Совата

13.

Габриел Мьорк спря пред павилиона с изложени вестници на ъгъла на улица „Марибуесгата“. Завладя го ясният спомен как за първи път стоеше тук, точно на това място, преди шест месеца, изключително притеснен от бъдещата си работа в полицията. Тогава младият хакер нямаше никакъв опит като полицейски служител, всъщност нямаше никакъв професионален опит. Получили бяха името му от Центъра за правителствени връзки — МИ-6. Дешифрира изключително труден код, качен в интернет от английската разузнавателна служба: Can you crack it? Оказа се тест за набиране на кадри и го информираха, че го е решил правилно, но за да получи работата, условието е да бъде британски гражданин. Габриел забрави за случката, ала един ден неочаквано му се обадиха. След кратко събеседване по телефона Холгер Мунк го назначи веднага.

Шест месеца — сега му се струваха цяла вечност. В началото се притесняваше, чувстваше се доста неудобно, приеха го обаче добре и сега беше важен член на екипа. Полицай? Никога не се бе виждал като такъв, но сега не можеше да живее без работата си.

Габриел извади картата си и получи достъп до жълтата сграда. Девойка. Намерена гола в гората в Хюрюм. С цвете в устата. Изтръпна при спомена за снимките. Не бяха разследвали подобно престъпление от случая с момиченцата, висящи от дървета. Тогава той едва не повърна. Първата му мисъл бе, че е допуснал огромна грешка — да приеме работата — но слава богу, бяха открили извършителя.

И той бе допринесъл за това.

После Мунк го извика в кабинета си и му благодари, заяви: нямаше да се справим без теб, Габриел. И Габриел се почувства толкова горд: за първи път в живота си бе част от нещо важно.

Доближи картата си до вратата на асансьора и миг преди да натисне бутона за третия етаж, чу зад гърба си познат глас.

— Изчакай ме!

Габриел се извърна и трепна при вида на устремената към него Миа.

— Благодаря — каза тя задъхана, докато вратите на асансьора се затваряха.

Миа Крюгер.

— На работа ли се връщаш?

Габриел усети как се изчервява, но се надяваше тя да не забележи.

— Да, така изглежда. Сигурно трябваше да ги пратя по дяволите, как мислиш?

— Сигурно — усмихна се Габриел.

— Добра ли се до контактите?

— Какво?

— Телефонните ѝ контакти. На Камила Грийн. Момичето в гората.

— Не — отговори Габриел. — Отнема време, но работим по въпроса. Знаеш как е. Бюрокрацията и всичко останало.

— Защо просто не им хакнеш системата и не ги вземеш оттам?

— Мунк обича всичко да става законно — отвърна Габриел с леко смутена усмивка.

— Знам — засмя се Миа.

Тя излезе първа в коридора, прокара картата си по четеца, задържа вратата отворена за Габриел и я затвори след себе си. В този момент се появи Мунк.

— Нали казах единайсет? Единайсет значи единайсет, а не единайсет и петнайсет.

Той тръсна глава и влезе в залата.

— Опа — подсмихна се Миа.

— Напоследък е в много лошо настроение — отбеляза Габриел, сякаш се извиняваше.

— Очевидно.

Миа явно не се бе засегнала особено.

Мунк се провикна от залата за заседания — с плътен, боботещ глас, като мечка, събудена от зимен сън — днес очевидно наистина бе в лошо настроение.

Миа Крюгер.

Габриел се радваше, че се е завърнала.

14.

— Добре — започна Мунк, който бе заел обичайното си място пред екрана.

Габриел Мьорк забеляза усмивките на колегите си, когато Миа влезе в залата.

— Лунен лъч! — засмя се Лудвиг Грьонли и я прегърна.

Анете Голи също се приближи да ѝ подаде ръка, а засменият Ким Колсьо вдигна палец от мястото си.

— Добре — повтори Мунк. — Както виждате, Миа се върна и това адски ни радва. Ако се чудите на кого да благодарите, заслугата е моя. Държа да отбележа, че за пръв и последен път сервилнича пред Микелсон, но в случая според мен си заслужаваше.

Мунк си позволи да се подсмихне, включвайки проектора.

— Къде е Къри? — неочаквано попита той.

Тогава и Габриел забеляза, че набития полицай го няма.

Мунк огледа залата, но му отговориха само с поклащане на глава.

— Нищо не съм чул за него — обади се Ким.

— Хубаво. — Мунк натисна бутона.

На екрана се появи снимка. Мъртвото момиче, но тук все още беше живо и се усмихваше на фотографа — напомняше на училищна снимка.

— Вчера получихме потвърждение, че момичето, намерено в Хюрюм, е Камила Грийн. На седемнайсет години. Родена е през 1995 г. Дете от дом. Майка ѝ е починала при катастрофа, когато тя е била малка, а баща ѝ е французин — някой си…

— Лоран Клеменц — изстреля Лудвиг Грьонли.

— Добре, благодаря, Лудвиг. Още не сме се свързали с него — продължи Мунк. — А и според Хелене Ериксен Камила Грийн е общувала съвсем малко с него. Гостувала му е няколко лета, но постепенно Норвежката служба за закрила на детето е поела грижата за нея.

— Извинявай, Хелене коя? — Юлва беше вдигнала ръка.

Габриел видя как Юлва поглежда скришом към Миа Крюгер, чувството му бе познато. И той го беше изпитал първия път. Страхопочитанието, когато седиш в една стая с Миа Крюгер и се притесняваш да не кажеш или да не направиш нещо погрешно.

— Не се притеснявай, Юлва. Нощта беше дълга. Съжалявам, че не всички са в течение на събитията след последното ни заседание.

Той се прокашля и отпи глътка от минералната вода на бюрото пред него.

— Хелене Ериксен… — Мунк погледна Грьонли. — Нямаме нейни снимки, нали?

Лудвиг поклати глава.

— Добре, във всеки случай Камила Грийн е израснала при няколко различни семейства, но очевидно никъде не се е чувствала у дома си.

Мунк разлисти записките си.

— Отбелязали сме четири адреса, но отвсякъде е бягала, докато на петнайсет не е попаднала в Хюрюмланския разсадник.

Явно Мунк очакваше въпроси, защото вдигна длан към присъстващите.

— Да, Хюрюмлански разсадник, ще обясня, ще обясня. Във всеки случай… докъде бях стигнал?

Потисна прозявка, изглежда не беше спал много и това вероятно обясняваше защо бе посрещнал с такова недоволство Габриел и Миа отвън, в коридора.

— Хелене Ериксен — подсказа Юлва.

— Отлично, благодаря — продължи той. — Вчера се свързахме с директорката на Хюрюмланския разсадник, Хелене Ериксен — тя е подала сигнал за изчезването на Камила Грийн преди три месеца. С Лудвиг я заведохме в Института по съдебна медицина и тя потвърди, че намереното момиче е Камила Грийн.

Мунк замълча за момент и отново погледна към Грьонли.

— Какво стана с нея?

Лудвиг въздъхна и поклати глава.

— Не беше особено добре. Изпадна в шок.

— Нали я изпрати до вкъщи?

Лудвиг кимна.

— И там имаше кой да я посрещне и да се погрижи за нея?

Лудвиг повторно кимна.

— Някакъв Паулус. Помощникът ѝ, изглежда е дясната ѝ ръка.

— Чудесно. — Мунк пак се разрови в записките си.

В залата се възцари тишина и никой не продума, преди Мунк отново да натисне бутона. Този път се появи снимка от местопрестъплението, вече я бяха виждали: момичето, Камила, лежеше гола върху калуната, в необичайна поза, с бяло цвете в устата.

— Този Паулус… — поде Мунк и за пореден път хвърли поглед към Грьонли.

— Не, още нямаме негови снимки.

— Добре, във всеки случай този Паулус е един от някогашните обитатели на Хюрюмланския разсадник, а сега, доколкото разбрахме, заема много отговорна позиция. Тази сутрин ни изпрати списъка на всички пансионери, служители, учители и другите, свързани с това място.

— Извинявай — отново се обади Юлва, очевидно леко смутена. — Хюрюмлански разсадник? Що за място е това?

— Съжалявам. — Мунк подпря чело с ръка и отново потисна прозявка. — Лудвиг, би ли обяснил?

— Окей. — Лудвиг погледна листовете на масата пред себе си. — Хюрюмланският разсадник е дом за младежи в затруднено положение. Основала го е Хелене Ериксен през есента на 1999 г. и е частна собственост, но получава субсидия от държавата. Освен това е свързан с други учреждения и инстанции — Педагогическо-психологическата служба, Регионалната секция по хранителни разстройства в „Юлевол“, психиатричната болница в Дикемарк. Проведох няколко телефонни разговора и никой не даде лоша оценка на заведението. Изглежда, децата и младежите, които не са се приспособили към никое друго място, наистина са имали полза от пребиваването си в Хюрюмланския разсадник. Някои са живели там години наред.

