Спирка „Последна надежда“

11.

Джон де Салдо ругаеше като ратай. Ед Лейтън стоеше пред него с отпуснати рамене.

— Какви ми ги разправяш, Ед? Как така ще избяга? Тая черна уличница! Ласитър е бил тук и я е отмъкнал!

— О, не, сър! — увери го Ед. — Никого не видяхме. Хамбарът е съвсем разнебитен. Сигурно просто се е промъкнала през дъските на стената и е офейкала някъде…

— Да не сте я насилили, Ед?

— Сър, но тя е толкова черна!

— Искали сте да разберете какво намира Ласитър в нея!

— Не, сър, не!

— Трябва да я намерим. Ласитър не бива да узнае, че сме я изпуснали.

— Много е тъмно, сър. Сигурно се е свила в някоя дупка — отговори със съмнение в гласа Ед.

Джон де Салдо вдигна глава.

— Трябва да я хванем, Ед! Трябва! Златото е у Ласитър, а той се интересува само от нея. Не иска и да знае за индианката. Ако не намерим негърката, всичко ще бъде напразно. Ако тя се върне при Ласитър, той ще офейка със златото и всичките ни мечти ще отидат по дяволите!

Джон де Салдо побутна каубоя по стълбата.

— Един от вас да остане при индианката! Останалите тръгвате да търсите негърката! И аз идвам с вас!

Ед хукна надолу по стълбата. Джон де Салдо се върна в стаята при Алис. Тя го очакваше в леглото, гола под завивките. Когато влезе, тя се надигна и го изгледа с очакване.

— Какво се е случило, Джон?

— Тази черна уличница е офейкала! — изръмжа той и препаса колана с револверите. — Тия мързеливци! Ще ги науча аз тях!

— Кога е станало? — попита смутено Алис. Тя веднага беше разбрала какво означава това не само за Джон де Салдо, но и за баща й и за самата нея.

— Това е най-лошото! Търсили са я цели два часа, преди да дойдат да ми кажат. — Той набързо закопча жакета си, нахлупи шапката си и решително тръгна към вратата.

— Ласитър е бил! — извика след него Алис. — Сигурна съм!

Джон де Салдо се спря и мрачно проговори:

— Тогава бог да ни е на помощ!

След това, побеснял от яд, изтича надолу по стълбата. Гостите на хотела, които го срещаха, уплашено се отдръпваха встрани, после любопитно се заглеждаха след него.

Навън цареше пълен мрак. Джон де Салдо осъзна това едва когато излезе пред вратата. Той спря и отчаяно поклати глава. Тримата мъже изникнаха като сенки от мрака.

— Ласитър ли е идвал? — попита гневно той.

— Не! Не видяхме никого — повтори Ед Лейтън.

— Отначало си помислих, че негърката се е скрила някъде в хамбара и ни прави на глупаци — намеси се Рик Хай. — Претърсихме навсякъде. Затова не ви се обадихме толкова дълго. Намерихме дупката, през която се е измъкнала.

— Каква дупка? Покажи ми я!

Старецът тръгна напред. Джон де Салдо и останалите го последваха. Прекосиха с бързи стъпки двора и влязоха в тъмния хамбар. Бъстър Фараго запали един фенер и освети пътя им покрай купищата слама край стената.

Старецът Хай настъпи една дъска, която веднага се счупи под крака му. Надигна се облак прах. Замирисала гнило.

— Сигурен съм, че сама го е направила — обади се Ед Лейтън. — Тук няма нужда от много сила.

Той удари дъската с юмрук. Тя само леко изтрещя и пред очите им лъсна звездното небе.

— А може би знае, че Ласитър е наблизо? Да не сте говорили за това в нейно присъствие!

— Не, сър, в никакъв случай! — извика Ед. Другарите му усърдно го подкрепиха.

