Совата

72.

Шейсет и две годишният швейцарец се радваше като малко дете. Приятни тръпчици лазеха по тялото му. Не се бе чувствал така, откакто за първи път видя предишната девойка на екрана.

Заедно. Младото момиче в мазето и той. Двама самотници, които са се намерили. Дотогава не бе изпитвал такова задоволство. Двамата бяха създадени един за друг. Милваше я по косата, докато спи. Усмихваше се, като я гледаше как тича и така умело постига целта си — да получи храна от дупката — но после тя напълно неочаквано изчезна и той усети липсата ѝ като черна дупка. Опита се да компенсира с парник със скъпи орхидеи и редки видове колибри. Похарчи много пари за съоръжението и през първите дни се чувстваше по-добре, скоро обаче празнотата се завърна.

Но ето че тя пак беше там. Не беше същата, всъщност беше почти същата. Така или иначе той вече я харесваше, дори може би повече от предишната, която го бе изоставила.

Хуго Ланг се усмихна и придърпа креслото си по-близо до екрана.

Мириам Мунк.

„Странно име“ — помисли си той, но после се изсмя на първоначалната си реакция, защото името нямаше никакво значение. Тя беше негова приятелка, затворена там само заради него, за да бъде той с нея. За да бъдат заедно, заедно. Първия ден го подразни, защото не правеше нищо. Само си седеше. Пръстите на тънките ѝ ръце, обхванали пъргавото ѝ тяло, се тресяха като листенца на трепетлика. Очите ѝ почти не мигаха — обърканите ѝ, ужасени очи не разбираха къде се намира. Плачеше. Сълзите се стичаха по изящните бели скули. Освен това — отчаяно чукане по вратата или прозорците — каквото и да беше това — и то не му хареса. Беше си облякъл халата, пред него имаше чашка коняк, а в камината гореше огън, но всичко беше напразно, щом не можеха да им се насладят заедно. Ала тя постепенно се предаде и вече всичко беше наред.

Хуго Ланг се усмихна и прокара ръка по бузата ѝ. Толкова обичаше предишната — малко по-младо момиче с татуировка — и на моменти си мислеше, че по-добре от това няма накъде. Но ето че вече, само два дни откакто познаваше новата, като че ли му допадаше повече от предишната. Странно бе, че изобщо е възможно, ала беше истина.

Първия ден не се справяше особено добре.

Не схвана как се прави.

Но после в заключената стая се появи той — мъжът в перата, след което тя започна да се държи, както трябва.

Тичаше в колелото.

Ядеше храната, която се сипеше от дупката.

Хуго Ланг отпи от питието си и примъкна коженото кресло още по-близо. Сложи ръка на екрана и нежно я погали по косата, после внимателно доближи устните си до него и я целуна.

Без да нахалства и без да преминава границата.

Само целувчица по бузата.

Облегна се назад, вдигна чаша за дискретна наздравица и продължи да се усмихва.

73.

Холгер Мунк преглътна хапчетата срещу главоболие с вода от крана и се загледа задъхан в отражението си в огледалото над мивката.

Какво се случваше, по дяволите?!

Наплиска си лицето със студена вода, нямаше представа откъде се взе изведнъж тази болка. Вече в продължение на няколко дни идваше, отиваше си, но не минаваше. Навярно лекарят беше прав. Води нездравословен живот. Трябва да тренира повече. Да не пуши толкова. Дали това е причината?

Възпълният следовател си избърса лицето с ръкава на пуловера. Дишаше тежко и чакаше хапчетата да подействат. Прекъснаха съвещанието за пет минути. Другите го чакаха там. Никой не можеше да си намери място, откакто бе изникнало това име.

Якоб Марштранер.

В началото Мунк го измъчваха съмнения. Минаха по толкова заобиколни пътища, сдобиха се с толкова много заподозрени, но вече беше сигурен, че търсят точно това момче.

Имаше само един проблем: Якоб Марштранер бе потънал вдън земя. Минаха три дни и още не се появяваше нищо. Претършуваха жилището му на „Юлеволсвайен“, но се оказа празно. Обискираха офиса му — малка еднолична фирма на име „JM Consult“, но не намериха нищо, което да им подскаже къде е.

Ненормален изрод.

Мунк подложи устни под струята и пийна малко вода, хапчетата най-сетне започваха да действат. Погледна се за последен път в огледалото, прокара длан по лицето си, насили се да се усмихне и без да бърза, се върна в заседателната зала.

— И така, докъде бяхме стигнали? — обърна се той към колегите си, заставайки до екрана. — Лудвиг?

— Нищо от летищата — докладва Грьонли. — Възможно е, естествено, да се е опитал да избяга с влак или с автомобил, но не е регистрирано преминаване на границата.

— Значи още е в страната?

— Не знаем — обади се Ким Колсьо. — За всеки случай уведомихме Интерпол.

— Хубаво — одобри Мунк. — А снимката на Марштранер?

— Излезе във всички вестници сутринта, нали така искаше? — осведоми го Анете Голи.

— Не го ли решихме единодушно?

— Не съвсем — избоботи Къри.

— Стига, Къри, престани — въздъхна прокурорката.

— Какво?

— Единодушни бяхме — вметна Лудвиг Грьонли.

— Казвам само, че е идиотщина — промърмори той. — Всеки път става така. Излиза снимка в медиите и телефоните ни прегряват от хиляди добронамерени глупаци, които си мислят, че са видели нещо подозрително да се прокрадва край гаража им.

— Доколкото ми е известно, аз съм началникът на отдела — скастри го Мунк. — И наредих снимката му да бъде публикувана днес, нали?

— Да — продължи Къри. — Аз само…

— Вече я има в интернет — намеси се Юлва и показа телефона си.

— Чудесно. Остава да се надяваме, че нещо ще излезе оттам.

