Спирка „Последна надежда“

13.

Ласитър бавно приближи с готова за стрелба пушка. Нито Джон де Салдо, нито двамата каубои насреща му бяха новаци с жълто около устата. Затова трябваше да бъде внимателен.

— Защо ме преследвате? — заговори той. — Искате да направим размяната, така ли? Къде е Мира О?

— Златото при теб ли е? — контрира го веднага Джон де Салдо.

— Къде е индианката? — повтори спокойно Ласитър.

— Чака те на гарата в Сидни. Нали така се договорихме — изръмжа Джон де Салдо. — Зет ми е с нея. Иска да си отмъсти, че си убил брат му и Хърд. Затова ми взе червенокожата. Какво можех да направя! Ако не отидеш там, ще й пререже гърлото, така каза!

— А вие какво търсите тук? — попита Ласитър.

— Искаме да сме сигурни, че ще отидеш там — отговори Джон де Салдо. — Но като труп!

Това беше сигнал за останалите.

Джон де Салдо, старият Рик и Ед Лейтън се хвърлиха на земята и посегнаха към оръжията си.

Ласитър се приведе и стреля. Даде три изстрела по Джон де Салдо и не го улучи нито веднъж. Този мършав негодник се плъзгаше бързо и гъвкаво като сянка. Когато Ласитър понечи да изстреля четвъртия си куршум, Джон де Салдо беше изчезнал.

Околните храсти, трапове и скални отломъци, които достигаха почти човешки бой, предлагаха удобно прикритие. Джон де Салдо мълниеносно се беше сврял някъде из тях и Ласитър нямаше по кого да стреля. Сега трябваше да спасява собствената си кожа. Направи огромен скок като пантера и се озова зад една скала. В този миг едновременно изгърмяха пушките на двамата каубои. Но и тяхната цел беше изчезнала.

— Ласитър, ти нямаш никакъв шанс, кучи сине! — изкрещя Джон де Салдо. — Предай се! Знаем, че златото е наблизо и черната ти уличница също. Предай се, иначе ще я хванем и тежко й тогава!

Гласът му издаваше къде се е скрил. Ласитър се извърна настрани и вдигна уинчестъра си на рамо, за да стреля веднага, щом врагът му се покаже. Но Джон де Салдо дори не мислеше да се помръдне.

— Ед! — извика той на другаря си. — Изтичай в скалите! Огледай се внимателно! Като намериш парите и жената, накарай я да изпищи, за да я чуе нейният любим. Тичай, ние ще го задържим!

Ед скочи и затича приведен между скалите и храсталаците. Джон де Салдо и старият Рик откриха огън. Ласитър изруга, защото де Салдо се появи много по-вдясно, отколкото беше очаквал. Той се сви зад скалата. Видя старецът да се показва насреща му, но не стреля срещу него. Притисна пушката до тялото си, изви се и се претърколи зад обрасла с гъста трева скална издатина. От новото си прикритие можа да види Джон де Салдо. Но този кучи син отново беше по-бърз. Когато Ласитър вдигна пушката за стрелба, него вече го нямаше на предишното му място.

Двамата мъже насреща му внезапно прекратиха огъня и смениха местата си. Ласитър чу само бягащи стъпки. Ед беше изчезнал между скалите.

Синтия и конете се намираха доста по-назад. В копитото на един от тях беше попаднало камъче. Ласитър забеляза това едва когато конят почна да куца. Цели четири часа го беше оставил да почива. Тъкмо когато реши да продължи пътя си, се появиха тия негодници…

Но къде ли беше Мира О? На него и през ум не му мина, че Джон де Салдо я е освободил. Иначе отдавна да беше пуснал на свобода конете на Бекманови и да беше тръгнал нанякъде със Синтия. Защото, щом индианката беше свободна, задачата на Ласитър беше изпълнена. Но как би могъл да се сети? Нямаше причини да се усъмни в думите на Джон де Салдо, че ранчерото иска да му отмъсти и е отвел жената със себе си в Сидни.

— Не! Там няма нищо! — изкрещя някъде зад гърба му Ед и хукна обратно.

Ласитър спокойно се прицели и натисна спусъка. Проехтяха два изстрела. Ед се препъна и се претърколи няколко пъти. Ласитър видя краката му, които ритаха конвулсивно във въздуха. Тялото изчезна в една яма, без Ласитър да може да разбере тежко ли беше ранен.

В крайна сметка тия типове не бяха дошли да си играят с него, затова той възнамеряваше да се защитава с всички възможни средства. Нямаше да се остави да го убият.

Сега наред бяха другите!

