Спирка „Последна надежда“

3.

Сънданс беше от така наречените дъсчени градове, които никнеха като гъби около всеки търговски пост. Имаше хотел и няколко евтини хана, които обаче бяха отворени само през зимата. Тук се беше установила и компания за търговия с кожи, която изкупуваше богатата плячка от траперите и ловците с капани. През зимата те слизаха от планините с пълни шейни. Тогава селището се оживяваше. Многобройните барове и салони се пълнеха с хора, пиенето се лееше без мяра, пееше се и се танцуваше.

Когато Ласитър и Синтия влязоха в града, там цареше същинско мъртвило. По тази причина белият мъж и чернокожата жена получиха от хотелиера двойна стая. Обикновено червенокожите не се допускаха в града дори когато бяха полуцивилизовани, а на жълтите и черните се разрешаваше да вървят по улиците, но само по време на сезона. Обаче Ласитър с грамадната си фигура внушаваше такъв респект, че никой не се осмели да погледне накриво чернокожата му спътница.

— Двойна стая с баня ли желаете? — осведоми се учтиво собственикът.

— Разбира се — отговори Ласитър. — И достатъчно гореща вода!

— Веднага ще се погрижа — отговори хотелиерът. Беше дребен посивял мъж. По вида му личеше, че е доста заможен. Ласитър предположи, че притежава не само този хотел.

Той щедро предплати за няколко дни и собственикът не пророни нито дума за чернокожото момиче, което щеше да дели стаята с него.

— Вероятно сте пристигнали с определена цел в града ни? — осведоми се уж небрежно дребният мъж. Въпросът беше добре дошъл за Ласитър.

— Естествено че не съм дошъл да разглеждам околността. Много червенина има между храстите.

Хотелиерът гръмко се изсмя.

— Вие сте напълно прав, мистър Ласитър.

— Чакам Джон де Салдо — подхвърли спокойно Ласитър. — Уговорили сме се да се срещнем тук.

— Де Салдо ли?

— Да. Джон де Салдо.

— Много съжалявам, сър. Не познавам такъв човек.

— Няма нищо — отговори Ласитър, пое подадения му ключ, хвана Синтия под ръка и двамата тръгнаха нагоре по стълбата.

Стаята имаше два прозореца с изглед към улицата. Беше просторна и светла, с огромно легло. Банята беше в съседство и двама служители на хотела тъкмо пълнеха с гореща вода голямата вана. Течащата вода беше непознат лукс в Сънданс. Ласитър щедро се разплати с мъжете и те се поклониха угоднически.

— Знае ли някой от вас кой е Джон де Салдо? — попита приятелски Ласитър.

— Същият ли, когото наричат Вретеното, защото е слаб като вейка? — поиска да разбере единият.

Ласитър се усмихна.

— Точно така!

Ако се съди по реакцията на двамата мъже, целият град познаваше Джон де Салдо. А проклетият хотелиер най-хладнокръвно го беше излъгал…

— Понякога остава със седмици в хотела, друг път не се мярка по половин година — обясни по-младият. Другарят му кимна в знак на съгласие.

— Има ли много приятели? — продължи да пита Ласитър.

— Какво? — ухили се младият. — Всички в града са му приятели!

— А роднини?

— Да. Но те живеят извън града. Ще питате за ранчото на Бекманови. Ако не е тук, значи живее при тях. Сестра му е омъжена там. Бекман му е много близък. С него винаги работят заедно.

Ласитър беше узнал достатъчно. Бръкна в джоба си и даде на мъжете още по един сребърен долар.

— За нищо не съм ви питал и вие нищо не сте ми казали!

Мъжете се ухилиха, скриха парите в джобовете си и изчезнаха. Ласитър се върна в стаята, заключи вратата и се замисли. Най-добре беше да наеме добър кон и веднага да се отправи към ранчото на Бекман. Беше твърдо убеден, че там ще узнае повече за Джон де Салдо и индианската скоу. Но чувствата му говореха друго.

Съвсем наблизо го очакваха топлата вана и горещото тяло на Синтия. Стига приключения за този ден! Не беше ли по-добре да опознае и приятната страна на живота? Но нямаше как. Беше получил ясна задача от Бригада Седем и трябваше на всяка цена да я изпълни. От него зависеше мирът между бели и индианци в цялата област. Това не беше малко. Индианката трябваше да бъде върната на племето й.

Ласитър трябваше да изпълни дълга си. Затова остави топлата вана да изстине и без да се обади на Синтия, се измъкна на пръсти от стаята и забърза към обора за наемане на коне.

Всички в града познаваха Джон де Салдо. Защо точно хотелиерът твърдеше, че никога не го е виждал? Много вероятно беше да знае за голямата игра, която се водеше. Ласитър не намираше друго обяснение. Нищо чудно собственикът на хотела да беше пряко замесен в тази мръсна сделка. Защото Джон де Салдо не можеше да се справи сам с всичко.

