Совата

1.

Ботаникът Том Петершон извади фотографската чанта от автомобила и спря да се наслади на гледката към гладкия като огледало фиорд, преди да се заизкачва през гората. Беше началото на октомври и хладното съботно слънце къпеше пейзажа във великолепна светлина — меки лъчи падаха върху есенните жълти и червени листа, които скоро щяха да окапят и да отстъпят пред зимата.

Том Петершон обичаше работата си. Особено когато имаше възможност да е навън. Областният управител на Осло и Окершхюс го бе наел да отчита находищата на билката драконова глава — застрашен вид, виреещ в околностите на Ослофиорд. Чрез блога си беше получил нова информация и днес възнамеряваше да запише броя и точното местонахождение на новооткритите екземпляри на това изключително рядко растение.

Драконовата глава е полско цвете, високо десет-петнайсет сантиметра, със сини, тъмносини или виолетови венчелистчета; наесен те изсъхват и оставят след себе си грозд кафяви плодчета, напомнящ житен клас. Тя не само е застрашена, но е и дом на изключително редкия драконоглав бръмбар — малък лъскав бръмбар, живеещ само по нейните цветове. „Чудесата на природата“ — помисли си Том Петершон, усмихна се и изостави пътеката, следвайки напътствията на услужливия любител ботаник. Беше възпитан в убеждението, че не съществува абсолютно никакъв бог — тук родителите му бяха стриктни — но да, понякога си го мислеше, макар никога да не го изричаше на глас. Делото на Твореца. Всички тези малки и големи създания и прекрасната им хармония. Всяка есен птиците отлитат на юг, за да снесат яйца — изминават огромни разстояния — всеки път до едно и също място. Всяка година листата променят цвета си по едно и също време и превръщат дърветата и земята в живо произведение на изкуството. Не, никога не го казваше на глас, но често си го мислеше.

Том Петершон работеше в Института по бионауки към Университета в Осло. Там беше учил и след завършването си бе получил предложение за работа. Миналата есен по коридорите се зашушука, че ще го назначат за ръководител на института, но Том Петершон не направи нищо, за да получи поста. Ръководител на института? Не, това бе твърде канцеларско занимание за него. Харесваше работата си, излетите сред природата — затова бе станал ботаник, а не за да ходи по събрания.

Когато му се обадиха от кабинета на областния управител, прие задачата с гордост. Да бъде пазител на драконовата глава му бе повече от присърце. Ботаникът се подсмихна при мисълта какво откритие беше направил преди няколко години на полуостров Снарьоя — голямо находище на растения насред имотите на богаташите.

Не всички се зарадваха, разбира се — собствениците на терените, където растяха, искаха да си построят вилите и басейните на спокойствие, само че драконовата глава е защитена от Бернската конвенция и в никакъв случай не бива да се унищожава.

Сви усмихнат надясно между големите смърчове и тръгна покрай пенлив поток нагоре към мястото, където трябваше да се намират растенията. Том Петершон бе ревностен природозащитник и ликуваше, задето този път една малка тревичка беше удържала победа над багерите.

Прегази потока и застина, защото чу шумолене в гъсталака пред себе си. Петершон вдигна фотоапарата, готов да снима. Язовец? Това ли видя? Животно, което се бои от светлината и далеч не е толкова разпространено, колкото се счита. Последва шума и скоро се озова на малка полянка, но за свое разочарование, не забеляза нищо. В блога му липсваше хубава снимка на язовец, а и това би бил чудесен разказ — три драконови глави и язовец, идеална малка съботна експедиция.

Там, на полянката, имаше нещо.

Синьо-бяло голо тяло.

Момиче.

Девойка?

Том Петершон така се разтрепери, че изпусна фотоапарата в калуната и дори не забеляза.

На полянката имаше мъртво момиче.

Пера?

Боже Господи.

Насред гората лежеше гола девойка.

Наоколо — пера.

В устата ѝ — бяла лилия.

Том Петершон се завъртя на пети, промъкна се през гъстата растителност, намери пътеката, затича се с всички сили и в колата набра 112.

2.

Разследващият убийства Холгер Мунк седеше в автомобила си пред някогашния си дом в квартал „Рьоа“ и се разкайваше, че се беше съгласил да дойде. Допреди десет години живееше в бялата еднофамилна къща с тогавашната си съпруга Мариане и оттогава не бе влизал там. Пълният следовател си запали цигара и затвори прозореца на колата. Преди няколко дни беше отишъл на годишния си преглед и лекарят за пореден път го посъветва да намали мазната храна и да престане да пуши, но петдесет и четири годишният полицай изобщо не възнамеряваше да го послуша — не и за второто. Цигарите му бяха необходими, за да мисли, а ако имаше нещо, което обича, то бе именно това — да използва ума си.

Холгер Мунк обожаваше шаха, кръстословиците, математиката — всичко, което раздвижва мозъчните клетки. Често сядаше пред компютъра, за да си чати с приятели за шахматните партии на Магнус Карлсен или за решения на по-важни или по-незначителни математически задачи, например като изпратената от приятеля му Юри, професор от Минск, когото бе срещнал в мрежата преди няколко години.

В едно езеро има метален прът. Половината от пръта е под земята. Една трета е под водата. Осем метра стърчат над водата. Колко е дълъг целият прът? Поздрави, Ю.

Мунк се замисли над въпроса, преди да намери отговора и тъкмо се канеше да изпрати имейл, когато звънящият телефон го прекъсна. Погледна дисплея. Микелсон. Началникът му в участъка в „Грьонлан“. Мунк остави телефона да звъни в продължение на няколко секунди, поколеба се дали да го вдигне, но накрая реши да откаже разговора. Натисна червения бутон и прибра джиесема в джоба си. Сега беше време за семейството му. Преди малко повече от десет години бе допуснал грешка. Не отделяше достатъчно време на близките си. Работеше денонощно, а когато най-сетне се прибереше вкъщи, умът му беше другаде. Сега отново се намираше пред къщата, където тя вече живееше с друг.

Холгер Мунк се почеса по брадата и погледна в огледалото за обратно виждане големия розов подарък със златна панделка на задната седалка. Марион, внучката му, имаше рожден ден. Съкровището му ставаше на шест годинки. Затова се беше съгласил да дойде в „Рьоа“, макар че бе решил никога повече да не стъпва в тази къща. Мунк дръпна дълбоко от цигарата и опипа вдлъбнатината на пръста си, където доскоро стоеше венчалната му халка. Носи я десет години след раздялата. Не успяваше да се насили да я свали. Мариане. Тя беше голямата му любов. Бе възнамерявал винаги да са заедно и не беше излизал на среща нито веднъж след раздялата. Не че липсваха възможности. Не една жена му бе хвърляла око, но той просто нямаше желание. Не му се струваше редно. Но сега го направи. Свали си брачната халка. Остави я в аптечката в банята у дома. Не можеше да я изхвърли. Дори да са минали десет години, нямаше ли право да се надява? Или грешеше? Трябваше ли да стори това, което много от приятелите му често го съветваха. Да се оглежда за друга.

Холгер Мунк въздъхна тежко, дръпна още веднъж от цигарата и пак погледна големия розов подарък. Навярно отново беше прекалил. През годините дъщеря му Марион много му се бе карала, задето според нея разглезва малката Марион. Давал ѝ каквото му посочела с пръст. Беше ѝ купил нещо несъвсем политкоректно, но знаеше, че това е най-голямото желание на внучката му. Кукла Барби с голяма кукленска къща и собствен кукленски автомобил. Вече буквално чуваше лекцията на дъщеря си. За разглезените деца, за женското тяло, образците и идеалите, но това, за бога, бе само кукла. Нима можеше да е толкова лошо, ако това е желанието на малкото момиченце?

Телефонът му отново иззвъня, пак беше Микелсон и Мунк още веднъж натисна червения символ. Звънът на телефона се разнесе за трети път и той понечи да вдигне. Миа Крюгер. Замисли се с топлота за младата си колежка, но все пак отказа разговора. Време за семейството. Ще ѝ се обади по-късно. Довечера може да изпият по чаша чай в „Юстисен“. Със сигурност ще има нужда след това събитие. Да поговори с Миа. Отдавна не бе разговарял с нея и усещаше липсата ѝ.

Само преди няколко месеца я беше прибрал от един остров отвъд Трьонделаг. Беше се изолирала от света, без телефон, наложи се Мунк да лети чак до Вернес, да наеме кола и да накара местната полиция да го прекара с лодка, за да я намери. Носеше със себе си папка с материалите по случая. Тази папка я убеди да се върне в столицата.

Холгер Мунк хранеше дълбоко уважение към всички в отдела, но Миа Крюгер беше нещо много особено. Взе я от полицейската академия, преди дори да е завършила, само двайсетинагодишна, по съвет на ректора, негов отдавнашен колега. Видя се с нея в едно кафене — неформална среща извън службата. Миа Крюгер. Младо момиче в бял пуловер и тесен черен панталон, с дълга черна коса — почти като на индианка, с най-ясните сини очи, които някога бе виждал. Веднага му допадна. Интелигентна, уверена и спокойна. Сякаш разбираше, че задачата му е да я изпита, но все пак отговаряше вежливо, с искрящ поглед, нима ме мислиш за глупава?

Миа Крюгер бе изгубила близначката си Сигри преди много години. Намерили я мъртва от свръхдоза хероин в едно мазе в квартал „Тьойен“. Миа обвиняваше гаджето на Сигри, на което се натъкнаха по случайност много по-късно при рутинна проверка на каравана край езерото Трюван — тогава до него лежеше друга жертва. В състояние на афект Миа Крюгер го уби, простреля го два пъти в гърдите. Холгер Мунк присъства лично и знаеше, че действията ѝ лесно могат да минат за самозащита, но понеже застана на нейна страна, го преместиха, а Миа приеха за лечение. След близо две години в полицейския участък в Хьонефос най-накрая върнаха Мунк като ръководител на следствения отдел на улица „Марибуесгата“. Извика и Миа, но след разплитането на случая от папката началникът в „Грьонлан“ прецени, че Миа все още показва признаци на нестабилност. Микелсон отново я отзова, осведомявайки я, че не ѝ е позволено да стъпва в офиса, преди да е разговаряла с психолог, който да удостовери, че е здрава.

Мунк отклони още едно повикване от началника в „Грьонлан“ и се взря в отражението си в огледалото. Какво го прихващаше? Минаха десет години, а ето че седеше пред старото им жилище, където тя вече живееше с друг мъж, хранейки все още някаква надежда, че нещата могат да се наредят.

Ти си идиот, Холгер Мунк. Мнозина биха отишли на терапевт.

Мунк въздъхна и слезе от автомобила. Навън бе захладняло. Лятото определено беше приключило, а сякаш и есента, въпреки че октомври едва бе започнал. Придърпа палтото си, за да му покрие по-плътно корема, извади си телефона и отговори на Юри.