— Трябва да намерим тази мръсница — изръмжа Джон де Салдо. — Такъв лош късмет! Как можа да ви се случи! Защо я оставихте сама в хамбара? Един от вас трябваше да върви до нея!

Мъжете смутено сведоха очи.

— Вече няма да пускате индианката навън! — процеди през зъби Джон де Салдо.

— Всъщност за какво ни е тази червенокожа? — попита пренебрежително Ед.

— Разбира се, че ни трябва! — отговори Джон де Салдо. — Да не би вече да сме взели златото?

— Ще намерим следата на Ласитър. Ще тръгнем след него и ще го застреляме. После ще вземем златото. Няма значение дали той е намерил негърката или тя него. Ние просто нямаме друг изход. Иначе ще го чакаме на гарата в Сидни, докато почернеем като нея.

Джон де Салдо потърка носа си и се опита да размисли.

— Продай колата и конете, Ед! Купи два коня за езда и седла. Утре рано тръгваме!

— Ще пуснете ли индианката, сър? — попита изненадано Ед.

— Не! Ще взема Алис при мен на коня.

— Тая индианка е един излишен товар — намеси се Гай Хилър и подръпна брадата си. — Не можем да изнудваме Ласитър с нея. За какво ни е тогава?

Джон де Салдо помисли още малко и кимна.

— Добре, от мен да мине! Пуснете я да си върви.

Той се обърна и излезе от хамбара. Мъжете останаха по местата си.

— Ще хванем оня негодник и аз лично ще му извия врата! — изръмжа Гай Хилър. — Джон де Салдо не може да направи нищо без нас. Пък и малката мис му е увиснала на врата!

Другарите му веднага разбраха за какво става въпрос и изразиха съгласието си с кимане на глава.

— По тази причина не бива да се оставяме да ни нахрани с по някоя и друга троха злато — продължи решително Хилър. — Аз гласувам да делим на пет равни части!

Каубоите изръмжаха в знак на съгласие.

— Значи скоро ще забогатеем! — изхълца Рик Хай, не можейки повече да сдържа възбудата си.

— Точно така! — потвърди делово Ед.

— У кого е ключът? Ще ида да пусна индианката — обади се Бъстър Фараго.

Ед взе фенера от ръцете му и освети лицето на младежа, който смутено се изчерви.

— Миличкият! — произнесе подигравателно Ед. — Ние говорим за пари, а него го боцка някъде другаде.

Всички се изсмяха. Единствен Рик Хай се извърна настрани и плю с отвращение.

— Пфу! С индианката ли намери?

Той бръкна в джоба си и извади ключа от белезниците.

— Съветвам те да не освобождаваш ръцете й! — предупреди го през смях Ед. — Иначе ще ти издере очите.

Мъжете се превиваха от смях. Бъстър Фараго бързо се обърна и изтича навън. Ед вдигна фенера, за да освети пътя му.

— И не вдигай шум, момче! Не е нужно да събуждате целия хотел.

Бъстър Фараго вдигна ръка в знак, че е разбрал. Ед остави фенера на земята.

— Много ми се иска да узная колко злато е донесъл Ласитър. Джон де Салдо каза ли нещо по този въпрос?

— Обзалагам се, че са няколко милиона — отговори Хилър. — Разбира се, обърнато в долари.

— На всеки от нас ще се падне по цял милион! — произнесе с блеснали очи Ед.

— Това ще бъде чудесно — промълви замечтано Рик Хай. Това беше съвършено нова представа за него — да стане изведнъж не само богаташ, а направо милионер!

Но не само той се чувствуваше така. От много приказки за злато и богатство главите на мъжете пламнаха и те вече не бяха в състояние да мислят разумно.

— Трябва бързо да настигнеш Ласитър! — извика Ед Лейтън.

— Няма проблеми — изпъчи се Рик. — Веднага ще намеря следите на конете.

Мъжете напълно му повярваха. Рик не се хвалеше без основание. Беше известен ловец на пуми. Преследваше хищниците по полета и скали, по ледници, та чак до върховете на дърветата, без да изгуби следите им.

