Смелостта да обичаш

Глава 12

Среднощна гръмотевица събуди Кристъл. Тя седна на дивана, стиснала устата си с ръка. Необходимо й беше известно време, за да осъзнае, че трясъкът се дължеше на бурята, а не на изстрела, който беше сънувала.

Изстрелът, който бе убил Конър.

Тя потръпна, уви се плътно в одеялото и се опита да успокои разтуптяното си сърце. Сенки играеха из стаята. Тя си каза, че беше сънувала кошмар, и нищо повече. Съпругът й не лежеше пред огнището и кръвта му не изтичаше, както в съня й. Брат й не стоеше надвесен над него, готов да стреля повторно.

Не, нямаше нищо такова. Стаята беше празна, ако се изключеха Кристъл и сенките, а в камината имаше само догарящи въглени.

Навън обаче бурята вилнееше, а Кристъл не можеше да се отърси от влиянието на съня си. Оказа се невъзможно да заспи отново. Трябваше й някакво доказателство, че Конър беше добре. Той наистина беше ранен; това Кристъл не можеше да забрави. Изпод вратата на спалнята се процеждаше светлина. Дали раната му не се беше инфектирала и не бе причинила треска?

Той не й беше позволил да я почисти, дори не й беше позволил да я види, преди да отиде да си легне, сякаш не искаше Кристъл да се доближава до него, като че ли и тя, като останалите членове на семейството й, щеше да му нанесе някаква вреда.

Тя се уви в одеялото, отиде боса до вратата на спалнята, почука и влезе веднага, защото знаеше, че ако изчакаше той да я пусне, щеше да й се наложи да чака до разсъмване.

Конър беше коленичил в ъгъла, където тя беше подредила вещите си. Беше събул ботушите и чорапите си, но не се беше съблякъл. Когато я забеляза, Конър се изправи бързо и сложи ръце зад гърба си. Кристъл не знаеше кой от двама им изглеждаше по-притеснен.

Разрошената му коса падаше ниско върху челото. Ризата му беше разкопчана наполовина. Изглеждаше прекрасно. Кристъл неволно се наклони към него.

— Не можах да заспя — каза той.

— Не можах да заспя — каза тя.

Заговориха едновременно, след което се разсмяха нервно, защото и двамата бяха неспокойни.

Кристъл отметна косата от лицето си. Дали той бе забелязал, че пръстите й трепереха? Дали знаеш е, че й се искаше да направи същото и с неговата коса.

Обикновено й се искаше той да я гледа, но не и сега. Въпреки че беше покрита от главата до петите, тя се чувстваше ужасно разголена.

Конър се усмихна леко и сърцето й се сви.

— Реших, че тук може би има някои неща, които трябва да бъдат прибрани в гардероба.

Тя се втренчи в устните му.

— Вече ти казах, че и на пода е добре. Достатъчно притеснения създадох на всички.

Конър протегна ръка.

— Трябва да се грижиш по-добре за това.

— О — каза тя, втренчена в камеята, която той държеше в ръката си. — Не съм я видяла. Пристигането на Джъдж и Хелга ме развълнува толкова много, че просто захвърлих всичко в ъгъла.

Той се приближи. Кристъл се загледа в босите му крака. Спомни си как през брачната им нощ пръстите му се бяха докосвали до нейните крака.

Взе камеята от ръката му, като внимаваше ръцете им да не се докоснат, след което погледна с обич изящната фигурка, която почиваше върху основа от тънък аметист, а всичко бе обградено от гравиран златен кръг.

— Дядо и баба ми подариха това за тринайсетия ми рожден ден. Не знам коя е жената, но винаги съм мислила, че прилича на мама Стюарт.

— Красива е.

Нещо в тона му я накара да го погледне. Желанието в погледа му беше толкова очевидно, че я накара да затаи дъх. Тя се отдръпна замаяна назад, знаейки, че го желаеше също толкова, колкото и той нея.

Проблемът беше, че той беше силен, а тя — слаба. Конър нямаше да отстъпи пред желанието си, а тя беше готова да се хвърли в краката му.

