Совата

32.

Сюнива Рьо изкачи последните няколко стъпала, прибра връхната си дреха в гардероба. Извади си униформата от шкафчето и въздъхна, докато я обличаше. Работеше тук почти осем години и в началото тесните, старомодни униформи ѝ се струваха сладки, но сега започваше сериозно да ѝ писва. Не само от облеклото, а изобщо от работата.

Сюнива въздъхна и отиде в стаята за отдих да си направи чаша кафе.

Фиджи.

Лазурносиньо море, палми и свобода.

Спестяваха почти година и тя толкова се радваше. Само студ и мрак миналата зима, без почивка, дори пропуснаха лятната отпуска, пое всички възможни смени, но нямаше значение, защото през януари щяха да заминат за Фиджи. За цял месец.

И ето че той пак се издъни, мамка му! Проигра парите. Напи се и проигра парите. За пореден път. И на нея вече ѝ дойде до гушата. Изключително много обичаше Къри, тук нямаше съмнение, но силите ѝ вече свършиха. Когато се запознаха, се колебаеше — той бе малко непохватен и самонадеян, не точно както си бе представяла любимия си, но бързо го преодоля. Събраха се. Подхождаха си, въпреки че той невинаги беше идеален. Работеше по всяко време на денонощието, ала Сюнива търпеше, не възразяваше. Дори за пиенето си затвори очите, но това…

Не, дяволите да го вземат. Това беше прекалено.

Екскурзия до Фиджи.

Не. Това преля чашата. Изгони го и се чувстваше доволна. Апартаментът си беше неин. Нейният баща им даде парите, когато преди няколко години им се прииска да си купят общо жилище. А сега беше само неин. И беше прекрасно.

Сюнива излезе с чашата кафе от стаята за почивка и се приготви за сутрешното съвещание. Нощното дежурство бе приключило, сутрешната смяна щеше да започне и всички щяха да обсъдят събитията от изминалата нощ. „Света Хелена“ беше учреждение, където стари хора идваха да прекарат последните си дни или седмици, или месеци и беше общо взето спокойно място. Тук посещение на лекар. Там промяна в дозата на лекарствата.

След съвещанието отдели време за още едно кафе, преди да се захване със сутрешната обиколка. Имаше нужда. Днес ѝ предстоеше да навести Турвал Сюн.

Лудият енорийски свещеник.

Така го наричаха. Не знаеше защо, но имаше нещо в този старец, някаква тъма в погледа му, всеки път я завладяваше неприятно усещане в негово присъствие.

Сюнива се насили да се усмихне и внесе закуската в стаята му. Слава богу, енорийският свещеник спеше и тя остави подноса на шкафчето до леглото. Сандвич със сьомга и каперси. Чай от лайка с мед и чаша портокалов сок. Това не беше обичайното меню в „Света Хелена“.

Сюнива тъкмо се канеше да излезе, когато неочаквано енорийският свещеник отвори очи.

— Няма да отида на небето — възкликна старецът и се втренчи в нея.

Червенокосата медицинска сестра се стресна не на шега.

— Разбира се, че ще отидете — усмихна се тя, след като се съвзе.

— Не, съгреших.

Старецът изглежда съвсем бе загубил разсъдъка си.

— О, Господи, проси ми. Отче мили, не знаех, не знаех, позволи ми да изкупя греховете си.

Мъжът вдигна нагоре кокалестите си ръце и немощно простена към небето.

— Защо никой не чува?

В медицинския картон на енорийския свещеник пишеше „три пъти 10 мг диазепам, 0,5 мг морфин интравенозно“. Сюнива хвърли поглед към системата и видя, че е празна. Дежурният не бе идвал и не беше допълнил лекарствата. Тя се надигна, поклати ядосано глава и свали банката от статива.

— Не — неочаквано изпъшка старецът.

Сюнива го погледна.

— Не, не — повтори енорийският свещеник и посочи с изкривения си пръст пластмасовата банка в ръката ѝ.

Отне ѝ няколко секунди да разбере какво се опитва да каже.

— Не желаете ли да ви вливаме лекарства?

Старецът поклати глава и посочи книгата на нощното си шкафче.

— Библията? Искате ли да ви почета?

Енорийският свещеник отново поклати глава и впери в нея вече по-ясен поглед.

Промърмори нещо, отначало неразбираемо за Сюнива, но когато го повтори, тя схвана, че трябва да отвори шкафчето.

Върна банката на статива, заобиколи леглото, приклекна пред шкафчето и го отвори. Вътре имаше вестник. Стар брой на „Ве Ге“. Сюнива го извади и му го показа.

— Това ли?

Старецът кимна.

— Тя — посочи той.

— Коя е тя? — попита Сюнива.

— Децата горят — прошепна старецът с помътнял поглед.

— Турвал? — Сюнива положи ръка на челото му.

Пареше.

— Турвал?

Не последва отговор.

Старецът вече не беше буден. Клепачите му бавно се отпуснаха, а изкривеният пръст, с който бе посочил снимката във вестника, висеше безжизнено от леглото.

Сюнива Рьо върна вестника, откъдето го бе взела, оправи завивката на стария енорийски свещеник, влезе в склада и извади оттам нова банка, прикачи я към измършавялата, набръчкана ръка, увери се, че старецът спи дълбоко, внимателно затвори вратата след себе си и продължи сутрешната си обиколка.

33.

Габриел Мьорк седеше напълно неподвижно в дъното на залата за съвещания. Не беше спал в продължение на двайсет и четири часа, но не се чувстваше уморен. През нощта беше повърнал няколко пъти и стомахът му бе празен, но кой знае защо, не изпитваше и глад. Намираше се в шок, беше ясно. Снощи Скункс го бе потърсил — ненадейно се появи пред бюрото и настоя да се срещнат — а любопитството на Габриел, естествено, бе огромно, но нищо не беше в състояние да го подготви за това.

Наглед напълно изтощен, Мунк стоеше прав до проектора. Някои от тях не бяха спали. Миа и Мунк останаха с Габриел цяла нощ. Анете Голи дойде в три, малко след нея се появи и Къри. Все още не го бяха видели само Ким Колсьо, Юлва и Лудвиг Грьонли и сега се канеха да изгледат ужасния филм и честно казано, Габриел се съмняваше, че ще издържи.

— Както на всички ви е известно — прокашля се Мунк и плъзна поглед по притихналата аудитория, — снощи стар колега на Габриел го е потърсил. Името му е…

Мунк бързо погледна Габриел.

— Скункс — промълви младежът.

— Отдавнашен колега, хакер, намерил видеозапис. Някъде в нета, на неясно кой таен сървър. Доколкото разбрах, въпросният хакер не обича особено полицията, затова нека благодарим на младия Габриел, че записът попадна в ръцете ни.

Присъстващите се обърнаха към него и кимнаха. Габриел оценяваше опитите на Мунк да му помогне да се почувства по-добре, но нямаше особен ефект. Какво ли не бе виждал Габриел Мьорк през живота си при всичките си приключения из интернет, включително в Тъмната мрежа, ала нищо не можеше да се мери с това. Отново му се доповръща. Прималя му. След задачата в Хюрюмланския разсадник се бе почувствал толкова печен — беше се издигнал в йерархията, вече не беше начинаещ — сега обаче се върна в позицията отпреди шест месеца, когато чакаше отпред на тротоара: малко момче, което повръща при вида на ужасяващи сцени от видеоклип — съвършено непрофесионална реакция. Отпусна ръце в скута си и се опита да диша спокойно, помъчи се да се стегне, държеше на всяка цена да бъде несломим в очите колегите си, макар да му се струваше, че май е твърде късно.

— Както знаете — продължи Мунк, — когато открихме Камила Грийн, физическото ѝ състояние бе силно влошено в сравнение с момента на изчезването ѝ. Беше изключително слаба, измършавяла, имаше мазоли и следи от охлузвания по цялото тяло. При аутопсията се установи, че в стомаха ѝ се съдържат само гранули, тоест храна за животни, и сега ще видим защо благодарение на Габриел и на колегата му.

Габриел забеляза как Юлва го поглежда със смесица от любопитство и ужас в очите. Новоназначеното момиче определено се чувстваше страшно неудобно и очевидно и на него изобщо не му се искаше да е тук.

— Ще загасиш ли лампите, Лудвиг? — помоли Мунк.

Грьонли стана и угаси светлината; в залата настана пълна тишина, а Мунк натисна бутона и на екрана пред тях започна филмът.

Габриел вдигна очи и се насили да гледа. Може би сега щеше да успее да последва примера на Миа и Мунк. Да наблюдава с полицейски поглед. Да търси улики. Да се опита да разбере. Не както първия път, когато го гледа като обикновен човек, свидетел на унижението и отчаянието на една седемнайсетгодишна девойка.

Началните кадри бяха черни. Сякаш някой бе снимал в съвсем тъмна стая. После се появяваше тя, Камила Грийн, и Габриел, който тази нощ гледа видеоклипа няколко пъти, още не можеше да повярва на очите си. Приличаше на мазе. В началото цареше непрогледен мрак, но после постепенно проникна светлина и освети голямо колело. Виждаше се подобие на клетка. Като тези за мишки или хамстери, но всичко беше много по-голямо, пригодено за хора. Камила Грийн се намираше във въртящо се колело — в началото Габриел не разбираше какво се случва, но после му стана ясно: момичето лазеше на четири крака в голямото, тежко колело и тогава се включваше светлината. Беше затворена в мазе. В клетка. На тъмно. И за да светнат лампите, трябваше да се движи. Да пълзи, за да завърти гигантското колело.

Габриел отвърна поглед, когато Камила внимателно се изправи в колелото в опит да го задвижи по-бързо. Тогава се видя надписът на стената.

Докато Камила Грийн отчаяно се мъчеше да върти тежкото колело все по-бързо, някой бе изписал белите букви върху сивата стена зад нея.

Избраницата.

Габриел вдигна очи към екрана в момента, когато Камила беше успяла да се изправи и да задвижи колелото с шеметна скорост. Поставяше крак пред крак възможно най-бързо и стабилно и в началото Габриел недоумяваше: защо младото, слабо момиче продължава да тича с всички сили, нали лампите светеха? Но не щеш ли се отвори дупка и оттам нещо започна да се изсипва и да пада на пода.

