Совата

52.

Миа Крюгер сви пред една бяла къща и слезе от колата с усещането, че нещо не се връзва. Неочаквана среща предишната вечер. Изневиделица бе изникнал онзи хакер, Скункс, който според Габриел ненавиждал полицията. Омая я. Накара я да свали неизменната си скептична маска. За момент я заслепи, но на път за вкъщи и на дивана пред записките я обзе гадно чувство.

В цялата работа имаше нещо странно. Защо се беше появил? Как я бе намерил? Какво всъщност им беше известно за това момче? Скункс? Дори не разполагаха с истинското му име. Знаеха само, че е намерил онова видео. Случайно ли? На някакъв тайнствен сървър? И този сървър изведнъж, незнайно защо, изчезва? Тя тръсна глава и извади телефона си.

— Лудвиг Грьонли на телефона.

— Здравей. Миа е.

— Здравей, Миа. Къде си?

Миа се огледа — бяла къща пред нея в… нищото — това бе най-подходящото определение. Толкова дълго се беше лутала, че вече започваше да се мръква. Почти се бе отказала, когато най-сетне намери тясното, така добре прикрито отклонение — ще кажеш, че е нарочно.

— В провинцията — отвърна Миа.

— Къде? — полюбопитства Грьонли.

— Само проверявам едно място. Би ли ми помогнал с нещо?

— Разбира се — отзова се Лудвиг. — Какво ти трябва.

— Информация за един адрес.

— Аха. Какъв е адресът?

— „Юлеволсвайен“ 61.

— Дадено. Какво искаш да разбереш?

— Всичко, което изнамериш.

— Аха — отвърна Грьонли. — Щеше да е по-лесно, ако знаех какво търся, но…

— Съжалявам. Адресът изникна вчера. Интересува ме най-вече някаква книжарница на първия етаж. Стари книги, такива неща…

— Антиквариат?

— Точно.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Лудвиг.

— Благодаря.

Миа прибра телефона в джоба си и продължи да се озърта.

Бяла къщичка пред нея. Малка червена барака в дъното на двора. Иначе — само гора. Заскрежени дървета — дънер до дънер. И пълна тишина. Кой би живял на такова място? Тук няма нищо. Миа се почуди дали да не позвъни на звънеца, макар да знаеше, че в къщата няма никого.

Джим Фюглесанг.

Мъжът с бялата велосипедна каска.

Тук живееше. В малка бяла къщичка сред огромни дървета, насред пустошта. Сигурно щеше да е мило, ако наоколо тичаха деца и стреляха с прашки, а някой се провикваше „Емииил“ като в един филм по Астрид Линдгрен, но сега по-скоро приличаше на сцена от филм на ужасите.

Клаустрофобично.

Миа наистина беше градско момиче. За кратко време бе пътувала два пъти насам. До полуостров Хюрюмлане. Посети разсадника, където имаше живот. И центъра по езда — също приятно място. Но това?

Тук нямаше жива душа.

Гробна тишина.

Душевноболен. Настанен за пореден път в психиатрията в Дикемарк. Не беше възможно да се разговаря с него. Когато го разпитваха, Миа нямаше чувството, че той е човекът, когото издирват. Неочаквано признание — психично лабилен човек изведнъж си въобразява, че е извършил убийство. Естествено, нямаше как да го вземат насериозно, затова го освободиха. Миа веднага го зачеркна, но после се разколеба. Ами ако той е извършителят? Ако тя иска да избегне правосъдието, как би постъпила, ако не именно така? Кой би заподозрял идиот с бяла каска, който се прави, че не знае какво говори? По подобен начин стояха нещата и с онзи Скункс. Кой ще си усъмни в младеж, за когото сътрудничество с полицията е немислимо, ала не щеш ли, изниква, защото така му диктувала „съвестта“?

Ненормален изрод.

Миа се огледа за звънец, но не намери такъв, затова почука. Нямаше никого. Както се очакваше. Джим Фюглесанг. Лежи упоен в психиатрията в Дикемарк, навярно още е с каската. Тя доближи юмрук до вратата и повторно потропа, само от вежливост. В душата ѝ отново пролази безпокойство.

Кой би живял тук?

Кой човек би си го причинил?

Насред нищото.

В гората.

Навсякъде цареше гробна тишина.

Миа пъхна ръце в джобовете на коженото си яке. Изчака няколко минути да се убеди, че няма да ѝ отворят, после спокойно слезе на моравата, тръгна по заскрежената трева и се качи на верандата зад къщата.

Не ѝ отне много време да разбие вратата. Шмугна се вътре предпазливо, извика глухо „ехо, има ли някого вкъщи“, но отново никой не отговори. Значи със сигурност е вярно. Джим Фюглесанг е затворен, надрусан с нещо. Цялата къща е на нейно разположение. Дали е законно? Не, разбира се, че не е, но Миа Крюгер отдавна не се притесняваше от подобни неща. Мунк, естествено, трябваше да се съобразява с протокола, да подава молби, за да му позволят обиск, а това отнемаше дни при тази безнадеждна бюрокрация, особено без наличието на сериозно основание. Навярно сега имаха, но така или иначе не ѝ се чакаше. Миа се движеше безшумно през всекидневната. На стената напипа ключа за осветлението.

Разкрилото се пред очите ѝ помещение бе каквото очакваше. Подредено. Чисто. Очевидно тук живееше сам човек. Тя бързо осъзна с какво си има работа. Джим Фюглесанг трябва да държи всичко под контрол, за да се справи с ежедневието. Защо иначе, по дяволите, възрастен мъж ще стои вътре с каска? Не е нужно да си психолог, за да го разбереш. Не търси дълго — веднага намери каквото ѝ трябваше. Фотоалбумите. Прилежно разположени на етажерката точно пред нея, както и се надяваше. Грижливо подредени и надписани.

„Обичаш ли да снимаш?“

„Да.“

И не е необходимо да имаш най-острия ум на света, за да забележиш. Снимките на мъртвите котка и куче, които им бе показал, имаха следи от лепило отзад. Старо, втвърдено лепило. Снимките са били залепени в албум. Евтини пластмасови класьори на най-долния рафт, поставени в хронологичен ред. На първия пишеше „1989“. На последния — „2012“. Стана ѝ жал, когато извади първия албум, седна на бежовия диван и го разлисти. Никъде нямаше хора. На снимките. Дървета. Катерици. Стълба. Хранилка за птици. Всички бяха датирани. Хубаво вълнисто папагалче, 21 февруари 1994 г. Брезата се е разлистила, 5 май 1998 г. Отърси се от съчувствието си и започна да прелиства по-бързо, защото знаеше какво търси. Празно място. Страници, откъдето са отлепени снимките. Бързо ги намери. Мъртвата котка, 4 април 2006 г. Нещастното кученце, 8 август, 2007 г. Преди шест години. Преди пет години. Толкова отдавна? С разлика от една година. Защо ли са…?

Ненадейно светлина разкъса мрака, паднал над моравата отвън, и прекъсна потока на мисълта ѝ. За кратко, после угасна. Не беше чула кола, но нямаше съмнение.

Отвън имаше някого.

Миа реагира светкавично. Върна албумите на рафта, измъкна се през вратата на верандата и се притаи зад ъгъла на къщата, със стиснати устни, та да не се чува дъхът ѝ.

Толкова бе тихо.

Чуваше ударите на сърцето си.

Чуваше дишането си.

Кой живее толкова далече от хората?

И изведнъж я връхлетя следната мисъл:

Защо, по дяволите, не си беше взела пистолета?

Невъоръжена, сама в пустошта.

Така ѝ бяха наредили, разбира се. Не носи оръжие. Полицията в Осло. Не носи оръжие, освен ако не си в Отряда за бързо реагиране или нямаш основателна причина. По начало Миа не обичаше оръжието, но през последната година се случиха произшествия, които промениха нагласата ѝ. Винаги бе използвала „Глок“, пробвала беше различни модели — „Глок 17“ е стандартният, но тя притежаваше и по-лекия и лесен за криене в дрехите „Глок 26“. Ала сега това не ѝ беше от полза, не бе взела нито един от тях и се чувстваше като идиот.

Отвън имаше кола.

Чу как от нея слезе човек и сетне юмрукът му затропа по вратата. Отначало един път, после още веднъж. Гост. Някой искаше да навести Джим Фюглесанг. Пое дъх, заобиколи ъгъла и срещна изненадано, брадато лице. Полицейският ѝ инстинкт се задейства и очите ѝ сканираха околността. На стълбите стоеше мъж, около 80 кг, с палто, на моравата беше паркирана бяла камионетка, две седалки в пътническата кабина. Бързо се озърна във всички посоки. Нищо не помръдваше, очевидно мъжът на стълбите беше сам и изглеждаше уплашен от появата ѝ.

— Коя сте вие? — заекна той.

— Здравейте! Извинете! — Миа се усмихна и се приближи към него. — Миа Крюгер, полицейско управление Осло. Търся Джим Фюглесанг. Тук ли живее?

— Ъъъ… да — отвърна брадатият мъж.

— Май не си е вкъщи — обяви Миа, без да спира да се усмихва.

— Май не — потвърди мъжът. — От полицията сте? Нещо лошо ли е направил Джим?

— Не, не, само рутинна проверка. А вие кой сте?

От лицето на мъжа на стълбите не слизаше учуденото изражение, задето е срещнал непознат човек тук.

— Хенрик — представи се той. — Да, аз…

Той посочи камионетката си и тя го видя — логото отстрани.

„ICA Хюрюм“.

— От време на време му доставям храна. От няколко дни не се е обаждал. Помислих си, че не е излизал от къщи, та…

— Добре ли го познавате? — осведоми се Миа.

— Горе-долу — отвърна мъжът. — Не бих казал, че го познавам добре, но е мой клиент от години. Малко е… специален и понякога му трябва помощ.

