Спирка „Последна надежда“

5.

Ласитър изруга. Насреща му идваха цял отряд червенокожи, но не бяха тези, които им трябваха. Жената зад гърба му бясно заклати глава и цялата се разтрепера от ужас, че могат да ги открият. При това той толкова се беше зарадвал, като ги забеляза! Единствено странното държание на Мира О го накара да се скрие в храстите.

Индианката се наричаше Мира О. Фигурата й беше прекрасна, но миришеше неприятно. Слава богу, че дрехата й беше закопчана до врата. През цялото време се държеше така, сякаш очакваше всеки момент да бъде изнасилена. Но как можеше да се докосне той до жена, която непрекъснато разговаря с бога и на всичкото отгоре мирише на бича мас, при това гранясала! Колко му липсваше Си! Тя поне ухаеше на виолетки.

За щастие червенокожите не ги забелязаха и мирно отминаха на мършавите си мустанги.

— Блекфийт? Кроус? — обърна се той към Мира О.

Тя заклати глава. После произнесе с тънкото си гласче:

— Якимас!

По дяволите, какво ли беше това племе? Ласитър никога не беше чувал името им. Затова внимателно се вгледа в индианците, опитвайки се да ги запомни. Мира О беше оглала. Беше потвърдила това с гордо кимване на глава. След десет минути двамата продължиха пътя си. Тя се сгуши зад гърба му също като Си. Само че индианката чисто и просто не искаше да падне от коня.

В местността около Осаге Крийк Ласитър беше успял да заблуди преследвачите си. Това не беше го затруднило особено много. За съжаление не успя да установи кой е водачът на групата. Дали някой от Бекманови или самият Джон де Салдо? Нищо чудно този тип да се беше съвзел по-бързо, отколкото очакваше Ласитър.

Вече три дни той и Мира О бяха на път. Може би Джон де Салдо вече се беше отказал. Във всеки случай нямаше и следа от хората му.

Ласитър обаче беше нащрек ден и нощ. Не знаеше дали вече е навлязъл в свещената земя на червенокожите. Яздеше през хълмиста местност, гъсто обрасла с гори. Още не се виждаха планини. Може би ако се изкачеше на някой хълм, щеше да види повече, но той предпочиташе сенчестите долини.

Червенокожата скоу отдавна беше разбрала, че Ласитър я води към родните й места и въобще не правеше опити за бягство.

Слънцето беше в зенита си, когато Ласитър забеляза малко поточе и се отправи към него да напои кафявия си жребец. В този миг индианката го потупа по рамото и посочи на юг.

— Блек Хил! — промълви тя.

Той погледна нататък и присви очи. Дали не се лъжеше? Но Мира О живееше тук и трябваше да знае по-добре.

След като жребецът се напи до насита, Ласитър тръгна по течението на потока, който течеше през камъни и дерета право на юг.

Червенокожото момиче зад него беше доволно. То се притисна до гърба му и облегна глава на рамото му. Само да не беше тази проклета миризма! После на всяка цена трябваше да си смени дрехите.

Поточето минаваше през висока гора с много нападали дървета и млади издънки, които не позволяваха на погледа да проникне надалеч.

По брега към тях препускаше ездач. Ласитър го забеляза едва когато се приближи на не повече от 300 ярда от тях. Понечи да посегне към уинчестъра, но се отказа, тъй като насреща им идваше бял човек.

Кой ли беше този самотен ездач? А може би все още не бяха стигнали Блек Хилс…

Внезапно Ласитър се сепна, дръпна юздата на коня и хвана пушката си. Насреща му идваше Джон де Салдо!

Това проклето копеле! Как е могъл да стигне дотук! Ласитър позволи да го изненадат и сега трябваше да се пази.

Мира О също позна похитителя си. Тя се вкопчи в Ласитър също като Си и се разтрепера от страх. Но тази индианка беше доста по-силна. Тя така го стисна за гърлото, че дъхът му спря.

Джон де Салдо спря на няколко крачки от тях и грубо се изсмя. Ласитър вдигна пушката и се прицели в него.