Храна.

Затова трябваше да тича толкова бързо.

За да получи храна.

Габриел не можеше да гледа.

Гранули.

Едва се удържа да не повърне пак.

Камила Грийн е била затворена в мазе. В клетка. Трябвало е да тича в колело, за да получи светлина. За да получи храна.

Храна за животни.

Не можеше повече. Не издържа на гледката. Габриел закри устата си с ръка и излезе тичешком от стаята, бутна вратата към банята и коленичи пред тоалетната чиния. Стомашната киселина бликна и потече от устата му, а по цялото му тяло се стичаха вадички пот.

— Добре ли си, Габриел?

Младият хакер не успя да отговори, дори не бе забелязал кога вратата зад него се е отворила и в тясната баня е влязла Миа.

Младата жена подложи малка хавлиена кърпа под чешмата и му я подаде, после седна на колене до него, а той охлади лицето си със студената тъкан.

— Добре съм — простена.

Не точно в тази светлина искаше да се представи пред Миа Крюгер — нещастният младок не понася тежестта на работата — но сега беше малко късно за подобни размисли. Нощта бе твърде дълга. Габриел успя полека-лека да се изправи, пусна водата и седна на тоалетната чиния, като държеше студената кърпа до лицето си.

— Най-добре се прибирай — подкани го милата му колежка. — Ще поговорим по-късно.

Габриел прокара още веднъж приятно хладния плат по челото си, не схващаше напълно какво има предвид Миа.

— За какво? — промърмори той и я погледна.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Знам, че е трудно, но трябва да разберем.

— Какво? — почуди се Габриел.

— Откъде го има.

— Откъде го има ли?

— Къде е намерил видеоклипа. Твоят приятел. Скункс. Наложително е да научим възможно най-скоро.

— Да — кимна Габриел, макар да беше наясно, че е невъзможно.

Скункс бе изплувал от сенките и изчезнал също толкова бързо, колкото и се бе появил. Мина много време, откакто двамата бяха близки приятели, но Габриел знаеше едно със сигурност: Скункс ненавижда всяка власт и никой не умее по-добре от него да заличава следите си в мрежата. Нито щеше да им сътрудничи по какъвто и да било начин, нито Габриел имаше представа как да го намери.

— Мунк ти поръча такси, чака те долу. Поспи малко, ще поговорим след няколко часа.

Миа му се усмихна и отново ласкаво постави ръка на рамото му.

— Да те изпратя ли до долу?

— Не, добре съм — надигна се момчето.

— Хубаво. — Тя го погали по гърба. — Обади се, когато се събудиш.

— Добре — кимна объркано Габриел, взе си якето от коридора и слезе с асансьора до таксито, което го чакаше отвън.

34.

Къри отпи глътка кафе, в това време Миа се върна в заседателната зала и седна.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Мунк.

— Ще се оправи — увери го тя.

— Добре. — Началникът на отдела сякаш не знаеше какво друго да каже.

Според информацията, достигнала до Къри, Мунк и Миа бяха тук от снощи и на почти петдесет и пет годишния следовател липсата на сън наистина му личеше. Застанал до проектора, Мунк преглътна прозявката си и си разтърка брадичката.

— Ъъъ, да — промърмори той, но не продължи.

Къри го разбираше. Спа у Миа на дюшек върху пода, след като изпи почти половин шише уиски. Направи стотина опита да се обади на Сюнива — без успех — и накрая се предаде, остави се на алкохола. Изпадна в несвяст и едва чу телефона, който се раззвъня в три часа.

Вече бе напълно изтрезнял, поне така се чувстваше, и в жилите му се смесваха почуда и ненавист. Кой извратен идиот прави такива неща? Да затвори момиче в гигантска клетка. И да я държи там в продължение на месеци. Принуждава я да пълзи в голямо колело за светлина. За храна. Гневът все повече завладяваше тялото му и не го свърташе на едно място, докато Мунк продължаваше да търси точните думи там, до проектора, с вид на човек, готов да даде всичко на света, за да отпусна глава върху възглавница.

Къри се смяташе за изключително корав, но дори и той не знаеше къде да се дене първия път, когато видеото тръгна на екрана — мракът, бавно отстъпил пред светлината, ненадейно изникналото ужасено лице на изнемощялата Камила Грийн.

— Има ли въпроси? — попита Мунк, след като изгледаха клипа. — Преди да анализираме видяното.

Огледа присъстващите, но никой не продумваше.

Всъщност нямаше причина да задават въпроси. Всички видяха едно и също нещо. Къри отпи от кафето и се опита да не позволи на надигащата се в тялото му ярост да вземе връх.

— Миа? — Мунк предостави мястото си до проектора на тъмнокосата си колежка — тя сякаш изобщо не бе засегната от липсата на сън.

— Така. — Миа натисна един бутон. — Навярно някои от вас искат да изгледат филма повече от веднъж — възможно е, разбира се, на сървъра е качено копие, но сега ще обърнем внимание на детайлите. Както видяхте, трае около минута. Извадихме отделни кадри и забелязахме подробности, които ни бяха убегнали, но според нас е важно да се осмислят.

Миа го впечатли. Къри, естествено, таеше уважение към нея от край време, в това нямаше съмнение, но сега наистина видя какво означава да потиснеш чувствата си и да извадиш на преден план полицая у себе си. Когато им показваше кадрите на екрана, прозираше остротата на ума ѝ.

— Защо Камила е била толкова слаба, когато са я открили? Вече знаем. Защо е имала мазоли и синини по коленете? Знаем. И не на последно място: защо аутопсията показа, че стомахът ѝ съдържа само храна за животни. И това знаем. Можем да зачеркнем всички тези въпроси. За някои от вас навярно е трудно да проумеят какво се е случило, на какво сме свидетели, но аз избирам да гледам от положителната страна. Колкото повече знаем, толкова по-лесно ще хванем този изверг или тези изверги. Не е ли така?

На Къри не му беше ясно защо Миа държи подобна реч, всичко това бе очевидно, но след малко разбра, че думите ѝ са насочени към Юлва, новата. Първоначално имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне, но сега се бе поуспокоила.

— Добре — поде Миа и за момент се умисли, после заговори отново. — Знаем два факта. Първо: Камила Грийн е била затворена в мазе. Била е принудена да живее като животно. Навярно в продължение на няколко месеца. Второ: в някакъв момент извършителят — или извършителите — са я убили, принесли са я в жертва чрез своеобразен ритуал.

Миа отново натисна бутона, после още веднъж, редувайки две снимки: Камила в подземието и на поляната в гората.

— И така, първият въпрос е какви са подбудите? Има ли връзка, един и същ ли е мотивът. Разбирате ли?

Погледна присъстващите, но никой не отговори, затова просто продължи.

— За едно и също престъпление ли става въпрос? Камила е затворена в мазе, отнасяли са се с нея като с животно. Няколко месеца по-късно Камила се появява гола, положена насред пентаграма от свещи. Мотивът същият ли е? Има ли логическа връзка?

Отново насочи поглед към аудиторията и Къри изведнъж осъзна защо красивата следователка не изглежда уморена като Мунк, който като че ли всеки момент щеше да се строполи. Имаше нещо в кръвта ѝ. Къри изпитваше угризения. Беше така мила да го остави да рухне на дивана и не беше нарочно, стана, без да иска — нямаше как да не забележи белите шишенца в боклука под умивалника в банята. Хапчетата.

Къри отпи от кафето и реши да не мисли за това. Миа е възрастен човек. Животът си е неин. Да прави каквото си иска, той само се надяваше да не се сгромоляса на подиума пред тях, понеже думите извираха от устата ѝ почти несвързано, а и установи, че не само той с мъка следи мисълта ѝ.

— Не казвам, че не е така — продължаваше Миа, — но трябва да си задаваме въпроси. Защо я е държал за заложница? Защо я е оставил гола в гората? За едно и също престъпление ли се касае? Мотивът същият ли е?

Тъмнокосата следователка се повтаряше.

— Да, добре, това във всеки случай бе първата ми мисъл. Трябва да го имаме предвид.

— А какво е твоето мнение, Миа? — попита Ким Колсьо, първи той отвори уста.

— Не знам — отвърна Миа и се замисли, преди да подеме отново. — Но не изглежда ли странно? Не виждам логиката. Разбирам, че за някои от вас е още рано, но…

Къри съобрази, че повечето му колеги също започват да забелязват. Тя не беше съвсем на себе си. Имаше нещо — Къри не съумяваше да го определи — но със сигурност беше взела нещо, което я поддържаше на много по-високи обороти от обикновено.

— Не виждам причина — поде Ким Колсьо. — Защо да са две различни престъпления? Два различни мотива? Говорим за ненормален изрод. Ненормални изроди. Някой е изпитал наслада от това, да я държи в плен. Някой се е възбудил да я гледа гола, да я души, да разпръсне пера под тялото ѝ и да го обгради със свещи. Не намирам разликата.

— Може и да си прав — рече Миа и пак се замисли. — Но тук има нещо, нещо особено, аз просто…

Тя се почеса по главата и отпи от бутилката вода на масата пред нея.

— Хубаво, да оставим това. Имайте го предвид, ако може да помогне на някого. Страшно много други въпроси стоят за разглеждане, така че този сигурно само ви обърква. Не се занимавайте с него. — Тя щракна бутона още няколко пъти. — Обърнете внимание на колелото. Прилича на колело за хамстери, но в по-голям размер. Не ми се вярва да може да се купи от магазин или греша? Дали някой го е направил специално? Дали не е например от някой цирк? Колелото. Трябва да разберем.

Нова снимка.

— Надписът на стената зад нея. Избраницата. Защо? В смисъл защо Камила? Защо именно тя е избраницата.

Нова снимка.

— Клипът. Говоря за самия клип. Защо са я заснели? За лично ползване ли? Все пак е намерен на сървър. Дали е споделен с някого? Дали това е причината да я държат в плен? За да я снимат? И после да показват видеото?

Пак отпи от водата. Вече беше очевидно. Не спираше да говори, а очите ѝ бяха големи като чинии.

— Надявам се да научим, когато Габриел се събуди и се свържем с този…

Тя погледна към Мунк, толкова омаломощен, че за първи път, откакто го познаваха, не прекъсна съвещанието нито веднъж, за да отиде да пуши.

