Совата

40.

Холгер Мунк очевидно се беше наспал добре — стоеше усмихнат пред екрана в заседателната зала и чакаше всички да се настанят. Габриел Мьорк не се чувстваше толкова добре. За първи път от началото на разследването се бе поколебал дали да не си остане вкъщи. Да си вземе почивен ден, за да се дистанцира малко от всичко това. Видеото, което гледа, съвсем го бе разстроило, беше му лошо, да не би да се разболяваше от грип? А и приятелката му беше бременна, вече в седмия месец, би било хубаво да прекара един ден с нея. Да се помотаят заедно из града. Да купят някои бебешки принадлежности за момченцето, което скоро щеше да се появи на бял свят.

Но все пак отиде, защото знаеше, че това са само оправдания. Причината за липса на особено желание, естествено, бе тази работа със Скункс. Очакваше да му задават въпроси. Налагаше се да намерят Скункс и отговорността, разбира се, бе на Габриел, обаче, честно казано, младият хакер нямаше представа къде да го открие.

— Добре, добро утро на всички — приветливо поздрави Мунк от подиума до проектора, когато всички утихнаха. — Извинявам се, че вчера се изгубих. Остарявам, сигурно затова.

Той намигна и някои от присъстващите се засмяха в отговор.

— Преди да започна, има ли нещо, за което не съм в течение?

Габриел забеляза как Юлва се върти на стола. Първа се бе появила в заседателната зала и очевидно нямаше търпение да сподели някоя своя находка.

— Аз имам нещо — заяви тя, усмихната, но този път не вдигна ръка.

— Да?

— Татуировката.

Юлва се надигна и подаде на Мунк един лист.

Младата жена остана така, не знаеше дали да седне, докато началникът ѝ изучава подадената му разпечатка.

— Аха, чудесно! — приветливо я поощри Мунк. — Какво виждаме?

Той ѝ кимна — знак да остане права и да сподели новата информация с останалите. Габриел виждаше, че Юлва е притеснена, но най-вече горда от откритието си — застанала с ръце в джобовете, тя направи кратка пауза, преди да започне.

— Така, става въпрос за татуировката на ръката на Камила.

Присъстващите ѝ отвърнаха с кимане.

Конска глава и под нея буквите „А“ и „F“.

— През нощта останах будна, защото нещо не ми даваше мира. Беше ми позната отнякъде, но не си спомнях откъде.

Юлва се подсмихна и сведе поглед, преди да продължи. Явно ѝ беше леко неловко да стои така пред всички, но беше и доволна.

— Та… да, не можех да заспя. Лежах и размишлявах и изведнъж ми хрумна. Онази чертичка между буквите, нали се сещате?

Мунк беше намерил снимката на татуировката, светеше върху стената зад него. Ръката на Камила. Конската глава. Буквите „А“ и „F“.

Юлва се приближи до стената и посочи с пръст. Присъстващите насочиха към нея любопитни погледи.

— Ами ако тази чертичка не е чертичка, а буква? Виждате ли?

— „L“ — колебливо кимна Миа.

— Именно — усмихна се Юлва. — Ами ако буквите не са „А“ и „F“, ами… Вижте.

Тя отново посочи към стената.

— „ALF“? — прозина се Къри. — Онзи тип се казва Алф?!

Присъстващите се засмяха.

— Какво? — огледа се Къри.

Габриел не знаеше какво се случва с него, но в последно време изглеждаше много разсеян, не приличаше на себе си.

— Продължавай, Юлва — подкани я Мунк.

— Да, както казах — поде тя, — нещо ми беше познато, но не успявах да си спомня какво, докато не ме осени идеята за „L“. Не стана веднага, но нощес го намерих в интернет.

Тя отправи поглед към Мунк.

— Разпечатах няколко екземпляра. Може ли?

Мунк кимна с усмивка. Юлва се върна до мястото си и раздаде купчина листове.

— Какво е това? — попита Ким Колсьо.

— „Animal Liberation Front“ — обясни Юлва, отново застанала на подиума до Мунк. — ALF. Това е логото им или поне едно от тях. Конска глава с букви под нея.

В залата се разнесе шепот; момичето сияеше от гордост. Хвърли бърз поглед към Мунк, а той ѝ направи знак да продължи.

— „Animal Liberation Front“ е основан в Англия през далечната 1974 г. и днес има активисти в повече от четирийсет страни. Известни са с агресивното си поведение спрямо хора или компании, които държат животни в плен, и най-вече спрямо лаборатории, използващи опитни животни. Някои ги смятат за терористична организация, действаща в името на животните. Не се колебаят да прибягват до доста груби, дори незаконни средства за постигане на целите си.

— И се подвизават и в Норвегия? — попита Миа.

— Това е странното: и да, и не — отвърна Юлва. — В Норвегия организацията се нарича „Фронт за освобождение на животните“ и е била най-активна между 1992 и 2004 г. Предприели са множество нападения срещу ферми за кожи, магазини за кожени палта и подобни. Имат си сайт, но не е актуализиран от 2009 г., така че не съм сигурна дали още упражняват някаква дейност, или не, или пък действат по-прикрито, под друго име, или… знам ли.

Юлва отново погледна Мунк и той ѝ кимна да седне.

— Значи нашата приятелка Камила Грийн е имала на ръката си татуировка с логото на организация за защита на животните, „Animal Liberation Front“.

Мунк се загледа в получения от Юлва лист и ѝ се усмихна.

— Много добра работа си свършила. Браво, Юлва!

Гордото момиче отвърна на усмивката му.

— Бих искал да продължиш. Виж какво ще откриеш. Всичко, касаещо „Фронт за освобождение на животните“: дали в последно време е имало подобни набези, дали можем по някакъв начин да ги обвържем с Камила. Лудвиг ще ти помогне с архивите и с всичко, от което имаш нужда. Съгласни?

Юлва потърси с поглед Лудвиг. Той се усмихна и кимна.

— Добре — каза Мунк. — Чудесно начало на деня.

Габриел предположи, че сега началникът му ще излезе да пуши, но той не го направи. Вместо това включи проектора, беше видимо нетърпелив, сякаш искаше да навакса проспаното време.

— Вече имаме много факти, твърде много, така че е добре да ги отсеем.

Кимане от аудиторията.

— Първо уликата от разсадника. Марихуаната.

Погледна Ким Колсьо.

— Не е много — седем-осем стръка.

— Какво да мислим? Има ли отношение към нашия случай?

Ким сви рамене.

— Много е рано да се каже, но си струва да проверим. Не е от ресора на нашия отдел, а се съмнявам, че от Службата за борба с наркотиците ще се заинтересуват от толкова малко количество, но според мен Хелене Ериксен има за какво да отговаря.

— Ако е знаела — вметна Мунк.

— Естествено — кимна Колсьо. — Но все някой там е знаел и това би могло да ни доведе до нещо.

— Именно. Напълно съм съгласен. Трябва да ги навестим още днес. Ще се заемеш ли, Ким?

Колсьо кимна:

— Няма проблем.

— Чудесно — възкликна Мунк. — И понеже така и така отиваш там — бележката с нарисуваната сова. Дотук това е най-силната ни улика. Виждал ли я е някой? Дали някой от тях не я е написал? Известно ли е нещо за нея? Нали разбираш?

Ким Колсьо отново кимна:

— Ще се погрижа.

— Ще дойда с теб — заяви Къри.

— Отлично — одобри Мунк и премина на следващата снимка. — Перуката?

— Да — обади се Лудвиг и си погледна бележките. — Доста скъпа вещ, истинска коса, не може да се купи навсякъде. Не се продават на много места в Норвегия, но има един магазин на име…

Прелисти записките си.

— „Перуките на Рюх“, намира се в квартал „Фрогнер“. Можем да започнем оттам. Ако е купена от тях, е възможно да са записали данните на клиента. В противен случай най-малкото ще ни насочат откъде е.

— Добре. — Мунк пак натисна бутона. — Стигаме до тези.

Габриел трепна при вида на двете снимки. Забеляза, че някои от колегите му реагираха по същия начин.

— А? — Къри се вторачи в екрана.

— Анете? — Мунк кимна на русокосата прокурорка.

— Както навярно знаете — започна Голи, — преди няколко дни получихме самопризнание. Джим Фюглесанг, на трийсет и две години, не живее много далече от мястото, където е открита Камила. Пациент на психиатрията в Дикемарк — доколкото разбрахме, многократно е приеман и изписван. Както ви е известно, не той е извършителят според нас. Интересното е, че когато дойде в „Грьонлан“, носеше тези снимки.

Габриел разгледа изображенията с любопитство. Снимки на котка и на куче. Убити и разположени по същия начин като Камила Грийн. Върху постеля от пера. В пентаграма от свещи.

— Божичко! — възкликна Юлва.

— Какво, по дяволите, е това? — избоботи Къри.

Мунк сви рамене.

— Не ни е съвсем ясно. Какво виждаме? Предложения?

Огледа колегите си.

— Дявол да го вземе — отново се обади Къри. — Същият гротесков ритуал. С две животни. Що за изрод е този?!

Той веднага потърси с поглед Миа.

— Както отбеляза Мунк, не сме съвсем наясно — повтори тя; днес бе необичайно мълчалива.

Очевидно от известно време изучаваха снимките, без да разберат значението им. Габриел не знаеше защо останалите от екипа ги виждат едва сега, но Мунк и Миа винаги имаха основание, затова не се замисли много. Ужасяваше го това, което предстоеше. Щеше да дойде неговият ред. Щяха да го разпитват за Скункс.

— Не успяхме да говорим с този Джим Фюглесанг, защото…

Мунк отново се обърна към Анете Голи.

— Вчера се свързах с главния лекар в Дикемарк и той категорично забрани да безпокоим Фюглесанг. Явно цялата тази история му е дошла в повече и вече не говори. Седиран е, струва ми се, не ми съобщиха подробности заради лекарската тайна, но така разбрах.

— Но ще го разпитаме, нали? — попита Мунк.

— Разбира се — увери го Голи. — При първа възможност.

— Къде е направил снимките? Кога? Трябва да се опитаме да разберем веднага щом обстоятелствата позволят.

Мунк се извърна към стената с гротесковите фотографии на животните.

— Миа?

Миа Крюгер стана и се приближи към Мунк. Днес ставаше нещо с нея — Габриел не можеше да прецени какво точно — имаше нещо в очите ѝ, в цялото ѝ поведение — изглеждаше изключително изтощена, отнесена.

— Както отбеляза Холгер, още не сме осмислили връзката, но несъмнено я има. Свързано е с убийството на Камила Грийн. Не е възможно да е случайно.

Посочи снимките.

— Перата. Свещите. И не на последно място положението на ръцете или в случая — на лапите. Виждате ли? Разположени са под същия ъгъл като ръцете на Камила. Една нагоре и една надолу и настрани. На дванайсет и на четири часа. Но защо? Все още нямаме идея.

Миа като че ли понечи да каже още нещо, но размисли и се върна на мястото си. Днес наистина не беше на себе си.

Мунк отново се обърна към присъстващите.

— Непосредствени впечатления?

— Ненормален идиот! — изръмжа Къри.

— Благодаря, Къри. Други идеи? Асоциации? Каквото и да е.

Всички мълчаха. Останалите изглежда бяха също толкова потресени от снимките пред тях, колкото и Габриел.

— Добре, оставяме това засега. Докато не успеем да поговорим с въпросния Джим Фюглесанг.

Мунк погледна Анете Голи, а тя му кимна.

— Хубаво. — Той отново натисна бутона.

На стената се появи нова снимка и Габриел пак се сепна, но другите запазиха спокойствие. Явно вече се бяха запознали с нея, след като той повърна и се наложи да се прибере вкъщи — все още малко се срамуваше. Никак не подобаваше на полицай. Не се чувстваше особено уверен. Заразглежда любопитно снимките. Явно бяха кадри от филма, увеличен детайл от стената зад колелото, задвижвано от Камила, за да получи храна.

Пернат силует?

Човек с пера?

Габриел настръхна. Ето че се завърна: усещането след ужасяващия филм. Гаденето. Стегна се и забеляза, че и колегите около него са притихнали. Изведнъж тягостна сериозност изпълни залата.

Мунк мереше думите си, преди да изрече нещо.

— Както вчера обсъдихме, струва ни се, че тук виждаме извършителя.

— Дяволите да го вземат — изруга Къри, поклащайки глава.