48 метра;) ХМ

Дръпна за последен път от цигарата, взе големия подарък от задната седалка, пое дълбоко дъх два пъти и бавно тръгна по чакълената алея към бялата къща.

3.

Миа Крюгер виждаше как се движат устните на мъжа с рядка брада, седнал зад голямото писалище, но нямаше сили да слуша. Думите не стигаха до ушите ѝ. Липсваха ѝ чайките. Миризмата на вълните, които се разбиват в скалите. Тишината. За пореден път се запита защо се подлага на това. Да ходи на психолог. Да говори за себе си. Сякаш щеше да ѝ помогне. Извади драже от джоба си и пак съжали, че се е съгласила. Трябваше да откаже на мига.

Нестабилна и негодна за служба.

Проклетият Микелсон не разбираше нищо, никога не се беше сблъсквал с разследване, държаха го на поста само защото умееше да целува задника на политиците.

Миа въздъхна и отново се опита да схване какво е казал мъжът зад писалището — сега май трябваше да отговори, но не беше чула въпроса.

— В какъв смисъл? — попита Миа и се замисли за младото момиче с обръснат тил и русия бретон, което излезе през голямата врата към чакалнята, пълна със списания с безсмислени за нея заглавия. Да оздравеем с помощта на умствени упражнения. Бъдете във форма на: 1-2-3.

— Хапчетата — повтори сигурно за трети път психологът, облегна се назад и си свали очилата.

Знак за близост. Показваше ѝ, че е на сигурно място. Миа въздъхна и сложи дражето на езика си. Психологът явно не знаеше с кого говори. От дете прозираше душевността на хората. Затова ѝ липсваха чайките. Там няма злост. Само природа. Вълните се разбиват в скалите. Чува се тишина и нищото се простира навред.

— Добре. — Миа се надяваше това да е правилният отговор.

— Значи сте ги спрели — психологът си сложи очилата.

— От седмици не съм вземала.

— А алкохолът?

— Не съм близвала и капка от много време — излъга Миа.

Погледна часовника над главата му, стрелките тиктакаха страшно бавно и ѝ показваха, че трябва да стои тук още. За пореден път си припомни омразата си към Микелсон, а и към този психолог, чийто кабинет се намираше в най-хубавия западен квартал на Осло, но се отказа от ненавистта си към втория. Вината не беше негова. Искаше само да помогне. И казваха, че е един от добрите. Психологът Матиас Ванг. Имаше късмет — просто бе избрала едно име в интернет, след като реши да опита. Не искаше да ходи при някой от психолозите на разположение на полицията. Възможна ли бе служебна тайна в „Грьонлан“? Едва ли, не и що се отнася до нея, не и що се отнася до Миа Крюгер.

— Да поговорим за Сигри.

Миа беше свалила малко гарда, но сега отново се отдръпна. Колкото и да беше добър и мил, тя не бе дошла да говори за вътрешния си свят. Искаше да се върне на работа. Да ходи на психолог. Да вземе необходимия ѝ документ. Прави впечатление на напълно здрава, разговаря добре, осъзнава проблемите си. Препоръчвам незабавно да се върне на поста си с пълни правомощия.

Тя се подсмихна вътрешно и показа на Микелсон въображаем среден пръст.

Негодна за служба.

Майната ти — това, естествено, бе първата ѝ мисъл, но след пет седмици, прекарани в самота в новозакупеното жилище в квартал „Бишлет“ сред кашони, безсилна да ги отвори, пленена в тяло, виещо за хапчетата, с които толкова дълго го бе тъпкала, се предаде. Загубила бе всички обични хора. Сигри. Мама. Татко. Баба. Само тя липсваше в гробището край Осгорщран. Единственото ѝ желание бе да напусне този свят. Да се отскубне от цялото страдание. Да, но след известно време Миа прозря колко обича колегите си всъщност. След самотния ѝ престой на острова времето, прекарано на работа, ѝ внуши усещането, че е възможно, че сигурно има смисъл да поживее. Поне да опита. За известно време. Бяха чудесни хора. Добри хора. Хора, за които наистина я беше грижа.

Мунк. Къри. Ким. Анете. Лудвиг Грьонли. Габриел Мьорк.

— Сигри? — повтори мъжът зад писалището.

— Да? — Миа се бе запиляла в мислите си за момичето, което беше видяла да излиза от кабинета — часът ѝ бе преди нейния, разликата помежду им бе навярно петнайсет години, но и двете ги беше срам еднакво — да, аз също идвам тук, аз също не съм нормална.

— Налага се — отново се обади психологът и този път нямаше измъкване.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Психологът пак си свали очилата и се облегна назад.

— Добре е скоро да поговорим за нея, не мислиш ли?

Миа закопча ципа на коженото си яке и посочи часовника на стената.

— Със сигурност — кимна тя и се усмихна. — Но ще стане следващия път.

Матиас Ванг изглеждаше разочарован, когато откри, че според стрелките на часовника сеансът е приключил.

— Да, добре. — Той остави химикалката върху бележника на бюрото пред себе си. — Другата седмица по същото време?

— Окей.

— Все пак е важно… — подхвана брадатият мъж, но Миа вече беше на вратата.

4.

Холгер Мунк изпитваше известно раздразнение, но беше и някак облекчен, когато за първи път след десет години прекрачи прага на стария си дом. Раздразнение, защото се бе съгласил тук да отпразнуват рождения ден на Марион. Облекчение, защото малко го беше страх да снове, заобиколен от отдавнашни спомени, не знаеше как ще го понесе, но къщата вече не приличаше на някогашното му жилище. Бяха я ремонтирали. Бяха избили няколко стени, а другите — боядисали в нови цветове. Мунк с изненада установи, че всъщност намира променения си дом за много хубав и колкото повече се оглеждаше, толкова по-спокоен ставаше. Освен това нямаше и следа от Ролф, учителя от Хюрюм. Може би следобедът все пак нямаше да бъде чак толкова ужасен.

Мариане го посрещна на вратата със същото изражение както всеки път, когато им се налагаше да прекарат време заедно, било то по случай конфирмация, рожден ден или погребение — с любезно и приветливо здравей. Не го прегърна, не изрази никаква привързаност, но нямаше и горчивина, разочарование или омраза в очите ѝ както непосредствено след развода. Само резервирана, ала въпреки това приветлива усмивка, добре дошъл, Холгер, настанявай се в хола. Аз украсявам тортата на Марион — шест свещички. Невероятно е колко е пораснала!

Мунк си закачи палтото в коридора и тъкмо понечи да внесе подаръка във всекидневната, когато чу възглас, последван от малки, нетърпеливи стъпчици, спускащи се от втория етаж.

— Дядо!

Марион дотича при него и дълго го прегръща.

— За мен ли е? — момиченцето гледаше ококорено подаръка.

— Честит рожден ден! — засмя се Мунк и погали внучката си по косата. — Как е да си на шест години?

— Всъщност не е много различно, почти като вчера, когато бях на пет — усмихна се хитро Марион, без да откъсва очи от подаръка. — Може ли вече да го отворя, дядо? О, може ли?

— Трябва първо да изпеем песничката за рожден ден — обади Мириам, също слязла от втория етаж.

Дъщерята на Мунк се приближи до него и го прегърна.

— Много се радвам, че успя да дойдеш, татко. Добре ли си?

— Чудесно. — Мунк ѝ помогна да занесе голямата кутия в хола, на една маса, вече отрупана с подаръци.

— О, всичко това е за мен! О, не може ли да ги отворим сега? — примоли се момиченцето. Очевидно според нея вече бе чакала твърде дълго.

Мунк погледна дъщеря си и получи в отговор усмивка. Жестът ѝ го зарадва. След развода отношенията им, меко казано, не бяха приятелски, но през последните месеци изглежда омразата, която тя таеше към баща си през всичките тези години, бавно започваше да се уталожва.

Десет години. Хладни отношения между баща и дъщеря. Заради развода. Понеже той работеше твърде много. А после, неочаквано, именно работата му ги сближи, сякаш на света все пак имаше някаква справедливост. Преди по-малко от шест месеца провеждаха важно разследване, навярно най-тежкото за отдела, а Мириам и Марион се оказаха непосредствено замесени. Душевноболен тип бе похитил петгодишното момиченце — човек би очаквал това да ги раздалечи още повече, дъщеря му отново да го държи отговорен, но се случи обратното. Мириам изобщо не му се сърдеше, само безмерно се радваше, задето отделът беше разрешил случая. Оказа се нова форма на уважение. Струваше му се, че го вижда в очите ѝ — гледаше на него по друг начин, разбираше колко е важна работата му. И двете, Мириам и Марион, ходиха на терапия при способен психолог от полицията, за да преработят ужасяващата случка, но за щастие, тя очевидно не тежеше на момиченцето. Вероятно бе твърде малко да разбере колко зле е можело да бъде. Марион, естествено, плака няколко нощи, будеше се от кошмари, но това скоро мина. На майката, разбира се, ѝ беше по-трудно — Мириам продължи известно време с терапията сама, без Марион. Вероятно даже все още ходеше, Мунк не знаеше със сигурност — не бяха чак толкова близки, та да му доверява всичко, но бяха напът да станат. Малко по малко.

— Къде е Юханес? — попита той, когато се настаниха на дивана.

— Знаеш как е, дежурен е и се обадиха от „Юлевол“. Трябваше да си тръгне. Ако успее, ще се върне. Работата не е просто нещо, когато си важна личност — смигна дъщеря му.

Мунк ѝ се отблагодари със сърдечна усмивка.

— Тортата е готова — оповести Мариане, влязла засмяна във всекидневната.

Холгер Мунк я погледна скришом. Не искаше да се вторачва, но не успяваше да отлепи очи от нея. За момент погледите им се срещнаха и на Мунк изведнъж му се прииска да я подмами в кухнята и силно да я притисне към себе си точно като едно време, но за радост се опомни благодарение на Марион, загубила вече всякакво търпение.

— Не може ли да ги отворя? Подаръците са мнооого по-важни от тъпата песен.

— Трябва да изпеем песничката и да духнем свещичките. — Мариане поглади косата на внучката си. — Освен това е редно да изчакаме всички да дойдат, за да видят какви хубави неща си получила.

Мариане, Мириам, Марион и той. Холгер Мунк не бе и мечтал за по-хубава компания за приятен следобед. Ала думите на бившата му съпруга, че е редно да изчакат всички, сякаш бяха реплика в театрално представление, податка за нещо, което предстои да се случи: външната врата се отвори и се появи Ролф, учителят от Хюрюм, с усмивка на уста и огромен букет в ръцете.

— Здравей, Ролф! — Марион се засмя и се втурна към вратата да го прегърне.