— Скункс — промърмори той.

— Точно така — кимна Миа и продължи. — Има, разбира се, още много въпроси, но технически погледнато, това е най-важното: Откъде се е взело колелото? Защо „избраницата“? Такава ли е била? Или само е търсен… ефект. Но ако е така, ако е вярно, защо? Защо точно Камила Грийн е избраницата? И…

Изгуби си мисълта, ала Къри ѝ помогна.

— Самият видеоклип.

— Да, точно така, благодаря, Йон. Клипът. Защо е заснет? Защо се намира на сървър? Не е ли малко рисковано — да се съхранява и да се разпространява подобно нещо?

Миа се усмихна, затъкна косата си зад ухото и погледна присъстващите.

— Има ли въпроси, или забележки дотук?

Трябваше да поспиш малко, Миа, помисли си Къри, но не го изрече на глас.

Юлва колебливо вдигна ръка. Видимо се бе посъвзела от първоначалния шок.

— Каза, че… сте открили нещо?

— Точно така, благодаря. — Миа бързо се приближи към макбука и отвори предварително подготвен файл. — Ще ви пусна откъс от видеозаписа. Приблизително на четирийсетата секунда. Да видим дали ще забележите.

Тя натисна клавиш на компютъра и ето че седемнайсетгодишната девойка отново оживя на стената пред очите им. Камила Грийн. Бе изскочила от колелото и седеше, коленичила на пода. Пред купчинка гранули. Ръцете ѝ усърдно се стремяха да заграбят колкото е възможно повече. Преди светлината да угасне. Затова ли се тресеше така — нямаше време? Или просто беше толкова гладна?

Храна за животни, Боже мой.

Дяволска работа.

— Видяхте ли това? — нетърпеливо попита Миа и погледна колегите си след края на краткия откъс.

Къри се огледа, но всички само клатеха глава, с изключение на Мунк — той едва държеше очите си отворени, но естествено, знаеше за какво говори тя.

— Добре — продължи Миа. — Ще го пусна още веднъж и този път се опитайте да не гледате Камила на предния план. Знам, че е трудно, но все едно не е там. Дръжте под око стената зад колелото. Долу в десния ъгъл.

Тя отново натисна бутона на макбука и краткият клип започна отначало. Къри се постара да спази указанията ѝ — да откъсне очи от малкото, слабо момиче на колене на преден план. И изведнъж го видя.

— Shit! — изруга Юлва до него.

— Господи! — промърмори Ким Колсьо.

— Точно така — кимна Миа, почти триумфално, когато откъсът свърши.

Холгер Мунк бавно се надигна от стола като мечка, която не е спала зимен сън. Очевидно силите му бяха на привършване, не му оставаха много.

— Чудесно — прозина се той, толкова изтощен, че се затрудняваше да си облече палтото. — Но сега трябва да си почина. Ще се видим за съвещание довечера. Да кажем в шест или може би… да, ъъъ… добре.

Възпълният началник си вдигна качулката, заклатушка се през помещението и се изгуби в коридора, без да затвори вратата след себе си.

35.

Мириам Мунк се чувстваше слаба. Надяваше се да мине — всичко, от което се опитваше да стои настрана — но през последните дни единствената ѝ мисъл бе за него. Лицето. Зиги. И ето че седи в кафене в квартал „Грюнерльока“ със смесица от гъделичкащо очакване и угризения. Тайно място за срещи. Място, където нямаше обичай да се отбива. Тук никой познат няма да изникне неочаквано. Марион пак беше при баба си и Ролф — за това Мириам Мунк не изпитваше вина, момиченцето обичаше да ходи при баба, положението с Юханес беше по-зле.

Една сутрин преди няколко дни замалко щеше да се изтърве. Ненавиждаше нечестността. Потайността. Трябваше да каже нещо. Как се чувства. Лежаха в леглото, и двамата се бяха събудили рано, Марион все още не бе станала и Мириам изведнъж си помисли: трябва да кажа нещо сега, но тогава телефонът му иззвъня, дали не може да дойде малко по-рано, и моментът отлетя.

Мириам поръча още една чаша чай и се върна на масата. И четвърт. Закъсняваше. Тя, естествено, бе подранила, нетърпелива като ученичка преди първа среща — в трамвая я полазиха тръпчици, не я свърташе на едно място и ето, от известно време вече седеше тук, смутена. Сякаш всички виждаха, че е сама и очаква някого, а не ѝ е позволено. Мириам взе вестник, за да има какво да прави, зад какво да се скрие, и разлисти страниците, без да обръща внимание на съдържанието им.

Момичето в гората, естествено. Това беше основната тема. Намерили я гола, в неестествена поза, жертва на ритуал или нещо такова, в гората, в най-външната част на полуостров Хюрюмлане. Камила — така се казваше. Камила Грийн. Живяла в дом за младежи. Мириам остави вестника. Не можеше да понесе мисълта за убитото момиче. Беше твърде жестоко. Страниците гъмжаха от подробности от горе до долу, не издържаше. Бе твърде уязвима. Седнала така, се чувстваше почти прозрачна.

Това бе причината да избяга от къщи на рождения ден на Марион. Татко. Понеже са намерили момичето. Сега се почувства виновна — за всички години, през които се отнасяше зле с него. Обвиняваше го за развода. Голо момиче и пера и свещи на земята в гората. Не е за чудене, че му се налагаше да отсъства. Ето, сега наистина се почувства слаба. Мириам стана и си поръча бира вместо чай, рядко пиеше следобед, но сега имаше нужда. Трябваше да си поуспокои нервите.

Изпи още една бира, преди той най-сетне да дойде — накрая Мириам малко му се ядоса, всъщност се чудеше дали да не си тръгне, но раздразнението ѝ мигом се изпари, когато ласкавата му усмивка се промъкна през вратата и той се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Зиги.

— Не се притеснявай — усмихна се Мириам.

— Благодаря, съжалявам. Бира ли ще пием? Искаш ли още една?

Мириам се поколеба. Три бири толкова рано следобед. Имаше уговорка да вземе Марион преди часа ѝ за сън. Но шестгодишното момиченце със сигурност нямаше да има нищо против да остане при баба си. А Юханес, естествено, щеше да работи до късно.

— Защо не? — отново се усмихна тя.

Зиги отиде на бара да поръча.

Отново я налегнаха угризения.

Какво всъщност прави тук?

Нали е щастлива. Не е ли?

Юханес, Марион и тя. Мириам никога не си бе представлява нещо различно. Дори не ѝ бе хрумвало. Допреди… да, допреди шест седмици. Оттогава не ѝ излизаше от ума.

Зиги внимателно сложи двете бири на масата и седна.

— Извинявай, че се забавих толкова много. Сестра ми се обади, семейни работи, няма да те отегчавам с тях.

— Не ме отегчаваш, с удоволствие ще те изслушам. — Мириам отпи от бирата.

— Сигурна ли си? — изненада се Зиги.

— Напълно — усмихна се Мириам. — Все пак трябва да си говорим за нещо.

Тя му смигна и младото момче отвърна на усмивката ѝ. Малка шегичка между тях. Това беше хубавото. Така общуваха, откакто се запознаха. Никога не се възцаряваше тишина.

— Какво? — подсмихна се Зиги и я погледна.

— Нищо — засмя се Мириам.

— Кажи, де! — подхвърли закачливо младежът.

— Честно. Няма нищо. Разкажи ми за сестра си. Нещо лошо ли се е случило? А колко братя и сестри имаш всъщност?

Той я погледна изпитателно. Облегна се назад и впери поглед в Мириам, сякаш се замисля за нещо. Преценяваше я.

— Не знаеш кой съм, нали? — попита той.

— Как така? Знам, естествено — възрази Мириам.

— Не, не в този смисъл — продължи Зиги. — Не знаеш кои са родителите ми. Наистина не знаеш.

Тя не схващаше за какво говори.

— Ами ти никога не си разказвал за тях. Не че аз… Така стоят нещата, че… Беше необходимо да… Искам да кажа — нали ние тъкмо…

Мириам се заплете в думите си и се почувства неловко.

— Не това имах предвид — подсмихна се Зиги. — И аз самият не знам какво точно искаме… Тоест какво искаш ти. Знам какво искам аз.

— И какво искаш? — Мириам не смееше да го погледне.

— Мисля, че си наясно — отново се подсмихна той и сложи ръката си върху нейната.

Тя обърна длан и погали пръстите му. Тогава вратата в дъното неочаквано се отвори и Мириам инстинктивно дръпна ръката си, макар че лицето на влезлия не ѝ беше познато.

— Съжалявам — извини се Зиги. — Не исках да се почувстваш неудобно заради мен.

— Не, не, не е заради теб, просто… знаеш как е.

Мириам го погледна. Зиги ѝ отвърна с кимване, показа ѝ, че я разбира напълно. За това разговаряха онази нощ в неговия апартамент. Не, грешеше. Той вече я бе уверил, че не е проблем. Дъщеричката ѝ.

— И така: семейството ти — каза Мириам, за да смени темата.

— Ти сериозно ли?

— Сериозно какво?

— Не знаеш кое е семейството ми.

Мириам навярно изглеждаше като въпросителен знак, защото момчето се засмя.

— Имаш сестра — поде тя. — Знам само това. Не си ми казвал повече. Трябва ли да се срамувам от нещо? Толкова ли бях пияна онази нощ? Да не би да си казал нещо, което да не съм разбрала?

— Да се срамуваш? Боже мой, не, и за мен е облекчение, впрочем не ми се случва често някой да не знае за семейството ми. Да пием за това!

Мириам наистина изгаряше от любопитство — очевидно нещо ѝ се бе изплъзнало.

— Сега ще трябва да ми кажеш — засмя се тя.

— Не е страшно — успокои я Зиги. — Дори е много приятно да не ме свързват с тях. Както споменах, струва ми се, че е за първи път.

Той отново вдигна бирата си за наздравица.

— Бих искала да знам всичко — призна Мириам. — Честно казано, постоянно мисля за теб.

Не можеше да повярва, че изрича последното. Навярно заради алкохола. Пак се смути, но ѝ беше все едно.

— И аз бих искал да знам всичко за теб. — Зиги леко се приведе над масата към нея. — И също мисля за теб. Сигурно не бива и нямам представа какво ще правим, но това е положението.