— Не е съвсем ясно — Мунк посочи образа, — но изглежда тук седи човек.

Габриел забеляза с каква мъка говори началникът му.

— Наблюдава я — смотолеви той, после се опомни. — Камила е в плен. И има зрител. Някакъв човек…

— Човек-птица! — възкликна Къри. — Какво е това, за бога?! Кой, по дяволите, има пера по тялото си?!

Всички гледаха Миа, очакваха да им даде някакъв отговор, да им помогне да разберат, да намерят някаква логика, но тя продължаваше да мълчи.

— Според нас този… как да го наречем… силует я наблюдава. Затворил я е, за да я гледа. Дали за собствено удоволствие? Не знаем.

Габриел проследи как Мунк поглежда към Миа — това бе нейната област, обикновено тя им обясняваше ненормални работи от този род, ала тя седеше мълчаливо на мястото си.

— Добре. — Мунк се почеса по главата. — Човек с пера. Покрит с перушина. Камила беше положена върху постеля от пера. Убитата котка лежи върху пера. Кучето лежи върху пера. Тук е налице нещо, което явно все още не схващаме, но трябва да го имаме предвид.

Отново хвърли поглед към Миа, ала не получи ответ.

— Пера от сова — уточни Лудвиг Грьонли.

— Да — потвърди Холгер Мунк, видимо облекчен, че някой е взел думата.

— Натъкнах се на нещо странно, но не знам дали ще ни свърши работа.

Лудвиг отново се вторачи в записките си.

— Какво? — попита Мунк.

— Намира се много назад в архива, не е от първостепенна важност. Случайно попаднах на това, не съм убеден, че има някакво значение, но все пак…

— Какво си открил? — изгуби търпение Мунк.

— Взлом преди няколко месеца в Природонаучния музей в квартал „Тьойен“. Незначителен случай, както споменах, но ми направи впечатление, защото е нещо необичайно.

Всички насочиха поглед към възрастния следовател.

— Нали знаете къде се намира? Ботаническата градина в „Тьойен“. Растения, цветя, такива неща. Имат и зоологически кът. И преди няколко месеца…

Грьонли провери в записките си.

— … на шести август е съобщено за обир на тяхна изложба — „Норвежки и чуждестранни животни“ и забележителното е… затова ми привлече вниманието… изглежда са имали отделна витрина с всички видове сови в Норвегия и само те са откраднати. Не е задължително да има нещо общо, но все пак си струва да се проучи.

— Положително — подкрепи го Мунк. — Отлично, Лудвиг. Имаме ли човек за връзка?

Грьонли пак погледна записките си.

— За грабежа е докладвал главният уредник, Тур Улсен. Тук съм си отбелязал. Камила е намерена върху постеля от пера на сова, а някой е откраднал цяла сбирка с норвежки сови.

— Трябва да проверим. Веднага — разпореди Мунк. — Браво, Лудвиг. Миа, ще се заемеш ли?

Миа Крюгер изведнъж вдигна поглед, сякаш пробудена от сън.

— Моля?

— Перата от сова. Взломът в Природнонаучния музей. Ще се заемеш ли?

— Да, разбира се — прокашля се тя, макар очевидно да не бе съвсем наясно за какво говори инспекторът.

— Хубаво.

Габриел разбра, че е дошъл неговият ред.

— Този хакер, който е открил видеоклипа, старият ти приятел, Скункс… Имаше ли време да поработиш над това?

Всички погледнаха към него.

— Опитах се, още няма резултат, но продължавам да го търся, аз…

— Добре. Чудесно — прекъсна го Мунк. — Продължавай, виж какво можеш да направиш. Задължително трябва да говорим с него. Трябва да разберем къде се е намирал сървърът.

— Добре — кимна Габриел, едновременно изненадан и облекчен, че така леко му се размина. В началото недоумяваше защо, но после се досети: Мунк се безпокоеше за Миа.

— Може ли да поговорим при мен?

— Моля? — не го разбра Миа; духом не беше в залата.

— Две думи в моя кабинет. Имаш ли пет минути?

Тя вдигна очи и се загледа в него.

— Разбира се.

— Чудесно — обърна се Мунк към присъстващите. — Ако изскочи нещо ново, веднага докладваме, нали? Предлагам довечера пак да се съберем на съвещание, по-късно ще уточня часа.

Колегите му закимаха, а Миа бавно се надигна от стола си и едва ли не с нежелание последва инспектора в кабинета му.

41.

Мунк затвори вратата след Миа и седна на бюрото си. Тя се отпусна на малкия диван и се втренчи някак странно в следователя. Мунк я погледна, мислеше какво да ѝ каже. Миа се взираше в него с разсеян поглед, като че ли не беше там, и той не знаеше как да го тълкува.

— Какво има? — най-накрая попита тя.

— Мислех да те питам същото.

— Моля?

Тя сякаш се върна към действителността.

Мунк се колебаеше какво да каже. Премисляше го от няколко дни. Първо в „Юстисен“, после на вчерашното заседание и сега на срещата. Микелсон я бе отстранил. Настоя тя да отиде на психолог, който да потвърди, че е годна за служба. Да провери дали е готова — да работи. В началото Мунк се ядоса — типично за Микелсон — но последните дни си мислеше, че сигурно е прав. Вероятно не беше готова. Все пак неотдавна я бе открил усамотена на остров в Трьонделаг.

Тя, разбира се, не сподели нищо, но той разбра. Не беше там на почивка. Беше там, за да избяга. Да сложи край на живота си. Тогава я видя. Изглеждаше напълно омаломощена, тънка като вейка, с мъртви очи. Пак успя. Да си я върне. Но сега го връхлиташе чувството, че навярно не е било правилно. Нуждаеше се от свободно време. Не беше готова. Изглежда, все пак беше разумно да ходи на терапия.

— Как си, Миа? Всичко наред ли е? Добре ли си?

Тя се съвзе от обхваналото я вцепенение и впи поглед в него. Раздразнен, буден поглед — отново бе така добре познатата му Миа Крюгер.

— Занасяш ли се с мен?

Бе разбрала накъде бие и намерението му изобщо не ѝ харесваше.

— Не исках да те засегна. — Мунк вдигна длани пред себе си. — Желая единствено да си добре — това е всичко. Отговорен съм за теб.

Опита се да я спечели с обезоръжаваща усмивка, но тя не се хвана. Изучаваше го с подозрителни очи.

— Микелсон ли те е погнал?

— Какво? Не, не.

— Нещо лошо ли направих? Пак ли съм в тежест на службата? Защото още не сме разкрили убиеца? Ами колко време мина, откакто са я намерили? Шест дни? За бога, свършихме адски много, въпреки че има още доста работа…

Ядосана, тя се приведе напред.

— Не, не — пак вдигна ръце Мунк. — Няма нищо такова. Микелсон не е обелвал дума. Никой не е недоволен. Направихме всичко необходимо. Ти направи всичко необходимо.

— То се знае, по дяволите! — изсъска Миа. — Проклетият Микелсон!

— Микелсон няма нищо общо — увери я Мунк.

— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце тя.

— Аз — колебливо отвърна Холгер.

— Как така?

— Тревожа се за теб, това е всичко.

Отново се опита да я предразположи с усмивка.

— Тревожиш се? Дявол да те вземе, Мунк! За какво се тревожиш?

— Естествено, не за работата ти. Бога ми, Миа, не бихме се справили без теб. Просто се безпокоя… за здравето ти, нали разбираш?

— Какво за здравето ми? — Беше се поуспокоила. — Добре съм. Не изглеждам ли здрава?

Мунк не призна какво мисли. Изглеждаше страшно отпаднала. На ръба.

— Разбира се. Боже мой, нямам ли право като приятел да проявя малко… как се казва?

— Глупост? — усмихна се хитро Миа, заприличваше на старото си аз.

— Ха-ха. Загриженост. Мъчех се да се сетя за думата „загриженост“.

Тя се ухили и извади от джоба си ментово драже. Сложи го върху езика си и погледна колегата си малко по-приветливо.

— За бога, Мунк, нали не сме в детската градина?

Очевидно все пак ѝ бе приятно, че я попита. Че го е грижа.

— Бях малко уморена през последните дни, признавам — въздъхна тя. — Спах лошо. В ума ми се въртяха разни работи, но няма нищо фатално. И преди съм излизала навън през зимата.

— Значи нямаш нужда от един-два свободни дни?

— Ще ми дадеш отпуска? — изхихика Миа. — Трябва да се стегнеш, Холгер, станал си мекушав. Сигурно си прав, сигурно остаряваш. На колко стана? На шейсет и пет? На седемдесет и пет? Да ме освободиш в разгара на разследването? Да не би да сме 1 април?!

Очевидно на Миа наистина ѝ беше забавно — смееше се сама и поклащаше глава. Мунк отново изпита колебание. Дали е на себе си? Дали е адекватна?

— Значи всичко е наред?

— Наред е, разбира се, Холгер! Господи, с всички ли провеждаш такива колегиални разговори, или само с мен?

Намигна му и се изправи.

— Благодаря за загрижеността, но нищо ми няма.

— Добре — кимна Мунк. — С какво ще се заемеш първо?

— С природонаучния музей. Совите. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.

— Чудесно — усмихна се Мунк.

В този момент на вратата се потропа и вътре надникна Лудвиг Грьонли.

— Открих нещо — заяви възрастният инспектор. — Прекъсвам ли ви?

Погледна Мунк, после Миа и отново насочи поглед към Мунк.

— Не, влизай! Какво си открил?

Лудвиг Грьонли остави с усмивка лист върху бюрото пред началника на отдела.

— Още един изчезнал — разясни той.

— Виж ти!

— От Хюрюмланския разсадник.

Мунк се зачете в документа и сбърчи вежди.

— Какво? — изненада се Миа.

— Преди девет години — добави Грьонли. — Съобщили са за изчезнало момче.

— От разсадника?

— Да. Матс Хенриксен. Отишъл да се поразходи в гората и така и не се върнал.

— Дай да видя!

Миа взе листа от Холгер.

— Не са го открили, така ли? — със сериозно изражение попита Мунк и вдигна очи към Лудвиг.

— Да. Според доклада са го издирвали, но за кратко.

— Защо? — полюбопитства Миа.

— Очевидно момчето е имало суицидни наклонности — отвърна Грьонли. — Случаят е прекратен.

— Но не е намерено тяло? — поиска да разбере Мунк.

— Не. Нищо не е намерено — уточни Лудвиг. — Възможно ли е да има връзка според теб?

— Със сигурност си заслужава да се провери — увери го Холгер Мунк. — Браво, Лудвиг. Въведи го в системата и виж дали ще изникне нещо.

— Добре — съгласи се Грьонли и излезе от помещението.

— Тук има нещо странно — отбеляза Миа, без да вдига очи от листа.

— Какво мислиш?

— Нямам представа, но наистина нещо не се връзва.

— Знаеш ли, аз просто… — поде Мунк, но погледът на Миа го прекъсна.

— Какво? Искаш да се грижиш за мен? — попита саркастично тя.

— Да.

Миа стана от дивана и тръгна към вратата.

— И сама мога да се грижа за себе си, Холгер.

— Знам. Само…

Не намери какво друго да каже. Седеше зад бюрото с подобие на усмивка, а тя му върна листа и излезе от кабинета.

42.

Мириам Мунк се събуди от миризмата на току-що сварено кафе и на бекон и не знаеше къде се намира. Лежеше, отпуснала глава на възглавницата, все още в царството на сънищата, преди да отвори очи и да осъзнае, че всъщност си е вкъщи.

Какъв ден е днес? Петък? За секунда изпадна в паника: Божичко, колко е часът? Марион е на училище! После си спомни. Марион е при баба си. Тя ще я заведе. Снощи Мириам беше навън. Излезе със Зиги. Остана до късно. Прекали с бирата. Не помнеше колко е изпила, а краят на вечерта ѝ се губеше, но поне се беше прибрала. Беше стигнала вкъщи.

Пфу, слава богу!

Устоя на изкушението. Желанието просто да прати всичко по дяволите беше силно. Да го последва в апартамента му. Да пролази под завивките му и да остане там завинаги, но за щастие, се справи. Сдържа се. Не можеше да го причини на Юханес — помнеше как, довършвайки поредната халба бира, си помисли: Първо трябва да поговоря с него, преди да направя нещо, преди да сме преминали границата, трябва да поговорим, трябва да му кажа, заслужава. Устоя. Слава богу. Сега си беше вкъщи. Прекрасно. Протегна ръце над главата си и погледна часовника. Единайсет и петнайсет. Дълго бе спала. Повдигна глава от възглавницата, но се наложи отново да я отпусне. Бе прекалила с бирата, слепоочията ѝ пулсираха. А дали не завърши с няколко текили? Най-вероятно.

