Спирка „Последна надежда“

9.

Бокс Бът Крийк беше почти пресъхнал. Колата и четиримата ездачи дори не се намокриха. Преминаха на другия бряг и продължиха по пътя на юг.

Джон де Салдо седеше на капрата. Алис беше заспала на рамото му. Четиримата каубои от ранчото на Бекман препускаха зад колата.

Мира О и Си се намираха вързани под чергилото, както и преди. Междувременно Джон де Салдо се беше погрижил за меки постелки. Мъжете с удоволствие бяха дали палтата и одеялата си, защото лятото сякаш се беше върнало и дните бяха непоносимо горещи. Затова предпочитаха да яздят по ризи.

По едно време Алис се стресна.

— Върна ли се татко? — извика тя и се огледа сънено.

— Не!

— Страх ме е за него — призна тя. — Оня Ласитър е опасен…

— Но те са трима! Пък и са опитни мъже. Не се тревожи! Смятам, че са го намерили и сега препускат след колата, за да не избяга със златото. Не че е нужно, но поне не е опасно.

Алис изглеждаше успокоена. Но това беше само привидно. Тя често се оглеждаше наоколо и търсеше с очи баща си.

Беше почти тъмно, когато влязоха в Ейгът Сити. Всъщност това беше забутано селце с две дузини къщи. Наоколо обаче имаше множество обширни и богати ферми. Затова жителите на селището се занимаваха главно с търговия. Имаше и сносен хотел.

Алис влезе в хотела да потърси стая. Искаше да наеме просторно бяло помещение с големи прозорци към главната улица, откъдето да наблюдава движението на хората и колите.

Джон де Салдо откара колата в задния двор. Каубоите го последваха. Той спря близо до кладенеца и слезе. После както всяка вечер предаде поводите и водачеството в ръцете на Ед Лейтън.

Лейтън беше едър рус тексасец на около 30 години. Изглеждаше спокоен и добродушен, но външният вид лъжеше. Той беше много мнителен и лесно се дразнеше, беше избухлив и деспотичен. Често ставаше направо непоносим. Но на него можеше да се разчита. Това поне беше сигурно.

— Къде ли остана Бекман? — попита той, когато Джон де Салдо му подаде юздите.

— Защо? Липсва ли ти? — попита невъздържано Джон де Салдо.

— Когато имам киселини в стомаха, значи ще се случи нещо лошо. А от три дни насам непрекъснато имам киселини, сър!

Джон де Салдо невъзмутимо се изсмя.

— Нима мислиш, че ранчерото замисля нещо срещу теб?

— Ако Бекман е офейкал с парите, и вие, и аз ще останем с пръст в устата. Моята част е по-скромна, но все пак…

Джон де Салдо не отговори.

— Ласитър е сам, а те са трима — продължи със съмнение в гласа Ед. — Обзалагам се, че са го намерили. Но защо не се връщат?

Останалите трима бяха наобиколили Ед Лейтън и слушаха напрегнато. Джон де Салдо местеше очи от единия към другия.

— И вие ли си мислите такива неща? — попита развеселено той.

— Това не са измислици — отговори сериозно Ед. — Бекманови и Хърд сигурно са утрепали Ласитър и са офейкали със златото. Ако не бяха намерили нищо, отдавна щяха да се върнат, за да ви трият сол на главата и да ви наричат какъв ли не! Не съм ли прав?

Джон де Салдо изкриви лице в кисела усмивка.

— Бекманови винаги са ме смятали за негодник, зная…

— Вярно е — отговори уверено Ед.

— Успокойте се! Ние ще ги извозим всичките! — произнесе с омраза Джон де Салдо. — Почакайте да се стъмни и пуснете жените да се поразтъпчат. Но бъдете нащрек! С червенокожата държим в шах индианците, с негърката — Ласитър, а Алис е залогът срещу Бекманови. Ясно ли е?

Мъжете го изгледаха слисано, но после се ухилиха.

— Най-после разбрахте! — каза доволно Джон де Салдо. — Не викайте дявола и не се оставяйте Ласитър да ви изненада! А като седнем във влака и потеглим на юг със златото у себе си, ще бъда щедър при делбата. Обещавам ви го!

Но това беше лъжа. Всъщност той през цялото време мислеше как да се отърве от придружителите си. Но сега-засега имаше нужда от тях.

Затова дружески потупа Ед по рамото, обърна се и влезе в хотела през задната врата.

Алис го очакваше на прага на стаята. Всичко беше така, както си го беше представяла: просторна стая, боядисана в бяло, с големи прозорци, гледащи към главната улица. Широкото двойно легло беше поставено на подиум в ъгъла на стаята.

— Защо се забави? — извика тя, щом го видя. — Така те чаках!

Той се ухили и посегна да я прегърне, но веднага забеляза, че вълнението й е предизвикано не от красивата стая. Младата жена цялата трепереше.