— Сигурен съм, че не ме смяташ за идиот, Ласитър — произнесе подигравателно мършавият мъж и небрежно бутна пушката настрани. — Не съм дошъл чак дотук, без да имам сериозен коз в ръката си. Знаеш го много добре.

— Хванал си Си, нали?

— Да. Кого другиго?

— Да върви по дяволите тая негърка!

Джон де Салдо се изсмя.

— Напълно си прав. Не мога да понасям негрите. Според мен не ги бива за нищо. Само пеят и тичат насам-натам, като че ги гони лъв. Ти обаче явно ги харесваш. Или поне Си. Затова ми дай индианката или Си ще съжалява, че се е родила. Оставил съм я при някой, който без колебание ще й пререже гърлото, ако до определен ден и час ние с теб не сме постигнали съгласие.

Още като видя Джон де Салдо, Ласитър разбра какъв е козът му и отчаяно търсеше изход. Беше сигурен, че този негодник е наредил да убият Си, в случай че той не се съгласи с исканията му. Ако обаче предаде в негови ръце Мира О, Си ще бъде спасена, а на индианката няма да й се случи кой знае какво. Тя трябваше да остане жива, за да може Джон де Салдо да изнуди индианците и да им вземе парите.

Сметката беше много проста, но Ласитър не искаше да се примири току-така. Най-важното обаче беше да запази живота на Си, която трябваше да изтърпи много заради него. А ако сега допусне грешка, тя ще плати с живота си.

Ласитър сбута Мира О с лакът и категорично нареди:

— Слез от коня!

Джон де Салдо я изгледа смразяващо, заобиколи жребеца на противника си и протегна ръка към червенокожото момиче. То обаче се притисна ужасено към Ласитър. Той беше единствената й надежда. Винаги се беше отнасял добре с нея за разлика от Джон де Салдо.

Американецът обаче повторно я блъсна в ребрата и тя трябваше да се подчини. Джон де Салдо я дръпна грубо и Мира се настани зад него на коня.

— С теб пак ще се видим — проговори заплашително Ласитър.

Джон де Салдо злобно се ухили:

— Предстоят ти приятни срещи, човече! Продължавай на юг. На миля оттук те чака цял отряд оглала.

Американецът неволно въздъхна. Знаеше си, че е стигнал целта, че му трябваше още малко време. Но ето че се появи този кучи син и всичко отиде по дяволите. Сега Ласитър трябваше да води преговорите с индианците вместо него.

— Очаквам да получа за индианката една кола злато — обяви високомерно Джон де Салдо. — Да бъде толкова натоварена, че четири коня едвам да я теглят. Злато във вид на фигурки, статуетки, плочки, тръбички, пясък или златен прах. Не съм капризен. Държа само да е чисто злато. Иначе индианката ще трябва да умре. И твоята чернилка също!

Много добре го беше измислил този мръсник. Американецът уморено се усмихна.

— Смятам, че нямаш избор, Ласитър — усмихна се ехидно Джон де Салдо.

Точно така! Този кучи син имаше право. Докато Си беше в негова власт, ръцете му бяха вързани. Освен това беше твърдо решен да освободи Мира О и да я отведе при племето О.

Ами ако направи нещо друго? Джон де Салдо можеше да изчезне и да не се появи никога вече. Тогава роднините му вероятно нямаше да убият негърката и дори биха могли да я пуснат да си върви. А още по-добре щеше да бъде веднага да узнае къде е скрита пленницата. Джон де Салдо трябваше да бъде принуден да му открие тайната. Тази внезапна мисъл като искра проблясна в съзнанието на Ласитър и той реагира мигновено: подаде ръка на Джон де Салдо, сякаш искаше да се сбогува с него, и изпеченият хитрец се хвана на въдицата.

Щом протегна десницата си, Ласитър го сграбчи с все сила, скочи от коня си и го увлече след себе си. Двамата се претърколиха на земята, скочиха на крака и започнаха да си разменят удари. Индианката ужасено изпищя, но остана да седи на коня, държейки се за въжето, без да смее да се намеси, макар че много добре знаеше какво я очаква, ако Джон де Салдо победи.