Разкошна вечер. Страхотна вечер. Мириам Мунк отдавна не се бе чувствала така. А дали въобще някога бе изпитвала нещо подобно? Такава радост. Такава… да, лекота. Не и доколкото помнеше. Единайсет и петнайсет. А от кухнята долиташе мирис на закуска.

Изпълзя от леглото и влезе под душа, приятната топла вода се стичаше по главата и тялото ѝ. Обикновено не страдаше от толкова продължителен махмурлук. Колкото и да изпиеше. Не като някои нейни приятелки, които оставаха с дни в леглото и обсебени от силна тревожност, не смееха да излязат навън. Вземаше си топъл душ, хапваше и отново влизаше във форма. Някога ѝ завиждаха. Приятелките ѝ. Задето никога не ѝ става особено лошо, независимо колко до късно стои и какво пие. Едно време. Тогава купонясваха четири дни в седмицата, едва ли не живееха по баровете. Беше отдавна. Старата Мириам. Но не и новата Мириам — добрата майка, с подово отопление в банята, с карта за фитнес „Сатс“ и вградени лампи. Тя взе кърпа и в момента се радваше, че разполага с това удобство — подовото отопление в банята. Беше едва октомври, но като че ли зимата вече бе започнала. През цялото време ѝ беше студено, измръзваше до костите, копнееше за пролетта. Топла струя вода по врата и топъл под. Това помагаше. И още една топлина. В цялото ѝ същество. Божичко, каква глупачка! Като тийнейджърка. Подсуши си косата пред огледалото и поклати глава, но забеляза усмивката си. Често ѝ се случваше напоследък, хващаше се да го прави. Главата ѝ беше в облаците, само седеше и се усмихваше.

Току-що сварено кафе. Единайсет и петнайсет.

Мириам уви косата си в кърпата, облече си хавлията, излезе от банята и се стресна при вида на усмихнатия Юханес в кухнята, зает с приготвянето на закуска. Беше подредил масата. Сок, пресен хляб, сирена, дори бе изнамерил бяла покривка.

— Здравей, скъпа! — поздрави я той и лекичко я целуна по бузата, след което отново застана пред печката. — Варени или пържени предпочиташ яйцата?

Мириам стоеше по хавлия насред кухнята и се чудеше какво става. Петък, единайсет и петнайсет. Защо не е на работа?

— Пържени евентуално? — Забеляза, че прозвуча като въпрос.

— Седни, кафето пристига. Нали искаш кафе? Късно ли си легна снощи? Навън ли беше.

— Ъъъ… да — отвърна Мириам и седна, все още объркана.

Дали не е пропуснала нещо? Нещо да е забравила? Да не би да е рожденият ѝ ден? Или имаха някаква годишнина? Той защо не е в болницата?

— Искаш ли мляко в кафето?

— Какво?

— Мляко в кафето. Не си ли се събудила още?

— Ъъъ… не.

Мириам продължаваше да не разбира какво се случва. Юханес се приближи усмихнат и остави кафето на масата пред нея. Отново я целуна по бузата и се върна пред печката.

— Окъсня ли снощи?

— Малко — колебливо призна тя и поднесе чашата към устата си. — Защо?

— Просто така. Чудех се — отвърна надвесеният над тигана Юханес. — Вчера говорих с Мариане и тя каза, че Марион е при нея, а ти ще излизаш с приятелка. Хубаво ли прекара?

— Юлие — неуверено кимна Мириам и съвестта я жегна.

— А, да, Юлие, приятелката ти от едно време. Как е тя?

— Добре — промърмори Мириам над ръба на чашата. — Познаваш я. Има проблеми с едно момче, трябваше да се разведри.

— Хубаво е, че си се отзовала тогава.

Усмихнат, Юханес донесе тигана на масата и сложи яйцата в чинията ѝ.

— Да.

Тя наистина беше объркана. Не помнеше откога не бяха закусвали заедно. Във всеки случай закуската не включваше подобно обслужване. Защо не е на работа?

— Телефонът ти не работи ли? — поинтересува се Юханес и седна.

— Става нещо с него — смотолеви Мириам. — Получавам някои съобщения, а други — не и май се губят повиквания, нямам представа на какво се дължи. Защо питаш?

— Ами опитах се да ти се обадя, но не отговори.

— Не съм разбрала — излъга тя, а угризенията започнаха сериозно да я измъчват.

Главоболието, което душът беше успокоил, отново се прокрадна.

— Сигурно има проблем с плана ти. — Юханес ѝ напълни чашата със сок, без да спира да се усмихва. — Или е необходимо обновление. Сигурно не е трудно да се поправи.

Отряза тънко парче сирене и го сложи върху филията си.

Изведнъж Мириам си припомни предната вечер. Зиги. Прекрасните му очи насреща. Не знаеше какво да прави. Наистина бе взела решение. Искаше да живее почтено. Налагаше се да признае на Юханес. Ала срещата с него я разколеба. Пълно обслужване и усмихнатото му, открито лице срещу нея. Нямаше начин. Не сега. И за какво е всичко това? Да не би все пак да имат годишнина и тя да е забравила? Запознали се бяха през лятото. Решиха да се съберат и го обявиха във Фейсбук, като пубери — обвързани — на осемнайсети август, това е тяхната дата, нали? Не, друго беше.

— О, почти забравих. — Юханес се изправи засмян.

Върна се и застана с ръце зад гърба, както правеха някога, когато се случеше да ѝ купи нещо. Лявата или дясната ръка избираш?

— Да не би да имам рожден ден?

— Не, но няма ли все пак да ми позволиш?

— Подарък ли си ми купил?

— Да, лявата или дясната ръка?

— Лявата — промърмори с усмивка Мириам, като се бореше с нечистата си съвест.

— Заповядай!

Юханес постави пакетче на масата пред нея.

— Защо не си на работа? — попита тя.

— Няма ли да го отвориш?

— Ще го отворя, разбира се, но се чудех защо не си в болницата.

— Имам добра новина.

Той седна.

— О, кажи ми я! — помоли Мириам.

— Първо го отвори — засмя се Юханес.

Тя разопакова бавно току-що получения подарък. Не беше лесно. Да заглуши чувството на вина. Да си държи устата затворена. Махна хартията и отвори кутийката.

— О! — възкликна, още леко замаяна. — Благодаря!

— Фитнес гривна. Показва колко дълго си тичала. И пулса ти. За тренировките.

— Супер! — възхити се Мириам. — Гривната е… страхотна!

— Нали искаше такава?

— Много! Благодаря, Юханес. Страшно мило!

Гласът ѝ прозвуча странно. Сякаш не идваше от нея, а от другаде. Отношенията им кога бяха станали такива? Между нея и Юханес. Винаги ли е било така? Никога ли не е била вярна на себе си?

Гласът, отекнал над масата, беше пълна противоположност на снощния.

Значи ще участваш?

Ще участвам, разбира се!

Сигурна ли си?

Господи, как е възможно да се съмняваш? Щом трябва да се спасяват невинни животни от лабораторията.

Прекрасно! Утре вечер имаме среща. Ще успееш ли да дойдеш?

Естествено, че ще дойда.

— А защо не си на работа? — прокашля се Мириам и се помъчи да скрие зад ръба на чашата с кафе лицето си, защото ѝ се струваше, че изражението ѝ е престорено.

— Както ти казах, имам добри новини.

— О, прекрасно!

— Избраха ме за годишната конференция в Сидни. Лекарският семинар, нали знаеш? — гордо се усмихна той, а очите му блестяха.

— Уау! Това е… невероятно!

— Да, така е. Гласяха Сюне — не искам да злословя, но да, избраха мен. Нали разбираш какво означава това?

Лицето му все така грееше.

— Разбира се — потвърди Мириам.

— Главен лекар след няколко години. Не вярваше, нали?

— Не — призна Мириам. — Всъщност вярвах. Поздравления, Юханес!

Мириам вече не знаеше как да реагира.

— Благодаря. Длъжен бях да те попитам. Не мога просто така да изчезна. В смисъл, че не е редно да те натоваря с Марион и всичко останало.

— Какво имаш предвид?

— Пътувам в понеделник. Семинарът продължава две седмици. Съжалявам, задето те предупреждавам толкова късно, но става въпрос за годишната конференция. Съгласна ли си? Имаш ли нещо против?

Бавно ѝ се изясни. За какво е било всичко това. Покривката на масата. Поднесеното кафе. Изненадващият подарък без повод. Фитнес гривна. Нямаше рожден ден или забравена годишнина. На Юханес му предстоеше да замине скоро и се чувстваше виновен.

— Става ли? Ще ми се сърдиш ли?

— Пътуваш за Австралия в понеделник и ще отсъстваш две седмици?

— За Сидни — ухили се той.

— Разбира се, че няма да ти се сърдя.

— Ще се справиш ли? С Марион.

— Да, за бога, то се знае. Мога да разчитам на мама. Няма проблем!

— Благодаря ти, Мириам — хвана ръката ѝ той.

За първи път, откакто се бяха запознали, Мириам чувстваше близостта му неестествена, но не се дръпна.

— Няма ли да си я сложиш?

— Моля?

— Няма ли да я пробваш? Гривната.

— Ъъъ, да, разбира се.

Мириам затегна фитнес гривната на китката си.

— Отива ти.

— Мислиш ли?

— Определено.

Той стисна ръката ѝ, тя също колебливо стисна неговата.

— Според мен трябва да го отпразнуваме. Какво ще кажеш? Освободиха ме за целия уикенд. Марион може да остане още една нощ при баба си и Ролф. Да хапнем навън. Довечера.

Ще дойдеш ли?

Естествено, че ще дойда.

— Би било страхотно. — Мириам си прочисти гърлото, отдръпна си ръката и надигна чашата с кафе. — Само че обещах на Юлие…

— И тази вечер ли?

— Да — кимна тя. — Глупаво от моя страна, но тя не е добре. Всъщност е доста зле.

— Виж ти!

— Може би утре?

— Утре също е чудесно — изправи се Юханес. — Трябва да се обадя на татко.

— Разбира се.

— Годишна конференция в Сидни! Какво ли ще каже? Сигурно ще е горд.

— Според мен много ще се зарадва, като чуе — увери го с усмивка Мириам и отново се скри зад чашата с кафе, а Юханес си извади телефона и радостно се упъти към коридора.

43.

Готин беше, определено, Бенедикте Рийс му го призна — единият от полицаите пред нея, в класната стая.

Ким — май така се казваше. Права, тъмна коса, падаща сладко наляво. Разбира се, не можеше да се сравнява с Паулус, но все пак усети гъделичкане, когато Хелене помоли всички да замълчат. Готиният полицай щеше да им каже нещо важно. Държеше бележка, детинска рисунка, драсканици с картинка на сова.

— Тишина, сериозно е — повтори Хелене.

— Ако някоя от вас е виждала тази бележка или нещо подобно преди, за нас е много важно да ни съобщите веднага — още веднъж натърти полицаят и разпространи копия на рисунката по редиците чинове.

— Ще се погрижите и отсъстващите да я видят, нали?

Хелене се усмихна и кимна на момичетата, но умът на Бенедикте Рийс вече беше другаде.

Намерили рисунка в шкафчето на Камила Грийн.

Whatever.

Догади ѝ се само при мисълта за нея.

Камила Грийн.

Всичко беше чудесно, преди един ден да се появи тя. Със смеха си и искрящите си очи и Бенедикте веднага забеляза, физически го усети. Той я харесваше. Не че с него се бяха целували или бяха спали заедно, но все пак имаше такова чувство, като да са двойка. Паулус и тя. Във всеки случай той харесваше най-много нея. Обръщаше ѝ най-много внимание. И макар дълбоко в себе си да знаеше, че никога няма да стане, надяваше се един ден той да проумее. Тя го обича и са предопределени един за друг.

Паулус и Бенедикте.

Издълба го на бюрото в стаята си. Обградено в сърце. Слагаше нещо отгоре, за да не види никой. Всеки път щом прокараше пръсти по имената им, събрани в сърцето, усещаше, че е така, че са заедно.

