Совата

21.

Мъжът с бялата велосипедна каска не обичаше да излиза от къщата, но днес му се налагаше, защото хладилникът беше празен. Надяваше се покупките от последното ходене до магазина да му стигнат за по-дълго време — не помнеше точно кога бе напазарувал, но не беше много скоро. Впрочем не беше ли във вторник, или през април? Не, не беше през април, беше сигурен — април идва след март, а март мина отдавна. През март дойде боклукчийският камион да извози всичко, което бе изхвърлил в зеления контейнер до бараката. Не, не през април, вторник: във вторник идваха да приберат боклука — тогава се криеше в банята, така че знаеше. Не през март. Вторниците се криеше в банята, да не би да влязат в къщата и да искат да използват телефона или да отидат до тоалетната — защото веднъж го бяха направили. И боклукчията с ръкавиците опика ръба на тоалетната чиния и му се смя, задето носи колоездачна каска вкъщи. Оттогава се криеше в банята винаги когато идваха.

Всеки вторник. През март. Не, не само през март. През всички месеци. Октомври. Сега е октомври. Отгърна календара преди няколко дни. Да, точно така, помнеше добре. От септември на октомври. За септември имаше снимка на чайка. Чайката вече я няма, сега има лисица. Страшно хитра лисица с бяло връхче на опашката — намигна му, когато, седнал на кухненската маса, довършваше последната консерва риба тон. Тя го наведе на мисълта, че хладилникът е празен и макар изобщо да не му се иска, скоро пак ще трябва да подкара колелото до магазина и да се надява да не му се смеят както обикновено.

Скришом. Така му се надсмиват. Не когато е вътре, никога, дори понякога се правят на дружелюбни. Младата с дъвката и другата жена на касата любезничат, като им покаже списъка с продукти. Съпровождат го и му помагат да слага покупките в кошницата: сухар, скумрия в доматен сос и котлети — тогава не се смеят. Нито когато плаща, макар да не успява да извади от портфейла си сума, съответстваща на показанията на касовия апарат. Не, преструват се на вежливи и му помагат да преброи парите. После. Когато си тръгне от магазина, уж е подкарал колелото към къщи, но тайно надзърта иззад контейнера с празни бутилки или иззад автомобила с надпис „Магазин за хранителни стоки Хюрюмлане“ — тогава му се смеят, хилят се, удрят се по коленете заради неизменната му велосипедна каска. Пътят във всяка посока отнема двайсет и четири минути, ако не е хлъзгаво, а днес е, затова бе малко по-притеснен от обикновено, когато отключи колелото и го забута внимателно надолу към шосето.

Този път му отне почти трийсет и пет минути. Толкова се хлъзгаше. Беше октомври, септември бе минал, но на практика зимата беше настъпила. Сигурно вината е негова. През изминалата седмица мъжът с бялата каска си го помисли неведнъж — напълно възможно е вината за студа да е негова. Небето се затопля — беше чел за това — ледът на Северния и на Южния полюс ще се стопи, ако не сортираш правилно боклука. По принцип беше много стриктен: остатъците от храна — в контейнера за органични отпадъци; пластмасата — в този за пластмаса; никога не смесваше картон и хартия с остатъчния отпадък и старателно миеше както кутиите от мляко, така и консервите и чак след това ги изхвърляше, но преди няколко седмици се разболя. Болеше го главата и се унасяше в трескави сънища посред бял ден. Тогава просто забрави, хвърляше всичко в една и съща кофа, а когато осъзна грешката си, вече беше твърде късно. Четири дни не яде нищо с надеждата така да изкупи провинението си, но започна да му се вие свят и се наложи все пак да хапне. Когато се събуди на следващата сутрин, дворът бе покрит със слана, оттогава се потеше много под мишниците и се криеше зад завесите в кухнята, забележеше ли светлини надолу по пътя — страхуваше се да не са разбрали какво е сторил. Да не го отведат. Слава богу, никоя кола не отби към къщата. Обикновено не отбиваха. По правило не идваше никой. Само боклукчийският камион, във вторник, когато се криеше в банята, иначе постоянно си стоеше сам в малката бяла къща.

Мъжът с бялата каска прихвана предното колело на велосипеда към стойката с помощта на катинар, а задното овърза с веригата, която носеше в раницата си. Отне му няколко минути да се увери, че и двете колела са здраво закрепени, и едва тогава пое по дългия път към входа. Никога не влизаше направо, не, веднъж опита — стана много лошо — беше се отнесъл и просто отвори вратата и се вмъкна в магазина и не, не мина добре. Вътре имаше вълци, огромни, сиви вълци с големи очи и грамадни муцуни. Толкова се уплаши, че събори стойката за слънчеви очила, и излизайки, налетя на вратата. После дойде линейката и отново му се присмиваха — всички сестри и лекари, които му зашиха лицето с игла и конец. Вследствие на тази несполука научи, че е най-добре да бъде предпазлив. Затова винаги вървеше, описвайки малка дъга, свиваше покрай стъклените врати, та да надникне вътре, после рязко се отклоняваше към рекламните плакати, защото там можеш да се престориш, че разглеждаш промоциите за деня, без да ставаш за смях. Наденички за грил по 19,90. Три пакета пелени на цената на два. Днес нямаше вълци. Мъжът с бялата каска си отдъхна облекчен, но за всеки случай изчака няколко минути и надзърна вътре още няколко пъти, за да е сигурен, преди да събере смелост и да направи последните тежки крачки до входа.

Посрещна го звънче, както винаги, но вече беше подготвен и не се уплаши. Взе кошница от поставката и огледа помещението. За щастие беше празно, нямаше нито вълци, нито оголени зъби, само младото момиче с дъвката седеше на касата, скрито зад някакво списание. Мъжът с бялата каска извади от джоба си списъка на необходимите му продукти и се запромъква възможно най-бързо между лавиците. Мляко. Да. Яйца. Готово. Филе от сьомга. Ето го. Вече се чувстваше по-добре, не се затрудни да сложи в кошницата нещата от списъка, никое от тях не се възпротиви, както ставаше понякога. Банани. Да. Картофи. Да. Пиле. Да. Идваше му да се усмихне — днес имаш късмет, виждаш ли колко добре мина? Обичаше пиле, но то невинаги влизаше в кошницата, понякога му се налагаше да яде само картофи, днес обаче изобщо не му създаваше мъчнотии. Пилето днес се даваше, с удоволствие влезе в кошницата, напълно доброволно скочи от хладилната витрина и доволно се отпусна между морковите и картофеното пюре.

Момичето остави списанието и направи голямо розово балонче, не го гледаше тъпо, всъщност се поусмихна. Мъжът с бялата каска усети как сърцето му заби по-силно под подплатеното яке, когато започна да нарежда покупките на лентата. Беше се досетила. Че днес е неговият ден. Че не той е виновен за времето.

— Торбичка? — попита момичето, след като маркира всички продукти на касата.

— Не, благодаря — щастливо се усмихна мъжът с бялата каска и тъкмо посегна да прибере покупките в раницата си, когато не щеш ли, ги видя.

На поставката пред касата.

Вестниците.

О, не.

— С карта ли ще платите, или в брой?

Вцепенен, мъжът с бялата каска не можеше да помръдне.

И на двете заглавни страници.

Снимката.

Откъде ги…?

— Извинете, как искате да платите?

— Моля?

— С карта или в брой? — повтори момичето и го погледна.

— Пилето дойде доброволно — промърмори той, без да откъсва очи от вестниците пред него.

— Какво имате предвид? — попита момичето.

— Пилето — натърти мъжът.

— Да? — изрече неуверено тя.

— Дойде доброволно. Невинаги прави така.

— А, добре — кимна девойката на касата. — Но с карта ли желаете да платите, или в брой?

— Не, имам раница.

— Раница ли?

— Не ми трябва торбичка.

— Аха… добре… но… как ще платите покупките?

— Не съм виновен.

— За какво говорите?

— Не аз убих котката.

— Котката ли?

Очите на момичето с дъвката се промениха.

— Нито пък кучето.

— Кучето? Но как… с карта ли ще платите, или…?

Ето, че се появи вълк. Дебел вълк с очила. От една врата в дъното на магазина. Вълкът се приближаваше все повече, а единственото желание на мъжа с бялата каска бе да избяга от магазина, само че краката му не го слушаха, бяха залепнали за бетона.

Затвори очи и си запуши ушите с пръсти: днес е вторник и е най-разумно да се скрие в банята, особено през март, защото тогава идва боклукчийската кола, не, не през март, през октомври — така каза лисицата.

Мъжът с бялата каска отвори очи — не беше вълк. Беше любезният човек. Любезният човек с брадата, собственикът на магазина.

— Пилето влезе доброволно в кошницата — съобщи мъжът с бялата каска, когато любезният човек с брадата погледна момичето на касата, което само сви рамене.

— Проблем с плащането ли има?

Момичето с дъвката почука с пръст върху слепоочието си и поклати глава, но любезният човек с брадата я изгледа строго и тя веднага си дръпна пръста.

— Хайде да приберем нещата ти, Джим — подкани го любезният собственик и му помогна покупките да влязат в раницата.

— Не съм убил кучето — боязливо промълви мъжът с бялата каска.

— Сигурен съм, че не си — увери го любезният мъж с брадата, съпроводи го до вратите, а те се отвориха леко, почти от само себе си.