Пронизителен писък ги изтръгна от мислите им. Всички се вторачиха изненадано във вратата.

— Майчице Богородице, какво ли става? — извика Ед, сграбчи фенера и хукна навън. — Този идиот! — Рик и Гай се втурнаха след него.

Беше изкрещял Бъстър. Той лежеше пред колата със смъкнати до коленете панталони, скрил лице в ръцете си. По лицето му течеше кръв. Голият му задник се белееше в тъмнината. Индианката беше изчезнала. Бъстър пищеше като набучен на кол. Над тях се отвориха прозорци, човешки фигури се надвесиха навън.

— Млъкни, идиот такъв! — изшътка Ед и духна фенера, за да не го видят чуждите хора. — Какво ти е? Защо пищиш така?

— Очите ми — изплака Бъстър. — Олеле, окото ми!

Мъжете му помогнаха да се изправи на крака и вдигнаха панталоните му.

— Нали ти казах да не й махаш белезниците, преди да си свършил работата! — изръмжа Ед.

Отведоха младежа до задната врата на светло. Ед поиска да види лицето му, но се отдръпна ужасен.

— Бързо! Да го отведем при доктора! — изпъшка той.

Индианката наистина беше издрала окото му!

Внезапно Бъстър падна на колене и политна напред. Беше изгубил съзнание. Мъжете го вдигнаха на ръце и го понесоха. Един служител на хотела тичаше пред тях да им показва пътя.

Лекарят вече беше легнал, макар че съвсем не беше толкова късно. Той слезе по стълбата с лампа в ръка. Един поглед му беше достатъчен, за да посочи безмълвно операционната.

— Сложете го на масата! — нареди докторът.

— Утре рано тръгваме на път — каза Ед.

— Той не е в състояние да пътува!

— Може ли да се спаси окото му, докторе?

— Окото вече го няма. Какво всъщност се случи? Бой с ножове?

— Точно така — излъга Ед. — Сбиха се и един го нападна с нож.

— Просто така, без причина?

— Да! — твърдо отговори Ед.

— Трябваше да го пратите при шерифа! Момчето ще загуби лявото си око — каза докторът и ги изпрати до вратата.

Мъжете свалиха шапки за сбогом и излязоха навън.

— Само да хвана тая мръсница! — изсъска Гай.

— Сигурен съм, че никога преди не го е правил — измърмори Рик. — Затова са му трябвали ръцете, вместо да я държи с тях.

Мъжете се изсмяха.

На задната врата ги чакаше Джон де Салдо.

— Какво става тук? — попита невъздържано той. — Някой от вас е посегнал на индианката, нали? Какви бяха тия писъци? Събудихте хората от хотела!

— Не пищеше индианката, а Бъстър — обясни смутено Ед.

— Защо пък той? — попита Джон де Салдо и ги изгледа обвиняващо.

— Тя му извади лявото око — отговори Ед.

— Какво?

— Той отиде да я освободи и решил да й посегне…

— Как допуснахте това? — изръмжа Джон де Салдо.

— Ние не бяхме там — излъга веднага Ед. — Той сам отиде.

— Точно това искам да кажа — изскърца със зъби Джон де Салдо. — Въобще не биваше да го пускате при нея.

— Но той каза, че ще я пусне — обясни Ед. — Точно така ни каза.

— Не сме и предполагали, че ще й бръкне под роклята — подкрепи го Гай.

— Къде е сега Бъстър?

— При доктора — отговори кратко Ед. — И докторът ни каза, че утре няма да дойде с нас.

— Вървете да продадете колата и конете! Искам да купите два добри ездитни коня — нареди Джон де Салдо, влезе в хотела и тресна вратата под носа им.