Наоколо цареше пълна тишина, но те все пак бяха тук. Ласитър не се тревожеше особено. Нека обикалят наоколо като вълци, нека търсят несъществуващото злато. Само да не минават покрай него на север, където го чакаше Синтия. Той се изправи на крака и приведен изтича обратно зад скалата. Тия кучи синове явно замисляха нещо. Богатството ги привличаше като магнит. Никой не беше виждал накуп толкова злато. Заради него никога нямаше да се откажат от преследването. Тяхната цел беше да го убият на всяка цена!

Той спря, отпусна се на лявото си коляно и сви глава между раменете си. Вляво от себе си беше чул шум, макар и само за част от секундата. В този миг иззад един храст, на не повече от 15 крачки, изскочи Джон де Салдо и изпразни срещу него пушката и револвера си. Старият Хай също се включи в нападението. Той се изправи зад прикритието си от другата страна на Ласитър и оръжията му изтрещяха.

Двамата го бяха обградили като в клещи, без да ги забележи. Куршумите пропищяха покрай ушите му и той се спаси, като направи огромен скок напред, без да даде нито един изстрел. Приземи се в една пясъчна падина, претърколи се и скочи на крака с готова за стрелба пушка.

Но противниците му не мислеха да го преследват.

Ласитър усети как в миг сякаш железен обръч стегна сърцето му. Джон де Салдо и старият Хай се бяха озовали между него и Синтия! Тия негодници сигурно бяха подушили конете…

Ласитър скочи на крака и веднага след това се хвърли на земята. Двамата мъже лежаха един до друг на сто ярда от него зад една скала. Разбира се, и двамата моментално стреляха. Той забеляза пламъка от дулата и многократното ехо от гърмежите отекна болезнено в ушите му.

Ласитър изпълзя към ръба на падината и се промъкна на изток. Положението ставаше опасно. Преди всичко за Синтия. А се беше заклел, че тя ще бъде в безопасност близо до него и че няма да допусне да й се случи нещо лошо!…

Безредната стрелба най-после престана. Отново се възцари тишина.

Ласитър пропълзя напред. Описа широка дъга, за да ги нападне отстрани. Стрелна се като невестулка под палещото слънце. Дрехите му лепнеха от пот. Най-после спря изтощен в сянката на една скала, за да си поеме дъх. Протегна се напред и се огледа. Някъде вляво от него бяха скрити враговете му, но не видя никого. Почака малко, докато дишането му се нормализира, вслушвайки се напрегнато. Тъкмо когато понечи да продължи пътя си, зад гърба му нещо прошумоля.

Беше старият ловец на пуми. Той се надигна иззад един храст на не повече от пет крачки от Ласитър и насочи револвера си към него. Оръжието изтрещя и от дулото му излезе пламък.

Ласитър светкавично се хвърли настрани. Куршумът се заби в пясъка само на сантиметри от главата му. Обаче ловецът на пуми не успя да стреля втори път, защото уинчестърът на Ласитър изгърмя и оловото го улучи право в гърдите. Старецът се строполи по гръб на земята, револверът изхвръкна от ръката му и падна на гърдите му. Но той вече не можа да усети удара.

Ласитър скочи на крака и потърси с очи Джон де Салдо. Негодникът беше изчезнал. Когато обаче се обърна на север, където го чакаше Синтия с конете, видя някаква сянка да се движи между скалите.

Ласитър побягна нататък. Ако това беше Джон де Салдо, играта беше загубена. Единственият му шанс беше да го изпревари. Той правеше огромни скокове с високите си ботуши. Ушите му бучаха от напрежение. С последни усилия достигна падината, в която бяха скрити конете и Синтия. Тя беше седнала на един камък пред конете и щом чу тежките му стъпки, вдигна очи и влюбено се усмихна.

Ласитър падна на колене и се претърколи през ръба на падината надолу, докато се стовари право върху нея и я притисна под себе си върху пясъка. Дълго време се чуваше само тежкото му дишане.

— Ще ме задушиш! — прошепна след малко негърката и нежно го побутна.

Ласитър се отдръпна и се отпусна по гръб. После протегна крака, все още стискайки уинчестъра в лявата си ръка. Нямаше сили да се помръдне. Само изхриптя:

— Аз… Мислех си, че той… е вече тук.

После вдигна очи към небето и се отмести настрани, за да бъде на сянка. В този миг видя на метри от себе си Джон де Салдо! Широко разкрачен, негодникът беше застанал на ръба на падината с опряна на рамо пушка.

— Първо ще убия нея, Ласитър! Погледни я за последен път — проговори студено той.

Синтия не смееше да помръдне. Очите й бяха втренчени в Джон де Салдо.

