Спомен за светлина

Глава 11 Просто един наемник

- Осъзнавам, че имаше известни… разногласия между нас в миналото - каза Аделорна Бастайн. Яздеше до Егвийн през лагера. Аделорна беше стройна царствена жена, леко дръпнатите й очи издаваха салдейско потекло. - Не бих приела да ни смятате за врагове.

- Не съм го и помисляла - отвърна Егвийн предпазливо. - И не го мисля.

Не я попита какво има предвид под „нас”. Беше Зелена и Егвийн бе подозирала известно време, че е Капитан-генералът, титлата, която Зелените даваха на главата на своята Аджа.

- Това е добре - каза Аделорна. - Някои в Аджата действаха глупаво. Те бяха… уведомени за грешките им. Няма да намерите повече съпротивление от тези, които би трябвало най-много да ви обичат, Майко. Миналото нека да го погребем.

- Да го погребем - съгласи се Егвийн развеселена. „Виж ти. След всичко това Зелените се опитват да ме спечелят?”

Е, щеше да ги използва. Беше се притеснявала, че отношенията й с тях са невъзстановими. Изборът на Силвиана за нейна Пазителка бе накарало много от тях да гледат на нея като на враг. Егвийн беше чула да се шепне, че трябвало да избере Червената за своя Аджа, въпреки че не само имаше Стражник, но се беше омъжила за него.

- Ако може да попитам - каза тя. - Има ли някакво конкретно събитие, което е хвърлило този… мост над различията ни?

- Някои упорито пренебрегваха стореното от вас по време на сеанчанското нашествие, Майко - каза Аделорна. - Вие доказахте, че имате дух на воин. На пълководец. Това е нещо, което Зелената Аджа не трябва да пренебрегва. Всъщност трябва да го прегърнем като пример. Така беше решено и така се изказаха водещите Аджата. - Погледна я в очите, след което наведе глава.

Намекът бе очевиден. Аделорна _наистина_ беше главата на Зелената Аджа. Да се заяви открито нямаше да е уместно, но да се подскаже това на Егвийн беше израз на доверие и уважение.

„Ако наистина беше издигната от нас - казваше жестът, - щеше да знаеш коя ни води. Щеше да знаеш тайните ни. Аз ти ги давам.” Имаше и благодарност в жеста. Егвийн беше спасила живота на Аделорна при атаката на сеанчанците срещу Бялата кула.

Амирлин не беше от никоя Аджа… а Егвийн всъщност бе изразила това качество повече от всяка друга преди нея, защото _наистина_ не беше принадлежала към никоя Аджа. Все пак този жест беше затрогващ. Отпусна ръка на рамото на Аделорна в знак на благодарност, след което й разреши да си тръгне.

Гавин, Силвиана и Лейлвин се бяха отдръпнали настрана, когато Аделорна я беше помолила да поговорят насаме. Сеанчанката… Егвийн се двоумеше дали да я държи наблизо, за да й е под око, или да я отпрати някъде много, много далече.

Сведенията на Лейлвин за сеанчанците _наистина_ се бяха оказали полезни. Доколкото Егвийн можеше да прецени, Лейлвин й беше казала точната истина. Засега я държеше до себе си… макар и само защото често се сещаше за още въпроси за сеанчанците. Лейлвин се държеше по-скоро като телохранителка, отколкото като пленничка. Сякаш Егвийн щеше да повери сигурността си на една сеанчанка. Поклати глава, докато минаваше между палатките на армията си. Повечето бяха празни, тъй като Брин бе накарал мъжете да оформят бойните линии. Очакваше тролоците да настъпят до час.

Егвийн го завари да подрежда спокойно картите и докладите си в една палатка в центъра на лагера. Юкири беше вътре, скръстила ръце.

Щом Егвийн влезе, Брин вдигна рязко глава и викна:

- Майко!

Тя замръзна.

После погледна надолу. В пода на палатката имаше дупка и тя за малко щеше да стъпи в нея.

Беше _портал_. Другата страна, изглежда, се отваряше в самия въздух, с изглед към тролокската армия, която прехвърляше хълмовете. Последната седмица бе имало много сблъсъци, в които стрелците и конниците на Егвийн избиваха тролоци, докато пълчищата им настъпваха към хълмовете и границата в Арафел.

Егвийн надникна през портала на пода. Макар да беше високо, много над обхвата на лъковете, гледката през него я зашемети.

- Не съм сигурна дали това е гениално или невероятно глупаво - каза тя.

Брин се усмихна и отново се зае с картите.

- В печеленето на войни най-важна е информацията, Майко. Ако мога да видя какво точно правят - къде се опитват да ни обградят и как вкарват резервите си, - мога да се подготвя. Това е по-добро от бойна кула. Трябваше много отдавна да се сетя.

- Сянката има Властелини на ужаса, които могат да преливат, пълководецо - каза Егвийн. - Могат да ви изпекат, докато надничате през този портал. Да не говорим за драгхарите. Ако ято драгхари се опита да прелети през това…

- Драгхарите са Твари на Сянката - отвърна Брин. - Увериха ме, че ще умрат, ако се опитат да минат през портала.