Само ако престанеше да я гледа така, щеше да й бъде по-лесно да се овладее.

Кристъл се концентрира върху камеята.

— Това е най-скъпата ми вещ. — „С изключение на халката на пръста ми“ — помисли си тя.

Конър кимна към вещите й в ъгъла.

— Джъдж трябва да е оставил повечето от нещата ти в ранчото.

— Не. Аз нямам много вещи.

— Но той донесе само няколко чифта дрехи за езда и ботуши — Конър бръкна в джоба на панталона си. — И това.

Той вдигна една измачкана камизола с дантели. Кристъл имаше няколко такива женски дрехи, които й бяха слабост. Само майка й и Хелга знаеха, че ги носи под грубите дрехи от еленова кожа. Тя се изчерви.

— Какво прави това у теб?

— Намерих го тъкмо когато ти почука. Почувствах се гузен, сякаш бях направил нещо мръсно.

— А беше ли — думите едва излязоха от устата й.

— Представях си как би изглеждала облечена в това. Нищо повече.

Тя разпозна тона му. Беше същият, който бе използвал през нощта, в която я бе вкарал в леглото. „Мога да ти покажа.“

Тя почти изрече тези думи, но смелите й предложения вече бяха отхвърлени твърде много пъти, за да рискува да бъде наранена отново. Не и след всичко, което се беше случило през изминалия ден.

Тя му обърна гръб.

— Не те проверявах, Конър. Сънувах кошмар, който не успях да пропъдя дори когато се събудих. Видях светлината под вратата ти и поисках да се уверя, че си добре.

„Престани да дърдориш — предупреди се тя. — Кажи каквото имаш да му казваш и излез.“

Тя му хвърли бегъл поглед, след което обърна на дръжката на вратата повече внимание, отколкото й се полагаше.

— Предполагам, че си добре.

— Защо нямаш нищо повече?

— Какво? — попита тя, тъй като не беше сигурна дали го беше чула добре.

— Каза, че Джъдж е донесъл всичките ти вещи. Къде са старите снимки? Миниатюри. Дневник. Мислех, че всички момичета имат такива неща.

Гласът му бе тих, настоятелен, изпитателен.

— Предполагам, че някои го правят — тя прокара ръка по рамката на вратата. — Някога, когато още живеехме във Вирджиния, си водех дневник, но след това намерих Ройс да чете части от него пред няколко от каубоите…

Гласът й й изневери, но тя си наложи да продължи, оставяйки полузабравения спомен за тази случка да се върне отново.

— Един младеж, когото много харесвах, слушаше заедно с останалите. Бях го споменала в дневника си, при това неведнъж. Сигурно е бил изненадан, защото дори не бях говорила с него. Каквато си бях страхливка, избягах, преди някой да ме забележи, но същата вечер изгорих глупавите си писания и никога повече не можах да погледна този младеж в очите. Сигурно не е означавал много за мен, щом като дори не си спомням името му.

Тя се опита да се разсмее, но смехът й не прозвуча убедително.

— След това не съм колекционирала нищо. Предполагам, че съм мислила първо да започна истинската част от живота си и едва тогава да събирам неща, които да запазя.

Той тръгна към нея.

— Кристъл…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Не исках това да прозвучи като оплакване. Подобни неща имаха значение за мен преди много години. Когато се преместихме в Тексас, бях твърде заета, за да се тревожа за такива глупости. Твърде заета и твърде реалистично гледаща на живота.

Погледът й се спря на разтуреното легло и бързо се отмести. Тя огледа голите стени на стаята, високия гардероб, плота на тоалетната масичка, на който имаше леген и кана с вода, масата до леглото, на която беше поставена лампата.

— Ами ти? Къде са нещата, които си събирал?

— Малкото, които имах, останаха в ранчото. Това беше преди войната. Парчета скали, един ръждясал нож и кехлибарена стъклена бутилка, която намерих да плува в потока. Момчешки неща. Сигурен съм, че отдавна са изхвърлени.

— В Ню Йорк нищо ли не си събирал?