Той отново разлисти записките си.

— Да, не разполагахме с много време, но хората, с които разговарях, похвалиха дома и в не по-малка степен въпросната Хелене Ериксен. Изглежда е била почти като майка за тези деца и младежи. Днес ще продължа проучването, но досега не съм открил нищо, злепоставящо заведението или пък нея; тъкмо обратното.

— Отлично, Лудвиг, благодаря. Ъъъ…

— Аз ли сега? — попита Ким Колсьо с кисела усмивка.

— Да, давай, Ким — подкани го Мунк.

— Отрядът ни е на място, откакто я открихме — подхвана Ким. — Чукахме по вратите, претърсихме цялата област, но що се отнася до веществени улики, разполагаме с малко. Местността е популярно място за излети, има много туристи, така че по-добре да забравим за отпечатъци от обувки, иначе ще се наложи да проверим обувките на половин Бюскерю. В околността не намерихме друго. Според мен е странно, но продължаваме да търсим. Изискахме максимален брой хора от Свелвик, Рьойкен и Санде и ще обикаляме, докато не открием следа — все някъде трябва да има нещо, което да ни е от полза. Претърсваме голям район, затова става бавно, но сме мобилизирани и още работим. Имаме, разбира се, и някакви веществени следи, но вие вече сте ги видели. Перата, свещите, цветето в устата — лилия по всяка вероятност. А, да, разполагаме и със свидетелски показания.

Прокара пръст по айпада си.

— Олга Люн, пенсионерка, живее до шосето, от което тръгва пътеката към мястото, където я намерихме. Каза, че е видяла бяла камионетка с лепенка отстрани; минала покрай къщата ѝ, по нейни думи „веднага след дневния журнал“, и се върнала по същия път, пак по нейни думи, „точно преди вечерните новини“.

Присъстващите се подсмихнаха. Не беше трудно да си представиш възрастната жена, която определя часа по редовната програма на „Ен Ер Ко“.

— Лепенка, така ли? — Миа за първи път отвори уста.

— Да, така каза.

— Лого ли?

— Вероятно това е имала предвид.

— Но не е споменала чие лого?

Ким отново потърси в айпада си.

— Не виждам да е отбелязано нещо. Получих доклада от местен служител, но мислех да отида там и лично да говоря с нея.

— Чудесно, Ким. Благодаря! Габриел?

Габриел Мьорк, потънал в собствените си мисли, се стресна, когато си чу името.

— Да?

— Списъкът с контакти?

— Изискахме го и процедурата е задействана.

— Отлично — кимна Мунк.

Габриел погледна към Миа Крюгер и тя му смигна.

— Хубаво — обобщи Мунк. — Миа?

Младата жена стана и отиде пред екрана. Мунк ѝ подаде дистанционното за проектора и седна на един стол до пюпитъра. Миа затъкна дългата си тъмна коса зад ухото, прокашля се и показа първата снимка.

— Нямах много време да ги разгледам. Получих ги едва вчера — усмихна се оправдателно тя. — Но според мен тук има някои изключително важни за нас обстоятелства. Трябва да подберем върху какво да се съсредоточим, да обмислим различните насоки.

В залата настана пълна тишина, а Миа се обърна към екрана.

— Без съмнение е планирано, при това планирано дълго време. Най-напред ми направи впечатление, че местопрестъплението много прилича на мизансцен, почти като игра е, не намирате ли?

Миа смени няколко снимки, без да дочака отговор.

— Перуката. Перата. Свещите около нея. Голотата ѝ. Позицията на ръцете ѝ. Цветето в устата. Това е ритуал. Жертвоприношение. Това, естествено, беше първата ми мисъл, а вероятно и вашата. Както виждате…

Миа пристъпи към екрана и посочи различни точки на снимката.

— Разположението на свещите. Петоъгълник. Това е пентаграма. Веднага извиква асоциации, нали? Все пак е добре познат символ. Врата към… да, мрака, Дявола — в момента не правя заключения, само изброявам непосредствените си асоциации, но за мен е несъмнено, че имаме работа с човек или група хора с подобни интереси. Към окултизма. Към сатанизма.

Миа погледна присъстващите в очакване на въпроси, но всички седяха в пълна тишина.

— Разбирате ли какво имам предвид?

Някои кимнаха, но никой не продума.

— Чисто голо младо момиче, положено върху постеля от пера сред свещи, подредени под формата на пентаграма, а доколкото разбрах, липсват следи от сексуално насилие, нали?

Миа погледна Мунк и той поклати глава.

— Не е ли така? — Тя показа още една серия снимки. — Девицата — спря се на близък план на момичето, Габриел едва го понесе.

— Това е смисълът на всички подобни ритуали, нали?

Все още никой не се обаждаше.

— Не казвам, че Камила Грийн е била девствена. Малко седемнайсетгодишни момичета днес са девствени, но непременно трябва да отчетем факта, че не е била изнасилена, че е положена сред тези символи гола и чиста, разбирате ли?

Миа се пресегна към бутилката минерална вода на Мунк, отпи глътка и се отнесе в мислите си.

— Миа? — леко се прокашля Мунк.

— Какво? — изгледа го тя. — А, да. Извинявай.

Натисна още веднъж бутона и се появи нова снимка.

— И така — поде Миа. — Не разполагах с особено много време, за да разгледам снимките, затова в момента говоря от външна гледна точка. Не съм навлязла в тях, само се опитвам да разясня какво се вижда отвън. Какво ни показват? На нас, зрителите. Следите ли мисълта ми?

Вдигна глава и се усмихна на колегите си. Тук-там някои кимнаха, макар Габриел Мьорк да знаеше, че и останалите, също както и той, седят като плахи студенти на лекция.

— Добре — продължи Миа. — Значи гледната ни точка е външна. В момента гледаме отвън.

Пак натисна бутона. Появи се нова серия снимки, този път по няколко на ред — същите, които вече бяха видели.

— И така, някой я е оставил там. Гола. Положил я е. Изложил я е. Седемнайсетгодишна девойка. Камила Грийн. Затова после се запитах…

Миа се унесе за пореден път, но не за толкова дълго, че да се наложи Мунк да се намеси.

— Дали целта му не е била да я открием? Дали не ни я показва? Това е важен въпрос.

Погледна началника на отдела — в момента той приличаше на студент, както и всички останали, но все пак ѝ отвърна с кимване.

— Със сигурност — прокашля се Мунк.

— Нека сега се спрем на — да го кажем така — по-техническата страна — подхвана Миа.

Натисна още няколко пъти бутона на дистанционното, докато намери снимка не от местопрестъплението, а от училище.

— Камила Грийн е била напълно здраво, нормално момиче. Имала е, разбира се, проблеми, била е лишена от родителска грижа, живяла е в нещо като дом, този…

— Хюрюмлански разсадник — вметна Мунк.

— Точно така, но технически това няма отношение към случая. Да се върнем на миналото ѝ. Да видим…

Други снимки.

— Преди да изчезне, Камила е била с нормално тегло. Когато са я намерили обаче, е изглеждала ето така.

Габриел едва понасяше гледката.

— Слаба. Изпита. Със синини и рани по коленете.

Миа смени слайда.

— На лактите…

И още веднъж.

— По дланите. Въпросът е технически: изчезнала е преди три месеца. Тогава е била здрава тийнейджърка. После я намираме в този вид. Какво можем да кажем? Чисто технически.

Погледна към залата.

— Държали са я в плен — предположи Ким Колсьо.

— И аз мисля така. — Миа пак отпи от бутилката пред себе си.

Габриел сведе поглед. Не издържа на снимката. В плен? Забеляза, че не само на него му е непоносимо.

— Има ли въпроси? — попита Миа.

Мина известно време в тишина.

— Чудех се за това с… храната за животни — колебливо се обади Юлва.

Габриел погледна към новото момиче. Беше съвсем бледа, сякаш не разбираше на какво точно е станала свидетел току-що. Той знаеше какво ѝ е. Беше се почувствал по същия начин първия път, когато седеше в заседателната зала, гледайки снимки от свят, познат му преди това само от вестниците.

— Точно. — За миг Миа пак се унесе.

— И…? — напомни за себе си Юлва.

— Животно — изрече Миа.

— Как така?

— Не сте ли съгласни?

Тя вдигна очи към присъстващите.

— Животно ли?

— Да, не мислиш ли, Ким?

— Не знам какво да мисля, Миа — отвърна тихо Ким. — Какво имаш предвид под животно?

— Отнасяли са се с нея като с животно.

Миа пак надигна бутилката с вода.

— Но защо? — още веднъж се обади новото момиче, Юлва, с все така бледо лице.

— Ами не знам — сви рамене Миа. — Както ви споменах, получих снимките вчера. Това са само първоначалните ми размисли.

