Спирка „Последна надежда“

6.

Този път щастието не беше благосклонно към Ласитър. Съдбата, тази капризна дама, явно беше заета някъде другаде. Нито въжетата се скъсаха, нито Ласитър падна от коня, без да го забележат.

Беше тъмно, когато пристигнаха в индианския лагер, разположен в западните разклонения на Блек Хилс. Навсякъде бяха запалени огньове. Виждаха се многобройни палатки и фигури, които се суетяха наоколо. Четирима воини го отвързаха и го отнесоха в една палатка. Хвърлиха го като чувал върху покрития с кожи под и го оставиха сам.

Ласитър се претърколи по корем и започна да напряга ръцете и краката си с надеждата, че въжетата ще се разхлабят. Пот се лееше от челото му, но резултатът беше плачевен. Вместо да се отпуснат, въжетата още по-силно се впиха в кожата му. Когато най-после се отказа, ризата му беше мокра от пот и цялото му тяло трепереше.

След малко на входа на палатката се появи светлина. Скоро се показа белият мъж с факла в ръка. Следваха го двама воини, които коленичиха пред Ласитър и свалиха въжетата от краката му. После го дръпнаха да се изправи. Големият американец трябваше да стои приведен в малката палатка.

— Бащата на Мира О, най-великият лекар на всички времена, желае да те види! — обяви тържествено белият мъж.

— Помоли воините да ми разхлабят въжетата — каза спокойно Ласитър. — Краката и ръцете ми изтръпнаха.

Мъжът произнесе няколко думи, воините минаха зад гърба на Ласитър и се заеха с въжетата, стягащи ръцете му.

Ласитър застана насред палатката, широко разкрачен, готов във всеки миг да стовари по един удар на белия негодник и двамата индианци, ако случайно развържат възлите и свалят за момент въжетата му. Но не се случи нищо подобно. Индианците просто разхлабиха един възел и въжетата се отпуснаха. Но всички останали възли бяха здраво стегнати.

Старият бял мъж се обърна и излезе. Ласитър го последва. Зад него вървяха двамата индианци, въоръжени с револвери, ножове и томахавки.

Близо до индианския лагер течеше буен поток. Въздухът беше влажен. По земята край потока се стелеше мъгла. Тъй като беше тихо, пушекът от многобройните огньове се стелеше на талази между палатките.

Старият мъж отведе Ласитър при най-големия лагерен огън. Зад него се различаваха контурите на голяма палатка. На нещо като стол от животински кости и кожи седеше прастар оглала. Кожата висеше като парцали по бузите му. Имаше огромни очи, в които обаче блестеше зъл поглед. В ръцете си стискаше дълга лула, която смучеше, както бебе суче от гръдта на майка си.

Ласитър пристъпи напред и се поклони, когато белият мъж го смушка в ребрата. Може би това беше последният му шанс. Възнамеряваше да предложи на стария шаман да го изпрати по следите на Джон де Салдо заедно с най-добрите индиански воини и най-бързите мустанги. Така бързо щяха да освободят Мира О.

Но изобщо не му дадоха думата. Говори единствено индианският Метусалем. Ласитър не разбра нито дума, но търпеливо изчака с надеждата, че и той ще каже нещо. Когато обаче старецът свърши, той се изправи и със ситни крачки се прибра в голямата палатка. Четирима младежи го подкрепяха, защото едва се държеше на краката си.

Ласитър въпросително се огледа. Почти стотина души стояха около него и присъстваха на церемонията.

Белият мъж пристъпи към него и рече:

— Да вървим!

— Къде?

— Обратно в палатката.

Ласитър уморено се усмихна.

— Няма ли да ми обясниш какво пророкува мъдрият ви шаман?

— Закле всички добри и зли духове да му върнат дъщерята и да унищожат теб и бандата ти!

— Не каза ли нещо за Джон де Салдо?

— Говори за теб и изнудваните от твоята банда, Ласитър! Щом слънчевият кръг се затвори, с теб е свършено, ако дотогава Мира О не се върне при нас. Ето в това се закле шаманът! Каза ти го в лицето и пред лицето на Махео!

— Кой е Махео?

— Нашият бог!

— Защо Махео не го е посъветвал да ме изпрати да търся Джон де Салдо и да освободя Мира О?