Мунк усети леко пробождане, като видя малките ръчички да се обвиват около мъжа, когото изобщо не харесваше, но бързо му мина. Момиченцето му беше по-скъпо от всичко друго на света, а за нея животът винаги е бил такъв. Дядо е сам. Баба и Ролф — заедно.

— Виж колко много подаръци получих!

Тя издърпа учителя от Хюрюм във всекидневната, за да види масата с подаръците.

— Прекрасно. — Той я помилва по главата.

— И това ли е за мен? — засмяна, Марион посочи букета в ръцете му.

— Не, това е за баба — учителят обърна глава към Мариане, която ги наблюдаваше усмихната от вратата.

Мунк забеляза погледа на бившата си съпруга. И с това се приключи. Хубавото чувство. Идилията. Мнимата идилия. Той се надигна да поздрави учителя, стисна му ръката и проследи как омразният му мъж подава на бившата му жена великолепния букет и я целува по бузата.

Слава Богу, пак го спаси Марион, чието лице беше червено от напрежение и тя отказваше да чака повече.

— Вече тряяябва да приключваме с пеенето — провъзгласи гръмогласно момиченцето и любезно припомни на Мунк защо всъщност е там.

Пяха бързо, защото Марион така или иначе не слушаше. Тя духна свещичките на тортата и се нахвърли на пакетите.

Само след половин час момиченцето ги бе отворило и седеше изтощено пред купа подаръци. Барбито попадна право в целта, тя се увеси на врата на дядо си и макар Мунк да очакваше неодобрителния поглед на Мириам, задето пак глези детето и не е направил добър избор, такъв не последва. Дъщеря му само се усмихваше, сякаш му благодареше, и му вдъхна усещането, че всичко е наред.

За момент стана неловко, след като подаръците бяха отворени. Мариане и учителят седяха на дивана от другата страна на масата, очакваше се да започне някакъв разговор, ала никой от тях нямаше желание да го подхване. За пореден път Мунк бе спасен, сега от телефона си. Пак беше Микелсон, вече съвсем на място. Мунк се извини и излезе на стълбите, запали жадувана цигара и отговори на повикването.

— Да?

— Вече не си ли вдигаш телефона? — избоботи раздразнен глас от другата страна.

— Семейни работи — отвърна Мунк.

— Колко приятно! — саркастично отбеляза Микелсон. — Наистина съжалявам, че прекъсвам идилията, но ми трябваш.

— Какво се е случило? — полюбопитства Мунк.

— Подрастващо момиче — продължи Микелсон, малко по-спокойно.

— Къде?

— В покрайнините на Хюрюм. Намерил я е някакъв екскурзиант преди няколко часа.

— Сигурни ли сме?

— В какво?

— Че става въпрос за 2332.

Мунк дръпна продължително от цигарата. Чуваше как вътре се смее Марион. Някой я гонеше из къщата, вероятно идиотът, заел неговото място. Той тръсна глава с раздразнение. Да празнува рожден ден в старата къща. Как изобщо му хрумна?

— Да, за съжаление — отвърна Микелсон. — Трябваш ми там незабавно.

— Добре, тръгвам — съгласи се Мунк и затвори.

Хвърли цигарата и заслиза надолу по стълбите, в същия момент вратата се отвори и се показа Мириам.

— Наред ли е всичко, татко? — дъщеря му го погледна угрижено.

— Какво? А, да… просто… работа.

— Добре — кимна Мириам. — Исках само да…

— Какво има, Мириам? — попита нетърпеливо Мунк, но се опомни и я погали по рамото.

— Да те подготвя за голямата новина. — Дъщеря му не го поглеждаше в очите.

— Каква новина?

— Ще се женят — избърбори Мириам все така без да го поглежда.

— Кой?

— Мама и Ролф. Опитах се да ѝ обясня, че моментът не е подходящ да го съобщи, но…

Сега Мириам го гледаше видимо разтревожена.

— Ще влезеш ли?

— Възложиха ми случай — отвърна лаконично Мунк и не знаеше какво друго да каже.

Ще се женят? Следобедът бе започнал толкова добре, той… какво си въобразяваше? Ядоса се на себе си. Какво изобщо очакваше? Идиотска работа. Но сега имаше други грижи. Нещо много по-важно.

— Значи тръгваш? — попита Мириам.

— Да — кимна Мунк.

— Почакай да ти донеса палтото — спря го Мириам и се върна с връхната му дреха.

— Поздрави ги от мен — подхвърли сухо Мунк и се запъти към колата.

— Обади ми се, става ли? Искам да поговорим за нещо важно за мен. Някой ден, когато ти е удобно — подвикна след него Мириам.

— Разбира се, Мириам. Ще ти звънна. — Мунк се завтече по чакълената алея, бързо се настани в черното ауди и запали мотора.

5.

Нямаше и пет часът, но когато Мунк пристигна при полицейските заграждения в покрайнините на Хюрюм, бе тъмно като в рог. Показа идентификационната си карта през прозореца на колата и млад стажант му махна да продължи, явно смутен, задето го е спрял.

Мунк паркира автомобила отстрани на пътя, на няколкостотин метра от бариерата, след което излезе на студения есенен въздух. Запали цигара и се загърна в палтото си.

— Мунк?

— Да?

— Улсен, командир на оперативната група.

Мунк пое десницата в ръкавица, подадена му от непознат висок полицай на средна възраст.

— Какво е положението?

— Жертвата е намерена на около шестстотин метра нагоре в северозападна посока от пътя — докладва снажният мъж и посочи тъмната гора.

— Кой е там сега?

— Криминалистите. Съдебна медицина. Един от вашите… Кулста?

— Колсьо.

Мунк отвори багажника на аудито, извади си ботушите и се наведе да ги обуе, но телефонът му иззвъня.

— Мунк на телефона.

— Ким е. Пристигна ли?

— Да, на пътя съм. Ти къде си?

— Горе при палатката. Вик е готов и вече губи търпение, но аз му казах да не я пипат, докато не дойдеш. Слизам да те взема.

— Добре. Как ти се струва?

— Известно време няма да спим. Този тип е извратен.

— В какъв смисъл? — Мунк усети как у него се прокрадва неприятно чувство.

Извратен тип?

Холгер Мунк имаше почти трийсетгодишен опит като разследващ убийства следовател и бе видял неща, от които другите хора биха изгубили съня си, но той самият рядко губеше самообладание, обикновено успяваше да запази дистанцирано, професионално отношение към гледките, на които се натъкваше и нямаше да се разтревожи, ако изказването бе направил някой друг. Например свръхчувствителната Миа, преживяваща дълбоко случаите, или нервозният Къри, но Ким Колсьо… Това не му харесваше.

— Да ти кажа ли, или ще видиш сам? — продължи Колсьо.

— Опиши ми го накратко. — Мунк си запуши ухото, защото една от патрулните коли на местопрестъплението изведнъж потегли и прехвърча покрай него с вой на сирени.

— Там ли си? — попита Колсьо от слушалката.

— Да. Повтори последното.

— Девойка, вероятно на шестнайсет — седемнайсет — отново се чу гласът на Колсьо. — Гола. Прилича на някакъв, как да се изразя… ритуал. Около нея е пълно с пера. И свещи…

Мунк отново си запуши ухото, понеже друг патрулен автомобил с включени сирени последва първия.

— … във формата на някакъв символ…

Колсьо пак изчезна. Мунк погледна раздразнено командир Улсен, който говореше по телефона и ръкомахаше, сочейки някакво произшествие при загражденията.

— Не те чувам.

— Звездообразна форма — повтори Колсьо.

— Какво?

— Гола девойка. Тялото ѝ е извъртяно в странна поза. Очите са широко отворени. Пълно е с пера.

Колсьо за пореден път се изгуби.

— Не те чувам — извика Мунк с пръст в ухото.

— … цвете.

— Какво?

— Някой е сложил цвете в устата ѝ.

— Какво е сложил?

— Губиш ми се — изръмжа Ким. — Слизам.

— Добре. Аз съм при… — извика в слушалката Мунк, но Колсьо вече беше затворил.

Мунк поклати глава и дръпна от цигарата. В този момент командир Улсен дойде при него.

— Няколко любопитни вестникари се бяха промъкнали твърде близо, но най-накрая май успяхме да отцепим целия район.

— Хубаво — кимна Мунк. — Започнахте ли да го обхождате? Бяхте ли в къщите там горе?

— Да — потвърди Улсен.

— Някой видял ли е нещо?

— Засега не ми е доложено.

— Погрижи се да получим сведения и от къмпинга нагоре по пътя. Затворен е за зимата, но караваните си стоят. Кой знае, може да имаме късмет.

Командирът кимна и се изгуби.

Мунк си обу високите ботуши и извади шапка от джоба на палтото. Хвърли фаса и запали нова цигара със студените си, зачервени пръсти — едва успя да извлече огън от запалката. Дявол да го вземе, доскоро не беше ли лято? Едва пет часът, а вече мразовита нощ.

Ким се показа с посърнало лице откъм дърветата, носеше голям фенер.

— Готов ли си за това?

Готов за това?

Поведението на Колсьо наистина не бе типично за него. Очевидно гледката горе в гората му беше повлияла по начин, който още по-силно обезпокои Мунк.

— Следвай ме плътно. Горе е дяволски непроходимо.

Мунк кимна и последва поначало пословично спокойния си колега към пътеката нагоре през гъсталака.

6.

Мириам Мунк стоеше пред жилище на улица „Мьолергата“ и се чудеше дали да позвъни, или не.

Домът на Юлие. Една от старите ѝ приятелки. Изпратила ѝ беше няколко съобщения с молба непременно да отиде. Преди няколко години двете бяха много близки. По времето, когато се въртяха около „Блиц“3 и бяха доброволки в „Амнести Интернешънъл“, млади бунтарки, чийто живот бе пред тях, а те вярваха в смисъла на протестите срещу върховната власт. Струваше ѝ се, че оттогава е изминала цяла вечност. Друго време. Друг живот. Мириам въздъхна и бавно доближи пръст до звънеца, но го дръпна и пак се замисли. Марион бе останала при баба си и Ролф. На гости с пренощуване. Щеше да прекара там целия уикенд след рождения си ден, сама беше настояла за това. Юханес както винаги беше на работа, домът ѝ бе празно и неособено привлекателно място, но въпреки това не се решаваше да позвъни. Не че не бе ходила на купони след раждането на Марион — Боже Господи, не, водеше си социален живот, нещо друго я възпираше. Погледна си обувките и веднага си помисли колко нелепо изглежда. Рокля и елегантни обувки. Не помнеше откога не се беше издокарвала така. Вкъщи бе стояла повече от час пред огледалото, пробва различни тоалети, гримира се, размисли, съблече се, свали грима, седна на дивана, включи телевизора, опита се да намери нещо успокоително за гледане, но не се получи. Изключи телевизора, отново се гримира, направи още един тур пред огледалото с различни тоалети и ето я сега тук. Притеснена като малко момиче, за първи път, откакто се помнеше, в корема ѝ пърхаха пеперуди.

