Совата

62.

Веднага щом се събуди, Миа потегли с колата. Съмна се чак когато стигна гробището. Трябваше да присъства на съвещанието, но помоли Мунк да я освободи и той на драго сърце се съгласи. Поиска само няколко часа, но той ѝ даде да разбере, че може да отсъства, колкото пожелае. Изглежда вчерашното ѝ поведение бе подхранило опасенията на добронамерения ѝ началник — не е здрава, изобщо не е редно да е на работа.

Миа слезе от автомобила, взе цветята от задната седалка и бавно тръгна към гробовете. Първо остави букет на гроба на баба. После — на мама и татко. Запази най-големия за накрая и се спря пред сивия камък, обзета от чувството, което винаги я завладяваше тук. Дълбоката мъка не ѝ даваше мира.

Изминали бяха повече от десет години, но все още ѝ тежеше толкова много, че не ѝ се живееше. Според всички тези неща преминават, отслабват. Времето лекува раните. Но не и при нея. Усещаше мъката по сестра си също толкова силно, както в деня, когато я намериха в мръсното мазе в квартал „Тьойен“.

Миа махна измръзналите от студа мъртви цветя и сложи новите във вазата пред надгробния камък. Коленичи на гроба, почисти няколко клонки и изсъхнали листа, усети студената трева под пръстите си — зимата бе подранила много и щеше да става все по-сурова. Все по-мрачна. Като мислите ѝ. Навярно им беше по-добре без нея. В отдела. Беше се решила, нали? Да избяга от всичко.

И без това не приличаше на човек — защо просто да не се пусне? Стимулираше изкуствено тялото и ума си — с алкохол, хапчета: снощи, изтощена след разпита, отново отвори шишенцето и се остави на малките бели приятелчета да я приспят. Игли пробождаха цялото ѝ тяло. Анете Голи я погледна снизходително и поклати глава: трябва да продължиш с терапията, дори Холгер измънка нещо в брадата си и я остави сама в коридора.

Да, добре. Вземи си почивка, Миа.

Колкото време ти е нужно.

Тогава прати всичко по дяволите. У дома, в празното жилище. Нямаше сили да се мъчи да се държи нормално. Да бъде оптимист. Да откаже хапчетата. Изкушаваше се просто да сложи край тук и сега, но не разполагаше с достатъчно таблетки. Повечето бе изпила, преди Мунк ненадейно да почука на вратата ѝ, и не беше успяла да си набави ново количество. Стигаха ѝ обаче, за да се унесе в дрямка, да извади иглите от тялото си. Уви се в едно одеяло и излезе на верандата. Светлините на града затанцуваха пред очите ѝ и накрая станаха толкова неясни, че тя не знаеше дали сънува, или наистина е там, на студа. Влезе вътре с несигурна крачка, загърната в одеялото, с поруменели бузи. Отвън ѝ беше студено, но отвътре се беше стоплила и последната ѝ мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе:

Идвам, Сигри.

Събуди се обаче в мрака, в самотната стая; не издържаше. Вече не понасяше самотата. Искаше да бъде с тях. Мястото ѝ е там.

Миа се изправи и се загледа в гроба. Да лежат една до друга. Усмихна се, за първи път ѝ хрумваше, но тази мисъл я успокои. Мама и татко лежат в общ гроб. Естествено. Колко е глупава! Заедно със Сигри. Така трябва.

Сигри и Миа Крюгер

Снежанка и Спящата красавица.

Родени на 11 ноември 1979 г.

Заедно навеки.

— Какви хапчета вземаш?

Психологът. Матиас Ванг. Един от въпросите, на които нямаше интерес да отговаря.

— Има нови медикаменти, биха ти помогнали да се почувстваш по-добре. Ако решим да тръгнем в тази посока.

Не желае да се почувства по-добре. Не разбират ли? Толкова ли е непонятно? Иска да изчезне — такава е волята ѝ. И се бе решила. Напусна света. Намери идеалното място. Хитра. Островче в устието на фиорда, където небето се губи във вечността. После Мунк дойде да я вземе. Тя разреши случая. Но не беше свободна. Отстраниха я, ала чувстваше, че те са семейството ѝ — само да се върне на работа и сигурно всичко ще се нареди. Само дето нямаше да се нареди.

Не е ли очевидно?

Не само за нея, но и за колегите ѝ.

Погледът на Анете. Очите на Мунк, когато ѝ каза да си вземе почивка за колкото време иска.

Миа си придърпа шапката върху ушите. Стоеше пред гроба, умиротворена, както отдавна не ѝ се бе случвало. Не и откакто обхождаше голите скали на остров Хитра, когато се реши.

Ела, Миа, ела.

У дома. Своего рода дом. Ставаше ѝ все по-ясно пред заскрежения гроб. Да приключи с това. Опита, но явно вече не е достатъчно добра. Изгубила е таланта си. Да помага. Да влиза в ума на онези извратени хора. Беше се помъчила да разбере защо му е на някого да оставя красиво, невинно момиче голо в гората, постилайки му пера и обграждайки го със свещи. Вече не е нейна грижа. В почивка е. Вече не е длъжна да изстрада нощите в студеното жилище в студения град. Ще се оправят и без нея.

Вземи си колкото дълга отпуска искаш.

Дали ще ѝ липсват? Навярно да, но какъв е смисълът? Да разплете и този случай? Винаги ще има нови, нали? Измъкнаха я от покоя на Хитра, за да им помогне и тя им помогна. Само че не се приключи с това. Нови жестокости. Миа Крюгер работеше с ума си, с мрака, който винаги бе живял у нея, а баба казваше, че трябва да се опита да го пребори.

Тя изруга тихо, не беше доволна от ставащото с нея. От слабостта. Не приличаше на себе си. Нападна хакера. Скункс. Държа се като идиот пред колегите си, но нали подобни неща не я вълнуват? Какво мислят другите.

У дома. Най-сетне покой.

Сигри и Миа Крюгер

Родени на 11 ноември 1979 г.

Нова паметна плоча. Трябва да се погрижи. Да пише точно това на нея.

Заедно навеки.

Миа бръкна със студени пръсти в джоба си и извади телефона; в същия момент той зазвъня — непознат номер — не смяташе да вдига, но го направи по рефлекс.

— Да?

От другия край се чу непознат глас. Наложи се да се съсредоточи, за да разбере какво казва. Възрастна жена от реалността, която Миа отново бе решила да напусне.

— На телефона е Рут Ли — представи се гласът. — С Миа Крюгер ли разговарям?

— Да — отвърна Миа.

— Работя в Природонаучния музей в „Тьойен“. Разбрах, че сте заръчали да ви се обадя.

— Коя Рут? — попита Миа, разкайвайки се, задето бе вдигнала телефона.

— Ли — повтори гласът. — От Природонаучния музей. Главният уредник Улсен ми даде визитната ви картичка. Доколкото разбрах, се интересувате дали са ни посещавали учениците от някакъв клас.

Умът ѝ загряваше бавно, но накрая се сети. Секретарката на Тур Улсен. При Ботаническата градина. Шеметната личност, мъжът, според когото полицията разследва всички обири.

— Да, разбира се. Здравейте! — поздрави я Миа. — С какво мога да ви помогна?

— Имаме ги, да, при нас са.

Изглежда, Рут Ли беше по-енергична дори от шефа си.

— Какво имате? — не схвана Миа.

— С когото трябва ли разговарям? — попита гласът от телефона. — Миа Крюгер?

За момент заглъхна, сякаш разглеждаше визитката, която Миа бе дала на шеметния уредник.

— Да, аз съм — прокашля се тя.

— Казаха ми, че сте искали списък на класовете, които са ни посещавали в скоро време.

— Точно така.

Миа се посъвзе.

— Пред мен е всичко от последната година — съобщи гласът. — Нещо конкретно ли ви интересува?

— Хюрюмлански разсадник — отвърна Миа, вече успяла да се съсредоточи в разговора.