Главоболието на Мунк бавно и подмолно се завръщаше. Той отпи от шишето с вода на масата.

— Добре. Какво друго?

Огледа лицата в залата.

— А къде впрочем е Миа? — зачуди се той.

— Получих съобщение от нея. Имала ангажимент, ще дойде по-късно — уведоми го Грьонли.

— Какъв?

— Не пише.

— Хубаво — изръмжа Мунк и се помъчи да се съсредоточи, преди да продължи. — Минаха три дни, а няма и следа от Якоб Марштранер. Това не е добре, хора. Все някой трябва да знае нещо. Все някой трябва да го е видял да прави нещо. Колата му засичана ли е извън Осло?

— Няма данни от фирмите, събиращи пътни такси — информира го Ким.

— А телефонът му?

— Според „Теленур“ последно е използван в петък от дома му — чу се гласът на Габриел Мьорк. — След това няма никакъв сигнал.

— Ами компютърът в офиса му?

— Съвсем празен е — отвърна Габриел.

— Сериозно, хора? — въздъхна Мунк. — Нищо ли нямаме?

— Да се върнем ли при ученичките? — попита Ким Колсьо. — Бяхме там онзи ден, но е възможно някое от момичетата да крие нещо.

— Струва си да опитаме — прецени Мунк. — Ще се заемеш ли?

Ким показа с кимване, че е съгласен.

— Ами намерената листовка? — колебливо се обади Юлва.

— Да?

— „Спрете фермата «Льокен»“. Защитниците на животните.

— Да? Откри ли нещо?

— Не, още не, но е странно…

Мунк губеше търпение в синхрон със завръщащото се с пълна сила главоболие.

— Провери пак — нареди той. — Потърси връзка с… как се казваше?

— Фронт за освобождение на животните.

— Хубаво. Чудесно. Опитай пак. Виж дали не можем да изровим нещо оттам. Три дни, хора, това не е добре.

Мунк отново отпи от бутилката с вода и в този момент телефонът на масата пред него започна да вибрира.

Мариане?

Той се извини и бързо излезе на верандата за пушачи.

— Ало?

— Холгер?

Позна по гласа ѝ. След толкова много години.

Нещо не беше наред.

— Там ли си, Холгер?

Гласът ѝ трепереше.

— Да, тук съм, Мариане. Случило ли се е нещо? Намери цигара в джоба на якето си.

— Чувал ли си се с Мириам?

— Не. От няколко дни не съм. Защо?

От другата страна за момент настъпи тишина.

— Ами аз…

— Случило ли се е нещо? — повтори Мунк въпроса си и запали цигарата.

— Снощи трябваше да вземе Марион, но не успявам да се свържа с нея.

— Как така?

— Гледах Марион…

— И Мириам я няма?

— Не съм сигурна — продължи Мариане. — Не искам да ти създавам грижи, но не знаех на кого другиго да се обадя.

— На мен ще се обадиш, разбира се.

— Нали няма проблем?

— Естествено. Боже Господи, Мариане… Сигурно няма причина за тревога — опита се да я успокои Мунк. — Знаеш какви ги върши понякога Мириам…

— Вече не е на петнайсет, Холгер — прекъсна го Мариане. — Наистина се безпокоя. Трябваше да дойде снощи, а сега не мога да се свържа с нея.

— Сигурно само… — продължи Мунк, но Мариане пак го прекъсна.

— Излъга ме.

— Как така те излъга?

— Каза, че ще помогне на Юлие с нещо, но аз ѝ се обадих и… не призна веднага, но е било лъжа.

— Кое?

— Акция.

— За какво говориш?

— Като едно време. Незаконна акция. Не е помагала на Юлие, било е само претекст.

Мунк загуби нишката.

— Каква акция, Мариане?

— Не искаше да ми каже, но накрая го изкопчих от нея.

— От кого?

— От Юлие?

Мунк продължаваше да не схваща за какво говори тя.

— Кое?

— Пак е станала активистка.

— Кой?

— Мириам. Не ме ли слушаш, Холгер?

Гласът ѝ прозвуча рязко и Мунк най-сетне започна да се пробужда. Главоболието беше изчезнало.

— Спокойно, Мариане. — Той дръпна от цигарата. — Със сигурност няма причина за тревога. И преди се е случвало, нали? Типично за нея. Непокорна е. Познаваш Мириам, никога няма да…

— По дяволите, Холгер! Не е вече на петнайсет. Страх ме е. Изчезнала е. Разбираш ли какво ти казвам?!

— Мариане, отпусни се. Разбирам, естествено. Отишла е на някаква акция? Каква е тази акция?

— За защита на животните — отвърна Мариане. Някъде в Хюрюм. Но снощи трябваше да се е върнала.

— Успокой се, започни от началото. Какво е щяла да прави?

— Юлие каза, че не е минало по план — продължи Мариане. — Затова са се отказали. Прекратили са акцията. Били се разбрали да се укриват в продължение на три дни, ако нещо са обърка.

— Значи се крие? — предположи Мунк.

— Не, Холгер. Била е в колата на онзи от снимката в интернет.

— На кого?

— Онзи, когото търсите. От случая с убийството.

Мариане звучеше почти изцедена, гласът ѝ отекваше отдалече, някъде там на другия край.

— Кой? — отново попита Мунк.

— Страх ме е, Холгер — простена немощно Мариане.

— Значи Мириам е тръгнала на някаква акция?

— С онзи, когото издирвате.

— Кого имаш предвид? Якоб Марштранер ли?

— Да — прошепна тя.

Какво се случва, по дяволите?

— Преди колко време говори с Юлие?

Няма начин да е истина.

— Преди две минути. Току-що затворих.

Как е възможно…? Какво са правили двамата…?