Сърцето ѝ заби силно под пуловера, когато той ѝ се усмихна и отново я погали по ръката ѝ.

Дявол да те вземе, Мириам!

Какво правиш?

Тайна среща?

В кафене в „Грюнерльока“?

С момче, което почти не познаваш?

— И кое е това твое тайнствено семейство? — попита засрамено тя, като пак смени темата, за да им бъде малко по-лесно.

— Какво знаеш за мен? — Зиги пак се облегна назад.

— Казваш се Симонсен — отвърна Мириам.

— Именно.

— О! — възкликна тя.

— Аз съм Зиги Симонсен.

Започна бавно да ѝ просветва. Симонсен?

— Не са ме кръстили Зиги, да го кажем така — обясни младежът. — Йон-Сигвар. Това име са ми дали. Трябвало е да се казвам Сигвар, разбира се. Както е при всички поколения.

Усмихна ѝ се под тъмния си бретон.

— Карл-Сигвар Симонсен?

Зиги кимна.

— Той ли е баща ти? Богаташът?

— Мда — потвърди Зиги.

— Съжалявам — промърмори с лека усмивка Мириам.

— Съжаляваш? Защо, по дяволите, ще съжаляваш? Почитания!

Младежът вдигна бирата си към нея.

— Не чета списание „Се-о-Хьор“ — извини се тя. — И за жалост, твърде малко вестници.

— Хей, казах ти: много се радвам — засмя се момчето. — Щастлив съм, че пред теб мога да бъда себе си, а не…

Той потъна в мислите си, сякаш нещо му тежеше, светлият му, ясен поглед се изпълни с непознат за нея мрак.

— Син на милиардер? — пошегува се Мириам, за да разведри атмосферата. — Значи съм ударила джакпота.

Той се опомни. Усмихна се и впи в нея красивите си сини очи.

— Това каквото си мисля ли означава?

— Какво?

— Ще го направим ли?

— Какво да направим? — предпазливо попита Мириам, макар и отлично да знаеше какво има предвид хубавото момче.

— Ти и аз — ръката му отново се пресегна към нейната. — Ще опитаме ли? Ще се осмелим ли?

Този път Мириам не се дръпна. Прекрасната му ръка докосна нейната.

— Мисля, че имам нужда от още една бира — отвърна плахо тя.

36.

— Лунен лъч! — нахили се мъжът на вратата. — Чудех се кога ще дойдеш. Очаквах да се появиш, след като видях снимката във вестниците. Влез, влез.

Миа Крюгер прекрачи прага и последва слабия мъж с конска опашка в апартамента.

— Не е нужно да се събуваш, тук не държим на това. Нещо за пиене? Или нещо друго?

Миа знаеше за какво намеква. В малкото жилище тегнеше миризма на марихуана.

— Извинявай за безпорядъка. Рядко имам гости, предпочитам да стоя сам.

— Не се безпокой — усмихна се Миа, премести купчина вещи от края на дивана и седна там.

— Добре, добре. — Мъжът с конска опашка се отпусна с усмивка на стола срещу нея. — Нищо ли не мога да ти предложа? — протегна ръце към масата. — Получих чудесна стока от Афганистан. От самия извор. Забранена е в трийсет страни, хе-хе, но все пак е добра. Мека като масло. Тук някъде имам и нещичко от Мароко, ако предпочиташ по-спокойно пътешествие. Сигурна ли си, че не мога да те изкуша?

Себастиан Ларшен ѝ се усмихна. Тя се изненада, че отговори веднага на запитването ѝ. Не обичаше посещения, но точно сега очевидно много се радваше да я види.

— Не, благодаря. Не докосвам дрога, знаеш — отвърна с усмивка Миа и я усети насериозно.

Нуждата от сън.

— Твоя воля. Но нали не възразяваш аз да се нагостя?

— Както искаш — сви рамене Миа.

Себастиан Ларшен. Социален антрополог. Бивш преподавател в Университета в Осло. Блестящ ум, бързо се бе издигнал в йерархията, докато не го изхвърлиха, задето продавал марихуана на студентите. Миа го беше използвала за някои предишни случаи, но постепенно от ръководство ѝ отказаха окончателно. Полицията не искаше да я свързват със Себастиан Ларшен и тя добре ги разбираше — миризмата в дома му и усмивката на устата му бяха очевидна причина.

— Мина невероятно много време, Лунен лъч. Радвам се да те видя! — не спираше да се усмихва той. — Мислех, че съвсем сте ме забравили.

— Беше доста напрегнато. — Миа пак усети умората.

Мунк ѝ бе наредил строго: отдъхни си малко, но тя не успя да приспи тялото си. Предпочете да вземе забранените таблетки и да остане будна.

Откакто намериха Камила, Миа си мислеше за Себастиан Ларшен. Окултното. Ритуали. Не познаваше човек, който да разбира от тези неща повече от мъжа срещу нея.

Той си имаше собствен блог — така преживяваше, след като го изритаха. Конспиративни теории. Общо взето с това се занимаваше. Тя го следеше, не постоянно, но влиза няколко пъти. Нови доказателства: американците не са стъпвали на Луната. Зона 51: Свидетели: „видяхме извънземните“. Такива неща.

— Сигурна ли си? — попита Ларшен и дръпна от бонга пред себе си. — От самия извор, имам си човек в Непал.

— Не, благодаря — отново поклати глава Миа.

— Както желаеш — усмихна се мъжът с конска опашка и издишайки, изпълни помещението с дим.

Секти. И окултното.

Това бе областта, спечелила му място в университета. Беше голям авторитет. Обиколи света, за да чете лекции. Докато не стана известна слабостта му или по-точно казано, либералното му отношение към тези субстанции.

— Знаеш защо съм тук, нали? — попита Миа, а очите ѝ се затваряха.

Пъхна ръка в джоба си и напипа белите хапченца, които биха ѝ дали още малко енергия, ако вземе едно, но не го направи. Стига. Налагаше се скоро да поспи.

— Разбира се — потвърди Себастиан и я погледна сериозно. — Всъщност се радвам, че си тук. Надявах се да дойдеш.

— Какво мислиш?

— За снимките във вестника ли?

Миа кимна.

Себастиан Ларшен прокара ръка през косата си и я подръпна.

— Хм… как да кажа, не е лесно да се прецени от снимка във вестника. Имаш ли още нещо за мен?

— Може би — отвърна Миа. — Но първо ти трябва да ми дадеш нещо?

— Значи вече не ми се доверяваш?

Миа се подсмихна и посочи бонга с глава.

— Ти би ли?

Ларшен се засмя.

— Виждам, виждам. Окей.

Отиде да седне на бюрото с компютъра и написа адреса в лентата на браузъра.

— Интересно е, трябва да призная.

Той намери снимката от вестниците. Горската пръст. Пера. Петоъгълник от свещи.

— Това, разбира се, е пентаграма, но вече ти е ясно — отбеляза Ларшен и погледна към Миа.

Тя кимна.

— Сега забелязвам перата. — Той отново обърна поглед към екрана — но подредбата на свещите е известна — пентаграма — мнозина я използват, съществува от хилядолетия. Ако обаче искаш да ти помогна, ще трябва да ми дадеш малко повече информация.

Миа виждаше любопитството му. У него се беше събудил социалният антрополог, но тя все още не бе убедена, че е разумно да му покаже снимките, които носеше в чантата си. Камила Грийн. Голото ѝ тяло, наложено върху изображението пред тях.

— А днес?

Беше преуморена. Премигваше, за да задържи погледа си върху екрана.

— В смисъл?

— Пентаграмата. Да кажем, че се касае за ритуал. Кой днес извършва такива обреди?

— Откъде да започна?

— От най-същественото — отвърна Миа.

— Значи не разполагаш с друго, което да ми покажеш?

— Ако трябва да посочиш някого, съвсем спонтанно, изхождайки от тази снимка, кой ще е той? — попита Миа, без да обръща внимание на любопитството му.

Ларшен пощрака на клавиатурата и отвори друг сайт.

— О.Т.О. — Той посочи екрана.

— Какво? — не схвана Миа.

— Ordo Templi Orientis.

— Какво е това?

— „Прави каквото искаш“ да бъде целият Закон. Любов е законът, любов, подвластна на воля.

— Не те разбирам. Какво каза?

— Ordo Templi Orientis — повтори Ларшен. — Основан е през 1895 г. като тамплиерски орден, скъсали са с църквата. Запозната ли си с Алистър Кроули?

— Да — потвърди Миа.

— Телемското учение?

— Не съвсем.

— Сатанизма?

— Да, разбира се.

— Както споменах, О.Т.О. е основан през 1895 и според мнозина човекът зад него е Алистър Кроули, но не е така. Алистър Кроули не се е присъединил преди 1904, когато…

— Какво каза преди това?

— Моля?

— Телемското учение.

— „Прави каквото искаш“ — повтори Ларшен, извръщайки се към нея.

— Какво означава това?

— Според теб какво означава?

— Не знам.

— Не забравяй, че Църквата по онова време… — започна Ларшен, но Миа нямаше сили за цяла лекция.

— Накратко.

Ларшен я погледна и поклати глава.

— Ти попита — засегна се той.

— Извинявай, Себастиан. — Миа положи ръка на рамото му. — Денят беше дълъг. Какво казваше за тази организация…

— Ordo Templi Orientis — кимна Ларшен.

— Действа тук, в Норвегия?

— О, да, преживява разцвет. Имат си сенат, учреден през 2008 г. Имат ложи в по-големите градове. През последните години най-застъпен е в Берген и Тронхайм.

— И живеят според това… телемско учение?

— Прави каквото искаш — това е законът — уточни Ларшен.

— И какво означава?

Той се обърна и се подсмихна.

— Какво мислиш, че означава, Миа? Прави каквото искаш.

— Просветли ме.

— Правото на индивида. Съпротива срещу властта на обществото. Срещу повелите на Църквата. Срещу нормалните морални, етични норми, които са ни наложени.

— Тоест?

— Стига, Миа! Слушаш ли ме изобщо?

Ларшен я изгледа, поклащайки глава, и тя знаеше какво има предвид. Току-що бе взел незаконно притежавани кой знае откъде вещества, но въпреки това умът му работеше по-добре от нейния.