— А, Хелене! — изквича гласът от слушалката.

— Идвали ли са при вас?

— О, да. Идват всяка година. Не са като другите ученици, но тя прави нещо прекрасно. Радвам се при всяко тяхно идване. През какво ли не са минали тези младежи! И колко много е постигнала Хелене! Винаги ми е приятно, когато се обади.

— Значи са ви посещавали?

— О, да, всяко лято — потвърди Рут Ли. — Градината ни… Идвали сте, нали?

Миа кимна безмълвно.

— Ало?

— Да, идвала съм. Кога точно са ви посетили?

— На трети август — изстреля дамата по телефона. — Всяка година идват в началото на август. Улсен каза, че се интересувате от видеозаписите.

— Да.

— Става въпрос за обира, нали?

— Именно — каза Миа. — Перата от сова.

— Много съм щастлива, че някого го е грижа — продължи гласът от телефона. — Знаете как действа полицията. Хората правят каквото си искат.

— Разбирам ви.

Миа се опитваше да внимава в разговора.

— И?

— Какво? — не схвана Рут Ли.

— Имате…

— Запис на всички посетители на музея, разбира се. Не записваме през нощта, не ни стига бюджетът, но снимаме всички, когато музеят е отворен.

— Значи сте записали и класа от Хюрюмлане?

— Естествено — възкликна гласът от телефона. — Мислите ли, че е бил някой от тях?

— Моля?

Гласът отново млъкна за момент, като че ли все още се съмняваше, че разговаря с правилния човек.

— Дали някой от групата на Хелене е откраднал совите?

— Няма как да знаем — отвърна Миа, като успя да се съсредоточи.

— Надявам се да не е никой от тях, но кой знае? Не са обикновен клас.

— Не, не са — промърмори Миа.

— Да ви ги изпратя ли?

— Кое?

— Видеозаписите. От деня на посещението им.

На Миа Крюгер ѝ се искаше просто да затвори. От телефона я зовеше действителността. Дяволите да ги вземат! Беше се решила, а те я връщаха обратно. Изпълнила бе дълга си и оттогава живееше във фризер. Разговаря с психолога, опита се да е нормална, не заради себе си, а за да могат те да я използват за каквото им трябва.

— Ало — обади се гласът в слушалката.

— Ще бъде чудесно, ако ги изпратите. Но не на мен. Бихте ли ги пратили на един колега, Лудвиг Грьонли?

— Разбира се — съгласи се Рут Ли. — Имате ли имейла му?

Миа намери координатите на Грьонли в телефона си и ги съобщи на гласа в другия край на линията.

— Чудесно. Веднага ще ги изпратя. Вече говорих с техника, който се занимава с тях.

— Добре — заключи Миа. — Много благодаря!

— Радвам се, че мога да помогна — прозвуча гласът от слушалката и заглъхна.

Миа се вторачи в телефона си. Реши да го изключи. Нямаше причина да остава в контакт със света. Приключила бе с него. Свърши се.

Заедно навеки.

Сложи пръст върху горния ръб на телефона и понечи да натисне копчето — само едно движение и край, но точно в този момент той отново иззвъня.

Миа погледна дисплея.

Къри.

Отказа повикването, но напразно, защото след няколко секунди името му пак се изписа.

— Да? — вдигна тя с въздишка.

— Къде си? — припряно попита Къри, беше задъхан, звучеше, сякаш е пробягал цял маратон.

— Осгорщран — отвърна разсеяно Миа.

— Защо не дойде на съвещанието?

Тя не отговори. Къри продължи.

— Тъкмо ми се обади Сюнива. Трябва да дойдеш.

Миа поклати глава. Къри и Сюнива. Любовни мъки. За пореден път той бе проиграл парите и тя го беше зарязала — вече окончателно. Миа нямаше повече сили.

— Слушай — подхвана тя, но настоятелният булдог не спираше да говори.

— Не е така — възрази той, сякаш отгатнал мислите ѝ. — От няколко дни се опитва да ми се обади, но аз не вдигах. Исках просто…

На близкото дърво бяха кацнали две врани. Миа се загледа в тях, докато гласът му боботеше в ухото ѝ. Навяваха покой там, на клона. Две птици на дърво в гробище. Скоро две момичета щяха да лежат в един гроб. Усмихна се, когато враните полетяха към бледото октомврийско слънце.

— Моля? — изведнъж се обади Миа, осъзна какво ѝ казва колегата.

— Знам — продължи възбудено Къри. — Звучи налудничаво, но аз ѝ вярвам, няма причина да си измисля. Познавам я, никога не би…

— Повтори! — прекъсна го Миа, която бавно се пробуждаше.

— Свещеник, техен пациент, ги е познавал като деца — тежкото дишане на Къри идваше от далече. — Хелене Ериксен има брат.

Той говореше нечленоразделно, не спазваше правилния ред на думите.

— Искал е да изповяда греховете си. На смъртно легло е. Нямало да отиде в рая, ако не изкупел вината си.

— Хелене Ериксен има брат и той е на смъртно легло?

— Не, не той. Свещеникът. Не можеш ли просто да дойдеш. Чакат ни там, а аз няма да понеса да се срещна с нея сам.

— Не те разбирам.

— Моля?

— Говори по-спокойно. Повтори още веднъж.

— Познавал ги като деца.

— Кого е познавал?

— Хелене Ериксен. И брат ѝ. Нещо за някаква секта в Австралия. Получил пари. Трябвало да изкупи греховете си.

— Къри — опита се да го успокои Миа, но той не се поддаде.

— Върнал се е болен.

— Свещеникът ли?

— Не, братът. С увреден мозък.

— Къри…

— Чакат ни. Искат да отидем.

— Къри — повиши тон Миа и най-накрая укроти напористия булдог.

— Да?

— Не ни ли стига толкова?

— Кое? — почуди се Къри.

— Случайни хора изневиделица да признават, че са я убили.

— В смисъл?

Миа въздъхна. Съжали, задето не бе изчакала телефонът да спре да звъни. Задето не го беше изключила.

— Фюглесанг с каската. Един бог знае колко други са се обаждали. Не ме питай защо, но изникне ли подобен случай, изведнъж хората решават да изповядат греховете си, нали знаеш? И кой е този път? Свещеник на смъртно легло? Как ли пък не!

— Знаеше подробности — продължи Къри, но Миа отново потъна в себе си.

Не. Стига толкова. Не може повече.

— Взели са пари — не се предаваше колегата ѝ. — Когато са се върнали. Като компенсация. Хелене Ериксен основала разсадника, а брат ѝ отворил хранителен магазин, когато се оправил.

Миа слушаше с половин ухо. Враните не се виждаха. В гробището бе съвсем тихо.

— Говори с Мунк — въздъхна тя.

— Той е в ужасно настроение. Да не сте се скарали?

— Виж, Къри… — поде Миа, но нямаше сили.

— Звучи много убедително. — Къри не се предаваше. — Тя ми се обади и не спря да говори в продължение на десет минути. Господи, само фактът, че ми се обади…

Нещо прещрака в главата ѝ, докато брътвежът на Къри в слушалката не секваше.

— Какво каза? — внезапно се сепна Миа.

— Трябва да проверим…

— Не, не това. Хелене Ериксен. Има брат.

— Да. Държи хранителен магазин, но аз…

Джим Фюглесанг.

— Защо да ми се обажда точно сега? Не искаше да говори с мен, а после…

Бялата камионетка на моравата.

— При всички положение си струва да се провери. Да говорим с този свещеник. Нямаме много какво да…

Погледът над брадата.

Там, в пустошта.

Бе дошъл да достави хранителни провизии.

Пред малката къща, от която я побиваха тръпки.

— Намери Мунк — изкомандва тя и се затича по чакъла.

Логото отстрани на камионетката.

ICA Хюрюм.

— Какво? — не разбра Къри.