Какво правиш?

Поклати глава в отговор на себе си. Беше щастлива. През последните седмици многократно си бе повтаряла това изречение наум. Щастлива си, Мириам. Имаш Юханес. Имаш Марион. Имаш живота, който желаеш. Но не можеше да престане. Не съумяваше да се отърве от непозволените мисли. Опитваше се, но те упорстваха: вечер, отпуснала глава на възглавницата, преди да заспи; сутрин, в мига на пробуждането си; пред огледалото в банята, докато си мие зъбите; когато изпраща Марион на училище и ѝ маха на раздяла зад голямата порта от ковано желязо. Непрестанно едни и същи мисли и онзи образ в ума ѝ. Лице. Лицето. Непрекъснато едно и също лице.

Не, не бива така.

Взе решение.

Дотук, нито крачка повече.

Пое си дъх и бързо заслиза надолу по стълбите, но в този момент вратата зад нея ненадейно се отвори и на прага се показа Юлие.

— Мириам? Къде отиваш?

Приятелката ѝ, очевидно вече подпийнала, размахваше пълна чаша червено вино и гръмко се смееше.

— Видях те от прозореца, но помислих, че си се изгубила. Ела, маса народ се е събрал тук.

Юлие вдигна чашата вино за наздравица и махна на Мириам да се върне горе.

— Обърках етажа — излъга Мириам и бавно се изкачи по стълбите и прегърна приятелката си.

— Сладурана — изкикоти се Юлие и я целуна по бузата. — Хайде, влизай.

Късо подстриганата приятелка на Мириам, с която преди няколко години деляха всичко, я повлече след себе си в апартамента и затвори вратата с крак.

— Не, не е нужно да се събуваш. Ела, трябва да поздравиш всички.

Миа я последва с нежелание в препълнената всекидневна. Имаше хора, насядали по первазите, на диваните, на страничните облегалки и по пода — малкият апартамент се пръскаше по шевовете.

— Хей, Шире — свирна Юлие. — Спри този детински пънк!

Мириам мълчеше, застанала на вратата, ръка за ръка с приятелката си, мигом се почувства прекалено наконтена и твърде биеща на очи.

— Ехо, хора — провикна се Юлие, когато едно момче с прическа „петльов гребен“ неохотно намали музиката. — Това е старата ми добра приятелка Мириам. Преминала е в лагера на снобите, затова тази вечер се постарайте да се държите като човеци, а не като маймуни. Става ли?

Засмя се силно на собственото си остроумие и отново вдигна чаша за наздравица.

— А, да, ехо, не съм свършила. Мириам е полицейска дъщеря. Правилно чухте: баща ѝ е самият супердетектив Холгер Мунк, така че си прибирайте тревата, за да не дохвърчи Отделът за борба с наркотиците. Да, Гайр, теб имам предвид.

Тя вдигна чаша към едно нахилено момче с расти и исландски пуловер, което клатеше крака от перваза на прозореца, захапало голям джойнт.

— Така, можеш пак да го усилиш. — Тя се усмихна на момчето с гребена. — Но ако ще пускаш пънк, пусни нещо нормално — „Блек флаг“ или „Дед Кенедис“ — нещо такова, нали така, Мириам?

Мириам сви рамене, най-голямото ѝ желание бе да потъне под мокета, но за щастие, очевидно никой не обърна внимание на казаното. След две секунди отново кънтеше музика и гостите се върнаха към чашите, все едно нищо не е било, а Юлие повлече Мириам през помещението към кухнята и ѝ напълни догоре чаша от кутия червено вино, оставена на плота.

— Толкова се радвам, че дойде! — усмихна се приятелката на Мириам и отново силно я прегърна. — Малко съм пияна, съжалявам.

— Няма проблем. — Мирим отвърна на усмивката ѝ и предпазливо огледа кухнята.

Лицето не беше във всекидневната, не беше и тук. Може би се бе тревожила напразно. Купон. Съвсем нормален купон. Това беше. Нищо друго. Да, бе малко прекалено издокарана. Нямаше никакъв проблем. Купон с хора на нейната възраст, които вдигаха врява до небесата. Съвсем в реда на нещата. Чудесно. Стигаха ѝ толкова лекарски вечери. Разговори за коли и вили и за названията на сребърни прибори и порцелан. Тоалетът ѝ бе неподходящ, но иначе всичко беше като едно време. Просто купон. Само това. Не правеше нищо лошо.

— Вярно ли е?

Мириам се обърна към мястото, където допреди миг стоеше Юлие, но нея вече я нямаше — приятелката ѝ се бе озовала във всекидневната, надвесена над гребена пред уредбата.

— Вярно ли е? — повтори момчето пред нея и се подсмихна.

— Кое? — попита Мириам и отново огледа помещението.

— Че Холгер Мунк ти е баща. Полицаят? Разследва убийства, нали?

Въпросът донякъде подразни Мириам. Толкова често ѝ го бяха задавали, от малка се беше сблъсквала с това — татко ѝ е полицай, не бива да издаваме нищо на Мириам — но когато срещна погледа на момчето пред нея, разбра, че е добронамерено и няма задни мисли. Вече не беше на осем, изоставена сама в училищния двор. Момчето носеше бяла риза и кръгли очила, погледът му бе дружелюбен и питаше просто от любопитство, не таеше лоши намерения.

— Да, той е баща ми. — За първи път от много време насам Мириам почувства, че всъщност няма нищо лошо в това да го заяви.

— Страхотно! — възкликна момчето с кръглите очила и отпи от питието си. Изглеждаше, сякаш търси какво друго да каже, но не му хрумва нищо.

— Да, готино е. — Мириам отново плъзна поглед над ръба на чашата.

— А ти с какво се занимаваш? — попита момчето.

— В какъв смисъл? — изрече хладно Мириам, почти по рефлекс, но веднага съжали.

Той просто се притесняваше и беше леко непохватен. Опитваше се да завърже разговор, може би дори да пофлиртува, нещо, което очевидно му бе непривично или пък изобщо не му се отдаваше. Мириам почти изпита съчувствие към него — бе вкопчен в чашата си с надеждата това да е неговата вечер. Облеклото му изглеждаше също толкова неуместно, колкото и нейното — бяла риза, панталони с ръб и лъснати обувки — трябваше да минат за скъпа италианска марка, но бяха евтино копие. Тръсна глава и се засрами от последното си наблюдение. Преди няколко години самата тя щеше да седи на перваза на прозореца с джойнт в устата или да е заела място сред тези върху масата — с щръкнала коса, надигнала бутилката, а сега бе в състояние да различи чифт обувки на „Скаросо“.

— Майка съм — отвърна тя с дружелюбен тон. — Учих малко журналистика и мислех да продължа, но в момента съм майка на пълен работен ден.

— Аха. — Момчето с кръглите очила ѝ отвърна с леко разочарован поглед, какъвто толкова често бе срещала в барове и кафенета.

Мириам Мунк бе красива жена и никога не липсваха интерес и предложения. „Имам почти шестгодишна дъщеря“ обикновено бе достатъчно да ги накара да се оттеглят, да се изнижат с подвита опашка.

— А ти с какво се занимаваш? — попита приятелски тя, но ентусиазмът му за флирт сякаш се бе поохладил и момчето с кръглите очила вече гледаше в друга посока.

— Дяволски добър е в дизайна на плакати, нали, Якоб?

Значи все пак беше там.

Лицето.

— Якоб, това е Мириам. Мириам, представям ти моя приятел Якоб. Виждам, че вече сте се заговорили. Много се радвам.

Лицето ѝ смигна и се усмихна.

— О, значи нея си… — Момчето с кръглите очила изглежда се посмути и изведнъж силно му се прииска да се измъкне.

— Имам нужда от… още малко — измърмори той, посочи чашата си и се изгуби.

— Нея? Така ли? Какво за нея? — усмихна се Мириам.

— О, знаеш — засмя се лицето. — Хубава рокля между другото. Приятно ми е да видя тук човек с вкус.

— Благодаря. — Мириам направи реверанс.

— И? — подхвана лицето.

— Какво и?

— Не е ли малко пренаселено тук?

— Твърде пренаселено — изкиска се Мириам.

— Чувал съм, че в „Интернашунален“ предлагат отлични маргарити — усмихна се лицето.

— Не съм вярвала някога да го кажа — засмя се Мириам, — но точно сега малко текила би ми дошла добре.

— Така да направим — смигна лицето, остави питието си на кухненския плот и спокойно я поведе към изхода през шумната тълпа.

7.

Полицаят Йон Ларшен, известен сред приятелите си като Къри, се опитваше да отключи вратата на апартамента си, но му беше трудно да напъха ключа в ключалката.

Многократно обещава на приятелката си да престане. Дълго бяха спестявали. Повече от две години заделяха по две хиляди крони на месец: Фиджи — там копнееше да отиде тя. Три седмици в рая. Да пие екзотични коктейли с чадърче. Да се къпе сред пъстри рибки в лазурносинята вода. Да си почине от дотегналата ѝ работа, а ето че той бе провалил всичко.

Къри тихо изруга и най-сетне успя да напъха малкия ключ в почти незабележимата дупка, после възможно най-безшумно се вмъкна в апартамента. Опита се да си окачи палтото, но не улучи закачалката и остана в коридора, поклащайки се, докато се чудеше дали сам да не се заточи на дивана. Там му се налагаше да спи, когато се прибираше така — пиян като свиня, без оправдание, пръснал спестяванията им. Още една вечер покер и този път без победа, всъщност със загуба, голяма загуба, отново. Вървя му цяла вечер, но заложи всичко на силен стрейт само за да му отвърнат с флош, от другата страна на масата блеснаха зъбите на противника му и не щеш ли, всичките му жетони смениха собственика си. Оставаше му само да се напие. Защо не разбираше тя? След осем часа на масата. След като цяла вечер бе играл едва ли не като бог. Рискуваше, когато трябваше. Качваше залога, когато трябваше. Блъфираше, когато обстоятелствата го изискваха. Играчите кимаха — тази вечер Къри играе като мъж — но накрая всичко отиде по дяволите. Моментно високомерие, залог от почти четирийсет хиляди — немислимо беше да загуби, в края на краищата това бе неговата вечер, а после стана както обикновено.

Мамка му.

Облегна се на стената и най-накрая успя да си изхлузи обувките, заклатушка се и се насочи към дивана.