Каубоите изведоха конете от навеса и ги впрегнаха пред колата. После се отправиха към наемния обор. Въпреки късния час там все още имаше хора. Замениха каруцата и впряга за два ездитни коня със седлата и получиха десет долара отгоре. Отведоха конете в обора на хотела и уредиха сметката.

Чакаше ги злато! Много злато, както смятаха те. Затова никой не се учуди, когато на следващата сутрин Бъстър Фараго се появи навреме на уговореното място. Около главата му имаше дебела превръзка, така че шапката не му ставаше и той я носеше в ръка.

Джон де Салдо го изгледа, поклати глава и отведе Алис при коня си. Тя седна зад него, въпреки че имаха достатъчно коне. Джон де Салдо веднага препусна и мъжете поеха след него.

След като излязоха от града, водачеството пое Рик Хай, без Джон де Салдо да каже дума или поне да му даде знак. Но той познаваше качествата на стария ловец на пуми и му се доверяваше напълно.

Отначало Рик ги поведе на юг. След около пет мили зави на изток. Само след час се натъкнаха на следите на четирима ездачи, които вървяха към Норт Плат Ривър. Мъжете спряха, Рик слезе, огледа внимателно следите, направи няколко крачки напред и се върна доволен.

— Един ездач! — извика той. — Води след себе си три коня, вързани на едно въже.

Мъжете се ухилиха. Дори Джон де Салдо разтегна устни в усмивка. Веднага продължиха пътя си. Рик вървеше пръв, с очи, вперени в земята. Джон де Салдо пришпори жребеца си и го настигна.

— Можеш ли да видиш дали черното птиче е кацнало при него?

Рик се изсмя.

— Ще го разберем едва когато спре някъде. Но той върви направо на юг! Нима наистина отива в Сидни?

— Значи негърката не го е намерила — установи Джон де Салдо.

Но и двамата се лъжеха.

Когато надвечер стигнаха брода на Норт Плат Ривър, Рик бързо установи, че ездачът е слязъл да напои конете си. Но по влажния крайбрежен пясък бяха отпечатани не само следите на неговите грамадни ботуши, а и дребничките следи на женски обувки.

Джон де Салдо остана неподвижен на седлото. Само стисна устни и се вгледа в отсрещния бряг.

— Ласитър! И чернокожата уличница! Но какво, по дяволите, ще търси в Сидни?

— Той мисли, че индианката все още е в ръцете ни! — извика Гай.

— Глупости! — озъби се Джон де Салдо. — Само негърката е важна за него!

— Значи той търси в Сидни това, което и ние, сър — обади се Рик, — железопътната линия! Смята да офейка с влака. Казвам ви, сър, негодникът много бърза! Ако успее да хване по-ранния влак, свършено е с нас. Ще загубим всичко, сър!

Мъжете мрачно погледнаха костеливия старец.

— Съжалявам, но това е единственото обяснение според мен! — сви рамене той.

Джон де Салдо го разбираше. Разбираха го и другите мъже.

Прекосиха голямата река през брода и продължиха покрай другия бряг.

— Какво ли се е случило с татко? — попита нерешително Алис.

— Сигурен съм, че ни чака в Сидни на гарата — измърмори Джон де Салдо. Казваше го само за да я успокои. Всъщност много му се искаше и Бекманови, и техният старши работник да са отишли по дяволите. Сега, когато най-после бяха по следите на Ласитър и златото, той непрекъснато мислеше как да се отърве от четиримата каубои и да офейка с Алис и с голямото богатство. Първо трябваше да се справят с Ласитър, а затова имаше нужда от тяхната помощ. После обаче нямаше да дели с никого — нито с Бекманови, нито с хората им!

Слънцето залезе и стана време да потърсят място за лагеруване. Джон де Салдо попита следотърсача какво е предимството на Ласитър.

— Настигаме го, сър! Ей сега минахме покрай едно място, където четирите коня са почивали доста време, без двамата да слизат от седлото. Смятам, че преднината му е не повече от два-три часа.