И действително беше почти вярно. Показа ѝ барачката в гората, взе я със себе си, други не водеше там. Правеха разни неща заедно, но не щеш ли се появи тя.

Камила Грийн.

Бенедикте едва успяваше да прикрие ревността си, като виждаше колко обсебен е той от нея. Как я развежда. Положил ръка на гърба ѝ. Усмивката му. Красивите му кафяви очи се вглеждаха в новото момиче, както никога не бяха гледали нея.

Радваше се, че я няма.

Сигурно е грозно да мисли така, но това беше истината. Радваше се, че Камила вече не е там. Така или иначе само бе съсипала всичко. Тя не обичаше Паулус, не и както Бенедикте го обича. Камила просто искаше внимание от всички, какво знаеше тя за Паулус? Как само размяташе коса! Намигаше му в трапезарията. Смъкваше си пуловера, оголвайки рамо, за да се покаже. Искаше единствено внимание. Това не бе истинска любов като тяхната с Паулус. Бенедикте моментално го разбра, още първия ден, когато той ѝ помогна да си свали куфара от таксито. Поздрави я с добре дошла. Показа ѝ стаята. Не би я нарекла блудница, по-скоро лъжовна изкусителка, но както и да е — откакто се бе домъкнала, между тях не беше същото.

Трябваше да го защити и щеше да го направи. Защото той не знаеше кое е добро за него. Например, растенията в най-долния парник. Марихуаната. Да не би да ги беше показал на някое друго момиче? Не. Само на нея. Една вечер преди много време.

Ще ти покажа нещо, но не казвай на никого.

Нея искаше, макар и да не го бе осъзнал напълно.

Паулус и Бенедикте.

Сърцето, издялано на писалището, и милващите го пръсти, преди да го целуне за лека нощ.

— Добре, момичета. Ще помогнем на полицията за тази бележка, нали? Важно е.

Отвърнаха ѝ с кимане, излязоха на стълбите и се насочиха всеки към своята стая. Бенедикте скри глава под качулката на пухеното си яке. Виждаше дъха, излизащ от устата ѝ.

Нещо не беше наред със света. Зима през октомври. Това не бе естественият ред. Навярно бе знамение. Знак, че Вселената не е, каквато трябва да бъде. Налага се някой да стори нещо. И ето, че действително се случи. Камила я нямаше. Може би и Паулус щеше да го осъзнае. Ще схване смисъла на ранния мраз. Ще разбере, че не е направил правилния избор.

Беше наложително да се срещне с него. Трябваше да говорят по много въпроси. Другите го търсиха, когато полицията дойде да им покаже курвенската бележка, но не го намериха.

Обаче тя знае къде е.

Естествено.

Бенедикте Рийс знаеше всичко за Паулус, много повече от него самия. Често го следеше. Тайно го шпионираше. Така беше най-добре. Да е в неведение. Нуждаеше се някой да бди над него.

Барачката се намираше в най-отдалечената част на имота. До оградата на съседа. Това бе местенцето на Паулус. Обикновено там се скатаваше. На малцина им беше известно, но тя знаеше за него. Защото я бе водил там. Показа ѝ как се свива джойнт. Самата тя многократно беше опитвала, но се направи на ударена, защото ѝ харесваше. Той да ѝ показва.

После пушиха заедно и се смяха на какво ли не. След тази вечер това се превърна в обичай — петък или събота вечер двамата се събираха тайно там и заедно се смееха.

Докато не дойде тя.

Камила Грийн.

Понякога Бенедикте стоеше навън. Под прозореца. Без те да разберат. Слушаше как шепнат и се смеят вътре, както някога те двамата.

— Паулус?

Бенедикте почука, но не последва отговор.

— Паулус?

Почука още веднъж, нерешително бутна малката врата и влезе в бараката.

44.

Главният уредник на Природонаучния музей, Тур Улсен, мъж на петдесет и няколко години, на пръв поглед напомняше Алберт Айнщайн — със снежнобяла коса, стърчаща на всички страни, и характер също толкова шеметен, колкото прическата.

— Най-после дойдохте. — Тур Улсен въведе Миа Крюгер в кабинета си. — Трябва да отбележа, че не сте особено експедитивни. Кафе, чай или направо към въпроса?

Очевидно за уредника работата бе сериозна. Обир в музея. Бяха изчезнали сови. Отдавна трябваше дворът да е пълен с дузина полицейски коли със сини светлини и виещи сирени. Миа прикри усмивката си. Беше свикнала. Такава бе първата среща на хората с престъпността. Очакваха полицията да дойде. Начаса. И да разреши случая. Като по телевизията. Мило, но подобна наивност, естествено, бе далеч от действителността. Не помнеше точната статистика, ала числата не бяха задоволителни. Нещо от рода на сто и трийсет хиляди отчетени кражби в Норвегия за миналата година. Сто и двайсет хиляди разследвания — прекратени. Десет хиляди разкрити престъпления. Срам. И Миа се съмняваше, че нищожните ресурси, предназначени за разследване на кражби, ще се хабят за изчезнали птици. Трийсет убийства. Двайсет и три разкрити. Нито едно прекратено разследване. Тази статистика ѝ се нравеше повече. Но грабежите? Нямаше повод за гордост. Всъщност това не я засягаше. Имаше си достатъчно грижи.

— Да преминем направо към въпроса — съгласи се Миа.

— Само вие ли сте? — попита шеметният белокос мъж и се озърна.

— Моля? — не схвана въпроса му тя.

— Сама ли сте? Няма ли да дойдат и други полицаи?

Миа отново се подсмихна вътрешно. Този Улсен действително беше чудак, не изглеждаше да живее в реалността. Очевидно бе забравил, че са минали два месеца, откакто е съобщил за кражбата.

— Тук разполагаме с уникална колекция, наясно ли сте? Притежаваме над два милиона вида от цял свят. Бозайници, птици, риби, насекоми, ракообразни, мекотели, хелминти…

— Хелминти ли?

Улсен я изгледа над очилата си.

— Разред безгръбначни. Едноклетъчни и многоклетъчни организми.

Главният уредник поклати глава и въздъхна. Явно вече бе стигнал до заключението, че полицията не е поверила този изключително важен случай на подходящия човек.

— Но са откраднали само совите? — удаде ѝ се за пореден път да прикрие усмивката си.

— Само?! — възкликна Улсен и пак я изгледа. — Всички видове норвежки сови, събрани на едно място. Вярно, те са само десет, но знаете ли колко много труд съм вложил?

— Разбирам — сериозно отвърна Миа. — Значи в Норвегия има само десет вида сови.

— Врабчова кукумявка, пернатонога кукумявка, блатна сова, ястребова сова, горска ушата сова, бухал, горска улулица, брадата улулица, уралска улулица, полярна сова — единайсет заедно със забулената сова — наблюдаваме я често, но разбира се, не гнезди в страната.

— Еха! А къде са били изложени?

— В постоянната ни колекция — норвежки и чуждестранни животни — гордо заяви Улсен.

Миа ясно долови, че това е делото на живота му.

— Постоянна колекция — рядко променяме нещо в нея, но един ден ми хрумна идея: сови. Совите на Норвегия. Интересна птица. Тайнствена птица. На младежите ще им хареса, ще се увеличи посещаемостта. Нали разбирате?

Миа вече едва се сдържаше. Силно се съмняваше, че днешните младежи ще се изкушат да станат от компютъра само заради уникална изложба на норвежки сови в Природонаучния музей.

— Разбирам — кимна тя. — Чудесна идея. Добре сте го измислили.

— Благодаря — усмихна се Улсен. — Да ви покажа ли мястото на деянието? Сигурно искате да разгледате цялата колекция, щом така или иначе сте тук.

— Определено.

Той излезе от кабинета и Миа го последва.

— Нарекохме първата витрина „Под морската повърхност“ — обяви Улсен, когато стигнаха до началото на очевидно прочутата изложба. — Както виждате, изложили сме морски скорпион, морска игла, скумрия, атлантическа херинга, австралийска акула…

Миа не успяваше да се съсредоточи върху думите му, струваше ѝ се време, хвърлено на вятъра. Все още се намираше под впечатлението на посещението си у Себастиан Ларшен, не бе осмислила напълно всичко, казано от социалния антрополог. Секти. Ордени. Сенатори и главни жреци. Непроницаем мрак. Тук, в Норвегия? Не беше за вярване.

— Втората витрина озаглавихме „Планината на птиците“ — не спираше да обяснява Улсен, но Миа слушаше само с едно ухо. — Виждате качулат корморан, тънкоклюна кайра, гагарка…

Не ѝ даваше мира мисълта, че там има нещо. В думите на Ларшен.

О.Т.О, телемското учение. „Прави каквото искаш“ да бъде целият закон. Глупости навярно. Шайка безобидни откачалки. Но като се има предвид петоъгълникът от свещи около тялото на Камила и ужасяващия видеоклип?

— Витрина номер пет — обяви Улсен, ала Миа не издържа.

Само си губеше времето.

— А къде е витрината със совите? — прекъсна го тя.

— Ами в момента е празна — отвърна уредникът. — Там сме изложили планински северен елен. Искате ли да…

— Не, това е достатъчно — усмихна се Миа.

Тур Улсен я изгледа учудено.

— Ако няма нищо за гледане, е най-добре да си тръгвам.

— Вече?

— Научих много. Вие сте изключително способен и наблюдателен. Много ни помогнахте.

— Добре тогава — примири се уредникът.

На излизане Миа надзърна в един ъгъл и забеляза камера.

— Всички посетители ли заснемате?

— Да, но за жалост само докато е отворено.

— А грабежът е станал през нощта ли?

— Съобщих го, когато доложих за кражбата. Не прочетохте ли доклада? Дойдох на работа в седем и петнайсет, както обикновено и когато…

— Разбира се, просто искам да се уверя — отново го прекъсна Миа. — Значи нямате записи?

— За съжаление, нямаме — отвърна шеметният уредник и я изпроводи извън залата.

— Много посетители ли посрещате?

— Зависи, може би не чак толкова много. Най-вече ученически групи и класове. Повечето идват да видят ботаническата градина, тя е уникална. А понякога влизат и тук.

— Класове? — любопитство обзе Миа. — Водите ли отчет на подобни посещения?

— Да — потвърди Улсен, — но той е у Рут.

Ботаническа градина. Хюрюмлански разсадник. Растения. Цветя. Най-вероятно налучкваше на сляпо, но сигурно имаше смисъл да пробва.

— И Рут не е тук?

— Не, Рут е на Гран Канария. Страда от ревматизъм и Службата по труда и благосъстоянието ѝ плаща пътуването. Нали знаете, топлината е полезна за ставите.

— Бихте ли помолили Рут да ми изпрати списък кои класове са посетили музея преди обира? Когато се върне.

Миа извади визитна картичка от вътрешния джоб на якето си и му я подаде.

— Връща се в понеделник. Ще ѝ предам, разбира се — обеща главният уредник и заразглежда картичката.

Очите му изведнъж се разшириха, когато прочете какво пише на нея.

— Отдел убийства?! Но…

— Ще чакам да ми се обадите, вие или Рут — усмихна се Миа.

Беловласият мъж замислено кимна, сега я гледаше по съвсем друг начин. Миа буквално усещаше погледа му зад себе си, докато слизаше по стълбите и чак до външната порта.

Пропиляно време.

Трябваше да използва деня за по-важни неща. Погледна си часовника. Почти три. След неочаквания разговор в кабинета на Мунк си бе откраднала няколко часа за сън. Страшно се подразни, но скоро осъзна колко е бил прав.

Изглеждаше изтощена. Подремна няколко часа на дивана вкъщи и после дойде тук. Ядосваше се на себе си за безсмислената загуба на време.

— Да? Миа на телефона.

— Холгер е.

По гласа му разбра, че се е случило нещо.

— Има ли нещо ново?

— Определено — отвърна рязко Мунк. — В разсадника Ким и Къри уцелиха в десетката. Паулус Монсен и едно от момичетата, Бенедикте Рийс.

— Какво за тях?

Мунк замлъкна за миг. Нещо ставаше около него.

— Идват насам да ги разпитаме. Ще продължим там.

— В „Грьонлан“ ли?

— Да.

— Тръгвам — изстреля Миа и завъртя ключа.

45.