Напоследък му се бе събрало много, нима тя не разбираше? Много му се бе насъбрало, затова изпитваше такава нужда да се откъсне от всичко. Фиджи беше нейна мечта. Коктейлите звучаха добре, но трябва ли да прелетят през цялата земя за едно питие? Не обичаше особено плуването и слънчевите бани, първия ден винаги почервеняваше, налагаше се да стои на сянка. Къри дори успя леко да се разгневи, залитайки през всекидневната, стовари набитото си тяло върху белия диван от „Икеа“. Положи глава на една от възглавничките и се опита да се завие с одеяло, но не успя да го издърпа над коленете си. Събуди се от звъна на телефона, без да усети, че е спал.

— Ало?

Навън беше светло. Бледото октомврийско слънце блестеше в лицето му, не му позволяваше да се изплъзне от действителността. Беше се напил зверски и пропилял всичките им спестявания със силен стрейт срещу проклетия флош.

— Буден ли си? — попита Мунк.

— Буден? — промърмори Къри, неспособен да вдигне глава от възглавницата.

Мунк звучеше напрегнат и в изключително лошо настроение.

— Свикваме всички на съвещание. Ще можеш ли да дойдеш след час?

— В неделя? — прозина се Къри.

— В състояние ли си? — продължи Мунк.

— Аз… — направи опит Къри.

Докато спеше, му бе потекла лига. Бузата му беше мокра. Затрудняваше се да изтръгне думите от ума и устата си.

— В участъка след час?

— Разбира се — смотолеви полицаят и седна на дивана, преди тялото безмилостно да му напомни за предната вечер и да го принуди веднага да легне отново.

— Трябва само… със Сюнива… да отменя неделната ни разходка… ще излезем сред природата да подишаме чист въздух, но…

Къри предпазливо огледа всекидневната, с премрежен поглед потърси годеницата си, но тя като че ли не беше вкъщи.

— Съжалявам, че нарушавам семейната ви идилия, но се налага да дойдеш — каза сухо Мунк.

— Какво… се е случило?

— Не по телефона. След час, нали?

— Да, ще дойда, естествено, само да… — подхвана едрият полицай с изключително тежък махмурлук, но Мунк вече беше затворил.

Къри се вмъкна в кухнята, намери три хапчета срещу главоболие и ги прокара с почти литър вода. Придвижи се с нестабилна походка до банята и стоя под душа, докато топлата вода не свърши.

Тъкмо набираше кода на външната врата на „Марибуесгата“ 13 и се зададе Анете Голи. Къри харесваше Анете. Беше изключително тиха, не се перчеше, но бе дяволски способна прокурорка, винаги точна, не се занимаваше с глупости. Макар според някои да угодничеше твърде много на Микелсон и да целеше единствено повишение, той не бе останал с такова впечатление.

— Здрасти! — поздрави Анете и влезе пред него в асансьора.

— Мда… — промърмори Къри.

Глас, пресипнал от уиски и цигари — сега го чу и се прокашля, за да си прочисти гърлото.

— Дълга нощ? — Анете се подсмихна кисело изпод русия си бретон.

— Не… защо?

— Миришеш — отвърна тя.

— Няколко чашки, не повече — смотолеви Къри и усети как вчерашният ден се завръща с пълна сила, когато леко раздрънканият асансьор пое нагоре към третия етаж.

— Е, какво е станало? — направи опит да се усмихне той.

— Девойка, намерена в Хюрюм — отвърна лаконично Анете.

— Има ли някакви… улики? — пробва се Къри, преди асансьорът да отвори врати на техния етаж.

Анете го изгледа озадачено, поклати глава и се упъти пред него към залата.

Къри го прие като знак, че днес е най-добре да си държи устата затворена. Мина с несигурна крачка през столовата, взе си голямо кафе и старателно го пренесе в залата за съвещания.

Кимна на колегите си. Ким Колсьо, Лудвиг Грьонли, Габриел Мьорк, новата, която Мунк бе назначил преди известно време — как ѝ беше името? Нещо с Ю? Късо подстригана руса коса, със своеобразна хубост, но твърде момчешки облечена за неговия вкус. Юлва, така се казваше. Къри се настани на един свободен стол в дъното на залата и остави чашата с кафе на масата пред себе си, като внимаваше да не го разсипе.

Мунк вече бе заел мястото си на подиума и държеше в ръка дистанционното на проектора. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки и липсваше обичайната за заседанията усмивка.

— Ще загасиш ли лампите, Лудвиг? — помоли той и натисна бутона на дистанционното.

На стената зад него се появи снимка. Видя се голо момиче с широко отворени очи. При вида ѝ Къри подскочи. Пиянски невротизъм. Прояви се с пълна сила и той се разкая. Да беше излъгал. Трябваше да каже, че е болен. Да си остане на дивана. Усети как под ризата му се процежда пот, ръцете му се тресяха, не успяваше да овладее пръстите си. Къри се вкопчи в чашата с кафе, надявайки се другите да не забележат.

— Вчера, в 12.40, в гората в най-отдалечената част на полуостров Хюрюм, на известно разстояние от пътеката нагоре към хребета Харалдсфйеле, е намерено тяло на младо момиче — подхвана Мунк. Тялото е забелязано от Том Петершон, четирийсет и шест годишен ботаник от университета в Осло. Петершон искал да снима някакво растение и по случайност попаднал на момичето.

Къри се бе нагледал на много неща през живота си и мислеше, че донякъде е обръгнал, но това бе съвсем различно, а и пиянската нервозност не му помагаше особено. Голо момиче. Изглеждаше ужасена. Очите ѝ бяха широко отворени. Тялото ѝ бе извито в странно положение — едната ръка сочеше нагоре, а другата бе необичайно разположена надолу и настрани.

Мунк пак натисна бутона. Нова снимка.

— Според патолога момичето е удушено — възможно е това да е станало на местопрестъплението — и после е положено, както го намерихме. По-късно ще навлезем в детайлите, но може да е от полза отсега да обърнете внимание на това…

Мунк натисна бързо няколко пъти дистанционното и на екрана зад гърба му премина серия от снимки.

— Пера.

Следваща снимка.

— Свещи.

Следваща снимка.

— Перука.

— Очертанията по земята.

Следваща снимка.

— Разположението на ръцете.

Следваща снимка.

— Татуировка. Конска глава с букви „А“ и „Ф“ отдолу.

Къри се опита да отпие от кафето, но не успя да преглътне и внимателно го изплю в чашата. Вече не осъзнаваше напълно какво се случва около него. Виеше му се свят и изведнъж почувства остра нужда от чист въздух. Когато Мунк се обади, още беше пиян. Затова бе успял да се добере до службата, без да се сгромоляса, но сега отприщилата се лавина го застигаше. Трябваше да се стегне, за да не се свлече върху масата. Домашно дестилиран алкохол? Това ли беше пил? На ретината му се отпечата смътен образ — асансьор в блок в… Йостерос? Тип с брада и няколко жени на високи токчета и с твърде тежък парфюм и голяма кана алкохол. Дявол да го вземе, не беше чудно, че му е зле. А къде наистина беше Сюнива? Дали вече бе разбрала какво се е случило? Дали се беше върнала при майка си, този път завинаги?

— И не на последно място това.

В далечината отекна гласът на Мунк.

Друга снимка.

— Цвете в устата.

— Проклет психар! — прошепна Ким Колсьо отзад.

Къри вече не издържаше. Вчерашният ден се надигаше в него и искаше да излезе от тялото му. Отчаяно надзърна към вратата, искаше да избяга, но краката не го слушаха. Седеше и дишаше тежко, отново впил пръсти в чашата с кафе.

— Временният доклад на патолога — продължи Мунк, без да обръща внимание на реакциите в залата, — показва редица странности, на които също ще се спрем по-подробно, но е добре да се отбележи следното…

Нови снимки. Къри не успяваше да разгледа всички.

— Синини по коленете и лактите. Дланите са покрити с мазоли. Освен това момичето е несъразмерно слабо. Извънредно слаба е, както можете да се убедите, почти анорексична. Причината навярно е това.

Мунк остави последната снимка на екрана и разлисти документите пред себе си.

— Според патолога в стомаха ѝ е имало само гранули.

— Какво?

В залата се разнесе шум.

— Храна за животни? — възкликна Лудвиг Грьонли.

— Да — потвърди Мунк.

— Дявол да го вземе…

— Гранули?

— Как е възможно?

— Не проумявам… — промълви новото момиче, Юлва.

Изглеждаше поразена, сякаш недоумяваше на какво е станала свидетел.

— В стомаха ѝ няма нищо, което да напомня нормална храна — обясни Мунк.

— Да, но не схващам…

— Храна за животни — повтори Лудвиг Грьонли.

— Да, но как е възможно…?

— Както ви споменах, това е само предварителен доклад — отвърна Мунк. — Вик ми обеща повече подробности утре, така че трябва да почакаме. Междувременно…

— Как е възможно в стомаха ѝ да има само храна за животни? — не спираше да пита Юлва, оглеждайки се объркано.

Мунк понечи да каже нещо, но телефонът му го прекъсна. Хвърли поглед към екрана и реши да приеме разговора.

— Здравей, Рикард. Получи ли съобщението ми? — осведоми се той високо, сякаш за да покаже на останалите защо е вдигнал телефона по време на съвещание.

Микелсон. Началникът в „Грьонлан“. Къри никога не бе чувал Мунк да се обръща към шефа си на малко име. Видя как и много от колегите около него се споглеждат и вдигат рамене в недоумение.

Мунк пъхна цигара в устата си и посочи верандата за пушачи, за да даде знак, че всички имат право на пет минути почивка.

8.

Коленичила на пода в апартамента си пред редица шишенца с хапчета, Миа Крюгер търсеше причина да не ги отвори.

Цяла нощ бе сновала из празното жилище, без да намери покой, с часове се луташе напред-назад, обгърнала с ръце студеното си тяло, и най-накрая се строполи на дюшека до прозореца.

Последваха прекрасни сънища. За Сигри. Картината, която многократно ѝ се бе присънвала. Сестра ѝ тича на забавен каданс в бяла рокля през златножълто поле, усмихва се, маха.

Ела, Миа, ела.

Беше толкова хубаво! Донесе ѝ такова спокойствие! Такава топлина! Вдъхна ѝ чувството, че животът всъщност е хубав. Ала после изведнъж се събуди. Сред шума на града. Сред шума на действителността. Сред всепоглъщащия мрак и сега се чудеше защо бе приела да опита. Да живее. Нали беше взела решение? Затова бе отишла на остров Хитра. За да се освободи от всичко това. Не беше ли тази причината? Отдавна се бе решила, трябваше ли да преминава през всичко наново?

Ела, Миа, ела.

Добре.

Все пак трябва да опиташ.

Не.

Ела, Миа, ела.

За момент съзнанието на Миа се проясни и тя установи, че ѝ е студено и цялото ѝ тяло трепери. Загърна се със завивката и протегна тънката си ръка към едно от шишенцата. Опита се да прочете какво пише на етикета, но не виждаше буквите. Не беше светнала лампите. Не бе сигурна дали е платила сметката за ток.