- Може и така да е, но ще имате ято мъртви драгхари. Все едно, преливащи може да нападнат през него.

- Ще поема риска. Предимството, което предлага, е невероятно.

- Все пак бих предпочела през портала да гледат съгледвачи - каза Егвийн. - Не вие лично. Вие сте ресурс. Един от най-ценните ни. Рисковете са неизбежни, но моля ви, постарайте се да ги сведете до минимум.

- Да, Майко.

Егвийн огледа сплитовете, после извърна очи към Юкири.

- Пожелах доброволно, Майко - каза тя, преди Егвийн да успее да я запита как на Заседателка се е паднала толкова простата служба с отваряне на портали. - Той прати човек при нас да ни попита дали създаването на такъв портал - хоризонтален вместо вертикален - е възможно. Стори ми се интересна задача.

Егвийн не беше изненадана, че Брин се е обърнал към Сивите. Сред тях се усилваше убеждението, че също както Жълтите специализират в сплитовете на Цяра, а Зелените в бойните сплитове, Сивите трябва да проявят особен интерес в сплитовете за Пътуване. Изглежда, смятаха пътуването за част от своето призвание като посреднички и посланички.

- Можеш ли да ми покажеш нашите бойни линии? - попита Егвийн.

- Разбира се, Майко - отвърна Юкири и затвори портала. Отвори друг, тъй че Егвийн да може да погледне към бойните линии на армията си, заела отбранителни позиции по хълмовете.

Това _наистина_ бе по-ефикасно от карти. Никоя карта не можеше изцяло да предаде разположението на терена и начина, по който се придвижваха войските. Егвийн имаше чувството, че гледа умалено копие на околностите.

Главата й изведнъж се замая. Стоеше на ръба на пропад от стотици стъпки. Умът й закръжи, тя отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.

- Трябва да поставите въже около това нещо - каза Егвийн. - Някой може направо да стъпи в него. - „Или да пропадне с главата напред, докато зяпа долу…”

- Пратих Сюан за нещо такова - изсумтя Брин. - Тя обаче… не обича много да я пращат по задачи, тъй че може да се върне с нещо напълно безполезно.

- Продължавам да се чудя - заговори Юкири. - Дали не би могло да се създаде портал като този, но така, че да пропуска само светлина? Като прозорец. Човек би могъл да стои на него и да гледа надолу, без да го е страх, че ще пропадне. С подходящите сплитове би могло да се направи така, че да е невидимо от другата страна…

„Да стоиш _на него_? Светлина. Ти си луда!”

- Лорд Брин - каза Егвийн. - Бойните ви линии изглеждат стабилни.

- Благодаря, Майко.

- Но също така им липсва нещо.

Брин вдигна глава. Други мъже можеше да се опълчат на предизвикателството, но той не. Може би всичко идваше от опита му с Мургейз.

- Как така?

- Подреждате бойците си както обикновено - каза Егвийн. - Стрелците с лъкове отпред и на хълмовете, за да забавят настъпа на врага, тежка конница да атакува и порази, после се оттеглят. Пики да задържат линията, лека конница да защитава фланговете ни и да не позволи да ни обкръжат.

- Най-стабилните бойни стратегии често са тези, които са изпитани с времето - каза Брин. - Може да имаме голяма сила с всички онези Заклети в Дракона, но все пак врагът ни надвишава по численост. Не можем да сме по-нападателни, отколкото бях тук.

- Можете - заяви спокойно Егвийн. Погледна го в очите. - Тази битка не е като никоя друга, която сте водили, и армията ви не е като никоя друга, която сте командвали. Имате голямо предимство, което не отчитате.

- Имате предвид Айез Седай?

„Позна, тъпако”, помисли тя. Светлина, твърде дълго време беше прекарала в компанията на Елейн.

- Имах ви предвид, Майко - каза Брин. - Бях планирал Айез Седай да са резервна сила, която да помага на отрядите при оттегляне, за да можем да ги подменяме със свежи сили.

- Извинете, лорд Брин. Плановете ви са разумни и със сигурност някои Айез Седай трябва да се използват така. Само че Бялата кула не се е подготвяла и обучавала хиляди години, за да седи настрана в Последната битка като резервна сила.

Брин кимна и издърпа нова пачка документи от купчината.

- Всъщност обмислях други, по-… динамични възможности, но не исках да прекрачвам пълномощията си.

Подаде й документите.

Егвийн ги огледа. После се усмихна.

Мат не помнеше да е виждал толкова много Калайджии около Ебу Дар. Ярко оцветени фургони бяха изникнали като гъби по иначе сивото поле. Бяха толкова много, че можеха да направят цял проклет град. Град на Калайджии? Щеше да е като… като град на айилци. Просто беше сбъркано.

Подкара Пипс в лек тръс по пътя. Разбира се, _имаше_ айилски град. Може би и калайджийски град щеше да има някой ден. Щяха да изкупят всичката цветна боя на света и на всички други щеше да им се наложи да носят бозаво. Никакъв бой нямаше да има в града им, тъй че щеше да е голяма скука, но също така нямаше да има и едно проклето котле с дупка на дъното на трийсет левги околовръст.