Борбата беше на живот и смърт. Всеки се стремеше към победа и нямаше да отстъпи по никакъв начин.

В един момент Ласитър се озова отгоре и се опита да извие ръцете на Джон де Салдо и да ги притисне под гърдите си, но за съжаление не успя. Бандитът го блъскаше като луд и дори успя да му нанесе два точни и доста болезнени удара — по челото и в брадата. Ласитър отвръщаше на всичките му крошета. Улучи противника си в устата и в носа така, че Джон де Салдо изохка от болка.

Но мършавият тип не се предаваше. Изненадващо той обхвана с две ръце гърлото на Ласитър като в железни клещи и го стисна с всичка сила. Ласитър с мъка успя да се освободи и оттласна противника си далеч от себе си.

Двамата отново скочиха на крака, блъснаха конете, които изцвилиха уплашено и секунди по-късно пак се вкопчиха един в друг. Започна юмручен бой — жесток, див и безмилостен, който скоро изтощи до краен предел и двамата. Пъшкайки, те отпуснаха ръце.

— Ще те убия, проклето куче! — изсъска Джон де Салдо с искрящи от гняв очи. — А на твоята негърка собственоръчно ще извия врата! — и заслепен от ярост, се хвърли напред.

Ласитър блокира атаката с ляв удар и дясно кроше. Едновременно с това го ритна в корема с дясното си коляно. Джон де Салдо отхвръкна назад и се стовари по гръб на земята, като сви ръцете си в лактите. Ласитър пое дълбоко въздух и потърка наранените си ръце. Противникът му беше паднал надалеч и поне засега беше обезвреден. А може би само така изглеждаше…

В този миг Мира О скочи от коня и хукна да бяга с все сила към Блек Хилс, минавайки покрай Джон де Салдо, който лежеше като мъртъв на земята. Ласитър отвори уста, за да изкрещи, и посегна към револвера.

Беше твърде късно!

Джон де Салдо се раздвижи с бързината и гъвкавостта на гърмяща змия. Индианката отскочи встрани, за да се изплъзне от ръцете му, но не успя. Той сграбчи левия й крак и я дръпна към себе си. Надигна се облак прах и Мира О болезнено изпищя. Само след секунда той я притисна до земята и легна отгоре й. Като усети студеното острие на нож да допира гърлото й, тя веднага млъкна.

Ласитър нерешително погледна колта си. Как не можа да предвиди подобно развитие на нещата! Смяташе, че с Джон де Салдо е свършено и, по дяволите, така си беше! Но този тип се беше съвзел учудващо бързо.

Ако Ласитър натиснеше спусъка, тялото на противника щеше да се стовари с цялата си тежест върху индианката и ножът щеше да се забие в гърлото й.

— Ако те застрелям, смъртта й вече няма да ти помогне! — изръмжа Ласитър. Тежкият бой не беше преминал без последствия и за него, но последното събитие беше твърде неочаквано. Гърлото му беше пресъхнало и той едва можеше да говори.

— Не забравяй негърката! — предупреди го Джон де Салдо. — Ако ме убиеш, и с двете жени е свършено. Затова се мятай на седлото и отивай да си вършиш работата! Червенокожите те чакат. При тях има един ренегат, който е отличен преводач. Колата трябва да бъде откарана в Сидни. Ще ви чакам на гарата с двете жени!

— Ти си полудял. Нима смяташ, че индианците ще се съгласят с това изнудване?

— Това вече е твоя грижа — отговори дрезгаво Джон де Салдо. — Иначе ще видиш негърката си чак в небесното царство, ако изобщо допускат там черни уличници…

Ласитър прибра револвера и тръгна към коня си. Битката беше загубена. Нямаше какво да се прави. Този път не беше реагирал достатъчно бързо, затова трябваше да се подчини на това копеле и да отиде при индианците. Наистина нямаше друг избор, ако искаше да запази живота на Си.