— Не мисли за парите днес, Джим, ще платиш друг път, става ли?

Любезният човек му се усмихна и не се изсмя гръмогласно, показвайки зъбите си, въпреки че той с мъка отключи катинара на колелото си.

— Знаеш, че с удоволствие бих ти донесъл покупките вкъщи, нали? Само се обади и идваме.

— Много е важно да се справяш сам.

— Разбира се. А ти се справяш чудесно, Джим. Но ако има нещо, просто звънни. Съгласен ли си?

— Връхчето на опашката на лисицата е бяло, затова е октомври — обясни мъжът с бялата велосипедна каска, завъртя бързо педалите и подкара колелото към къщи, като този път постави нов рекорд — под двайсет и две минути, макар че беше много, много хлъзгаво, особено по средата на пътя.

22.

Къри се събуди от писукащ звук някъде в далечината и се пресегна към будилника на нощното шкафче, за да го прекрати. Пръстите му напипаха копчето отгоре и писукането секна. Той потъна отново в сън; усмихнат, придърпа завивката и се претърколи към Сюнива, за да усети топлината на тялото ѝ. Обичаше да лежи така. Този момент, тези няколко кратки минути, когато се преструваха, че не се налага никой от тях да става за работа. Когато изключваха будилника, уж никъде не трябва да ходят, свободни са и решават сами: ще правят каквото си искат — без принуда, без началници, само те двамата под завивките. Меката ѝ топла кожа се опираше до неговата, когато мушваше нос в ямката на врата му и си сгушваше в него, сякаш в очакване той да се грижи за нея. Къри я придърпа по-близо до себе си. Осъзна го още щом я видя: искаше я: жената с дългата червена коса и прелестна усмивка, която винаги купуваше кафе от същото място като него, всяка сутрин, той на път за полицейската академия, а тя — за работата си като медицинска сестра. Един ден събра смелост да я покани на кино и за голяма негова изненада тя се съгласи.

Къри отвори очи и погледът му се плъзна по купчина кашони върху гол балатум в апартамент, който категорично не беше неговият, и тогава действителността бавно се завърна. Беше заспал с дрехите на тънък дюшек, не вкъщи, не, със сигурност не се намираше вкъщи — тя бе сменила бравата, именно това направи, за да не може да си отваря вече със своя ключ. Писукането не преставаше. Объркан, Къри се надигна бавно от тънкия дюшек и полузаспал последва звука в коридора и право срещу лицето на мъж, застанал пред вратата на жилището на Миа.

— Миа Крюгер? — попита мъжът с рядка брада и погледна листа в ръката си.

— На нея ли приличам? — промърмори Къри, още беше пиян.

Два дни пиянство. След като му бе заявила, че не желае повече. Сюнива.

— Ъъъ, не. — Мъжът се огледа, очевидно изненадан от гледката, на която се бе натъкнал.

Майната ти, Йон. И този път съм сериозна, дявол да го вземе. Писна ми, мамка му. Всички пари? Всичките ни пари? Знаеш ли колко много работих? Даваш ли си сметка?

— Според вас приличам ли на Миа Крюгер?

Къри усещаше собствената си миризма, но се надяваше непознатият отвън да не я долови. Две денонощия запой в едни и същи дрехи, без да ходи на работа, изобщо не му пукаше.

— Мога да дойда по-късно. — Мъжът в работни дрехи изглеждаше почти разстроен. — Но в мазето има плесен…

— Какво? — Къри едва стоеше прав, тесният коридор се полюшваше под краката му. — И това е последният апартамент… — продължи нисичкият човек на вратата. — Жилищният съвет…

— Окей. — Къри сграбчи една закачалка, понеже подът заигра още по-бързо под краката му.

След няколко минути се намираше пред стадион „Бишлет“ с обувки и връхна дреха. Даде ключа от апартамента на мъжа в работни дрехи, помоли го само да го пусне в пощенската кутия. Прерови джобовете на якето си и намери кутийката тютюн, натъпка една доза под горната си устна, като междувременно махна на свободно такси, пъплещо по улица „Бишлетгата“ край стадиона.

В асансьора беше тясно. Беше го вземал милион пъти, но днес бе различен — наподобяваше херметично затворена кутия. Зарадва се, когато вратите най-сетне се отвориха и го пуснаха да се измъкне.

— Ехо?

Предпазливо, с несигурна крачка, Къри влезе в работното помещение, но там цареше пълна тишина. Отиде в стаята за почивка, взе чаша от кафе машината, долепи я до устните си, отпи от киселото кафе и с несигурна крачка се отправи към заседателната зала.

— Здрасти! Все пак дойде.

В коридора ненадейно насреща му изникна Юлва.

— Какво искаш да кажеш с „все пак“? — усмихна се Къри и като отпи отново от кафето, се опита да изглежда трезвен, което явно му се удаде.

— Миа каза, че си болен и няма дойдеш. Това имах предвид. — Юлва закрачи пред него по коридора.

— Да, малко. Грип — прокашля се Къри. — Но не се въздържах да не дойда, не ми се лежеше вкъщи. Как върви тук, има ли нещо ново?

Той последва Юлва до кабинета ѝ, наблюдаваше я как набира нещо на клавиатурата, но внимаваше да стои на достатъчно разстояние, та да не усети тя каква миризма излъчва тялото му.

По дяволите.

Извади си телефона от джоба да провери дали няма повиквания, но нямаше нищо: гробна тишина, нито дума от Сюнива, макар да ѝ бе звънял милион пъти и оставил също толкова съобщения.

— Анете беше на пресконференция тази сутрин в девет, а Мунк проведе общо съвещание в десет. Миа осведоми ли те за всичко, или аз да те информирам?

Юлва се усмихна, оправи си очилата и отиде на компютъра до прозореца, където написа нещо.

— Не, не. — Къри отпи от кафето. — Напълно осведомен съм, естествено, но къде са всички?

— Искаш ли да ти преразкажа накратко срещата от сутринта. Макар че си в течение на всичко, разбира се.

Къри се усмихна и ѝ кимна в отговор. Тази, новата, не беше толкова лоша все пак. Въпреки че се облича като момче и не му е съвсем по вкуса. Последва я в залата за съвещания.

— Какво знаеш? — Юлва посочи голямата дъска до прозореца. — Разбра ли за Анерш Финста?

— Какво? — не схвана Къри.

Юлва се почеса по главата и се обърна към него.

— Да започна ли отначало?

— Ъъъ, да, благодаря. — Той си придърпа стол.

— Какво знаеш?

— Голо момиче, удушено в гората, с цвете в устата.

— Камила Грийн — уточни Юлва.

— Идентифицирали сме я?

— Да — продължи момичето, слава богу, без да го кара да се чувства като идиот, задето не е разбрал. — Камила Грийн, седемнайсетгодишна, настанена в нещо от рода на halfway home6, рехабилитационен център за млади хора, била е лишена от родителски грижи. Всички подробности ли искаш, или…?

— Не, не, разкажи накратко — усмихна се Къри.

— Добре. — Юлва отново се обърна към дъската. — Значи — Камила Грийн. От този център, „Хюрюмлански разсадник“, подали сигнал за изчезването ѝ, но после го анулирали, защото получили съобщение, че е добре и да не я търсят.

— Какво съобщение? — полюбопитства Къри, полицаят у него се пробуждаше.

— Есемес. — Момичето свали един лист от дъската и го остави пред него.

— Това телефонните контакти ли са? — попита Къри.

— Да — кимна Юлва. — Габриел го получи вчера от „Теленур“. Странното или по-точно това, което Мунк, Ким и Миа дълго обсъждаха днес е, че съобщението е изпратено от разсадника.

— Как така? — учуди се Къри.

— Габриел разбира от тези неща, но… да, обясни, че… как се казва… мобилна клетка?

— Да?

— Камила изчезнала и те подали сигнал — разясни Юлва. — Но после получили от нея съобщение, че е добре, да не я търсят.

— И съобщението е изпратено от това място — Хюрюмлански разсадник?

— Мда — кимна Юлва. — Според тази мобилна клетка.

Той стана и пристъпи към дъската с всички снимки.

— И какво? Спомена някакво име, имаме ли вече заподозрян?

— Анерш Финста. — Юлва посочи с пръст черно-бяла фотография на мъж на средна възраст с каска за езда пред постройка, наподобяваща конюшня.

— Кой е той?

— Татуировката — припомни Юлва.

— Каква татуировка? — Сега Къри се почувства малко глупаво.

Двудневен запой, по чаша във всяка ръка, самосъжаление — съвсем банални неща, а в това време престъпник бродеше на свобода и разследването вече беше напреднало, а той не бе допринесъл с нищо.

— AF — виждаш ли?

— Да. — Къри последва с поглед пръста ѝ върху снимката.

— И глава на кон.

— Да.

— Анерш Финста. Камила много е обичала коне. Този Финста има център за езда недалеч от разсадника, където е живяла.

— И? — попита Къри.

— В архива ни пише: „На шейсет и шест години. Обвинен в сексуално посегателство. Накарал две момичета от центъра по езда да се съблекат до кръста и ги снимал с един от конете. Момичетата били на дванайсет и четиринайсет години.“

— Дяволска работа…

— Така е — кимна Юлва.

— И? Какво е станало?