Отправи въпросителен поглед към Мунк и той ѝ даде знак да седне.

— Добре, чудесно — усмихна се, а Миа се върна на мястото си.

Настъпи продължителна тишина.

Другите познаваха Миа и бяха наясно със способностите ѝ, но новата, Юлва, сякаш все още не разбираше какво се е случило.

Мунк се изправи и отново застана пред екрана.

— Хубаво.

Пълният началник се почеса по брадата, очевидно бе получил храна за размисъл.

— Според мен ни е нужна по цигара — плесна с ръце той. — Само няколко бързи дръпвания и продължаваме. Става интересно.

Никой в залата не каза нищо, но Габриел забеляза леката усмивка на Ким Колсьо. От целия отдел пушеше единствено Мунк, така че паузите бяха само заради него.

Той си навлече палтото и излезе на верандата, а другите останаха по местата си.

— Интересно — изуми се Ким Колсьо. — Какво му става днес?

Миа сви рамене.

— Ами… — понечи да каже нещо Лудвиг Грьонли, но моментално млъкна.

— Какво, Лудвиг? — Ким погледна въпросително Грьонли, който явно не искаше да отговори.

— Може би е редно сам да го каже — смотолеви Лудвиг. — Ако изобщо е решил да сподели с нас, не съм сигурен.

— Какво? — полюбопитства Миа.

Лудвиг се поколеба, но все пак измъкна един от листовете на масата пред себе си и го приплъзна към нея.

— Получихме списъците преди час.

— Какви списъци?

— На служителите. В Хюрюмланския разсадник.

— Дяволите да го вземат — изруга Миа.

— Какво има? — попита Ким Колсьо.

— Ролф Люке — измърмори тя.

— Кой, по дяволите, е Ролф Люке? — Ким взе листа от ръцете ѝ.

— Гаджето на Мариане.

— Коя Мариане?

— Мариане Мунк — колебливо уточни Лудвиг.

— Бившата му жена? — изненада се Ким.

— Мда — кимна Лудвиг Грьонли. — Гаджето на Мариане Мунк. Ролф Люке. Работи там.

— О, по дяволите! — изруга и Ким.

— Нали? — промърмори Грьонли и пъхна листа обратно в купчината миг преди Мунк да се върна от верандата и да си съблече палтото.

15.

Ужасно притеснена, Исабела Юнг стоеше пред огледалото в стаята си. Никога не ѝ се бе случвало. Наистина никога. Толкова бе странно. Преди няколко месеца психологът ѝ предложи това място и тя прие, както обикновено — whatever, не ми пука — но сега всичко бе съвсем различно.

Цял живот постъпваше и излизаше от институции. Също и там, в Хамерфест. Наричаше го „там“, защото не беше родното ѝ място, не виждаха ли? Искаше да живее във Фредрикста с татко, но той не се бе оказал достатъчно добър родител, затова нямаше как. Не и според Службата за закрила на детето. Какво значение има, че си попийва, че невинаги е вкъщи? Тя може да си готви сама. Може да си приготви ученическата чанта и да отиде до автобусната спирка. Но не, трябвало да се премести при мама.

Мама.

Исабела Юнг потръпна при тази мисъл. За момент се почуди дали да не се гримира малко по-различно, може би е добре да си облече нещо по-хубаво, някаква блуза, не суитшърта и скъсаните панталони, макар с цялото си същество да съзнаваше, че Хелене изобщо не се вълнува от подобни неща.

Мама.

Изруга безгласно. Тази отвратителна жена не ѝ е майка. Не разбираха ли? Татко е много по-добър. Майките ги е грижа за децата им. Говорят мило. Хвалят те. Не се оплакват по цял ден. Не хулят. Не ти казват, че си грозна. Че нищо не умееш. Нищо нямало да излезе от нея. Не ставала за нищо, колкото и добра ученичка да беше, колкото и ласкаво да се изказваха за нея учителите ѝ, колкото и старателно да подреждаше стаята си. Мъмрене, винаги мъмрене, нито една прегръдка, нито една добра дума, никога. И така попадна в институция, после във втора, накрая се умори и избяга. Пропътува на стоп цялото разстояние. Сто и шейсет мили4. Прибра се във Фредрикста без проблеми. Толкова ли беше трудно? Намираше начин да се справя сама, стига да не ѝ се налага да живее при мама. Какво значение има, че татко е шофирал в нетрезво състояние и излежава присъда. Нали тя съумява да се грижи за себе си? Но не. Не ѝ позволиха. Отново я отведоха и този път я настаниха в Регионалната секция по хранителни разстройства в Осло, защото не се хранеше, защото бе тънка като вейка.

След този случай прати всички по дяволите.

Whatever.

Не ми пука.

Но дочу слухове. От момичетата в Регионалната секция по хранителни разстройства. Там било добре. В Хюрюмланския разсадник. Не било като по другите домове. Тъй че когато психологът ѝ го предложи, тя неохотно се съгласи и ето я — стои пред огледалото, изумена колко силно желае срещата да мине добре и да ѝ позволят да остане.

Първият ден не я обнадежди особено. Очакваше да стане както винаги, като на всички останали места. И тук имаше правила. Теренът се състоеше от главна постройка, където се намираха канцелариите и класните стаи — защото трябваше да ходят на училище, длъжни бяха, и макар програмата да не изглеждаше трудна, през последните години ѝ бе писнало от учители. Освен това имаше голям интернат, където живееха момичетата, малък — за момчетата, три обширни оранжерии, тук-там се издигаха неголеми постройки, няколко бараки за инструменти, за колите бе предвиден гараж. Първия ден Хелене разведе Исабела и ѝ даде карта с обозначения къде им е позволено и къде забранено да се движат. Как ли пък не, помисли си тя, ще ми казват къде да ходя. А имаше и конкретни разпоредби. Всички бяха длъжни да стават в седем часа, закуската бе в осем, после — или работа в оранжериите, или учебни занятия до обяд в зависимост от деня от седмицата. Следобеда също прекарваха в труд, докато не стане време за вечеря — в шест — и едва тогава разполагаха със свободно време до единайсет часа, когато всички трябваше да са по леглата и гасяха лампите. Никой нямаше право да напуска територията на разсадника, освен ако не получи задача — например, да достави цветя по поръчка. По цял ден нямаше нито интернет, нито телевизия, само между осем и десет вечерта. И достъпът до телефоните бе ограничен. Получаваха ги след вечеря и трябваше да ги върнат, преди да си легнат. След като я разведоха, Исабела си помисли „няма да остана дълго тук“, само че изобщо не стана така.

Не мина много време и тя намери своего рода покой. Имаше нещо в атмосферата на това място. Никой не мърмореше. Никой не се оплакваше. Тук всички изглеждаха доволни. Исабела Юнг бързо разбра, че заслугата е на Хелене. Хелене не приличаше на другите възрастни, не се държеше високомерно — не си нормална, нещо с теб не е наред, аз знам по-добре, трябва да ме слушаш. Изобщо не беше такава. Хелене почти винаги се държеше приветливо, но не идиотски и престорено — просто си беше такава. Ако се налагаше да ги научи или да им покаже нещо, винаги им отделяше много време, отнасяше се с разбиране и търпение, оставяше ги да пробват няколко пъти, а ако искаха да направят нещо другояче, им позволяваше. Само след няколко седмици Исабела, излегнала се на леглото в малката стая, си помисли:

Искам да остана тук.

За първи път от дълго време се почувства… да, почти щастлива. В повечето други институции, където бе живяла, никой не се интересуваше с какво се занимава, стига да не нарушава правилата. Сутрин ставаше късно. Стоеше будна до колкото си поиска вечер. Прекарваше часове в интернет, гледаше сериали, клипове в Ютюб, киснеше във фейсбук, чатеше, по някое време от дългото заседяване пред екрана, започваше да ѝ мъждука пред очите, все едно мозъкът ѝ повръщаше. Със сигурност не би повярвала, че ще ѝ се понрави да става толкова рано, в седем — боже мой, за да работи! Но ѝ хареса.

Усети го още с първото влизане в голямата оранжерия. Там отглеждаха орхидеи. Изпита чувството, че си е у дома. Паулус отговаряше за тях. Беше много готин. Със сини очи и дълги кестеняви къдрици, изключително мил и услужлив, също като Хелене. В началото ѝ бе трудно да усвои всичко, да се научи как се правят различните неща, но след време вече нямаше търпение да стане сутрин. Понякога дори се събуждаше преди седем, от само себе си, преди будилникът да иззвъни, изгаряше от нетърпение да отиде в оранжерията.