Усмихна се и потупа Пипс по шията. Беше прикрил своя ашандарей колкото можеше, да прилича на тояжка за подпиране, вързана отстрани на коня. Шапката му беше напъхана в една торба, която беше провесил от дисагите, с всичките му хубави палта. Беше отпрал дантелата от това, което носеше. Беше срамота, но не искаше да го познаят.

Носеше на главата си груба превръзка, покриваща липсващото му око. Щом се приближи до портата на Ебу Дар, се нареди зад другите, които чакаха разрешение да влязат. Трябваше да прилича просто на още един наемник, влизащ в града да потърси убежище или може би работа.

Гледаше да седи изгърбен на седлото. Дръж главата наведена: добър съвет на бойното поле _и_ когато влизаш в град, където всички те познават. Не можеше да е Матрим Каутон тук. Матрим Каутон беше оставил кралицата на този град вързана, за да бъде убита. Мнозина щяха да подозират него за убийството. Светлина, _той самият_ щеше да го подозира. Беслан щеше да го мрази сега и не се знаеше какво щеше да изпитва към него Тюон, след като се бяха разделили вече от доста време.

Да, най-добре беше да си държи главата наведена и да си кротува. Щеше да проучи. В смисъл, стига изобщо да стигнеше до проклетата порта. Къде по белия свят го имаше това, опашка да влезеш в град?

Все пак стигна най-после. Отегченият войник на портата беше мръсен и приличаше на просяк. Изгледа Мат от глава до пети и попита:

- Положил ли си клетвите, пътнико?

Войникът до него махна на следващия на опашката.

- Ама разбира се - отвърна Мат. - Клетвите към великата Сеанчанска империя и самата императрица, дано да живее вечно. Аз съм просто един беден скитащ наемник, служил някога в Дома Хаак, благородна фамилия в Муранди. Изгубих едното си око от разбойници в Близначния лес преди две години, докато защитавах едно детенце, което намерих в гората. Отгледах го момиченцето като свое, но…

Войникът му махна да продължи. Май изобщо не го беше слушал. Мат помисли дали да не остане на място просто заради принципа. Защо трябваше войниците да принуждават хората да чакат толкова дълго и да им дават време да си измислят прикриваща версия, а после да не я изслушат? Това си беше направо обидно. Не за него - той открай време си беше веселяк и никога не се обиждаше. Но другите хора - със сигурност.

Овладя раздразнението си и продължи напред. Сега трябваше просто да се добере до подходящия хан. Жалко, че заведението на Сетале вече не съществуваше като възможност. То…

Мат се вцепени на седлото, макар Пипс да продължи ленивия си ход. Другият пазач на портата беше _Петра Силния_, от позорището на Валан Лука.

Извърна се на другата страна и отново се изгърби в седлото, после още веднъж се озърна бързо през рамо. Да, беше Петра, да. Нямаше как да се сбъркат тези яки като цепеници ръце и дебелият като дънер врат. Петра не беше висок, но беше толкова широк, че цяла армия можеше да се скрие в сянката му. Какво търсеше в Ебу Дар? Защо носеше сеанчанска униформа? Мат за малко да подкара към него и да го заговори, заради старото им приятелство, но сеанчанската униформа го накара да премисли.

Е, поне късметът си беше с него. Ако го бяха отпратили към Петра вместо към пазача, който го бе заговорил, със сигурност щяха да го познаят. Мат въздъхна, слезе от Пипс и го поведе за юздите. Градът беше претъпкан и не искаше конят да бутне някого. А и Пипс беше достатъчно натоварен, за да прилича на товарно животно - стига гледащият да не разбираше нищо от коне, - тъй че с ходенето щеше по-малко да се набива на очи.

Може би трябваше да започне търсенето си на хан в Рахад. Винаги беше лесно човек да чуе най-новите слухове в Рахад, а и игра на зарове да намери. Също така винаги беше лесно да се намериш с нож в корема в Рахад, а това говореше нещо за Ебу Дар. В Рахад хората бяха склонни да вадят ножове и да почнат да се трепят толкова лесно, колкото да си кажат „здрасти” сутринта.

Не отиде в Рахад. Мястото сега изглеждаше променено. Имаше войници на лагер извън него. Поколения владетели в Ебу Дар бяха оставили Рахад да гние неуправляем, но сеанчанците не бяха склонни на това.

Пожела им късмет. Рахад беше отбивал всякакво нашествие досега. Светлина. Ранд трябваше просто да се скрие там, вместо да тръгва да води Последната битка. Тролоците и Мраколюбците щяха да дойдат да го търсят и обитателите на Рахад щяха да ги оставят до един приспани в някоя задна уличка, с пребъркани джобове и с продадени за няколко петака обуща. Мат зърна за миг Ранд, как се бръсне, и бързо заличи образа.

