Спирка „Последна надежда“

2.

Като че ли най-сладостно от всичко беше събуждането на следващата сутрин. Синтия покриваше с целувки лицето на Ласитър и черните й очи блестяха от възбуда. Тя възседна големия мъж и почна бавно да се движи върху него. Той обхвана с две ръце стегнатия й ханш, за да усмири надигащата се в него буря. В това момиче гореше пламъкът на ада! От него нямаше спасение. Затова Ласитър се опитваше, доколкото може, да направлява буйните й пориви, като я притискаше силно до себе си. Синтия стенеше, мяташе се върху него, целуваше го и го хапеше. Най-после буйната негърка се укроти. Затвори очи и дишайки тежко, се отпусна върху едрото му тяло.

Ласитър я остави да си почине. Но слънцето изгряваше и беше време за тръгване. Затова след няколко минути нежно закопча роклята й, въпреки че много му се искаше да я изхлузи през главата й. Синтия естествено усети желанието му, надигна се на пръсти и страстно го целуна по устата.

— Вземи ме в скута си! Можем да го направим и на седлото, ако много ти се прииска…

Ласитър с удоволствие би изпълнил молбата й, но трябваше да бъде разумен. Мястото, в което се намираха, беше извънредно опасно. Трябваше постоянно да бъде нащрек. Не биваше лекомислено да излага на опасност и своя, и нейния живот.

Затова Синтия отново се настани зад гърба му. Ласитър пришпори кафявия си жребец и потегли по следите на бандитите. Уинчестърът в ръката му беше готов за стрелба, а очите му се взираха на всички страни.

Бандата на Медисън не беше останала край потока. Мъжете бяха продължили пътя си, а индианските воини се движеха плътно по петите им. Ласитър спря за малко до ручея и напои коня си, а после тръгна след тях.

След два часа неочаквано се натъкна на лагера на бандитите. Спря коня, ужасен от гледката, която се разкри пред очите му. Синтия остро изпищя.

— Не гледай! — извика дрезгаво Ласитър.

Седемте бандита висяха с главите надолу по клоните на огромна цикория, под сянката на която бяха устроили лагера си. Отмъщението на червенокожите воини беше кърваво и страшно.

Но дали наистина беше така? Накъде се бяха запътили червенокожите с тяхната скоу? Нали трябваше да се върнат обратно в родните си места?…

Страшно подозрение се появи в главата на Ласитър.

Когато индианците са нападнали бандата, тяхната съплеменница вече не е била там. Само поради тази причина червенокожите воини са се осмелили да влязат в открит бой с бандитите, да ги победят и избесят по клоните на дървото. За подобно нещо нямаше пощада.

Девойката обаче беше в ръцете на Джон де Салдо! Ласитър беше сигурен в това. Увери се окончателно, когато разгледа следите на индианците, които след ужасното си дело се бяха разпръснали във всички посоки. Не след дълго той разбра, че са тръгнали по следите на един-единствен ездач.

Нищо чудно всички Медисънови да са били мъртви, когато индианците са нахлули в лагера им. Защото иначе Джон де Салдо не би могъл да им отмъкне плячката. Първо е трябвало да се пребори с цялата банда! А Медисънови не бяха някакви новаци. Явно този тип е дяволски смел и хитър. Това беше единственото обяснение според Ласитър.

След още два часа езда той установи, че индианците са изгубили следата. Затова се бяха разделили на няколко групи и бяха тръгнали да търсят във всички посоки. Ласитър изпита уважение към този кучи син: все пак той беше успял да заблуди две дузини опитни индиански следотърсачи!

Ласитър напрегнато се оглеждаше, но не успя да открие нищо. В момента бяха на територията на щата Уайоминг.

Той спря и се опита да се постави на мястото на човека, когото преследваше. Това, че беше успял да се изплъзне от индианците, още не означаваше нищо. Даваше му предимство, но само за кратко време. Златото, което искаше да получи срещу пленницата, беше скрито в черните хълмове. Трябваше да стигне дотам, за да преговаря с индианските вождове. Следователно първо трябваше да скрие индианката на сигурно място, а после да тръгне да търси хора, склонни да преговарят и да търгуват с него.