Надигна се, за да намери нещо за пиене. Беше толкова послушна, разчистила бе всички шишета в опит да живее, да бъде здрава и благоразумна, скри ги най-отдолу в коша с дрехи за пране в банята.

Не пия.

Само пазя бутилките, скрити под мръсните дрехи, които би трябвало да изпера в неизползваната пералня в банята в апартамента в жилищната сграда в града в света, към който нямам желание да принадлежа.

В огледалото в банята неочаквано съзря лицето си и си припомни какво отражение бе видяла преди няколко месеца в къщата на брега на Трьонделаг.

Тогава едва намери смелост да вдигне глава и да срещне погледа си, но сега го направи, взря се в лика си, подобен на призрак, далеч зад повърхността на огледалото.

Миа Лунния лъч.

Индианка с изкрящосини норвежки очи. Дълга, черна коса се спускаше на вълни по тънките бели рамене. Белегът до лявото око. Тринайсетиметров прорез, неизличима следа. Пеперудката, татуирана над ръба на бикините ѝ, до хълбока, след нощ на младежко безразсъдство в Прага. Погали сребърната гривничка на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията им. Детска гривничка със сърчице, котва и буква. „М“ на нейната. „С“ на тази на Сигри. Седяха заедно в детската стая в Осгорщран вечерта след края на тържеството, когато гостите се бяха разотишли, и Сигри неочаквано предложи да си ги разменят.

Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Оттогава Миа не бе сваляла сребърната гривна.

Миа Лунния лъч.

Галеното име, дадено ѝ от баба.

Ти си много специална, наясно ли си? Другите деца също са чудесни, но ти знаеш някои работи, Миа, нали? Виждаш неща, съвършено непонятни за другите.

Баба не беше истинската ѝ баба, но я бе приела като свой най-близък човек. Сигри и Миа. Миа и Сигри. Мили близначки, осиновени от възрастни съпрузи, Ева и Шире, понеже една твърде млада жена не искаше и не можеше да ги задържи.

Мама. Татко. Баба. Сигри.

Четири гроба в едно гробище — липсваше само нейният. Миа пъхна ръка в мръсните дрехи, извади една бутилка и я занесе върху постелята на пода до редицата шишенца, зъзнейки, по бельо.

Да отиде на психолог?

Майната му.

Опита се, нали?

Матиас Ванг. С рехава брадичка, с кабинет в най-хубавия западен квартал в Осло, мил и добър, умен и компетентен, образован по всички правила на изкуството, само че не разбира абсолютно нищо.

— Знаеш ли какво си мисля, Миа?

Миа отвъртя капачката.

— Не.

И долепи бутилката до устните си.

— Според мен работата ти те разболява.

Усети как топлината се разлива надолу по гърлото ѝ.

— В какъв смисъл?

Почти като в съня ѝ. Сигри в полето.

— Ами не го разбирам напълно, но в теб има нещо, не си като другите полицаи.

Миа отпи още една глътка и топлината слезе в тялото ѝ.

— Как така?

Нямаше значение, че е почти гола.

— Твърде си загрижена. Едва не те убива, така ми се струва.

Миа се загърна в завивката. Почувства се добре и защитена, приятелска подкрепа в деянието, което възнамеряваше да извърши.

— Кое, Матиас?

Пет кутийки с бели хапчета.

— Злото. Всичко, през което се налага да преминеш. Всичко, което си принудена да видиш. Всичко, което усещаш. За другите това е работа. За теб… не знам… сякаш ти го преживяваш, сякаш жестокостите се случват на теб. Много ли драматизирам, как мислиш?

Миа пак надигна шишето.

— Според мен грешиш.

Пет капачета — може да ги отвори.

— Да, естествено, не сме имали много сеанси. Изобщо не мога да твърдя, че те познавам или че знам каквото и да било. Това беше само… как да кажа… непосредствената ми интуиция коя си.

Този път Миа задържа дълго бутилката долепена до устните си.

— Да поговорим другата седмица?

Не.

— Според мен оттук може да излезе нещо, не мислиш ли?

Миа Крюгер остави бутилката и спокойно прокара пръсти по сребърната гривничка на китката си.

Не.

Не мисля.

И започна да отвинтва внимателно капачетата на шишенцата, подредени на студения балатум пред нея.

9.

Холгер Мунк караше раздразнено черното ауди към „Бишлет“. Спря на червено на „Юлеволсвайен“ и се загледа в усмихната млада двойка — бутаха детска количка през кръстовището. Как беше стигнал дотук?

Това бе той не толкова отдавна. Двамата с Мариане. Мириам в количката. И защо не успяваше да си го изкара от ума? Да се ожени? Наистина си имаше други грижи. Седемнайсетгодишно момиче. Убито и оставено голо в гората. Върху постеля от пера. С цвете в устата. А той угодничеше на Микелсон, това го разяряваше най-много. Разбра какво трябва да направи още щом се вмъкна в бялата палатка в гората и видя проснатото там момиче. Трябваше да си върне Миа Крюгер. Имаше забележителен екип, в това никой не се съмняваше, най-добрите следователи в Норвегия, но никой не беше като нея.

Клаксонът на автомобила зад него го върна към действителността. Беше зелено, а младата двойка вече я нямаше. Мунк включи на скорост и сви към стадион „Бишлет“.

Паркира и понечи да слезе, но телефонът му иззвъня.

— Мунк.

— Лудвиг е.

— Да?

— Изглежда я открихме.

— Вече?

— Така ми се струва.

Мунк бе възложил на Лудвиг Грьонли и на новата му асистентка Юлва да проверят списъка с изчезнали хора.

— Отлично, Лудвиг. Коя е?

— Трябва да се потвърди, но съм убеден, че е тя. Казва се Камила Грийн. Обявена е за издирване преди три месеца. Описанието съвпада — ръст, цвят на очите, татуировка, но… да, има нещо странно.

— Какво имаш предвид?

— Това е причината малко да се забавим — продължи Грьонли.

Мунк се подсмихна и запали цигара. Забавили са се. Откакто бе разпределил задачите на екипа не бяха минали и два часа. Почти го загриза съвестта, задето веднага беше решил, че му е нужна Миа. Разполагаше с най-добрите норвежки следователи и никога нямаше да се справи без Лудвиг Грьонли.

— Нека да чуя. — Мунк слезе от колата.

— Камила Грийн — повтори Грьонли; все едно четеше от екран. — Родена е на 13 април 1995 г. Зелени очи. Тъмноруса коса до раменете. Ръст: един и шейсет и осем. Около седемдесет килограма. Няма родители. Обявена е за изчезнала от Хелене Ериксен, управителка на нещо с име „Хюрюмлански разсадник“.

— Седемдесет килограма? — Мунк извади папката от автомобила и го заключи. — Невъзможно е да е тя. Момичето, което намерихме, е изключително слабо.

— Знам — прекъсна го Грьонли. — Но разполагам със снимката ѝ и определено е тя. Камила Грийн. Всичко останало съвпада — татуировката и другото.

Грьонли имаше предвид една от снимките от папката в ръцете на Мунк. Конска глава, под която бяха татуирани буквите „А“ и „Ф“, на дясното рамо на момичето.

— Добре. А кога е обявена за издирване?

— На 19 юли. Това е странното и затова ни отне време да я открием в регистъра.

— Кое?

— Тази Хелене Ериксен, която е съобщила за изчезването на момичето, явно я е обявила за… как се казва… неизчезнала. Само след няколко дни.

— Искаш да кажеш „намерена“?

Грьонли мълча няколко секунди, сякаш отново изучаваше екрана си.

— Не, не е намерена. Сигналът е отменен.

— Това е абсурдно. — Мунк хвърли поглед към апартамента на Миа.

И двата прозореца бяха тъмни. Опита да ѝ се обади, но тя не вдигаше, затова дойде дотук.

— … обаче не отговаря — обади се Грьонли.

— Кой?

— Тази Хелене Ериксен. Тук е посочен телефонен номер, но не се обажда.

— Ясно. — Мунк пресече улицата. — Няма родители, казваш? Трябва някой да отговаря за нея. Какво друго знаем за момичето?

— Нямам нищо повече — отвърна Грьонли. — Само това място — Хюрюмлански разсадник.

— Какво представлява?

Мунк се приближи до входа и разгледа редиците звънци — напразно, разбира се — Миа никога не би сложила името си там. Отстъпи няколко крачки и пак се загледа в прозорците. Всъщност беше странно. Не живееха в отдалечени квартали, апартаментът му на улица „Тересесгата“ беше само на няколко минути оттук, но никога не я бе посещавал в дома ѝ. Не толкова странно, ала навярно глупаво. Хвърли фаса на земята и запали поредната цигара, отново го загложди съвестта. Откакто Микелсон я бе отстранил, се бяха виждали само няколко пъти. Кратки, едва ли не повърхностни срещи в „Юстисен“. Миа беше разсеяна, не говореше много. Навярно не бе за учудване. След всичко преживяно. Два-три разговора по телефона. Няколко чаши чай. Сигурно трябваше да направи повече за нея. Да бъде по-добър началник. Но Миа си беше такава — държеше на личния си живот, не искаше да я безпокоят и той я бе оставил на мира.

— Още нямаме много сведения, но изглежда като дом за млади хора в трудно положение — продължи рапорта си Грьонли.

— Хюрюмлански разсадник.

— Да. Имат си сайт, обаче е малко…

— От деветдесетте години — прозвуча на заден план гласът на Юлва.

— Не е актуализиран — уточни Грьонли.

— Но става въпрос за разсадник?

— Да. Доколкото виждаме. Място за младежи с проблеми — отиват да работят там или нещо такова. Както споменах, засега нямам повече информация, това е всичко.

— Чудесно — отвърна Мунк. — Продължавайте с опитите да се свържете с тази… как, казваш, ѝ е името?

— Хелене Ериксен.

— Добре, продължавайте, докато не отговори. И виж какво ще успееш да научиш за Камила Грийн. Знаеш къде да търсиш.

— Вече работим по въпроса — увери го Грьонли.

— Отлично — каза Мунк и затвори.

Отново набра номера на Миа, ала тя пак не отговори. За момент се замисли дали да не позвъни на всички звънци без име, може би щеше да улучи нейния, но вратата неочаквано се отвори и го спаси. Излезе млада жена в пъстър, износен анцуг, а Мунк успя да си хвърли цигарата и да изкачи стълбите, преди вратата да се захлопне.

Трети етаж — това знаеше. Веднъж я бе изпратил на връщане от „Юстисен“ и тя посочи нагоре:

Тук живея. Новият ми дом.

Беше пияна и го каза със сарказъм.

Дом.

