Спирка „Последна надежда“

15.

Ласитър бързо напредваше към гарата. Беше я наблюдавал дълго от отсрещната страна и видя пристигането на Джон де Салдо. Беше наясно къде отива и какво го очаква.

Беше скрил Синтия в един гъст храсталак.

Ласитър яздеше в края на улицата, използувайки всяко дърво за прикритие. Право пред себе си виждаше водната кула. На няколко метра зад нея беше спрял влакът. От големия комин на локомотива се издигаха гъсти кълба дим.

Ласитър знаеше къде се крият мъжете и не очакваше да срещне никого преди гарата. Затова се изненада много, когато срещу него внезапно се изправиха две фигури, едната от които гола до кръста, с лента патрони на гърдите.

Ласитър спокойно продължи пътя си, като се оглеждаше на всички страни. Но с изключение на двамата идващи срещу него, всичко наоколо изглеждаше безлюдно. На коловоза зад водната кула цареше оживление. Локомотивът пухтеше като нетърпелив кон, който иска най-после да продължи пътя си.

Изведнъж Ласитър се стресна и внимателно се взря пред себе си.

Насреща му стоеше Джилдън Бекман, зетят на де Салдо! Момичето до него, въоръжено с „Уинчестър“, беше дъщеря му.

Когато Ласитър спря коня пред бащата и дъщерята, влакът тъкмо потегляше. В този миг от сянката на водната кула излезе мъж на кон. Въпреки горещината на раменете му беше метнато дебело палто от овча вълна. Мъжът беше Джон де Салдо. Но Ласитър разбра това едва по-късно.

— Къде е Мира О? — извика той на ранчерото.

— Къде е златото? — попита вместо отговор Бекман.

Ласитър поиска да отговори, но свирката на влака заглуши думите му. Четиринадесет вагона профучаха край тях с оглушителен шум. В много от купетата вече бяха запалили лампите.

— Чакам да ми отговориш! — извика ранчерото. Той се прицели с колта си в Ласитър, дъщеря му направи същото с пушката.

— Първо ще ми покажете Мира О — отговори спокойно американецът.

— Не! — изсъска ранчерото. — Първо донеси златото! Това е нашето условие. Ще го приемеш, иначе ще извия врата на индианката. Можеш да бъдеш сигурен в това…

— Тогава няма да видиш златото!

— Веднага го донеси!

Джон де Салдо спря до зет си и се облегна с две ръце на седлото.

— Няма злато, Джилдън! Той не е докарал нищо. Само се преструваше. Измами ни като последни глупаци. Затова дай знак! Вдигни ръка и мъжете под навеса ще прережат гърлото на онази червенокожа маймуна.

— Не! — изкрещя диво ранчерото. — Не е вярно! Ласитър, ти, проклети…

Беше толкова озверял, че не можа да довърши думите си. Прицели се в него и натисна спусъка.

Дъщеря му реагира по същия начин. Уинчестерът изгърмя в ръцете й и от дулото му излезе пламък.

Ласитър обаче отдавна не беше на седлото. Куршумите изсвириха над гърба на коня.

Грамадният мъж светкавично беше скочил от коня с уинчестъра в ръка. Той се претърколи по чакъла между коловозите и веднага откри огън. Още първият куршум улучи ранчерото право в сърцето и той се строполи като отсечено дърво. Дъщеря му хвърли оръжието и побягна с писък.

С пушка в ръка Джон де Салдо пусна коня в галоп към релсите, сякаш се готвеше да прегази цяла дузина мъже. С един-единствен изстрел Ласитър го повали от седлото. Без да се интересува мъртъв ли е врагът му или не, той затича с все сила към навеса. Надяваше се да завари индианката жива.

Там го пресрещна Бъстър. Младежът вдигна пушката на рамото си и се прицели в тичащия насреща му мъж. Тъй като не знаеше кой е той и какво може, Ласитър го повали с един изстрел на земята, прескочи го и се втурна в полутъмния навес.

Там обаче нямаше никой. Всичко беше свършило, макар че Ласитър още не беше разбрал това. Ранчерото и Джон де Салдо бяха мъртви. Единият от каубоите беше ранен. Другите двама бяха избягали с Алис.

Ласитър обиколи навеса, търсейки индианката. Когато се убеди, че там няма никой, излезе навън. Бъстър пълзеше на четири крака към сянката. Ласитър с два скока го настигна.

— Къде е жената?

Бъстър целият се разтрепера.

— Пуснахме я да си върви — отговори с хленчещ глас той.

— Къде? — попита смаяно Ласитър.

— В Ейгът Сити!

Борбата беше свършила. Ласитър беше победил враговете си. Мира О беше свободна. Задачата на Бригада Седем беше изпълнена.

Без да се обръща назад, той яхна коня си и потегли обратно към мястото, където Синтия го очакваше с нетърпение.

Вече два месеца обикаляше страната с тази расова и страстна негърка и не можеше да се откъсне от нея. Беше твърдо решен да я вземе със себе си, каквато и нова задача да му възложат.

Когато навлезе в гъстия храсталак и видя Синтия и Мира О, седнали една до друга на земята, Ласитър едва не падна от учудване.

— Как така се озова тук? — попита той и се усмихна.

— Искала е да избяга, но не е намерила пътя към своите — обясни Синтия.

Той се засмя доволно.

— Е, добре, ние ще я отведем.

Синтия, разбира се, се съгласи.

Пътуваха два дни, преди да стигнат свещеното езеро, в което Мира О се потопи с благоговение.

Ласитър тайно я наблюдаваше.

Индианката не беше красива, но тялото й беше великолепно. Как не я беше забелязал досега? Къде му бяха очите?

Тялото й беше гъвкаво и стройно. Ласитър потърси с поглед дрехите й. Ето ги там, натрупани на купчинка на брега. Той се приближи незабележимо към тях, намери червото с бизонска мас и го запрати надалеч в храстите. После извади от торбата си стъкълцето с парфюма на Синтия и го пъхна в джоба на дрехата й.

Точно в този момент го изненада черното момиче.

— Какво правиш тук? — изсъска ревниво Синтия. — Да не би да имаш намерение оттук да я отведеш право в някой хотел?

Ласитър само се засмя, без да отговори. Скоро щеше да й избие от главата тези глупави мисли…