— И Юлие потвърди, че Мириам е била в колата му?

Изчезнала е. Преди три дни.

— Юлие ми каза за него. Страх я е. Сигурно е станало нещо. И те не могат да се свържат с никого от двамата.

Не е истина.

— Юлие вкъщи ли си е сега?

Говори, спокойно. Не тревожи още повече Мариане.

— Да, на „Мьолергата“. Помниш ли къде живее?

Мириам.

— Да, да, помня, разбира се.

Фронт за освобождение на животните.

— Ще поговориш ли с нея?

Да му се не види!

— Естествено, Мариане. Сега затварям и ще ѝ се обадя. Ще се чуем пак след малко.

Не е истина.

Мунк затвори, втурна се в заседателната зала, където го посрещнаха зяпнали лица.

— Къри, Ким, идвате с мен — извика запъхтяно той.

Две учудени физиономии.

— Ясно ли е? Всички останали… трябва ми цялата налична информация за акция на защитници на животните — трябвало е да се проведе в Хюрюм преди няколко дни. Фронт за освобождение на животните. Нужно ми е всичко, което успеете да намерите. Започнете с Юлие Вик. Тя е връзката. Трябва ми сега. Веднага.

— Какво ще… — понечи да попита Лудвиг Грьонли, но Мунк вече бе изчезнал през вратата.

74.

Мириам Мунк се събуди премръзнала. Сви се, колкото ѝ беше възможно, сгуши се и уви с малкото одеялце зъзнещото си тяло. Най-накрая бе заспала, омаломощена, след като с часове беше пълзяла на четири крака, но гладът и просмукващият се през пукнатините в стените студ я изтръгнаха от съня ѝ и я върнаха насред кошмара. Сигурно още бе в шок, защото не разбираше как е попаднала тук. Беше в колата. Движеха се по път Е18. Мислеше за мама и татко. Отново беше дете. Сънена и на топло. Контрастът с помещението, където се намираше в момента, не можеше да е по-голям.

Шега. Това бе първата ѝ мисъл, когато шокът премина. Къде се намира? Шега. Леденостуден под. Тъмно подземие. Кой я е взел на подбив? Надпис на стената. Голямо, чудновато колело. Какво се е объркало? Къде са всички останали?

Дори не усети кога вратата се отвори със скърцане и влезе покритото с пера създание. „Сън — помисли си тя. — Все още сънувам.“ Дори прояви известно любопитство. Отпърво. В съня. Ужасът дойде чак по-късно. В началото се взираше захласнато в декора. Някой е построил тази чудна стая. Под земята. Мириам се е смалила. Насън. Като Алиса в Страната на чудесата. Има голямо колело, където може да тича. Шише с вода с чучур, от който да пие.

Не, не, не.

Искаше да се събуди.

Това не се случва наистина.

Може би, ако си помисли за нещо хубаво?

Боже мой.

Марион? Може би, ако си помисли за Марион?

Помогни ми.

Сигурно тогава ще се събуди.

Моля те.

Чува ли ме някой?

Помощ.

Мириам Мунк стисна очи и се опита да пропъди глада. Гадеше ѝ се. Повърна в ъгъла. След като пълзя в голямото колело. Дланите и коленете ѝ се потяха, но повече нямаше да плаче, така реши — да не плаче. Опита се да сдъвче кафявите хапки. Падаха от стената. Това трябва да е храната ѝ. Преглътна няколко, но пак повърна. Храна за животни на гранули върху студения цимент. Не искаше повече. Не издържаше. Не желаеше вече да помръдва. Само ще си лежи сгушена.

Само да не беше толкова студено.

Мириам се надигна предпазливо, сви се в седнала поза и се опита да стопли с дъх ледените си пръсти. Наложи се бавно да се изправи, все така сгушена. Разтри тялото си с ръце и се опита да раздвижи схванатите си и болезнени крака, за да задвижи кръвообращението си.

Господи, колко е гладна!

За пореден път направи опит да стопли побелелите си длани и видя как от устата ѝ излиза смръзналият се дъх.

Майчице.

Иска вече да се събуди.

Помощ.

Мамо. Марион. Татко.

Ще ми помогне ли някой?

Моля ви.

Мириам се стресна, когато вратата се открехна и оттам се показа покритата с пера твар.

— Якоб — простена умолително тя и отстъпи уплашена в ъгъла.

— Не си особено умна — упрекна я момчето с перата и насочи към нея пистолет.

— Якоб, аз… — изхълца Мириам.

Гласът ѝ секна, от устните ѝ излезе само шепот и се загуби в студената стая.

— Млъкни! — нареди птицеподобният младеж. — Защо не правиш нищо? Колко пъти ти обясних как? А ти не го правиш. Беше послушна в началото. Сега пак ли не вдяваш? Трябва ли да обяснявам всичко наново?

Момчето с перата пристъпи към нея и вдигна пистолета към лицето ѝ.

— Не, моля те — заекна тя и вдигна ръце да се защити.

— Малоумна ли си?

Очите му бяха черни. Тръсна глава, здраво хванал пистолета с покритите си с пера ръце.

— Затова ли известно време се справяше, а сега не можеш? Понеже си тъпа?!

— Не — прошепна уплашено тя.

— Сигурно си тъпа, защото не е трудно. Трудно ли е?

— Не, не — запъна се Мириам.

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще дойде да те спаси? Това ли е причината? Някое от гаджетата ти?

Изхили се. Зъбите му се белнаха насред покритото с пера лице.

— Или татко? Татко полицай? Очакваш ли да пристигне да спаси малкото си момиченце?

Мирим се разтрепери.

— Никой няма да дойде — продължи пернатата фигура. — Може и да са умни, но аз съм по-умен. Никога няма да те намерят.

Изкиска се зад дулото на пистолета.