Миа бързо се огледа. Светлината ѝ липсваше. Проклет сезон! Не беше тук само заради албумите, имаше и друга, не по-малко важна задача. Възнамеряваше да се опита да намери пътя до езерцето. Там, където Фюглесанг бе направил снимките.

— Да, изглежда не си е вкъщи — сви рамене Миа.

— Нали не е… загазил? — попита мъжът с брадата.

— Не, само… е станал пътен инцидент наблизо, има прегазен човек и проверяваме хората от околността, дали някой не е видял нещо.

— Уф — въздъхна мъжът и слезе по стълбите с угрижен вид. — Прегазен човек? Значи има пострадал?

— Да — отвърна Миа и отново се озърна нервно.

Изведнъж светлината съвсем угасна. Сякаш някой бе дръпнал шалтера.

По дяволите.

— Мога ли да направя нещо? — предложи мъжът. — Познавам всички тук. Къде е станала злополуката?

— Вашият магазин… — Миа посочи микробуса.

— Да?

— Хенрик, нали?

— Да, Хенрик Ериксен. Аз…

— Ще ви се обадя, ако имам въпроси. Съгласен ли сте? — тя отново се усмихна пресилено.

— Да, разбира се. Да ви дам ли номера си?

— Ще го намеря, ако ми потрябва.

Миа се качи в автомобила си. Обърна на малката площадка и подкара по тесния път.

Проклет мрак!

По някое време трябва да се върне тук, но поне знае къде е. Миа Крюгер тъкмо излезе на главния път и телефонът ѝ иззвъня.

— Да?

— Лудвиг е.

— Да?

— Нали искаше информация за онзи адрес?

— Какво откри?

— Не много. Поначало сградата е жилищна, но на първия етаж има офиси.

Най-накрая улично осветление — покрай пътя. Миа изведнъж се почувства по-спокойна, почувства се сред цивилизацията.

— А антиквариат?

— Не и доколкото успях да разбера.

Мамка му.

Отново я обзе противното неопределено усещане. Ненадейната среща предишната вечер. От нищото. Беше я изиграл. Хакерът. Скункс.

По дяволите.

— Благодаря, Лудвиг — каза Миа и подкара към центъра.

53.

Исабела Юнг седеше на леглото в стаята си, още не си беше свалила якето, сърцето ѝ биеше силно под пуловера. Някой бе пъхнал нова бележка под вратата ѝ. Написана със същия почерк като предишната.

Тъкмо се беше върнала от посещението при татко. В новото общинско жилище във Фредрикста. Отдавна не го беше виждала и се радваше, но не мина точно както си го представяше. През повечето време той мълча. Намираше се в странно настроение. Едва ли не го притесняваше. Беше щастлива, че си е отново в разсадника.

Исабела се усмихна и прокара пръсти по белия лист.

Искаш ли да се срещнем?

Иска, естествено.

Разбра, че е от него. Когато получи първата бележка. Онази, която висеше на вратата ѝ. Паулус. Видя очите му. Докато ѝ показваше орхидеите. Не помнеше дали тогава му е отвърнала със същия поглед, но после го правеше всеки път щом ѝ се удадеше възможност.

Красивите очи ѝ се усмихваха. Устните му разясняваха кога се поливат различните растения и каква почва е най-подходяща за азалиите, докато погледът му казваше друго. В началото не разбра защо трябва да е толкова потайно, но скоро ѝ стана ясно. Още не беше навършила шестнайсет години. Това бе причината, естествено. Беше прекалено малка. Не е законно. Незаконна любов — още по-вълнуващо.

Исабела Юнг бе само на петнайсет, но имаше усещането, че е възрастен човек още от детството си. Не ѝ пукаше за възрастта. Какво е тя? Само някакво число. Обаче, разбира се, му влизаше в положението. Той беше над двайсет. Щеше да изгуби работата си, сигурно щеше да попадне в затвора, доколкото ѝ беше известно. Затова пазеше тайната. Точно като него. Никога не се бяха докосвали. Нямаше дори прегръдки. Само се гледаха. Неговият взор, отправен към нея, и нейният ответен поглед.

Но най-сетне дойде бележката.

Харесвам те.

А сега и втората.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Исабела погали с пръсти думите, чувстваше се малко объркана. Едва прекрачи прага, когато я застигна мълвата. Полицията отвела Паулус и Бенедикте Рийс. Препирали се на двора и полицаите им сложили белезници. Оттогава нямало вести от тях. Разтревожена, Исабела отиде при Хелене, но я отпратиха още на вратата.

— В момента съм малко заета. Ела по-късно.

— Но аз само…

— По-късно, Исабела. Става ли?

Беше свързано с Камила Грийн, естествено, всички бяха единодушни по въпроса, но никой не знаеше какво всъщност е станало. Някои твърдяха, че са чули Бенедикте да обвинява Паулус за убийството на Камила. Несъмнено лъжа. Всички познаваха Бенедикте Рийс. Не можеше да ѝ се има доверие. Говореше врели-некипели, само и само да ѝ обърнат малко внимание. Паулус, разбира се, е невинен.

Неочаквано на вратата се почука и вътре надникна Сесилие.

— Спиш ли? — нерешително попита слабичката девойка.

— Не, не. Влизай! — усмихна се Исабела и пъхна бележката под възглавницата си.

— Научи ли нещо ново? — попита момичето и седна на леглото до нея.

— Не, нищо. Току-що се прибрах. А ти?

— Плъзнали са всякакви слухове — промълви Сесилие със слаб гласец и едва сега Исабела забеляза, че приятелката ѝ е плакала.

— Не бива да ги слушаш.

Тя прегърна треперещото слабичко момиче.

— Според някои Бенедикте е убила Камила — продължи Сесилие. — А според други — Паулус е убиецът. Божичко, ами ако е вярно?

Исабела я погали по косата и се опита да я успокои. Обичаше Сесилие. Бързо се бяха сближили. Всички момичета в разсадника си имаха история, но Сесилие… Исабела не смееше и да си помисли какво е преживяло дребничкото момиченце, преди да попадне тук и точно като самата Исабела, за първи път да се почувства на сигурно място.

Вече не беше така, понастоящем нищо не подсказваше, че са в безопасност. Исабела я разбираше. Самата тя го бе усетила. С всички тези журналисти. Полицията. Идилията беше нарушена.

— Естествено, че не е — увери я Исабела с усмивка.

— Мислиш ли? — прошепна Сесилие и се вгледа в нея с наивните си очи.

Двете бяха на една и съща възраст, но понякога Исабела имаше чувството, че е майка на Сесилие. Сесилие бе водила тежък живот. Зли хора. Лоши хора. Беше чувала ужасяващи подробности, но в момента не ѝ се мислеше за това — опита се да съсредоточи вниманието си върху нещо хубаво.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Иска, разбира се. Среща с Паулус. Знаеше, че си има местенце. Скришно местенце. Бараката в края на стопанството. Знаеше и за растенията му, но не беше казала на никого. Марихуана. Исабела изобщо не я беше грижа.

— Паулус не е убил никого — заяви решително тя.

— И Бенедикте ли не е?

— Категорично.

— Сигурна ли си? Толкова е злобна.

Сесилие вдигна поглед към нея.

— Да, такава е, но е проста като фасул. Нямаше да успее, дори да се беше опитала.

За радост на Исабела Сесилие се разведри.

— Вярно е. Проста като фасул.

— Да — усмихна се Исабела.

— Помниш ли, когато бяхме в Природонаучния музей и тя попита защо нямат маймуни?

Исабела се разсмя.

— И защо животните не мърдат.

Сега Сесилие се усмихна широко.

— Мислеше, че сме в зоологическата градина — нахили се Исабела.

— Вярно — на свой ред се засмя Сесилие. — Колко е тъпа!

— Адски тъпа.

— Мразя злите хора — обяви Сесилие и се сгуши в Исабела.

Както беше споменато, въпреки еднаквата им възраст, понякога на Исабела ѝ се струваше, че приятелката ѝ е на седем и само иска някой непрестанно да я гушка.

— Ще се грижа за теб. Не бива да се страхуваш.

Тя отново погали слабичкото момиченце по косата.

Изведнъж вратата се отвори и задъхана, Сюне си показа главата.

— Върнаха се.

— Кои?

— Паулус и Бенедикте. Върнаха се. Току-що ги докараха. С полицейска кола. Отидоха направо в кабинета на Хелене.

Върнал се е.

Сърцето на Исабела подскочи в гърдите.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Усмивка озари лицето на петнайсетгодишната девойка.

Искам, разбира се.

Нямаше търпение.

54.

Холгер Мунк окачи палтото си в коридора, събу си обувките, влезе направо в банята и отвори аптечката. Отвинти флакончето с хапчетата за главоболие, сложи две на езика си и ги преглътна, после отиде във всекидневната. Не знаеше къде да се дене.

След срещата с Миа в „Юстисен“ бе толкова уморен, че направо си легна, но не успя да заспи. Въртеше се под завивката, не му оставаше друго, освен да стане. Обзет от безпокойство обикаля из апартамента, накрая се облече и заброди по улиците в студа, забил очи в земята и прихлупил ниско шапка.

Какво е това ненадейно главоболие? Болка в слепоочията и зад очите. Причерняваше му още по време на разпита с Бенедикте Рийс. Сякаш някой изневиделица го бе ударил с бухалка по темето — изведнъж пред очите му замъждукаха звезди, а в устата си усети метален вкус, наложи се да се извини и да излезе от стаята, за да си измие лицето със студена вода. Дълго се плиска от чешмата, докато се посвести. Мигрена?