Внимателно затваряйки вратата след себе си, Миа влезе в стаичката. Седнал на един стол, Къри наблюдаваше Мунк и Ким Колсьо, заели вече места срещу Паулус Монсен в залата за разпити. Момче с тъмни къдрици, което сякаш бе паднало от Луната; очите му блуждаеха неспокойно във всички посоки.

— Какво е станало? — поинтересува се Миа и се настани до Къри.

— Дългата или кратката версия? — попита набитият следовател.

— Кратката — помоли тя, без да сваля очи от стъклото.

— Тъкмо си тръгвахме, когато момчето се зададе от двора, а девойката хленчеше след него. Той беше много раздразнен, а тя очевидно бе плакала, очите ѝ бяха зачервени и явно беше разстроена.

— Това май е дългата версия — усмихна се Миа.

— Ха-ха — засмя се Къри.

Сега изглеждаше по-добре в сравнение с последната им среща. Като че ли случилото се със Сюнива се беше поуталожило и умът му отново работеше като на полицай.

— И после?

— Паулус призна, че е отглеждал марихуана в парника и с Камила Грийн са имали връзка.

— Я виж ти!

— Мда.

— И защо не ни го е казал по-рано. Даде ли някакво обяснение?

— В началото е била под шестнайсет години — отвърна Къри. — Достоен младеж, нали?

Той се приведе към стъклото, сякаш за да разгледа момчето по-отблизо.

— Задява малолетни момичета, примамва ги в бараката, напушва ги и се възползва от тях.

— Бараката ли?

— Имали са си любовно гнезденце, в периферията на имота.

— А били ли сме там?

— Криминалистите го проучват в момента — уведоми я Къри и се облегна назад.

— Не знам какво повече да кажа — промърмори младежът в залата за разпити.

Миа намали звука, за да чуе продължението на разказа на Къри.

— Ами момичето? Бенедикте?

— Тя е в другата стая.

— Някой разговаря ли вече с нея?

Къри поклати глава.

— А какъв е нейният случай? Защо я доведохте?

Миа извади от джоба на якето си драже и се загледа в притихналия Паулус.

— Обвиняват се взаимно — обясни Къри.

— За убийството ли? — изненада се Миа.

Къри кимна.

— Сцена на ревност. Били са в нещо като любовен триъгълник. Сдърпаха се на двора. Наложи се да им сложим белезници. Оттогава и двамата повече мълчат.

— А какъв е планът?

— Планът ли? — не схвана Къри.

— Да. Какво ще предприемем? Какво каза Мунк?

— Засега нищо — вдигна рамене Къри. — Първо разпитваме него, после нея и след това още веднъж него.

— Няма ли да ги разпитаме едновременно?

— Не, Мунк нареди да постои малко сама. Чакането винаги ги стряска.

— Вярно е. — Миа се изправи, излезе в коридора и почука на вратата на съседното помещение.

Ким Колсьо ѝ отвори.

— Да се сменим ли? — попита тя.

— Дадено — съгласи се Колсьо и я пусна да влезе.

— Часът е 16.05 — оповести Мунк на диктофона. — Инспектор Ким Колсьо излиза от залата, влиза Миа Крюгер.

Миа увеси якето си на облегалката и седна.

— Здравей, Паулус. Казвам се Миа Крюгер — представи се тя и протегна ръка.

Младежът изпрати Къри с поглед, после притеснено погледна Миа и плахо ѝ подаде ръка.

— Паулус Монсен.

— Приятно ми е. — Тя се облегна назад. — Не сме се срещали, но съм слушала много за теб. Казват, че си способен. Много си бил сръчен, всички те хвалят.

— Моля? — не схвана обърканото момче.

— Способен си — усмихна се Миа. — Умел в работата. Сигурно е приятно да чуеш как всички те оценяват.

— Ъъъ да, благодаря.

Паулус нервно погледна Мунк, който явно не се бе държал толкова мило.

— За твое сведение не се интересуваме от марихуаната, от насажденията ти — не е наша работа. Няколко стръка марихуана — на всекиго може да се случи, за бога!

Миа забеляза строгия поглед на Мунк, ала не му обърна внимание.

— Нали така? — ласкаво попита тя все още леко дезориентираното момче.

За момент той извърна поглед към Мунк, но очевидно му бе по-приятно да гледа нея.

— Бяха само няколко растения — нерешително призна Паулус.

— Както ти казах, няма никакво значение — увери го Миа. — Сериозно, това не е нищо.

Видя как младежът се отпуска. Облегна се назад и прокара ръце през къдриците си.

— Само за собствена употреба. Не възнамерявах да ги продавам, ако това сте си мислели.

— Точно така. Не се притеснявай — дружелюбно го успокои Миа.

Мунк понечи да възрази, но тя леко го сръчка под масата.

— Друго е сериозно… — Тя се престори, че се замисля.

В стаята настана тишина. Продължи толкова дълго, че къдрокосият младеж срещу Миа пак стана неспокоен.

— Какво? — попита то.

— Ами, нали знаеш, Бенедикте… — продължи тя най-сетне, но не довърши.

— Какво е казала Бенедикте? — попита момчето.

Миа сви рамене и повдигна вежди.

— Господи, тази кучка! — избухна Паулус. — Мен ли е обвинила за убийството на Камила?

Очите му блеснаха.

— Лъже! — отчаяно извика той, надигайки се от стола. — На мен трябва да вярвате!

— Седни! — строго нареди Мунк.

Къдрокосият младеж стоеше прав насред стаята и ги гледаше съкрушено.

— Седни! — повтори Мунк.

Паулус седна и скри лице в шепи.

— Трябва да ми повярвате, за бога! Проклетата вещица Бенедикте! Тя е луда, пълно ку-ку! Мамка му, ще…

— Ще убиеш и нея ли? — подсказа Мунк със спокоен тон.

— Какво?

Паулус ги гледаше ококорен.

— И Бенедикте ли ще убиеш, както си убил Камила?

— Какво? За Бога, не съм убил Камила. Така ли казах?

— Не си ли признал? — продължи инспекторът. — Не си ли тук затова?

— Да съм признал? Не съм. Само за марихуаната. — Той потърси помощ от Миа, но тя мълчеше, остави Мунк да продължи.

— Започнал си връзка с Камила Грийн, преди да навърши шестнайсет години. Дрогирал си я в твоята барака и си правил секс с нея. Така ли да го разбирам?

— Не.

Паулус сведе поглед към масата.

— Значи не си имал връзка с Камила — кротко попита Миа. — Не сте ли били гаджета?

— Бяхме, но…

— Но какво?

— Не беше, както той каза. — Младежът кимна към главния инспектор.

— А как? — попита Миа.

— Изрази се толкова грозно.

— Секс с малолетна, след като си я дрогирал… — подхвана Мунк, но Миа го спря.

— А как беше — отношенията ти с Камила?

— Беше… хубаво — колебливо отвърна Паулус.

— Беше ли влюбен в нея?

— Обичах я — призна младежът. Миа видя как сълзите му напират.

— А тя обичаше ли те?

Момчето сякаш се замисли, преди да отговори. Изглежда не беше убеден.

— Така мислех — кимна накрая той.

— Но?

— Ами тя… Камила беше… специална. Искаше да е независима. Нали разбирате, беше свободна по дух.

Паулус вдигна очи, но избягваше погледа на Мунк, взираше се умолително в Миа.

— Трябва да ми повярвате. Не съм я убил, никога не бих навредил на Камила — обичах я, бях готов на всичко за нея.

— Но тя не те е искала, затова все пак си се решил — вметна грубо Мунк.

Миа го погледна укоризнено и поклати примирено глава. Миа Крюгер безмерно уважаваше прекрасния си шеф, но понякога той беше малко простодушен.

— Не — възпротиви се Паулус и отново се затвори в себе си.

Миа пак изгледа шефа си, а той само сви рамене.

— Казал си нещо на колегите ми — предпазливо поде тя — и се чудех…

— Какво? — попита Паулус, без да я погледне.

— Доколкото разбрах, си обвинил Бенедикте за убийството на Камила. Вярно ли е?

Пак се възцари тишина, преди момчето да отвърне.

— Казах го просто така, без да се замислям. Бях бесен.

— На Бенедикте ли?

— Да?

— И защо?

— Дойде при мен в бараката — младежът вдигна очи. — Започна да мърмори: как сме създадени един за друг, как ми трябва помощ да се грижа за себе си и е хубаво, че Камила я няма, та двамата с нея най-накрая да се съберем, и затова изпратила онова съобщение.

— Кое съобщение? — обади се Мунк.

— Моля? — не разбра Паулус; отново блуждаеше някъде.

— Кое съобщение? — повтори Мунк.

— От телефона на Камила.

— Телефонът на Камила е бил у Бенедикте?

Миа светкавично отправи поглед към Мунк, а той я изгледа изненадано.

— Намерила го е в стаята ѝ, след като изчезна — обясни Паулус.

Видимо беше изтощен.

— За да няма недоразумения — обобщи Мунк, — за кое съобщение говорим?

Къдрокосият младеж прокара ръка по челото си.

— Изпратила е съобщение на Хелене, че всичко е наред.

— От телефона на Камила?

Паулус нерешително кимна.

— Адски се ядосах. Не исках да казвам, че Бенедикте я е убила. Съжалявам. Може да е луда, но никога не би извършила нещо подобно.

— А обясни ли защо е изпратила съобщението? — поинтересува се Миа.

— За да не я търси никой.

— Защото ако Камила си е отишла завинаги, двамата можете да сте заедно.

— Нещо такова — измърмори младежът, като че ли вече се затрудняваше да говори.

— Да направим почивка — предложи Мунк и погледна Миа, която му кимна. — Гладен ли си, Паулус? Искаш ли нещо за ядене, или за пиене?

Къдрокосото момче сви рамене и отвърна, без да вдига поглед.

— Може би бургер. И кола. Не ям много напоследък… откакто…

Виждаше се, че вече не може да се удържи да не заплаче.

— Часът е 16.32. Край на разпита на Паулус Монсен — обяви Мунк и изключи диктофона.

46.

Мириам Мунк стоеше на улицата пред червена жилищна сграда и усещаше как я обзема съмнение. Беше толкова убедена и решителна, нямаше никакво колебание. Чувството ѝ снощи бе… да, за първи път ѝ се случваше нещо подобно, но след закуската с Юханес в ума ѝ взеха да се прокрадват други мисли. Не, не заради него, безпокоеше се за Марион. Бедната малка Марион — как ли ще го приеме? Не е направила нищо лошо. Необходимо ли бе светът на милото шестгодишно момиченце да рухне само защото майка ѝ се е влюбила.

Мириам хвърли бегъл погледа към подарената ѝ гривна и за пореден път се почувства виновна. Юханес беше нагласил всичко толкова хубаво — свободен ден, превъзходна закуска, предложи да излязат заедно, направи ѝ подарък — вярно, не съвсем безкористно: бяха го избрали за представител на лекарския конгрес в Сидни и искаше да си откупи малко добросъвестност, но при все това? Огледа високите етажи, апартамента, където бе преспала неотдавна.

Осем. Тогава започваше. Срещата. Ферми „Атлантис“. Лаборатория в Хюрюм, където се провеждат незаконни опити с животни. Имаше достатъчно време да си тръгне. Не беше дала дума. Можеше просто да се качи на трамвая. Да го вземе до квартал „Фрогнер“. Да се нагласи. Да излезе с Юханес. Не, не беше възможно — той бе поел нощна смяна, но защо да не отиде с колата до „Рьоа“? Да вземе Марион. Да гледат филм. „Снежанка“. Или „Спящата красавица“. Някой от филмите за принцеси — шестгодишните момиченца никога не им се насищат. Почти усети топлото телце до себе си на дивана под одеялото. Малките пръстчета в купата с пуканки. Наивните сини очички, пламенно вперени в екрана.

— Не яж тази ябълка — отровна е!

Мириам се усмихна и извади цигара от джоба на якето си. Запали я и се уви хубаво в шала си.

Акцията.

Преди няколко години изобщо нямаше да ѝ хрумне да не се включи. Мириам Мунк мразеше несправедливостта. Гадни хора с власт злоупотребяват с други създания — било то човешки същества, или животни — за още по-тлъста печалба. Много ѝ харесваше в „Амнести Интернешънъл“. Да стане сутрин и да усеща, че прави нещо ценно. Да помага. Но после роди Марион — на деветнайсет — и несигурна в силите си да се справи, да бъде добра майка, посвети цялото си време на момиченцето.

Мамка му!

Имаше си някакви граници, по дяволите!