— Пари и коне.

Тя си пое дълбоко дъх.

— А жени? Винаги съм искала да те питам за това.

— Имаше една, която имаше значение за мен. Възнамерявах да започна живота си по-късно, когато се върнех в Тексас.

— Значи имаме нещо общо.

Погледът й срещна неговия. Кристъл сподави вика, който напираше в гърлото й. Не можеше да продължава да се държи спокойно и уверено. Внезапно Конър се озова до нея. Тя беше отворила вратата наполовина, когато той я затръшна и сложи ръце от двете страни на рамката, заклещвайки Кристъл по средата.

Тя остана с гръб към него, но можеше да си представи съвсем точно как изглеждаше той, докато стоеше толкова близо до нея.

— Не си тръгвай — прошепна той близо до ухото й.

— Не съм дошла тук, за да те подмамя.

— Знам. За да го направиш, не е необходимо дори да бъдеш наблизо. Преди малко те излъгах. Не се тревожех за дрехите ти. Исках да ги докосна, да ги помириша, защото бяха също толкова близо до теб, колкото аз бих позволил на себе си.

Тя поклати глава, опитвайки се да не обръща внимание на тихите, съблазнителни думи и огъня на страстта, който разпалваха у нея.

— Утре ще се мразиш — гласът й беше почти хленчещ. — И което е по-лошо, ще мразиш мен.

Той я обърна с лице към себе си. Погледът му се впи в очите й, а дъхът му стопли бузата й.

— С теб вече сме оставили любовта и омразата зад себе си. Всичко между нас е много по-първично.

Искаше й се да му каже, че любовта не може да бъде оставена, че тя беше най-дълбоката и най-жизнената връзка, която съществуваше между мъж и жена.

Но ако го направеше, щеше да го отблъсне, а след това щеше да умре от мъка.

Гръмотевица разтърси къщата. Конър целуна ъгълчето на устата й.

— Желая те повече, отколкото съм желала нещо през живота си. Желая те повече, отколкото когато се срещнахме за първи път, а не мислех, че подобно нещо е възможно.

— Имаш ме.

Думите излизаха от сърцето й, но тялото й пулсираше и гореше.

— И мога да правя с теб каквото си поискам.

— Не знам всички възможности.

— Аз ще те науча — Кристъл не можеше да диша. Не можеше да мисли. Моментът бе твърде ценен за такива баналности. Не й се искаше всичко да свърши.

Тя вдигна камизолата и се изсмя, опитвайки се да флиртува, въпреки че не знаеше как.

— Искаш ли да облека това.

— Мислех си, че по-скоро предпочитам да съблечеш нещо.

Веселието я напусна.

— Недей да започваш това, без да го довършиш, Конър. Не и този път.

— Не бих могъл, дори и да исках. Ако ти не беше дошла тук, аз щях да дойда при теб.

Кристъл уви камеята в камизолата и я пусна на пода. Докосна гърдите му на мястото, където ризата му беше разкопчана, целуна гърлото му, облиза гъстите косми на гърдите му, като едновременно с това разкопча докрай ризата му и я измъкна от панталона му. Той не й попречи, но дишането му ставаше все по-учестено и тя долавяше топлината на тялото му през нощницата си.

— Дай на мен — каза Конър, съблече ризата си и я захвърли на пода. Кристъл се загледа в превръзката на рамото му и усети как очите й се насълзяват.

— Е, малко съм повреден — каза той, сякаш чувстваше нужда да се извини.

— Може би така ми харесваш. Ти си много по-силен от мен. Това изравнява шансовете.

Той се ухили. Кристъл за малко щеше да припадне.

— Говориш като комарджийка — каза той.

— Такава съм. Ако не бях, нямаше да бъда тук сега.

Тя се зае с токата на колана му, като междувременно изучаваше очертанията на гърдите му. Онова, което се намираше под кръста му, я привличаше, но на Кристъл не й се бързаше, след като бе чакала толкова дълго този момент. Проблемът беше, че тя беше толкова нервна, възбудена и уплашена, че това може да се окаже поредният сън, че не успя да се справи с колана на Конър.