Холгер Мунк не беше най-здравият човек на света — беше му съвсем ясно — но никога не бе страдал от главоболие. Часовникът над кухненския плот показваше три без нещо. Посред нощ. По дяволите. Вече дори не беше уморен. За момент остана прав, очаквайки ефекта на хапчетата. Нима вече е прекалено стар? Петдесет и четири години, а след няколко дни ще навърши петдесет и пет — не е нищо. Или греши? Вмъкна се в кухнята, включи електрическата кана и надникна в хладилника. Храна. Пълният инспектор никога не бе страдал от липса на апетит, сега за първи път не виждаше нищо, което да му се яде. Извади чаша от шкафа над умивалника, изчака водата да кипне, занесе чашата с чай във всекидневната и застана пред рафта с компактдисковете.

Нещо вкусно за ядене. Музика за фон, докато превключва каналите с изключен звук. Това беше методът му. Подреждаше си мислите и се отърсваше от изминалия ден. Своеобразна медитация. Апетитна вечеря. Музика. На екрана в дъното проблясват кадри от цял свят. Сега обаче не намери диск, който да му се слуша. Мунк се отпусна на дивана и отпи от чая, усети бавно настъпващото облекчение. Навън бе тъмно като в рог. Дълбока нощ, светът спеше, а той не успяваше да намери покой. Изведнъж апартаментът му се стори съвсем празен. Положи много усилия да си създаде дом на улица „Тересесгата“, а досега не беше забелязал, че вещите около него са мъртви. Палма юка в ъгъла. Снимки на Мириам и Марион над дивана. Етажерка с компактдискове, заемаща цялата стена зад телевизора. Беше се заблуждавал. Успял бе да повярва, че това е дом, но не беше. Откъдето и да го погледнеше. Представляваше просто една кутия. Място на пребиваване.

Докато чакаше да…

Мунк не довърши мисълта си. Отиде в банята и изпи още две хапчета. Престори се, че не вижда брачната халка, която бе свалил от пръста си и прибрал в аптечката. Влезе в кухнята и отново отвори хладилника. Все още не му се ядеше нищо. Пак застана пред етажерката с дискове. И този път не успя да избере нищо за слушане.

Запъти се обратно към дивана и в този момент чу звънеца. За момент застина, преди изобщо да осъзнае какво става. Рядко приемаше посетители, звукът бе непривичен. Посред нощ? Сигурно е грешка. Някой бе натиснал грешен звънец на път за нечие афтърпарти. Но звънът се разнесе отново. И после още веднъж.

Раздразнен, Мунк отиде до домофона.

— Ало!

— Здравей, Холгер! Миа е.

— Какво?

— Миа е. Може ли да се кача?

Болката се върна. Сякаш някой забиваше пирони в слепоочията му.

Положи усилия да се съсредоточи, за да отговори.

— Знаеш ли колко е часът? Какво има?

Миа стоеше пред вратата му. За първи път му се случваше. Бяха доста близки, но винаги се срещаха извън домовете си.

— Скункс — чу се пресипналият ѝ глас.

— За какво говориш?

— Хакерът.

— Какво? — не схвана Мунк.

Облегна се на стената.

— Май ни вземат за глупаци. Може ли да се кача?

— Посред нощ е.

Мунк се хвана за челото.

— Знам, но трябва да поговорим — не млъкваше Миа от слушалката.

— За какво?

— За Габриел.

— Габриел ли? Какво имаш предвид?

— Скункс — нетърпеливо повтори тя. — Мисля, че е той.

— Хакерът ли?

— Да.

За момент се възцари тишина. Мунк се опита да си събере мислите.

— Какво общо има Габриел? — смотолеви той.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — прозвуча отдалече гласът на Миа.

— Да, разбира се — промърмори Мунк и успя да се съсредоточи достатъчно, за да натисне бутона, с който се отваряше външната врата.

55.

Малкото момченце лежеше под завивките и гледаше календара на стената до леглото. От вълнение цялото му тяло се бе превърнало в широка усмивка. Важният ден. Толкова отдавна го чакаха. Мама говореше за него от… Той се опита да преброи, но не му стигнаха пръстите — поне от лятото, ако не и от по-рано. Великият ден. Когато всичко ще… Не знаеше какво точно ще се случи, но беше нещо грамадно — по-гигантско от Слънцето и Луната и по-велико от раждането на Земята. Придърпа тънкото юрганче под брадичката си и пак се загледа в календара. Макар и мама да му бе заръчала да спи, не можеше да мигне. „Декември 1999 г.“ пишеше там. Годината беше 1999. Но не това бе вълнуващото, а написаното на задния лист, което не биваше да гледа, преди да стане дванайсет часа. Той обаче надникна скришом, не успя да се въздържи. Януари 2000 г. Представяте ли си? Двехилядната година! Момченцето се усмихна и усети как в долния край на леглото пръстчета на краката му се свиват, така ставаше, когато е много щастливо, както сега — пръстчетата му се свиваха, а сетне изскачаха заедно с крачетата му, ръцете и цялото тяло, вдигаха се чак до ушите, а те горяха, което беше хубаво, защото в малката стаичка беше студено. Декември. Ужасно студено. Можеха да си позволят само печката във всекидневната. Печките са скъпи. Дървата за огрев — също. Спеше облечен и с шапка, но усети как пръстчетата му се свиват в чорапките.

Важният ден. Ново хилядолетие. Помислете си само! Един-единствен ден, а е от такова значение. Само няколко минути на циферблата на часовника, а такава голяма разлика! Тик-так — и хоп, бум, ура! Стрелките са унищожили всичко лошо и великият ден е настъпил. Чакаха го с нетърпение от… той отново се опита да преброи, но пръстите пак не му стигнаха, а и не беше лесно да ги открие всичките под ръкавиците, които се налагаше да носи заради студа.

На стената в стаята на момченцето висеше часовник, но той не показваше точното време, защото батерията беше изтощена, а да се купи нова е скъпо, така че от известно време часът постоянно беше четири и пет. Не можеше да му се разчита, затова се опита да брои, откакто мама му бе заръчала да си ляга. Тогава часовникът във всекидневната показваше осем и пет, а секундите се отброяваха така: хиляда и едно, хиляда и две, хиляди и три, но след петстотин и нещо главата му бръмна. Най-добре просто да си лежи и да чака в леглото мама да дойде да го вземе и да му каже, че е настъпил.

Великият ден.

Не знаеше какво ще стане, но щеше да бъде нещо велико — въобще не подлежеше на съмнение. В това хилядолетие не можеше да се живее, беше обсебено от зли духове и от всички лоши работи и нямаше какво да се направи — не им оставаше друг избор, освен да чакат да свърши, което предстоеше скоро. И макар да не си представяше какво точно ще се случи, надяваше се мама да е по-щастлива — впрочем според него тя щеше да бъде по-щастлива, защото отдавна и с нетърпение очакваше този ден.

Момченцето си дръпна шапката, та да покрие ушите му, и се опита да задържи топлината под тънката завивка.

— Мазето е много голямо — казваше мама, когато я питаше защо в къщата винаги е толкова студено. — Баща ти не беше с всичкия си, но пък умееше да строи къщи. Знаеше какво предстои и че ни трябва място, където да се скрием, когато се започне, когато светът рухне. Обаче направи избата много голяма. Трябваше да има повече къща и по-малко мазе, защото под земята е студено и студът прониква през пода, нали разбираш?

Той не разбираше особено добре мама, когато говореше за баща му, понеже никога не го беше виждал, но все пак кимаше, защото тя се сърдеше, когато я разпитва. Знаеше със сигурност, че татко го е имало, защото беше построил къщата. Не го беше виждал с очите си, но мама не можеше да построи нищо, значи трябва да е истина. Понякога си мислеше, че татко му прилича на бащата на Пипи Дългото чорапче: много добър баща, но му се налага постоянно да пътува — като пират от остров Корекоредут — може би един ден неочаквано ще се завърне, ще бъде с дълга брада и много ще се радва, но това все още не се бе случило. Не беше признавал на мама, а дори и пред себе си не смееше да го каже на висок глас, обаче много пъти си бе представял именно това: татко ненадейно се появява на вратата, натоварен със златно съкровище, вдига мама и я завърта, провиква се: „корекоредутката ми!“ и носи подаръци от всички краища на света. Специално за него има печка, за да не мръзне в малката си стаичка, която никога не се затопля, особено през декември, както сега.

Много се беше чудил какво ли ще представлява великият ден. Надяваше се татко да се върне, но това съвсем не беше сигурно, затова направи списък. Не го показа на мама, защото знаеше мнението ѝ — когато задава въпроси или си пожелава нещо, затова се въздържа и го криеше под възглавницата си. Списъкът се състоеше от седем точки, седем работи, които според него щяха да се случат на великия ден.

Поколеба се дали да не го извади и да го разгледа пак, но мама му бе наредила да си легне, да стои кротко и да не излиза от стаята, въпреки че часовникът във всекидневната показваше само осем и пет.

Важният ден.

Беше го написал с големи букви отгоре на листа. Сам се бе научил да пише и се гордееше с това. Също и да брои. Да познава часовника. И буквите. Да пише. Съвсем самичък, което беше чудесно, защото не ходеше на училище — точно като Пипи. Отначало не разбираше какви са тези нещица — имаше ги навсякъде: по опаковката на корнфлейкса, върху тубичката паста за зъби, отстрани на кутията с мляко, между кориците на трите книги в стаята му. Отначало в представите му бяха само завъртулки, малки рисунчици, но после, един ден, когато мама не си беше вкъщи, ненадейно успя да ги навърже. Не знаеше как се случи, но имаше нещо в думите, излизащи от устата на майка му, и тези, с които ѝ отвръщаше — първоначално си мислеше, че са само във въздуха, ала изведнъж му стана ясно: върху предметите са написани същите думи.

Лека нощ.

Мляко.

Януари.

Сапун.

Може да спечелите.

Аника.

Томи.

Може да спечелите пътуване до „Дисниленд“.

Взе химикалка и започна да изписва думи на един лист. Откритието му бе фантастично — почти като да лежи под юргана в очакване на великия ден. Думите в устата и думите върху нещата могат да бъдат нанесени върху листа само с някаква мъничка химикалка.