Исабела реши все пак да не се гласи, навлече си обичайните панталони и суитшърта, огледа се за последен път и излезе от стаята. Впрочем, беше го решила отдавна, след като едно дете в училището в Хамерфест я беше тормозило за нещо — дори не помнеше за какво. Аз съм си аз, а хората имат право и да не ме харесват. Оттогава се стараеше да живее според този принцип, макар невинаги да беше толкова лесно.

Затваряйки вратата след себе си, видя цветето на пода. Бяла лилия? Защо на пода пред стаята ѝ има бяла лилия? Известно време я изучава и чак тогава видя бележката на вратата.

Исабела Юнг бързо се огледа в двете посоки на коридора, а бузите ѝ пламнаха.

Някой е оставил цвете на земята. Залепил е бележка на вратата ѝ. Бил е там, а дори не е посмял да почука, само е оставил цветето и бележката и се е изнизал.

Харесвам те.

Отдолу имаше рисунка. Нещо, наподобяващо подпис. Който е подхвърлил цветето, се е притеснил толкова, че не се е осмелил да си напише името, а вместо това е нарисувал нещо. В началото не отгатна какво, но постепенно се досети какво би могло да бъде. Птица, рисунката определено наподобяваше птица с големи очи — навярно сова? Исабела поднесе цветето към носа си и отново огледа коридора, сърцето ѝ биеше бързо.

Харесва ме?

Таен обожател?

Исабела Юнг се върна в стаята, внимателно пъхна цветето и бележката под възглавницата, после заключи и се понесе с леки стъпки надолу по външните стълби.

Стигна едва до ъгъла на интерната и разбра, че се е случило нещо лошо.

Там стоеше Сесилие, едно от момичетата, които харесваше най-много, и разплакана прегръщаше Сюне — Сюне също ѝ беше симпатична.

— Какво има?

— Не чу ли? — изхлипа Сесилие.

— Не. Какво се е случило? Кажи.

— Намерили са Камила.

— Камила Грийн?

Сесилие кимна.

— Мъртва е. Убита. Намерили са я в гората.

— Господи! — заекна Исабела.

— Хелене иска всички да се съберем в класната стая — проплака Сесилие.

— Божичко! Но… Как…?

Прекъсна ги Паулус, викаше ги от другия край на двора.

— Момичета, Хелене ви чака. Идвате ли?

Момчето с тъмните къдрици звучеше неимоверно тъжно. Като че ли нямаше глас.

Исабела Юнг притисна към себе си Сесилие и леко я погали по косата. Прегърнати, трите бавно се отправиха към главната постройка.

16.

Часът беше вече шест и над града се спускаше тежък мрак; Мунк и Миа пътуваха с черното ауди към Хюрюмланския разсадник. Ако зависеше от Миа, щяха да потеглят много по-рано, веднага след заседанието, защото оттам трябваше да започнат — да говорят с тази Хелене Ериксен, да добият представа за живота на Камила Грийн — но Мунк беше категоричен: „не, не преди шест“.

Налагаше се да дадат на Хелене Ериксен време да уведоми всички, затова се забавиха. Да съобщи трагичната новина на обитателите на интерната, познавали Камила Грийн, преди да нахълта полицията. Затова натам пътуваха само те двамата, а не да се струпа цялата орда с гръм и трясък, както той се бе изразил. С това Миа бе съгласна. Група младежи с тежко минало, възможно е някои да имат и проблемни отношения с полицията, с авторитетите по принцип. Цял конвой със сирени по-скоро би навредил, отколкото да помогне, когато издирват необходимата им информация, но ако зависеше от Миа, щяха да се отправят натам много по-рано. Защото усещаше, че нещо ѝ се изплъзва. Не беше видяла нещо. На снимките. Необяснимо защо Миа чувстваше, че са притиснати. Не разполагаха с време за губене.

Твърде нетърпелива.

Навярно бе такава. Мунк бе много по-уравновесен, много по-спокоен. Макар днес да се държеше странно, благодарение на списъка, показан ѝ от Грьонли, тя бе разбрала причината за поведението му.

Извади едно драже от джоба на якето си и отвори прозореца, а Мунк запали поредната цигара, завивайки по Е18. Още от пет беше тъмно — дълбок, всепоглъщащ мрак, тя не го обичаше. Това време на годината. Никога не бе харесвала студа. Трайно ги обгръщаше черен покров, сякаш светът не бе достатъчно нечовечен, та бяха принудени в продължение на месеци да живеят без светлина. Миа отново потъна в топлината на съня за Сигри в полето, но го пропъди, потръпна при мисълта, че преди по-малко от двайсет и четири часа беше отворила капачето и погълнала съдържанието на първото шишенце.

Той я бе спасил. Игра на случая. Ако Мунк не беше потропал на вратата, тя вече нямаше да е тук. Пъхна пръсти в гърлото си и повърна хапчетата. Сега леко се засрами. Беше си обещала да опита, а толкова бързо се бе предала.

Миа се наведе и докосна дигиталното табло пред тях, усили отоплението докрай. За секунда се поколеба, но не виждаше друг начин, нямаше смисъл да се прави, че не знае.

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита тя.

— Какво да ти кажа?

— Стига, Холгер, видях списъка, всички го видяхме. Недоумявам как си си го представял.

— Кое? — Мунк отново се престори, че не разбира, макар очевидно да знаеше за какво става въпрос.

— Ролф. Ролф е учител там.

Той сякаш понечи да си запали цигара, но се отказа и продължи да се взира в мрака през предното стъкло.

— Знаеш какво означава това — не можеш да работиш по този случай. Ако Микелсон разбере, ще те отстрани. Какво си въобразяваш, Холгер? Дяволски необективен си и не казваш нищо на останалите от отдела и…

— Добре, добре — прекъсна я раздразнен, помълча за момент, загледан в шосето, после продължи: — Ще се женят — промълви Мунк, без да я поглежда.

— Кой?

— Мариане и Ролф.

Миа поклати глава.

— Какво общо има това с разследването?

Мунк мълчеше.

— О, хайде, Холгер. По-умен си от това — въздъхна Миа.

— От кое?

— Трябва ли да го казвам?

— Да кажеш кое?

Сега Мунк очевидно бе ядосан или по-скоро възбуден. Престрои се в лявата лента, задмина един камион, после се върна вдясно, пресегна се за кутията цигари в жабката и този път запали.

— Холгер — отново въздъхна Миа. — И без да съм психолог, съм наясно какво си мислиш, но е глупаво, не е ли така?

— Кое? — пак попита Мунк, макар очевидно да знаеше какво ще каже тя.

— Ако по някакъв чудодеен начин Ролф Люке се окаже замесен, Мариане, естествено, ще го напусне и тогава няма да има пречка да се съберете отново. Стига, Холгер. Холивудски филм с лош сценарий и хепиенд. Не ти подхожда.

Тя му се усмихна и се зарадва, че след известно колебание и той ѝ отвърна с усмивка.

— Понякога адски ме дразниш, знаеш ли?

— Да, да, знам. Но някой трябваше да го каже.

Мунк тръсна глава, сякаш да подчертае детинското си поведение.

— Донесе ѝ голям букет цветя — сподели той с лека въздишка.

— Съжалявам — отвърна Миа. — Но, по дяволите, десет години… Минали са десет години.

— Знам, Миа.

— И какво ще правим?

— С кое?

— С това, че е служител там, а ти си пристрастен и не бива да работиш по разследването.

Мунк натисна газта, задмина поредния камион, отново въздъхна и отговори:

— Ще го зачеркнем от списъка на заподозрените при първа възможност.

— Това ще свърши работа — кимна Миа. — Ясно е, че не е замесен.

— Разбира се, че не е.

— Значи, ще се уверим и ще го махнем от списъка.

— Точно така — потвърди Мунк.

— Според мен това е достатъчно.

— Достатъчно е, естествено.

— Проблемът е решен — кимна Миа.

— По начало нямаше проблем.

— Напълно съм съгласна — усмихна се тя.

— Къде, по дяволите, е Къри? — запита се Мунк, когато стигнаха Аскер и свиха по отклонението за областния път 167.

Очевидно искаше да смени темата и Миа с радост прие. Получила беше и потвърждението, и нужния ѝ отговор. С началника ѝ наистина ставаше нещо необичайно. Знаеше колко държи той на Мариане, но се изненада, че след десет години го приема толкова тежко, и му съчувстваше.

— Нямам представа — отвърна Миа. — Не си вдига телефона.

— Дявол да го вземе, трябва да дойде на работа! Наясно е какво ни се стовари на главата — изръмжа Мунк зад волана.

— Така е, но както отбелязах, не успявам да се свържа с него. Оставих съобщение и на Сюнива. И тя не си вдигна телефона.

— Изключено е да си позволя да загубя още един — процеди Мунк.

— Какво искаш да кажеш?

— Не чу ли?

— Кое?

Мунк я изгледа.

— Ким.

— Какво за Ким?

— Възможно е да ни изостави — въздъхна Мунк.