— Обвинението не довело до нищо. Добър адвокат, несъстоятелни доказателства, знам ли, но във всеки случай засега сме се фокусирали върху него. Камила е членувала в клуба му по езда. И доколкото разбрах, била много талантлива. Готвела се е да влезе в младежкия национален отбор.

— Нашата жертва?

Юлва потвърди.

— В момента Миа е там, останалите са в Хюрюмланския разсадник.

— Има ли някакви коли в гаража? — попита Къри.

— В смисъл?

— Всички служебни автомобили ли взеха?

— Ами нямам представа. — Юлва го поведе през коридора. — Да отбележа ли, че си на работа, или предпочиташ да се водиш болен?

— Мислех, че от „Грьонлан“ се занимават с тези неща.

— Нищо подобно! — въздъхна Юлва. — Така е, като си нов в екипа, нали?

— Говори с Анете — смигна Къри, намери свободен ключ в шкафчето, остави празната чаша в кухнята и слезе с асансьора в гаража.

23.

Бързо пропуснаха Мунк да мине покрай огражденията на отклонението към Хюрюмланския разсадник и когато го посрещна порой от светкавици, много се зарадва, че бе изпратила Миа в центъра по езда.

Поклати глава и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, подкарвайки по алеята към разсадника. Рано тази сутрин му се бе обадила Хелене Ериксен и не преувеличаваше. Репортери бяха превзели мястото: като ято скакалци са, нахлуват навсякъде. Момичетата са уплашени, какво да правим?

Мунк паркира пред главната постройка, слезе от черното ауди и се усмихна. Хелене Ериксен започваше да му допада. Скакалци. Сякаш репликата беше негова.

Запали цигара, а в това време Ким Колсьо се приближи към стълбите пред голямата бяла сграда.

— Цирк. — Ким посочи с глава дъното на алеята.

— Ситуацията е под контрол — увери го Мунк. — Как е положението тук?

— Добре. — Ким се поогледа. — Разполагаме с две класни стаи и офис. Малко е допотопно, но работим. Грьонли очевидно е доволен, че е излязъл от участъка, Двойния Йенсен е тук, съставих списъка, както поиска, та двамата да се заемем с най-важното.

Мунк бе помолил управлението в „Грьонлан“ за подкрепление и Микелсон преразпредели към тях екип от Крипос, националната служба за борба с организирана и друга тежка престъпност — Йенсен и Йенсен, известни като Двойния Йенсен. Мунк едва ли щеше да избере точно тях, но както и да е, имаха нужда от още хора.

— Къри пътува насам, ще го сложим при тях — измърмори главният следовател и пое дълбоко цигарен дим, за да скрие от Ким силното си раздразнение.

— Така ли? Миа не спомена ли, че е болен?

— Очевидно е оздравял.

— Чудесно. — Ким изкачи стълбите и влезе в импровизираната стая за разпити, последван от възпълния си шеф.

— Кого ще изслушаме първо? — попита Мунк, след като си свали палтото и разтърка ръце, за да ги стопли.

Навън още беше студено. Мунк си спомни за Миа. Той изобщо не обичаше студа и мрака, но на младата му колежка ѝ беше много по-зле. Мракът обземаше ума ѝ и не я оставяше до пролетта. Отърси се от тази мисъл и прочете първото име от списъка, който Ким сложи пред него.

— Бенедикте Рийс? — Мунк погледна въпросително колегата си. — Разбрахме се първо да разпитаме този Паулус.

Ким сви рамене.

— Грьонли го пое.

— И защо?

— Той настоя.

— Момчето? Паулус? Защо?

— Когато дойдохме, стоеше насред двора — отвърна Ким. — Май не беше спал много. „Мислите, че съм аз, защото съм такъв, какъвто съм. Моля ви, разпитайте първо мен.“

— Виж ти!

— Затова остави на Лудвиг да го поеме. Да успокоим душичката на момчето.

— „Защото съм такъв, какъвто съм“. Какво ли иска да каже с това? — почуди се Мунк.

— Вероятно предполага, че сме видели досието му — отбеляза Ким.

— Не бяха ли само дреболии? — попита главният инспектор.

— Да, да. Притежание на малко количество хашиш, взлом в магазин, вкарал открадната кола в канавката — всичко на по-ранна възраст. Нищо чудно да е извършил и неща, за които не знаем. Във всеки случай, както сам разбираш, има угризения на съвестта, затова Грьонли го разпитва. Още е вътре.

— Добре. — Мунк прелисти книжата пред себе си. — А коя е тази Бенедикте Рийс?

— Последно тя е видяла Камила Грийн жива. Сигурно ще ни довери нещо важно. Хелене Ериксен се опитала да го изкопчи от нея, но тя отказва да си отвори устата, преди да ѝ позволят да говори с полицията.

— Виж ти! — Мунк вдигна вежди. — Хубаво, нека влезе.

24.

Миа сви към двора. Анерш Финста вече чакаше на стълбите. Център по езда „Хюрюм“. Отвън много напомняше разсадника, който вчера посетиха с Мунк. Дълга алея с величествени брези, заобиколена от заскрежени поля, водеше към видимо добре поддържаната база: прекрасна, масивна бяла сграда, покрит с чакъл двор, изключително красива постройка от червени тухли, вероятно оборът. Миа Крюгер слезе от колата и я обзе приятно чувство. Не се виждаше открито море, не това беше причината, но все пак мястото ѝ напомняше остров Хитра. Тук цареше покой.

Прекрасен, очевидно поддържан с любов център по езда сред омиротворена и красива природа.

— Здравейте! — поздрави мъжът на стълбите и се спусна да я посрещне. — Анерш Финста.

— Миа Крюгер. — Миа пое студената му ръка, явно дълго бе стоял навън.

Мъжът на средна възраст срещу нея се усмихна.

— Да, знам коя сте. При други обстоятелства бих казал, че посещението ви е чест за мен.

— Наистина ли? — любезно отговори Миа и се опита да разбере дали това не е опит да я обезоръжи, да я предразположи, но не забеляза нищо такова. На пръв поглед Финста приличаше на владението си — грижовен към външния си вид, без това по някакъв начин да изглежда преднамерено.

— Каква трагедия! — възкликна той, след като я въведе в помещение, служещо за дневна, както се стори на Миа.

Посочи ѝ стол и се усмихна колебливо.

— Да ви предложа ли нещо, или…

— Или направо да преминем към въпроса? — отвърна на усмивката му тя и окачи коженото си яке на стола.

— Да — кимна Финста, сякаш бе очаквал и се бе надявал на този отговор.

Издърпа стола срещу нейния, седна и за момент сведе поглед към бялата покривка, после някак си събра смелост, без Миа да е отронила и дума.

— Ясно ми е, естествено. — Той нерешително вдигна очи към нея.

— Какво ви е ясно? — попита Миа.

— Подозирате мен.

— Кой го е казал?

— Не мислите ли, че съм аз? — изненада се Финста, леко облекчен.

Миа изпита съжаление към възпитания, спретнат мъж, седнал срещу нея. Имаше тъмни кръгове под очите и нервно потропваше по масата. Очевидно събитията от последните дни го бяха засегнали тежко.

— Точно в момента не мислим нищо, всички хипотези са възможни — обясни Миа. — Но, вие, разбира се, сте познавали Камила. Тя е била ученичка тук…

— О, не — възрази Анерш Финста.

— Как така не?

— Не бих я нарекъл ученичка.

— Какво искате да кажете?

— Камила беше…

Финста се облегна на стола, сякаш се мъчеше да намери точните думи.

— Беше какво?

— Необикновена — изрече накрая той. — Не беше ничия ученичка, да го формулираме така.

— В какъв смисъл?

— Не беше възможно да кажеш на Камила какво да прави. Беше изключително своенравна, имаше силна воля.

Слаба усмивка озари лицето на Финста. Погледът му се зарея, все едно я виждаше някъде в далечината.

— Значи, не е била ваша ученичка в центъра по езда?

— Моля? О, беше, по документи, но не можеше да ѝ наредиш какво да прави. Чудесно момиче. Не ще и дума. Разбрах го още първия път, когато Хелене я доведе. Случвало ли ви се е? Срещали ли сте хора… малко по-обаятелни от останалите, с някакво…

Финста не намираше точния израз и се взираше в бялата покривка.

— Обичахте ли я? — попита Миа.

— Моля? Да, всички обичаха Камила.

— Вие също.

— О, да.

— Много ли я обичахте?

— О, да — повтори Финста, но изведнъж се осъзна и разбра накъде бие Миа.

— О, не, не, не по този начин…

Спретнатият мъж млъкна, сякаш изчакваше следващия въпрос.

— Септември 2011 г. — започна Миа.

— Да.

— Знаете за какво говоря.

— Разбира се. — Финста все още не я поглеждаше.

— Две ваши ученички на 12 и 14 години…

— Знам.

— Снимки на момичета, голи до кръста, на фона на кон.

— Не се гордея с това — позапъна се той.

— Но сте го направили? — попита Миа.

— Човешко е. Всеки може да сгреши, нали?

Вдигна очи към нея и Миа усети как симпатията ѝ към този човек се превръща в отвращение.

— Да сгреши? Значи според вас не е нередно да се снимат малки момичета голи. Това ли казвате?

— Какво? — изненада се Финста.