Момченцето стана от леглото, за да се раздвижи, да си затопли кръвта — нито дрехите помагаха, нито тънкото юрганче, цялото му тяло бе измръзнало и от устата му излизаше пара, макар да се намираше в стаята.

Татко бе построил къщата, но — помисли си той — въпреки че татко умееше да строи къщи и щеше да им трябва убежище, когато светът се сгромоляса, мама имаше право — мазето бе твърде голямо. Сега в стаята беше страшно студено, не помагаше дори, че лежи облечен под юргана. За момент реши да отиде във всекидневната, където гореше печка, но не го направи. Ако беше научил нещо, то бе да не ядосва мама.

Момченцето пристъпи към шкафа и извади оттам пуловер „Мариус“12, най-хубавият му пуловер — предназначен да го носи само на рождени дни и когато мама му разреши да излезе от къщата — ала все пак го навлече върху другите дрехи и се върна в леглото под юргана. За пореден път отправи поглед към календара — 1999 — лошата година. Не можеше да чака повече да му позволят да обърне листа.

Януари 2000 г.

Ново хилядолетие.

Не беше непослушен. Винаги правеше каквото му кажат, но мама не му беше забранила да извади списъка, само му бе заръчала да си ляга.

Момченцето си свали ръкавиците, напипа фенерчето, измъкна листа, скрит под възглавницата, и се усмихна.

Неочаквано задуха вятър, блъскаше по стените и не се отказваше — проникваше през неуплътнените прозорци, издишваше ледения си дъх върху лицето му, върху малкото гола кожа между шапката и юргана.

За пореден път се поколеба дали да не изпълзи от леглото и да отиде във всекидневната, където беше печката — толкова щеше да е приятно да седне там и топлината от горящите дърва да загрее пръстите му — обаче не стана, защото мама му бе забранила.

Мама.

Около момченцето нямаше други хора и никога не бе имало, само мама.

Когато тя излезеше от къщи, той оставаше сам. Понякога отсъстваше с дни, но въобще не беше важно, защото мама бе всичко за него.

Да вчесва красивата ѝ руса коса пред камината. Да ѝ помага да измие недостъпните места по тялото си — да я насапуниса с гъбата там, където трудно стигаше сама. Момченцето се усмихна, забравило, че е тъжно, задето бе успяло да измисли само седем желания, а искаше да са двайсет.

Важният ден.

Несъзнателно затвори очи и се унесе, остави мразовитата стая и потъна в съня, а когато се събуди, макар часовникът на стената все още да показваше четири и пет, знаеше.

Хиляда деветстотин деветдесет и девета година си е отишла.

Настъпила е двехилядната година.

Великият ден.

Сигурен беше. Мама е забравила да го събуди. Той се отви и тичешком излезе от студената стая. Засмян прекоси всекидневната и се втурна към нейната стая. Глупава мама. Сигурно е заспала и е забравила да му каже, когато е дошъл великият ден.

Открехна вратата на спалнята и застина в процепа.

От една греда на тавана бе провесено въже.

Под въжето висеше голо тяло с дълга руса коса, отпуснати ръце и крака и посиняло лице. Очите бяха широко отворени, а устните не изглеждаха годни да говорят.

Момченцето си придърпа стол, настани се на него и с неуверена усмивка впери поглед във висящото от тавана голо тяло.

Кротко зачака тя да се събуди.

56.

Слава богу думкащото главоболие намаля. Мунк преглътна една прозявка и остави чаша чай на масата пред Миа.

— Нямаш ли нещо друго? — попита тя, загледана в чая.

— Какво друго?

— Нещо по-силно. Не ти ли се намира?

— Посред нощ е, Миа. Не може ли да говорим утре?

— Не, важно е — измърмори тя.

Едва сега той забеляза колко е пияна, но въпреки това е будна и нетърпелива.

Красивата му колежка дори не се събу и не си съблече якето, направо седна на дивана и се вторачи в Мунк с добре познатия му поглед. Беше разбрала нещо. За него бе пълна мистерия как го постига, но се беше научил да вярва на този поглед.

— Не пия, Миа, знаеш — прозина се Холгер Мунк.

— Е, и? — засмя се Миа и посочи с глава рафта под компактдисковете.

Шегаджийски подаръци от колегите му. За всеки рожден ден. Хайде да подарим на въздържателя нещо скъпо, което няма да изпие. Там имаше осем неотворени шишета уиски с етикети, които не значеха нищо за него и не го интересуваха.

— Давай — поклати глава Мунк, а Миа стана, взе една бутилка и я отвори.

— Имаш ли чаша?

Той отиде в кухнята и докато вадеше чаша от шкафа, с периферното си зрение улови усмивката на снимка, залепена върху вратата на хладилника, и изведнъж се сети, че е забравил нещо.

Мириам му беше звъняла.

И в цялата суматоха бе забравил да ѝ се обади. По дяволите. А беше решил да обръща повече внимание на семейството си. Занесе чашата в хола и едва сега осъзна, че Миа през цялото време не е спирала да говори.

Какво става с главата ми?

— Разбираш ли?

Тя си напълни чашата.

— Какво? — попита Мунк.

— Слушаш ли ме?

— Не съвсем — призна той и седна. — Сигурна ли си, че не може да почака до утре?

— Дойде при мен — подмина въпроса му Миа.

— Кой?

— Хайде де, Холгер! Още ли спиш? Скункс. Дойде при мен в „Лори“.

— Скункс ли? — изненада се Мунк.

— Изневиделица. — Миа отпи от уискито. — Нали Габриел ни го описа като напълно невидим?

Мунк кимна.

— Неоткриваем — усмихна се Миа. — Неуловим.

Той я остави да продължи.

— Било е на живо. Така каза.

— Кое?

— Видеото. С Камила в колелото. Не е било запис, а видеопоток.

— Поток ли?

Мунк се поразбуди.

— Да — нетърпеливо кимна Миа. — Снимали са я с камери и са я излъчвали. В продължение на месеци.

— Божичко! — възкликна Мунк и усети как му призлява.

— Ненормална история.

— Да, дявол да го вземе.

— Но не това исках да ти кажа — продължи Миа, като отново си напълни чашата.

Била е в „Лори“, не си е отишла вкъщи и очевидно доста е пила. Поднесе чашата към устните си и почти я пресуши.

— Миа, аз…

— Не, не, изслушай ме — продължи енергично тя. — Как можеш да знаеш, че не е запис, а е на живо, ако не си…

— Ако сам не си го заснел?

— Именно.

— По дяволите! — изруга Мунк.

— Точно така.

— Просто се е появил?

— Да. От нищото.

— И според теб има угризения и всъщност той е нашият човек?

— Да — заключи тя.

Изведнъж умората напусна Мунк.

— Какво ще правим? — попита Миа.

— Ще го открием, ще го изслушаме и ще преценим дали има основание да повдигнем обвинение.

— Не това имам предвид.

— А какво?

— Какво ще правим с Габриел?

— В какъв смисъл?

— Двамата са близки.

— Смяташ, че Габриел знае повече, отколкото признава?

Миа сви рамене.

— Според теб не е ли странно, че Габриел не ни осведоми кой е този Скункс и къде да го намерим?

— Миа… — възрази Мунк.

— Не, изслушай ме. Ненадейно изниква някакво видео. Така, от нищото. А всъщност от колко време познаваме Габриел? Има ли шест месеца?

— Миа, не мислиш ли, че…

— Сериозно, Холгер. Тук мирише на гнило — прекъсна го Миа.

За пореден път гаврътна чашата и отново си наля уиски.

— Чуй ме, Холгер. Скункс не просто знае нещо, според мен знае много. В такъв случай навярно и Габриел е в течение. Наложително е да поговорим с него, но е важно да процедираме внимателно. Затова държах веднага да го обсъдя с теб. Разбираш ли?

Мунк кимна замислено.

— Най-добре е ти да се заемеш — отсъди накрая той.

— С кое?

— Да поговориш с Габриел. Утре. Той те харесва. Накарай го да каже каквото знае.

Коварно се завръщаха. Металният вкус в устата; пироните в слепоочията.

— Добре — усмихна се Миа и за пореден път изпи до дъно съдържанието на чашата.

— Обаче не пред другите, нали?

— Естествено.

— Имаме общо съвещание в десет. След това ще имаш възможност.

— Добре.

Миа се изправи.

— Значи според теб е бил той? — попита я Мунк, вече в коридора.

— Скункс ли?

— Да.

— Имам такова чувство. Във всеки случай не му е чиста работата.

— Хубаво. Бъди внимателна.

Мунк ѝ отвори вратата.

— С Габриел ли?

— Да.

— Разбира се, че ще бъда — обеща тя.

И с усмивка на уста се изгуби надолу по стълбите.

57.

По време на цялото съвещание странно усещане глождеше Габриел Мьорк. Нещо не беше наред. Подозрението му се потвърди, когато веднага след края на срещата Миа го помоли да я последва в кабинета ѝ.

— Какво има? — попита учуден той, след като младата жена му каза да затвори вратата.

Тя го изгледа с изражение, което виждаше за първи път — смесица от подозрение и любопитство. Наклони глава настрани, като че ли искаше да прочете мислите му.

— Какво има? — повтори въпроса си Габриел.

Придърпа стол и седна.

— Ще те попитам нещо — предупреди Миа. — Важно е да ми отговориш откровено.

— Откровено ли? — засмя се Габриел. — Защо да не съм откровен с теб?

Тя извади ментово драже от джоба на якето си и го пъхна в устата, без да сваля очи от младия си колега.

— Скункс — натърти.

— Да? Какво за него? — сви рамене Габриел.

— Колко сте близки?

Бавно започна да му се изяснява. От това се опасяваше вече няколко дни. Скункс бе изплувал от нищото с видеото, после пак беше изчезнал и Габриел нямаше представа как да го намери.