— Махео потвърди мъдростта на шамана. Ще умреш, когато…

— Тъпак! — прекъсна го грубо Ласитър. — Да приемем, че всичко е така, както ти казваш. Аз съм негодник и говоря от името на банда негодници. Откъде хората ми ще узнаят, че сте ми поставили ултиматум? Нима смяташ, че могат да го помиришат?

Мъжът високомерно вдигна десницата си, воините сграбчиха Ласитър за раменете и го отведоха обратно в палатката. Единият вдигна кожата, която закриваше входа, вторият воин и белият мъж бутнаха Ласитър вътре. Той се спъна, загуби равновесие и падна на земята. Един от тия кучи синове го беше ритнал отзад. Индианците влязоха след него и отново завързаха краката му. Белият мъж освети палатката с факлата си.

Ласитър понечи да се възпротиви, но бързо се отказа. Внезапно почувствува колко са хлабави въжетата на ръцете му. Най-добре беше да си трае. Ще видят какво ще стане, ако се освободи!

Навън цареше непрогледна нощ. Но по дяволите тъмнината! Ласитър раздвижи ръце и предпазливо освободи лявата си китка. После измъкна и дясната. Седна и развърза въжетата, които стягаха краката му. „Джон де Салдо, идвам!“ — мислеше си той, докато предпазливо се надигаше. После провря глава навън. Всички огньове бяха угаснали. Индианците спяха. Някъде наблизо тихо изцвили мустанг. Ласитър усети с носа си типичната миризма на коне. Сигурно и неговият кафяв жребец беше при тях.

Той безшумно се измъкна от палатката и продължи напред, гледайки да бъде в сянката. Мина незабелязано покрай двамата пазачи, които патрулираха из лагера, и стигна до мястото, където бяха вързани мустангите. Там обаче едва не се сблъска с третия пазач. Като тайнствена нощна сянка той внезапно изникна пред него.

Ласитър реагира мълниеносно. С две ръце сграбчи пазача за раменете, удари го с глава в лицето и с все сила го блъсна на земята. Още един юмручен удар беше достатъчен, за да прати индианския боец в страната на сънищата. После претърси изпадналия в безсъзнание мъж за оръжие и прибра ловния нож и револвера му. При това бдително се огледа наоколо.

Накъде духаше вятърът? Това беше най-важното в момента. Защото ако мустангите усетят с чувствителните си ноздри ненавистната миризма на белия човек, те ще вдигнат на крак целия лагер.

Но той не усети ни най-малък полъх на вятъра и затова предпазливо се промъкна към конете. Първо усети топлината на завързаните плътно един до друг коне, после различи неясните им очертания в мрака. Ласитър напрегнато се опита да проникне с поглед в непрогледната тъмнина. Обиколи почти цялото стадо, за да открие кафявия си жребец. С дългите си крака той стърчеше над всичките си събратя. Но дори и едно обикновено муле беше по-високо от стадото мустанги.

Кафявият жребец дори не беше разседлан. Мустангите уплашено подскочиха, когато Ласитър се изправи и бързо тръгна към коня си. Цялото стадо се раздвижи. Но това вече нямаше значение за него. Оръжията му също бяха налице. Дори коланът с револвера висеше на седлото. Според индианския обичай предните крака на жребеца бяха вързани. Ласитър се наведе, отвърза въжето, хвърли го настрани и запрати след него чуждия револвер. Когато обаче протегна ръка към колана си, някакъв червенокож го сграбчи изотзад, сключи ръце около шията му и го притисна до коня.

Индианецът беше грамаден, тежък воин, който увисна на гърба на Ласитър, стремейки се на всяка цена да му попречи да се качи на коня. Ласитър напрегна всичките си сили, за да се освободи от желязната хватка, но не успя да се справи с този великан, чиито юмруци бяха от стомана. Затова се залови с ръце за китките му и се хвърли назад. Но боецът подскачаше насам-натам, без да отпуска хватката си. Ласитър се задъха. Отвори широко уста и очите му изскочиха от орбитите си. Продължи като обезумял да блъска противника си. Отстъпвайки назад, двамата се врязаха в стадото мустанги и животните се разпръснаха на всички страни. Най-после индианецът се спъна и се просна по гръб, без да изпуска Ласитър от ръцете си. При падането обаче загуби дъх и за момент желязната хватка се разхлаби.