— Вземи Холгер, кажи му да ни чака.

— Мислиш, че има нещо?

Миа напипа ключовете от колата в джоба си.

— Къде работи тя?

— В „Света Хелена“, частна болница в…

— Изпрати ми адреса!

Седна зад волана.

— Защо? Идваш ли?

— Тръгвам. Вземи Мунк. Веднага!

Миа затвори, запали колата и чу как гумите изсвистяха по асфалта, когато натисна до дупка газта, а красивото гробище се изгуби в огледалото за обратно виждане.

63.

Исабела седеше със свит стомах в малката си стая. Още беше рано, но не оставаше много време. Скоро щеше да се случи. Беше се нагласила. Вместо скъсаните панталони облече рокля, гримира се — прекара няколко часа пред огледалото. Не че имаше някакво значение как изглежда, но все пак реши да отдели време на външния си вид. Среса си косата. Завъртя се усмихната.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

В четири зад бараката.

Ти ли си моята избраница?

Петнайсетгодишното момиче не можеше да повярва, че е истина. Всичко бе като на сън. Всичките тези години. В Хамерфест с мама. При чуждите семейства, където не беше у дома си. Гласчето в главата ѝ нашепваше:

Един ден.

Един прекрасен ден, Исабела.

Всичко ще се нареди.

Но изобщо нямаше такива изгледи. Често се ядосваше на гласчето. Лъжеше я, заблуждаваше я, говореше ѝ по този начин само за да се почувства по-добре. Почти бе загубила надежда — онзи път в отделението по хранителни разстройства в „Юлевол“, когато намери нож в кухнята и си поряза слепоочието. Обявиха я за луда, но тя не беше — искаше само да го прогони, да го накаже. Тъпото гласче, което толкова много ѝ обещаваше, а само я мамеше и подвеждаше. Но ето че се оказа истина. Помоли го да ѝ прости — гласчето, няколко дни, след като дойде тук. В Хюрюмланския разсадник. Защото беше право. Съвсем в началото не, но постепенно се получи. Спокойствието и сигурността. Нейна самостоятелна стая. Хелене, благодарение на която се чувстваше страхотно — сякаш не е безполезна. „Извинявай“ — често шепнеше тя вечер в леглото.

Извинявай, беше право.

И гласчето ѝ прости.

Чудесно, но ще стане още по-добре.

Сега проумя какво е искало да каже. Изправи се и отново застана пред огледалото. Усмихна се, приглади с ръце бялата рокля.

В четири зад бараката.

Усети гъделичкане в бузите. Седна на леглото, но бързо стана. Два часа. Боже милостиви, как е възможно стрелките да се движат толкова бавно?! Непоносимо бавно. Неспокойно заснова напред-назад из стаята, не знаеше къде да се дене.

Успокой се, каза гласчето. Само още два часа.

Исабела Юнг кимна в отговор и седна кротко на леглото. Съжаляваше, че не го е слушала винаги досега, а е трябвало.

Нещата ще се наредят.

Всичко ще се оправи.

Затвори очи и се опита да си представи какво ще бъде.

Зад бараката.

Само след няколко часа.

Петнайсетгодишното момиче отпусна глава на възглавницата и подви крака под себе си, много внимателно, за да не измачка бялата рокля.

64.

Мунк пое дълбоко цигарения дим. С мъка събираше мислите си. Главоболието. Пироните в слепоочията му. Цял ден се тъпчеше с хапчета, но не минаваше. Само това му липсваше след вчерашния ден — театърът, разигран от Миа в залата за разпити, Анете Голи, която му досаждаше с всички нарушени правила, и изобщо задържането на Скункс само заради интуицията на Миа. Видя го в погледа на Анете — обвинението.

Не е достатъчно добър началник.

Сложи си качулката и запали поредната цигара от предишната. Пак се започваше. Болката в слепоочията — наложи се да затвори очи и да диша дълбоко, докато чакаше да премине. Какво се случваше, по дяволите? Физическото му състояние не беше най-доброто на света — ясно му беше — но никога не се е чувствал толкова зле. Всъщност чувствал се е, но оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Когато загуби баща си. Камион в насрещното, пиян шофьор. Дните преди катастрофата. Точно такива пирони в слепоочията, сякаш физически знак, че скоро ще го сполети нещо ужасно. Естествено, не вярваше в подобни предзнаменования. Това бе светът на Миа. Не неговият. Цял живот е бил реалист. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Има природни закони. Светът е такъв, какъвто ни се представя, отвъд него няма нищо.

Мунк изчака облекчението със затворени очи и отново дръпна от цигарата. В този момент Миа излезе от голямата врата на разкошното здание. Частна болница за богаташи, очевидно според някои от тях имаше живот след този и си измисляха какви ли не истории, само и само да се срещнат на спокойствие с въображаемия си Създател.

— Добре ли си? — попита Миа и се сгуши в якето си.

— Какво? А, да — отвърна Мунк.

Тя грееше, не я свърташе на едно място.

— Е?

— Какво „е“? — измърмори Мунк.

— Истината ли казва?

— А според теб? — изгледа я той.

Не беше нужно да пита. Очевидно тя, за разлика от него, бе убедена в достоверността на току-що чутия разказ.

Миа скри ушите си под шапката и го погледна угрижено.

— Всичко наред ли е?

— Какво? Да, разбира се.

Възпълният следовател хвърли фаса на земята. Пронизващата болка в слепоочията му се бе поуспокоила. Извади още една цигара, запали я и се откъсна от кътчето в ума си, където бе потънал. Камионът в насрещното. Погледът на Анете Голи в коридора снощи.

— Какво чакаме?

— Значи му вярваш?

— А защо да не му вярваме?

— Не искам да бъда адвокат на Дявола — въздъхна Мунк, — но не ти ли се струва леко нагласено?

— Дяволите да те вземат, Холгер. Какъв е този скептицизъм? Това не е ли моята роля?

Мунк отново дръпна от цигарата и се усмихна.

— В началото на седемдесетте мъж и жена отиват при свещеник и искат да се венчаят, но не могат, защото тя има деца — момче и момиче — а той е наследник на мореплавателна империя и баща му не позволява в рода да се примесва нечиста кръв.

— Да — кимна Миа.

— Затова пращат децата в Австралия?

— Да.

— Сериозно ли, Миа? После майката умира при тайнствена катастрофа. А на свещеника му плащат да си държи езика зад зъбите. След няколко години прибират децата и онзи милионер…

— Милиардер — поправи го Миа. — Карл-Сигвар Симонсен.

— Добре — въздъхна Мунк. — Онзи милиардер им дава пари като компенсация. Момичето, вече млада жена, купува имот, където да помага на други деца с тежка съдба, сходна с нейната. Брат ѝ купува хранителен магазин. Опомни се, Миа!

— Защо не?

— Още един Фюглесанг.

— Не, Холгер. Мамка му!

— Не го ли видя? Този човек практически вече си е отишъл. Отдавна е изкукуригал. Не, да оставим това. Не ни липсват улики.

— Какви? — попита Миа.

Мунк забеляза раздразнението ѝ.

— Перуката — подхвана той. — Хакерът — Скункс. Не съм съгласен с Анете. Според мен има начин да изкопчим нещо от него. Видеото. Все идва отнякъде. Татуировката. Защитниците на животните. Това тук е задънена улица, Миа. Сериозно.

— Видях го. — Миа погледна студено шефа си.

— Кого?

— Брата.

— Да, но…

— Видях го. При Джим Фюглесанг.

— Онзи с каската?

Миа кимна.

— Той не лежи ли упоен в психиатрията в „Дикемарк“?

— Да, но отидох в къщата му?

— Кога?

— Няма значение — тросна се Миа. — Беше там.

— Кой?

Мунк захвърли фаса и тъкмо понечи да запали поредната цигара, когато тежката врата се отвори и се показа главата на Къри.