— Какво имаш предвид? — не схвана хакерът.

— Каквото попитах.

Миа не откъсваше поглед от него. Разговорът заприличваше на разпит и това не му се нравеше.

— По-рано бяхме добри приятели.

— Колко добри?

— Много добри. Какво намекваш?

— Но вече не?

— Не, вече не — въздъхна Габриел. — Защо е всичко това, Миа? Обвиняваш ли ме в нещо?

— Не знам. — Миа отново наклони глава. — Имаме ли за какво да те обвиним?

— Да те обвиним?

Габриел започваше да се ядосва. Говорили са зад гърба му. Мунк и тя, а сигурно и някои от другите колеги.

— Честно, не знам къде е — разпери ръце той. — Сигурно съм идиот, но не разбирам в какво ме подозирате.

— Значи отдавна не си го виждал?

— От няколко години — поклати глава той. — Докато той не ме потърси.

— И вече не сте приятели?

— Не.

— Какво се е случило?

Писна му. До гуша му дойде. Напоследък не спеше добре. Колкото и да се опитваше, не успяваше да се отърси от образите. Изпосталялото момиче на колене в клетката. Надписът на стената зад нея. Пернатата сянка. Целият се разтреперваше само при мисълта за това.

— Слушай — гласът му прозвуча по-сърдито, отколкото възнамеряваше — Да, нов съм тук и не съм способен колкото другите, но правя каквото ми е по силите и ако знаех къде е, щях да кажа. Мислиш ли, че не се опитах? Мислиш ли, че не опипах почвата? Сериозно ли смяташ така? Обаче не получих отговор. Знаеш ли защо? Защото Скункс не иска да го открием. Защото…

Той млъкна, трябваше да се поуспокои. Кръвта му кипеше.

— Защо? — обади се Миа.

— Защо според теб?

— Защото се занимава с незаконни дейности.

— Именно — пак разпери ръце Габриел. — И какво? Подозирате, че съм замесен, така ли? По дяволите, Миа! Харесвам те, но няма да търпя подобно отношение. Работя като луд, откакто…

Миа вдигна ръка и го прекъсна, преди да успее да довърши.

— Съжалявам, Габриел — извини се тя и го погледна по-меко. — Бях длъжна да проверя.

— Какво да провериш? — сърдито попита той.

— Съжалявам — повтори Миа и беше искрена.

— Мамка му, Миа. Много грубо!

— Прости ми — отново се извиня тя.

Стана от стола и се настани на ръба на бюрото, точно пред Габриел.

— Какво си въобразяваше? Какво си въобразявахте? Какво сте говорили? Габриел и Скункс заговорничат? Старите хакери си имат свой бизнес? Затварят девойки в мазета? Сериозно ли, Миа? Повръща ми се!

Габриел бе толкова гневен, че не можеше да се овладее. Изобщо не го очакваше.

Да го заподозрат в нещо подобно? Тя беше ли наясно колко се гордее, че е в екипа?

— Габриел — промълви Миа.

Приближи се още малко и сложи ръка на рамото му. Едва не го прегърна. Искрено се разкайваше.

— Понякога не се справям толкова добре, колкото се очаква от мен — подхвана тя, все още с ръка на рамото му. — На моменти… забравям да мисля, става прекалено бързо. Ще ми простиш ли? Не те смятах за замесен, но…

— Но какво?

— Понякога, ако обичаш някого, се опитваш да го предпазиш.

— Мислила си, че прикривам Скункс.

— Нещо такова, да — кимна Миа с виновно изражение.

— Първо, Скункс и сам се оправя. Второ, вече не сме приятели. Трето, дори да ми беше приятел, ако имах подозрения, че е замесен в нещо, над което работим — казах работим, защото наистина се чувствам част от отдела, макар вие очевидно да сте на друго мнение — никога не бих го премълчал. За какъв ме мислиш, Миа? Надявах се двамата да…

— Габриел! — Миа очевидно наистина съжаляваше. — Честно. Вината е моя. Естествено, че си част от отдела. Всички те хвалят и оценяват работата ти. Мина само половин година и вече не можем без теб. Осъзнаваш ли колко си важен за нас?

— Явно не е така — възрази младият мъж.

— Добре, постави се за момент на мое място.

— И?

— Изневиделица се появява видеоклип. Някакъв хакер случайно го е намерил. На някакъв сървър, неясно къде. Предава го на някогашния си колега, който работи в полицията. Този колега не знае къде да го открие. Ако беше на мое място, нямаше ли да се усъмниш?

Габриел се замисли за момент и осъзна, че тя има основание.

— Хубаво — усмихна се Миа. — Разбрахме се. Разпитът свърши. Всичко е наред. И ми влизаш в положението. Значи приключваме с този въпрос.

— Съгласен — поусмихна се и Габриел. — С кого си говорила?

— За кое?

— За това. На кого си казала, че според теб премълчавам истината.

— Само на Мунк — отвърна Миа. — И той беше на мнение, че греша. Виждаш какво е положението.

— Какво?

— Понякога действам необмислено, а теб всички те харесват. Това достатъчно извинение ли е?

— Да — кимна Габриел.

— Чудесно — заключи приветливо Миа. — Значи мога да говоря с теб за това, за което исках.

— За какво? — попита Габриел.

— Намери ме.

— Кой?

— Скункс.

— Сериозно ли? Не е възможно. Той мрази полицията.

— Не се шегувам. Бях в „Лори“ и не щеш ли, изникна той.

— Нищичко не разбирам — изуми се Габриел.

— Странно, нали?

— Удивително.

— И аз така си помислих. Каза някои неща, които само ти можеш да ми помогнеш да проумея. Ще ги обсъдим ли?

— Разбира се — съгласи се той.

— Чудесно — усмихна се Миа. — Само ще си взема чаша кафе. Ти искаш ли?

— Да, благодаря.

Габриел се зарадва на топлия, съпричастен поглед, който Миа му отправи на излизане от стаята.

58.

Беше много по-топло в леглото, където непознатите лица му казаха да спи. Беше там от няколко дни и все още не знаеше къде се намира и кои са тези хора, но го увериха, че е в безопасност и няма причина да се страхува.

Непознатите се държаха мило, но бяха доста глупави. Не разбираха, например, че стените в къщата са тънки и се чува какво говорят за него, когато си е легнал. Мама винаги го предупреждаваше да внимава с хората — те са двулични и не може да им се вярва. Той осъзна колко права е била, защото непознатите говореха пред него едно, а друго, когато се намираха в съседното помещение и мислеха, че не ги чува.

Ненормална история.

Държала го е затворен в тази съборетина в продължение на десет години.

Не е виждал други деца.

Щастлива случайност е, че някой го е намерил.

Седял е под тялото ѝ повече от седмица.

Бил е съвсем омаломощен.

Опита се да разбере за какво говорят. Не беше тъп — говореха за него, естествено, но не схващаше какво точно казват. Какво имат предвид. И защо мама я няма — и това не можеше да си обясни. Хората, които дойдоха, я свалиха от тавана и той се зарадва да я види, но изглежда тя още не беше готова или пък… да, докато чакаше, трябваше да остане тук.

При непознатите с две лица, на които не може да се вярва. Бяха глупави, но имаха хубава храна. И страшно топли стаи. И не на последно място — и това много го радваше — книги. Невероятно много книги, не само „Пипи“. Не подозираше, че на света има толкова много книги. Момченцето ги поглъщаше една по една. Не можеше да им се насити. Буквите върху хартията го подтикваха да се смее в душата си, да разсъждава за разни работи, да пътува с ума си до фантастични места, където никога не е бил.

След известно време казаха, че се налагало да говори с мъж с рядка брада и с професия — както я нарекоха — „психолог“. Той бе точно въплъщение на мамините думи — подъл отвътре и нахилен отвън. Мъжът с рядката брада го подкани да си вземе от бонбоните в купата на масата между тях, навярно за да го подмами, както правят хората, но той не отказа, защото бяха вкусни, и закима с възможно най-послушен вид, докато мъжът говореше.

Мъжът му разказваше за нещо, наречено „смърт“. Мама си била отишла и никога нямало да се върне. Първоначално, естествено, не му повярва, но след няколко месеца започна да му се струва истина. Защото, колкото и да чакаше и да се надяваше, когато някоя сутрин отвори очи, сгушен под топлата завивка, тя да е там, мама не идваше. Все пак тази смърт очевидно съществуваше и мама бе решила да остане там за известно време. Момченцето не знаеше колко дълго, а и не смееше да попита, защото, щом си отвореше устата, било пред жените, които му носеха храна, или пред психолога с бонбоните, всички го гледаха странно.

Все едно е слабоумен.

Не го изричаха гласно, но той го виждаше в очите им. Не бе проумял най-простото нещо, което би трябвало да е очевидно. Затова престана. Вече не задаваше въпроси. Научи се вместо това да кима. Да се усмихва и да кима и всички бяха доволни. Двуличници. Точно така казваше мама: отвън хората носят маска. И в тази къща стените бяха тънки, но понеже той се бе изхитрил да не казва как стоят нещата отвътре, разговорите зад стената по негов адрес малко по малко се промениха.

Невероятно добре се справя.

Толкова се радвам!

Май вече е забравил какво е преживял.

Представете си само! Какъв кошмар! Затворен сам в продължение на десет години в онази съборетина с лудата си майка.

Но вече е добре.

Видя ли колко е умен? Колко много чете?

Чу ли какво разправя Нилс?

Не, какво?

За лаптопа.

Какво за лаптопа?

Не е знаел какво е.

Сериозно ли?

Не е знаел, но сега го използва непрекъснато. Нилс каза, че за първи път вижда някой да учи толкова бързо.

Ах, слава богу!

Да, не е ли хубаво?