Тя пъхна ръка в джоба на якето си.

Още едно хапче?

Да събуди ума си?

Не, трябва да поспи. Тялото ѝ вече не издържа. Наложително е скоро да си почине.

— Слушам те, разбира се — смотолеви Миа и впи поглед в екрана. — О.Т.О. Сатанизъм. Телемско учение. Прави каквото искаш. Днес процъфтява в Норвегия.

— Естествено, извършват ритуали както всички други секти — продължи Ларшен. — Говорил съм с някои от тях, със стари членове и да… става въпрос за доста сериозни работи.

— Като например?

— Ами как да кажа… Откъде да започна?

— Откъдето и да е.

— Сексуални магии. Жертвени обреди. Отскубни се от обществото. Отдай тялото си. Отдай душата си. Освободи се.

— Сексуални магии ли?

Ларшен се подсмихна.

— Мда.

— Какво ще рече това?

— Ами ако някой от сенаторите поиска да се съблечеш гола и да се посветиш в телемското учение пред старци с кози маски, трябва да го направиш.

— Сенатори ли?

— Да, не е ли интересно? — изгледа я Ларшен. — Всички тези секти, които заявяват, че целта им е освобождаване от строгия контрол на социума, заимстват точно същите роли. Обещават ти свобода, но тук свобода няма, естествено, започваш от дъното, както винаги. Президент, сенатор, винаги има някой по-висш и някой по-нисш от теб, нали?

— Да се върнем към О.Т.О. — припомни Миа, която усещаше, че скоро силите ѝ съвсем ще секнат.

— Ordo Templi Orientis. Малцина знаят, но те са сред нас. Днес.

— Мислиш ли, че това е техният почерк? — попита Миа, като посочи екрана.

— Много е рано да се каже — отвърна Ларшен. — Нямаше ли да ми покажеш нещо?

— Значи Ordo Templi Orientis. Кой друг?

— Изборът е богат.

Ларшен ѝ отвори друг сайт на екрана. „Гугъл Мапс“. Въведе адрес и се облегна назад.

— Какво виждаме?

— Двореца.

— В смисъл?

— Това е норвежкият кралски дворец. — Той уголеми дребното изображение. — А това е „Парквайен“. Нали знаеш къде е „Парквайен“?

Миа го погледна въпросително. Знаеше, естествено. Една от най-скъпите улици в Норвегия, в сърцето на Осло, там се намираше резиденцията на министър-председателя и не едно посолство.

— Накъде биеш?

— Тези общества имат къщи на „Парквайен“. — Ларшен цъкна още няколко пъти. — При това точно зад двореца. Норвежкият друидски орден.

— Друидски какво?

— Именно. Адрес на „Парквайен“.

Ларшен отново кликна.

— Орден на рицарите тамплиери. Адрес на „Парквайен“.

— И всички тези… искам да кажа… пентаграмата?

Миа бе на предела на силите си. Още веднъж се поколеба дали да не вземе от таблетките в джоба си, но се отказа. Имаше нужда от сън.

— Не, не твърдя това. Искам да кажа, че наред с О.Т.О. най-вероятната секта е тази, в която членува шефът ти.

— Мунк?

Ларшен се засмя.

— Не, не Мунк, едва ли би се чувствал на място там.

— Тогава кой?

Ларшен отвори поредния сайт.

— Микелсон. — Слабият мъж посочи екрана.

— Микелсон?

— Мда. Рикард Микелсон — кимна Ларшен. — Член е на Норвежкия масонски орден.

Миа се ободри.

— Масони?

— О, да. Обожават пентаграмата. Толкова им се иска да изглеждат като опора на обществото и като поклонници на Исус Христос, но… хе-хе… Видя ли видеото, в което великите магистри от 33-та степен, облечени в плащове и със стърчащи членове, принасят в жертва козел?

— Не — отвърна Миа.

Вече не знаеше какво да мисли. Дали Ларшен все още бе под влиянието на непалските наркотици, или говореше като университетски учен?

— Микелсон е масон — кимаше Ларшен. — Както и, как да кажа, де що има политици и водещи финансови фигури в страната. Масони, Миа. Възрастни мъже, които извършват ритуали. Държат се за ръце. Предрешават се. Пият кръв от сребърна купа. Колко сме наивни! Вярваш ли наистина, че Стуртингът управлява страната? Или се вземат решения на правителствени срещи? Сериозно, Миа!? Ало!?

Ларшен се пресегна към бонга на масата и отново го запали.

— Себастиан. — Миа впи сериозен поглед в дребничкия, слаб мъж.

— Да?

— Ще ти покажа нещо. Естествено, нямам право, но все пак ще го направя.

— Аха?

Изглеждаше малко притеснен.

— Нужно е да ми кажеш точно какво мислиш.

— Да, разбира се.

— Благодарна съм за това, което ми показа, и ще го разгледам по-подробно, но сега ми трябва нещо конкретно. Става ли?

Миа се изправи, излезе в коридора и взе папката от чантата си. Върна се в разхвърляната стая и седна на табуретката срещу Ларшен, развълнуван като дете какво ще му покаже тя.

— Пентаграмата.

— Да — кимна Ларшен.

— Искам да ми кажеш какво означава едно нещо.

Миа отвори папката и видя как очите му се разшириха, когато постави снимката на Камила Грийн върху масата пред него.

— Мамка му!

— Точно — кимна Миа. — И ще бъда ясна, Себастиан: ако обелиш и дума за това в блога си или някъде другаде — че си видял тази снимка… не знам…

— Разбирам — отвърна сериозно Ларшен и тя видя, че е искрен.

— Искам да знам нещо — повтори Миа.

— Какво?

— Това има някаква символика, нали?

— Кое? — попита той.

— Нали не е случайно? Подредбата на свещите?

— О, не, не. Пентаграмата е… важна за тези, които вярват в това, тя е…

Миа усети, че силите ѝ съвсем скоро ще свършат. По-рано днес видя как Мунк излиза от съвещателната зала, залитайки, в почти безпомощно състояние, и самата тя се чувстваше общо взето по същия начин.

— И какво означава?

— Кое какво означава?

— Символът. Тези точки.

— Пентаграмата ли?

— Да.

— Ами има стандартна интерпретация — прокашля се Ларшен.

Едно е да си специалист в теорията, но сега се бе изправил пред действителността. Снимка на голо седемнайсетгодишно момиче върху постеля от пера в центъра на петоъгълник от свещи. Без съмнение се насилваше да я гледа.

— Да кажем, че не знам нищо — предложи Миа. — Обясни ми.

— Добре — нервно кимна той. — Както се разбира от името, пентаграмата има пет лъча. И всеки символизира нещо.

— Какво?

— Традиционната интерпретация е съвсем стандартна. Да започна ли от горе надолу, по посока на часовниковата стрелка?

Телефонът ѝ започна да вибрира. Миа го повдигна, но не видя ясно името на дисплея. Ким Колсьо. Натисна червения бутон и прибра апарата в джоба си.

— Върхът символизира душата — посочи Себастиан. — Spirit — повечето е на английски, тъй че трябва аз да превеждам, ако…

— Продължавай.

— Другите точки са вода, огън, земя и въздух.

— Душа, вода, огън, земя, въздух?

— Да.

— Добре, чудесно. Благодаря, Себастиан.

Миа взе снимката от масата и понечи да я прибере в папката, но кокалестата му ръка я спря.

— Но това е само, как да кажа, стандартно тълкуване. Детинско познание.

— В смисъл?

— Има и по-дълбоко значение.

— Така ли?

Ларшен отново се взря в снимката.

— Ръцете ѝ — колебливо подхвана той. — Разположението им. Не може да е случайно.

— Какво е дълбокото значение? — попита Миа.

— Моля?

— Това, което не е детинско познание.

— Раждане, девойка, майка, закон, смърт — изброи тихо Ларшен, без да откъсва очи от снимката.

Миа се прозина. Трябваше бързо да се прибере вкъщи.

— И виж как са разположени ръцете ѝ — продължи той.

— Какво показват според теб?

— Раждане. И майка — отговори сериозно слабият мъж. Миа измъкна телефона си от джоба и набра номера на таксиметровата централа.

— Благодаря ти, Себастиан.

— Няма начин да е съвпадение.

Миа се усмихна и прибра снимката в чантата си.

— Не мога ли да я задържа?

— Не.

— Позволено ми е да попитам — смигна Ларшен.

Миа стана. Вече фокусираше с мъка. Сън. Крайно време беше.

— Раждане и майка — повтори със сериозен тон Ларшен. — Натам сочат ръцете ѝ.

— Благодаря, Себастиан — повтори Миа.

Тя се запрепъва надолу по стълбите и се строполи в таксито, което я чакаше.

37.

Мириам Мунк имаше странното чувство, че тялото ѝ е изгубило естествената си цялост.

Продължиха, отидоха на няколко различни места, Марион щеше да преспи при баба си и разбира се, страшно се зарадва. От Юханес не получи отговор, всъщност се опита да му се обади с надеждата той да се втурне да я спаси или да направи нещо, да ѝ даде някакъв отговор — че въпреки всичко остават заедно, но той не вдигна телефона, не отговори на съобщенията ѝ и най-накрая Мириам разбра, че отношенията им в някакъв смисъл са приключили.

Погледна към намаляващото съдържание на халбата. Отвън Зиги говореше по телефона. Мириам Мунк не успяваше да се въздържи да не му хвърля скришни погледи през прозореца — как стои на тротоара и жестикулира с усмивка на уста — и дори само видът му я сгряваше и радваше. Отиде на бара и поръча две бири, а в този момент Зиги се зададе усмихнат.

— Още ли оставаме? — смигна той. — Няма ли да се преместим другаде?

— Какво ще пиеш?

— Ами същото и за мен — сви рамене красивото момче.

— Сигурно трябва да се прибираш? — Мириам занесе бирите на масата.

— Изобщо не трябва. А ти?

— Не — отвърна решително тя и лекичко чукна чашата си о неговата.

Спокойно заведение с тиха музика и приглушена светлина, и сепарета, където да се скрият. Мириам плъзна ръка по масата и усети как топлите му пръсти се сплитат с нейните.

— Важен ли беше разговорът?

— Просто Якоб.

— Кой е Якоб?

— Запознахте се — усмихна се Зиги.