Джон де Салдо пое дълбоко въздух, за да усмири лудото биене на сърцето си. Тази негърка сигурно беше нещо съвсем особено, щом онзи тип беше така луд по нея. На Алис никога не би й хрумнало да седне в скута му и да се люби по време на езда. Не искаше да го направи дори и когато бяха съвсем сами в пустинята. Само като си спомни как негърката седеше на коня зад Ласитър, Джон де Салдо усети, че го обхваща гняв. Алис също седеше зад гърба му и го беше обгърнала с двете си ръце, но седеше права и вдървена като свещ и през ум не й минаваше да се притисне до него.

За пръв път Джон де Салдо осъзна, че един бял мъж сигурно пропуска много, ако поне веднъж през живота си не се люби с някоя негърка с гореща кръв.

Рик спря коня си. Джон де Салдо също спря до него и това го изтръгна от тежките му мисли.

— Какво става? — попита той.

Рик посочи напред.

— Ако останем на лагер тук, през нощта сигурно ще видим огъня му.

Намираха се на един хълм сред равнината. Оттук се виждаше на мили напред.

— Добре, тук ще нощуваме — реши Джон де Салдо.

Устроиха си лагер. Слънцето отдавна беше залязло и над равнината се спускаше мрак. Скоро настъпи нощта и звезди обсипаха небето. Никъде обаче не се виждаше лагерен огън.

— Само който е много гладен, пали огън по това време на годината — проговори Рик, след като бяха мълчали часове. — Ония двамата ще се наситят с любов.

Мисълта за това, което ставаше недалеч от тях в тъмната нощ, накара Джон де Салдо да се разтрепери от възбуда. Той също държеше Алис в обятията си, но тя дълбоко спеше.

Цяла нощ да се люби! Много пъти си беше представял подобно нещо. Но сигурно беше само по силите на негърката. Оня негодник Ласитър много добре знаеше защо толкова държи на нея.

Джон Де Салдо можеше само да му завижда и безсилно да се гневи.

— Ето го! Ей там! Огънят! Ей сега го запали!

Мъжете наскачаха. Алис също се стресна в съня си и се изправи, олюлявайки се.

— Къде е? — изръмжа де Салдо. Той не виждаше нищо.

— На запад! Ей там, оттатък! — Гай сочеше някъде напред, но никой нищо не забелязваше.

Мъжете втренчиха очи на запад. Някъде под хоризонта светеше дребна червена точка. Беше не по-голяма от главичката на карфица.

— Да, това наистина е огън — обади се Ед.

— Защо чак там, Рик? — попита дрезгаво Джон де Салдо. — На какво разстояние е от нас?

— Има доста начини да заблудиш преследвачите си, за да не те нападнат през нощта — обясни Рик. — И той е използвал един от тях. Разположил е лагера си далеч от всякакъв път. Разстоянието е две до три мили.

— Май все пак са огладнели — изсмя се сурово Рик Хай. — Как се лъже човек! Любовта не ги е наситила достатъчно…

— Искам на зазоряване да сме там — обяви дрезгаво Джон де Салдо. — Кога трябва да тръгнем?

— След четири часа, сър — отговори старият ловец.

— Ед, разпредели хората да стоят на пост, за да не се успим — нареди де Салдо и се изтегна на земята. Алис се сгуши до него и веднага заспа.

Мъжете дълго не можаха да заспят. Седяха и гледаха огъня, който блещукаше в далечината. След около час обаче червената точка изчезна.

— Край! Загасиха огъня! — извика Ед и скочи на крака.

— Никой разумен човек няма да остави огъня да гори цяла нощ — отговори спокойно Рик. — Особено пък, ако го преследват. По тези места човек трябва да бъде предпазлив и постоянно да е нащрек, дори и ако не носи със себе си толкова злато като Ласитър…

— Ще чакаме ли още? — попита Джон де Салдо.

— Да! — прозвуча в тъмнината гласът на стария ловец.