Тръгна по претъпкания с хора мост над един канал, като държеше под око дисагите на Пипс, но дотук нито един резач на кесии не беше посегнал за тях. С толкова сеанчански патрули на всеки ъгъл, можеше да разбере защо. Щом подмина някакъв мъж, който ревеше на висок глас новините на деня, с намеци, че има хубави клюки за някоя и друга монета, неволно се усмихна. Беше изненадан колко познат, уютен дори, му се стори градът. Харесвало му беше тук. Макар да си спомняше смътно как беше мърморил, че иска да се махне - може би просто след като стената се срути отгоре му, тъй като Матрим Каутон не беше от мърморковците - сега осъзна, че онова време в Ебу Дар беше едно от най-хубавите в живота му. Много карти и зарове имаше в този град.

Тилин. Кръв и кървава пепел, ама и онази игра ако не беше забавна. Беше го надигравала непрекъснато. Светлината дано да му дадеше много жени, които да можеха да го правят, макар и не много начесто, и винаги когато знае как да намери задната врата. Тюон беше от тях. Като си помисли човек, може би изобщо нямаше и да му трябва друга. Тя беше предостатъчно за всеки мъж. Мат се усмихна и потупа Пипс по врата. Конят изпръхтя в отговор.

Странно, тук се чувстваше повече у дома си, отколкото в Две реки. Да, ебударците бяха сприхави, но всички народи си имаха своите чудатости. Всъщност, като си помисли човек, никога не беше срещал народ, който да не е сприхав за едно или друго. Пограничниците бяха непонятни, както и айилците - дума да няма. Кайриенците, с техните странни игри, тайренците с тъпите им йерархии, сеанчанците с тяхното… сеанчанство.

Това беше истината. Всички извън Две реки, и в по-малка степен Андор, бяха _скапано_ шантави. Човек просто трябваше да е готов за това.

Крачеше напред, като внимаваше да бъде учтив, за да не се намери с нож в корема. Въздухът миришеше на стотици сладкиши, а бърборенето на тълпата бе като глухо бръмчене в ушите му. Ебударците все още носеха пъстроцветните си дрехи - може би затова Калайджиите бяха дошли тук, привлечени от ярките цветове като войници от ядене - все едно, а ебударките носеха рокли със стегнати дантелени горнища, които показваха много гръд, не че Мат гледаше. Бяха с цветни фусти отдолу и полите им бяха повдигнати и защипани на хълбока или отпред, за да се виждат фустите. Това никога не беше го проумявал. Защо да слагаш шареното отдолу? И като си го направил, защо после да си правиш толкова труд да го покриеш, пък после да загърнеш полите нагоре да се виждат?

Мъжете носеха дълги елеци, също толкова шарени, може би за да скриват петната кръв, когато ги намушкат. Нямаше смисъл да се захвърля един добър елек само защото типът, който го носи, е убит затова, че е попитал за времето. Макар че… докато вървеше, Мат не видя толкова дуели, колкото бе очаквал. Не че бяха толкова обичайни в тази част на града, колкото в Рахад, но в някои дни не беше могъл да направи и две крачки, без да мине покрай двама мъже с извадени ножове. Този ден не видя нито един.

Някои ебударци - човек можеше да ги отличи по смуглата кожа - ходеха наперено в сеанчанско облекло. Всички бяха много учтиви. Учтиви като шестгодишно хлапе, което току-що е чуло, че в кухнята има пресен ябълков пай.

Градът беше същият, но и различен. Променен, с някой и друг оттенък. И не беше само защото в пристанището вече ги нямаше корабите на Морския народ. Беше заради сеанчанците, явно. Бяха въвели правила, откакто той бе напуснал. Що за правила?

Отведе Пипс до една конюшня, която му се стори достатъчно прилична. Бърз поглед вътре му го подсказа. Грижеха се добре за животните и много от тях бяха много добри. Винаги беше най-добре да се довериш на конюшня с хубави коне, макар и да ти струва малко повече.

Остави Пипс, взе си багажа и тръгна, като се подпираше като на тояжка с увития все още ашандарей. Изборът на подходящия хан беше толкова тегава работа, колкото и изборът на добро вино. Искаш да е стар, но и да не е порутен. Чист, но не прекалено чист - гостилница без никакви петна вътре изобщо не е посещавана като хората. Мат не можеше да понася места, където хората си седяха кротко и пиеха чай, седнали там най-вече за да ги видят.

Не, една добра гостилница трябваше да е изтъркана и използвана, като добри ботуши. И здрава също така, пак като добри ботуши. Стига ейлът да няма _вкус_ на добри ботуши, имаш печеливша гостилница. Най-добрите места за информация бяха в Рахад, но облеклото му беше прекалено хубаво, за да ги навести, а и не искаше да се набута в онова, което сеанчанците правеха там.

Надникна в една гостилница, наречена „Зимният цвят”, обърна се моментално и бързо се отдалечи. Гвардейци на Смъртната стража в униформи. Не искаше да поеме и най-малкия риск да се натъкне на Фурик Карийд. Следващият хан беше прекалено добре осветен, другият след него - прекалено тъмен. След около час търсене - и нито един дуел наоколо - започна да се отчайва, че изобщо ще намери подходящото място. И тогава чу трополене на зарове в чаша.