— Отишли сте в обора. Взели сте фотоапарат. Възползвали сте се от властта, която имате над невинни деца, за да ги накарате да ви позират без дрехи, и трябва някак да ви бъде простено? Това ли се опитвате да кажете?

За пръв път Миа усети как алкохолът от предишната вечер размътва ума ѝ. Проклетият Къри. Държа я будна до късно през нощта. Сюнива. Хазарт. Не му беше за първи път и със сигурност нямаше да е за последен. Най-накрая го накара да си легне, но не успя да го събуди, когато часовникът иззвъня. Сега я връхлетя. Неусетно. Стана раздразнителна и сърдита, поведението ѝ не бе достатъчно професионално.

— Вие сте педофил и се оправдавате — така ли да го разбирам?

— Какво? — изуми се Финста.

— Чухте ме.

— Как така? Не. Това не е вярно.

— Такава информация имаме за вас — отвърна късо Миа.

— Боже господи! Не разполагате ли с всички документи?

Мунк не беше предал на Миа всички подробности, но тя не каза нищо.

— Снимали сте две голи момичета с кон. С това разполагаме.

— Не, не, не — отрече Финста. — Нима нямате всички детайли от онзи идиотски процес? Би трябвало да ги имате.

Беше взела и хапчета. За да заспи. Седя цяла нощ с Къри. Оставаха три часа до съвещанието. Изпи нещо в банята и изпадна в несвяст, без да помни как е положила глава на възглавницата.

— С какво не се гордеете? — Миа се прокашля и се стегна.

— За какво говорите? — Финста изглеждаше напълно отчаян.

— Казахте, че не се гордеете с това, което сте направили — припомни му Миа.

— Естествено. Изневерих ѝ.

— На кого?

— На бившата ми съпруга — той я погледна озадачен. — Не го ли пише във вашите архиви?

Миа си прочисти гърлото, ядосана на Мунк. Изпратил я беше тук, без да я запознае с подробностите по делото срещу човек, очевидно извънредно честен и порядъчен.

— Пише го — излъга Миа, — но бях длъжна да попитам.

— Така ми отмъсти.

— Аха.

— Разбра за всичко. Искаше да си отмъсти, задето ѝ изневерих. После си призна. Прекратиха делото.

— Да, да, уведомени сме, но трябваше да попитам.

— Да, разбира се — съгласи се Финста.

— Съжалявам — искрено се извини Миа.

— Ами да. — Сега спретнатият мъж се поусмихна. — Но вече се разкайвам. Не постъпих добре. Не съм такъв, но…

— Не е моя работа. — Миа се постара да му отправи най-милия поглед, на който бе способна.

Главоболието ѝ се разрази с пълна сила. Глупавият Мунк. И проклетият Къри.

— Каква трагедия! — Анерш Финста сведе очи към ръцете си. — Беше толкова необикновена. Просто беше такава. Да…

— Често ли идваше тук?

— Камила ли? Да, понякога почти всяка вечер. Беше едно от малкото момичета със собствено шкафче. Казах ли, че беше изключително талантлива? Когато дойде първия път, на практика не се беше качвала на кон. Помня…

— Шкафче ли? — прекъсна го Миа.

— Да — кимна той. — Някои от най-запалените момичета имат шкафче. Държат си всичко тук, така е най-удобно.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Той стана, поведе я извън сградата и ѝ показа пътя до обора.

25.

Тази мисъл често спохождаше Исабела Юнг, но татко все казваше да не съди прибързано и тя се опитваше да следва съвета му, да не оставя първото впечатление от някого да бъде решаващо. Сега обаче бе убедена в правотата си: не понасяше физиономията на Бенедикте Рийс.

Бяха се събрали в стаята с телевизора и чакаха да ги извикат един по един да разговарят с полицията и естествено, Бенедикте Рийс влезе първа. Настоя да бъде първа, защото познавала най-добре Камила, била ѝ най-близката приятелка и последно тя я видяла жива — Исабела Юнг беше убедена, че това са измишльотини, защото Бенедикте Рийс нямаше други близки освен самата себе си. Исабела не беше срещала толкова самовлюбен човек, най-добрата ѝ приятелка навярно бе собственото ѝ отражение в огледалото и точно в момента ѝ идваше да каже на тази кучка да си затвори човката, но от уважение към другите в стаята се въздържа. Последните дни бяха сериозно изпитание за всички. Исабела Юнг беше корава, цял живот се оправяше сама, но някои други не приемаха така леко, че идиличното местенце се бе превърнало в змийско гнездо. Навсякъде сновяха полицаи. И всички тези журналисти. Преди да сложат ограждения, се стичаха отвсякъде и няколко момичетата стигнаха до нервен срив. Слава богу, лека-полека униформените изчезнаха и останаха само цивилни следователи. Ежедневието беше нарушено. Всичко се бе преобърнало с главата надолу. В класните стаи отекваха въпроси, но не за административните области на Норвегия или за глаголите в английския език, а за Камила Грийн. Както стана ясно, Бенедикте Рийс влезе първа и сега, току-що излязла, се пъчеше в тясната стаичка с телевизора.

— Казах им го, както си беше — разправяше тя, — Камила и аз бяхме гъсти, всичко си деляхме и ако аз не знам, значи никой не знае. Схващате ли?

— Какво да знае? — попита тихо Сесилие.

Изплашеното дребно момиченце от Берген се беше свило в ъгъла на дивана с възглавница в скута, сякаш имаше нужда да се скрие, да се вкопчи в нещо.

— Добър ден! Никой не знае какво се е случило, по дяволите. Тъпа ли си, или какво?

Бенедикте Рийс допря показалец до слепоочието си, а Исабела вече едва се сдържаше.

— И ти какво им каза? — Обади се Венке.

Исабела не я познаваше добре. Къса тъмна коса, множество татуировки, от Осло, по-печена от нейните приятелки. Според слуховете била гадже на някакъв рокер от „Бандидос“ и я хванали в опит да внесе хероин в детска количка на кораб от Дания, но ако Исабела бе научила нещо тук, то беше да не вярва на слухове. Имаше чувството, че всички в дома се опитват да се направят на по-печени, отколкото бяха, с изключение на Сюне и Сесилие, момичетата, с които тя дружеше най-много.

Сова?

Случиха се толкова много неща и така бързо, че почти забрави бележката на вратата на стаята ѝ. Бялата лилия.

Харесвам те.

Рисунката отдолу.

Сърцето ѝ подскочи, когато я видя. Таен обожател. Харесваше я, именно нея. Можеше ли да е…? Дали бе от този, от когото мислеше, че е?

Непоносимата физиономия на Бенедикте Рийс, оказала се по неизвестна причина съвсем близо до нея, я откъсна от мислите ѝ.

— И ти няма да кажеш нищо, нали?

Бенедикте я сочеше с пръст и кой знае защо всички момичета бяха обърнали поглед към нея.

— Какво? — не разбра Исабела.

— Господи, глуха ли си? — въздъхна Бенедикте:

— Не — спокойно отговори Исабела и отново устоя на изкушението да стане и да зашлеви този дразнещ индивид в лицето.

— Казах, че никой от нас не бива да я издава, трябва да си го обещаем, по дяволите, не е ли така?

Огледа се и получи одобрението на присъстващите. Дори уплашената до смърт Сесилие кимна леко зад възглавничката.

— Какво да не издаваме? — отново попита Исабела.

— Че се измъкваше и ходеше в гората — въздъхна и Венке, седнала на прозореца със запалена цигара, макар всички да знаеха, че пушенето тук е строго забранено.

— През нощта — уточни София.

— Не знаех — каза Исабела.

— Понеже отскоро си тук. И само за твое сведение — не си въобразявай, че Паулус те харесва, само защото ти помага с орхидеите. Паулус помага на всички с орхидеите, нали?

Бенедикте се изсмя гръмогласно, последвана от Венке и София.

— Аз със сигурност обещавам да не казвам нищо — прошепна Сесилие, притиснала възглавницата почти до лицето си.

— Добре — кимна Бенедикте.

— Защо да не издавам нищо? — Исабела усети как у нея се надига негодувание.

— Защото аз казвам така. — Бенедикте пъхна показалец в лицето ѝ.

— Ще правя каквото си поискам, по дяволите! — изправи се Исабела Юнг.

— Няма или ще…

Вратата се отвори и предотврати избухването на Бенедикте. В стаята влезе Хелене.

Светлокосата директорка изглеждаше изтощена. При нормални обстоятелства щеше да смъмри Венке, задето седи на прозореца с цигара в уста, но не и днес.

— Исабела? — повика я Хелене Ериксен със слаб глас.

— Да? — отзова се момичето, обръщайки се към нея.

— Твой ред е. Искат да говорят с теб.

26.

На Миа Крюгер наистина ѝ се щеше да е спала повече, да не е прекарала цялата нощ в утешаване на Къри, тогава сигурно щеше да е по-силна, да подходи по-разумно. Защото щом Анерш Финста отвори вратата на обора, тя изведнъж пак стана на шестнайсет.

Мястото ѝ напомняше за Сигри.

Миа застана на прага, неспособна да помръдне крака.

— Ключовете от шкафчето, разбира се. Съжалявам — извини се собственикът на центъра по езда.

— Няма проблем — усмихна се Миа.

— Почакайте тук, веднага се връщам.

— Не бързам. — Миа отстъпи на няколко крачки от вратата, а Финста се завтече обратно през двора.