— Sorry — изкикоти се тя над ръба на халбата.

— Ами да — засмя се той. — На купона у Юлие. С кръгли очила. Обича хубавите дрешки.

— О, да, разбира се — припомни си Миа.

Момчето, направило непохватен опит да флиртува с нея, преди да разбере, че има дъщеря.

— Значи според теб ние трябва да… — той колебливо я погали по бузата.

— Да, Йон-Сигвар — кимна Миа. — Според мен трябва. Естествено, ако си съгласен.

Той се засмя под перчема си.

— Стига да не ме наричаш Йон-Сигвар.

— Дадено! — засмя се и Миа.

— Само… — понечи да каже нещо Зиги, обгърна халбата си с ръце и се вгледа в нея.

— Какво?

— Хм, да предположим, че откриеш у мен неща, които не ти харесват — вдигна очи към нея.

— Ами да рискуваме! Нищо чудно и ти да откриеш у мен такива неща.

— Съмнявам се.

— Глупчо! — не преставаше да се усмихва Мириам.

— Не, сериозно — тонът му бе почти тържествен.

— Какви ги говориш?

— Усещам, че те поставям в трудно положение. С Марион и всичко останало…

— Аз съм възрастен човек — напомни му Мириам. — Марион ще го приеме добре.

— Да, но… — провлачи Зиги.

— Какво?

— Ами ако ти кажа, че се занимавам с неща, които е възможно да ме вкарат в затвора.

— Какво имаш предвид? — не схвана Мириам.

— Аз съм престъпник — заяви Зиги.

Мириам се засмя, после разбра, че хубавото момче всъщност не се шегува.

— Престъпник? Ти? Не мога да повярвам. Какво правиш? Обираш банки ли?

— Не точно банки — смигна той. — Но все пак…

Мириам изпита силно любопитство. Искаше да ѝ сподели нещо, но не знаеше как ще го приеме.

— Семейният живот и всичко това, не съм сигурен… може би начинът ми на живот не е подходящ… Не знам.

Пръстите му шареха по чашата.

— Така ли?

Мириам очакваше да ѝ замигат червени лампички, имаше инстинкт за такива работи, но не видя нито една. Момчето, седнало срещу нея, излъчваше единствено доброта.

— Харесвам те, Мириам. — Той я хвана за ръката.

— И аз те харесвам, Зиги — откликна Мириам.

— Значи, ако ти разкрия една тайна, ще го понесеш?

— Убедена съм. Да не си убил някого?

— Какво? Не, Боже мой, за какъв ме мислиш?

Зиги сбърчи вежди.

— Ами не знам — призна Мириам. — Каза, че ще влезеш в затвора, а не обираш банки. Какво да си мисля?

Беше попрекалила с алкохола. Сега го усещаше. Думите ѝ излизаха от устата, без да са минали през ума.

— Добре — поде Зиги, явно най-накрая се беше решил. — Помниш къде се запознахме, нали?

— Организацията за защита на животните — кимна Мириам.

— Да, съвсем невинно, нали?

— Напълно — усмихна се тя.

— Да, нали? Но за мен никога не е било достатъчно.

— Кое?

Очевидно се беше престрашил.

— Хора, които не се отнасят добре с животните. Ненавиждам ги. Нали разбираш какво имам предвид?

— Естествено.

— Не, не мисля, че разбираш напълно: ненавиждам ги.

Не бе виждала очите му такива.

— Значи сме двама — увери го тя.

— Не, Мириам. Аз ги ненавиждам — повтори Зиги през стиснати зъби.

— За това ли говорим? Това ли те прави „престъпник“?

Мириам изобрази кавички с пръсти.

— Да, в очите на властите — уточни Зиги и взе телефона си от масата, написа нещо и го плъзна към нея.

Старо заглавие във „Ве Ге“:

— Ти ли си бил? — изненада се Мириам.

Зиги кимна.

— Фермата „Льокен“. Онова стопанство в Мюсен, където развъждат кучета и котки и ги продават за опити в чужбина.

Той отново кимна.

— Нападнали сте ги посред нощ. Спасили сте много животни.

— Да — потвърди Зиги.

— Носели сте оръжие, доколкото помня. Един човек е бил застрелян, от вашите ли беше?

Той изправи гръб и погледна по-меко.

— Не ние открихме огън — заяви Зиги.

Мириам побутна обратно телефона през масата и се подсмихна.

— Това ли се страхуваше да ми кажеш?

Той кимна.

— Боже мой! — изхихика тя. — Дай ми пушка и идвам с вас.

— Наистина ли? — попита Зиги, видимо облекчен.

— Шегуваш ли се? — отвърна тя. — За бога! Такива хора… Когато и да е. Където и да е. Да, казах ти — дай ми оръжие и идвам.

Зиги се усмихваше широко.

— Ама сериозно ли?

— Разбира се — засегна се Мириам. — Срещу кого мислиш, че седиш? За това ли беше разговорът?

— Кой разговор?

— Този преди малко с… онзи… Юаким?

Зиги кимна под перчема си.

— Какво се каните да направите?

Той се огледа — моментна параноя — като че ли някой в тъмния локал се интересуваше от разговора им.

— Ново място. — Зиги набра нещо на телефона си и ѝ го подаде.

Мириам не схвана какво точно ѝ показва.

— Какво е това? Ферми „Атлантис“?

— Фармацевтична компания.

— Ферми „Атлантис“? Ужасно име! — смигна Мириам. — Не им ли дават по-шикозни имена: „Новартис“, „Астра Зенека“, „Пфайзър“?

— Това не е наименованието на фирмата, а лаборатория в Хюрюм. Регистрирана е като лаборатория за тестване на генномодифицирана храна за животни. Биолози. Растения. Правят опити върху всякакви животни: кучета, котки, птици, мишки. Нарушават всички действащи закони в Норвегия, но очевидно на никого не му пука, очевидно някой високопоставен в системата… Мястото дори го няма на картата, но сега сме…

Зиги отново се настани в сепарето и изведнъж доби някак сдържан вид, като че ли бе издал твърде много. Отпи от бирата и се огледа, сякаш се страхуваше да не би някой да го чуе. Мириам му върна телефона.

— Да — заяви тя с усмивка.

Младежът я погледна неуверено, не разбираше какво казва.

— Да — повтори тя и плъзна ръка по масата.

— „Да“ на какво? — усмихна се Зиги.

— На въпроса, който ми зададе днес — отвърна Мириам, милвайки нежно ръката му.

— Да?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Искам — кимна тя. — Харесвам те.

— И аз те харесвам — отвърна Зиги и сведе поглед.

Изтекоха няколко секунди, преди отново да заговори.

— Не знам дали за това се пита, но…

— За кое?

— Може ли да те целуна?

— Може — засмя се Мириам, пое си бързо дъх, затвори очи и леко се приведе към красивото момче от другата страна на масата.

38.

Миа се събуди внезапно, лежеше и се бореше за въздух; най-после осъзна, че кошмарът ѝ не е истина. Надигна се и седна на ръба на леглото, скрила лице в длани, а сърцето ѝ щеше да се пръсне под пуловера. Беше заспала с дрехи и обувки и толкова се бе изпотила, че тъканта лепнеше по тялото ѝ.

Fuck.

Наистина го взе за действителност, помисли, че това, което току-що бе преживяла, не е сън, а е наяве. Обикновено спеше добре. Обикновено ѝ се присънваха приятни сънища, сякаш в нея имаше стена — колкото и зло да понасяше в будно състояние, щом положеше глава на възглавницата и потънеше в съня, доброто надделяваше.

По дяволите!

Стана и се запрепъва към банята, още беше с коженото си яке и обувките. Изплакна си лицето на чешмата. Съновидението се бе вкопчило в нея, не искаше да я пусне, затова остана така — с ръце и лице под студената струя, докато успокои дишането си; после се дотътри до всекидневната и се строполи на дивана. Сънувала бе Сигри. Не обикновените красиви сънища — как сестра ѝ се усмихва насреща, как тича през полето.

Ела, Миа, ела.

Не, намираше се в мазето. В мазето в квартал „Тьойен“, където върху мръсен дюшек, с гумен ремък на ръката и спринцовка до себе си, седеше Сигри, канеше се да си бие инжекцията — онази, която бе отнела живота ѝ преди малко повече от десет години. Миа беше там. Така ѝ се струваше. Видя цялата нечистотия наоколо, смрадта на урина прогаряше ноздрите ѝ, контрастът с милата Сигри беше неимоверен. Мръсното, заразно сутеренно помещение и красивото, русо, дългокосо момиче на дюшека. Миа се опита да заговори, но от устата ѝ не излизаше реч. Мъчеше се да помръдне, да ѝ се притече на помощ, ала крайниците ѝ не бяха в състояние да се движат. Паника — това бе изпитала и тя още бушуваше в тялото ѝ. Опита се да диша по-спокойно и измъкна телефона от джоба на якето си. Беше почти полунощ. Беше пропуснала съвещанието, но нямаше повиквания или съобщения от Мунк. Ким Колсьо я бе търсил, Мунк обаче — не. Странно. Защо? Изведнъж ѝ се стори, че все още сънува, уплаши се, че светът, който вижда, не е действителност, че сянката ще дойде и тук, сянката, която бе видяла на стената зад Сигри. Понечи още веднъж да си погледне телефона, но той се изплъзна от пръстите ѝ и падна на пода, а тя не се решаваше да се наведе да го вдигне. Не смееше да изпусне от очи помещението около себе си.

Сянката на стената.

Мамка му, сигурно е от хапчетата.

Беше ги изпила, за да остане будна. Обикновено не го правеше. Винаги вземаше медикаменти, за да се освободи. Да си почине. Да прокопае бездна между себе си и света. Да си създаде пространство на упоението. От живи сънища. Местенце, където да избяга. Само че се беше заблудила. Беше взела хапчета, които не биваше да пие. И те бяха съсипали ума ѝ. Действителност или фантазия? Не съумяваше да ги разграничи. Миа се наведе да вдигне телефона, без да сваля поглед от насрещната стена, опипа пода с разтреперани пръсти, но не го намери.