Ферми „Атлантис“. Безпомощни животинки, затворени в клетка, подложени на ежедневно изтезание само за да може някой вече твърде богат човек да спечели още повече.

Искаше да участва.

Мириам хвърли фаса на земята и се втурна нагоре по стълбите до апартамента на третия етаж.

— Здрасти! — посрещна я усмихнат Зиги и отвори широко вратата, за да влезе. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Закъснях ли? — попита тя, окачвайки якето си на закачалката в коридора.

— Ами… — Зиги приветливо я покани в хола. — Започнахме в седем, но няма значение.

— Не каза ли осем? — учуди се Мириам.

— Все едно — смигна Зиги и я представи пред малкото събрание във всекидневната.

— Мили хора, за тези, които не я познават, това е Мириам Мунк. Ще дойде с нас в понеделник. Знам, за някои е непонятно защо приемаме нов човек, но ви уверявам, че Мириам е една от нас, а допълнителна помощ няма да ни е излишна, нали?

— Здравейте! — кимна тя.

— Здравей!

— Добре дошла!

— Здрасти, Мириам! — обади се Юлие и стана да я прегърне. — Страхотно е, че реши да се присъединиш.

— Удоволствието е мое — прошепна Мириам и се настани на пода до приятелката си.

— Аз я препоръчах, така че не се съмнявайте в нея.

Момчето с кръглите очила от кухнята. Усмихна се леко притеснено, сигурно се извиняваше, задето се бе опитало да флиртува с нея, без да знае коя е.

— Не е точно така, Якоб — възрази Зиги.

— Не е ли? Аз ви казах, че е дъщеря на самия Холгер Мунк и трябва да я привлечем на наша страна, за да получаваме вътрешна информация.

— Да, да, Якоб. Заслугата е твоя. Хиляди благодарности! — примири се Зиги.

— Моля, моля — поклони им се Якоб.

— Но няма ли да е проблем наистина?

Изрече го младеж със сериозно изражение в исландски пуловер, облегнат на перваза на прозореца и с ръце, скръстени пред гърдите. Мириам го бе видяла на купона у Юлие, но не помнеше кой е.

— Кое да е проблем? — не разбра Зиги.

— Че е роднина на полицай.

— Не, не — възрази Зиги. — Тя е…

— Благодаря ти, Зиги, но мога да отговарям за себе си.

Изведнъж Мириам се оказа права насред стаята и всички погледи бяха вперени в нея. Не го беше предвидила, но решителността, която изпита навън, на улицата, още не я бе напуснала и стана причина да действа по рефлекс.

— Да… ъъъ… — усмихна се тя.

Вече малко съжаляваше, но нямаше връщане назад. Затова пое дъх и продължи:

— Както вече разбрахте, името ми е Мириам. Здравейте!

— Здравей, Мириам!

— Добре дошла!

Всички лица бяха приветливи, освен на момчето до прозореца в исландския пуловер — той стоеше все така с мрачен поглед и ръце пред гърдите.

— Не знам дали много от вас са ходили в „Блиц“, но там започнах, когато бях на петнайсет. Демонстрирала съм срещу расисти и нацисти, бях доброволка в „Амнести“, а сега работя за организацията „Защита на животните“. Арестували са ме пред Стуртинга, полицейски коне са ме ритали в главата и имам шестнайсет шева. Работила съм за правата на жените и да, честно казано, не съм съвсем в течение на акцията, която ще предприемете — ще предприемем — но затварянето на животни в клетка, независимо по каква причина, така ме вбесява, че…

Думите ѝ се изчерпиха и тя стоеше с чаша в ръка, без да знае какво да каже.

— Не беше нужно, Мириам. Имаме ти доверие — усмихна се Зиги, — но благодаря все пак.

— Аз я препоръчах и ето я вече в заговора. Нали? Прав ли съм? — изтъкна Якоб.

Мириам седна, малко смутена от ненужно разгорещената си реч, но Юлие я погали по гърба, а момчето в исландския пуловер вдигна чаша с усмивка и кимна одобрително, сякаш да ѝ се извини.

— Значи сме минали през алармата.

Зиги плесна с ръце и огледа посетителите в малкия апартамент.

— Някой има ли въпроси, преди да продължим?

47.

— Какво ще кажеш? — попита Мунк.

Тъкмо беше пренесъл бирата и минералната вода през халето на „Юстисен“ и сега остави халбата на масата пред Миа.

— Дали да ги задържим за през нощта?

— Да.

— Не знам.

Миа спокойно отпи от чашата си. Помъчи се да скрие огромната си жажда от Мунк. Почти денонощие не беше вземала хапчета и сега имаше нужда от една бира, за да пропъди нервността от тялото си.

— Не го смятам за необходимо.

— Значи не мислиш, че е някой от тях.

— Не — отсече Миа. — А ти?

— Възможно е.

— Какво?

— Да усложняваме нещата — отвърна Мунк и остави палтото си на съседния стол.

— Как така?

— Нека за момент оставим начина на извършване на убийството, имаме мотиви.

Миа пак отпи от бирата, без да бърза.

— Ревнувала е?

— Да — потвърди Мунк. — А и не е съвсем наред. Не ти ли направи впечатление?

— Да — кимна Миа. — Но не в този смисъл. Според мен не изглежда способна на нещо подобно. Ако е искала да се отърве от Камила, защо ще я оставя в положението, в което я намерихме?

— Разбирам, но все пак?

— Не е такъв тип. Твърде е чувствителна. Разпиляна. Това престъпление е много добре планувано. Обмислено. Убийствата от ревност рядко са такива.

Отново отпи глътка бира, този път без да се съобразява колко е голяма. Цяло денонощие без хапчета и вече се усещаше.

— Но е възможно да бъдат.

Миа го изгледа, чудейки се защо настоява да остави отворена тази хипотеза. Бенедикте Рийс или Паулус Монсен да е убиецът, когото търсят. За нея бе кристално ясно, че никой от тях не е техният човек. Двама младежи, забъркали се в напълно безобидна и наивна драма с любовен триъгълник. Отне ѝ само няколко минути в залата за разпити да стигне до това заключение, но Мунк не искаше да се откаже от тази вероятност.

— Да, разбира се, но аз не си го представям. И какъв е неговият мотив? Секс с малолетна? Няколко стръка марихуана в парника? Как мислиш?

— Сигурно и двете — предположи Мунк и надигна чашата с водата.

— Да ти споделя ли моето мнение? — попита Миа, след като изпразни халбата.

— Да.

— Било е точно както казват. Бенедикте е имала нездраво влечение към Паулус. Донякъде я разбирам — готино, обаятелно момче. Идва Камила и Паулус харесва повече нея. Влюбва се. Двамата започват връзка. После Камила изчезва. Бенедикте намира телефона ѝ и изпраща съобщение, че е добре, за да не я търсят. Така момчето ще остане за нея.

— Значи точно според думите им.

— Така мисля.

Миа кимна на един сервитьор и му посочи празната си чаша.

— Тогава защо продължаваме да говорим за това?

Тя се засмя.

— Ти говориш, не аз.

— Значи трябваше да ги пуснем още тази вечер?

— Сигурно не е лошо да ги разпитаме още веднъж. Утре може и да изскочи нещо полезно, но се съмнявам.

Миа кимна и поднесе халбата към устните си. Беше решила. Никакви хапчета повече, макар и да знаеше колко трудно ще бъде — ще ѝ липсва забравата, избавлението от неизменните образи в ума ѝ.

Голото разкривено тяло в калуната.

Сянката на стената.

Кошмарът, когато за миг изгуби връзка с действителността.

Работата ти те разболява.

Злото.

Мракът.

Слава богу усети благотворното въздействие на бирата.

— Значи нищо не излезе от Природонаучния музей? — попита Мунк и пийна от водата си.

— Изгубено време — махна с ръка Миа. — А Лудвиг? Какво стана с перуката? Със специалния бутик?

— И там не излезе нищо — въздъхна инспекторът. — Не е купена от тях, но има още един. Лудвиг ще го проучи утре.

— Хубаво — отбеляза Миа.

— Каква е хипотезата ни? — попита Мунк.

— Ако не е някой от двамата в участъка ли?

— Хелене Ериксен. Двама учители. Някоя от другите шест девойки.

— Изключваме Анерш Финста.

— По моему — да.

— Значи е някой от разсадника?

— А ти как мислиш?

Мунк отново въздъхна и млъкна за момент. Тя разбра защо толкова държи на възможността убиецът да е един от двамата млади арестанти, които разпитваха с часове допреди малко. Не разполагаха с нищо. Натрупала се беше толкова много информация, толкова материали — перата, свещите, видеозаписа и при все това се лутаха на сляпо и той не беше доволен.

Мунк поклати примирено глава.

— Нямаме отпечатъци от подметки, които да използваме, нито ДНК от тялото на Камила.

— Нали не е била бременна?

— Какво? Не и според Вик, не. Защо питаш?

Мунк я изгледа с любопитство.

— Заради пентаграмата — обясни Миа. — Проучих я, тоест значението ѝ.

— И?

— Трябва да има някакъв смисъл. Има причина да я положи така, нали? Освен ако някой не се опитва да ни подведе.

— Да — заинтригува се Мунк. — И какво откри? За бременност ли става въпрос?

— Не точно, но разположението на ръцете ѝ…

— Да?

— Сочат към две точки от петоъгълника.

— И?

— Те си имат значение — продължи Миа. — Пет точки: душа, вода, огън, земя и въздух.

— Така ли? И какво общо има това с бременността?

— Има и още един код.

Миа виждаше как Холгер започва да губи нишката.

— Аха! А не земя, вода и… какво друго каза?

— Душа, вода, огън, земя, въздух — припомни Миа. — Но по-дълбоката символика разкрива, че така положени, ръцете ѝ сочат към нещо друго.

— Към какво?

— Майка. И Раждане.

— Виж ти! — сбърчи вежди Мунк. — Обаче не е била бременна.

— Не, но все пак ми се струва, че е възможно да има някакъв смисъл. Трябва ми малко време да се задълбоча. Да видим дали ще изнамеря нещо полезно, което да има връзка с останалите улики. Мислех си да се усамотя за известно време вкъщи и да се опитам да открия нещо.

— Прави каквото искаш, само си дръж телефона включен — въздъхна Мунк и си облече палтото. — Отивам да спя. Продължавам да се надявам утре да изкопчим някаква информация от онези двамата. Ще си поделим ли таксито?

Миа прочете в погледа му, че не се касае за въпрос. Сега той бе татко Холгер и се грижеше тя да си почине добре.

— Да, чудесна идея. Страшно съм уморена — усмихна се тя и симулира прозявка, после се надигна и си облече коженото яке.

48.

Миа Крюгер изчака червените стопове на таксито да изчезнат от взора ѝ, нахлупи си шапката ниско върху ушите и се запъти към „Хегдехаугсвайен“. Мисълта за студеното, полупразно жилище не я изкушаваше. Напипа ключовете в джоба си: съвършено безсмислено, естествено — и без това е изключено да заспи, нуждаеше се от още едно питие. Още алкохол. Нещо по-силно. Изпитваше потребност да потъне в небитието.

Петък вечер в Осло. Сгуши се в якето си и тръгна с наведена глава по улицата — нямаше да понесе насрещните погледи, онази нормалност, към която не ѝ бе дадено да бъде причастна. Цяла седмица работа и сега празнуваха настъпването на уикенда. Разминаваше се с групи нагласени, радостни, шумни, безгрижни хора. Поздрави с кимване портиера на вратата на „Лори“ — за щастие не този бе проснал Къри на пода. Барът беше почти пълен, но масичката в ъгъла, където Миа обичаше да се прислонява, беше свободна. Символично. Поръча си „Гинес“ и „Йегер“ и се промъкна към червения диван. Всички останали — заедно. Тя — сама в ъгъла. Извън света. Усмихнати лица, чаши в двете ръце, хора, излезли с приятели, излезли заедно, а тя — седнала самотна в дъното, нагърбена с отговорността за всички тях.

Стегни се.

Миа изпразни чашата „Йегермайстер“ и прокара ликьора с глътка бира. Поклати глава.

Самосъжаляваш ли се?

Не, трябва да се вземе в ръце, по дяволите! Не ѝ подобава. Извади си от чантата бележника и химикалката и ги сложи върху масата. Коя е тя? Не е ли Миа Крюгер? Да седи с наведена глава? На какво прилича това?! Разгърна тефтера, намери празна страница и махна капачката на химикалката. Психологът. Той е виновен.