Два пъти в седмицата. На задната седалка на татковото волво. Център по езда близо до Хортен. Гледаха я, цялото семейство, а Сигри се усмихваше върху черния кон, косата ѝ се вееше под каската. Сигри обожаваше ездата. Гледката и миризмите възродиха спомени и кой знае защо на Миа ѝ се догади.

Защо бе толкова…?

Изведнъж усети, че вече не издържа. Закрета покрай стената, едва успя да заобиколи ъгъла и избълва. Повърна. Съдържанието на стомаха ѝ не беше много, но искаше да излезе. Миа се превиваше и се бореше за въздух.

Какво става с нея, по дяволите?

Причерня ѝ пред очите. Скоро не беше яла почти нищо. Само пи. Яде хапчета. Не се грижеше за себе си.

— Тук ли сте?

Миа успя да се съвземе достатъчно, за да си придаде усмихнато изражение и да се върне зад ъгъла.

— Ето ви! — спретнатият мъж протегна ръка с връзка ключове. — Имам…

— Бих искала само да използвам тоалетната за момент — процеди Миа през стиснатите си устни.

— Разбира се — кимна ѝ Финста, — веднага вдясно след входната врата. — Елате, ще ви покажа.

— Не се безпокойте, ще я намеря. — Миа прекоси двора възможно най-бързо, заключи се в малката баня и коленичила пред ниската тоалетна чиния, се опитваше да си поеме дъх.

Мамка му.

С мъка успя да се надигне, изплакна си устата и лицето на мивката и се загледа в отражението си в огледалото. Беше мъртвешки бледа — същински призрак. Миа Крюгер рядко се плашеше, но сега усети как у нея се прокрадва страх. Тялото ѝ бе реагирало. Мощно. Само при спомена за Сигри в обора. Сигри на гърба на прекрасното конче.

Трябва да поговорим за Сигри, не мислиш ли?

Навярно все пак беше прав. Психологът. Беше ѝ изпратил съобщение. Пропуснахте последния сеанс, да назнача ли нов? Тя обаче не отговори. Защо да отговаря? Върнала се бе на работа. Затова беше там. Не да излага живота си на показ. Миа остана пред огледалото, докато не се почувства отново нормално. Изглежда е добре все пак да го направи. Да се разкрие. Цялата печал. Цялата горест. Мъката. По мама, по татко, по баба. По Сигри. В аптечката до мивката намери шише „Вадемекум“ и си изплакна старателно устата. Не, за бога. Отново се погледна в огледалото и поклати глава.

Няма да оголва душата си пред някакъв психолог, дявол да го вземе.

Отново си изплакна лицето.

Естествено, че няма.

То се знае.

Това е само случайност. Недостатъчно сън. Прекалено много напрежение. Разследването и отгоре на това проклетият Къри. Няма нищо общо с психиката ѝ. Всичко е под контрол. Миа кимна на отражението си.

Пълен контрол.

Остана няколко минути пред огледалото, докато си възвърна цвета, и за пореден път прекоси площадката.

— Всичко наред ли е? — попита Анерш Финста и я погледна загрижено.

— Моля? — Миа го последва в обора. — Да, разбира се. Това ли е нейното шкафче?

Отново беше полицайка.

— Да — отвърна мъжът. — Да го отворя ли?

— Няма смисъл да го гледаме отвън, нали? — смигна му тя.

Той се засмя. Подрънка с връзката ключове, докато намери нужния, а в това време Миа си извади латексовите ръкавици от вътрешния джоб на якето.

— Да го отворя ли? — попита Финста, след като отключи шкафчето.

Очевидно беше любопитен какво съдържа.

— Ще ви извикам, ако имам въпроси — усмихна се Миа и го изчака да излезе от обора, преди да отвори вратичката.

Червено яке за езда. Чифт черни ботуши до коляното. Бежов панталон на закачалка. От вътрешната страна на вратата на шкафчето беше залепено листче. Малка ръкописна бележка.

Харесвам те.

Отдолу имаше рисунка.

Птица.

Знаеше го подсъзнателно, но не бе намерила време да го обмисли, защото Къри ненадейно се беше стоварил в „Лори“ — казаното от Мунк снощи. Пера на местопрестъплението.

Пера от сова.

Миа си извади телефона от якето и набра номера на Мунк. Не ѝ вдигна, затова набързо написа съобщение. Обади ми се, веднага.

Харесвам те.

Рисунка.

Птица.

Сова.

Миа откри един бонбон в джоба на коженото си яке и остана усмихната пред шкафа.

27.

Не би следвало да е изненадан, но все пак го порази — светлината в небето сякаш отказваше да пробие, дори по пладне. Холгер Мунк запали цигара и продължи да наблюдава как жарта оцветява в оранжево студените му пръсти; отново го завладя мисълта, която в последно време го спохождаше често: тук не е било предвидено да се заселват хора. Толкова на север. Било е историческо недоразумение. Заблуда. Норвежците са наследници на народ, объркал се някъде в миналото, защо иначе биха избрали този студ, този мрак, когато светът е пълен със слънце и плажове, с плодородна земя, с райски градини? Нищо тук не му напомняше за съществуването им, докато стоеше в студения двор с вдигната качулка на палтото и се опитваше да открие някаква логическа нишка в часовете разговори с момичетата. Дотук никое не бе казало нещо, за което да се хванат при разследването. Всички бяха уплашени до смърт и макар че момичетата бяха различни, общото между тях бе неособено голямото им желание да говорят с полицията.

Мунк се сгуши в палтото си и дръпна от цигарата, в този момент вратата на основната постройка се отвори, Хелене Ериксен слезе по стълбите и се приближи.

— Можете да пушите и вътре, ако искате. — Тя опита да се усмихне, но очевидно трябваше да поработи повече над това.

Когато я видя за първи път, изглеждаше разстроена и събитията от последните дни не помагаха, разбира се, с нищо. Искрицата живот, която тогава бе забелязал в очите ѝ, съвсем беше угаснала и Мунк искрено я съжали.

— Бих ви предложила и кафе — продължи тя колебливо — Денят беше дълъг за вас, а и за всички нас.

— Приключих с кафето — отвърна вежливо Мунк — Но чаша чай ще ми дойде добре.

— И това имаме — усмихна се директорката, качи се пред него по стълбите и го заведе в малко помещение на първия етаж.

— Това е стаята ми за свободно време — съобщи светлокосата директорка, след като Мунк се настани. — Понякога е добре да разполагаш с място, където да се усамотиш.

Холгер Мунк преметна палтото си на страничната облегалка на стола — тази жена, която съвсем наскоро беше срещнал, му допадаше все повече. Помага на хората. Управлява дом за деца в затруднено положение. Добър човек с голямо сърце.

— Няма особено голям избор. — Хелене Ериксен му поднесе купичка с пакетчета чай.

— Не се безпокойте — кимна Мунк. — Само нещо да пропъди студа от тялото ми.

— Да. — Тя седна срещу него.

Мунк избра напосоки едно пакетче и наля в чашата вода от електрическата кана, която Хелене Ериксен бе оставила пред него.

— Може ли една? — директорката посочи кутията цигари на масата.

— Разбира се.

— Всъщност не съм пушачка — оправда се тя, поднасяйки цигара към устните си. — Отдавна ги отказах, гадно нещо са, но сега…

— Разбирам. — Усмихнат, Мунк се наведе над масата да ѝ запали цигарата.

Хелене Ериксен се облегна назад и издиша дима към тавана. Сякаш се замисли, нещо ѝ тежеше на сърцето, искаше ѝ се да му го разкаже, но нищо не последва.

— Близо сме — успокои я Мунк. — Скоро ще ви оставим на спокойствие, свършихме много работа, днес разговаряхме с повечето свидетели от списъка.

— Открихте ли нещо ново? Помогнаха ли ви разпитите?

— Не мога да обсъждам подробности с вас. Разбирате, надявам се — отвърна Мунк. — Но да, според мен имаме каквото ни трябва.

— Чудесно — усмихна се Хелене. — Ако мога да направя още нещо за вас, ще ми бъде приятно. Винаги. Само кажете.

— Благодаря ви, Хелене. Много ни помогнахте. Оценяваме го.

— Радвам се. — Тя отново дръпна припряно от цигарата, после я смачка в пепелника и пак се усмихна на Мунк. — Преди пушех по двайсет на ден, но вече не мога повече от няколко дръпвания.

Хелене Ериксен се загледа в празното пространство, а в съзнанието на Мунк изведнъж изплуваха думите на Миа от първия разпит тук.

Знае нещо, което не казва.

Той си прочисти гърлото, смачка угарката от своята цигара и стана.

— Благодаря за чая, но е време да продължим. Имаме още имена в списъка.

— Да, разбира се. — Директорката го съпроводи на излизане от стаята.

— Само още нещо — каза Мунк, вече в коридора.

— Да?

— От списъците на пансионерите и служителите разбирам, че всички са тук днес.

— Да.

— Само… — подхвана Мунк.

— Да?

— Само за един не съм съвсем сигурен. Възможно ли е да е тук, но да не са ми го изпратили за разпит?

— Да? За кого става въпрос?

— Ролф Люке — прокашля се Мунк.

— Ролф ли? — учуди се Хелене Ериксен.

— Да, разбрах, че е учител при вас.