В първия миг се стресна, че са ония проклети зарове в главата му. За щастие бяха най-обикновени зарове. Благословени, чудесни зарове. Звукът бе прекъснал за миг, понесен от вятъра през човешкото множество на улицата. С ръка на кесията с монети и с торбата през рамо, Мат се запровира през тълпата, като мърмореше извинения. В една от близките пресечки видя табела.

Приближи се и разчете думите: „Ежегодната свада”, написани с бакър на фасадата. Имаше и рисунка с тупащи се по гърба хора, а отвътре се носеха звуци на тропащи зарове и миризми на вино и ейл. Мат пристъпи вътре. Зад вратата стоеше сеанчанец със закръглено лице, небрежно подпрян на стената и с меч на колана. Изгледа го подозрително. Е, Мат никога не беше срещал кръчмарски бияч, който да не хвърля поглед на всеки мъж, който влезе. Посегна да му кривне шапката си за поздрав, но не я носеше, разбира се. Кървава пепел. Чувстваше се гол без нея понякога.

- Джейм! - викна жената от тезгяха. - Не гледаш пак навъсено гостите, нали?

- Само тия дето го заслужават, Катана - провлече мъжът в отговор. - Сигурен съм, че тоя го заслужава.

- О, я стига - каза жената, Катана. Дойде, хвана Мат за ръкава на палтото и го повлече към тезгяха. Беше ниска, с тъмна коса и светла кожа. Не че беше много по-стара от него, но имаше нещо майчинско в осанката й.

- Не му обръщай внимание. Просто не създавай главоболия и няма да бъде принуден да те намушка, убие или нещо помежду тия двете.

И бутна Мат на едно столче пред тезгяха. В гостилницата беше полутъмно, но цареше дружеска атмосфера. От едната страна играеха на зарове, от хубавия вид игра. От тази, в която хората се смеят и тупат добродушно приятелите си по гърба при загуба. Нямаше ги тук измъчените очи на мъже, залагащи последната си монета.

- Трябва ти ядене - заяви Катана. - Приличаш на човек, който не е ял като хората от седмица. Как си го изгуби това око?

- Бях охрана на един лорд в Муранди - отвърна Мат. - Загубих го в засада.

- Голяма лъжа изтърси. - Катана плесна пред него чиния, пълна с парчета свинско и сос. - И я каза, без окото да ти мигне. Почти ти повярвах. Джейм, искаш ли ядене?

- Трябва да пазя вратата! - извика биячът в отговор.

- Светлина, човече. Да не очакваш някой да я отнесе? Я идвай.

Джейм измърмори, но дойде и се настани на столчето до Мат. Катана сложи пред него халба ейл и той я вдигна към устните си, загледан напред.

- Наблюдавам те - измърмори на Мат.

Мат вече не беше сигурен дали това е подходящата гостилница за него, но и не беше сигурен дали ще се измъкне с главата си на раменете, ако не изяде храната, както му наредиха. Опита я. Беше доста добра. Жената се беше преместила, размахваше пръст и хокаше някакъв мъж на една от масите. Изглеждаше от оня сорт, дето ще нахокат дърво, че е израснало на неподходящото място.

„Тази жена не бива никога да се пуска да влезе в една стая с Нинив - помисли Мат. - Поне докато аз съм на по-малко от един вик разстояние.”

Катана се върна наперено при тезгяха. Носеше брачен нож на шията си, въпреки че Мат не зяпна натам повече от няколко секунди, женен мъж беше все пак. Полата й беше загърната нагоре и защипана по обичая на ебударското простолюдие. Докато приготвяше блюдото с храна за Джейм, Мат забеляза, че го поглежда обичливо, направи си някои изводи и попита:

- Двамата от дълго ли сте женени?

Джейм го изгледа.

- Не. Не съм бил дълго от тая страна на океана.

- Логично. - Мат отпи от ейла. Не беше зле, предвид колко ужасен бе вкусът на повечето неща напоследък. Беше само леко неприятен.

Катана отиде при играещите на зарове и настоя да ядат още, защото изглеждали пребледнели. Цяло чудо беше, че този тип, Джейм, не тежеше колкото два коня. Но пък Катана беше разговорлива, тъй че може би щеше да измъкне от нея информацията, която му трябваше.

- Като че ли няма толкова много дуели тука като някога - подхвърли й Мат, щом тя мина покрай него.

- Това е заради сеанчанското управление - каза Катана. - От новата императрица, дано да живее вечно. Не забрани напълно дуелите, и скапано добре, че не го направи. Ебударците няма да се разбунтуват за нещо толкова маловажно като да ги завладеят, но да им отнемеш дуелите… _тогава_ ще видиш чудо. Все едно, дуелите сега трябва да се освидетелстват от служител на властта. Не можеш да се дуелираш, без да си отговорил на сто различни въпроса и да си платил такса. Това изцеди целия живец.