Дали разчиташе на сигурно скривалище? И къде беше то? Трябваше да отговаря поне на две условия. Първо, там да живеят хора, които да хранят индианката и да я пазят да не избяга. И второ, тези хора да бъдат близки приятели на Джон де Салдо, защото варварското отвличане на индианската скоу беше вдигнало шум в цялата страна. Призракът на легендарните богатства беше замаял главите на хиляди хора. Ето защо Джон де Салдо трябваше да скрие жената у такива хора, които нямаше да го излъжат и да използват индианката за собствените си користни цели. Залогът беше голям…

Отначало Ласитър реши да отиде в Еджмънт и да разпита за приятелите на Джон де Салдо. После обаче се отказа, тъй като пътят дотам беше твърде дълъг. Освен това в гористите области на Сънданс бяха изникнали много нови селища, които се намираха по-близо.

Ласитър пришпори коня си на север, към Сънданс. След около две мили теренът стана скалист и труден за езда. Тук на пътя му неочаквано се изпречи Джон де Салдо.

Този кучи син явно беше взел пример от него! Червенокожата девойка беше привързана с ласото зад гърба му и той държеше здраво края му.

Ласитър също беше вързал Синтия по този начин, защото не искаше чернокожото момиче да падне от седлото, докато спи. Джон де Салдо обаче беше омотал индианката с ласото си, за да не скочи от коня и да не избяга.

Ласитър спря коня си и се усмихна. Но в душата му кипеше ярост. Твърдо беше решил да освободи индианката и да я отведе обратно при племето й. Сега обаче нямаше шанс. Този тип яздеше право срещу него с два револвера в ръце. Насочваше коня си само с леко притискане на бедрата.

— Колко си приличаме! — проговори спокойно Ласитър.

Джон де Салдо грубо се изсмя.

— Ами, глупости! Тая черната зад гърба ти се продава за два долара по улиците. А тази зад мен струва милиони.

Той спря до него и впи очи в Синтия.

Ласитър внимателно разгледа индианката. Наистина не беше красавица. Носът й беше сплескан, не личеше дори дали е стара или млада. Но поне трябваше да разбере коя е.

— Кажи ми нещо за нея! — обърна се той към Джон де Салдо. — Чудя се защо червените вдигат толкова шум за една жена.

Джон де Салдо отново се изсмя.

— Тя е свещената дева на индианците — отговори студено той. — Струва повече от всичкото им злато. Дъщеря е на най-великия шаман на всички времена и собственоръчно ръководи голямата церемония по време на танца на слънцето. Поне така ми казаха. Но какво ме интересува. Нали те предупредих, Ласитър! Защо ме преследваш?

— Не преследвам теб, а нея — отговори спокойно американецът.

Той посегна към револвера си. Възнамеряваше да принуди Джон де Салдо да предаде плячката си. Но в същия миг двата пистолета на противника му изтрещяха и кафявият жребец падна прострелян на земята.

Ласитър изруга, измъкна краката си от стремената и се хвърли настрани, увличайки със себе си Синтия. Така и двамата избягнаха опасността да бъдат притиснати под умиращото животно. Синтия изпищя от уплаха.

Джон де Салдо жестоко се изсмя и препусна в галоп. Ласитър се претърколи светкавично към коня си, измъкна уинчестъра от калъфа и се прицели в отдалечаващия се ездач. Но той бързо се скри от погледа му. Ласитър се изправи и изруга. Помогна на Синтия да стане и огледа коня си. За съжаление кафявият жребец беше мъртъв. Нищо не можеше да се направи. А да останеш без кон в тази дива земя, значеше да се изложиш на сигурна смърт. Пустинята не прощаваше и най-малката грешка. Нямаше как да се измъкнат пеша. Със сигурност щяха да паднат в ръцете на червенокожите.

— Боже мой, Ласитър! — въздъхна чернокожото момиче. — Какво ще правим сега? Защо той се държа така с нас?

— Заради индианката, момичето ми.

Синтия сериозно го изгледа.

— Нали имаш мен, Ласитър!

— Ти не чу ли какво казва той? Тази жена струва купища злато. Джон иска да изнуди индианците, а аз трябва да му попреча. Не разбираш ли?

— Не!

— Какво?!

— Не разбирам защо се месиш. Какво ме засяга това?

— Много правилен въпрос.

— Искаш да вземеш индианката и с нейна помощ да получиш златото — усмихна се Синтия и поклати глава. — Нима наистина си толкова лош? Колко ще дадат червенокожите?

— Аз няма да ги изнудвам, а ще отведа жената обратно при тях. Не искам червенокожите да нападат повече белите!

— Добре — отговори сериозно Синтия. — Трябва да освободим индианката. Онзи алчен негодник ме нарече евтина проститутка. Но аз не съм такава, нали, Ласитър? Да не би да вземам пари от теб?

— Успокой се — прекъсна я нежно той. Чернокожото момиче беше развълнувано. — Той не искаше да каже това…

— Нима го защитаваш? — възмути се тя.