— Нищо не ми пречи да те застрелям още сега, но няма да е интересно за публиката, нали?

Мириам не разбираше за какво говори.

— Това е моето шоу. Аз измислих всичко. Не е ли хитро? Изисква се известна изобретателност, за да има представлението ти някаква стойност, да направиш нещо необикновено и хората да искат да платят за него. Не е ли така?

Мириам продължаваше да не схваща думите му.

— Имаш голям късмет — изхили се пернатият младеж — същият, който допреди няколко дни беше Якоб с кръглите очила, но сега се бе превърнал в непознат — сурова усмивка под студените, бездушни очи. — Наистина си страшна късметлийка — продължи той. — Ти си звезда, хората плащат милиони крони, за да гледат представянето ти. А дори не си избраницата.

Момчето се почеса по главата с пистолета и неочаквано избухна в смях.

— Чуваш ли? Дори не избраха теб, имаше три гласа за другата. Предпочитат младата, но шоуто си е мое. Аз сътворих всичко това: колелото, надписа на стената… Тогава защо да не определям аз. Избрах теб, защото те харесвам. Ти си специална. Баща ти е полицай. Не е ли мил жестът ми да не взема другата, въпреки че гласуваха за нея?

Мириам боязливо кимна, макар да нямаше ни най-малка представа какво има предвид.

— Якоб — промълви тя.

В устата ѝ сякаш имаше шкурка.

— Не, не, не — възпря я той със студения си поглед. — Не говорим. Само слушаме.

Мириам стисна устни и сведе очи.

— Идвам за последен път — закани се младежът. — Прави каквото ти нареждам, ако ли не, ще се наложи да взема другата. Хората трябва да получат това, за което са си платили. Разбираш ли?

— Да — прошепна Мириам, без да го поглежда.

— Да те застрелям ли, или ще изпълняваш каквото ти наредя?

— Ще изпълнявам — тихо промърмори тя.

Пернатото момче като че ли потъна за момент в размисъл, сетне отпусна пистолета и показа белите си зъби.

— Чудесно.

Той изкудкудяка, затвори тежката врата и я остави сама в студеното и тъмно подземие.

75.

Миа не знаеше откъде се появи това чувство, но в бялата къща в пустошта имаше нещо необичайно. Нещо я теглеше назад още след предишното ѝ посещение тук. Къщата на Джим Фюглесанг. Самотна постройка насред нищото. Заскрежени дървета. Тишина. Само че не като онази успокояваща тишина на Хитра. До морето. Сред крясъците на чайките. Друго беше. Друг вид тишина, обостряща сетивата. Подтикваше я да се озърта наоколо, докато с умерена крачка извървя разстоянието от колата до бялата сграда. Сега си носеше оръжието и затова беше по-спокойна. Предишния път се чувстваше гола, почти уплашена, а това не бе типично за нея. Когато се прибра, не успя да си обясни защо и любопитството ѝ още повече нарасна. Налагаше се да се върне, но все не намираше време. Вероятно и сега това посещение не биваше да е приоритет при всички останали събития, ала няколко часа нямаше да навредят, а и бързаше, за да не пропусне светлината.

Миа се отправи към малката къща, но спря и размисли. Реши вместо това да поеме по пътечката в гората. Влизала е вътре. Това, което търси, не е там.

Четиринайсет минути при хубаво време.

Джим Фюглесанг е направил снимки. Преди много години. Фотографии, залепени в албум. Котка. И куче. Положени в петоъгълник от свещи върху постеля от пера.

И да, тя не е като другите. Не може да обясни странното си влечение към това далечно, пусто място, но то е ясно осезаемо и това я улеснява. Чувствата ѝ нямат значение. Безразлично е дали разбира, или не. Защото Джим Фюглесанг е снимал сцени с животни в пряка връзка с убийството на Камила Грийн. И това се е случило някъде наблизо.

Шестнайсет минути на връщане.

При предишното си идване бе видяла път към къщата и пътека, водеща към гората. Възможно е, разбира се, да е направил снимките и другаде. На което и да е друго място, но все пак… Четиринайсет минути при хубаво време, шестнайсет минути на връщане. Подразбираше се, че описанието се отнася до местност, позната на мъжа с бялата каска. Хубаво време. Свикнал е с маршрута, бил е там и при лошо време. На връщане. „На връщане“ би трябвало да означава към къщи, нали? Четиринайсет минути в едната посока. Две минути повече в другата. Натам — слизане. Насам — изкачване. Миа издърпа шапката си, та да покрие ушите ѝ. Няма начин това да не е пътеката, за която говореше той.

Пътека надолу към езеро.

Защо е толкова тревожна, по дяволите?

Та нали никога не се страхува от нищо?

Четири бели камъка.

Миа едва не подскочи, когато дърветата пред нея се разтвориха и тя ги видя на брега на тъмното езеро. Четири бели камъка, прилежно наредени до нещо, което някога трябва да е било стар мост. Сърцето ѝ заби още по-бързо в момента, в който забеляза някога новия, но вече изгнил плавателен съд, наполовина потънал досами сушата.

Червена дървена лодка. С бял надпис до прогнилото гребло.

Мария Тереса.

Миа Крюгер вдигна очи и погледът ѝ се спря на неголяма постройка, отстояща на няколкостотин метра. От другата страна на езерото. Къщурка. Сива — все едно влагата е отмила всички цветове от стените. Прозорците бяха заковани с дъски, необитаема, изоставена и при все това…

Тя напипа телефона си в джоба на коженото яке.

Коминът пушеше.

Четиринайсет минути при хубаво време.

Шестнайсет минути на връщане.

Четири бели камъка.

Червена лодка.

Мария Тереса.

Мамка му.

С треперещи пръсти Миа набра номера на Мунк, но джаджата не я слушаше.