— Буден е. Не спира да говори. Трябва да чуете.

Мунк погледна към Миа.

— Не, отказваме се — заяви той.

— По дяволите, недей така — отчаяно се провикна Миа.

— Не — отсече Мунк и пак извади кутията цигари. — Продължаваме с наличното. Съвещание в шест. Това са глупости.

— Стига, де — обади се Къри от вратата. — Трябва да чуете това.

— Не — повтори Мунк и измъкна от джоба си ключовете от колата.

— Братът обичал да се маскира като сова — продължи булдогът от стълбите.

Мунк спря. Миа се бе вторачила в него.

— Окичвал се с пера. Защо ще го казва, ако са само измислици?

— Холгер? — обърна се към него Миа.

Мунк я изгледа, прибра ключовете обратно в джоба си и с бърза крачка последва тъмнокосата следователка нагоре по високото стълбище.

65.

Исабела Юнг се радваше, че си е облякла дебел пуловер, защото зад бараката беше студено. Освен това бе обула клин, може и да не беше особено елегантно, но есента изведнъж се бе превърнала в зима, а тя не искаше да изглежда съвсем премръзнала.

В четири часа зад бараката.

Стана обаче пет, а той не идваше. Пъхна ръце в ръкавите на вълнения пуловер, щеше ѝ се да си бе взела и шапка. По принцип не ѝ пукаше в какъв вид е косата ѝ, но днес ѝ се стори важно, затова бе оставила шапката в стаята.

Закъсняваше цял час.

Не беше особено мило от негова страна. Джентълмените не постъпват така. Помисли си за татко, за да убие времето. Неотдавна бе получила имейл от него. Бил отишъл на юг. С приятели. В съобщението не пишеше, но тя знаеше що за пътуване е било. Отиваха там да пият. Понякога с приятелите му резервираха самолетни билети за Испания — когато някой от тях вземе помощи или спечели от конни надбягвания — и оставаха там, докато не пропият парите. Там алкохолът е по-евтин. Само за няколко седмици си избиваха цената на билетите. Научила го беше като малка.

През кратките периоди, когато ѝ позволяваха да живее при татко във Фредрикста, често ги слушаше през стената. Не вдигаха много шум, само разговаряха, докато пият. Понякога слушаха музика, друг път играеха карти. От време на време чуваше как в пода се разбива чаша или някой пада в коридора на излизане, но никога не я тормозеха. Баща ѝ много строго следеше за това. Ако някой влезеше в стаята на Исабела, никога повече не стъпваше в къщата. На сутринта тя разтребваше, освен ако някой не спеше на дивана или на пода във всекидневната — тогава си стоеше в стаята или излизаше да се поразходи наоколо. Но ако нямаше никого, подреждаше, искаше да е хубаво, когато татко се събуди. Важно е да бъдеш джентълмен. Често го обсъждаха от другата страна на стената. Да задържаш вратата за дамата. Да бъдеш любезен. Да бъдеш точен. Такива неща.

Този тук не беше особено точен.

Часът стана седем, не можеше да чака повече. Беше прекалено студено. Ушите ѝ се зачервиха и не си чувстваше пръстите. А и започна да се ядосва. Защо ѝ бе написал, че иска да се срещнат тайно? А после не дойде. Знаеше, че е в разсадника. Нали го видя?

Колкото повече мислеше, толкова повече се гневеше. Защо стои тук и мръзне? Всичко си има граници.

Бързо се изправи от пъна, където седеше, и тръгна с решителна крачка през гората. Беше непрогледна тъмница, почти зловещо, но скоро видя светлината от сградите в далечината и се успокои.

Ще го притисне, непременно.

Исабела Юнг може и да беше само на петнайсет, но имаше твърд характер, беше по-корава от повечето момчета, които познаваше. Не, не може така. Нямаше да позволи да се отнасят с нея по този начин.

Тя стигна осветената площадка и в същия момент Паулус се зададе забързан от главната постройка.

Тъкмо навреме.

Момчето с тъмните къдрици си облече ватираното яке и се насочи право към нея.

— Къде се губиш? — Исабела го спря със строг тон.

— Какво? — изуми се Паулус.

— Защо не дойде?

— А? — тръсна глава Паулус. — Виж, нямам време за тези неща.

Той се опита да се измъкне покрай нея, но тя го задържа.

— Какво ти става, Исабела?

— Това.

Тя извади бележката от джоба си.

— Ти ли я написа? И не дойде? Имаше ли изобщо намерение да дойдеш? Или само ме будалкаш? Такъв мъж ли си?

— Какво? — Паулус изглеждаше още по-объркан, доколкото бе възможно.

— Не е ли от теб? — попита Исабела и тикна бележката в лицето му, здраво сграбчила пухеното му яке.

— Не — отвърна Паулус. — Определено не. За какъв ме вземаш?

Бавно ѝ просветна, когато той я погледна. Бележката не беше от него. Някой друг ѝ се беше подиграл. Усети как лицето ѝ пламва, а бузите ѝ поруменяват, и бързо пусна якето му.

— Извинявай. Аз просто…

— Нямам време за това — повтори Паулус, очевидно нито разбираше, нито го интересуваше за какво говори тя.

— Случило ли се е нещо? — попита Исабела.

— Арестуваха Хелене.

— Какво?

— И Хенрик, брат ѝ.

— Защо?

— За убийството на Камила Грийн — заекна той и се вторачи в нея със сериозно изражение.

— Но…

— Извинявай, бързам — промърмори младежът, втурвайки се по пътя си.

И остави петнайсетгодишното момиче само на площадката.

66.

С пребледняло лице и цялата трепереща, Хелене Ериксен се стресна при влизането на Миа и Мунк в залата за разпити.

— Нищо не е направил. Трябва да ми повярвате — настоя тя с умолителен глас и се надигна от стола.

— Здравейте, Хелене — поздрави я Миа. — По-добре седнете. Ще останем тук известно време.

— Но аз… Трябва да ми повярвате… Холгер?

Бе останала само сянка от гордата директорка на Хюрюмланския разсадник. Тя погледна съкрушено към Мунк, свлече се безсилно на стола и закри лицето си с ръце.

— За един от вас двамата положението не е розово — заяви той и се настани до колежката си.

— За мен ли? — възкликна уплашената Хелене. — Но аз не съм сторила нищо.

— Обаче предполагате, че той е? — обади се Миа.

— Какво? Не, Хенрик няма никаква вина. Господи, та той е кротък като агънце! Не би навредил на никого. Не ме интересува какво са ви казали. Трябва да вярвате на мен!

— И какво са ни казали? — осведоми се спокойно Миа.

— Къде е той? — попита отчаяно Хелене.

— Кой?

— Хенрик.

— Брат ви е в съседната стая и чака адвоката си.

— Не му е нужен адвокат! — възкликна директорката. — Не е направил нищо, казвам ви.

— Определено му е нужен адвокат — възрази равнодушно Мунк. — Ние го посъветвахме така, защото до няколко часа ще му повдигнем обвинение за убийството на Камила Грийн. Ще го предадем в ареста още тази вечер.

— Сигурни сме — обади се Миа.

Хелене отново отправи поглед към главния инспектор, после сведе очи и се загледа в диктофона, но Мунк само поклати глава.

— Не, не, не… Повярвайте ми. Нищо не е направил.

Щеше да се разплаче.

— Каквото и да ви казват хората, трябва да вярвате на мен. Умолявам ви. Освен това не си беше у дома. Беше…

— Какво според вас са ни казали хората? — прекъсна я Миа.

За секунда русокосата жена замълча, сетне продължи.

— За перата — прошепна тя. — Проклетите хора само сплетничат. Защо не си гледат работата?! Толкова се ядосвам, че…

— Че бихте убили някого?

— Какво? — изумена, Ериксен вдигна очи към Миа. — Не, разбира се, не. Просто…

— Бяхте ли там? Или само му помогнахте да прикрие убийството? — намеси се Мунк.