Измина година. Прочете по няколко пъти всички книги в къщата, дори книгите, които според лицата били само за възрастни. Един ден го натовариха в кола и го закараха на друго място, където имаше невероятно много книги — едва не припадна. Бяха навсякъде — от пода до тавана — и му позволиха да ги взема вкъщи, в стаята си, дори му дадоха картонче с неговото име, а възрастна дама, също приветлива отвън, каза, че може да заеме колкото книги иска и да идва, колкото често пожелае.

Не говори лоши неща за мама.

На два пъти, когато говореха лоши неща за мама, съществото в него едва не излезе през устата му да ги разкъса, да кървят и да си вземат думите назад, но той успя да се овладее. Две лица. Действително бе невероятно умен. Удаваше му се. Не го разкриха.

Ах, колко е сладък!

Да, не е ли е страшно сладък?

Така говореха гласовете през стената. Той това и целеше. Не му се нравеха думите, които стигаха до него през първите нощи, когато не знаеше къде е. От тях се разтреперваше под юргана, макар и да беше топло.

И тук му беше добре.

Най-вече заради книгите.

И заради другите деца.

Но не и в началото. Първоначално с децата беше като с възрастните, но малко по малко, като прозря как трябва да се държи, как не бива да бъде себе си, а само да се усмихва и да крие вътрешната си същност, много му олекна.

В най-голям възторг беше от компютъра.

Имаше един човек — Нилс — той му го показа. Малък пластмасов четириъгълник: отваря се, а вътре съдържа цял нов свят.

— Досега не си виждал компютър? Наистина ли?

И тогава момченцето усети как яростта му напира навън, но успя да запази спокойното си изражение. После му прости — на Нилс — понеже, макар книгите да бяха страхотни, това беше нещо съвсем друго, а и гласът му звучеше хубаво през стената.

Дяволите да ме вземат, какъв ум има това момче!

Да, не е ли прекрасно? Да израсне в такива условия, а после да се възстанови толкова добре.

Не, друго искам да кажа.

Какво?

Знаеш за Бетовен, нали?

Какво имаш предвид?

Казват, че Бетовен само видял пианото и веднага проумял.

Какво е проумял?

Ами човек се учи да свири на пиано, но Бетовен само го погледнал, седнал и засвирил. Веднага схванал какво е.

За какво говориш, Нилс?

По дяволите, през живота си не е виждал компютър!

Горкото момче! Затворено толкова дълго. Какъв кошмар!

Веднага щом го включих и той седна пред него, сякаш разбра целия механизъм. Моментално.

Много се радвам, че момчето е добре.

Ама не разбирате ли? Това дете е изключително!

Минаха две години. Той свикна с вкуса на всички бонбони и макар децата да идваха и да си отиваха, се радваше на тяхната компания. Осъзна, че тази смърт е важна личност и държи мама някъде, докато не стане готова да се върне. Постепенно момченцето се почувства почти у дома си. Не като при мама, разбира се, но все пак… Гласовете зад стената винаги казваха хубави нещо за него. Децата на площадката за игра искаха да играят футбол или да се катерят по катерушката. Можеше да почака тук. Докато смъртта приключи с мама. Вече спеше по-добре нощем и се събуждаше щастлив.

Докато един ден на площадката пред къщата най-неочаквано не паркира кола и към него се приближи едно от женските лица.

— Искам да ти представя един човек.

— Добре — отвърна той с усмихнатото си изражение.

— Ще имаш нов дом.

Не схвана напълно значението на думите ѝ.

— Здравей — изведнъж го заговори светлокоса жена, слязла от непознатия автомобил.

— Здравей — отвърна той, протегна ръка и се поклони, както го бяха учили.

— Казвам се Хелене — приветливо се представи тя. — Хелене Ериксен.

— Хайде да влезем и да се поопознаем — предложи жената от дома.

Така и направиха. Влязоха в къщата, на масата имаше кюфтета, сипаха му червен сок, а новата жена положи ръце на раменете му със сериозен израз на лицето си.

— Настина много се радваме, че ще станеш част от нашето семейство.

Момченцето не разбираше какво се случва. Съществото в него посегна да хапе, но той съумя да се усмихне благодарение на маската, която се бе научил да носи.

59.

Миа Крюгер занесе чашата кафе на масата, която бе заела, и пътьом взе един вестник. Разгърна го, но заглавията я потискаха, затова го остави и се фокусира над нещо позитивно. Вкусът на кортадото. И успехът още при първия опит. Не се гледа съвсем с добро око на това, да търсиш помощ от друга служба, но следователят от Крипос беше благоразположен, дори се зарадва, че се е свързала с него.

Когато преглеждаше таблоидите, винаги имаше усещането, че става въпрос за състезание. Полицията срещу извършителя. Изключително детинско. Отговорността е тяхна, ако не го заловят бързо. И отгоре на всичко — превъзнасят престъпника: това ѝ беше най-омразно. Отреждаха му място във вестника, независимо колко чудовищни са злодеянията му. Миа отпи глътка кафе. Изненадващо започна да проявява повече разбиране към Мунк и отношението му към журналистите. Тя никога не бе имала нещо против тях, въпреки че я преследваха, след като застреля Маркус Скуг. Наложи се да се скрие в анонимен хотел в „Майорстюа“. По дяволите, не разбираха ли, че са част от проблема? Има хора, готови на всичко, за да се прочуят.

Марк Чапман, убиецът на Джон Ленън.

Да видят името си във вестника.

Джон Хинкли, прострелял Роналд Рейгън, за да впечатли актрисата Джоди Фостър.

Толкова ли не познаваха историята? Не разбираха ли колко важна роля играят?

Опита се да не чете заглавията, ала не можеше да го избегне. Остави настрана вестника, но хората около нея бяха потънали в своите — обикновени хора в обедна почивка, вярващи безрезервно на информацията в медиите.

Никога не го беше виждала, но не се затрудни — все едно носеше табела, когато прекрачи прага и заоглежда помещението.

Крипос.

Отдел за компютърни престъпления.

Кимна ѝ, веднага дойде при нейната маса и протегна ръка.

— Роберт Ларшен — здрависа се елегантният, костюмиран мъж и седна.

— Миа Крюгер — на свой ред се представи Миа.

— Радвам се да се запознаем — усмихна се той. — И какво съвпадение, че се обаждате точно днес!

— В какъв смисъл?

— Кристиан Карлсен — отново се усмихна той.

— Скункс?

— Да, Скункс.

Следователят махна на сервитьора и посочи чашата ѝ, за да му донесе от същото. Извади от куфарчето си папка и я сложи на масата.

— Кристиан Карлсен — повтори той. — Признавам, изненадах се, когато позвънихте. От известно време го следим, но нямах представа, че е толкова сериозно.

— Какво имате предвид?

— Не знаех, че се касае за убийство — уточни Ларшен. — Разполагаме с много доказателства срещу него, но нищо, свързано с убийство.

— Все още не знаем достатъчно — обясни Миа, — но си струва да се провери.

— Разбирам — смигна инспекторът от Крипос. — Свръхсекретно, а?

Миа изпита известна неприязън към този човек, настанил се преди малко на масата ѝ, но не го показа.

— Каква е наличната ви информация?

— Кристиан Карлсен — покашля се Ларшен и отвори папката. — Хакер. Черен. Запозната ли сте с това понятие?

Миа кимна. Скункс бе използвал същия израз и в последствие тя го беше проверила. Има разни видове хакери. Габриел беше бял. От добрите.

— Знаете и за групата „Анонимъс“, нали? И за „Лълз Сек“?

— Чувала съм за „Анонимъс“ — потвърди Миа.

— Да, сега са звезди — разясни Ларшен. В това време сервитьорът му донесе кафе. — Започнали са от един сайт на име „4chan/b/“. Известен ли ви е?

— Не, изобщо — усмихна се Миа.

Разбра, че това е правилният подход — да се преструва на възможно най-невежа, макар Габриел да ѝ бе обяснил някои от тънкостите на мрежата. Събеседникът ѝ с готовност се хвалеше с познанията си и точно сега тя нямаше нищо против — живо я интересуваше съдържанието на папката пред нея.

— Накратко ли да обясня, или предпочитате пълната версия? — попита Ларшен.

— Нека бъде кратката.

— Дадено. Сайтът „4chan“. Банда млади идиоти. Маргинали. Докато не осъзнават, че са много.

Ларшен отпи от кафето.

— Така ли?

— Да. Много маргинали — обобщи той с усмивка. — Имат сила. Основно момченца на четиринайсет-петнайсет години, обаче могат да парализират цялото общество, ако поискат.

— В какъв смисъл?

— Ами въздушен трафик, улично осветление, банки, водоснабдяване — всичко днес се управлява чрез електронни данни, нали така? Вече не се използват хартиени носители. Следите ли ми мисълта?

— Разбира се — увери го Миа.

— A DDos? — поинтересува се Ларшен.

— Моля?

— Запозната ли сте с понятието „DDos атака“?

— Нищо не ми говори — призна тя.

Това достави нескрито удоволствие на елегантния мъж.

— DDos атака. Distributed Denial-of-service attack — разпределена атака за отказ на услуга. За това го разследваме — вашия човек, Кристиан Карлсен. Или Скункс, ако предпочитате.

Ларшен отново отпи от кафето и погледна Миа с усмивка.

— И какво е това?

— DDos ли?

— Да.

Костюмираният инспектор от Крипос се ухили, очевидно му беше много приятно да ѝ обясни нещо, което тя не знае.

— Казано накратко, означава да изпратят огромен брой запитвания към даден сайт, толкова много, че той не успява да се справи и блокира.

— Запитвания ли?

— Да обясня ли по-просто?

— Да, ако обичате.

— Предполагам, чували сте за „Уикилийкс“?

— Да.

— Помните какво стана в САЩ. След събитията около Джулиан Асанж и цялата тази история, знаете: някои компании решават да прекратят преводите на пари към тях. „Виза“, „Мастър Кард“, „Пей Пал“. В „Уикилийкс“ вече не постъпват средства.