Тя изглежда не схвана какво има предвид.

— Ролф? В списъка ви ли е?

— Да. Не трябва ли?

Хелене поклати леко глава.

— Не, не, той отдавна напусна.

— Но преди е бил учител тук?

— Да, обаче само за кратко. Беше… да, способен, бих казала, с удоволствие щях, разбира се, да го оставя на работа, но според мен не го влечеше. Не искам да кажа нищо лошо за моите момичета, но от академична гледна точка нивото не е изключително високо, ако ми позволите да се изразя така. Ролф Люке, струва ми се, имаше по-големи амбиции. Ако се налага да говорите с него, ще го уредя. Имам му номера някъде, да го потърся ли?

— Не, не — усмихна се Мунк. — Просто проверявам списъците ни.

— Добре — кимна Хелене.

Джобът на сакото на Мунк се разтресе. Беше изключил звука на телефона си заради разпитите, но както винаги, бе забравил да спре вибрацията. На дисплея се изписа името на Анете Голи.

— Да — вдигна Мунк.

— Май го хванахме. Говори ли с Миа? Опитала се е да се свърже с теб. Намерила е нещо в центъра по езда, но вече няма значение.

Талантливата прокурорка говореше толкова бързо, че Мунк не разбра половината ѝ думи.

— Какво казваш?

— Хванахме го — повтори Анете Голи.

— Кого?

— Имаме самопризнание.

— Какво?

— Да — продължи Голи, — току-що дойде. Под стража е. Намира се в „Грьонлан“. Призна за убийството.

— Идвам. — Мунк натисна червения бутон, взе си палтото подмишница и се затича към черното ауди на площадката.

28.

Мунк отвори вратата и видя, че Миа вече е там, в стаичката до залата за разпити. Анете Голи се беше облегнала на стената със скръстени ръце и усмивка на уста. Миа седеше на един стол, гризеше ябълка, още несъблякла коженото си яке, и по изражението на младата си колежка той веднага разбра, че не е напълно убедена.

— Какво имаме? — попита Мунк.

— Джим Фюглесанг7 — отвърна Анете Голи. — Трийсетгодишен. Живее в Рьойкен. На четирийсетина минути с кола от Хюрюмланския разсадник. Яви се на рецепцията преди по-малко от час. Призна, че е убил Камила Грийн.

— Фюглесанг? Това ли е истинското му име? — Мунк се загледа в мъжа, седнал в съседната стая.

— Да. Проверих го в регистрите. Вписан е. Не са измишльотини. По-рано е бил пощенски служител. В момента е на инвалидна пенсия, не знам защо, възложих на Лудвиг да проучи.

— Защо е с колоездачна каска?

— Не иска да я свали — вдигна рамене Анете Голи.

— Не ми се вярва да е той. — Миа отхапа от ябълката. — Хайде де, Холгер. Вестниците разгласиха случая тази нощ. Колко пъти сме го виждали? Хората искат да си признаят. Бог знае защо, но някои правят какво ли не, за да им обърнат внимание. Честно казано, не разбирам защо сме тук. Не получи ли съобщението ми, Холгер?

Мунк имаше чувството, че младата му колежка е страшно раздразнена.

— Цял ден водя разпити — оправда се той.

— Рисунката от центъра по езда. — Миа не сваляше поглед от мъжа с бялата каска.

— Каква рисунка? — попита Мунк.

Миа не отговори.

— Анете? — извъртя се Мунк.

Светлокосата прокурорка поклати глава. Самата тя бе раздразнена от твърдението, че напразно е извикала Миа и Мунк. Държеше папка, която очевидно не бе показала на Миа, чакаше да дойде и Мунк.

— Не съм малоумна. — Анете постави две снимки на масата пред тях. — Джим Фюглесанг. На трийсет и две. На инвалидна пенсия. Носи колоездачна каска и отказва да я свали. Идва тук. Признава за убийството. Да, разбира се, и аз не съм толкова наивна, ясно ми е, че се правят фалшиви самопризнания. Нямаше да ви се обадя, ако не носеше това.

Тя посочи с пръст току-що извадените снимки. За пръв път Миа откъсна очи от мъжа в съседната стая и се взря във фотографиите.

— За бога! — възкликна Мунк.

— Нали! — тържествуващо възкликна Анете Голи.

— Какво по…? — Миа се обърна към Анете.

— Нали? — повтори тя, скръствайки ръце пред гърдите си.

Две снимки. Не съвсем на фокус, но изображението беше съвсем ясно и не будеше никакво съмнение.

— Не разбирам — промълви Миа.

— Казах ви, че го хванахме — усмихна се Анете Голи.

— Хубаво — изправи се Мунк. — Да чуем какво има да каже извършителят.

29.

Габриел Мьорк седеше в заседателната зала, а Лудвиг Грьонли лепеше снимки на стената. Не каза на никого, защото не искаше да изглежда като превъзбудено момченце, но младият хакер бе прекарал страшно вълнуващ ден на работа, сигурно най-хубавия, откакто го бяха назначили.

Пуснаха го извън участъка. Присъства на разпитите в Хюрюмланския разсадник, по принцип привилегия на Мунк, Миа, Ким Колсьо, но важността на случая или може би по-скоро количеството свидетели, които трябваше да разпитат наведнъж, бе принудил Мунк да изпрати там всички, всички, с изключение на Юлва — тя държеше фронта в участъка и очевидно много им завидя, когато тръгваха.

Габриел я разбираше. Първите месеци той също се чувстваше изключен — руганите и кодовите думи на останалите от отдела, неща, непонятни за него, но сега беше различно. Един вид кръщение. Усмихна се на себе си и отпи глътка от колата на бюрото, а в същия миг влезе Юлва и си придърпа стол до неговия.

— Значи все пак продължавате? — попита момичето с късата прическа и се взря в Грьонли, който тъкмо бе закачил снимка на една от пансионерките в разсадника и отбелязал името ѝ отдолу.

Исабела Юнг.

— Защо „все пак“? — попита Габриел.

— Ами нали го заловихме?

— Не сме сигурни — отвърна Лудвиг Грьонли, залепи още една снимка и написа под нея име.

Паулус Монсен.

— Анете май е напълно убедена — възрази Юлва, отново давайки повод на Габриел да изпита приятното чувство, че не е най-новият член на екипа; Лудвиг се обърна и изгледа късо подстриганото момиче.

— Случвало се е много пъти — обясни ѝ възрастният мъж и взе още една снимка от масата.

— Кое? — не схвана Юлва.

— Хората да поемат отговорност за убийство, което не са извършили. — Габриел хвърли поглед към опитния следовател до стената.

— Именно — потвърди Грьонли и закачи поредната фотография на стената до другите.

Бенедикте Рийс.

— Тя очевидно е съвсем сигурна — подхвърли Юлва и пъхна дъвка в устата си. — Анете Голи.

— Това би бил най-добрият вариант — усмихна се Лудвиг, окачвайки нова снимка над останалите.

Хелене Ериксен.

— Чухте ли нещо? — попита Юлва.

— Още не. — Грьонли залепи още една фотография.

Сесилие Маркюсен

— Надявам се да е той. Да разкриваме вече извършителя. — Младото момиче направи балонче с дъвката.

— Разбира се, но докато не получим потвърждение, е добре да са пред очите ни. Много народ.

Той въздъхна и се загледа в почти готовия колаж от снимки.

— Много гадно — кимна Юлва.

— Мислиш ли? — погледна я Лудвиг Грьонли.

— О, не — извини се младото момиче. — Не стената ти, нямах нея предвид, а целия случай. Гадно е, че са толкова много хората. Не знаеш откъде да започнеш, нали разбирате?

Усмихнат, Грьонли окачи и последната фотография и отстъпи една крачка назад, за да прецени дали е достатъчно прегледно.

— Кои са тези? — Юлва погледна любопитно снимките по стената.

— Хелене Ериксен — надигна се Лудвиг. — Директорката и основателка на дома.

Юлва кимна.

— Паулус Мортенсен. Да кажем, дясната ръка на Хелене. На двайсет и пет. Бивш пансионер, сега е нещо като момче за всичко.

— Ясно.

— Двама учители — продължи Грьонли, като ги посочи. — Карл Ериксен. Ева Дал.

— Що за хора са? — попита Юлва.

— Мунк и Ким разпитваха учителите, така че засега не знаем. Жалко е обаче.

— Кое е жалко? — не разбра младото момиче.

— Че не анализирахме резултатите и не ги обсъдихме всички заедно. Имам чувството, че тук е малък хаос, но както и да е.

Побелелият мъж отново отстъпи назад и се загледа в снимките.

— Само момичета ли са? — полюбопитства Юлва.

— Моля? — Грьонли се бе вглъбил в мислите си.

— Обитателите. Домът само за момичета ли е?

— Не, по принцип не — отвърна Грьонли. — Нали така, Габриел?

— Не, домът е предвиден и за двата пола. Има и къща за момичета, и къща за момчета, но в момента там по някаква причина живеят само девойки. Не стана ясно защо, нали, Лудвиг?

Той хвърли поглед към Грьонли, който поклати глава и се почеса по врата.

— Значи, тези осем момичета са обитателките на дома? — посочи ги Юлва.