Няма обхват.

По дяволите.

Опита повторно, вдигна телефона, върна се няколко крачки назад, отдалечи се от езерото, после пак слезе при изгнилия мост. Нищо. Тя изруга тихо, прибра телефона в джоба си и се спря да прецени мястото. Избра пътя отляво покрай черното езеро.

Сиви греди на необитаема къща.

Коминът пушеше.

Дърветата не я пускаха да мине.

Вече нямаше пътека.

Непроходим терен.

Все още нямаше покритие.

Клоните я удряха през лицето.

Дяволите да го вземат.

Сърцето на Миа биеше силно, когато стигна изоставената сива къщичка от другата страна на тъмното езеро.

Заковани прозорци.

Залостена врата.

Старо зелено волво.

Тя се промъкна през малкия двор и предпазливо надникна през прозорците на колата. Термос. Няколко шишета газирани напитки. Черна чанта. Наведе се и внимателно отвори вратата на автомобила, пролази на пътническата седалка. На пода имаше черна дамска чанта. Кърпички, червило, тефтер, шофьорска книжка със снимка на красиво младо момиче, гледащо сериозно към фотоапарата.

Миа едва не изпадна в шок, когато видя лицето на момичето, което се взираше в нея от шофьорската книжка.

Мириам?

Как е възможно, по дяволите?

76.

Коленичила на студения под в подземието, Мириам Мунк се мъчеше да дъвче твърдите гранули, които се изсипваха от дупката в стената. Храна за животни. Първия път, когато той я принуди да яде от тях, ги повърна и се зарече никога повече да не слага тези противни неща в устата си, но не издържа. Толкова беше гладна. Тялото ѝ стенеше за храна. Едва не припадна в голямото колело. Наложи се да пълзи на четири крака, за да го задвижи. Дланите ѝ бяха покрити с пришки, а раните по коленете ѝ кървяха. Не издържаше повече. Трябваше да сложи нещо в стомаха си, иначе щеше да издъхне. Така ѝ се струваше. Ще умре тук, в това студено мазе.

Ако скоро не получи нещо за ядене.

Събра няколко гранули от пода и ги сложи върху езика си. Опита се да не мисли какво има в устата ѝ, да ги сдъвче, сякаш нищо не е било. Подложи глава под гърлото на голямото шише с вода и се постара да преглътне. Този път не повърна. Слава богу.

Сложи още гранули в устата си и повтори процеса: дъвчеше, доколкото бе възможно, и същевременно се мъчеше да мисли за нещо друго, после пъхна глава под шишето и отново преглътна.

Помощ.

Мириам се уви в одеялото и затвори очи. Да потъне в себе си. Това не беше действителност. Не се намираше там. Беше някъде другаде. Вкъщи. На масата със сервирана закуска. Марион току-що се бе събудила. Ухаеше на прясно сварено кафе. На момиченцето му се спеше. Отказваше да си съблече пижамата. Искаше да седи в скута на майка си. Да не става. Да не ходи на училище. В очите ѝ не лазеха насекоми. Нямаше бръмбари по циментовия под. Нямаше го и леденостудения вятър на подранилата зима, веещ през дупките в стената. Подът беше топъл. Марион искаше майка ѝ да ѝ върже косата на конска опашка. Юханес им се усмихваше. Никъде нямаше да ходи. Не заминаваше за Австралия. Бяха само тримата. Днес щяха да си останат вкъщи заедно. Бяха свободни. Щяха да гледат филм и да ядат пуканки.

Защо никой не идва?

Помогнете ми.

Моля.

Мириам не обърна внимание на отворилата се врата, преди покритото в пера момче да застане пред нея с пистолет в едната ръка и някакъв предмет в другата.

— Промяна в плановете.

— Какво? — промърмори Мириам. Не искаше да остави топлата кухня да се изплъзне изпод клепачите ѝ.

— Ставай — нареди момчето и я рита, докато не се събуди.

Тя се надигна с мъка, седна и се сгуши в одеялото.

— Има промяна в плановете — повтори младежът. — Знаех си, че трябваше да взема другата. Ти не ставаш, а сега всичко се провали.

Мириам бавно отвори очи и го погледна. Насочен пистолет и нещо, протегнато към нея. Руса перука.

— Но още можем да спасим положението — кимна черноокото лице. — Пробвай я.

Мириам не го разбра.

— Сложи я, искам да видя как ти стои.

— Якоб, моля те — промълви тя, ала дори не знаеше дали от нея е излязъл някакъв звук.

— Слагай я! — разгневи се момчето и ѝ тикна перуката. — Подцених ги. Имат моя снимка. Как според теб са ме намерили?

— За какво говориш? — промърмори Мириам отново, без да знае дали думите са излезли от устата ѝ.

— Слагай я! — повтори пернатата твар.

Мириам кимна боязливо и внимателно нагласи перуката на главата си. Младежът я погледна косо.

— Приличаш — усмихна се той. — Чудесно. Значи все пак не е било на вятъра.

Тя се опита да изрече нещо, но не беше в състояние.

— Не се тревожи за мен — каза младежът. — Ще се оправя. Малко е рано, все пак си платиха за три месеца, но не е страшно, стига да направим необходимото. Не си ли съгласна?

— Какво… ще правиш с мен? — измънка Мириам, явно този път с глас, защото покритото с пера момче реагира и я погледна с любопитство.

— Ще те убия. Ти какво си мислеше?

Мириам не успя да отговори.

— Възнамерявах да почакам, но след като са качили моя снимка в интернет, е най-добре да побързаме, преди някой да е дошъл. Нали? — подсмихна се той. — Ела.

Нежно я погали по перуката.

— Всичко съм подготвил там.

77.