Без да се колебае нито миг, Ласитър се претърколи встрани и стреля. Джон де Салдо също натисна спусъка. Двата изстрела изгърмяха почти в един и същи миг. Улучи само Джон де Салдо. Конят зад Синтия изцвили от болка и се строполи на земята. Беше ранен смъртоносно. Падащото тяло удари Синтия и тя полетя към Ласитър, който в същия миг даде втори изстрел.

Джон де Салдо изчезна.

Ласитър се беше прицелил много точно. Беше сигурен, че този път най-после е улучил негодника. Вярваше, че ще го намери мъртъв в пясъка. Затова се изправи и се затича към ръба на падината. Синтия го последва.

Когато обаче стигнаха горе, Ласитър веднага се обърна назад и с все сила блъсна Синтия обратно в падината. Тя изпищя от уплаха, превъртя се три пъти и падна върху трупа на коня.

Ласитър остана върху ръба на падината с готова за стрелба пушка и напрегнато се огледа. Джон де Салдо не се виждаше никъде. А той си мислеше, че го е улучил смъртоносно! Как ли беше успял толкова бързо да се скрие?

Може би беше като онези страшни вълци, които успяват да задържат кръвта си да не изтича, за да не ги открият ловците и кучетата, когато ги преследват, и тичат така, докато се строполят мъртви на земята…

Ласитър направи няколко крачки, продължавайки да търси врага си. Не се виждаха дори следите от стъпките му.

— Но къде е той? — извика зад него Синтия. Той рязко се обърна и видя къдравата й глава да наднича над ръба на падината.

— Скрий се веднага! — изкрещя Ласитър. Синтия го послуша, без да се противи.

Той обиколи цялата падина, огледа всеки камък и храст, но не откри нищо. Затова се върна при момичето си.

— Страх ме е, мили! — посрещна го красивата негърка.

Ласитър трепереше от изтощение. Ризата му беше мокра от пот. Затова само леко я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Де Салдо вече не е опасен — произнесе дрезгаво той. — Сигурен съм, че го раних тежко.

— Къде отиваме сега? — попита неуверено тя.

— В Сидни! Побързай, Синтия! — прошепна Ласитър и я поведе към кафявия жребец. — Мира О е в смъртна опасност. Ако закъснеем, всичко ще бъде напразно.

Той се метна на седлото, подаде ръка на Синтия, качи я на коня и я настани зад себе си върху чувала с провизии. Тя седна по мъжки, пъхна ръце под мишниците му и се притисна към него.

— Този негодник сигурно е забелязал, че конете не носят никакво злато — промърмори Ласитър.

Остави трупа на убитото животно, изведе другите два коня от падината, махна юздите от муцуните им и ги пусна на свобода. Седлата и импровизираните чували беше захвърлил още сутринта.

— Не се оставяйте да ви изядат вълците — каза тихо той и ги потупа приятелски за сбогом.

После пришпори кафявия си жребец и потегли напред. Намери стария Хай на мястото, където го беше прострелял. Конете обаче ги нямаше. Изчезнал беше и Ед, макар че беше ранен.

Нямаше смисъл да търси следата на Джон де Салдо. Той със сигурност беше препуснал към Сидни. Щеше да бъде трудно, почти невъзможно, да измъкне Мира О от лапите на тази банда чакали.

Не му се искаше да влезе в града посред бял ден. Когато чу наблизо пронизителната свирка на локомотива и забеляза белите кълба пушек да се носят над короните на дърветата, той се огледа да намери подходящо място за почивка. На петстотин ярда вдясно от него, обкръжено от гъсти бодливи храсталаци, се издигаше старо смокиново дърво. Той се насочи право към него и слезе от жребеца. Синтия приготви постеля от одеялата и спалните чували.

Ласитър измъкна двуцевката от калъфа на седлото и я мушна под одеялото. После се отпусна изтощено на приготвената постеля. Не се знаеше каква опасност дебне наоколо…

— Водиш много опасен живот — прошепна Синтия, намести се отгоре му, целуна го и свали шапката му. После зарови дългите си пръсти в косата му и го погледна в очите. — Обичам те, Ласитър! — целувките й ставаха все по-страстни. — Обичам те! — повтаряше тя след всяка целувка.

После разкопча панталона му, а той повдигна памучната й рокля и оголи заобления й задник. Тя разтвори бедра, седна върху него и започна трескаво да движи тялото си напред-назад. Той впи устни в нейните и я обгърна плътно с двете си ръце. После двамата се претърколиха настрани, той разкопча блузката й и захапа красивите малки гърди. Синтия простена от удоволствие и затвори очи. Устните й мълвяха неразбираеми слова. Лицето й се изпъна от напрежение, докато задникът й непрестанно се движеше напред-назад.

Оргазмът им настъпи едновременно и донесе успокоение и облекчение и на двамата.