Защото тя размисли. Сигри. Отказа се. Миа стоеше там, безпомощна, насред гнусната смрад и наблюдаваше как сестра ѝ захапва гумения ремък. Връзва го на тънката си ръка над лакътя. Изсипва дозата в малка лъжичка. Хероин. Поднася запалката под лъжичката. Появяват се мехурчета. Късче памук и малко вода — Миа не разбира предназначението им, не знае как се приготвя инжекцията, но ритуалът ѝ се струва познат, все едно го е виждала и преди. Мехурчетата в лъжицата в едър план. Иглата засмуква течността и спринцовката се пълни. Воня. Миа си запуши носа с ръка, вонята бе толкова силна, че не успяваше да я отърси от тялото си. Сънува, нали? Тук ли е всъщност? В дома си? И тук ли ще я последва?

Сянката.

Миа отново потърси опипом телефона на пода, без да откъсва очи от стената, и най-накрая го хвана. Вдигна го и го остави на масата. Страхуваше се да погледне дисплея. Наближаваше полунощ. Не беше възможно. Имаха съвещание… в колко часа бе казал Мунк? Шест? Седем? Защо не ѝ се е обадил? Свали ръка от носа си и я протегна към телефона, но веднага я върна. Смрадта. Още я усещаше. Лайна и боклук. Миризмата на човешката нищета. И близначката ѝ беше там, на дюшека пред нея, а тя бе безсилна — колкото и да викаше, от устата ѝ не излизаше и звук, колкото и да се мъчеше, краката ѝ не помръдваха върху мръсния под.

Отново близък план. Пръст силно почуква по кожата, за да набъбнат вените. Палец върху буталото, после се вижда върхът на иглата, от който изтича малко хероин, само колкото да не остане въздух в спринцовката. Да не попадне въздух в кръвоносните съдове. Едно мехурче може да те убие. Следва фокус върху прекрасните ѝ очи. После — върху изящните устни. И ръка, която доближава спринцовката до синята вена, появила се под самия ремък. Но се отказа.

Сигри.

Искаше да живее.

Погледна я. Сигри. Вгледа се дълбоко в очите ѝ. Кимна ѝ. Усмихна ѝ се както преди. Смигна. Остави спринцовката на дюшека. Започна да развързва гумения ремък на ръката си, но в същия момент изплува тя. Сянката на стената. Изглеждаше, сякаш Сигри ще стане. Ще пристъпи към сестра си. Ще я погали по косата, както правеше винаги. Ако Миа е тъжна. Когато се е ударила. Ако някой в училище се е държал гадно. Дланта на Сигри е върху косата ѝ, застинала насред кошмара, във вонята на човешко унижение, Миа усети колко ѝ е нужна — топлата, прекрасна ръка на Сигри в косите ѝ.

Всичко е наред, Миа.

Имаме се една друга.

Ти и аз завинаги, нали?

Но тогава дойде тя. И Сигри вече не гледаше сестра си. Миа се опита да чуе разговора, понеже виждаше как устните на Сигри се движат, но ушите ѝ бяха глухи, не разбираше какво става, ала забеляза, че тя свежда очи към мръсния под, кимва и отново се отпуска на изцапания с урина дюшек. За пореден път близък план. Спринцовката пак се оказва в ръката на Сигри. Иглата се насочва към набъбналата синя вена.

Сянката на стената.

Същата сянка като в мазето, където е била затворена Камила Грийн.

Човек с пера.

Пернат човек.

Сигри е в центъра на последвалата сцена. Палецът ѝ натиска буталото. Инжекция във вената. Първоначално очите ѝ се отварят усмихнати, после клепките бавно се спускат, затварят се и момичето, което Миа обича повече от всичко на света, лежи безжизнено на дюшека.

По дяволите!

Миа се мъчеше да успокои дъха си, усещаше как истинският свят бавно заема мястото си около нея. Неотворените кашони. Плотът с остатъците храна, която не е успяла да поеме. Нерешително отдръпна ръка от носа си и пак долови вонята, но веднага разбра, че идва от нея. Хапчетата. Синтетична отрова — тялото ѝ я отхвърляше и трескаво се опитваше да се отърве от нея в река от пот, миризмата на химически продукти не идваше от мазето, а от нея. Миа внимателно се изправи и изсули зловонните дрехи, видя как падат една по една, докато не остана гола насред студеното жилище. Наметна се с одеялото от дивана, а телефонът зазвъня — малка, жужаща животинка на масата.

На дисплея пишеше „Ким Колсьо“.

Тя седна на дивана, загърна се хубаво с одеялото и натисна зеления бутон.

— Да?

— Миа?

Сякаш я търсеше от друг свят. Някъде в далечината.

— Там ли си, Миа?

Тя кимна.

— Ало?

— Здравей, да, извинявай. Тук съм, Ким. Как си? — обади се Миа, подгъвайки крака под одеялото.

— Събудих ли те?

— Не, не се притеснявай, бях будна.

— Добре. Просто исках да проверя дали всичко е наред.

— Да, разбира се. А при теб?

Отговори по рефлекс, но усещаше как тялото и умът ѝ започват да се пробуждат. Вече не се намираше в съня. Беше в апартамента си. Гола, загърната в одеяло, а до слуха ѝ достигаше гласът на Ким Колсьо. По стените нямаше сенки.

— Чудесно. Той обади ли ти се?

— Кой?

— Мунк.

— Не, нямам новини от Холгер.

— Аз също. Опитах да се свържа с него, но не успях. Реших, че може би е по-добре да го оставя да спи.

— Да, умно си постъпил — похвали го Миа.

— И с Габриел не успях да се чуя, помислих, че и той спи. Доста се поизплаши.

— Да — отвърна разсеяно Миа.

За момент настъпи тишина, сякаш Ким очакваше тя да добави още нещо.

— Направихме кратко съвещание, само обобщихме резултатите от разследването. Искахме да ви изчакаме, естествено, но поех каквото успях.

— Прекрасно — измърмори Миа.

— Добре ли си?

— Да, да, чудесно.

Тя се надигна. Завлече крака по пода, загърната в одеялото, и пипна радиаторите под прозореца. Бяха студени. Дали беше платила тока? Включи ги ѝ се върна на дивана.

— Не знам… — подхвана Ким Колсьо и за момент заглъхна.

— Какво не знаеш? — попита Миа, умствените ѝ способности се възвръщаха.

— Ами… — продължи Ким. — Не мислиш ли, че плашиш хората?

— С какво?

— Момичето в колелото е ужасяваща гледка. Но сянката на стената отзад… Даже Къри се умълча и това е достатъчно красноречиво.

Ким се засмя насила.

Сянката на стената.

Човек, покрит с пера.

— И какво обсъдихте? — прокашля се Миа.

— Само вече наличната фактология — отвърна Ким. — Техническия доклад от лабораторията за бележката, която си намерила в центъра по езда. Няма други отпечатъци, освен тези на Камила. Списъка с контакти. Някой там трябва да е изпратил съобщението, че Камила е добре.

— Или някъде наблизо — отбеляза Миа, събудила се вече напълно.

— Да, разбира се, но доколко е вероятно?

— Прав си — съгласи се тя. — И все пак.

— Има нови данни от аутопсията.

— Да?

— Според мен нищо, което да ни е от полза. Подозренията ни се потвърждават. Удушена е. Вик смята, че се е случило на същото място, но не е напълно сигурен.

— Значи доброволно е отишла в гората?

— Ами не се изрази така, но можем да го заключим. Не доброволно, а… разбираш, нали?

Миа знаеше какво има предвид. Камила Грийн бе отишла със собствените си крака. Не по своя воля, естествено.

След три месеца, прекарани в колело в мазе.

— Освен това имаме находка на момчетата от Отдела по криминалистика в Хюрюмланския разсадник. Не знам как да подходим.

— Каква?

— Открили са насаждения с марихуана в една от оранжериите.

— Виж ти! — изненада се Миа.

— Да, какво мислиш?

— Ами не знам. Много ли са?

Изведнъж тя си спомни срещата си със Себастиан Ларшен. Апартаментът му миришеше, сякаш някой е преместил Амстердам в Осло. Още нямаше време да го осмисли. О.Т.О. Масоните. Значението на пентаграмата. Нямаше представа как да го тълкува. Дали Себастиан окончателно се бе простил с реалността, или действително можеха да използват информацията му.

— Намерили са осем.

— Значи за собствена употреба?

— Не знам — прозина се Ким.

— Да поговорим утре — предложи Миа.

— Добре.

— Викат ли ни в определен час?

— Както споменах, не успях да се свържа с Холгер, така че казвам „девет“ на всички. Удобно ли ти е?

— Да, да, разбира се.

Миа уви одеялото по-плътно около голото си тяло.

— И да… — подхвана Ким.

— Какво?

— Отново посетих Олга Люн.

— Коя Олга? — попита Миа, не разбираше за какво говори.

— Възрастната дама от Хюрюм.

— Да, ясно.

Сега си спомни. Жената, която определяше часа по програмата на „Ен Ер Ко“.

— Научи ли нещо?

— За жалост не съобщи нищо ново — бяла камионетка с някакво лого отстрани, вероятно цвете.

— От разсадника ли? — Миа отново наостри уши.

— И аз така се надявах — отвърна Ким. — Но според нея е възможно да е било и портокал.

— Разбирам — въздъхна Миа.

— Според мен засега е по-добре да не разчитаме на нея.

— Но е сигурна за бялата камионетка?

— Да. Проблемът е само, че в Осло и Бюскерю има хиляди регистрирани бели камионетки, казва Лудвиг, та откъде да започнем?

— Така значи! — възкликна Миа — Не, да оставим това, освен ако не се окаже единственото, с което разполагаме.

Апартаментът започна да се затопля. Миа протегна крака върху масата и се прозина. Сънят, предизвикан от таблетките, не бе помогнал. Нуждаеше се от нормална дрямка.

— А да…

За момент Ким млъкна, като че ли преглеждаше нещо.

— Перуката.

— С която е намерена ли?

— Да. Русата перука, нали я помниш?

Девицата с руса перука.

— Разбира се. Има ли нещо ново за нея?

— Малко е странно… — подхвана Ким и пак притихна, едва ли не сам не вярваше на фактите пред очите си. — Всичко се развива страшно бързо. Криминалистите са ни малко ядосани, задето толкова припираме, но…

— Да?