Ранчото на Бекманови се намираше в закътана котловина, покрита с обилна зеленина. Собственикът на наемния обор подробно му беше описал пътя. В котловината се влизаше през тясна стръмна клисура. Пътят водеше право нагоре. Нямаше друг начин да се проникне в ранчото. Един-единствен мъж с „Уинчестър“ би могъл да отблъсне цяло индианско племе. Поне така твърдеше собственикът на обора.

Ласитър се убеди, че мъжът е казал истината. Следователно ранчото беше най-удобното скривалище. Тази котловина беше същинска крепост. Никой не можеше да проникне вътре или да се измъкне без знанието на хората в нея.

Ласитър остави коня в сянката на един грамаден бор и го завърза за един клон. После внимателно запълзя напред. Ако индианката беше скрита тук някъде в клисурата, със сигурност трябваше да има поставен човек на стража, така че никой чужденец да не може да проникне в ранчото.

Наоколо цареше пълна тишина. Не се виждаше жива душа. Дори листец не трепваше. Скалите изглеждаха безлюдни. Въпреки това Ласитър беше нащрек. Той се промъкваше предпазливо, прикривайки се зад всеки камък, зад всяко дърво, докато се изкачи на върха и се сви в сянката на една скала.

Продължи пътя си все така внимателно и почти беше стигнал средата на клисурата, когато забеляза на 200 ярда пред себе си мъжка фигура. Постът седеше на един камък в сянката на голяма скала, скрит от дръвчетата и храстите, които растяха наоколо. Мястото му беше толкова удобно, че всъщност отдавна би трябвало да е забелязал Ласитър. Но мъжът спеше. Спеше толкова дълбоко, че дори не трепна, когато той се промъкна на пръсти покрай него.

Дали да го събуди? Но каква полза би имал от това? Присъствието на пост ясно показваше, че Джон де Салдо е скрил плячката си именно тук. Затова Ласитър замахна и удари с дулото на уинчестъра си нахлупената шапка на мъжа. Той се отпусна по гръб в безсъзнание, претърколи се надолу и зарови лице в пясъка.

Ласитър внимателно се огледа. После се наведе и погледна мъжа в лицето. Беше на средна възраст, с прошарени коси. Ласитър го остави да лежи и продължи нататък.

Пътят, който излизаше от клисурата, се виеше през плодородната долина и водеше към сградите на ранчото, разположени на западния склон. В долината пасяха над две хиляди говеда, разпръснати из богатите пасища. Животните пиеха вода от малко поточе, разсичащо на две половини тази живописна котловина.

Ласитър тръгна по пътя, използувайки всяка възможност за прикритие. Успя да стигне до сградите, без никой да го забележи.

Слънцето беше залязло. Околните скали хвърляха тъмни сенки върху зелената долина. На изток се появиха първите звезди. В хамбара някакъв мъж събираше сено. Пред къщата чакаха оседлани коне. От комина излизаше пушек.

Мъжът в хамбара беше зает с работата си и не вдигаше очи. Ласитър държеше уинчестъра си готов за стрелба. Двуцевката висеше на колана му, револверът беше на мястото си в кобура. Той спокойно прекоси двора и влезе в къщата.

В големия салон светеше. Около кръглата маса седяха шест души и вечеряха. Бяха четирима мъже и две жени, едната от които доста възрастна, но все пак по-красива от младата. Но това бяха само бегли впечатления. Единият от мъжете беше Джон де Салдо. Той седеше с лице към вратата, но не позна веднага Ласитър, може би защото в момента изобщо не мислеше за него.

Ласитър пристъпи към масата, вдигна двуцевката и я опря на хълбок. С нея щеше да се справи наведнъж с цялата компания. Най-после Джон де Салдо го позна. Мършавият омбре много добре знаеше с кого си има работа. Затова бавно се надигна от мястото си и даде знак на хората си да мълчат. Пет чифта очи се впиха в американеца с неприкрита враждебност.

— Какво искаш, Ласитър? — попита с хриплив глас Джон де Салдо.

— Не и да се озова в ада, разбира се! Трябва ли да ти обяснявам?

— Индианката ли?

— Точно така!

Настъпи потискаща тишина.

— Пусни я — проговори спокойно Ласитър. — Нямаш друг изход.

— Съжалявам, но тя сигурно вече е при своите — заяви Джон де Салдо. — Избяга ми!

Ласитър се усмихна вяло.

— Тази скоу? Точно на теб ли?

— И аз съм само човек…

— Сериозно?

— Нека да говорим спокойно, Ласитър! Това са сестра ми и зет ми. Те знаят всичко. Имат важен дял в голямата игра. Виж какво…

— Спести си приказките! — прекъсна го рязко Ласитър. — Няма полза от лъжи. Бързам!

— Но все пак ще си поговорим, нали?

— Не — отговори сурово той. — С теб не може да се разговаря. Отведи ме при червенокожата скоу!

На масата никой не помръдваше. Всички втренчено гледаха Ласитър.

— За всички ни ще има достатъчно злато — каза най-после един от мъжете. — Готови сме дори да ви дадем по-голямата част, мистър!

— Да, да, всички сме съгласни с това! — закима с глава Джон де Салдо.

— Не се престаравай! Няма смисъл. Тръгвай пред мен!

Джон де Салдо се поколеба, но все пак бавно се измъкна от стола и заобиколи масата.