— Сега си имам други грижи — отговори Ласитър и почна да сваля седлото от мъртвия си жребец. Натовари целия багаж на гърба си и тръгна напред. Синтия го хвана за ръката.

Джон де Салдо беше потеглил на север. Ласитър многозначително се усмихна. Май имаше право с предположенията си за Сънданс…

Той също се насочи на север. Сънданс беше най-близкото населено място. Дано срещне по пътя си някое ранчо или ферма. Двамата със Синтия преминаваха през гъсти гори, широки поля и множество обрасли с храсталаци хълмове. Ласитър непрекъснато беше нащрек. Използуваше прикритието на всяко дърво и храст и избягваше откритите места. Всички червенокожи воини бяха на коне. Никой бял мъж не би могъл да им избяга, затова Ласитър особено внимаваше да не оставя следи. Следите на Джон де Салдо изчезнаха още след две мили. Той много по-добре от Медисънови умееше да заличава дирите си. Затова Ласитър реши, че няма смисъл да губи време. Най-важното сега беше да си намери кон.

Слънцето отдавна беше преминало зенита си, когато той забеляза индианските воини. Те явно бяха открили следата му и сега се носеха в галоп право към тях. Макар че светкавично се скри с момичето си в храсталака, Ласитър не си правеше илюзии. Индианците скоро щяха да бъдат тук. Те подканяха конете си с диви викове и удари с камшик.

Ласитър можеше с един изстрел да свали тримата ездачи от конете им, но това не беше достатъчно. Най-важното беше да хване един от тия полудиви мустанги с буйни гриви! Иначе нямаше смисъл да си губи времето да се разправя с ездачите им. Но дори миризмата на белия човек до такава степен ужасяваше мустангите, че те побягваха като бесни, щом я усетеха. Ласитър често беше виждал подобно нещо. Той стисна в ръка двуцевката си, но скоро я пусна и посегна към уинчестъра. В този миг обаче воините спряха, скочиха от седлата и се прикриха зад дърветата.

Какво ли замисляха? Ласитър очакваше, че индианците ще препуснат в галоп към храстите, за да изгонят оттам него и Синтия. Вместо това те пуснаха мустангите да пасат под носа му, вързани само с едно дълго въже. Вятърът беше изключително благоприятен. Ласитър усещаше острата миризма на полудивите коне, които обаче не можеха да го подушат. Затова бързо се изправи, решен да се добере до някое от тези полудиви животни. Но само след секунда легна обратно в скривалището си.

Та нали точно това целяха тия коварни чакали! Всеки каубой, изгубил коня си в тази пустиня, се стремеше колкото се може по-бързо да си набави нов. Щеше да се устреми към конете им, а те хладнокръвно щяха да му видят сметката…

— Крий се тук и не мърдай! — заповяда шепнешком той, но Синтия ужасено се вкопчи в ръката му.

— За бога, Ласитър, не ме оставяй сама!

— Успокой се! Няма нищо страшно. Ако аз не хвана индианците, свършено е с нас.

Очите й се разшириха от страх. Той тикна в ръцете й двуцевката.

— Дръж това! Чакай ги да се приближат и тогава натискай спусъка — и й показа какво да прави. — Първо единия, после и другия. Имаш два патрона.

Синтия гледаше оръжието в ръцете си, без да реагира.

— Това е само за всеки случай! — окуражи я Ласитър и леко погали къдравата й глава. — Аз ще бъда наблизо.

Тя смело кимна и се опита да се усмихне, но лицето й се разкриви в жалка гримаса.

Ласитър се обърна и запълзя настрани. Измъкна се от трънливия храсталак, претърколи се в едно дере, изправи се и затича приведен към конете.

В този миг видя единия индианец. Той лежеше по корем с опънат лък в ръка и напрегнато гледаше към конете.

Този кучи син явно имаше очи и на гърба си! Ласитър беше сигурен, че не е предизвикал и най-малък шум, но въпреки това индианецът стреснато се извърна и моментално се претърколи настрани, за да избегне приклада на пушката му, като при това пусна стрелата си право към врата му.

Тъй като държеше уинчестъра си с приклада напред, Ласитър посегна към револвера. Движението му беше невероятно бързо и ловко. Тежкият 45-калибров револвер изтрещя и от дулото му излезе пламък. Едновременно с изстрела той се отпусна на лявата си ръка. Куршумът повали индианеца по гръб, а изстреляната от него стрела изсвистя само на сантиметър от врата на американеца.

Индианският воин беше улучен смъртоносно. Ласитър отново скочи на крака.