Не звучеше искрено. Задъхан, Мунк се изкачи по стълбите до третия етаж. За късмет, имаше само два апартамента. На едната врата беше окачена табелка. Тук живеят Гюнар и Вибеке. На другата нямаше нищо.

Мунк си разкопча палтото, натисна два пъти звънеца и зачака.

10.

Мириам Мунк се събуди в чуждо жилище. Не, не в чуждо легло — той се бе държал като джентълмен, дори не ѝ го беше предложил. Донесе завивка и постла дивана в малкия, очарователен апартамент, който изобщо не приличаше на дома на Мириам.

Този живот бе съвсем различен, напомняше на нейния, преди да забременее от Юханес: някак по-свободен живот. В наскоро купеното им, ново жилище в квартал „Фрогнер“ подът бе застлан с италиански мокет, а в банята имаше вградени лампи. Хладилникът беше снабден с машина за лед и специален кош, където зеленчуците да се запазват пресни възможно най-дълго време. Пералня с дигитален дисплей. Отоплителни панели с дистанционно управление чрез приложение за телефона, та като излязат, да се приберат на идеална температура. Новата им кола — Миа дори не знаеше марката, но имаше всичко, което можеш да си пожелаеш — джипиес, система 4x4, въздушни възглавници отпред и отзад, дивиди, подвижен покрив, багажник за ски. Апартаментът, в който се събуди, представляваше нещо съвсем друго. Стари плакати по стените, залепени с тиксо. В единия ъгъл — грамофон. Навсякъде дрехи. Когато седна на дивана, усети течение от прозореца, беше толкова студено, че трябваше да се наметне със завивката. Протегна се да вземе кутията цигари от масата.

Октомври в Осло. Зимата наближаваше и при нормални обстоятелства щеше да завърти ключа в кухнята, управляващ температурата в целия апартамент, за да е топло на Марион, когато излезе сънена от стаята си, и да не измръзне, докато закусва на кухненската маса. Съвестта ѝ отново се обади. Не беше добър човек, нали? Отиде на купона. Съгласи се да пийнат в „Интернашунален“. Отгоре на всичко прие да дойде тук, седя будна цяла нощ на чужд диван, пи червено вино и с часове разговаря за неща, които не помнеше да е обсъждала с другиго. За татко. Развода. Как се е чувствала. За Юханес. Смътното усещане от последните години. Избрала го е, за да се измъкне, в знак на протест, родила е твърде млада от мъж, пълна противоположност на баща ѝ.

Мириам запали цигара, напипа телефона си в захвърлената под масата чанта и за пореден път усети смътно угризение, докато проверяваше за съобщения, само че нямаше нищо. От Юханес. Никакво „липсваш ми“. Нито „къде си?“. Едно съобщение от майка ѝ — само: „Може ли Марион да остане още една нощ? Иска утре да я изпратим на училище.“

Мириам написа отговор: „Добре, мамо, разбира се. Целуни я от мен.“ Остави телефона и заразглежда плакатите наоколо, сгушена под завивката.

Свободата на животните е наша свобода.

Спрете фермата „Льокен“.

Плакат със снимка на затворена в клетка, изпосталяла котка във ферма в Мюсен. Норвежци печелят пари, като купуват кучета и котки, държат ги в клетки и после ги продават в чужбина за опитни животни.

Така се бяха запознали.

Лицето и тя.

Зиги.

У Миа пак се прокрадна угризение, но така и не успяваше да реши. Дали да стане, да се облече, да си вземе такси до „Фрогнер“ и да се приготви да посрещне Юханес от нощното му дежурство в болницата като добра любима и добра майка, каквато е редно да бъде, или да остане завита в малкото, но преизпълнено с живот жилище, което толкова много ѝ напомняше за някогашния ѝ начин на живот.

Спрете фермата „Льокен“.

Там се запознаха. В организацията за защита на животните на „Мосевайен“. Защото чувстваше, че трябва да направи нещо с живота си. Не само да бъде майка. Тове и Кари, прекрасни момичета — мислеха само как да се грижат за котките, които никой не иска. Да ги хранят. Да ги галят. Стараеха се те да разберат колко са важни. Макар да ги бяха използвали за украшение и после да ги бяха захвърлили в канавката, на някои хора не им е безразлично. Някои хора ги обичат. Това ѝ беше достатъчно. Да си почине от ежедневието. Да се погрижи за някого.

После ненадейно се появи той.

Лицето.

Зиги.

Имаше много доброволци, винаги гъмжеше от народ — някои идваха само веднъж, други често се връщаха, но тя веднага разбра, че той, Зиги, е нещо съвсем различно.

Първия път, когато дойде, Тове и Кари се държаха почти като малки момиченца — бузите им поруменяха, сякаш ги посещаваше звезда. В началото Мириам не проумяваше защо — той не се отличаваше особено от останалите доброволци.

Изобщо.

Но сега разбираше.

Мътните го взели.

Тя се пресегна за още една цигара и докато я палеше, вратата на спалнята се отвори.

— Здравей.

— Здравей — откликна на поздрава Мириам.

— Успя ли да поспиш?

Той си потърка очите, пристъпи внимателно, седна срещу нея и се загърна със завивката, която носеше.

— Не много, но успях. — Мириам се изчерви.

— Хубаво — усмихна се той и протегна ръка, за да си вземе цигара от кутията на масата.

Зиги запали, наклони глава настрани, погледна я над жарта на цигарата с красивите си, усмихнати очи и заговори по същество:

— Какво да правим, Мириам? Какво да правим с това?

Изведнъж ѝ призля. Взираше се в цигарата си и мълчеше. Въобразяваше си, че опиянението от нощта, прекарана с човек, с когото е вярна на себе си, ще отмине.

Когато се събуди. Ще изчезне.

— Имам нужда от кафе. Ти искаш ли?

С удоволствие.

— Не, време е да вървя.

Мога да стоя тук цял ден.

— Разбирам — усмихна се лицето. — Не ми се иска да те пускам, без да си закусила, но естествено, ти решаваш.

Не казвай нищо повече, защото ще остана.

— Трябва да тръгвам.

— Разбира се, направи, както смяташ за най-добре.

Когато, вече облечена, стоеше пред апартамента, Мириам Мунк осъзна, че ще бъде трудно.

Беше се влюбила.

Сериозно.

Не наужким.

У нея се бе загнездило тежко чувство, нещо абсолютно забранено, но въпреки това ѝ се струваше съвсем редно.

Може би ако не го потърси повече?

Спря такси и през целия път към къщи се опитваше да се хване за тази мисъл.

Ще мине.

И когато си отключи и влезе в празния апартамент във „Фрогнер“, почти бе успяла да убеди себе си.

Тове ще мине.

Остави ключовете върху масичката до входната врата, съблече се на път към спалнята, плъзна тялото си под завивката и заспа още преди да е положила глава на възглавницата.

11.

Холгер Мунк позвъни още веднъж, почука няколко пъти на вратата и вече се канеше да си тръгне, но вратата неочаквано се отвори и в пролуката се появи Миа.

— Колко е часът, та будиш хората?

Тя се усмихна кисело и го пусна да влезе.

— Неделя, четири часът — отвърна Мунк.

Свали си обувките и се огледа къде да си окачи палтото, но не видя закачалка, затова го остави на пода и последва Миа във всекидневната.

— Съжалявам за безпорядъка — извини се тя. — Още не съм успяла да подредя. Искаш ли нещо? Чаша чай? Още не пиеш алкохол, предполагам.

Мунк потърси подтекст в последното изречение, намек, че не са се виждали отдавна, че е трябвало да я посети по-рано, но не звучеше така.

— Тъкмо се канех да вляза в банята. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се — кимна Мунк.

— Добре. Само две минути. Веднага се връщам.

Миа отново се усмихна накриво и изчезна в банята, докато Мунк стоеше прав насред хола и се чудеше къде да се настани. Неподредено беше слаба дума. Обстановката напомняше на неговата стая в Хьонефос. Така и не си бе разопаковал багажа, не смогна да превърне квартирата в дом и тук беше същото. Под прозореца бе проснат дюшек със завивка и възглавница. Очевидно тя спеше там. Някои от купчините кашони, изглежда, бяха отваряни донякъде и после отново запечатани. По стените нямаше нищо и почти липсваха мебели. Апартаментът много приличаше на неговия: по негова преценка около седемдесет квадрата, с хол и кухненски бокс, врата към балкон, коридор, навярно към банята, вероятно имаше и две спални, но тя очевидно не ги използваше.

Изглежда все пак се беше помъчила в някакъв момент. Тук-там се виждаха неотворени кутии от „Икеа“, наполовина сглобен бял стол — краката му все още лежаха на пода до инструкцията, беше успяла да се справи с малка масичка. Мунк тежко се отпусна на недовършения, твърде нисък, бял стол и остави папката на масичката, току-що видяното не му бе направило добро впечатление.

Тя изглеждаше ужасно изтощена. Отново. Почти като на Хитра. Тогава беше изтръпнал при вида ѝ, сега усещаше същото. Миа, по природа така силна и изпълнена с енергия, с ясен поглед, се бе превърнала в своя сянка. На пода, до дюшека, стоеше полупълна бутилка арманяк и чаша, а в един ъгъл бяха натрупани три празни кутии от пица. Мунк се почувства виновен. Трябваше да я посети по-рано. Тя не изглеждаше добре. При последната им среща онази вечер в „Юстисен“ му се бе сторила малко по-ведра, сякаш вярваше, че нещата може и да се наредят, но сега очите ѝ бяха като на Хитра. Блуждаещи. Безжизнени.

Мунк стана и си взе цигарите от палтото в коридора.

— Тук ли да пуша, или на балкона?

Последното извика към банята, но Миа бе пуснала душа и не му отговори, затова избра балкона. Стоеше на студа и наблюдаваше как се стопява остатъкът от дневна светлина и стадион „Бишлет“ потъва заедно с целия град в непрогледен мрак.

Извратено изчадие.

Мунк запали цигара и бавно пое дима.

Не и пред хората си. Никога не си го позволяваше. Трезв. Премерен. Спокоен. Конструктивен. Затова бе началник — никога не показваше на другите какво му причиняват случаите, но у него се прокрадна безпокойство: гледката в Хюрюм не му даваше мира. Разследваха много престъпления. Непрекъснато възникваха случаи. И Мунк винаги съчувстваше на жертвите, на семействата им, за ужасната трагедия, сполетяла хората, изгубили близък. Само че обикновено те се подчиняваха на някаква логика. Случайна свада с нещастен изход. Саморазправа сред известните в града престъпни среди. Ревност. Най-често случаите, върху които работеше, издаваха известна човечност. Сигурно не бе правилно да се говори за човечно убийство, но при неговата професия — никога не го изричаше на глас, ала често си го мислеше — винаги изпитваше облекчение, когато намираше разбираема логическа връзка.

Не и този път.