— Моля?

— Той ви е брат — продължи Миа. — Разбираемо е. Доста сте близки, нали? След всичко, което сте преживели заедно.

— Не, вие… — заекна Хелене Ериксен. — Не съм му помагала.

— Значи сам е извършил престъплението?

— Не, Хенрик не е направил нищо. Не ме ли слушате?

— Но сте знаели, че той, как да кажа, обича да се облича като птица?

— Това беше отдавна. Проклети малки градчета с техните интриганти! Толкова ми е мъчно понякога. Само се опитваш да помогнеш на хората и накрая…

— Значи не го прави вече?

— Кое?

— Не се маскира на птица? — осведоми се Миа.

— Не, за бога, казах ви…

— От колко време?

— От години. Не се е случвало, откакто…

— Значи признавате, че е обичал да се маскира като птица? — притисна я Мунк.

— Да, но това беше преди. Казах ви.

Мунк забеляза усмивка в очите на Миа.

— Преди или след завръщането ви от Австралия?

Хелене Ериксен притихна, сякаш трябваше да се върне назад в спомените си към време, което би предпочела да забрави.

— Не престана веднага щом се прибрахме — бавно промълви тя. — Имаше нужда от помощ. Нали разбирате? Бяха го увредили. Вината не е негова. Това не го прави убиец. Някакви проклети луди ни държаха там, разказваха ни врели-некипели и ни наказваха за най-дребното нещо. Гордея се с него. Заявявам ви го.

Хелене Ериксен се надигна леко от стола и за момент отново се показа жената, която бяха видели първия път в разсадника.

— След всичко преживяно се справя така добре. Горда съм от него. Малцина са постигнали толкова много. Той е най-добрият човек, когото познавам. Бих направила всичко за него.

— И сте го направили — обади се Миа.

— Какво?

— Кога разбрахте, че е убил Камила? — попита Мунк.

— Какво? — заекна Хелене. — Не чувате ли какво ви казвам?

— Не, Холгер. — Миа погледна Мунк. — Не това трябваше да попиташ.

— А? — на свой ред Мунк извърна очи към нея, без да обръща внимание на Ериксен.

— Трябваше да я попиташ кога е заподозряла, че брат ѝ е извършил убийство.

— А, да, извинете за грешката — усмихна се Мунк и пак се обърна към Хелене. — Кога заподозряхте, че Хенрик е убил Камила Грийн?

— Не знам — отвърна светлокосата жена и забарабани нервно с пръсти по масата. — Искате да кажете кога за първи път си помислих, че…

— Кога Хенрик изплува в съзнанието ви, да — предпазливо кимна Мунк.

— Снимката във вестниците, разбира се. Когато видях, че земята е покрита с пера — неуверено отвърна Хелене Ериксен и за момент ги изгледа. — Да, знаете. От мястото, където е лежала Камила.

— Защото не е престанал веднага — след като сте се завърнали от Австралия? — вметна Миа с дружелюбен тон.

— Какво?

— Да се облича като птица — подсказа Мунк.

Хелене Ериксен отново вдигна очи към двамата следователи.

— Такива неща не престават веднага — подхвана тя колебливо. — Имате ли представа как се отнасяха с нас? Какво е преживял Хенрик? Затваряха го в землянка. И не само веднъж — многократно. Бяхме едва ли не опитни животинки! Бога ми, бях на три! Хенрик беше на пет. Когато заминахме. Знаете ли през какво преминахме? За нас беше истина, разбирате ли? Учудващо ли е да се разболееш? Учудващо ли е да намериш местенце в ума си, където да избягаш?

— Значи не мина веднага? Той продължаваше ли?

— Да, но за бога, гордея се с него. Толкова добре се справи!

— Много трогателно — отбеляза Миа Крюгер и извади плик от джоба на коженото си яке. — При нормални обстоятелства щях да ви съчувствам, на вас двамата.

Тъмнокосата следователка отвори плика и остави на масата пред Хелене Ериксен снимка.

Камила Грийн.

Гола върху горската пръст.

С отворени, ужасени очи.

Миа погледна Мунк, а той ѝ даде знак да включи диктофона.

— Часът е 18.25. В залата за разпити са началникът на отдела на улица „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк, инспектор по убийствата Миа Крюгер и…

При влизането им Хелене Ериксен бе съвсем бледа, а сега, като видя снимката, пребледня още повече.

— Ако обичате, кажете името си, датата на раждане и настоящия си адрес.

— Моля?

— Име, рождена дата и настоящ адрес — повтори Миа и посочи диктофона.

Минаха още няколко секунди и се наложи Миа да я подкани за трети път, преди русокосата директорка да успее да си отвори устата.

— Хелене Ериксен. 25 юли 1969 г. Хюрюмлански разсадник, Тофте, пощенски код 3482.

Думите бавно се процеждаха през пребледнелите ѝ устни, а очите ѝ все още не можеха да се откъснат от ужасяващата фотография.

— Имате право на адвокат — уведоми я Миа. — Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен…

Канеше се да добави нещо, но в този момент на вратата се почука, подаде се Анете Голи и даде знак на Мунк да я последва в коридора.

— Какво има? — попита той, след като затвори вратата след себе си.

— Имаме проблем — съобщи Анете. — Адвокатът му пристигна.

— И?

— Не е бил в страната.

— Как така?

Мунк сбърчи вежди.

— Хенрик Ериксен. Не е бил тук.

— В какъв смисъл не е бил тук? — не схвана инспекторът.

— Има вила в Италия — отвърна Голи. — Ходи там всяко лято.

— Сега вече не разбирам.

— Хенрик Ериксен. Не е бил в Норвегия, когато се е случило.

— Как е възможно, по дяволите? — възкликна Мунк.

— Какво ще правим? — поинтересува се русокосата прокурорка.

— Ти и Ким — каза Мунк след кратък размисъл.

— Какво?

— Стандартен разпит. Изкопчете от него, колкото можете. Примерно за двайсет минути. После ще се видим тук.

— Добре — отвърна късо Анете Голи, а инспекторът отвори вратата и се върна в залата за разпити.

67.

Габриел Мьорк седеше в кабинета си на улица „Марибуесгата“ и не можеше да прецени в какво настроение е. Миа му бе изпратила няколко съобщения, за да се извини, но какво от това? Наистина ли бяха решили, че има нещо общо с убийството?

— Габриел? — прекъсна го глас откъм вратата.

— Да?

— Имаш ли няколко минути? — попита Лудвиг Грьонли. — Трябва ми помощ от умна глава.

— Разбира се — отвърна младият хакер и последва възрастния полицай по коридорите до кабинета му.

През целия ден помещенията бяха почти празни. Само Юлва дъвчеше дъвка пред компютъра си, другите бяха в „Грьонлан“.

— Какво има? — попита Габриел, заставайки зад стола на Грьонли, разположил се пред компютъра.

— Получих запис.

— Така ли?

— От Природонаучния музей. В течение ли си?

— За кое? — не разбра Габриел.

— Очевидно не си — усмихна се Грьонли.

Възрастният следовател кликна два пъти върху една икона на десктопа и на екрана тръгна черно-бял филм.

— Какво гледаме? — полюбопитства Габриел.

— Значи, нищо не си чул? — извърна се към него Грьонли.

— Не.

На записа се виждаха хора, влизащи в нещо като галерия или музей.

— Проклетата Миа все действа на своя глава — отбеляза Лудвиг.

— Какво е това?

— Ботаническата градина в „Тьойен“. Питомците на Хюрюмланския разсадник са на училищно посещение. В Природонаучния музей.

Видеото прескачаше и беше неясно. Очевидно запис от охранителна камера. Мъж с бяла, буйна коса посреща група хора и им сочи стълбището.

— Тук всичко е нормално — обяви Лудвиг и кликна върху следващия запис.

— Тук също.

Габриел наблюдаваше с любопитство екрана.