— И?

— Тогава те извършват такава атака.

— Кой?

— Хакерите. „Анонимъс“. Атакуват сайтовете на тези големи компании чрез DDos. Изпращат толкова много запитвания едновременно към един и същи сайт, че той забива и се налага да го свалят. „Виза“ и всички останали не работят.

— Разбирам — отвърна Миа и хвърли поглед към папката на масата. — Но какво общо има това със Скункс?

— Смятаме, че Кристиан Карлсен е един от норвежците, които стоят зад атаките. И ФБР ни помоли да се уверим, че ще си получи наказанието.

— Следователно имате конкретни доказателства?

— За какво?

— Че Скункс, тоест Кристиан, е замесен.

— Почти стопроцентови.

Ларшен отпи глътка кафе.

— Значи не съвсем.

— Да, но в момента изчакваме.

Костюмираният мъж ѝ намигна.

— В смисъл?

— Трябва да разберете, че тези хора се крият невероятно добре. Имам предвид в мрежата.

— Обаче знаете къде е?

— В реалността ли?

— Да.

— Естествено. Отдавна го наблюдаваме.

— Знаете къде се намира Скункс?

— Щяхме да бъдем много лоши професионалисти, ако не знаехме, не мислите ли?

— Има ли някаква възможност да получа…

Миа не свари да си довърши въпроса — Ларшен извади от папката един лист и го побутна към нея.

— Там ли е? — попита тя, като погледна адреса.

Елегантният мъж кимна.

— Задължена сте ми.

Той поднесе чашата с кафе към устните си и отново намигна.

— Определено — усмихна се Миа. — Благодаря.

— Моля. Дръжте ме в течение.

— Естествено.

— Нали ще ми се обадите?

— Непременно.

Миа си допи кафето, втурна се навън, извади телефона си и набра номера на Мунк.

60.

Мириам Мунк се връщаше с колата от летище „Гардермуен“, а на задната седалка седеше Марион. Чувстваше се виновна, непочтена, но бе минало по-добре от очакваното най-вече защото закъсняваха. Наложи се Юханес почти да тича — направо на контрола, та не остана време за дълго, церемониално сбогуване.

— Гледай да не те изяде акула!

Марион силно прегърна баща си.

— Обещавам! — засмя се Юханес и успя само набързо да целуне Мириам.

Помахаха му и за момент Марион сякаш се натъжи, че той заминава, но сега, седнала отзад, изглеждаше спокойна. Вероятно защото Мириам бе нарушила едно от правилата си и ѝ беше позволила да гледа филм на айпада в колата.

Все още имаше възможност да се откаже, не беше нужно да се вижда със Зиги, можеше да не се включи в акцията утре, но макар на теория да имаше избор, знаеше, че е твърде късно. Влакът бе потеглил и вече не беше възможно да го спре. Нямаше как да му каже сега, щеше да провали пътуването му, не искаше да му отнема радостта, но когато се върне, ще му признае.

Ще бъде облекчение в много отношения. Честността. Няма да се налага да продължава с тази игра. Хвърли поглед към огледалото — сладкото момиченце се смееше на нещо на екрана пред нея — отново усети пробождане, но го остави да затихне.

Марион ще го приеме добре.

Беше напълно убедена.

— При баба ли отивам? — попита детето, когато видя, че са спрели пред бялата къща в квартал „Рьоа“.

— Да — кимна Мириам, слезе от автомобила и махна на майка си, която вече ги чакаше на стълбите.

— Ура! — възторгна се Марион и нетърпеливо си разкопча предпазния колан.

— Добре ли мина? — попита Мариане Мунк и пое ученическата раничка и чантата, приготвена от Мириам.

— Да, малко закъснявахме, но стигнахме точно за полета.

— Може ли да гледам телевизия, бабо?

Марион не изчака отговора, а направо се втурна в къщата.

— Значи, до сряда? — попита майката на Мириам и я погледна.

— Да, ако не те затруднява.

— Не, разбира се. Хубаво е, че помагаш на Юлие.

Съвестта на Мириам отново се обади, но този път лъжата беше оправдана — все пак не можеше да каже на майка си какво всъщност се кани да направи.

Щеше да вземе участие в незаконна акция.

Майка ѝ несъмнено щеше да я подкрепи, но от групата бяха изключително строги в това отношение.

Никой да не казва нищо на когото и да било.

Забеляза, че мнозина погледнаха към нея, когато го казаха — особено този Гайр, поначало скептичен към нейното участие.

Малка, невинна лъжа. Беше ѝ простено.

— Иначе е добре, нали? Не съм я виждала от ужасно дълго време.

— Да, но знаеш каква е. Много е чувствителна. Любовна мъка — ще ѝ мине.

— Уф, да, не е лесно. Радвам се обаче, че има теб — майка ѝ я погали по бузата. — Поздрави я от мен и ѝ кажи някой път да ми дойде на гости.

— Непременно — обеща Мириам.

— Няма ли да кажеш „чао“ на мама?

Последното тя извика към коридора и Марион веднага дотича и набързо прегърна майка си.

— До сряда! — сбогува се с усмивка Мириам и се запъти към колата.

— Поздрави Юлие — махна Мариане и влезе в бялата къща.

61.

Миа Крюгер седеше с Мунк зад стъклото от другата страна на залата за разпити, обзета от отвратителното чувство, че напълно се е заблудила. Младият хакер с черно-бялата коса не помръдваше. Гледаше ги. Знаеше, че са там, макар и да не можеше да ги види. Седеше така — безучастно, в пълно мълчание, откакто го бяха довели преди повече от денонощие.

— Още ли няма резултат? — попита Анете Голи, току-що влязла в стаята при тях.

— Не — въздъхна Миа.

— Все същото ли твърди?

— Дума по дума, всеки път — отвърна Мунк и се почеса по брадата.

— И продължава да не иска адвокат?

— Не иска, не му бил необходим.

Миа отново впери поглед в младежа, който седеше все така неподвижно, вперил поглед в тях.

— Засега е прав — отбеляза Голи и седна.

— Нищо ли не научихте от компютрите му? — поинтересува се Мунк.

— Нищо. Преди малко говорих с един от техниците, не намират никакви файлове. Дори е впечатлен.

— Как така? — не разбра Миа.

— Няма нищо в паметта на компютрите — повтори русокосата прокурорка и разпери ръце.

— Трябва да е имало нещо — намеси се Мунк.

— Не — поклати глава Голи. — Съвсем празни са. Нищичко.

— В какъв смисъл?

— Няма нищо. Не става въпрос за нещо уличаващо, чисто и просто паметта е съвсем празна.

— Изумително — отбеляза Мунк.

— Позволих си да разпитам Габриел как е възможно. Надявам се да нямате нищо против. Впрочем не изглежда в особено добро настроение — случило ли се е нещо?

— Моя е вината — призна Миа. — Бях малко жестока към него. Извиних му се. Обзалагам се, че бързо ще му мине.

— Я виж ти! — възкликна Анете. — Само защото познава Скункс и не знае къде е, си го обвинила в съучастие? Това ли искаш да кажеш?

Миа усети сарказма ѝ, но не му обърна внимание, сега имаше прекалено много грижи.

— Ще се сдобря с Габриел. Както споменах, вече го помолих за извинение.

— Хубаво — въздъхна Анете. — Не е ли малко прекалено?

Миа забеляза, че русокосата прокурорка гледа Мунк.

— Кое? — подразни се Миа.

— Защо го държим тук?

Тя кимна към младия хакер от другата страна на стъклото, който не беше помръднал.

— Той ни донесе видеото — припомни Мунк.

— За да ни помогне.

— Възможно е, но…

— Какво каза Габриел? — прекъсна го Миа.

— За кое?

— За това, че няма нищо на конфискуваните от дома му компютри.

— Реагира като другия техник, с когото разговарях — отвърна Анете. — Беше впечатлен.

— Някой би ли ме просветлил? — въздъхна Мунк и се извърна към тях. — От друго поколение съм, знам. Съжалявам, че трябва да ми се обяснява като на идиот, но защо не е имало нищо на компютрите? И защо техниците са впечатлени?

Възпълният следовател ги гледаше, очевидно не беше разбрал нищо от разговора им.

— Впечатлени са, защото са нърдове — отговори Миа, без да откъсва очи от съседното помещение.

— И какво значи това?

— Възхищават му се. Явно е бил подготвен. В случай че един ден някой нахлуе в бункера му, както направихме ние, е имал система, която да изтрие всички налични данни.

— И защо това ги впечатлява?

Лицето на Мунк продължаваше да изразява недоумение.

— Защото не е лесно — намеси се Анете Голи. — Имаме само хипотези.

Тя леко наклони глава към Миа с недоволен вид.

— Както и факта, че дойде при нас с видеоклип.

— И какво означава това? — попита Мунк.

— В какъв смисъл?

— Ами колко дълго е допустимо да го задържим? Какво ще предприемем оттук насетне?

— Няма съмнение, че си знае правата — въздъхна Голи и погледна младия хакер. — Ако съм схванала правилно, съобщил е само името си, кога е роден и къде живее.

Миа кимна.

— Няколко пъти — въздъхна и Мунк.

— И както ви е известно, това е всичко, което законът го задължава да направи — продължи прокурорката. — Този млад човек е съвсем наясно за какво става въпрос. До четири часа трябва да повдигнем обвинение. След това разполагаме с двайсет и четири часа да го предадем на съда и после предварителен арест…

— Знаем си работата — сопна се Миа.

— Понеже го задържахме в неделя — не ѝ обърна внимание Анете, — а не в работен ден, щяхме да имаме право да го оставим в ареста по-дълго, ако бяхме повдигнали обвинение, но вчера не го направихме, защото… защото всъщност нямаме в какво да го обвиним, освен че ни е помогнал, а това, доколкото ми е известно, не е престъпление. Точно в момента ние сме в нарушение на закона. През всяка изминала минута.