- Но пък е спасило живот - каза Джейм. - Хората пак могат да умират от ножове, ако са решили. Просто трябва да си оставят време да охладнеят и помислят.

- В дуелите няма мислене - рече Катана. - Но все пак е добре, че не трябва да се тревожа, че може да накълцат хубавичкото ти лице на улицата.

Джейм изсумтя и отпусна ръка на меча си. Дръжката, забеляза Мат едва сега, беше белязана с чапли - макар че не можеше да види дали и острието носи знака, или не. Преди Мат да е успял да зададе нов въпрос, Катана пак се отдалечи и се развика на някакви мъже, разлели ейл на масата си. Май не беше от тия, които ги свърташе за дълго на едно място.

- Как е времето на север? - попита го Джейм, все така загледан напред.

- Ужасно - отвърна Мат искрено. - Както навсякъде.

- Последната битка е, разправят - каза Джейм.

- Да, така е.

Джейм изсумтя.

- Ако е така, ще е лош момент да се меси човек в политиката, не мислиш ли?

- Адски вярно - отвърна Мат. - Хората трябва да спрат да играят игри и да погледнат към небето.

Джейм го изгледа.

- Истина е. Трябва да се вслушаш в това, което казваш.

„Светлина - помисли Мат. - Тоя сигурно мисли, че съм някакъв шпионин.”

- Изборът не е мой - отвърна му. - Понякога хората слушат само това, което искат да чуят.

Хапна още едно парче месо, чийто вкус беше точно толкова добър, колкото можеше да се очаква. Да яде човек храна напоследък беше все едно да танцува само с грозни момичета. Тази обаче беше между по-добрите от лошите, които бе имал нещастието да яде в последно време.

- Един разумен човек би могъл просто да научи истината - каза Джейм.

- Трябва първо да намериш истината - отвърна Мат. - По-трудно е, отколкото мислят повечето хора.

Катана зад тях изсумтя:

- „Истината” е нещо, което мъжете обсъждат в кръчми, когато са толкова пияни, че не си помнят имената. Това означава, че не си в добра компания. Не бих заложила много на нея, пътниче.

- Казвам се Мандевуин - каза Мат.

- Не се и съмнявам - каза Катана и го изгледа от глава до пети. - Казвал ли ти е някой, че трябва да носиш шапка? Много добре ще стои на липсващото ти око.

- Тъй ли? - отвърна сухо Мат. - Даваш съвети по мода, освен че храниш хората насила?

Тя го перна по тила с парцала за чистене.

- Яж си яденето.

- Виж, приятел - рече Джейм. - Знам какъв си и защо си тук. С тая фалшива превръзка на окото не можеш ме излъга. Имаш ножове за мятане затъкнати в ръкавите и още шест на колана, доколкото мога да броя. Никога не съм познавал едноок мъж, който да може да хвърли и зърно сух боб. Тя не е толкова лесна мишена, колкото си мислите вие, чужденците. Никога няма да можеш да влезеш в двореца, да не говорим, че ще минеш през охраната й. По-добре иди си намери някоя честна работа.

Мат се вторачи в него. Мислеше го за _убиец_? Пресегна се, смъкна превръзката и показа дупката, останала от изваденото му око.

Джейм малко се стъписа, а Мат попита тихо:

- Има ли убийци, дебнещи Тюон?

- Не споменавай името й така - каза Катана и замахна да го перне отново с парцала.

Мат се пресегна, без да погледне назад, и докопа края на парцала. Задържа погледа на Джейм със здравото си око, без да мигне, и повтори невъзмутимо:

- Има ли убийци, дебнещи Тюон?

Джейм кимна.

- Най-вече чужденци, които не са наясно с нещата. Няколко минаха през гостилницата. Само един призна защо е тук. Погрижих се кръвта му да изтече в прашната земя на местата за дуелиране.

- Значи си приятел - каза Мат и стана. Бръкна в пътната си торба, извади шапката си и си я сложи. - Кой стои зад това? Кой ги е вкарал тук, кой дава награда за главата й?

Катана огледа шапката му и кимна одобрително. После присви очи към лицето му.

- Не е каквото мислиш - отвърна Джейм. - Не наема най-добрите убийци. Чужденци са, тъй че целта не е да успеят.

- Не ме интересува какви са проклетите им цели - каза Мат. - Кой ги наема?

- Твърде важен е за тебе, за да…

- _Кой?_ - настоя Мат.

- Генерал Лунал Галган - каза Джейм. - Командващ сеанчанските армии. Не мога да те разбера, приятел. Убиец ли си, или залавяш убийци?

- Никакъв проклет убиец не съм. - Мат дръпна ръба на шапката си над окото и надигна торбата. - Никога не убивам човек, освен ако той не настоява - и то да настоява с крясъци и толкова тупурдия, че става неучтиво да не изпълня молбата му. Ако те намушкам, приятел, ще знаеш, че това предстои, и ще знаеш защо. Обещавам ти го.

- Джейм - изсъска Катана. - Това е _той_.