От джоба на Габриел се разнесе писукане. Той внимателно измъкна айфона си и го погледна. Искаше да чуе какво казва Лудвиг, но при вида на полученото съобщение от стаята се изпариха и снимките, и колегите му.

Отне му няколко мига да осъзнае какво е прочел.

Скункс?

Не помнеше откога не бе получавал вести от стария си приятел. Бързо написа отговор.

Не минаха много секунди, преди да му отговорят.

Отвън?

Габриел бързо написа следващия есемес.

И този път отговорът дойде светкавично.

Момичето с цвете в устата?

Камила Грийн?

Какво общо има с това Скунс, по дяволите?

Габриел стремглаво се изправи, смотолеви някакво извинение пред двамата си колеги, бързешком се измъкна от стаята и с все сила се втурна надолу по стълбите.

30.

— Десети октомври. Часът е 17.05. На място е началникът на Отдела за убийства на „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк и следовател Миа Крюгер.

— Бихте ли казали пълното си име? — Миа помоли мъжа с велосипедната каска и посочи диктофона.

Тя беше видимо превъзбудена и леко раздразнена и на Мунк му се искаше да ѝ каже да се успокои, но се сдържа.

— Джим — отвърна мъжа.

— Пълното ви име — повтори Миа и отново посочи диктофона.

— Това е името ми — боязливо възрази мъжът и погледна към Мунк.

— Пълното ви име, име и фамилия.

— Джим Фюглесанг — отговори мъжът с бялата каска и пак заби поглед в масата.

— Знаете, че имате право на адвокат, нали?

— Моля?

— Адвокат — повтори Мунк. — Искате ли на разпита да присъства адвокат?

— Пилето доброволно влезе в кошницата — каза човекът с велосипедната каска.

Миа погледна към Мунк, а той вдигна рамене.

— Значи се отказвате от правото си на адвокат?

Мъжът от другата страна на масата изгледа Мунк, сякаш не разбираше какво го пита.

— Аз я убих — заяви той и изведнъж изправи гръб.

— Кого? — Миа се приведе напред.

— Кого? — повтори Джим Фюглесанг, сякаш не разбираше въпроса ѝ.

— Да, Джим, кого убихте?

Беше се поуспокоила. Нещо у човека пред нея не ѝ позволяваше да се гневи. Очевидно не знаеше в какво се е забъркал.

— Кого убихте, Джим? — за пореден път попита тя, вече с по-мек тон.

Нямаше причина да се държат заплашително. Изглеждаше достатъчно уплашен и объркан.

— Онази във вестника.

— Коя във вестника, Джим? — намеси се спокойно Мунк.

— Онази върху перата.

— Камила ли?

Мина известно време, преди да се чуе отговор.

— Да — колебливо потвърди Джим Фюглесанг и отново сведе поглед.

— Познавахте ли я?

— Кого?

— Камила Грийн.

Мъжът с бялата каска като че ли все още не разбираше за кого говори Мунк, но въпреки това кимна.

— Значи я познавахте? — обади се Миа. — Откъде?

— Беше през лятото — отвърна мъжът срещу тях. — Там имаше катеричка. Обичам катерички.

Мунк хвърли крадешком поглед към колежката си, а тя само поклати глава.

— В гората ли? — попита тя. — Там ли видяхте Камила? Съвсем случайно?

Джим Фюглесанг се подсмихна и изглежда мислено се пренесе другаде.

— Харесват ми опашките им — толкова са пухкави и меки! И когато правят така с ръчички. Като държат шишарки. Знаете — когато ядат.

Пак се усмихна и стисна зъби.

— Значи, видяхте катерица в гората? През лятото? — въздъхна Мунк; започваше да губи търпение.

— О, да, много катерици — не спираше да се усмихва мъжът. — Обикновено има по големите борове до езерцето. Знаете ли къде е червената лодка?

— Там ли я видяхте? — попита Миа. — При езерцето?

— Кого? — за пореден път не схвана Джим Фюглесанг.

— Слушай… — въздъхна Мунк, но Миа сложи ръка на рамото му и го прекъсна.

— Отишли сте при езерцето да гледате катериците?

— Да, обикновено там се събират.

— И сте били сам?

— Да — отвърна Джим Фюглесанг. — Така ми е най-приятно.

Мунк не разбираше какво цели Миа, но я остави да продължи.

— Значи Камила, момичето от вестника, не е била там?

— Не, не беше там, само катеричката. Първо си помислих, че има малки, защото ми се стори, че видях бебе-катериче, но само в началото, после се виждаше единствено голямата… ако малко приклекнеш.

Джим Фюглесанг приведе леко глава, внимателно се заозърта в едната и другата посока и допря показалец до устните си.

— Тихо, защото веднага ще избягат.

— Значи, при езерцето? — усмихна се Миа. — Там ли ги засне?

Тя отвори папката, извади двете снимки, показани им от Анете Голи, и внимателно ги побутна през масата.

На това мъжът с бялата каска реагира — отклони поглед от снимките и се взря в стената.

— Мария Тереса — промълви той и започна да си удря главата през каската.

— Камила. — Мунк вече не успяваше да се сдържи.

— Мария Тереса — повтори Фюглесанг, сякаш напът да изпадне в пълно умопомрачение. — Четири бели камъка.

— Камила — повиши тон Мунк.

— Четиринайсет минути при хубаво време. Шестнайсет минути на връщане.

— Слушай — разгневи се Мунк, но Миа пак положи ръка на рамото му.

— Веднъж в градината ни дойде катеричка — меко заразказва тя. — Когато бях малка. Сложихме слънчогледови семки в хранилката за птици и когато отидохме да проверим дали са долетели птички, вместо тях видяхме катерица.

Джим Фюглесанг престана да се удря по главата, но все още гледаше към стената.

— Аз и сестра ми — разказваше Миа. — Оставяхме семки и тя се връщаше. Заставахме на прозореца, зад пердето, и чакахме, а тя идваше всеки ден по едно и също време. Но знаеш ли кое ни затрудни най-много?

— Не. — Джим Фюглесанг се обърна към тях с любопитство.

— Да решим дали да я кръстим Чип или Дейл.

Мунк недоумяваше какво цели Миа с тези глупости, но я остави да продължи.

— Близначката ми искаше да е Чип, а аз предпочитах Дейл.

— Чип и Дейл съсипаха елхата на Мики Маус — засмя се Джим Фюглесанг.

— Знам — усмихна се Миа.

— Така и не ги хвана и страшно се ядоса. Беше я украсил толкова хубаво за Коледа, а те унищожиха всичко.

— Именно. Така и не решихме, но се радвам, че я снимахме.

— Катеричката ли? — попита Джим.

— Да — потвърди Миа. — Окачихме снимките в нашата стая, та всяка вечер да ги гледаме, преди да си легнем.

— Дейл е дебелият, страшно е смешен — ухили се мъжът с каската и за момент сякаш пак щеше да потъне в себе си, но Миа го измъкна.

— И ти обичаш да снимаш, нали?

— Да — закима Джим.

— Ти си направил тези снимки, нали? — кротко попита Миа и спокойно постави длан върху фотографиите на масата.

— Да. — Мъжът с каската успя да ги погледне.

— Знаеш ли какво трябва да направим, Джим?

— Не.

— Да забравим за Камила. Момичето върху перата.

— Така ли? — изненада се Фюглесанг.

— Да, да забравим за нея, не е толкова важна — продължи Миа. — Не си убил Камила. Защо да я убиваш? Дори не си я познавал, а и си добър човек, никога не би направил нещо подобно, нали?

— Не, никога — заяви Джим Фюглесанг.

— Не си я познавал, нали?

— Не, никога не съм я виждал.

— Само малко си се уплашил, когато си видял вестниците. И не е за учудване. И аз щях да се уплаша. Ти би ли се уплашил, Холгер?

Миа погледна Мунк и се усмихна. Холгер само вдигна рамене.

— Да, разбира се — прокашля се той.

— Виждаш ли, Джим? Всички щяхме да се уплашим. Страх те е било, защото си направил снимките, нали?

— Не бях аз — изхлипа Джим.

— Разбира се, че не си бил ти.

— Не съм убил котката.

— То се знае, че не си убил котката.

— Нито пък кучето.

— Естествено, не си убил кучето. Никога не би причинил зло на никого, нали, Джим?

— Не. — Джим изтри една сълза.

— Според мен е много мило от твоя страна.

— Кое?

— Че ни донесе снимките. Помагаш ни. Разбира се, че не си бил ти. Само че бихме искали да знаем къде си ги направил, нали разбираш?

— Снимките на кучето и на котката ли? — попита мъжът с каската.

Две фотографии. Почти еднакви. Свещи, подредени във формата на пентаграма. Постеля от пера. На едната лежеше котка. На другата — куче. Лапите им бяха разположени в същата неестествена поза като ръцете на Камила Грийн. Една нагоре. Една надясно и надолу.

— Близо до катеричката ли ги видя? — тихо попита Миа.

— В магазина имаше вълци — отново започна да бълнува мъжът с каската.

— Джим? — повика го Миа. — При езерцето ли? До червената лодка?

Изглежда отново бе загубил самообладание при вида на снимките.

Започна да си удря главата и се вторачи в стената.

— Мария Тереса — промърмори той.

— Джим? — Миа се опита да го накара да се опомни.

— Четири бели камъка.

— Джим, помниш ли къде направи снимките?

— Червената лодка. — Той заудря по-силно каската.