Той отново й помогна, като разкопча колана си, но когато посегна към връзките на панталона си, Кристъл покри ръката му със своята.

— Аз ще го направя — каза тя и наистина го направи, оставяйки пръстите си да се докоснат леко до ерекцията му. Кристъл знаеше какво правеше. Конър също.

Погледът му буквално я изпиваше. Сигурно беше забелязал копнежа в очите й, повдигането и спускането на гърдите й, докато си поемаше дълбоко дъх. Сигурно знаеше какво изпитваше тя, разбираше напрегнатостта й и дори се забавляваше.

Конър взе ръката й, целуна пръстите й, а след това и дланта й.

— Подлудяваш ме — задъхано каза той.

— Добре. Сега вече знаеш как се чувствам аз през цялото време.

— Кристъл — той изрече името й като въздишка, вдигна косата й и целуна врата й. — Да отидем в леглото.

— Но ти си още облечен.

Той отстъпи назад и само след няколко секунди беше готов.

— Вече не съм.

Тя погледна надолу.

— Да, така е — не можа да каже нищо повече. Тялото му сякаш представляваше една вълна от мускули, жили и стегната плът — от гърдите до плоския корем и мощните бедра.

Тя се опита да се държи спокойно, опитно като жените, които той бе оставил в Ню Йорк, но се улови, че облизва устните си.

Тя поклати глава и вдигна очи.

— Сигурно си мислиш, че съм ужасна.

— Мисля си само, че по теб има твърде много дрехи.

— Прав си.

Тя започна да се съблича, като издърпа нощницата през глава и я захвърли встрани, сякаш правеше това всеки ден.

— Вече нямам — каза тя.

Кристъл си наложи да отпусне ръце встрани и да остане да стои гола пред него, като го гледаше по същия начин, по който я гледаше той. Особено много й харесваше горещината в погледа му.

— Била си облечена само в нощницата — каза Конър.

— Последния път ти попречи бельото. От доста време спя само по нощница, в случай че някога ти…

Той я прекъсна с дълга целувка. Кристъл усети силна възбуда, когато езикът му се плъзна в устата й и започна да си играе с нейния, докато Конър притискаше гърдите й към своите.

Телата им се плъзгаха съвсем естествено едно срещу друго. Кристъл не знаеше срам.

Най-накрая тя се отдръпна.

— Да отидем в леглото.

Конър отметна завивките и двамата легнаха върху студените чаршафи. Навън бурята продължаваше да вилнее. Вътре в спалнята и двамата сякаш полудяха. Той я докосваше навсякъде, изучаваше тялото й, целуваше я, прокарваше език по връхчетата на гърдите й и около пъпа й и дори по-ниско.

Там тя го спря. Конър разтвори краката й и легна върху нея.

— Този път ще го направя както трябва — каза той, като я галеше, без да сваля очи от лицето й.

Тя сграбчи раменете му.

— Вече го направи.

— Още не съм.

Той влезе в нея. Кристъл сви колене и повдигна бедра. Изпълни я чувство на задоволство, каквото никога през живота си не беше изпитвала. Вече не я интересуваше, че той не я обича. Желаеше я и това й беше достатъчно.

Най-хубавото беше, че я приемаше като своя съпруга.

Телата им се движеха едно срещу друго и Кристъл разбра какво бе имал предвид Конър, когато бе казал, че този път ще направи всичко както трябва.

Нищо на света не можеше да бъде по-приятно от това.

Тя сгреши. Конър го направи по-приятно. През тази дива нощ, в която противоречията между тях избледняха до незначителност, той я научи какво е истински екстаз.

Дълго след това, когато бурята беше утихнала и навън, и в спалнята, Кристъл лежеше в прегръдките на Конър под завивките и се вслушваше в равномерното му дишане. Той нито веднъж не се бе оплакал за рамото си, но тя знаеше, че го болеше.