— Но изведнъж… Какво мислиш? Виж тук.

Грьонли отново се извърна към него. Групата на записа бе влязла в зала с витрини, пълни с животни.

— Не е ли странно?

— Кое? — попита младежът.

— Малко по-рано. — Лудвиг върна видеото с мишката. — Ето тук — той натисна „стоп“. — Виждаш ли?

Габриел погледна кадъра, но поклати глава.

— Какво ми показваш?

— Ще го разпечатам — обяви възрастният инспектор и за целта използва клавиатурата.

Габриел отиде с него до принтера и после в заседателната зала.

Лудвиг окачи току-що разпечатания кадър до снимките на дъската.

— Тук се виждат всички, нали? — Обърна се той към младия си колега и посочи разпечатката. — Ето я Хелене Ериксен. Ето Паулус Монсен. Исабела Юнг.

Мьорк следеше с поглед пръста му и кимаше.

Лудвиг посочи едно от лицата. Никога не го беше виждал. Младеж в риза с кръгли очила, който, за разлика от останалите, не гледаше животните в стъклените им клетки, а се беше вторачил в камерата.

— Няма го в списъка, доколкото знам — отбеляза Габриел.

— Да, не е ли странно? — отвърна Грьонли.

— Виж, тук са всички, нали? Учителите, Ериксен, Монсен, момичетата… Но този младеж…

Габриел вдигна очи към дъската, където Лудвиг вече бе окачил снимките на всички пансионери и всички учители, ала никъде не видя новото лице.

— И защо гледа в камерата?

— Чудно — вдигна рамене хакерът.

— Нали? Училищно посещение. Всички разглеждат животните, колкото и да е скучно, а този тип зяпа в камерата, като че ли…

— Проверява къде е — довърши Габриел.

— Възможно е по природа да съм мнителен, но… Затова ми трябваше бистър ум като твоя. Няма ли да ни влезе в работа?

Хакерът разглеждаше разпечатката на стената. Очите зад очилата го следяха сякаш с почуда, докато останалите от групата бяха вперили поглед към това, което им сочеше белокосият гид.

— Мамка му! — изруга той.

Не можеше да откъсне очи от момчето с ризата.

— Не е на стената, нали? Не го виждаш тук.

Грьонли посочи с разперени ръце снимките, където се виждаха лицата на всички обитатели на Хюрюмланския разсадник.

— Определено не — съгласи се Габриел.

— Значи, не остарявам. Не ми се привижда.

Лудвиг му се усмихна.

— Защо, за бога, ще гледа в камерата? — попита Мьорк.

— Освен ако целта му не е била да разбере дали е там — продължи мисълта му Грьонли.

— Обирът, когато са откраднати совите.

— Мислиш ли? — кимна възрастният следовател.

— Несъмнено — потвърди Габриел, който гледаше като хипнотизиран непознатото лице, вторачило се в него.

Момче в светла риза с кръгли очила.

— Тук има нещо. Или греша?

— Със сигурност има — увери го младият хакер. — Със сигурност, Лудвиг.

— Ще се обадя на Миа — обяви Грьонли и излезе тичешком от залата да си вземе телефона.

68.

Момченцето намираше новото място за странно и мина време, докато свикне с всичко непознато, но постепенно се приспособи. Тук нямаха толкова много книги, ала стените бяха по-дебели и никой не говореше вечер за него, а и шефката беше мила. Хелене. Не го гледаше странно като хората от предишното място. Отнасяше се с него както с младежите, които живееха там — защото обитателите тук не бяха деца, но това нямаше особено значение. Той и без това предпочиташе да е сам.

Освен него имаше още седем души, но само едно момче — Матс, и Матс му допадаше. Всъщност му напомняше за мама — постоянно говореше колко е ужасен светът и колко ненормални са хората. Матс обичаше да се гримира, не точно като мама, а с черно около очите и черен лак за нокти; обичаше всичко черно. Носеше само черни дрехи, а стените на стаята му бяха облепени с плакати с разни хора, които свирят в групи, и те облечени в черно, но с бял грим и гривни с шипове. Метъл. Това свиреха групите. Момченцето говореше малко, по-често слушаше, когато Матс пускаше музика в стаята си, сочеше и обясняваше. Има много видове метъл. Има спийдметъл и детметъл, най-много го очароваше блекметълът. Музиката не му харесваше кой знае колко, твърде много виеха, но разказите му допадаха, особено когато ставаше въпрос за блекметъл. За групите, принасящи в жертва козли и разпъващи на кръст голи хора на сцената, и за текстовете за Сатаната и за смъртта.

След една година момченцето започна да се чувства у дома си. Не както с мама, разбира се, но този дом все пак бе по-хубав от останалите. Хюрюмланският разсадник. Тук имаше парници и той се научи да сади и отглежда цветя и други растения, обичаше и учебните часове. Макар да бе по-малък от останалите, очевидно беше много по-умен от тях — често учителите го викаха след часовете.

Прочете ли вече това?

Определено трябва да ти набавим нови книги.

Обичаше всички предмети. Английски, норвежки, математика, обществени науки, география: всяка нова книга беше среща с нов свят и той не можеше да им се насити. Момченцето харесваше особено Ролф, един от учителите им — той най-много го хвалеше. Даваше специални задачи само на него. И му се усмихваше широко всеки път щом успяваше да ги реши. Именно Ролф се погрижи да получи компютър — не на всички бяха дали — и известно време момченцето почти не можеше да спи, а и не беше нужно, имаше толкова много за учене. Стоеше буден по цяла нощ, заобиколен от книгите и компютъра, нямаше търпение да му дадат нови задачи.

Най-приятно обаче му беше в компанията на Матс. Опитваше се да избягва момичетата, доколкото беше възможно. Защото те бяха такива, каквито мама му ги описваше — приветливи отвън, но неискрени и покварени отвътре, тъй че най-добре да стои настрана. И Матс не обичаше момичетата. Всъщност той нищо не обичаше, освен метъла — и книги не обичаше да чете, освен ако не се отнасяха до неща като ритуали, кръв, Сатаната и как се възкресяват хора от мъртвите.

— Хелене е тъпачка — заяви една вечер Матс, когато двамата бяха в стаята му, но момченцето не беше съвсем съгласно.

За него Хелене бе сред най-милите хора, които бе срещнал, след като го взеха от къщата на мама, обаче не възрази. Не искаше да спори с Матс, страхуваше се, че няма повече да го кани в стаята си.

— Виж, брат ѝ е готин.

— Хенрик ли? Онзи от магазина за хранителни стоки.

— Да — ухили се Матс.

— Защо да е готин?

— Знаеш ли, че някога са били членове на секта?

— Не — отвърна момченцето, без да е съвсем наясно какво е секта, но широката усмивка не слизаше от лицето на Матс, следователно беше нещо хубаво.

— В Австралия — уточни той. — Когато са били малки. Сектата се е казвала „The Family“. Правили са опити с деца. Внушили са им, че жена на име Ан е майка на всички. Трябвало да се обличат еднакво, да си носят еднакво косите. Тъпчели ги с медикаменти: анатензол, халоперидол, тофанил. Даже ЛСД. Представяш ли си?! Деца, надрусани с ЛСД, затворени в малки, тъмни помещения, съвсем сами.

Момченцето, вече почти юноша, не беше чувало никое от тези названия, но Матс знаеше много за лекарствата — имаше си хапчета, които да взема всеки ден, никога не ги пиеше, обаче без съмнение беше експерт.

— Съвсем са откачили, превъртели са тотално — отново се ухили Матс. — Особено братът. Хенрик. Мислел се е за сова.

— Сова ли?

— Птицата на смъртта.

Детето, практически младеж, захласнато слушаше разказите на Матс.

Как Хенрик, братът на Хелене от магазина за хранителни стоки, на вид съвсем обикновен човек, е лепил по тялото си пера и е изпълнявал ритуали в отдалечена барачка до оградата на имота, убивал е птици и е възкресявал мъртвите.