Ласитър насочи уинчестъра в гърдите му. С двуцевката държеше в шах хората около масата.

Те не сваляха очи от него. В погледите им се четеше враждебност и страх. Единствено младата жена го разглеждаше с неприкрито любопитство. Явно смяташе, че този грамаден чужденец заслужава внимание.

Джон де Салдо беше човек с опит. Ласитър не си правеше илюзии в това отношение, затова го наблюдаваше с неотслабващо внимание. Всеки момент можеше да му изиграе някой номер. Не биваше да го изпуска от очи.

Вместо към вратата, Джон де Салдо тръгна към стълбата, която се извиваше нагоре към втория етаж. Ласитър го настигна и измъкна двата револвера от колана му. Хората на масата не се помръднаха. Само извърнаха глави към тях. Никой не смееше да рискува живота на Джон де Салдо.

— Къде остави черната хубавица? — иронично попита мъжът.

— Пратих я да си върви! — заяви невъзмутимо Ласитър.

Джон де Салдо спря и го погледна в очите.

— Къде стана това?

Ласитър много добре разбираше целта на този въпрос. Този тип като нищо би отвлякъл Синтия, за да я размени после срещу индианката! Но не само това. Негодникът просто искаше да отклони вниманието му. На масата не бяха събрани всички обитатели на дома. Двама мъже седяха на горния етаж с пушки на колене. Когато забелязаха Ласитър и де Салдо, те скочиха на крака и се прицелиха в непознатия.

— Не стреляйте! — изкрещя мършавият мъж. — Нали виждате, че съм в ръцете му! Оставете пушките и доведете жената.

Ласитър го дръпна да спре и се скри зад гърба му.

— Кажи им да свалят револверите — нареди той.

Мъжете се подчиниха. Без да им повтаря, те оставиха оръжията си на стола. Единият отключи вратата, влезе в стаята и се спря като вцепенен. После изкрещя и се втурна вътре.

— Тази мръсница е избягала! — извика Джон де Салдо. — Проклятие!

Ласитър го бутна вътре в стаята. Вторият пост се отстрани от пътя им. Другарят му беше реагирал много бързо. Той беше отмъкнал индианката до прозореца и се готвеше да скочи с нея навън.

Ласитър мълниеносно изстреля един куршум, който се заби в стената на сантиметри от мъжа. Човекът замръзна на мястото си. Индианката уплашено обърна глава към вратата.

— Ела при мен — подкани я Ласитър. — Ще те отведа обратно при племето ти.

Без да се колебае, тя тръгна към него. В този миг той стовари дулото на пушката си в тила на Джон де Салдо, който се строполи в безсъзнание на земята. Индианката го изгледа с омраза и бързо изтича към Ласитър. Той я хвана за ръка и я изведе в коридора. После заповяда на мъжа отвън да легне по корем и да не мърда. Човекът безропотно се подчини. Ласитър бързо се спусна надолу по стълбата, водейки след себе си индианката. Шепотът около масата бързо замря.

— Не смейте да ни преследвате! — обърна се към присъстващите Ласитър. — Иначе тя ще ви прати тук всичките си воини и тогава тежко ви!

Никой не отговори. В очите им се четеше едновременно и страх, и гняв.

Ласитър бързо излезе навън, притича през двора и хукна по пътя към клисурата. Мъжът в хамбара стреснато се извърна, спря да събира сено и се загледа след непознатия човек, но не направи нищо повече.

Без някой да им попречи, двамата прекосиха клисурата. Удареният от Ласитър пост все още беше в безсъзнание. Стигнаха до коня и когато се метна на седлото, американецът видя първите преследвачи да влизат в клисурата. Явно Бекман, зетят на де Салдо, набързо беше събрал няколко от хората си.

В тази клисура те можеха да бъдат спрени от една-единствена пушка. За момент Ласитър се изкуши да ги пресрещне, но разумът надделя. Много по-добре би било да избяга оттук, защото наоколо бродеха много индиански отреди, в чиито ръце би могъл да предаде индианката.

За съжаление обаче не срещнаха по пътя си жива душа. Затова пък преследвачите бързо ги настигаха.

— Говориш ли английски? Разбираш ли думите ми?

Тя го погледна и отговори нещо на своя език. Ласитър така и не разбра какъв диалект употребяваше. Затова я посочи с пръст.

— Ти! Твоите хора! Къде са те? — и описа кръг с ръка.

Тя се усмихна и посочи на изток.

После бързо заговори. Но единствените думи, които той разбра, бяха „Блек Хилс“. Червенокожите наричаха другояче свещените си планини, но често употребяваха английското им име, когато искаха да бъдат разбрани.

Ласитър потегли в указаната от нея посока. Преследвачите не се виждаха. Но те със сигурност бяха някъде наблизо и нямаше да изпуснат следата му. Затова се опита да намери подходящ терен, където да заличи дирите си.

Но земята си оставаше суха и рохкава. Можеше да разчита единствено на тъмнината и да се надява, че бързо ще стигне необятната долина на Осаге Крийк, където по-лесно би могъл да се скрие.