— Току-що под прозорците мина Ласитър със златото!

Джон де Салдо я погледна смаяно и с два скока се озова до прозореца. Алис изтича след него и го хвана за ръка.

— Водеше след себе си три товарни коня — прошепна задъхано тя. — И трите тежко натоварени.

Джон де Салдо се обърна към нея и шумно преглътна.

— Наистина ли беше Ласитър? Да не си се припознала?

— Не, не! Ако го проследиш…

— Не! — прекъсна я грубо той. — Нищо няма да правим.

Джон де Салдо отвори прозореца и показа главата си навън. От Ласитър нямаше и следа, но не можеше да е отишъл далеч. След последните къщи пощенският път правеше рязък завой и високите дървета напълно го закриваха.

— Познах го! — повтори уверено Алис. — Той беше! Но защо не идва баща ми?

— Ще дойде! Седни до прозореца и го чакай! Баща ти със сигурност е по петите му.

— Така ли мислиш?

— Да, разбира се!

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не ме напуска чувството, че с татко се е случило нещо лошо. Нищо чудно този Ласитър да му е сторил нещо…

— Спри дотук, Алис! Те са трима яки мъже! Ако баща ти и Пол не могат да се справят с Ласитър, Хърд няма да го изпусне. Досега се е справил със стотици като него…

— Дано си прав — промълви тя, опитвайки се да си придаде смелост.

— Щом ти казвам…

— Ще седна до прозореца.

— Може би Ласитър е успял да ги заблуди. Цяла нощ ли ще седиш там?

— Защо мислиш така?

— От този тип всичко може да се очаква. Почакай ме! Ще отида да кажа на мъжете да си отварят очите.

Джон де Салдо излезе от стаята и бързо слезе в задния двор. Мъжете тъкмо разпрягаха конете.

— Ед, Рик! — извика от вратата той. — Елате за малко!

Мъжете се приближиха към него.

— Ласитър току-що е минал по главната улица — съобщи важно Джон де Салдо. — С три тежко натоварени коня!

— Минал е през града? — попита недоверчиво Рик Хай, костелив старец, който никак не обичаше да го питат на колко е години. При това яздеше като младеж и се биеше много добре.

— Да, да. Сигурно е решил да стигне преди нас на гарата в Сидни — отговори уверено де Салдо.

— Но там ще ни скрои някой номер! — извика Ед Лейтън.

— Няма да му позволим — изсмя се Джон де Салдо. — Още не се е родил този, който ще ни измами, момчета. Не е ли така?

— Май ще закъснее! — усмихна се Бъстър Фараго. Той беше едва 25-годишен и не се боеше от нищо и никого. Така поне твърдеше.

Мъжете се изсмяха грубо. Гай Хилър неколкократно се удари по бедрата. Той беше чернокос мъж с буйна брада и приличаше на джудже, но когато се ядосаше, ставаше опасен. Посягаше към ножа и се биеше безмилостно, без да подбира средствата.

— Въпреки това бъдете нащрек, момчета! — предупреди Джон де Салдо и потупа по рамото Бъстър Фараго, който беше най-близо до него. — Не бива да подценяваме врага си. Разчитам на вас!

Той влезе в хотела и се качи в стаята. Алис седеше до прозореца. Като го чу да влиза, подскочи.

— Какво има? — учуди се Джон де Салдо. — Да не си видяла пак Ласитър?

— Не! Но къде остана татко? — по вида й личеше, че е много разтревожена.

Джон де Салдо пристъпи към нея и я прегърна.

— Ще дойде! Не се тревожи толкова — опита се да я утеши той.

— Не знам! — изплака тя и скри лице в гърдите му. — Сигурна съм, че с татко се е случило нещо лошо. Този Ласитър… — тя не успя да довърши изречението си.

Той я притисна до себе си и започна нежно да я милва. След малко разкопча роклята й и развърза твърдия корсет. Но когато погали гърдите й, тя се отдръпна и се хвърли с плач на леглото.

Джон де Салдо опря ръце на хълбоците и изгледа Алис с неприкрито раздразнение. „Може да стане весело“ — мислеше си той. Но трябваше ли да се обърне на другата страна в леглото само защото зет му не беше дошъл?

— Хайде да отидем да вечеряме — каза спокойно той. — И двамата сме гладни — после си помисли: „Една чаша тежко червено вино ще я стопли и ще промени хода на мислите й“. Наведе се над нея и закопча роклята й.

— Алис, ти си гладна — зашепна Джон де Салдо. — Цял ден не сме яли.

После я издърпа от леглото. Отначало тя се противеше, но после изми лицето си и слезе в ресторанта. Лицето й беше бледо и изразяваше обърканост. Но още след първите глътки вино тя се разведри и Джон де Салдо се изпълни с нова надежда.