— О! — изненада се Миа. — Защо?

— Подал е молба да го преместят в Хьонефос.

— Ким? В провинцията? — изсмя се тя. — И защо му е да ходи там, за бога?

— И той ще се жени — измърмори Мунк. — Изглежда, напоследък е модерно.

— За кого ще се жени?

— Помниш ли онази учителка? Двете братчета?

— Разбира се — отвърна Миа. — Тобиас и Торбен. Намериха момиченцето на дървото.

Мунк кимна.

— Емилие Исаксен. С Ким се събраха, гаджета са и възнамеряват да осиновят двете момчета.

— Прекрасно! — усмихна се Миа.

Мунк се засмя.

— Да, радвам се за тях, но не и за нас. Не знам какво ще правим без Ким, а пък ако и проклетият Къри не дойде на работа…

— Ще му намериш добър заместник. Отдава ти се.

— Не му е позволено да си ходи, преди да приключим с разследването. Заявих му го ясно.

— И какво мислиш? — попита Миа, а в това време фаровете на колата осветиха една табела.

Хюрюмлански разсадник. 500 м.

— За този случай ли?

— Да.

— Нали ще си остане между нас?

— Дадено.

— Обзело ме е адски лошо предчувствие. Усещам нещо. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мрака — едва промълви Миа.

Мунк кимна колебливо, излезе от главния път и подкара по алеята към светлината, която като че ли идваше от оранжерия, някъде там далеч.

17.

В малкото бюро на Хелене Ериксен цареше скръб. Миа благодари мислено на Холгер, задето бе дал на светлокосата жена и на другите обитатели на интерната време да преодолеят шока. Щеше ѝ се въобще да не се бе налагало да идват, защото русата дама, седнала срещу тях, изглеждаше съсипана, почти не беше на себе си.

— Първо искам да ви благодаря, задето ни приехте толкова скоро — прокашля се Холгер и си разкопча палтото. — И разбира се, за съдействието ви снощи. Разбирам какъв шок е било за вас и съжалявам, че се налага да ви притесняваме с въпроси, които вероятно ще ви се сторят незначителни на фона на сполетялата ви трагедия. За нас е важно да започнем разследване възможно най-бързо. Знам, че това нито ще върне Камила, нито ще компенсира загубата ви, но извършителят ще бъде наказан за престъплението си, а това е нашата работа, така че…

— Разбира се — прекъсна го Хелене Ериксен.

Миа ясно долови, че тази жена е началникът тук. Имаше харизматична осанка, някакъв добронамерен авторитет.

— Чудесно — кимна ѝ Холгер. — Вече получихме списъка с всички служители и пансионери от вашия помощник…

— Паулус — подсказа Хелене Ериксен.

— Да, Паулус, благодаря — усмихна се Мунк. — Трябва ни също по-подробна информация за пациентите…

— Пансионерите — прокашля се Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, извинете. По-подробна информация за… пансионерите. Засега разполагаме само с имената им, но ни е нужен достъп до дневниците, до предисторията, та да добием по-добра представа кои са и какво им се е случило, защо са попаднали тук, нали ме разбирате?

Хелене Ериксен се замисли за момент, но накрая кимна.

Гордата квачка бди над пиленцата си.

Уважението на Миа Крюгер към жената, която току-що беше срещнала, нарасна. Убеди се в правотата на думите на Лудвиг Грьонли за дома.

— Отлично. — Мунк си прелисти бележника. — Така, само за да изясним: подали сте сигнал за изчезването на Камила на 19 юли, но след няколко дни сте се свързали отново с нас и сте го отменили. Защо?

— Сега, разбира се, се чувствам като идиот, но Камила е такава, тоест… беше такава.

Хелене Ериксен замълча за момент. Миа виждаше, че се бори със сълзите си, задето се налага да говори за Камила Грийн в минало време.

— Каква? — притече се на помощ Мунк.

— Неуравновесена.

— В какъв смисъл „неуравновесена“? — попита той дружелюбно, за да я улесни.

— Не, не неуравновесена, съжалявам, думата не е точна. Специална, Камила беше специална — поправи се Хелене Ериксен. — Не обичаше правилата и авторитетите. Често изчезваше, но винаги се връщаше, щом поиска. Такава си беше. Нали разбирате?

— Разбирам — потвърди Мунк. — Да повторим — била е обявена за издирване, а после…?

— Тук правилата са изключително строги — подхвана Хелене Ериксен. — На някои им харесва, на други — не, но това е положението, при нас е така. За да получиш нещо, трябва и да дадеш, нали?

Хелене леко се усмихна.

— И… тя…? — намеси се Мунк.

— На 18 юли Камила не се появи на вечерната практика, както се бяхме уговорили, и не беше в стаята си, когато проверихме на следващата сутрин, затова съобщих, че е изчезнала.

— А каква е причината да анулирате сигнала?

— След няколко дни получих съобщение от нея.

— Какво пишеше? — поинтересува се Мунк.

Хелене Ериксен въздъхна и поклати глава.

— Да не я търсим. Била добре. Заминала за Франция да види баща си.

— И вие повярвахте? — намеси се Миа, но веднага си даде сметка, че е твърде рязка.

— Какво искате да кажете?

— Нищо ли в съобщението не ви усъмни?

Хелене Ериксен погледна боязливо Мунк.

— Не, аз…

— Никой не ви обвинява в нищо, естествено — увери я той.

— Трябваше да го усетя. — Хелене Ериксен отново сведе поглед към бюрото пред себе си. — Но тя беше малко…

— Неуравновесена?

— Не, не… употребих неправилна дума, казах ви… своенравна — светлокосата жена вдигна очи към тях. — Своенравна е по-точно. Камила не обичаше да ѝ нареждат какво да прави.

— Значи съобщението е изглеждало истинско?

— Да.

— Имате ли някакво подозрение?

— За кое?

— Кой го е извършил?

— Не, абсолютно никакво — заекна Хелене Ериксен и пак отправи поглед към Мунк.

— Някой от живущите тук или от служителите да има съмнително минало? Да му е било толкова тежко, толкова трудно, да е толкова странен, че да му достави удоволствие да положи Камила върху постеля от пера и да напъха цвете в устата ѝ?

— Не… тоест как бих могла…

Очите ѝ изразяваха ужас.

— Нищо ли не ви хрумва? — продължи Миа, без да обръща внимание на настойчивия поглед на Мунк. — Когато я видяхте, не си ли казахте: „бил е той“ или „тя“?

За момент Хелене Ериксен замълча, вперила очи в Холгер Мунк, после ги сведе.

— Не — прошепна тя, вдигна глава и се взря в двамата следователи. — Не, не, разбира се.

Мунк изгледа строго Миа и сякаш се канеше да каже нещо, но ги прекъсна потропване на вратата и вътре надникна къдрокос младеж.

— Хелене, трябва…

Младежът спря по средата на изречението, забелязал, че не е сама.

— О, извинете, аз…

— Не, не се безпокой, Паулус — насърчи го Хелене Ериксен. — Какво има?

— Някои от момичетата… но не знаех, че… — поде той и хвърли поглед към Миа и Холгер.

— Може ли да го оставим за по-късно? — усмихна се Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, но… — заекна младежът.

— Ще почакаме — обади се Мунк. — Няма проблем.

Младежът на вратата впери поглед в Хелене, сетне бързо и притеснено извърна очи към Миа и Мунк, преди отново да погледне началничката си.

— Би било добре… сега. Ако е удобно?

— Сигурни ли сте, че можете да почакате? — попита Хелене Ериксен и отправи взор към тях двамата.

— Разбира се — кимна Мунк. — Разполагаме с цялото време на света.

— Чудесно, благодаря. — Тя се надигна от стола. — Веднага се връщам.

Вратата се хлопна зад нея и те останаха сами в малката канцелария.

Мунк погледна Миа и поклати глава.

— Понякога… — въздъхна той, но не довърши изречението.

— Знае нещо.

— Дявол да те вземе, Миа. — Мунк се хвана за челото.

— Какво? — разпери ръце Миа.

— Не можеш ли? Искам да кажа…

— Какво?

— Не е ли възможно да…

Мунк отново поклати глава и се вгледа в стената зад бюрото, от което току-що бе станала Хелене Ериксен.

— Знае нещо — повтори Миа и в същия момент вратата се отвори и високата жена се върна в стаята.

— Извинявам се за прекъсването. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и седна на стола.

— До регистъра на пациентите — с леко смущение припомни Мунк, като отново надзърна в бележника си.

— Пансионерите — поправи го Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, съжалявам — извини се той. — Кога ще получим достъп до него?

— Трябва да поговоря с нашия адвокат — отвърна Хелене Ериксен, — за да съм сигурна, че всичко е по правилата и няма да издадем поверителна информация.

Усмихна им се. Очите ѝ се бяха прояснили.