Миа Крюгер се измъкна бавно от автомобила и извади пистолета от кобура, закрепен към ръката ѝ. Този път беше въоръжена. За щастие. Дойде тук, следвайки интуицията си. Къщата на Джим Фюглесанг. Снимките. Брътвежът по време на разпита. Четири бели камъка. Червена лодка. Пуста къща от другата страна на мътното езеро. Скривалището на Якоб Марштранер. Нямаше начин. Това беше. Но…

Мириам?

Не схващаше логиката.

Мириам Мунк?

С Якоб Марштранер?

Какво, по дяволите, прави тук?

Миа се сниши, доколкото успя, и се промъкна покрай колата, без да откъсва очи от вратата на порутената сграда отпред.

От комина излизаше дим. Но друг знак за живот нямаше. Миа остана приклекнала, ала се отглеждаше за място с мобилно покритие. Някаква височинка. Измъкна телефона от джоба си, здраво стиснала пистолета „Глок“, но напразно.

Няма обхват.

Изруга тихо и се ядоса на телефонните компании, които тръбят, че покритието им е безупречно. Леко облечени момичета на билото на планината, усмихнати момчета на водни ски далеч от сушата. Мамка му, къде са, когато има нужда от тях?! Вдигна високо телефона, но без резултат.

По дяволите.

Недалеч забеляза склон и бавно се заизкачва нагоре, без да изпуска от очи вратата на старата къща.

След няколко метра на дисплея на айфона ѝ настъпи раздвижване. Покритие. Мамка му, изчезна! Пак се появи нещо. Не, мътните го взели, изгуби се отново! Дяволите…

Набра номера на Мунк.

Не.

На Лудвиг.

Да му се не види!

Ала неочаквано успя да се свърже.

— Грьонли на телефона.

— Миа е — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

— Ало? — прозвуча отдалече гласът на Лудвиг Грьонли.

— Чуваш ли ме? — повиши глас тя, доколкото се осмели.

— Миа? Ти ли си? Там ли си? Холгер е…

— Майната му на Холгер — проплака Миа, защото Грьонли отново заглъхна.

— Намерих Марштранер. И кой знае защо Мириам е тук. Трябва…

— Ало?

— Чуваш ли какво казвам, Лудвиг?

— Там ли си, Миа?

— Да, мамка му, тук съм. Засечи ме! Намери телефона ми! Открих го. Марштранер. Сигурна съм, че е тук. По някаква причина…

— Миа? Губиш ми се — чу се Грьонли в далечината.

— Засечи ме, Лудвиг? Разбра ли ме? Намери ме. Открих…

— Ало?

— Лудвиг?

— Там ли си, Миа?

— По дяволите — силно изруга Миа и не чу стъпките в заскрежената калуна зад нея. — Разбра ли, Лудвиг?

— Ало? Миа?

— Намери ме, Лудвиг! Засечи координатите ми! — простена отчаяно тя и едва обърнала се, към лицето ѝ посегна покрита с пера длан.

Инстинктивно вдигна ръце. Да се предпази. От това, което я връхлетя. Някаква сянка. Студените ѝ пръсти се натъкнаха на метал в отчаян опит да защитят главата.

— Миа?

Чуваше далечен глас от телефона. Вече не бе в ръцете ѝ. Изгуби го. Звук от предмет, който отново я връхлетя, този път с още по-голяма сила. Едва успя да различи усмивката там някъде, сред сенките, и ръката ѝ се предаде, сблъсък на метал с кожа и кост.

Студено.

Чу шум.

На моравата има някого.

Пръстите ѝ пропукаха.

Мириам.

После дойде болката.

Ръцете ѝ са вързани.

Кръвта от челото ѝ се стичаше по очите и устата.

Превръзка на очите. Руса перука.

Телефонът в калуната още говореше, викаше името ѝ някъде далече.

— Миа, тук ли си?

Не бой се, Мириам.

Тежкият метал прониза въздуха още веднъж.

Ще се погрижа за теб.

Трети път.

Всичко е наред, Мириам.

Но после…

Четвърти път.

Не бе по силите ѝ да остане повече в съзнание.

78.

Непрекъснат поток от сълзи по белите бузи на момичето, което не бе виждал от много години: Холгер Мунк не знаеше как да я накара да спре да плаче.

Млъкни.

Имаше огромно желание да ѝ го каже.

Млъкни, по дяволите, и ми обясни връзката.

— Юлие — обърна се той към нея със спокоен тон и усмивка. — Всичко е наред. Отпусни се. Сигурно ще ги открием скоро.

— Нямах представа — ридаеше момичето.

— Не си имала представа, разбира се, Юлие. Не е твоя вината, но е важно да ни кажеш каквото знаеш. Затова… ако успееш, би ли могла да се сетиш за нещо, което да ни помогне?

Къри и Ким Колсьо в ъгъла не схващаха нищо, но благоразумно си мълчаха.

— Провали се — изхлипа Юлие, най-сетне успяла да произнесе цяло изречение.

— Кое се е провалило? — попита Мунк и внимателно я погали по ръката.

— Акцията — измърмори тя и го погледна в очите, за първи път, откакто дойдоха в апартамента ѝ на улица „Мьолергата“.

— Значи Мириам е дошла с вас?

— Моля?

— Акцията за защита на животните. Била е с вас?

— Да — кимна младото момиче и крадешком погледна двамата следователи, облегнати на стената зад Мунк.

— Защо?

Веднага осъзна грешката си.

— Моля?

— Якоб Марштранер — спокойно продължи инспекторът и отново я погали по ръката. — Имам предвид какви… какво… как така се познават? Откъде Мириам познава този Якоб?

— Не разбирам въпроса ви.

Юлие избърса една сълза на бузата си.

— Ами просто се чудех — поде Мунк с цялото самообладание, на което бе способен. — Не съм чувал да… ѝ е приятел и…

— Зиги — колебливо отвърна Юлие.