Но Джон де Салдо щеше да си плати за всичко, когато и да е! Най-късно в Сидни на гарата. Този негодник със сигурност смяташе да офейка с влака. Крива ще му излезе сметката обаче…

Ласитър се метна на седлото и потегли в тръс. Мира О страхливо се загледа след него. Джон де Салдо обаче се засмя. Смееше се като дявол, който, скрит в гората, наблюдава млада монахиня, която се къпе гола в езерото, и с наслаждение си представя всички мръсотии, които би могъл да извърши с нея.

Ласитър пришпори коня си. Беше бесен от гняв. След половин миля обаче сви в една горичка, спря се зад първите дървета и се обърна.

Джон де Салдо качи индианката на коня си и потегли на север. Ласитър го изчака да се скрие от очите му. Възнамеряваше да го следва по петите.

В този миг зад гърба му прозвуча изстрел и Ласитър застина на мястото си.

— Слез от коня и бавно се обърни! — нареди някой зад него. — Но преди това вдигни ръце!

Ласитър послушно вдигна ръце и предпазливо погледна през дясното си рамо.

Оглала! Цяла дузина воини с модерно оръжие. Всички носеха пушки „Уинчестър“ и револвери „Колт“. Пушките без изключение бяха насочени в гърдите на американеца. Между воините имаше четирима старейшини.

Ласитър скочи от коня и се обърна към индианците. Един от четиримата вождове пристъпи няколко крачки напред. Едва сега Ласитър забеляза, че насреща му стои бял човек. Слънцето и вятърът така бяха опърлили кожата му, че само някои европейски черти издаваха произхода му.

— Смятах да ви върна Мира О, но не успях да се справя с Джон де Салдо — започна Ласитър. — Аз…

— Млъкни! — прекъсна го повелително старецът, облечен изцяло в индиански одежди. — Ще преведа думите на вождовете на оглала. Те очакват белият човек да каже истината.

— Аз говоря истината!

— Познавам Джон де Салдо — отговори спокойно старецът. — Знам, че той не говори с раздвоен език. От него узнахме, че при нас ще пристигне парламентьор от страна на бандитите, които отвлякоха Мира О. Описанието му съвпада изцяло с твоя външен вид. Ласитър ли се казваш?

— В цялата история вярно е само името ми! — отговори гневно той и отпусна ръце. — Всичко е обърнато с главата надолу. Бандитите, за които говориш, са Джон де Салдо и роднините му, които имат ранчо близо до Сънданс. Именно оттам това ранчо измъкнах Мира О, за да я върна на племето й. Обаче Джон де Салдо ме настигна и ме заплаши, че ще убие приятелката ми, ако не върна индианката. Ние се бихме и аз загубих — това е истината.

В този момент един от индианските вождове извика нещо и белият мъж се обърна към него. Явно се опитваше да го успокои. Ласитър скръсти ръце, без да обръща внимание на насочените срещу него пушки.

— Дай ни доказателство, че Мира О е жива! — обърна се отново белият човек към Ласитър. — Трябва да сме сигурни, че нищо не й се е случило.

— Много просто! Тръгнете след Джон де Салдо и ще я видите на коня му.

Той посочи с ръка горичката, в която беше изчезнал бандитът.

— Побързайте и ще го настигнете!

Белият индианец оживено заобяснява нещо на вождовете.

— По дяволите, не се бавете! — намеси се невъздържано Ласитър. — Ако не тръгнете веднага, той ще се скрие някъде.

Вождовете внимателно го изгледаха.

— Аз ще чакам тук — продължи Ласитър, като посочи мястото, на което беше застанал, и младите воини около себе си. — Ще седна на земята, а те нека държат пушките си насочени в сърцето ми.

После спокойно откопча колана с тежкия „Колт“ и го хвърли на земята.

Индианците оглала го изгледаха безизразно.

— Още ли ще чакате? — извика Ласитър. — Нали искате доказателство, че Мира О е жива? Тръгвайте по следите и настигнете онзи негодник. А можем да направим и друго: ще дойда с вас! Вие ще отклоните вниманието му, а аз ще го хвана. Този път няма пощада!

Белият мъж превеждаше всяка негова дума. Един от старейшините пристъпи към него и заговори на своя език. За съжаление Ласитър не разбираше този диалект. Но белият мъж бързо им се притече на помощ.

