавно назад. Конър улови ръцете й, за да я спре, и пръстите му се плъзнаха решително нагоре; допирът му изгаряше плътта й дори през коприната. Той я хвана леко за раменете и тя затаи дъх.

— Кристъл, любов моя, мъжкото търпение не е безгранично.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Ти обеща — успя да каже тя и отстъпи още една крачка назад.

Той я последва.

— Една целувка — устните му се спускаха към нейните.

Тя не можеше да се отдръпне.

Конър се приближи толкова, че тя успя да види дори тъмните петънца в очите му, да различи ясно леките бръчки на челото му, да види колко тъмна беше в действителност кожата му.

Кристъл затвори очи. Той я целуна. Устните му бяха най-сладкото нещо, което някога бе вкусвала, и сякаш безмълвно я питаха какво може да даде. Вместо да му се противопостави както подобаваше на почтено момиче, тя осъзна, че ръцете й се плъзгат по врата му и че му дава всичко, което може.

Кристъл го чу да издава звук, който излизаше някъде дълбоко от него, след което и тя изстена тихо.

Усети ръбът на леглото да се допира в задната част на краката й. Как се бяха озовали толкова близо до леглото? Тя се измъкна от прегръдката му и отстъпи встрани, като избягваше да го гледа в очите. Чувстваше се като уловен в капан заек.

Кристъл се озова с гръб към стената и Конър се приближи към нея. Тялото му се притисна към нейното, твърдо и горещо, каквото си го беше представяла, и многократно по-възбуждащо. Цялата сякаш бе обхваната от пламъци. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Някак си той я караше да се чувства защитена от всички неприятности на света.

Целуна я отново. Не можеше да му откаже. Устните й се разтвориха и тя усети езика му да докосва нейния.

Това беше миг на най-голяма интимност. Кристъл сигурно щеше да сметне такова действие за отвратително… преди да бе вкусила Конър. Изстена и го остави да задълбочи целувката. Зави й се свят и тя се вкопчи в него. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Той погали ръцете й и пръстите му се отъркаха в страничната част на гърдите й. Тя се притисна към горещото му тяло, без да изпитва никакъв срам, а само желание да получи облекчение на изгарящата си нужда.

Кристъл почти не мислеше за онова, което правеше; беше се оставила да я водят неочаквани инстинкти. Колко прекрасно беше, че не трябваше да преценява какво прави и можеше да се остави само да изпитва тези непознати, но прекрасни усещания.

Тя трепереше, издигаше се, жадуваше…

Внезапно Конър се отдръпна.

Той се втренчи в нея. Кристъл все още трепереше. Тя гледаше ръба на яката му, където започваше бронзовата кожа на гърлото му. Копнежът й прерасна в чувство на унижение. Как беше възможно да се чувства толкова разпалена и същевременно толкова студена?

Конър отметна един кичур коса от лицето й.

— Забравих се.

Дрезгавият му глас не й достави голямо удоволствие. Той поне можеше да говори. Ако тя се опиташе да отвори уста, думите й щяха да прозвучат в най-добрия случай като шепот.

— Ти заслужаваш по-добро отношение, момиче. Съжалявам.

Той звучеше, сякаш се владееше напълно. Унижението й беше безгранично. Искаше й се да го удари, но не можеше. Може и да беше измамница и лъжкиня, но не беше двуличница по природа. Ако трябваше да удари някого, трябваше да удари себе си.

Конър отстъпи назад и тя мина покрай него. Чу вратата да се отваря зад гърба й. В ума й се въртяха твърде много мисли. Сега трябваше да го помоли да остане, но думите не излизаха от устата й.

— Мисля, че трябва да си тръгна. В противен случай утре сутринта и двамата ще сме се намразили.

Тя кимна. Едновременно й се искаше да му извика да си върви и да остане.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — едва успя да прошепне Кристъл.

— Тогава се наспи. И двамата имаме нужда от почивка. Ще говорим отново утре сутрин — тя го чу да си поема дълбоко дъх на няколко пъти. — Трябва да обсъдим съдбата си. Сега повече от всякога съм уверен в това и мисля, че и ти вече го знаеш.

Вратата се затвори тихо и Кристъл остана сама.