— Зиги ли?

— Зиги Симонсен. Познавате ли го?

— Не.

— Той предложи да… Приятели са с Якоб. Знаете ли кой е Зиги, или не ви е казала нищо?

Юлие вдигна към него объркани очи.

— Да, да…

— Не знаете, нали?

— Знам, аз…

— Каза, че ще сподели с вас. — Юлие си избърса лицето с ръкава на пуловера. — Значи не е?

Мунк хвърли бегъл поглед през рамото си към Къри и Ким Колсьо.

Ново име.

Зиги Симонсен.

Къри извади телефона от джоба си и излезе от стаята.

— Какво е щяла да ми каже? — внимателно попита Холгер Мунк, поглаждайки леко ръката на момичето.

Сълзите ѝ бяха спрели и сега се взираше любопитно в него.

— За нея и Зиги. Значи не ви е казала?

— Не — колебливо отвърна той и в същия момент от джоба му се разнесе звън.

— Тогава не бива да издавам нищо.

Юлие сведе очи.

— Юлие…

Телефонът в джоба му отново зазвъня.

— Не знам.

Сълзите ѝ пак бяха напът да бликнат.

— Трябва да разбера, нали ти е ясно? — Тонът на Мунк прозвуча малко по-строго, отколкото възнамеряваше. — Якоб и Мириам се познават. И двамата са изчезнали. Разбираш ли колко е важна тази информация за нас?

Нов звън от телефон, този път не неговия. Дойде някъде от стаята.

— Да, но аз…

Момичето го погледна.

— Холгер — повика го Ким зад гърба му, но Мунк му махна да замълчи.

— Мириам и Якоб. Знаеш ли къде са?

— Холгер — повтори Ким.

Мунк отново не му обърна внимание.

— Просто…

— Мунк!

Ким постави ръка на рамото му.

— Какво? — процеди през зъби раздразнено началникът му, когато Ким Колсьо му подаде телефона си.

— Холгер?

В ухото му неочаквано отекна гласът на Лудвиг Грьонли.

— Какво има? — изръмжа главният инспектор.

— Миа — запъна се Лудвиг.

— Какво?

— Намерила ги е.

— Какво???

— Мириам. И Марштранер.

— Как…

— Знаем къде са.

— Кой?

— Холгер? Слушаш ли ме? Открихме ги.

Мунк стана.

— Къде?

— Телефонът ѝ. Обади ми се оттам и поиска да я засека. Видяла ги е. Намерила ги е. Холгер? В ръцете ни са. Знаем точното местоположение. Хюрюм. Там са, Холгер. Открихме ги.

— Уреди ми хеликоптер! — нареди Мунк на път към вратата.

— Какво? — не разбра Грьонли.

— Тръгваме. Уреди ми проклетия хеликоптер, по дяволите! ВЕДНАГА. Там сме след три минути.

— В „Грьонлан“ ли? — попита Ким.

— По-бързо от Сатаната! — изкрещя Мунк и се завтече надолу по стълбите.

79.

Болката в ръката ѝ бе почти непоносима и не знаеше колко време е била в безсъзнание.

Миа Крюгер отвори очи и бавно се надигна, инстинктивно сложи лявата ръка на гърдите си и се помъчи да разбере къде се намира. Студ. Заскрежена земя. Тялото ѝ не искаше да се изправи, но тя го принуди. Поклащаше се с наведена глава, а действителността постепенно я застигна.

Мириам.

Беше последвала загадъчните указания на Джим Фюглесанг. Снимките. Четири бели камъка. Червена лодка. Открила бе порутената къщурка. Когато разбра на какво е налетяла, вече беше прекалено късно. Якоб Марштранер. И Мириам беше там. Телефонът нямаше обхват. Беше прекалено ядосана, за да прояви предпазливост. Той ѝ се нахвърли отзад. Невидими удари. За щастие се бе предпазила с ръка.

По дяволите.

Миа направи крачка напред, но скоро разбра, че няма контрол. Умът ѝ се опитваше да дава команди, ала тялото не се подчиняваше. Спъна се и падна в студената калуна. Болката отново се завихри в нея. Счупил е пръстите ѝ. Не можеше да си помръдне ръката. И окото. Не виждаше. Лявото око. Кръв.

Аматьор.

С мъка успя да се надигне отново. Застана объркана насред безплодната морава в опит да си възвърне самообладанието.

Пистолетът?

Миа падна на колене и пак стана. Пред очите ѝ танцуваха сенки. Спомни си. Ударите по главата. Съумя да се предпази. Затова е безжизнена. Лявата ѝ ръка.

Направи още няколко неуверени крачки, без да знае в каква посока се движи. Нейният „Глок“? Взел ли е пистолета ѝ?

Мириам.

Заловил я е. Пернатото момче.

Защо, по…

Отново се спъна, падна по очи на студената земя, но за пореден път успя да се изправи на крака. Пъхна лявата си ръка под якето. Всичките ѝ пръсти бяха счупени. Ръката я бе предпазила от ударите. Затова беше още жива. Колко ли дълго е била в безсъзнание?

Плъзна дясната си ръка отзад под колана и бързо замига. Опитваше се да отстрани кръвта от окото си. Лявото — не. Дясното — да! Вече виждаше. Знаеше къде е. „Глок 17“. Взел го е. Във всеки случай не го виждаше никъде, но я обля топлина, когато под колана си напипа приклад.

Малкият. „Глок 26“. Вече бе идвала тук, в пустошта, и тогава се чувстваше гола — нямаше да позволи да ѝ се случи пак, за бога, затова се бе въоръжила и с двата. Издърпа пистолета и най-сетне доби известна представа къде се намира. Къщата. Колата. Пътека навътре в гората.

Якоб Марштранер.