Любенето се оказа изтощително. Тя беше толкова изморена, че едва можеше да повдигне ръка. Защо тогава не можеше да заспи. Знаеше отговора. Не искаше да пропусне нито миг от тази нощ. Когато Конър се събудеше, един бог знаеше какво щеше да направи.

Тя се подпря на лакът, наведе се през него и провери дали раната не беше започнала да кърви.

Конър отвори очи. Лицето й беше близо до неговото. Светлината от лампата хвърляше отблясъци по бузите му. Той изглеждаше почти суров и тя се почувства, сякаш беше извършила нещо нередно.

Тогава Конър се усмихна и светът отново й се стори прекрасен.

— Всичко е наред — каза той.

— Изглежда, не кърви повече — каза тя.

— Имах предвид между мен и теб.

— О!

Тя си каза, че не трябва да се надява твърде много, и се сгуши до него. Положи глава на гърдите му и остави пръстите си да доловят туптенето на сърцето му. „Тогава ми кажи отново, че ме обичаш“.

Той започна да си играе с една къдрица.

— Аз бях също толкова виновен, колкото и ти, защото се влюбих още когато те видях. Предполагам, че съм очаквал твърде много.

„Ти очакваше от мен да бъда такава, каквато изглеждах.“

— Кристъл, ние сме женени и е глупаво да се опитваме да забравим този факт.

Сърцето й бе разбито отново.

Искаше й се да му изкрещи да престане. Той почти бе изрекъл думите, които тя копнееше да чуе, почти.

— И двамата си имаме проблеми — каза Конър. — Трябва да си помогнем взаимно, за да ги решим. — Той се вгледа в нея. — Хей, слушаш ли ме? Нали не си заспала?

— Слушам те.

Тя преглътна болката и отново се превърна в жената, която трябваше да бъде, в онази разумна жена, която правеше каквото трябва.

— Чудя се какво ли ще се случи, ако забременея. Струва ми се, че преди това те притесняваше.

Необходимо му беше доста време, за да й отговори.

— Ще оставим това на съдбата. Ако се случи, ще имаме деца. От теб ще излезе добра майка. Разбрах го, когато те видях с Джъдж.

Той говореше толкова практично, толкова разумно. Нямаше си никаква представа колко болезнени рани можеше да нанесе здравият разум.

— Затова ли си промени решението тази вечер?

— Заради Джъдж ли? — той се разсмя и я целуна по челото.

За миг й се стори, че долови болезнена нотка в гласа му, но сигурно се беше излъгала. Смехът му не изглеждаше пресилен.

— Винаги съм те желал — каза той. — И сега те имам, а ти имаш мен. Единствено това е от значение. Ще се грижа за теб. Обещавам. Ако си сигурна, че искаш това.

„Искам да ме наричаш своя любима.“

Тя искаше твърде много. В желанието си да бъде най-важната част от живота му Кристъл трябваше да се задоволи да остане на второ място.

Не беше нужно да говорят повече. Той вече я бе наранил достатъчно, но тя трябваше да запази това за себе си. Поне нямаше да й се наложи да се тревожи за майка си и Джъдж. Те се бяха върнали в „Дъсчения лагер“ и баща й се виждаше рядко с тях, поне така беше казал по-малкият й брат. Ако не беше отишъл до „Бушуак“ за да вземе новата шевна машина на Анабел, която Едгар беше поръчал преди доста време, Джъдж никога не би разбрал за нараняването на Ройс.

Отначало мама се беше притеснявала, че след заминаването на единствената му дъщеря, Едгар щеше да премине ядосан потока и да си отмъсти на нея и малкия си син. Джъдж не смяташе, че това е възможно, защото баща му беше твърде зает да се прави на господар в „Бушуак“. Кристъл беше съгласна с брат си.

Освен това тя никога не бе имала голямо значение за баща си, а и той бе получил повече от достатъчна компенсация за загубата на дъщеря си.

Конър погали косата й. Тя побърза да го целуне, уплашена, че той може да се опита да каже още нещо.

— Люби ме — каза тя. — Предпочитам дневната светлина пред мрака, но точно сега ми се иска тази нощ никога да не свърши.