Няколко часа по-късно Кристъл подкара жребеца си в галоп по пътя, който водеше на северозапад от Сан Антонио, далеч от хотел „Менгер“. Затъкнала между краката си полите на зелената муселинена рокля на майка си, тя седеше с изправен гръб на седлото; прибраната й в плитка коса подскачаше по гърба й. Трябваше да се чувства щастлива, както ставаше винаги, когато яздеше сама.

Вместо това обаче Кристъл се чувстваше неудобно, притеснена, ядосана и уплашена. Все още не можеше да забрави допира на устните на Конър О’Браян върху своите, въпреки че беше минала цяла вечност от целувката им.

Тя беше просто една зажадняла за любов стара мома, която бе полудяла при първата си целувка, бе забравила дадените обещания, бе забравила какви неприятности може да създаде, бе забравила какъв мръсник беше този човек. Беше се оставила на прегръдките му като лека жена, която изгаряше от нетърпение да се съблече.

Да, Кристъл се страхуваше, но не от тъмнината, която я заобикаляше, не и от това, че беше сама, нито пък от гнева, срещу който скоро щеше да се изправи. Тя се страхуваше от Конър О’Браян и от дивите чувства, които той беше събудил в нея. Бузите й пламваха всеки път, когато си помислеше за това, въпреки студеното утро.

Най-лошото от всичко беше, че той пръв се бе отдръпнал, бе успял да се овладее. А защото си бе спомнил обещанието, което й бе дал, докато тя бе забравила за клетвата си. Той се бе овладял, сякаш бе получил всичко, което бе искал от нея и не искаше нищо повече. О, да, той бе подновил глупавия разговор за общата им съдба, но тази негова способност да лъже с лекота сигурно се дължеше на ирландската му кръв.

Независимо от причините, бе се държал като джентълмен, докато тя съвсем не се бе държала като дама.

Докато жребецът продължаваш да се носи напред по пътя в ранното утро, Кристъл преживяваше отново срама си. Точно сега обаче трябваше да мисли само какво щеше да каже, когато стигнеше там, закъдето бе тръгнала. Щеше да й се наложи да дава много обяснения. Започна да обмисля подробностите, когато забеляза отбивката, водеща към лагера.

Кристъл спря коня си встрани от пътя и се ослуша. Някъде сред дърветата се чуваше песента на присмехулник, листата шумоляха, но ако се изключеше туптенето на сърцето й, наоколо беше съвсем тихо.

Жребецът изпръхтя нетърпеливо и мускулите му се напрегнаха под коленете й. Тя погали влажния му врат.

— Спокойно, Светкавица, тръгвам след малко. Нали не искаме неканени гости?

Конят изпръхтя отново. Копитата му оставяха следи, които лесно можеха да бъдат проследени от човек с опит. Тя се съмняваше, че Конър О’Браян беше добър следотърсач, след като бе прекарал последните десет години от живота си сред янките; съмняваше се също така, че той щеше да си направи труда да я последва. Кристъл обаче се беше научила да бъде много предпазлива.

Продължи напред, като се връщаше обратно да заличи следите си, докато не стигна до едно място, осеяно с гъсти храсти. Прекара коня си през тях и излезе на една малка полянка, заобиколена от дъбове и кестени. Започваше да се развиделява и първите слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на малкия огън, който гореше в средата на лагера. Един мъж стоеше близо до огъня и отпиваше от чаша с кафе, която стискаше здраво с мощните си ръце. Пламъците осветяваха лицето му: широкия му нос, пълните устни, почти скрити от гъсти сиви мустаци, квадратната брадичка.

Мъжът остави кафето си и започна да крачи напред-назад. Както винаги, беше облечен в черен костюм с жилетка, бяла риза и вратовръзка. Тялото му беше силно. На слабата светлина едва се забелязваше, че накуцва леко.

Следващите минути, следващите дни нямаше да бъдат лесни. Кристъл подкара жребеца напред. Мъжът вдигна рязко глава и измъкна револвер от кобура на бедрото си.

— Аз съм, татко — каза тя с обичайната учтивост, с която се обръщаше към него. — Твоята не твърде надеждна дъщеря се завърна.