- Сега пък какво? - попита Джейм, щом Мат се провря покрай него, вдигнал увития ашандарей на рамо.

- Онзи, когото търсят стражите! - каза Катана и погледна към Мат. - Светлина! На всеки войник в Ебу Дар е казано да търси лицето ти. Как успя да минеш през градските порти?

- С късмет - подхвърли Мат през рамо и излезе.

- Какво чакаш? - попита Моарейн.

Ранд се извърна към нея. Стояха в командната шатра на Лан в Шиенар. Миришеше на пушек от горящите поля, подпалени от войските на Лан и лорд Агелмар, докато се оттегляха от Клисурата.

Изгаряха земите, които бяха искали да защитят. Отчаяна тактика, но добра. От тактиката „всичко или нищо”, която Луз Терин и хората му се бяха поколебали да приложат, поне в началото. Беше им струвало скъпо тогава.

Пограничниците не проявяваха такова колебание.

- Защо сме тук? - настоя Моарейн и пристъпи към него. Девите му пазеха палатката отвътре. По-добре беше врагът да не разбере, че Ранд е тук. - Трябваше да си на Шайол Гул сега. Там е съдбата ти, Ранд ал-Тор. Не тези по-маловажни боеве.

- Мои приятели загиват тук.

- Мислех, че си надмогнал тези слабости.

- Състраданието не е слабост.

- Нима? А ако пощадиш враговете си от състрадание и им позволиш да те убият? Тогава какво, Ранд ал-Тор?

Той нямаше отговор.

- Не можеш да се излагаш на риск - каза Моарейн. - И независимо дали си съгласен, или не, че състраданието само по себе си може да е слабост, да действаш глупаво заради него определено е.

- Ще тръгна срещу Тъмния в подходящия момент - отвърна Ранд. - Но не преди това. Той трябва да мисли, че съм с армиите си, че изчаквам да спечеля повече терен, преди да ударя по него. Трябва да примамим командирите му да посветят силите си на юг, за да не бъдем притиснати на Шайол Гул, щом вляза там.

- Това ще е без значение - каза Моарейн. - Ти ще се изправиш срещу него и това ще е решителният момент. Всичко се върти около този момент, Преродени Драконе. Всички нишки в Шарката са изтъкани около вашата среща и въртенето на Колелото те тегли към нея. Не отричай, че го чувстваш.

- Чувствам го.

- Тогава върви.

- Още не.

Тя си пое дълбоко дъх.

- Упорит, както винаги.

- И толкова по-добре - отвърна Ранд. - Тъкмо упоритостта ме доведе чак дотук. - Замълча, после бръкна в джоба си. Извади нещо бляскаво и сребристо… знак на Тар Валон. - Ето - каза и й го подаде. - Пазех го това.

Тя присви устни.

- Не може да е…

- Същият ли? Не е. Онзи отдавна е изгубен, опасявам се. Този си го носех като талисман, почти без да съзнавам какво правя.

Моарейн взе монетата и я завъртя между пръстите си. Все още я оглеждаше, когато Девите погледнаха нащрек към входа на палатката. След миг Лан вдигна платнището и влезе, с двама малкиери за охрана. Тримата можеше да са братя с тези мрачни изражения на коравите им лица.

Ранд пристъпи и сложи ръка на рамото на Лан. Мъжът не изглеждаше уморен - камък не може да изглежда уморен, - но изглеждаше _похабен_. Ранд разбираше това чувство.

Лан му кимна и извърна поглед към Моарейн.

- Двамата да не сте спорили?

Моарейн прибра знака и лицето й стана безизразно. Ранд не знаеше какво да мисли за отношенията между двамата след нейното завръщане. Бяха вежливи, но имаше взаимно отчуждение, което не беше очаквал.

- Трябва да слушаш Моарейн - каза Лан на Ранд. - Подготвяла се е за това, което става, повече време, отколкото ти си живял. Позволи й да те наставлява.

- Тя иска да напусна това бойно поле - отвърна Ранд. - И да тръгна веднага за Шайол Гул, вместо да се опитам да надвия онези преливащи, за да можеш да си върнеш Клисурата.

Лан се поколеба.

- Тогава може би трябва да направиш каквото тя…

- Не - прекъсна го Ранд. - Положението ти тук е бедствено. Мога да направя нещо, така че ще го направя. Ако не можем да спрем онези Властелини на ужаса, ще трябва да отстъпваш чак до Тар Валон.

- Чух за онова, което си направил в Марадон - каза Лан. - Не бих отказал едно чудо тук, ако е решило да ни споходи.

- Марадон беше грешка - отсече Моарейн. - Не можеш да си позволиш да се излагаш на риск, Ранд.

- Не мога да си позволя и да не го направя. Няма просто да си седя отзад и да позволя хора да загиват! Не и след като мога да ги защитя.

- Пограничниците нямат нужда от закрила - каза Лан.

- Нямат - отвърна Ранд, - но никога не съм познавал някой, който би отказал меч, ако му е предложен в миг на нужда.