Работата ти те разболява.

Пълни глупости! Разкайваше се, задето изобщо го бе позволила. Задето се бе съгласила да ходи на терапия. Да допусне някакъв идиот до ума си. Внуши ѝ чувството, че нещо наистина не е наред. Вярно, пазеше дистанция. На всички сеанси. Понякога отговаряше с „да“, друг път с „не“, според обстоятелствата, и все пак се бе промъкнало в нея.

Убеждението, че нещо ѝ има.

Да вървят по дяволите! Алкохолът ѝ помогна да придобие решителност — да мислят каквото искат! Микелсон, Матиас Ванг, Мунк, в името на разследването — тя бе напълно наясно коя е и колкото ѝ да се мъчеха да манипулират ума ѝ, правото бе на нейна страна.

Мамка му!

Бяха я обезсилили. Гласчетата, шепнещи отляво и отдясно, но стига вече! Махна на сервитьора и му посочи празната чаша от ликьора и не след дълго на масата стоеше нова. Какво знаят те, по дяволите?! Нямат представа какво преживява. Още едно съобщение от психолога Матиас Ванг. Да насроча ли друг час? Би било добре. Погледът на Мунк насреща ѝ: нуждаеш си от малко почивка. Тя глътна половината „Йегер“. Сега ѝ стана ясно. Позволила им беше да се промъкнат в ума ѝ, да я принудят да се съмнява в себе си, но стига вече. Няма да го допусне повече.

Миа се усмихна, отпи отново от бирата и доближи химикалката до бялата хартия.

Бял лист.

Важно е. Гледаш по нов начин на всичко.

Беше силна. В нея отново заприиждаха сили. Нямаше никакво значение дали се дължи на алкохола. Изпи до дъно бирата тъкмо навреме, за да ѝ поднесат нова, и като се усмихваше, изключи околния шум. Химикалката бързо заскрибуца по хартията.

Миа отпи голяма глътка от тъмната бира, без да забелязва какво се случва наоколо. Написа „ритуалът“ над другите бележки и отгърна на нова страница. Най-отгоре отбеляза „подземието“, пресуши ликьора и отново допря химикалката до листа.

Миа махна да ѝ донесат още по едно, макар че не бе довършила бирата. Изпи до дъно халбата тъкмо преди да пристигне новата поръчка, поднесе чашката с „Йегер“ към устните си и се облегна назад на червения диван, за да огледа написаното.

Тук имаше нещо.

Мамка му! Как им позволи да бърникат в главата ѝ. За нищо на света нямаше да го допусне отново.

Определено тук имаше нещо.

Без да се усети, Миа пъхна химикалката в устата си.

От една страна: лежиш пред нас, нова, различна. В гората. Върху перата. Защитена? Новородена? От друга страна: сега си животно, тичаш в колелото, трябва да се показваш. Трябва ли да се показваш, Камила? Трябва ли да показваш какво можеш?

Миа прелисти бележника и плъзна химикалката по празната страница.

Миа забеляза човешка фигура, изправена до масата — сигурно сервитьорът — и се опита да го отпрати, имаше достатъчно съдържание в чашите, но човекът не се отместваше.

— Миа Крюгер? — промълви силуетът и тя вдигна с нежелание очи от листа.

— Да?

Пред нея стоеше младеж. В черен костюм и бяла, изгладена риза, но на главата си бе навлякъл голяма шапка.

— Заета съм — уведоми го Миа.

Младежът си свали шапката и откри щръкнала коса, от двете страни — черна, с бяла ивица по средата.

Тя усети раздразнение. Тук имаше нещо. Беше се добрала. Не беше далеч. Решението бе някъде тук, на листовете пред нея.

— Аз съм Скункс — представи се момчето.

— Какво?

— Името ми е Скункс — повтори той и ѝ се усмихна накриво. — Още ли сте заета?

49.

Сюнива Рьо беше следобедна смяна и се изтощи повече от обикновено. Напоследък не спеше добре. Въртеше се в леглото. Присънваха ѝ се странни сънища. Не разбираше защо. Сигурно защото бе престанал да звъни. Отначало беше постоянно — повикване след повикване, съобщение след съобщение, после спря напълно. Нищо. Да не би да се е случило нещо с Къри? Да не би да го е сполетяло нещастие? Дали да не се обади да провери? Въздъхна и влезе в последната стая, която ѝ оставаше, преди да приключи за деня. Турвал Сюн, лудият енорийски свещеник. Обикновено спираше за две секунди пред вратата, поемаше си дъх и чак тогава влизаше, но днес бе твърде уморена, нямаше сили да се занимава с това. Искаше единствено да се прибере у дома. Имаше нужда от сън.

Влезе в стаята и се стресна; той седеше с големи, облещени очи и странна усмивка. Сякаш очакваше идването ѝ.

— Скоро ще умра.

— Не говорете такива неща, Турвал.

Сюнива се приближи до нощното шкафче, за да отнесе остатъците от вечерята, донесена от сестрите от кухнята, но той не се бе докоснал до храната.

— Не сте ли гладен? Няма ли да хапнете? — попита тя и усети някакво неудобство от присъствието си в стаята — искаше да смени темата на нещо банално.

— Не ми трябва храна на небето — усмихваше се свещеникът и не откъсваше очи от нея.

— Не говорете така — повтори тя. — Остават ви много прекрасни дни.

— Скоро ще умра — изрече пак той, още по-решително. — Но ще отида в рая. Бог каза, че мога да изкупя деянията си.

Сюнива се зае да разчиства вечерята.

Няма да отида на небето.

Съгреших.

Ще отида в Рая.

Мога да изкупя деянията си.

Сюнива Рьо искрено уважаваше убежденията на хората. Да вярват в каквото си искат, било то в Бог, Аллах, Буда или елфите в гората, но точно сега бе твърде изморена, за да я е грижа.

Защо Къри не се обажда? Да не би да се е случило нещо?

Тя вдигна подноса от шкафчето и го понесе към вратата.

— Не, трябва да ме изслушаш — натърти енорийският свещеник.

Сюнива го погледна отчаяно.

— Трябва да прибера това, Турвал — усмихна се тя, доколкото можеше. — После ми свършва смяната, но ще дойде някой друг, така че всичко е наред.

— Не — провикна се старецът и вдигна разкривения си показалец. — Трябва ти.

Сюнива отново се стресна и замръзна по средата на стаята с таблата в ръце.

Лудият енорийски свещеник.

Не издържаше повече. Искаше да си иде вкъщи.

— Моля те — простена той, когато тя понечи да излезе. — Не исках да викам, Бог да ми прости, но така трябва да стане. Ти си определена да бъдеш вестоносецът.

Сюнива се обърна и го изгледа. Той се взираше в нея с молещи очи, прилепил длани пред гърдите си.

— Умолявам те.

— Какво да изслушам? — въздъхна тя.

— Много благодаря — каза старецът, когато я видя да оставя подноса на масата до вратата и да пристъпва към леглото му.

Вдигна ръце към небето и промърмори нещо.

— Защо аз да съм вестоносецът, Турвал? — попита Сюнива. — Какво трябва да оповестя? И на кого?

— Отначало не знаех, но после разбрах коя си.

— Коя съм? Нали знаете коя съм, Турвал, познаваме се отдавна.

— О, не, не — закашля се старецът. — Не те познавах, докато не подслушах разговора на сестрите.

— За какво говорите?

— О, знаеш. Шушукат си, когато ми постилат леглото. Не вярват, че Турвал има уши, дори не го смятат за човек, и без това скоро ще умре. Няма да разбере, че говорим за Сюнива.

— Моля? — обърка се младата жена. — Какво казват за мен?

Изведнъж ѝ стана интересно какво има да ѝ довери старецът, почти забрави колко е уморена.

— Така разбрах, че ти си вестоносецът — изтананика Турвал и за момент сякаш потъна в себе си.

— Какво казват за мен? — Сюнива го върна към действителността.

— Нищо лошо. Само, че няма да се жените с полицая. Пропивал и проигравал парите ви.

— Как по дяв…

Сюнива се овладя. Все пак работеше на единственото място в Норвегия, където ругатните са основание за уволнение и се бе научила да внимава с езика, но я обзе ярост.

— Как смеят?

— Шшш, приятелче, всичко е за добро — ласкаво ѝ заговори свещеникът.

— Как е възможно?

— Значи е вярно? Той е полицай?

— Да, в някакъв смисъл — потвърди тя.

— О, Боже, благодаря ти! Значи ще отида в Рая! — Старецът запляска щастливо с набръчканите си ръце.

— Турвал, не знам дали… — въздъхна Сюнива, но той я прекъсна.

— Големият грях се опрощава само ако извършиш голямо добро.

— Не знам…

— Така е писано. Това са Божии слова.

Сюнива имаше чувството, че той е напът да изпадне в умопомрачение, но все пак нещо в очите му ѝ подсказваше, че обстоятелствата са други.

Никога не го бе виждала толкова буден.

— Значи съм вестоносец — каза тя. — Какво искате да ми кажете.

— Чете ли вестниците? — попита старецът.

— Какво имате предвид?

— Жертвеният агнец в порочния кръг на злото.

Сюнива се замисли, преди да схване за какво говори той. Момичето, намерено в гората в периферията на полуостров Хюрюмлане. Напоследък пишеха все за нея. Гола. Удушена. Само от представата за това я побиха тръпки.

— Какво знаете за нея? — полюбопитства тя.

— Познавам го — заяви енорийският свещеник.

— Познавате момичето ли?

— Не — сепна се той, раздразнен, задето тя очевидно не успяваше да проследи мисълта му.

— Тогава кого?

— Божия воля — доволно поклати глава енорийският свещеник.

— За какво говорите, Турвал? — учуди се Сюнива.

Старецът сви длани на гърдите си и за момент замижа, сякаш разговаряше с някого в ума си, после я погледна с усмихнати очи.

— Познавам убиеца.

50.

Младежът, седнал на масата ѝ, имаше интелигентен вид, изглеждаше спокоен и уверен, но външността му беше само фасада и Миа Крюгер не знаеше какво да мисли. Бяла риза, черен костюм като на предприемач, силно контрастиращи с чорлавата му коса, черна отстрани, с бяла ивица по средата. Стана ѝ ясно откъде идва прякорът му — Скункс — и при все това същността му ѝ убягваше.

По принцип ѝ се удаваше да прозира същината на хората, но този младеж излъчваше нещо, с което се сблъскваше за първи път. Наподобяваше плакат. Все едно се беше маскирал. Като че ли се стараеше да бъде изключителен — беше се облякъл така, за да се отличава от тълпата, без всъщност да му е присъщо. Ала след няколко минути разбра, че се е заблудила.

Не му пукаше — малко по малко ѝ стана ясно. Можеше да изглежда, както си иска, защото не го интересуваше мнението на другите. Беше себе си и ако с това пречеше на някого, да върви по дяволите. Скункс доближи халбата до устните си и се усмихна на Миа над ръба ѝ. Тя не знаеше дали не е от алкохола, но у нея се породи чувство, каквото отдавна не бе изпитвала — с това момче би могла…

Не си довърши мисълта, а пресуши бирата, надяна си полицейската маска и остави настрана бележника и химикалката.

— Значи не си заета?

Беше леко нахален, но това не ѝ пречеше.

— Всъщност съм заета.

Миа махна на сервитьора.

— Обикновено не правя така. — Скункс за първи път откъсна поглед от Миа и го зарея през прозореца.

— Как? — полюбопитства тя.

— Не говоря с полицаи — отново я погледна, усмихнат.

— Разбрах — отвърна тя. — Габриел беше пределно ясен.

— Да, Габриел — въздъхна Скункс и отново поднесе халбата към устата си. — He went over to the dark side…8

Миа не беше особено запозната със света на нърдовете, но дори тя разбра препратката към „Междузвездни войни“. Дарт Вейдър и Люк Скайуокър.

Luke, give yourself to the dark side…9

— Според него ти си отишъл там — отбеляза тя, докато сервитьорът подреждаше помежду им още чаши с алкохол върху бялата покривка.

— Така ли?

— Ами ти си злодеят. Габриел ни помага.

— Зависи от гледната точка.

— Естествено — усмихна се Миа и отпи от халбата „Гинес“.

— Както споменах, не правя такива неща.

Скункс си свали сакото и грижливо го увеси на облегалката на стола.