Тази част от секундата беше достатъчна за Ласитър. Той откъсна ръцете на боеца от гърлото си и светкавично се претърколи встрани. Индианецът посегна към оръжието си, а Ласитър използва момента и скочи на крака. Силуетът на грамадния мъж ясно се различаваше в мрака. В мига, в който в ръката му нещо светна с метален блясък, Ласитър светкавично нанесе удар в лицето му. Улучи го точно в брадичката. Боецът се превъртя във въздуха и се строполи с вик на земята.

Но Ласитър нямаше време да се занимава с него. Той изтича към коня си, метна се на седлото и потегли в тръс.

Зад гърба му трещяха изстрели. Човешки фигури бягаха насам-натам в тъмнината. Когато забелязаха самотния ездач, те нададоха войнствени викове. Пушките бяха насочени право към него и куршумите пищяха край ушите му. Затова Ласитър направи внезапен завой и пусна коня в галоп, без повече да му указва посоката. Имаше пълно доверие в инстинкта на жребеца си и в способността му да се ориентира в мрака. Само след три скока конят се отклони рязко вляво. Ласитър разбра, че на пътя им е имало дървета само по плясъка на куршумите, които рикошираха в стъблата им. Червенокожите стреляха непрекъснато, но жребецът напрегна всичките си сили, за да отнесе ездача си на сигурно място. Когато най-после, изтощен и мокър от пот, жребецът от само себе си тръгна ходом, бяха оставили лагера далеч зад гърба си.

Ласитър дръпна юздата, потупа ободряващо коня по гърба, опря ръце на седлото и напрегнато се вгледа в тъмнината. Не се виждаше нищо, нито пък се чуваше някакъв шум.

Той се ориентира по звездите, смени посоката и пусна коня ходом. Мислеше си на колко ли часа път възлиза предимството на Джон де Салдо.

Когато най-после се зазори, разочаровано установи, че червенокожите го преследват. По дяволите! Бяха открили следите му. Макар че допреди няколко минути и те не виждаха нищо, съобразително бяха тръгнали по най-краткия път, който извеждаше от земите им. А този път водеше на югозапад. Ласитър, разбира се, също яздеше на югозапад. Беше избрал тази посока, защото тъкмо натам беше препуснал и Джон де Салдо с Мира О зад гърба си. Надяваше се скоро да открие и следите на коня му.

Обаче тази надежда пропадна. Затова пък червенокожите бързо го настигаха. Бяха повече от две дузини. Младите воини безмилостно шибаха мустангите си. А конят на Ласитър беше уморен до смърт и на всяка цена трябваше да си почине няколко часа…

Единственият му шанс беше да смени посоката и незабелязано да се скрие в храстите. Така отново се отдалечаваше от Джон де Салдо. Но най-важното сега беше да се изплъзне от ръцете на червенокожите и да даде почивка на коня си. Умното животно заслужаваше това. Пък и Ласитър много добре знаеше какво означава да останеш без кон в тази дива местност.

Реши да завие на изток. Наистина така щеше отново да се озове в свещените земи на червенокожите, но той би отишъл и в ада, ако там конят му би могъл да си почине както трябва.

Като издебна удобен момент, когато преследвачите не го виждаха, а теренът беше твърди скалист, направи рязък завой и се скри зад една скала, гъсто обрасла със зелена растителност. Стисна в ръка двуцевката си и изчака индианците, които само след няколко минути минаха покрай него с очи, втренчени в земята. Облакът прах, който вдигнаха конете при преминаването си, раздразни носа му и той едва не се разкиха. Но никой от индианците не се оглеждаше настрани. Начело на отряда яздеше белият мъж.

Още преди прахът да се слегне, Ласитър излезе от скривалището си. Препусна в галоп, докато влезе в една прекрасна зелена котловина и се насочи към ивицата дървета, която се простираше по склона на един хълм. След около час стигна гората и спря още след първите дървета. Разседла коня и окачи пред муцуната му торба със зоб. И докато жребецът кротко преживяше, Ласитър седна в тревата и се облегна на ствола на едно дърво. Нахлупи шапката дълбоко над очите си, без да изпуска от ръце уинчестъра.

Неговата чернокожа приятелка не му излизаше от ума. Как ли се отнасяха с нея ония негодници? Вината беше изцяло негова. Не биваше да я оставя сама в хотела или поне не в Сънданс. Това беше най-голямата му грешка!