— Чудесно. — Мунк хвърли строг поглед към Миа, почеса се по брадата и отгърна бележника си на нова страница.

18.

В кабинета си на улица „Марибуесгата“ Габриел Мьорк седеше пред екраните със самодоволен вид. Младият хакер хранеше безрезервно уважение към Холгер Мунк, но както винаги на заседанието имаше пропуски. Възрастта му. Сигурно това бе причината. Мунк скоро щеше да навърши петдесет и пет, всъщност не беше чак толкова стар, но изглежда възпълният следовател бе забравил, че не живеят вече във времето, когато бе започнал кариерата си.

Младо момиче на седемнайсет години, Камила Грийн, бе намерено мъртво на полуостров Хюрюмлане с цвете в устата и никой не беше отворил дума за социалните мрежи. Габриел се поколеба дали да не вдигне ръка и да каже нещо, но се отказа. Мунк беше в странно настроение, навярно защото приятелят на бившата му съпруга фигурираше в списъка на служителите на разсадника. Така или иначе младежът усети, че моментът не е подходящ да дава уроци на шефа си как функционира светът днес.

По-добре да се заеме сам. Сигурно дори щяха да го похвалят. Той отпи глътка от колата до клавиатурата и захапа поредната дъвка. Фейсбук, Туитър, Тъмблр, Редит, Инстаграм. Мунк бе изключително способен следовател — Габриел отлично разбираше защо именно той оглавява отдела на улица „Марибуесгата“ — но що се отнася до нета и как младите хора общуват помежду си, главният следовател още живееше в каменната ера.

Габриел Мьорк намери във Фейсбук много профили с името „Камила Грийн“, но нито един не принадлежеше на девойката от познатите снимки. Момиче от Южна Каролина по бикини, възрастна дама от Флорида със снимка на котката си, жена от Швеция, девойка от Унгария, но никоя не беше търсеното момиче. Странно наистина — помисли си първо той — учудващо е, че я няма във Фейсбук — но после се заигра с имената и след като пробва няколко различни комбинации, най-сетне я откри.

cgreen

Профил във Фейсбук и в Инстаграм. Това намери. Прегледа два пъти снимките в Инстаграм, опитвайки се да намери пътя към полицая в себе си, да анализира находката си. Защото имаше нещо необичайно. Веднага забеляза. Наличното там бе твърде оскъдно. Съвсем малко публикации във Фейсбук. Незначително количество снимки в Инстаграм. Крайно нетипично за седемнайсетгодишно момиче. Няколко селфита. „Скучно ми е“ — под снимка как Камила се прозява, вероятно в стаята си в Хюрюмланския разсадник. „Утре ще яздя Уърлуинд!“ под снимка, на която показва палец нагоре и се усмихва — на същото легло и същия фон. Малко снимки на коне. Няколко лайка. Един-два коментара: „Честит рожден ден!“ и „Липсваш ми, сладуранке!“, но иначе имаше малко неща и това се стори чудно на Габриел, докато не отиде надолу и не видя датата на създаването на профилите.

30 юни.

Бяха нови. И двата — направени на една и съща дата. 30 юни. Само три седмици преди изчезването ѝ.

Габриел отпи още една глътка кола и се постара да пропъди чувствата си, да бъде полицай, да разсъждава като Мунк. Камила Грийн бе закрила стария си профил едва три седмици преди да изчезне. Защо? Сигурно нещо се беше случило. Никой няма да си изтрие профила и да създаде нов без причина.

Габриел отново прехвърли снимките и се сепна, защото на вратата неочаквано се почука и Миа Крюгер надникна вътре.

— Зает ли си? Сгащих ли те?

— Какво? — смотолеви Габриел.

— Тайни ли имаш? — подметна Миа.

— Какво?

— Не шмекерувай!

— Ами да — кимна Габриел, вече опомнил се. — Събирам снимки за Къри.

— Разбира се — засмя се Миа и разкопча ципа на якето си. — И какво иска този път?

— Азиатки в бюнад5 на камила.

За своя радост, Габриел усети как руменината се отдръпва от бузите му.

— Сериозно ли? — нахили се Миа и се намести върху бюрото.

— Не — усмихна се Габриел.

— Слава богу! — прихна тя. — Способен е на всичко, не мислиш ли?

— Възможно е — Габриел пак се смути, срещайки погледа ѝ.

— Значи я намери? — Миа кимна към снимките на екрана.

— Да — отвърна Габриел.

— Мунк не е световен шампион на интернета, нали?

— Не е — подсмихна се Габриел.

— Добре, че имаме теб — усмихна се Миа и леко го потупа по рамото.

— Ъхъ — промърмори Габриел с надежда бузите му да не пламнат отново.

— Какво откри?

Миа се вторачи в екрана.

— Профили във Фейсбук и в Инстаграм. — Габриел отвори двете страници едновременно, та тя да ги види една до друга.

— Вещината ми не стига, за да схвана. Какво гледаме?

— Профилите са нови — прокашля се Габриел.

— О! — възкликна Миа и ококори очи. — Колко нови?

— Три седмици преди да изчезне — уточни той.

— Сериозно ли?

— Да.

— И какво означава това? Според теб — ти си навътре в тези неща.

— Имаш предвид интернет?

Габриел се поуспокои. Бузите му не пламтяха.

— Какво означава ли? Какво имаш предвид?

— Ами аз не разбирам, затова не мога да кажа. Каква според теб е причината някой да си закрие профила или да си направи нов?

— Има много причини — отвърна Габриел.

— Например? — полюбопитства Миа.

— Би могло да е случайност.

— Случайност?

— Да, не е задължително да означава нещо — разясни той. — Да речем, имаш приятели във Фейсбук, но вече не искаш да си приятел с тях — трудно е просто да ги изтриеш, защото трябва да даваш обяснения. По-удобно е просто да си направиш нов профил.

Миа вдигна вежди и сви рамене. Очевидно нямаше навик да ползва социални мрежи.

— Но обикновено нещо се е случило — продължи Габриел.

— Например?

— Ами, различно. Например, ако скъсаш с гаджето си и не искаш да вижда с кого се мотаеш.

— Мотаеш се? — засмя се Миа. — Това ли правите?

— В смисъл?

— Мотаете се. Значи с това се занимавате там.

Миа изведнъж се стори на Габриел много по-възрастна от него. Въпросът подхождаше по-скоро на връстник на Мунк или на човек от предишното поколение, но в случая на Миа нямаше нищо общо с годините — осъзна го веднага. Тя не ползваше социалните мрежи. Беше публична личност. Която предпочита анонимността. Преди няколко години във Фейсбук имаше фен страници, посветени на Миа Крюгер.

— Да, когато не търсим азиатки в бюнад — засмя се Габриел.

Миа се усмихна, без да откъсва очи от екрана.

— Коне.

Тя долепи пръст до една от снимките.

— Да, очевидно е обичала да язди — кимна Габриел.

— Уърлуинд — прошепна Миа и посочи публикацията във Фейсбук.

— Да, сигурно е име на кон.

— Най-вероятно. Освен ако не е камила.

Габриел се усмихна и по бузите му пак изби руменина.

Миа стана и за секунда остана неподвижна пред екрана, сякаш се замисли за нещо.

— Добре — каза накрая тя. — Ще дойдеш ли?

— Къде?

— Взехме нещата ѝ от разсадника.

— Нещата на Камила?

— Да — потвърди Миа. — Връзва се с това тук.

— В какъв смисъл?

— Коне. Знам откъде да започнем.

Тя постоя още малко пред компютъра, но умът ѝ явно бе другаде.

— Идваш ли? — попита най-сетне.

— Добре — съгласи се Габриел и я последва по коридора към заседателната зала.

19.

За първи път младият хакер Скункс се намираше пред такава дилема.

Той нахлупи шапката си по-надолу върху четинестата си черна коса с широка бяла ивица по средата, на която дължеше прякора си, и пресече улицата — опитваше се да остане в сянката.

При нормални обстоятелства не би му хрумнало. Да отиде в полицията. Естествено, че няма и да му мине през ума. Разбираше се от само себе си. В неговия свят да се забъркваш с властите бе смъртен грях. Скункс се определяше като анархист и борец за свобода, подвизаващ се в интернет, и макар през последните години да бе станал по-умерен и да бе изоставил фронтовата линия на ъндърграунда в полза на изключително доходоносния си бизнес, правилата, то се знае, си оставаха същите. Без полиция. Никакви власти. Разбира се. Но сега? След видеото, което бе изгледал снощи? Не можеше да твърди, че има избор.

По дяволите!