— И какво означава това?

— Не говоря с полицията — повтори младият хакер.

— Аха. А защо си тук? — поинтересува се Миа.

— Да го наречем съвест. Или по-точно любопитство.

— Любопитство?

Младежът се усмихна.

— Точно такава си, каквато си те представях.

— Каква?

Главата ѝ се замая. Бе прекалила с пиенето, но се опитваше все пак да не губи самоконтрол.

— Хайде да оставим това и да преминем към главното.

Скункс се вторачи в нея и отново я обзе чувството, че ако не беше на работа, ако ненадейно появилият се млад мъж не беше от изключителна важност за случая, в който тя бе потънала сега, тогава…

Отърси се от тази представа.

— Хайде — кимна Миа.

— Има два въпроса.

Той отпи глътка бира.

— Първо — впери поглед в нея Скункс, — къде се е намирал сървърът.

— Където си открил видеозаписа ли?

— Да, но преди всичко трябва да разбереш следното… — подхвана Скункс. — Нищо не знаеш и нищо не умееш.

— Аз? Така ли?

— Не искам да прозвучи пренебрежително, но това са технически положения. Ти си най-добрата в твоята област, знам, но за момент да приемем, че аз съм най-добрият в моята. Става ли?

— Габриел е много способен — възрази Миа.

— Да, Габриел е способен, но е твърде добродушен. Наясно ли си какво е бял хакер?

— Не — призна Миа.

— Добре. А какво е черен хакер?

Тя поклати глава.

— Хубаво.

Скункс изпразни чашата си и я погледна.

— Да поръчаме ли по още едно?

Тя кимна, а той махна на сервитьора.

— И така — върна се на въпроса Миа. — Бял хакер, черен хакер?

Скункс отново се вторачи в нея.

— Няма никакво значение.

— Добре. Къде намери видеозаписа? Къде е бил сървърът?

— Невъзможно е да се каже със сигурност.

Той пресуши малката чашка.

— В какъв смисъл?

— Ами местоположението лесно се скрива. Колко си технична?

— Какво имаш предвид?

— Колко разбираш от тези неща?

Миа вече не докосваше чашите.

— Да речем, че не знам нищо. Как ще ми го обясниш?

— Сървърът с видеото… — Скункс отпи от бирата — … казваше, че се намира в Русия.

— Казваше ли?

— Но не беше вярно — усмихна се момчето с щръкналата коса.

Миа забеляза, че той започва да се напива.

— Знаеш ли нещо за огледалата? Mirrors? Призрачни IP адреси?

— Не, нищо — усмихна се тя и се съсредоточи върху бележника и химикалката.

— Сървърите могат да се скрият.

— Значи не знаеш къде си го намерил?

— И да, и не — засмя се той и пак надигна бирата. — Навсякъде остават следи, независимо колко се мъчат да ги прикрият. Малкото, което открих в Норвегия, е от къща в квартал „Санкт-Хансхауген“.

— Там ли се е намирал сървърът? В „Санкт-Хансхауген“? Там ли намери видеото?

Миа продължаваше да не се докосва до чашите на масата.

— „Юлеволсвайен“ 61 — кимна Скункс. — Проверих го. Било е книжарница.

— Книжарница ли?

— За стари книги — уточни той.

— Но?

— Било е, но сега там няма нищо.

— Провери ли?

— Било е антикварна книжарница. Стари книги. Окултни работи, доколкото успях да разбера. Знаеш — сатанисти, такъв тип хора…

Той се усмихна кисело над чашата.

— Значи е затворена? Нищо ли няма на нейно място?

— Съвсем празно е — замислено отвърна Скункс. — Но…

— Да?

— Следите не бяха съвсем ясни. Възможно е и това да е било за заблуда, нали разбираш? Изобщо не съм сигурен, че това е мястото.

— Добре. А второ?

— Моля?

— Каза, че има два въпроса. Първи и втори.

Скункс остави чашата върху бялата покривка.

— Да — потвърди той. — И това е най-лошото.

Миа се чудеше какво да мисли. Младият мъж вече беше сериозно пиян, без всъщност да е пил много.

— Кое?

— Нали изгледа видеозаписа? — попита той и се надвеси над масата към нея. — Вие разбрахте ли — полицаите — какво представлява?

— Какво имаш предвид? Какво представлява видеозаписът ли?

— Да.

— Не знам. Сигурно не сме разбрали.

Сервитьорът се приближи до масата, за да им подскаже, че това е последната им възможност да си поръчат още, но Миа го отпрати.

— Видеозаписът, момичето в колелото — нали го изгледахте?

От другата страна на масата хакерът с черно-бялата коса се унасяше, а Миа се радваше, че не продължи да пие.

— Разбира се. А кой е вторият въпрос? — отново попита Миа.

В този момент лампите в бара светнаха.

— Не е видеозапис — отвърна той с премрежен поглед.

— В какъв смисъл?

— Не е видеозапис — повтори той и я изгледа.

— Да, но нали е видеоклип? — учуди се Миа.

— Не е. Откъс от видеопоток е.

— Какво? — изуми се тя.

— Видеопоток. На живо.

— Как така?

Скункс вдигна очи от масата и я погледна сериозно.

— Качили са я в интернет. Показвали са я.

— Какво? — удиви се Миа, а в този момент сервитьорът дойде да ги предупреди, че затварят, време е да се прибират вкъщи.

— Предаване на живо — повтори Скункс. — Някой я е снимал дълго време, излъчвал го е в интернет и навярно е печелил пари от това.

— Но как е възможно?

Портиерът се приближи към тях.

— Затваряме — обяви той с усмивка.

— Как да те намеря? — попита Миа, когато вече се намираха на студения тротоар на „Хегдехаугсвайен“.

Младият хакер си навлече палтото и си нахлупи шапката върху ушите, а в това време едно такси със светеща в зелено табелка спря на улицата до тях.

— Няма да ме намериш — смигна Скункс.

— Да, но…

— „Тьойен“ — каза хакерът на шофьора, после се настани на задната седалка и затръшна вратата.

51.

Шейсет и две годишният финансист Хуго Ланг слезе от частния си самолет на Цюрихското летище и се настани в бяло бентли, което го чакаше, за да го откара у дома. Пътят до разкошната къща на брега на неголямото езеро Пфефикерзе продължи малко повече от двайсет минути и през това време той не размени нито дума с шофьора, защото застаряващият швейцарец никога не разговаряше с прислугата.

Да се нарече Хуго Ланг „финансист“ навярно бе прекалено, защото той беше наследил цялото си състояние и не бе работил нито един ден през живота си. Баща му, стоманеният магнат Ернст Ланг, починал преди седем години, бе един от най-преуспелите предприемачи в Европа и съвсем естествено се очакваше синът му да продължи семейния бизнес, ала Хуго продаде всички компании. Запази замъка в Швейцария, вила на Бермудските острови и апартаменти в Ню Йорк, Париж, Лондон и Хонк-Конг, но над стогодишното семейно предприятие „Ланг Круп“ и всички дъщерни компании преминаха в чужди ръце. Онези, които не наследиха нищо — чичовци, лели и други далечни родственици — направиха всичко възможно да му попречат, медиите гърмяха, възмутени роднини се опитваха да възпрепятстват продажбата по съдебен път, но той все пак я осъществи. Хуго Ланг не се интересуваше от чуждото мнение.

Изчака шофьорът да му отвори вратата и влезе в разкошната къща, без да удостои с поглед прислужниците, които поеха шапката и палтото му. Никога не се унижаваше дотам. Да ги гледа в очите. Плащаше им добре да бъдат на негово разположение двайсет и четири часа в денонощието и не виждаше причина да губи време да им обръща внимание. Имаше по-важни грижи, а днес му се струваше един от най-важните дни от много време насам.

Цял живот колекционираше, но чак след като баща му умря и той наследи цялото му богатство, успя да се сдобие с всичко желано. Баща му беше скъперник, но това понастоящем нямаше никакво значение. Сега той сам си беше господар. Майка му почина, когато Хуго беше на четиринайсет — силен мозъчен кръвоизлив, но той никога не бе тъгувал за нея.

Ернст Ланг умря от рак на кръвта и дълго лежа в замъка, пристроиха му цяло отделение, все едно да живееш в болница. От време на време Хуго го посещаваше — не защото имаше желание или му беше мъчно за стареца, а за да не би на стария идиот да му хрумне да даде парите на някой друг.

След смъртта на баща си той се отърва от всичко, което напомняше за родителите му. Снимки, дрехи, портрети по стените. Не виждаше причина да ги пази. Нуждаеше се от пространство за колекциите си. Никога нищо, свързано с тях двамата, не го беше интересувало, тъй че защо да съхранява стари вещи в къщата си?

Държеше колите си в многото гаражи в имението. Беше им загубил бройката и рядко ги караше, но му харесваше да ги притежава, да ги докосва, да ги гледа, да знае, че са негови. Освен всичко друго в колекцията му имаше „Хенеси Венъм GT“, „Порше 918 Спайдър“, „Ферари F 12 Берлинета“, „Астън Мартин Ванкуиш“, „Мерцедес CL65 Купе“ и обикновено първата му работа, когато се връщаше от пътуване, както сега, бе да обиколи гаражите и да поглади с ръка някои от колите, но не и днес.

Днес имаше по-важна задача.

Обикновено минаваше и през салона с аквариума, но не влезе при скъпите риби. Направо отиде в кабинета си, настани се на дълбокото президентско кресло, включи компютъра и усети как сърцето му тупти силно под ризата. Рядко се случваше. Хуго Ланг никога не се вълнуваше особено. При нова покупка изпитваше известна възбуда. Както когато купи тогава най-скъпата марка — шведска жълта марка от 1885 г. на стойност три шилинга; на света имаше един-единствен екземпляр. Залага тайно за нея и я получи срещу малко под двайсет милиона крони и тогава усети някаква трескавост в тялото си, но тя бързо мина. На следващия ден купи скъпо вино — каса „Дом Льороа Мюзини Гран Крю“ в опит да си върне усещането, но нямаше голяма полза.

Ала това… Това беше нещо съвсем различно.

Не бе изпитвал такъв трепет от… Никога? Може би когато видя сумите по сметките си, след като приключи с продажбите — не, дори и онова чувство не можеше да се мери с това.

Мина повече от седмица, откакто норвежката девойка в колелото изчезна от екрана и вече му липсваше. Премести леглото си в кабинета и разпореди да му сервират всичко тук, така бяха постоянно заедно. Ако нощем не можеше да заспи, понякога се приближаваше до нея и докосваше стъклото. Прекрасно беше да е толкова близо, но сега я нямаше и откакто си отиде, той не бе на себе си.

Хуго Ланг бе гледал и други работи преди. Ако имаш пари и знаеш къде да потърсиш, винаги има какво да се види, ала рядко е истинско. Подушваше отдалеч. Предлагаха му само актьорска игра. Но това?

Не, това беше наистина.

Видя обявата преди няколко месеца там, където често се подвизаваше — в най-тъмните кътчета на нета. Допадна му, че не е за всички.

Five highest bidders only10.

Само пет човека. Ланг не обичаше да дели и с удоволствие щеше да я вземе само за себе си, но и пет не беше зле — още четирима души, щеше да го понесе, стига да не знае кои са, а той, разбира се, нямаше да узнае, както и другите нямаха представа кой е той.

Вече я нямаше и му липсваше, но днес щяха да изберат нова. Пръстите на шейсет и две годишния богаташ така трепереха, че с мъка уцелваше клавишите. Със задоволство се облегна назад в широкото кожено кресло и усети как сърцето му заби по-силно, когато страницата се появи на големия екран на стената пред него.

Почти изцяло черен екран и надпис на английски с дребен шрифт:

Whom do you want?

Who will be the chosen one?11

А отдолу две снимки. Две момичета от Норвегия.

Полазиха го тръпки, не го свърташе на едно място. От челото му се стичаше пот. Наложи се да си избърше очилата в ризата, за да успее да прочете имената под снимките.

Две норвежки момичета. Едно русо. Едно тъмнокосо.

Исабела Юнг.

Мириам Мунк.

Така му липсваше, но сега щеше да дойде нова. Една от тези. Хуго Ланг вече харесваше и двете.

Шейсет и две годишният мъж се замисли за миг, преди да кликне върху едната снимка. Затвори страницата, стана и отиде в стаята с дрешника да се преоблече за вечеря.