Това бе дело на извратено изчадие.

Мунк си взе палтото от коридора, отново излезе на балкона и запали още една цигара. Видя как Миа, увита в кърпа, се измъква от банята и се насочва към една от стаите, вероятно към гардероба или към кашон с дрехи. Пак му стана мъчно заради всичко, заради цялата ситуация. Тя се бе отказала от действителността. Беше се спотаила на остров до устието на фиорда. Той я бе върнал. Използваха я, защото се нуждаеха от нея, а после просто я захвърлиха, изоставиха я. Не, не беше прав. Не те. Микелсон я остави на произвола на съдбата. Службата. Системата. Ако зависеше от Холгер Мунк, Миа щеше да прави каквото си поиска, стига само да е на работа при него.

— По-добре пуши вътре, ако ще държиш вратата отворена.

Миа излезе с усмивка от една от стаите, облечена в тесен черен панталон и бяло поло, свали увитата на главата ѝ хавлиена кърпа и започна да подсушава косата си с нея.

— Мамка му, извинявай — засмя се Мунк. Не се беше усетил, умът му бе другаде.

Хвърли цигарата на улицата, влезе и този път затвори вратата след себе си.

— Ако още бях следователка — Миа отново се усмихна, сядайки на дюшека до прозореца, — бих заключила, че щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа.

Мунк се отпусна на белия стол без крака.

— Струваше ми известно усилие — кимна той.

— Значи, трябва да благодаря на теб. Това ли искаш да кажеш?

Мунк пак потърси иронична нотка в гласа ѝ, но и сега не намери такава. Звучеше облекчена, дори доволна. Мъртвият поглед, който го посрещна на вратата, слабо се оживи и сякаш оценяваше, че е дошъл.

— Какво имаме? — попита тя и остави кърпата на пода.

— Веднага ли искаш да видиш, или ще чуеш какво мисля аз?

— Наложително ли е да избирам? — Миа взе папката от масата.

Мунк видя как очите ѝ се променят, когато я отвори и започна да реди снимките на пода пред себе си.

— Намерихме я вчера преди обед — подхвана той. — В най-отдалечената част на Хюрюмлане. Няколкостотин метра навътре в гората. Някакъв турист, не — ботаник, се натъкнал на нея, искал да заснеме растение, намерил я е в това положение, посред…

— Ритуал — вметна отнесено Миа.

Мунк мълчеше, докато Миа подреждаше последните снимки.

— Прави такова впечатление, но…

— Какво? — За момент Миа вдигна очи от фотографиите.

— Да млъкна или…? — Мунк имаше усещането, че ѝ пречи.

— Не, извинявай, продължавай — промълви тя, отвори шишето с арманяк, оставено на пода, и напълни мръсната чаша до ръба.

— Както изглежда и както самата ти отбеляза, явно е ритуал — подхвана Мунк. — Перуката. Перата. Свещите. Положението на ръцете.

— Пентаграма — отбеляза Миа.

— Да, и Юлва каза така.

— Юлва ли?

— Прехвърлиха Шире. А тя тъкмо беше завършила Академията, така че…

— Като мен, нали? — подсмихна се Миа и отново сведе поглед към фотографиите.

— Не, ти така и не завърши — поправи я Мунк.

— И? Каква е сделката?

— За Юлва ли?

— Не, за мен. — Миа вдигна една от снимките. — С Микелсон. Какво се разбрахте този път? Нека позная. Връщат ме, ако обещая да продължа терапията.

— Да. — Мунк се надигна.

— Пуши вътре. Тук някъде има пепелник, в някой от шкафовете там горе — посочи Миа, без да откъсва поглед от снимките.

— Камила Грийн — обади се Мунк, след като отново седна и си запали цигара. — Седемнайсетгодишна. Дете от дом. Преди три месеца е подаден сигнал, че е изчезнала от някаква институция за младежи със затруднения, разсадник.

— Цветето в устата — забеляза Миа.

— Според първия доклад от аутопсията в стомаха ѝ е имало храна за животни.

— Какво? — Миа вдигна очи към него.

— Гранули — уточни Мунк.

— Мамка му. — Тя пак се загледа в снимките.

Отпи още една щедра глътка от чашата с алкохол. Сега очите ѝ бяха далечни — много пъти я бе виждал такава. Не беше там. Беше потънала дълбоко в мислите си и Мунк имаше чувството, че присъствието му в стаята изобщо не е необходимо, можеше просто да я остави сама.

Дори не забеляза, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона, за да вдигне.

— Да? Мунк е на телефона.

— Обажда се Лудвиг. Свързахме се с нея.

— С кого?

— С Хелене Ериксен. Жената, подала сигнал за момичето. Ще дойде. Вече е на път.

Влезе вътре. Миа вече бе изпразнила чашата и отново я беше напълнила.

— Е? — заговори я Мунк.

— Какво „е“? — Тя го изгледа със замъглен поглед.

— Какво мислиш?

— Ще дойда утре. Сега искам да остана сама с тях.

— Добре. Сигурна ли си, че ще се справиш? Да ти донеса ли нещо за ядене?

Миа му махна да върви, без да вдига поглед от снимките.

— Тогава ще се видим утре.

Тя кимна разсеяно.

Мунк си завърза обувките, затвори внимателно вратата зад себе си, спусна се по стълбите, отключи колата и подкара към „Марибуесгата“.

12.

Застаналата под уличния фенер до стадион „Бишлет“ четирийсетгодишна жена в червено ватирано яке видя как от сградата излиза пълен мъж, загърнат в бежово палто. Мъжът запали цигара и сякаш се замисли, преди да се качи в черното ауди и да потегли.

— Какво чакаме?

Момчето до нея, с двайсет години по-младо, се огледа нервно и си дръпна шапката върху ушите.

— Замръзвам.

— Стой мирно. — Жената пъхна ръка в джоба, за да се увери, че още е там.

Гривната.

— Толкова ли е трудно? — Момчето запали с треперещи пръсти ръчно свитата цигара в ъгълчето на устните си. — Нали щеше да ни даде пари?

Жената в червеното ватирано яке съжали, задето бе взела това младо момче — та те всъщност не се познаваха — трябваше сама да го направи, тоест да го е направила много отдавна.

Сгуши се в якето и се вгледа в апартамента на третия етаж: там блещукаше слаба светлина, значи си е вкъщи, там е, но сякаш нещо не беше наред.

— Имам нужда от боцкане — момчето се закашля.

— Стой мирно — повтори жената в червеното яке, но самата тя я усещаше.

Липсата на иглата, която да прекрати мъките и да я дари с нужната ѝ топлина.

— Покажи я! — младото момче протегна ръка.

— Кое?

— Гривната. Нали каза, че ще ни даде пари за нея?

Жената отново погледна към прозорците и показа на момчето съдържанието на джоба си.

— Това ли? — Момчето вдигна учудено гривната към светлината на фенера. — Как е възможно това да струва нещо? Прилича на евтин боклук, децата носят такива. Мамка му, да бяхме обрали някоя будка, със „Севън илевън“ щяхме да приключим за пет минути. Какво, по дяволите, ще спечелим от това? Толкова ли си тъпа?

Жената в червеното ватирано яке хвана решително гривната и я пъхна в джоба си.

Сребърна гривничка, сърчице, котва и буква. М.

— Има сантиментална стойност — каза тихо тя и я усети с пълна сила, вече почти непоносимо.

Нуждата от инжекция, която да пропъди мрака в тялото ѝ.

— Сан… какво?

Момчето пак се огледа неспокойно и дръпна от цигарата.

— Защо просто не ограбим „Севън-илевън“, мамка му?! Или да поискаме доза на кредит от Лефе? Дължи ми услуга, мамка му, сигурно ще ни отпусне една инжекция. Дявол да го вземе, и той живее наблизо. Хайде, де! Господи, тази гривна едва ли струва повече от пет кинта. Как изобщо ти дойде на ума? Не, мамка му, аз се махам!

Жената в червеното яке вдигна поглед, защото се отвори врата и на верандата излезе тъмнокосо момиче. В едната си ръка държеше чаша. В другата имаше нещо, което разглеждаше. Лист хартия. Снимка. Нещо такова. Остана няколко секунди, взряна в мрака над града, после влезе и затвори вратата след себе си.

Миа Крюгер.

Почувства се гузна, трябваше да го стори отдавна.

Много, много отдавна.

Защото онази нощ беше там.

— Хайде, де! — пак я подкани момчето, вече почти умолително, и хвърли угарката. — Хайде да изчезваме, мамка му! Не издържам вече.

— Мълчи, не е само за парите.

— Ама нали каза, че…

— Бяхме приятелки — прекъсна го раздразнено жената и за пореден път се разкая, задето го бе довела.

Трябваше да го направи сама.

При това преди много време.

— Приятелки? С кого? С тази там горе ли?

— Не можеш ли да пазиш тишина?

— Ако сте приятелки, просто я помоли за пари! За бога, Сисе, що за идиотщина?! Защо стоим тук, казах ти, че Лефе ще ни отпусне една доза. Хайде, де!

— Не, не с нея. Със Сигри.

— Коя Сигри?

— Сестра ѝ.

Оглеждайки се притеснено, младежът извади от джоба си тънко пакетче тютюн и се опита да си свие цигара от остатъците в него.

— Мамка му, Сисе, сериозно! Не издържам повече, имам нужда от нещо сега. Ти нямаш ли? Хайде да ходим при Лефе!

— Бях там. — Жената в червеното яке не сваляше очи от сянката в апартамента над тях.

— Къде?

— Видях го.

— Какви ги говориш?

— Когато я уби.

Сега той млъкна. Стоеше с тънката цигара в уста и приготвена запалка, без да пали.

— По дяволите, Сисе, плашиш ме. Кого е убил?

Сигри.

Споменът я връхлетя.

Трябваше да го направи отдавна.

Бях там.

Когато я уби.

— Мамка му, искам само да се боцна, Сисе. Нали уж дойдохме само за малко мангизи. Да се махаме, а?

— Какво?

— Знам, че Лефе ще ни даде, по дяволите, не е далеч. Хайде, Сисе, стига с тези глупости!

Четирийсетгодишната жена внимателно сви юмрук около сребърната гривничка в джоба ѝ, усети, че е там, между пръстите ѝ, а в същия момент светлината в жилището над тях неочаквано угасна и там настана мрак.

— Хайде!

— Не можеш ли да си държиш устата затворена?!

— Дяволите да те вземат, Сисе. Махаме се, идваш ли, или не?

— Сигурен ли си, че Лефе ще ни даде една доза?

— Боже мой, длъжник ми е. Защо изобщо стоим тук? Хайде, идвай!

Жената напипа гривната в джоба на якето си още веднъж. Хвърли последен поглед към тъмните прозорци горе.

И последва неспокойния младеж към улица „Пилестреде“.