— Камила — припомни Мунк, очевидно напът да изгуби търпение.

— На същото място ли? — попита Миа. — По същото време?

— Мария Тереса — повтаряше мъжът. — Четири бели камъка. Пилето доброволно влезе в кошницата.

— Джим? — не се отказваше Миа. — Къде направи снимките? Кога? От едно място ли са? По едно и също време ли?

— Във вторник е най-разумно да се скриеш в банята — мъжът с бялата велосипедна каска явно окончателно бе изпаднал в умопомрачение.

В същия момент на вратата се почука и Анете Голи надникна в стаята.

Мия Крюгер погледна раздразнено светлокосата прокурорка.

— Грьонли се свърза с тях. — Голи кимна на Мунк. — Може ли да поговорим в коридора?

Мунк погледна Миа, а тя тръсна недоволно глава.

— Добре.

Възпълният следовател стана, излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

31.

За щастие в „Юстисен“ нямаше много хора и си намериха маса, където да не ги безпокоят. Мунк, естествено, би предпочел да седнат отвън, за да пуши, но беше твърде студено.

Той си свали палтото и се настани срещу Миа, вече вглъбила се в записките си и с чаша бира на масата пред нея. Поръча си минерална вода и за момент се замисли дали не беше редно първо да обсъди разпитите с целия екип, но в тези мигове имаше нещо, винаги ги бе харесвал. Той и Миа в „Юстисен“. Достатъчно бе, че повика всички за ранно съвещание на следващата сутрин. И без това денят беше изключително тежък за целия екип.

— Е?

— Какво „е“? — Миа пресуши халбата, без да вдига очи от листовете на масата.

— Джим Фюглесанг. Не е нашият човек, тук сме единодушни.

Миа поклати глава, явно не ѝ се говореше.

— Не, естествено — отвърна тя, без да го поглежда.

Пациент от болницата в Дикемарк. Лекуван периодично. Оставили са го да се прибере вкъщи, но под лекарско наблюдение. Както винаги, Лудвиг Грьонли бе взел необходимите телефони, бе намерил точните хора и макар Мунк за миг да се бе поколебал дали да не задържи Джим Фюглесанг за през нощта, накрая реши да го остави под опеката на хората, дошли да го вземат.

— Мамка му, не разбирам тези снимки! — Миа за първи път вдигна поглед от записките си.

Тя махна на келнера и поръча още една бира и „Йегермайстер“. Седеше, захапала химикалката, с поглед, зареян някъде в пространството.

— Въпреки че съм виждала много странни неща.

— Същият ритуал, но с котка?! И с куче?! — възкликна Мунк и се загледа в нея.

Холгер Мунк бе един от най-умелите следователи в Норвегия, когато се касаеше за убийства, но понякога го налягаше чувството, че не е нищо повече от помощник на Миа Крюгер и работата му е единствено да я насочва към точната следа. Той въздъхна, прииска му се да запали цигара и изведнъж се сети, че е забравил да отговори на съобщението, изпратено му по-рано днес от Мириам.

Щеше да почака. Веднага се бе изпарила от ума му, щом намериха тялото на Камила Грийн в гората.

— Същата поза. Същият петоъгълник от свещи. Същата постеля от пера. Котка. И куче. Но да оставим това засега. — Той отпи глътка от бутилката пред себе си.

— Моля? — Миа се върна към действителността.

— Казах да го оставим засега — повтори Мунк.

— Защо? — попита Миа.

— Какво имаме? Две снимки. От същото място. Свещи. Пера. Котка. Куче. Дори лапите им са наместени под същия ъгъл като ръцете на Камила Грийн. Нали така? С това разполагаме.

— Да — отвърна тя.

Изпразни чашата с „Йегермайстер“, отпи глътка бира и остави химикалката на масата.

— Добре. С какво друго разполагаме? — попита Мунк.

— Бележката от шкафчето на Камила — отговори Миа. — Изпратих ти снимка, получи ли я?

Мунк кимна.

— „Харесвам те“. И сова.

— Рисунка на нещо, наподобяващо птица — поправи я Мунк. Не успях да различа дали е сова.

— А перата от сова?

— Да, да. Но както отбелязах, това е само предварително наблюдение. Криминалистите работят по уликите.

— И все пак… — Миа отпи от бирата.

— Напълно съм съгласен — кимна Мунк.

— Значи разполагаме и с това.

— Списъкът с контакти от Габриел — обади се Мунк.

— Точно така. Съобщението, че е добре, е изпратено от разсадника.

— Не непременно от самия разсадник.

— От същата мобилна клетка ли?

— Камила е изчезнала. И някой е взел телефона ѝ и е изпратил съобщение, че всичко е наред, от място близо до това, където са я видели за последно.

— Ако не го е изпратила тя — допълни Мунк.

— Вярваме ли в това?

— Ами не знам. Само се опитвам да обобщя фактите.

— Хубаво — съгласи се Миа. — Но нека за момента да предположим, че не го е изпратила тя.

— Твърде е възможно.

— В такъв случай знаем, че човекът, когото търсим, е имал достъп до разсадника.

— Или живее в съседство — отбеляза Мунк.

— Точно така.

— Значи и това изяснихме.

— Да.

Мунк видя, че Миа потъва в мислите си и се възползва, за да се извини и да отиде да пуши.

Навън имаше много хора — трепереха под отоплителните лампи — но Мунк намери една свободна и извади телефона от джоба на палтото си.

Искам да говоря с теб. Важно е.

Със студените си пръсти набра номера на Мириам, ала повикването му бе пренасочено към телефонния секретар.

Мунк набра номера още няколко пъти и все попадаше на секретаря. Изпуши си цигарата и се върна при Миа. Вече беше поръчала поредната бира и още един „Йегермайстер“ и седеше, превила слабите си рамене над бележките.

— Ами този Финста…? — поде Мунк, за да я пробуди.

— Какво?

— Анерш Финста. Онази история със снимките на момичетата…

— Човек никога не знае, естествено — отвърна Миа, — но ми се стори свестен. Личеше си по мястото, нали разбираш? Всичко е изрядно, за всичко се е погрижил. С много любов — вижда се дори по постройките, разбираш ли?

Мунк не разбираше съвсем, но се доверяваше на думите ѝ, макар че очите ѝ започнаха да помътняват от алкохола.

— Значи, това за бившата му жена е вярно?

— Един бог знае, но поне ми се стори, че казва истината.

Тя затрополи с пръсти по масата и затъкна дългата си, тъмна коса зад ухото.

— Значи не е заподозрян.

— Не, заподозрян е, но според мен не е най-вероятният извършител. Кого си отбелязал ти?

— В списъка ли?

— Да. От разсадника.

Мунк се почувства изтощен. Денят беше дълъг.

— Хелене Ериксен — започна Миа. — Подозираме ли я?

Мунк се съсредоточи и се замисли.

— Много я харесвам, но е заподозряна.

— Онзи Паулус?

— Със сигурност остава в списъка — кимна Мунк.

— Ами тези момичета? — Миа погледна листа. — Исабела Юнг, Бенедикте Рийс, Сесилие Маркюсен?

Началникът ѝ потисна една прозявка.

— Рано е да се каже. Ако питаш мен, всички са заподозрени. Ще видим след съвещанието утре.

Миа довършваше чашата „Йегермайстер“, когато на телефона ѝ пристигна съобщение.

— Мамка му! — изруга тя.

— Какво? — зачуди се Мунк.

— Къри — въздъхна тя.

— Какво е направил този път?

— Пиянствал е — отново въздъхна Миа. — Няма къде да спи. Пак.

— Неприятности вкъщи? — Мунк допи минералната вода.

— Пак се е скарал със Сюнива — промърмори Миа и поклати глава. — Явно този път е сериозно.

— Виж ти! — кимна Мунк.

— Извинявай, не знаех какво да ти кажа.

— Не съм вчерашен, но…

— Но какво?

— Как да се изразя — поде Мунк. — Знам, че обичаш Йон, но ми трябват хора, на които да разчитам.

— Ким се маха. Къри отсъства. Май накрая ще останем само двамата с теб — смигна му Миа.

— Точно в момента това не е най-големият ми проблем — изправи се главният инспектор.

— Тръгваш ли си вече? — учуди се Миа.

— Да, трябва да поспя. Ще продължим утре.

Той си облече палтото, в това време телефонът му се раззвъня. Потисна още една прозявка и погледна апарата. Габриел Мьорк. За секунда се почуди дали да го остави да си звъни, но все пак вдигна.

— Мунк е на телефона.

От другата страна цареше тишина.

— Ало!

Все още нито звук.

— Там ли си, Габриел? Какво става?

Миа вдигна поглед от бележките.

— Налага се да дойдеш.

— Какво има? Какво се е случило?

— Налага се да дойдеш — повтори Габриел.

— Къде да дойда? — попита Мунк.

— Трябва да ти покажа нещо.

Способният млад хакер звучеше, сякаш не е на себе си.

— Не може ли да почака до утре?

— Не — промърмори Габриел. — В никакъв случай.

— Наистина ли?

— Да.

— В участъка ли си?

— Да.

— Добре, тръгвам. — Мунк затвори.

— Какво има? — поинтересува се Миа.

— Габриел. Обади се от участъка. Настоява да отида там. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — кимна тя и изпразни халбата.