— Кой си ти? — питаше вождът. — Защо си искал да ни върнеш Мира О? Какво искаш срещу нея?

— Големият бял баща в далечния Вашингтон е научил за отвличането на Мира О и за белите бандити, които искат да приберат златото ви. Затова ми заповяда да я освободя и да ви я върна цяла и невредима. Големият бял баща от Вашингтон желае в земите му да цари мир между белите и червенокожите. Бързо им преведи това, човече! Иначе няма да успеем да настигнем Джон де Салдо!

Мъжът преведе. Но за голямо учудване на Ласитър индианците оглала не помръдваха. Той очакваше всички да се втурнат към конете си, за да освободят заложницата. Колкото и опасен да беше Джон де Салдо, той беше сам. А индианците губеха ценно време! Този кучи син беше толкова хитър, че щеше да се скрие в миша дупка, ако не успеят да го заловят.

Но индианците продължаваха да говорят. Ласитър имаше чувството, че ей сега ще насядат в кръг и ще почнат да се съветват надълго и нашироко. Но какво толкова имаше да се говори! В този миг обаче двама от младите воини пристъпиха към него и опряха дулата на пушките си в тила му.

— Те ще бъдат плътно до теб, Ласитър — съобщи белият индианец. — Ако Мира О не бъде сред нас, когато слънцето обиколи веднъж земята, ти ще умреш на кола на мъчението!

Ласитър укорително поклати глава.

— Не е този начинът да спасите Мира О. Джон де Салдо очаква да му занеса златото на гарата в Сидни. Вашето злато! Иска срещу Мира О цяла кола злато, толкова пълна, че четири коня едвам да я теглят. Кажи им всичко!

— Вождовете не ти вярват! — отговори рязко мъжът. — Твоят живот срещу живота на Мира О — и той направи театрален жест с ръка. — Щом слънцето завърши пътя си около земята, ти ще умреш! Чака те бавна и страшна смърт.

— Вие убивате не само мен. Убивате Мира О, а и любимата ми, която е в ръцете на Джон де Салдо!

Белият мъж вдигна високо един клон и го счупи на две.

— Решението е взето! Вождовете казаха своята дума.

Той пусна клона на земята. Щом видяха това, младите воини се нахвърлиха върху Ласитър, проснаха го по корем на земята, извиха назад ръцете му и ги вързаха.

Четирима воини го хванаха за ръцете и краката и го поставиха напреки на седлото. Двама мъже го вързаха здраво, а третият вдигна от земята колана с револвера и го окачи на седлото. При това се усмихна подигравателно.

Чу се цвилене на мустанги. Двама индианци бяха довели конете и скоро отрядът потегли в галоп.

За съжаление индианците оглала не повярваха на Ласитър. На всичкото отгоре му готвеха мъчителна смърт. На всяка цена трябваше да се освободи, и то бързо. Как ли хора като Медисънови и Джон де Салдо можеха да си въобразяват, че червените доброволно ще дадат цяла кола злато за една скоу, пък била тя и дъщерята на великия шаман? Те май не бяха наред с главите! Това беше единственото обяснение. Този Джон де Салдо си беше направо луд, ако мислеше, че Ласитър ще изтъргува индианката срещу златото и на всичкото отгоре ще отнесе товара чак до гарата в Сидни. Оглала въобще не се интересуваха от поставените им условия. Затова Ласитър трябваше да се освободи и да действува сам.

Ако той умре на кола на мъчението, свършено е и с Мира О и Си! Бързо трябваше да измисли нещо. После му предстоеше отново да се пребори с Джон де Салдо, а това никак не беше лесно. Иначе този идиот непременно щеше да убие и двете жени. Той беше южняк и нямаше никакви морални скрупули.

Може би все пак имаше шанс! Само трябва да действува бързо. Слънцето бавно се скриваше зад хоризонта на запад. Скоро щеше да се стъмни. Когато на следващия ден слънцето отново достигне хоризонта, той трябваше да бъде далеч оттук. Иначе край с него! Край с Мира О и Синтия…