— Това е само предварителен доклад, понеже им натякваме, но очевидно има някакво… знам ли…

Пак се изгуби.

— Да?

— Ами това сигурно означава нещо.

— Кое?

— Перуките. По моему отиваш в магазин за играчки, нали разбираш? Купуваш си нещо за карнавал. Искам да се направя на Мерилин Монро и ми трябва нещо евтино, нали?

Миа бе напълно будна и чуваше, че нещо не е наред. Имаше нещо неопределимо в гласа на иначе толкова спокойния следовател, някакъв смътен подтекст.

— Но случаят не е такъв?

— Не — отвърна Ким и на нея ѝ се стори, че той още се взира в записките си. — Не е окончателно, но…

— Но?

— Става въпрос за истинска коса — довърши Колсьо.

— Толкова ли рядко се срещат? — попита Миа.

— Не разбирам особено от тези неща, но човекът, с когото говорих в лабораторията — Турмуд, Тургайр — не помня, та той каза, че са намерили коса от поне двайсет различни жени.

— В перуката?

— Да — отговори Колсьо.

— Толкова ли е необичайно?

— Може и да не е — продължи Ким, — но ако е толкова скъпа, сигурно трябва да се поръча специално. Колко хора се занимават с изработката на такива? Дълги руси перуки от истинска коса от много жени — навярно струват доста пари. Дали не е възможно това да ни подскаже нещо?

— Със сигурност. — Миа стана от дивана. — Според мен не се срещат чак толкова рядко, но не пречи да опитаме да видим докъде ще ни доведе това.

Тя пристъпи към радиатора под прозореца и усети топлината му с голото си тяло. Съзерцаваше изгледа над стадион „Бишлет“. Живота навън. В град Осло скоро щеше да настъпи полунощ. Хора, на които не им се налага да живеят като нея. Пийнали са по бира с приятел и се прибират да си легнат до гаджето. Треперят от студ и вървят прегърнати, млади, усмихнати хора, крачат по улицата, напълно безгрижни. Жена с червено ватирано яке под един фенер. С качулка и ръце в джобовете, гледа към някой от прозорците, сигурно на етажа отгоре или отдолу, навярно чака приятел да ѝ отвори. Обикновени хора. Обикновен живот. Завиждаше им. Стават сутрин. Отиват на работа. Вечерта се прибират. Включват телевизора. Свободни са през уикенда. Правят си пица. Гледат как ски бегач печели някакво състезание.

— Там ли си?

Ким беше добавил нещо, което тя не чу.

— Тук съм.

— Какво ще кажеш?

— Не може ли да продължим утре?

Миа се върна на дивана.

— Да, да, разбира се — съгласи се Ким Колсьо и отново я обзе чувството, че не ѝ казва каквото му се иска.

— Добра работа, Ким — похвали го Миа.

— Моля? Да, благодаря, но…

Пак притихна. Мина доста време, преди гласът му да се чуе от телефона.

— Нали няма да ме изключите?

Първоначално Миа не разбра какво има предвид.

— Ти и Холгер.

— Да те изключим? — почуди се Миа. — Как така?

И тогава изплю камъчето. Онова, което тя предусещаше, че се крие зад всяка негова дума.

— Ами, откакто аз… Емилие и аз… — смотолеви Ким Колсьо.

Миа извънредно много уважаваше този способен следовател. Ако трябваше да избира на кого да повери живота си, той щеше да е един от първите, на които би се спряла. Досега не бе чувала гласа му такъв.

— Какво има, Ким?

— … откакто подадох молба за прехвърляне… — заекна той, очевидно му костваше немалко усилия.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам — продължи Колсьо. — Имам чувството, че… Откакто аз и Емилие… Откакто поисках да ме преместят… Като че ли вече съм вън от играта. Като че ли работите без мен.

— Ким?

Миа се сгуши в одеялото.

— Да?

— Не е така, разбира се.

— Сигурна ли си? — попита по принцип така увереният полицай и тя за пореден път се изненада от гласа му.

— Защо, за Бога, да те изключваме? Ти си най-способният в отдела. Какво става с теб, Ким?

— Ами аз просто…

Той отново притихна.

— Разбира се, че си в играта, Ким — заяви Миа и се изправи.

— Добре.

— Само това оставаше.

Тя пусна одеялото да се свлече и тръгна гола към банята.

— Значи съвещание утре сутринта в девет часа? — обобщи Колсьо.

— Непременно — обеща Миа.

— Чудесно. — Ким като че ли понечи да каже още нещо, но то остана неизречено. — Значи ще се видим тогава.

— До утре в девет!

Миа натисна червения бутон, остави телефона и както беше гола, влезе под душа и остана така, опряла чело на плочките, толкова дълго, че накрая топлата вода свърши.

39.

Хелене Ериксен изключи двигателя, слезе от колата и запали цигара. Вдигна ципа на якето си чак догоре и изведнъж я обхвана чувството, че прави нещо нередно — да си урежда среща на пуст път, скришом, късно вечерта. Дръпна дълбоко от цигарата, червената жар освети пръстите ѝ и тя забеляза, че трепери. Навярно заради студа — октомври неочаквано бе донесъл със себе си тъмнина, свойствена по-скоро на ноември или декември — но ѝ беше ясно: не това е единствената причина. Подръпна ръкавите си надолу и се загледа в пустия път, очаквайки предните светлини, които скоро щяха да се появят.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момиче. Следващият.

Оттогава бяха минали повече от трийсет години, но споменът не ѝ даваше мира. Още се случваше да се събуди посред нощ върху подгизналия от пот чаршаф, все едно е спала на стария диван, уплашена от това, къде е била, уплашена от това, което предстои. Страх, че ще я накажат, ако направи нещо лошо. Ако каже нещо неуместно. Ако не мисли, както лелките искат. Тогава бе на седем, сега — над четирийсет, но споменът бе загнезден в нея и тя го ненавиждаше.

— Не си виновна ти.

Това бяха първите думи на психолога. Беше на единайсет години или най-много на дванайсет — няма значение, помнеше само странната миризма в кабинета му и колко трудно ѝ бе да проговори.

— Не си виновна ти, Хелене. Искам да започнеш оттам. Мисли следното: вината не е твоя.

Хелене Ериксен подпря задник върху капака на автомобила, подви крака под себе си и седнала така в мрака, се загледа в пейзажа наоколо. Гори, в които дърветата напомняха живи твари, шепнещи, умиращи хора. Сега усети още по-силно тревогата, която самотата все още предизвикваше у нея. Хвърли недоизпушената цигара и седна зад волана. Вътре беше по-защитена. Пъхна ключа и го завъртя, за да пусне отоплението и радиото.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момче. Следващият.

Натисна няколко пъти копчетата и намери приятна музика, която да я разсее от мислите ѝ. Увеличи звука и затрополи с пръсти по кормилото, дебнейки фаровете през предното стъкло — скоро щяха да се появят.

— Ще се справиш ли, Хелене?

Изрусяваха си косата. Обличаха се еднакво. Винаги правеха каквото им кажат леличките. Все едно и също, всеки божи ден. Училище, йога, къщна работа, домашни, хапчета, училище, йога, къщна работа, домашни. Минаха трийсет години. Колко дълго щеше да го преживява?

— Разбирам, че е трудно, но съм тук да ти помогна.

Хелене Ериксен извади кутията цигари от джоба си и запали една, макар всъщност да не ѝ се пушеше, открехна вратата на автомобила, но веднага я затвори — навън бе прекалено студено. Зима през октомври? Изглежда някой там горе искаше да ги накаже.

— Как мислиш, Хелене?

Дванайсет години на стола пред непознат брадат мъж.

— Не си виновна ти, разбираш ли, Хелене?

Отново дръпна от цигарата и усили още повече радиото, харесваше ѝ как музиката изпълва колата и ѝ навява други мисли.

Имущество на длъжник в несъстоятелност. Продава се разсадник.

Оттогава изминаха двайсет и две години. Послуша ги. Завърши гимназия. Образова се. Стана човек.

Полуостров Хюрюмлане. 28 декара земя. Четири парника. Добре поддържан, но има нужда от малко разчистване.

Хвана автобуса. До имота. Обявена несъстоятелност. Разсадник. След това беше съвсем наясно какво иска от живота.

Да помага на другите.

Хелене спря радиото, погледна часовника и слезе от колата. Поколеба се дали да не запали още една цигара, но реши, че няма смисъл, и просто пъхна ръце в джобовете на подплатеното си яке и се загледа в мрака.

— За какво мислиш, Хелене?

Размисли и все пак запали цигара и насочи поглед към пътя, където всеки момент щяха да се появят фаровете.

Минаха повече от трийсет години. Трябваше скоро да се отърси.

Хелене Ериксен пое дима от цигарата и тогава изникнаха очакваните светлини — бялата камионетка се приближи и спря до нея.

— Здрасти! Какво става с теб? — поздрави я лицето зад прозореца.

— Не чу ли? — учуди се Хелене.

— Какво да съм чул? — попита мъжът в камионетката.

— Шегуваш се.

Хелене се приближи към него. Видя, че се замисля, преди да отговори.

— Чух, но няма нищо общо с мен.

На Хелене много ѝ се искаше да му повярва. Какво ли не би дала за това усещане — че му вярва — но не успяваше.

Брат ѝ.

Не носеше дрехи. Бе чисто гол, но цялото му тяло беше покрито с… пера?

— Задават въпроси — уведоми го тя и се загърна по-плътно с якето си.

— За какво?

— За всички, за всичко.

— Боже мой, Хелене, нима смяташ, че съм бил аз?

— Беше там, нали? В къщата си? Цяло лято? Нали не си бил у дома? Трябваше… знаеш… Трябваше да попитам. Толкова много те обичам.

Брат ѝ се усмихна и протегна ръка през прозорчето.

— И аз те обичам Хелене, но… за бога! В пустошта, посред нощ… Не беше нужно.

Тя се почувства глупаво. Издърпа якето си и се сгуши в него, а брат ѝ, все така усмихнат, я погали по ръката.

— Аз просто… знаеш… заради перата.

— Отдавна престанах. Сега се прибирай и си лягай да спиш.

Хелене Ериксен усети допира на топлата му ръка до нейната още веднъж, преди да вдигне стъклото.

И после отново се изгуби, също толкова бързо, колкото бе дошъл.