Миа пъхна лявата си ръка по-навътре под коженото яке в опит да отблъсне болката и тръгна, накъдето предположи, че са поели.

Какво, по дяволите, прави Мириам тук?!

Сива, порутена постройка.

Широко отворена врата.

Не е вътре.

Пътят към водата.

Обратно към дома на Фюглесанг.

Не.

Пътеката.

Миа вдигна предпазителя и приготви пистолета. Краката най-сетне ѝ се подчиниха и тя успя да се насочи към просеката в гората, където двамата вероятно се бяха изгубили.

Колко дълго е била в безсъзнание?

След няколкостотин метра устоя на ненадейния позив да повърне. Вътрешностите ѝ искаха да излязат. Наложи се да се облегне на едно дърво.

Това е пътят, Миа.

Дяволите да го вземат.

Успя да го потисне и се заклатушка напред с все по-сигурна крачка. Положително бяха още тук някъде: тялото му, облепено с перушина, Мириам с вързани ръце и превръзка на очите. Миа отново вдигна пистолета в нестабилна хватка, принуди краката си да продължават да вървят. И ето — видя ги.

Полянка сред дърветата.

Мириам на колене.

Пред нещо…

Не го различаваше ясно, но разбра какво е.

Жертвен олтар.

Петоъгълник от свещи. Пера, разпръснати по земята.

По дяволите.

Миа бързо се озърна и осъзна, че не може да се приближи повече. Щеше да я види. Ако продължи напред. Светкавично взе решение — свърна от пътеката и се запромъква предпазливо по периферията на полянката под прикритието на дърветата.

Открито място.

Той правеше нещо.

Беше гола.

Имаше нещо на врата ѝ.

Мириам бе коленичила без дрехи насред ливадката, а ръцете ѝ бяха вързани отпред.

Миа внимателно се премести между дърветата, за да вижда по-добре. Вдигна пистолета, но ръцете ѝ трепереха. Дулото сочеше и към Мириам, не само към пернатия звяр.

Мамка му.

Какво правеше той?

Пропълзя малко по-напред.

Светлината беше оскъдна. Миа се огледа, най-после успя да принуди ума си да заработи достатъчно добре, за да добие обща представа. Пътеката, откъдето бе дошла. Полукръг от дървета. В дъното, точно зад Мириам… Наложи се да примигне, за да намести перспективата.

Пропаст.

Олтарът на полянката се намираше на самия ѝ ръб.

Дявол да го вземе.

Миа бавно пропълзя между дърветата. Тялото ѝ изглежда най-после се пробуди. Лява ръка — счупена; ляво око — ослепено от нещо, което тя прецени като кръв от слепоочията ѝ, но нямаше никакво значение, защото можеше да се движи. И тялото ѝ, и умът ѝ работеха. Пролази, без да бърза, през калуната. Приближаваше се все повече, а в това време момчето в перата се изправи, мина зад гърба на голата млада жена и хвана нещо с ръце.

По дяволите.

Въжето на шията ѝ.

Удушена и положена в кръг от светлина.

Миа се промъкна още по-близо. Сега или никога — беше ѝ ясно. Щеше да я убие, ако не направи нещо. За пореден път тя вдигна пистолета пред окото си, но все още не виждаше накъде сочи цевта.

Ненадейно се чу шум — идваше от небето. Покритото с пера момче инстинктивно се изправи и слисано се загледа в облаците.

Бръмчене.

Хеликоптер.

Все пак я бяха разбрали.

После…

Филмът, който Миа Крюгер щеше да превърта в главата си всяка нощ седмици наред.

Пот на възглавницата.

Плач с глас.

Забавен каданс.

Покритото в пера момче изумено гледа към небето, търсейки източника на шума, който оглася тихата гора.

Мириам става. Ръцете ѝ са вързани на гърба.

Хеликоптер.

Звукът на спасението.

Звукът на свободата.

Тя се затича.

Миа вдигна пистолета и изскочи на полянката.

Не, не.

— Мириам!

Обърканото от неочакваните събития момче, хеликоптерът в облаците, Миа, изненадващо задала се срещу него, пистолетът ѝ в ръцете му — присвоеният ѝ „Глок“. Той все още недоумяваше какво се случва.

— Мириам!

Филмът продължаваше.

Голото тяло с вързани на гърба ръце тичаше към звука на свободата, към ръба на пропастта.

Не, Мириам, не.

Хеликоптерът се показа. Покритото с пера момче насочи дулото на пистолета към нея, но Миа не забеляза изстрелите, проехтели в краката ѝ. Имаше неподозирани сили.

— Мириам!

Тя вдигна пистолета пред очите си, втурвайки се през поляната. Шум от перките на механичното животно, кръжащо над ръба на бездната.

После се изгуби.

Миа дори не забеляза метала, проникнал в краката и раменете ѝ.

Падна в пропастта.

Мъжът, покрит в пера. Очите му не разбираха какво се случва, когато Миа най-накрая го видя в мерника и изпразни пълнителя в него.

— Мириам!

Белите му пръсти изпуснаха пистолета, а той падна на колене на студената земя.

Нямаше как да види лицето на Мунк, но все пак усети погледа му от металното животно, как извръща очи при вида на голото момиче, полетяло в пропастта.

Последните три изстрела попаднаха в целта пред взора на Миа.

Неопределимо изражение.

Кожа под тресящи се пера.

И после издъхна.

Почти в несвяст, тя се приближи към урвата и видя разкривеното голо бяло тяло, проснато там долу.

Мириам.

Миа се свлече на колене, вече нямаше сили да остане в съзнание. Пистолетът се изплъзна от пръстите ѝ.

Не.

Моля те.

Шумът от хеликоптера заглъхна.

Сетне…

Скъпа Мириам.

… вече не беше там.