— Било е отдавна, но е самата истина — възторжено разказваше Матс. — Сега вече е нормален, но известно време е бил тотално изперкал. Точно като теб.

— Като мен ли?

Не разбра какво иска да каже Матс.

— Ами като теб. Осъзнай се! Цял живот затворен сам с майка си. Живял си с луда вещица. Дявол да го вземе, с теб си приличаме. Правиш впечатление на идиот, но вътрешно си ку-ку. Това ми харесва у теб. Майната им на всички нормални! Сова, за бога! Лепил е пера по тялото си! Не е ли страшно готино?

Момченцето не почувства нищо особено, когато Матс му показа как се възкресяват мъртви там, при блатото. Намериха малко птиче в едно гнездо и Матс го удуши с връзка за обувки. После подредиха свещи във формата на петоъгълник, докато Матс четеше на висок глас непонятни думи от някаква своя книга.

Не почувства нищо особено.

Когато го уби.

С нож, откраднат от кухнята. Само известно любопитство — как изписаните в черно очи го гледат втренчено, а кръвта се смесва с тъмната тиня наоколо.

Матс се опита да каже нещо, но не успя. Само големите му очи се взираха в него, докато накрая не застина.

— Не се говори така за мама!

Никакво чувство. Само лек интерес. Как дъхът изведнъж секва. Очите не се затвориха, въпреки че вече не беше жив. Смъртта. Разочароваща донякъде.

Но убийството на птичето не му хареса.

Внимателно пренесе трупчето му през гората, след като претърколи Матс в блатото и видя как черната тиня поглъща тялото му. После погреба птичката на хубаво място, където растяха цветя, а светлината от слънцето се прокрадваше през дърветата. Направи кръст от пръчки, не обърнат както на плакатите в стаята на Матс, а обикновен кръст, каквито има в гробищата. По-късно същата вечер, когато се мушна под завивките, се почувства малко разочарован. Задето не проработи.

Същото разочарование го обзе и след няколко години — вече беше юноша и учителите все още го хвалеха. Ролф вече не преподаваше там, но имаше други и те също му даваха книги, които другите младежи дори не поглеждаха. Купи си мотопед и можеше да отиде с него, където си поиска. Върна се в къщата, естествено. При мама. Вонеше, прозорците бяха изпочупени, изглежда, там се бяха настанили животни и той започна да почиства. Когато не беше на училище и не се налагаше да се грижи за растенията, възсядаше мотопеда си и след няколко месеца къщата отново придоби съвсем приличен вид.

Все същото усещане. Като с птичката. Отначало си помисли, че сигурно е била твърде малка, затова намери котка. Изпълни ритуала, както бяха направили с Матс — със свещите и заклинанията, но тя пак не се върна. Впоследствие пробва и с куче — отново без успех.

Сова. Птицата на смъртта.

Купи лепило от магазина и взе пера от една съседна ферма, от клетките, където държаха кокошките — оттам купуваха яйца. Намаза се с лепило. Прикрепи добре перата към кожата си, а лапите на кучето разположи така, както му бе казал, та да сочат към правилните точки на пентаграмата според скиците в книгите му, но нямаше резултат.

Вечерта, след като уби кучето, не се чувстваше добре. Лежеше в леглото и не можеше да заспи. Кучето имаше хубави очи. Както и котката. Лежеше и се взираше в тавана. Тогава реши. Не е редно да убива животни. Мама имаше право. Хората са покварени. Животните не са лоши. Просто си живеят в природата. Трябва да ги защитаваш. Никога никому не са сторили зло.

Трябва да бъде човек.

За да проработи.

Огледален образ.

На мама.

69.

Мириам Мунк стоеше на улицата пред апартамента на улица „Оскар“ в квартал „Фрогнер“ и вече не знаеше коя е. Първоначално беше бунтарка без пукната крона в сметката си и се биеше заедно с приятелите си с конната полиция по време на демонстрации. После стана съпруга на лекар с жилище в най-хубавия квартал на Осло с камера отвън, гледка към немското посолство от верандата и достатъчно пари за всякакви прищевки. А сега? Нервно дръпна от цигарата. Стомахът ѝ се сви.

Черни дрехи. Маска в раницата на гърба ѝ. Нищо по нея не разкриваше самоличността ѝ. Беше забравила, но в апартамента на Зиги много бързо си припомни — действията срещу властта и как се предприемат.

Жива. Така се чувстваше. Отдавна не ѝ се бе случвало. Естествено като майка за нея нямаше нищо по-хубаво от сигурността на „Фрогнер“ и да знае, че Марион може спокойно да си играе в градината, без да намира спринцовки или да я отвлекат на път за училище. А като самата себе си?

Когато говореше от свое име?

Отавна не се беше чувствала толкова добре.

Мириам се отказа от поредната цигара. Дебнеше кога ще дойде колата.

Удобно алиби.

Да.

Вече бе говорила с Юлие.

Скъсала е с някакъв тип.

Има нужда от помощ.

Все пак размисли и запали цигара. Успя да я изпуши почти цялата, преди очакваният автомобил да се зададе, да завие и да спре пред нея.

Хвърли фаса и се настани усмихната в купето.

— Всичко наред ли е? — попита Якоб.

— Напълно — отвърна Мириам. — Къде е Зиги?

— Тръгна с Гайр. Потеглиха преди четвърт час.

— Добре — кимна Мириам.

— Значи, действаме. Сигурна ли си?

— Нямам търпение — засмя се Мириам и си сложи колана. Момчето с кръглите очила включи на скорост и потегли по „Юраниенборгвайен“ напред към полуостров Хюрюмлане.

70.

Миа Крюгер сложи пластмасова чашка в автомата, натисна копчето и се загледа в подобието на кафе, бликнало от видимо остарялата машина. Поклати глава, но нямаше начин, не разполагаше с нищо по-добро. Пренесе топлата пластмасова чашка през коридора в тясната стаичка, където се намираха Анете Голи и Ким, заедно с необичайно мрачния Мунк.

— Хубаво — промърмори Мунк. — Анете?

Миа поднесе чашата към устните си и отпи, но веднага я остави на масата. Вкусът на кафето бе още по-лош от вида му.

— Както казах, нали? — Анете погледна Ким Колсьо.

— Хенрик Ериксен не е бил тук — съобщи той.

— Какво? — изуми се Миа.

— През лятото. Когато е изчезнало момичето — допълни Колсьо.

Миа се вторачи в Мунк.

— Има къща в Тоскана — намеси се Анете Голи. — Всяко лято прекарвал там три месеца. Не е бил тук.

Миа отново потърси погледа на шефа си, а той само вдигна рамене.

— Значи нямаме нищо за него — отсече Ким. — Не е бил тук, когато се е случило.

— Но по дяволите — възкликна Миа. — Човекът е лепил пера по тялото си. Мислел се е за птица…

За пореден път хвърли поглед към Мунк, а той отново само сви рамене и допря пръст до слепоочието си.

— Адвокатът му се ангажира — продължи Голи — да осигури свидетели, които да потвърдят, че е бил там цялото лято.

— Мамка му! — изруга Миа.

— Не е бил в страната. Нямаме нищо срещу него.

— Но Хелене Ериксен вече потвърди. Ами перата? Сектата, в която са били. Превъртял е. Искал е да бъде сова. Хайде, хора, не разбирам какво…

— Не е бил на територията на Норвегия — повтори Анете.

— Тоскана — пригласяше ѝ Ким Колсьо.

— Да, но може да се е върнал, по дяволите.

— Не, съжалявам — възрази прокурорката. — Бил е там през цялото време.

— Откъде знаем? — тросна се Миа.

Анете приплъзна един лист към Мунк.

Възпълният следовател го разгледа и кимна.

— Какво? — обади се Миа.