Сложи си качулката, запали цигара и тръгна по друг път, не оттам, откъдето обикновено минаваше, излезеше ли навън. Скункс не излизаше често. Не виждаше смисъл. Разполагаше с всичко необходимо в мазето в квартал „Тьойен“. Неговият бункер. Там никой не можеше да го открие. Но сега се налагаше да си избистри ума. Отново прекоси улицата, сведе глава, защото близо до него премина кола, и спря с лице, скрито от пешеходеца, когото бе задминал, после продължи пътя си, опитвайки се да си събере мислите.

Уплаши го.

Видяното.

Мамка му, защо не се вслуша в интуицията си. И не стоя далеч от онзи сървър. Имаше нюх за тези работи, нещо като усет за опасностите — къде да влиза и къде не в интернет. Той го предупреди и тогава, но Скункс не го послуша. Предизвикателството беше твърде съблазнително. В продължение на месеци шушнеха за този сървър по съмнителните кътчета и накрая изкушението стана твърде голямо, но вече съжаляваше. Видеото, което намери там и изгледа, беше отвъд мислимото. Навремето бе виждал много екстремни работи, но това?

Дявол да го вземе!

Скункс си дръпна от цигарата, обърна се и пое обратно по същия път. Поклати глава, изумен от реакцията си. Параноик ли беше? Не приличаше на себе си. През почти десетгодишната си кариера на хакер от обратната страна на онова, което някои наричаха закон, но той не зачиташе особено, никога не бе изпитвал страх. Нито веднъж. Винаги държеше нещата под контрол. Никога не се впускаше безразсъдно в някой проект. Никога не оставяше след себе си следи. Не беше аматьор. Не си играеше както клоуните, които обичат да се промъкват тук и там и после се хвалят. Тихо изруга, хвърли фаса, отново пресече и тръгна наслуки, като постоянно се оглеждаше през рамо дали не го следят.

Когато стигна до парка „Тьойен“, Скункс усети как у него се надига младият анархист. Изобщо не страдаше от угризения на съвестта. Заради заниманията си. Гледаше на тях едва ли не като на дълг. Налагаха го способностите му. Не че се правеше на Робин Худ — задържаше всички пари — но хората, от които ги присвояваше, бяха толкова непочтени, че си го заслужаваха. Методът му бе колкото прост, толкова и гениален. Издирваше предприятие, което не харесва, намираше пробив в защитата на сървърите, събираше информация за незаконни трансакции, каквито повечето извършваха, корупция, подкупи, нарушения на екологичните норми и всякакви други простъпки и ги изнудваше да му платят.

Скункс тръсна глава и отново го усети — анархиста в душата си. Ако норвежкият народ знаеше с какво се занимават любимите му големи компании, с които се сблъсква всеки божи ден, чиито продукти се продават във всички магазини и които се смятат за опора на обществото, как всъщност печелят парите си, как са станали толкова богати, сигурно би се разбунтувал, но случаят не беше такъв.

Опиум за народа.

Скункс не беше комунист, не беше последовател на нито една идеология, ала точно тук Карл Маркс имаше право. Дай на хората религия или идиотски забавления, за да им попречиш да осъзнаят, че са само роби на системата.

Не беше трудно. Никога не си докарваше неприятности. Щом намереше нещо — а това ставаше почти винаги — изпращаше анонимен имейл с откритието си и искаше пари, за да не го издаде на медиите. Виртуално изнудване. На идиоти, които го заслужават. Винаги се съгласяваха да платят. Работата им никога не беше чиста. Никога. Скункс изобщо не изпитваше угризения на съвестта и естествено, неизменно си получаваше парите — компаниите не желаеха за нищо на света да привличат вниманието на обществото върху нечистите си дела.

Но това бе нещо различно.

Това, което намери.

Видеото.

Мътните го взели, защо не стоя настрана?!

Не просто нелегална трансакция към бивша съветска република срещу гарантиран монопол на пазара на телекомуникациите. Не просто превод към сметката на някой вече облагодетелствал се африкански лидер с милиони от помощи, предназначени за развиващите се страни срещу ответни услуги — разработване на нефтено поле, продажба на оръжие, противопехотни мини, амуниции, за да печели норвежката компания.

Не беше нищо от този порядък.

Беше…

Мамка му!

Скункс боязливо се огледа, увери се, че наблизо няма хора, и запали още една цигара, за да си избистри главата.

Да отиде в полицията.

Не, дявол го взел.

В никакъв случай.

Но не виждаше и друг изход, а и имаше… да, имаше Габриел.

Габриел Мьорк. Започнаха заедно, отдавна, на игра. На компютрите в детската стая, вдъхновени от двамата австралийски младежи от осемдесетте, Електрон и Феникс, от времето, когато почти нямаше мрежа, а машините разполагаха само с десет мегабайта памет и процесори, не по-големи от тези на калкулаторите, обаче двамата успяха да проникнат навсякъде. НАСА, ЦРУ — беше детска игра, той и Габриел си умираха от кеф всеки път щом съумееха да разбият непревземаеми системи, но неочаквано Габриел се преориентира.

Бе прекалено добродушен. Твърде морален. Затова се раздалечиха. Габриел имаше съвсем различно отношение към дейността им, според него трябваше да използват способностите си за добри дела, не да вредят, не да създават хаос. Последния път се скараха жестоко на по бира в „Тедис Софт Бар“, разделиха се като неприятели и оттогава не си говореха. Последно чу, че Габриел започнал работа в полицията.

Божичко. Полицията. Врагът.

И все пак.

Онова видео.

Не му харесваше.

Изобщо не му харесваше.

Но точно сега нямаше представа какво друго да направи.

Изроди проклети!

Скункс пак дръпна от цигарата и за последен път се замисли.

Да, така трябва да процедира.

Габриел Мьорк. Нямаше друг начин. Скункс хвърли фаса, увери се, че никой не го следи и се запъти към бункера си.

20.

Миа Крюгер махна на сервитьора, поръча „Гинес“ и „Йегермайстер“ и го изчака да се отдалечи, преди да отвори папката.

„Лори“. Старият, достопочтен бар на „Хегдехаугсвайен“. В последно време бе възобновила посещенията си тук, когато апартаментът ѝ — само на няколко минути път — ѝ се стореше твърде самотен и студен.

Беше си харесала ъглова маса в дъното на локала, където бе възможно да се скриеш, да останеш сам с мислите си, а животът наоколо да се усеща. Миа обичаше това място открай време. Идваше тук като студентка. Сепарета с червени кожени дивани и бели покривки на масите. Сервитьори в бели ризи и папийонки. Разнородна клиентела — от костюмирани бизнесмени до художници и писатели в износени дрехи. Можеше да се спотаиш и не на последно място — беше от малкото заведения в Осло, където не свири музика. На Миа ѝ допадаше тишината тук, приглушените гласове и звънът на чаши, без вечните натрапчиви песни от високоговорителите.

Отпи голяма глътка бира и се загледа в първата снимка. Голо момиче. Камила Грийн. На седемнайсет години. Положена в пентаграма от свещи. Върху постеля от пера. С руса перука. Миа допи бирата и усети ефекта от алкохола, поръча по още едно от двете питиета и извади химикалка и бележник от чантата си.

19 юли. Три месеца.

Слаба. Охлузвания и мазоли.

Храна за животни в стомаха.

Изчезнала три месеца преди да я открият.

Гласовете наоколо постепенно заглъхваха, а тя потъваше все по-дълбоко във фотографиите.

Така е било.

Някой я е държал в плен.

Тук. В Норвегия. Докато обикновените хора са ставали сутрин, махали са на близките си на раздяла, ходели са на работа, бъбрели са си на обяд, вземали са децата си от детска градина, вечеряли са, вършели са къщната работа, гледали са новини, лягали са си по леглата, гасили са нощните лампи в очакване на следващия обикновен ден, седемнайсетгодишната Камила Грийн е била затворена някъде, почти уморена от глад, уплашена до смърт, съвсем сама.

Миа Крюгер отново отпи глътка „Гинес“, стисна устни и с всички сили се опита да го отблъсне, да не му позволи да я прати там, където бе пребивавала допреди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи мрак.

Ела, Миа, ела.

Не.

Да, ела, Миа.

Не, не сега.

Можем да бъдем заедно.

Не, Сигри, трябва…

— Още едно?

Застаналият пред нея сервитьор я върна към действителността.

— Какво?

— Искате ли още? — попита възрастният мъж с папийонка и посочи празните чаши на масата.

— Да, благодаря. — Миа успя да наподоби вяла усмивка.

Възрастният сервитьор кимна вежливо, веднага се върна с още две чаши и се изгуби в помещението.

По дяволите.

Миа пъхна папката със снимките в чантата си и с треперещи пръсти изпразни малката чашка ликьор.

Дяволите да го вземат.

Изглежда го бе изгубила. Онова, необикновеното. Способността да вижда скритото за другите. Причината Мунк да я вземе от Полицейската академия, преди дори да е завършила. Сигурно психологът с рехавата брадичка е прав.

Според мен работата ти те разболява.