Вторият индианец се беше скрил зад едно дърво от другата страна на мустангите. Той вече беше метнал късото си копие, изработено от твърдо дърво, с дълго една педя стоманено острие. Смъртоносното оръжие разсече въздуха и профуча на сантиметри от Ласитър, който светкавично се отпусна на колене. Орловите пера, с които беше украсен краят на копието, докоснаха широкополата му шапка. Без да губи време, той скочи на крака с готова за стрелба пушка.

Индианецът измъкна томахавката си от колана, показа се иззад дървото и замахна с все сила. Очите му бяха като две тесни черни цепки. Кафявото лице приличаше на всяваща ужас дървена маска.

Точно когато замахваше, го улучи куршумът на Ласитър. Индианецът падна като подкосен на земята. Остана да лежи по гръб на тревата, с разперени ръце и крака и затворени завинаги очи. Томахавката падна на гърдите му.

Мустангите мирно и тихо хрупаха трева. Не бяха реагирали на двата изстрела.

Къде ли беше третият индианец?

В този момент прозвуча писъкът на Синтия. Ласитър потрепера. Спусна се обратно към храсталака, но насреща му излезе индианският воин, теглейки след себе си Синтия. Беше я хванал за косите и я влачеше по тревата. Чернокожото момиче пищеше с все сила, но веднага млъкна, щом забеляза Ласитър.

Индианецът беше грамаден мъж с мускулесто тяло. Стоеше с широко разкрачени крака и гордо вдигната глава, без да сваля очи от противника си. В погледа му гореше ярост.

— Предай се, бели човече, иначе ще убия черната жена — произнесе гърлено той.

За Ласитър важни бяха единствено мустангите. Не биваше да ги плаши. Затова предпазливо направи крачка встрани. Мъжът насреща му явно не вярваше, че белият човек може да бъде по-бърз от него. Щом се озова на крачка от мустангите, Ласитър хвърли пушката си на земята. В същия миг измъкна револвера и даде два изстрела.

Едрият воин беше улучен в главата и в гърдите. Той се просна по лице на тревата, без да е успял дори да замахне с томахавката си към Синтия. Но Ласитър нямаше време да се занимава с него. Бързо прибра револвера си, спусна се към най-близкия мустанг и сграбчи въжето, с което беше вързан. В същия миг конете побягнаха. И трите едновременно бяха подушили белия човек. Ласитър падна на колене и с все сила опъна въжето. Мустангът се мяташе като обезумял, цвилеше и се вдигаше на задните си крака. Виждаше се само бялото на очите му. Без да се колебае, Ласитър го ритна с все сила в ребрата. От уплаха и от силната болка, животното падна на задните си крака. Ласитър скочи, сграбчи озъбената паст на жребеца и прекара въжето през устата му. После опъна силно импровизираната юзда и дивият кон веднага разбра, че си е намерил майстора. Не след дълго той се изправи на все още треперещите си крака, кротък като агне.

Ласитър обаче продължаваше да бъде нащрек. Затова едва-едва разхлаби въжето и отведе коня при Синтия, която продължаваше да лежи на земята. В разширените й очи се четеше смъртен страх.

— Какво има? Какво ти направи този негодник? — попита загрижено той.

Негърката се надигна и поклати глава. После погледна грамадния индианец, който лежеше мъртъв пред нея, и потрепера.

Седлото на коня се състоеше само от едно прокъсано одеяло. Ласитър го хвърли в храстите, изчетка кожата на мустанга и сложи своето седло.

— Отведи ме оттук! — проплака чернокожото момиче. То се метна на седлото зад Ласитър и здраво го прегърна.

— Успокой се, нищо няма да ти се случи — каза й той и подкара коня на север, все още нащрек, с готова за стрелба пушка. Тримата индианци не бяха сами. Другарите им със сигурност бяха чули изстрелите.

След три часа отново се сблъскаха с червенокожите. Този път обаче Ласитър навреме успя да се скрие в храстите. Покрай тях минаха шестима воини от племето оглала. Ласитър не беше сигурен дали и те търсят белия човек, отвлякъл съплеменницата им, или просто минават оттук. Във всеки случай яздеха в обратна посока.

Ласитър стисна с две ръце юздите на мустанга, докато ездачите отминат. После продължи пътя си. Къдрокосата му приятелка беше необичайно тиха. По лицето й още личаха следи от преживения ужас. Тя толкова се беше изплашила от червенокожия воин, че беше забравила двуцевката, която стискаше с все сила. Тя не реагира дори когато Ласитър я измъкна от ръцете й.