— Това е списъкът с телефонните му разговори — въздъхна Мунк и върна листа.

— Не е той — заключи Ким Колсьо.

— По дяволите, Холгер. — Миа не погледна листа, който побутнаха към нея. — Ами перата? Совата? Тя призна.

Мунк седеше, притиснал слепоочията си с пръсти, и мълчеше.

— Призна, че е луд.

— Сигурни ли сте? — попита накрая Мунк.

— Сто процента — кимна Голи.

— Не е бил тук — подкрепи я Ким.

Разочарование завладя Миа и в този момент телефонът отново започна да вибрира в джоба ѝ, както сигурно стотици пъти в последно време. Тя го извади и се вгледа в екрана.

— Какво ще правим? Трябва ли да го пуснем?

Цял куп обаждания от Лудвиг Грьонли. И емемес със снимка.

— Да, нямаме избор — потвърди Анете Голи. — Бихме могли да задържим евентуално Хелене Ериксен, защото тя мислеше, че е възможно брат ѝ да е убиецът, но колко време според теб ще спечелим?

— Добре — примири се Мунк. — Пускаме ги.

Снимка на клас. От мястото, където бе ходила. Природонаучният музей. Погледите на всички са насочени към гида, към някакво животно във витрината. С изключение на един. Младеж с кръгли очила и бяла риза. С любопитно изражение. Вперил е очи в охранителната камера.

— Значи, приключваме? — обяви Мунк.

— Можем да ги задържим за през нощта, ако искаме — предложи Голи.

— Трябва да поговорим още няколко минути с Хелене Ериксен — намеси се Миа.

— Защо?

— Искам да разбера кой е това.

Тя подаде телефона си на Мунк, който присви очи и отново подпря глава с ръце.

— Какво ми показваш?

— Кадър от охранителната камера на Природонаучния музей.

— Ясно — кимна Мунк. — Ще ги задържим до утре.

— Холгер? — обади се Анете Голи. — Добре ли си?

— Какво? Да, да, разбира се. Трябва ми само… Малко вода ще помогне — измънка той и излезе от стаята.

Тримата следователи се спогледаха.

— Болен ли е? — попита Анете.

Ким Колсьо сви рамене, а Миа излезе в коридора и отиде в залата за разпити, където Хелене Ериксен седеше с наведена глава, отпусната в шепите ѝ.

— Кой е това? — попита Миа и остави телефона си на масата пред нея.

— Моля? — промърмори Хелене.

— Това момче. — Миа посочи снимката, изпратена от Лудвиг.

Хелене Ериксен беше потънала дълбоко в мислите си, сякаш дори не схвана какво я пита Миа.

— Кой?

— Момчето. На снимката. Кой е той?

Директорката вдигна бавно телефона и се загледа в него объркана, все едно не разбираше какво вижда.

— Това е училищна екскурзия, нали? Природонаучният музей. През август.

— Откъде я имате? — промърмори Хелене.

— Били ли сте там?

— Да, но…

— Кое е момчето?

Хелене сбърчи вежди и погледна Миа, после отново сведе очи към снимката.

— За Якоб ли питате?

— Якоб ли се казва?

— Да — кимна Хелене. — Но…

— Защо е бил с вас на екскурзията? Нали не е от пансионерите? Нито е служител.

— Не, тоест да…

— Защо го нямаше в нито един от списъците?

— Какво имате предвид? — попита все така обърканата Хелене.

— Трябваше да ни изпратите списък на всички пансионери и всички служители. Това момче не фигурира там.

— Якоб живееше при нас по-рано — бавно отвърна русокосата жена и отново се загледа в снимката. — Но оттогава минаха много години.

— Обаче е дошъл с вас на училищната екскурзия?

— Да, да, често ни посещава. Беше най-малкият пансионер, постъпвал някога при нас, и един от най-дългогодишните. Смятаме го за част от семейството. Често ни навестява, за щастие. Всички се радваме да го видим. Помага ни с компютрите и подобни работи, не срещу заплащане, не е назначен, но…

— С компютрите. Разбира от техника?

— Якоб ли? Да. — Хелене Ериксен се подсмихна. — Той е гений. Вундеркинд. Наистина е невероятно, като се има предвид какво е преживял.

— Как е фамилното му име? — поинтересува се Миа, като се опита да скрие нетърпението си от Хелене.

— На Якоб ли?

— Да.

— Марштранер.

— Якоб Марштранер — повтори Миа.

— Да — потвърди Хелене, отново в лек смут. — Нали не мислите, че…

71.

Имаше нещо красиво в светлините на път Е18. Мириам не знаеше точно защо, но винаги ги бе харесвала — вероятно детски спомен от задната седалка на старото семейно волво, на път към баба и дядо. Топлият жълт блясък на лампите. Съприкосновението на колелата с асфалта. Меките гласове отпред. Мама и татко. Как флиртуват един с друг на фона на радиото. Винаги се препираха закачливо — тя искаше джаз, той — класическа музика. Тогавашното усещане за защитеност един ден неочаквано си отиде, но сега се завърна и сякаш я сгря отвътре.

— Още кафе? — предложи Якоб и побутна кръглите очила на носа си.

— Имам още малко, стига засега.

Мириам отпи от металната чаша. Трябваше да останат будни, може би щеше да продължи цяла нощ.

— Взех два термоса.

Навън бе все така мразовито. Зимата почти бе настъпила. Макар да беше едва октомври. Но на Мириам вътрешно ѝ беше топло. Отпусна глава на облегалката и продължи да съзерцава светлинните. Детската наивност — умили се Мириам — колко невинно и прекрасно бе всичко! Пръстите на мама нежно галят косата на татко. Неговите усмивки. Вечността. Така е, когато си дете. Всеки миг трае вечно. Тя изпи до капка кафето в чашата и се усмихна, налягаше я дрямка, всяка лампа, покрай която минаваха, ѝ припомняше моменти от прелестните им странства. Напоследък често разсъждаваше над това. Как като малка нямаше търпение да порасне. Да се наложи. Да се отърве от правилата. Да бъде свободна. Сега обаче понякога ѝ се искаше да се върне обратно в детството. Да беше осъзнавала тогава колко е хубаво. Отново се усмихна и си наля кафе от термоса.

— Не е ли чудно? — обади се Якоб.

— Кое? — замига Мириам.

— Понякога човек обмисля всичко подробно, а впоследствие се оказва, че не е имало нужда.

Младежът с кръглите очила се извърна усмихнат към нея, но лицето му беше странно, почти размазано пред погледа на Мириам.

— Разбираш ли ме?

— Не съвсем — засмя се тя и отново отпи от кафето.

Трябваше да остане будна и с ясно съзнание. Възможно бе да продължи дълго, да останат цяла нощ, а на нея вече ѝ се приспиваше. Това не беше хубаво.

— Например кафето — подхвана Якоб. — Приготвил съм и кола, газирана вода, бутилирана вода… в случай че не искаш кафе.

Мириам не разбираше за какво говори той. Отново отпусна глава на облегалката и се загледа в светлините, които ѝ се струваха още по-жълти и топли, отколкото ги помнеше. Били Холидей. Нея мама искаше да слуша непрекъснато. Тя не преставаше да се усмихва на себе си. Наложи се да се концентрира, за да задържи чашата — щеше да се изплъзне от пръстите ѝ.

— Но ти веднага се съгласи на кафе, така че другото беше излишно — засмя се Якоб, после тръсна глава. — Можех да използвам това време за нещо друго.

Мириам го погледна сънено, ала лицето му вече не се виждаше.

— Кога… ще стигнем? — промърмори тя. — Кога е срещата ни… с другите?

Сякаш цяла вечност се мъчи да произнесе последното изречение.

— О, ще трябва да се оправят без нас.

— В какъв… смисъл?

Момчето с кръглите очила отново се извърна с неизменната си усмивка.

Но Мириам Мунк не го видя.

Вече спеше.