Твърде си загрижена.

Едва не те убива, така ми се струва.

Миа остави химикалката върху бележника и си облече якето. Учтиво кимна на портиерите и се шмугна на тротоара, за да подиша чист въздух. Седна на един стол отвън и се загледа в двама пияни предприемачи, които пушеха и обсъждаха някаква сделка от деня.

Гласи я.

Беше се опитала да пропъди тази мисъл, но сега я обземаше крадешком.

Гласи я. Руса перука. Цвете в устата. Разкрасява я. Приготвя я. Камила. Гола е. Девицата. Трябва му за нещо. Има нещо, което не виждаме.

Миа се запрепъва покрай портиерите към масата си и отново допря химикалката до листа.

Той?

Или са повече от един?

Махна на сервитьора и той дойде с пълни чаши. Усети как умът ѝ се отприщва в синхрон с отнемащия нервозността на тялото ѝ алкохол. Химикалката тръгна по-леко по листа. Тук има нещо. Телефонът ѝ вибрираше на масата, на дисплея пишеше „Холгер“, но тя го остави да си звъни.

Нещо не сме забелязали.

Миа отпи от бирата и се опита да проникне по-надълбоко.

Перуката. Защо ѝ е сложил перука? Камила не беше светла. Затова ли? Руса? Руса ли трябваше да бъде? Защо? На седемнайсет години. Млада. Скандинавка. Руса. Слаба? Дали я беше държал гладна, защото искаше да е по-слаба? Затова ли я е държал в плен? За да изглежда така ли? Именно така? Сега химикалката на Миа се стрелкаше бързо по листа, а помещението беше изчезнало. Трябва да изглежда така. Иначе няма смисъл. Не може да я положи между свещите, ако не изглежда по този начин. Затова лежи там. Перуката. Руса и слаба. Не е тя. Не бива да бъде себе си. Там не лежи Камила. Там лежи друг. Кой? Кой си ти?

Без да забележи, Миа изпразни чашата с „Йегермайстер“, а ръката ѝ продължи да пише.

Дар.

Свещите и перата.

Това е опаковката.

Цветето.

Тя е подарък за някого.

— Още?

Миа объркано вдигна очи от бележките си, не разбираше къде е. Намираше се близо до нещо, някъде там дълбоко, но действителността пак я пробуди.

— Още едно? — попита сервитьорът.

— Да — отвърна припряно тя и се опита да се върна на същото място, но чувството си бе отишло — само пияни хора с халби по сепаретата — и чак сега забеляза колко много е изпила, едва виждаше дисплея на телефона си.

Мунк.

Звънял е шест пъти.

И е изпратил съобщение.

Къде си? Обади се.

Набра номера му и опита да се съвземе, чувайки далечния сигнал. Миа не съумяваше да определи какво, но имаше нещо у Мунк. Предизвикваше угризения у нея. Задето пие толкова много. Задето е потисната. Задето просто иска да си отиде. Той ѝ възлагаше големи надежди — сигурно затова. Ясно си спомняше срещата им в кафенето, когато я бе взел от Полицейската академия. Опитваше се да ѝ внуши, че ще има огромен късмет, ако я назначат в новооткрития отдел, но през цялото събеседване желанието му да я привлече на всяка цена бе очевидно и тя изобщо не се притесни и не изпита неудобство. Холгер беше чудесен. Затова го харесваше толкова много. Не обичаше да споделя чувствата си, но бе почти прозрачен. Поне за нея. Беше мил. Прекрасен човек. Навярно затова така я гризеше съвестта. Дарбата ѝ. Беше заложил на Миа. Вярваше в нея.

Ела, Миа, ела.

Сервитьорът се върна с още алкохол. В този момент в слушалката се чу плътният глас на Мунк.

— Да — избоботи той.

— Да?

— Какво да?

— И аз това питам. Звънял си — смотолеви Миа — надяваше се да звучи задоволително трезва.

— Да — отвърна разсеяно Мунк, сякаш се занимаваше с нещо друго и е забравил, че е звънял.

— Има ли нещо ново?

— Ъ-ъ-ъ, да, извинявай.

— Какво е станало?

— Преди няколко часа получих две обаждания — от „Дагбладе“ и от „Ве Ге“ — поде той — този път, без да се бави. — Мълвата е плъзнала, така да се каже — утре ще отпечатат снимки от местопрестъплението. Вероятно всеки момент ще ги пуснат в интернет.

— От местопрестъплението ли? — учуди се Миа. — Как са се добрали до тях?

— Един дявол знае! — изръмжа Мунк. — Но очевидно не можем да направим нищо, затова трябва да сме готови. Говорих с Анете и тя ще действа чрез „Грьонлан“. А утре в девет е насрочена пресконференция — ще започнем оттам. И да…

Мунк пак замълча, като че ли обмисляше думите си.

— Какво?

— Държим нещата под контрол, но е важно да…

— Кое е важно?

За момент пак стана тихо.

— Не бива да биеш на очи — изстреля Мунк, сякаш се боеше да го изрече.

— В какъв смисъл? — попита Миа.

— Налага се да те държим настрана.

— Как така настрана?

— Все пак официално не си се върнала на работа. Знаеш какво е положението. Става въпрос за теб и ако вестниците научат, че участваш в разследването, макар че си отстранена…

Раздразнение обзе Миа. Тя се пресегна, взе халбата с бира и отпи голяма глътка.

— Там ли си? — попита кротко Мунк.

— Да, тук съм — отвърна троснато тя.

— Става ли?

— Микелсон ли те погна?

— Да, но…

Очевидно Мунк изпитваше неудобство от цялата ситуация и Миа не виждаше причина да му се цупи. Знаеше, че ако е по силите му, ще направи всичко за нея.

— Не се притеснявай, Холгер. — Тя успя да се успокои. — Ще бъда невидима, ако това искаш. Няма проблем.

— Благодаря. — Мунк не скри облекчението си. — Знаеш…

— Знам — увери го тя. — Неуравновесена съм и злепоставям службата.

— Не, Господи, не исках да кажа това…

— Не се притеснявай, Холгер — повтори Миа и беше искрена.

Защо да говори с вестниците? Преследваха я седмици наред след случката преди няколко години, когато застреля Маркус Скуг, гаджето на Сигри. Не беше възможно да излезе от апартамента си, накрая се принуди да се скрие в хотел в квартал „Майорстюа“. Не, в никакъв случай. Като се замисли, нямаше никакъв проблем да остане в сянка.

— Благодаря — отдъхна си Мунк.

— No stress, не мисли за това, Холгер. Значи, тази нощ ще са в интернет, а утре — на първа страница?

— Така изглежда — промърмори Мунк, щастлив, задето е сменила темата.

— Но няма да покажат снимки на трупа, нали?

— Не, не. Шайка идиоти са, но даже и те имат някакъв морал, колкото и да е учудващо.

— Какво ще публикуват тогава?

— Само местопрестъплението.

— Снимка от мястото, където е намерена?

— Не споменаха подробности, но предполагам, че разполагат с пентаграмата, свещите, перата, където е оставено тялото. Лешояди проклети!

— Има ли начин да разберем откъде ги имат?

— Снимките ли?

— Да.

— Възложих задачата на Лудвиг. А, да, между другото…

Миа отново отпи от бирата и в същия момент съзря познато лице, изникнало откъм входа. Набит булдог с гола глава беше влязъл в пререкание с един от портиерите, който очевидно не възнамеряваше да го пусне в бара.

— Лудвиг получи резултатите за перата.

— Какво? — Миа се надигна.

— Перата от местопрестъплението — уточни Мунк. — От сова са.

— Сова ли? Всичките пера ли?

— Да, така изглежда. Не знам как правят разлика, но…

— Ще продължим утре — прекъсна го Миа. — Тук възникна нещо. Става ли?

— Моля? Да, добре. Съвещание в десет.

— Хубаво.

— Чудесно и благодаря за… знаеш за какво — измърмори Мунк.

— Няма проблем — приключа разговора Миа и се упъти към вратата, където бе настъпила суматоха.

— Миа! — ухили се Къри, щом я съзря, и протегна ръце към нея.

— Не може да влезе.

— Не съм пиян, мамка му — изфъфли той и изтръгна ръката си от хватката на едрия портиер.

— Всичко е наред — успокои ги Миа. — Идва с мен, само да си взема нещата.

— Не съм пиян, мамка му — повтори Къри и изведнъж се препъна в собствените си крака и се строполи възнак на пода.

— Достъпът му е забранен. Не искаме да го виждаме повече тук — строго заяви портиерът, когато Миа се върна с чантата си.

— Как така забранен? Дори не съм влязъл вътре. И не съм пиян. Ще ме видиш пиян и тогава…

— Хайде, Къри. — Миа се усмихна извинително на охраната и изведе колегата си от бара.