Анете си посочи часовника, за да подчертае думите си. Миа се подразни, но прекрасно съзнаваше колко права е Голи.

— Значи няма да предявим обвинение?

Мунк погледна към Миа.

— Няма за какво — отвърна Анете.

— За лъжесвидетелство? — предложи Миа.

— Защо?

— Каза, че е намерил видеото на сървър с местонахождение в антикварна книжарница на „Юлеволсвайен“. Грьонли провери, такава не съществува.

— И кога го заподозря в лъжесвидетелство?

Голи говореше с адвокатския си глас.

— Знаеш отлично — отвърна Миа. — Бях в „Лори“.

— Значи заподозреният е дал показания в пияно състояние? А следователят, който го е разпитал, също е бил под влияние на алкохол. Освен това не е присъствал адвокат. Бих искала да подчертая, уважаеми съдии, че обвиняемият е въздържател и по принцип не консумира спиртни напитки. Въпросната вечер клиентът ми е бил…

— Добре, добре. — Миа вдигна длани.

— Нямаме нищо — заключи Голи.

— Какво каза? — попита Миа.

— Нямаме в какво да го обвиним — повтори Анете.

— Не, не това. Не пие алкохол. Откъде знаеш?

— Габриел ми каза.

— Но защо…

Миа пак се вторачи в младия хакер в съседното помещение.

— Съвестта му не е чиста — прошепна тя.

— Какво? — обади се Мунк.

— Ако не пие… Защо ме издири? Пресушаваше чашите, все едно цял живот само това прави.

— Нямаме нищо — не отстъпи Голи.

— Съвестта му не е чиста — повтори Миа.

— Длъжни сме да го пуснем — настоя русокосата прокурорка. — Това са пълни глупости. Тук е само защото Миа е почувствала нещо. Честно казано… Знам колко си умна, Миа, но осъзнай се! Холгер?

Тя отправи поглед към Мунк.

— Незаконно е да го държим тук. Ако поиска, има основания да ни осъди.

— Какво казаха от Крипос? — поинтересува се Холгер Мунк.

— И те нямат нищо — въздъхна Анете. — В списъка им е, само толкова. Ако можеха да го арестуват за нещо, отдавна щяха да са го направили.

— Убедена ли си? — попита Миа, без да поглежда към Анете.

— В кое?

— Че по принцип не пие.

— Габриел така каза. Защо да ме лъже?

Анете отново потърси погледа на Мунк и разпери ръце.

— За бога, момчето дойде при нас, донесе видеото, на което е попаднало, помогна ни с разследването. Отдавна седи тук, нямаме в какво да го обвиним. Крипос не разполагат с нищо срещу него. Момчето е съвсем чисто. Чуваш ли, Холгер?

— Съвестта го гризе — упорстваше Миа. — Дай ми пет минути.

— Холгер? — на свой ред настоя Анете. — Нямаме причина да…

Миа Крюгер не чу края на изречението, защото вече бе излязла от помещението. Отвори вратата на залата, където Скункс все още седеше с ръце, отпуснати в скута, и с изправен гръб, както когато го бяха затворили там.

— Здравей — поздрави го тя и зае стола срещу него.

— Няма ли да включиш диктофона? Часът е 18.05. Разпитът продължава. Присъства Миа Крюгер.

— Не.

Миа се облакъти на масата.

— Казвам се Кристиан Карлсен — изрецитира сухо младият хакер. — Роден съм на 5 април 1989 г. Настоящият ми адрес е…

— Да, Скункс. Вече си предоставил данните си. Наясно съм, че си знаеш правата.

Тя се облегна назад и се загледа в него. Хакерът с черно-бялата коса отвърна на погледа ѝ, без да помръдва.

— Слушай…

— Казвам се Кристиан Карлсен… — поде той, но Миа го прекъсна.

— Добре, Скункс. Аз съм виновна, ясно? Вината е моя.

Хакерът притихна, Миа също мълчеше, защото предусещаше нещо, но не знаеше какво точно.

Отишъл бе при нея.

Намерил я бе в „Лори“.

Пил беше, макар да бе въздържател.

— Не се зачита, ако не включиш диктофона — отбеляза Скункс. — Освен ако онези там нямат записващо устройство, но и то няма да ви помогне, защото, доколкото знам, всеки, подложен на разпит…

— Скункс — отново го прекъсна Миа и се хвана за челото. — Няма да повдигнем обвинение. Нямаме в какво да те обвиним… Според колежката ми там… — тя посочи стъклото зад гърба си — ти си герой. Помогна ни с разследването. Без теб никога нямаше да узнаем всичко това.

Младежът не помръдваше и не сваляше поглед от нея.

— Аз съм виновна, Скункс.

— Казвам се Кристиан Карлсен…

Миа го прекъсна за пореден път.

— Вече ти казах: вината е моя. Съжалявам. Понякога, даже доста често, това не функционира добре. — Миа почука с пръст по слепоочието си и се подсмихна. — Днес вече ужасно разстроих едно момче, което харесвам, мой колега, невероятно умен и отдаден. Виновна съм, но просто…

Миа пак замълча.

— Трябва да включиш диктофона — натърти Скункс.

— Ще ти кажа какво мисля — продължи Миа. — Не е нужно да ми даваш отговор, но трябва да ме разбереш. Ще успееш ли?

Скункс я погледна, все така безизразно.

— Ето какво представлява животът ми. Може ли да ти разкажа? — подхвана тя. — Намираме гола девойка в гората. Убита. Някой я е удушил. Положил я е върху пера. Сред свещи във формата на петоъгълник. Човешко същество. Младо човешко същество — животът е бил пред нея. Това толкова ме терзае, че не мога да спя. Разбираш ли, Скункс? Такъв е животът ми. Това е работата ми. Да се погрижа проклетият изрод, който си мисли, че може да отвлече красива, млада душа като това момиче, да прави с нея каквото си поиска и да му се размине, да си получи наказанието. Така прекарвам дните си. От момента, в който се събудя сутринта, докато не заспя нощем. Разбираш ли?

Миа почти чуваше мислите на Мунк през стената зад гърба си и очакваше той всеки момент да влети и да я спре, но не ѝ пукаше. Дори да нямаха в какво да го обвинят. Дори законът да бе на негова страна. Тук имаше нещо.

Миа отново вдигна очи към младия хакер и видя как каменното му изражение от последното денонощие леко се е смекчило.

— Трябва да включиш диктофона, ако…

Скункс не довърши.

— Добре — продължи Миа. — Според мен не си я убил ти. В нищо не можем да те обвиним, а в очите на момчетата от техническия отдел си гений, понеже някак си успял да изтриеш данните от компютрите си, преди да ги намерят. Само че на мен не ми пука. Пикая на това. Поздравления, ти си най-добрият хакер на света. Пет пари не давам, мамка му!

Младежът седеше безмълвен.

— Не мисля, че си замесен. Никога не би извършил нещо подобно, не би посегнал на никого.

Скункс мълчеше.

— Според мен обаче съвестта ти не е чиста. Затова дойде при мен. В „Лори“ се чудех как е възможно младо момче като теб да се напие толкова бързо. Сега разбрах, че не пиеш. Това обяснява всичко.

Хакерът все така стискаше устни, но погледът му се бе изменил.

— Дойде при мен. Първоначално не разбирах как си ме открил, но после се сетих, че е съвсем просто. Телефоните на целия отдел са свързани, има джипиес — не те е затруднило да влезеш в системата ни и да ни проследиш. Обаче защо ще се напиваш и какво си искал да ми кажеш?

Младежът мълчеше.

— Ето какво предполагам. Първо си намерил видеото. Призляло ти е както на всички нас. Но после…

Тя спря за момент и го погледна. Сега не забеляза в очите му предишната непоколебимост.

— После си осъзнал, че си се забъркал. Не казвам, че си знаел. Не си подозирал, че това, за което са ти платили, може да се използва по подобен начин. Идея нямам как се наричат тези неща, по дяволите, каква е разликата между Джава, скрипт, флаш и програмиране, та аз дори не вдявам как работи електронната ми поща, за бога! Обаче ти разбираш, нали? Ти си най-добрият. Даже нашите техници ти свалят шапка — толкова си талантлив. Преди време някой ти е платил да свършиш някаква работа. Обзалагам се, дори не го познаваш. Да съставиш програма, код, благодарение на който е възможно да се осъществи нещо подобно. Да се излъчва видеопоток в незнайните кътчета на интернет. Това си разбрал. Бил си замесен, макар да не си искал. Затова си се напил — нещо, което никога не правиш — и си дошъл при мен. Въпреки че ненавиждаш авторитетите и за нищо на света не би помогнал на полицията. Намери ме и искаше да ми се довериш. Направил си нещо за някого, който го е приложил. Платили са ти. Само че са те излъгали. Затова дойде. Близо ли съм, Скункс? Това ли е причината да ме потърсиш?

Младежът с черно-бялата коса впери в нея поглед, който тя не съумя да разчете.

— Казвам се Кристиан Карлсен. — Скункс сведе поглед към масата. — Роден съм на 5 април 1989 г. Настоящият ми адрес е…

Вратата зад Миа се отвори и в залата за разпити влезе Мунк.

— Свободен си да си ходиш. Няма да повдигнем обвинение срещу теб. Съжалявам, че те държахме по-дълго, отколкото трябваше. Ако можеш да ни помогнеш с още нещо, ще бъдем благодарни. Знаеш къде да ни намериш.

Тя видя как младият хакер става и тръгва към вратата. На излизане се поспря, погледна я и за секунда Миа си помисли, че ще каже нещо, но той стисна устни и се изгуби.

— Миа? — изгледа я Мунк. — Може ли да поговорим? Миа Крюгер бавно се изправи и последва едрия си шеф в коридора.