Ласитър се зарече да намери Джон де Салдо, дори и ако трябваше да отиде на края на света. Този негодник със сигурност беше неморален! Нима наистина смяташе да чака златото на червенокожите на гарата в Сидни? Тази мисъл беше толкова комична, че Ласитър би се изсмял гласно, ако не беше опасността, която заплашваше двете жени. За съжаление тази опасност беше напълно реална. В такова положение не му беше до смях…

Когато слънцето премина зенита си, Ласитър отново тръгна на път. Отрядът на индианците оглала отдавна беше загубил следата му. Още същата вечер той прекоси Чейен Крийк, пренощува на брега и рано сутринта се спусна към Сънданс.

Не откри следата на Джон де Салдо, но беше убеден, че бандитът се движи някъде пред него в същата посока. Неясен оставаше въпросът къде ще го чакат роднините му заедно с пленената Си…

На Ласитър не му се искаше дори да мисли за дългото пътуване до Сидни, но нямаше как. Ако се наложи, ще тръгне към железопътната линия. Най-добре беше колкото се може по-бързо да намери Джон де Салдо. Иначе трябваше да препуска с всички сили към гарата на Сидни, за да стигне там преди него.

На следващия ден Ласитър стигна до Уайт Ривър. На отсрещния бряг се намираше форт Крауфорд. На около седем-осем мили западно оттук се намираше и форт Робинсън, кацнал като огромна птица на един хълм. Старата крепост, на чието име беше наречен градът, беше почти разрушена. В нея намираха подслон скитници и случайни пътници.

Ласитър беше позната фигура във форт Крауфорд. Той остави коня си в пощенската станция и тръгна да разпитва в двата бара, в хотела и при бръснаря дали някой е забелязал висок, слаб мъж, придружен от индианка и негърка. Повечето от запитаните поклащаха глава и обясняваха, че никога не са виждали подобно трио и че такава компания е прекалено необичайна, за да остане незабелязана.

Ласитър не се засягаше от подигравките. Започваше да свиква с мисълта, че ще се наложи да отиде чак до Сидни. Накрая влезе в пощата, за да прати телеграма до Бригада Седем във Вашингтон. Но първо запита на висок глас началника на пощата, така че всички присъстващи да чуят, дали не е видял висок мършав мъж, водещ със себе си една червенокожа и една негърка. Мъжът срещу него мълчаливо поклати глава. В залата се чуха подигравателни подмятания. Но един брадат старец си проби път към Ласитър, който беше застанал на гишето.

— Идвам от Ардмър — обясни задъхано той. — Там срещнах един подобен тип с две млади жени. Но не с черна и червенокожа, а с черна и бяла. С тях бяха още двама мъже. Пътуваха с покрита кола, която никога не изпускаха от очи. Вечерта чух в бара, че са намерили някъде злато. Много злато! Те вече бяха тръгнали напред и явно много бързаха. Казаха ми, че са поели към Харисън.

Наоколо се разнесе възбуден шепот.

— Опишете ми мъжа и негърката — помоли учтиво Ласитър.

— Висок и много слаб, нищо не яде и сигурно има болен стомах. Успях да видя за малко лицето му. Не знам какво да ви кажа! С този човек е трудно да се излезе наглава…

Това разказа брадатият старец. Описанието му беше поразително точно и напълно съвпадаше с образа на Джон де Салдо.

— Ами негърката?

— С къса къдрава коса! Черна като катран. Видях я само за малко. Останалите като че се срамуваха от нея и затова я криеха.

— Кога ги видяхте?

— Вчера — отговори възрастният мъж.

Той описа подробно и другите двама мъже, но те бяха непознати на Ласитър. Сигурно бяха от Бекманови.

Ласитър бързо благодари и излезе от пощата, забравяйки за телеграмата до Вашингтон. Метна се на коня си и потегли на запад. Ако мъжът в Ардмър наистина беше Джон де Салдо, то Ласитър се беше отклонил твърде много на изток.

Той непрекъснато пришпорваше коня си. До Харисън имаше цял ден път. Не се отклоняваше от пощенския път, който се виеше по брега на Уайт Крийк. Слънцето скоро залезе. Тъмни сенки запълзяха по крайбрежието на реката. Бързо падна мрак.