Лан го погледна в очите, кимна и каза:

- Направи каквото можеш.

Ранд кимна на двете Деви и те също му кимнаха.

- Овчарю - каза Лан.

Ранд повдигна вежда.

Лан му отдаде чест с юмрук на гърдите и сведе глава.

Ранд му кимна в отговор.

- Има нещо за тебе на пода ей там, Дай Шан.

Лан се намръщи и отиде до купчината одеяла. Нямаше маси в тази палатка. Коленичи и вдигна бляскава сребриста корона - тънка, но здрава.

- Короната на Малкиер - прошепна той. - Беше изгубена!

- Ковачите ми направиха каквото можаха по стари рисунки - каза Ранд.

- Другата е за Нинив. Мисля, че ще й отива. Винаги си бил крал, приятелю. Елейн ме научи да управлявам, но ти… ти ме научи на мъжество. Благодаря ти. - Обърна се към Моарейн. - Поддържай разчистено пространство за връщането ми.

Сграбчи Единствената сила и отвори портал. Остави Лан коленичил, с короната в ръце, и прекрачи след Девите си на черно поле. Изгорели стръкове хрущяха под ботушите му и струи дим се виеха във въздуха.

Девите мигновено потърсиха укритие в малка падина сред полето, присвити върху почернялата земя и готови да понесат бурята.

Защото _щеше_ да има буря. Тролоци се трупаха в огромна маса пред Ранд, пъплеха по земята и през отломките от селски къщи. Река Мора шуртеше наблизо.

Това бе първата култивирана земя на юг от Тарвинската клисура. Силите на Лан я бяха изгорили, преди да се подготвят за отстъпление по течението на реката пред настъпващите тролоци.

Десетки хиляди зверове имаше тук. Навярно стотици дори. Ранд вдигна юмруци и вдиша дълбоко. В кесията на колана си носеше позната вещ - малкия дебел мъж с меча, ангреала, който наскоро бе намерил на Думайски кладенци. Беше се върнал там за последен оглед и го беше намерил заровен в калта. Беше се оказал полезен в Марадон. Никой не знаеше, че го има. Това беше важно.

Но в това, което щеше да направи тук, имаше нещо много повече от илюзии. Тролоците закрещяха, щом ветровете заплющяха около него. Това не беше от преливане, още не.

Беше Ранд. Присъствието му тук. Изправен срещу _него_.

Моретата кипват, когато различните течения се сблъскат едно с друго. Ветровете стават могъщи, щом горещ въздух се смеси с хладен. А там, където Светлината се опълчеше на Сянката… вдигаха се бури. Ранд извика и остави естеството си да раздвижи бурята. Шарката се нуждаеше от изравняване. Нуждаеше се от равновесие.

Нуждаеше се от Дракона.

Ветровете се усилиха, мълния раздра въздуха, черна прах и изгорели стръкове излетяха нагоре и закръжиха във вихрушка. Ранд най-сетне преля, докато мърдраалите тласкаха тролоците в атака. Зверовете връхлетяха срещу вятъра и Ранд насочи мълнията.

Беше много по-лесно да _насочи_, отколкото да _контролира_. След като вече имаше буря, не беше нужно да насилва мълнията - трябваше само да я приласкае.

Удари поразиха първите тролокски юмруци, стотици святкащи мълнии в бърза последователност. Лютата миризма на изгоряла плът закръжи в урагана с овъглените стръкове жито. Ранд изрева, докато тролоците продължаваха да прииждат. Порти на смърт изригнаха около него, портали, които свистяха по земната твърд и помитаха тролоците. Твари на Сянката не можеха да преживеят Пътуването.

Бурните ветрове около Ранд се усилиха, щом удари по тролоците, напиращи да го достигнат. Тъмния мислеше, че властва тук? Щеше да види, че тази земя вече си има крал! Щеше да види, че битката няма да…

Щит се опита да го откъсне от Извора. Ранд се изсмя, завъртя се, опита се да засече източника на щита.

- Таим! - изрева той, макар че бурята плени вика му и го заглуши. - Надявах се да дойдеш!

Това беше битката, за която Луз Терин непрестанно бе настоявал, битка, която Ранд не беше дръзвал да започне. Не и до този момент, не и докато не бе имал контрол. Сбра силата си, но тогава нов щит удари по него, после още един, и още.

Ранд притегли още от Единствената сила, почти всичко, което можеше да извлече през статуетката на дебелия мъж. Щитовете продължаваха да жилят към него като хапливи мухи. Никой не бе достатъчно силен, за да го откъсне от Извора, но бяха _десетки_.

Обузда се. Потърси мир, мира на унищожението. Беше живот, но също тъй беше и смърт. Беше въплъщението на самата земя.

Удари мълниеносно и унищожи Властелин на ужаса, скрит в отломките на една изгоряла сграда. Извлече огън, насочи го натам и го изпепели.

Не можеше да види сплитовете на жените в далечината… можеше само да усети щитовете им.

Твърде слаби. Всеки щит беше твърде слаб, но все пак атаките им го бяха притеснили. Бяха дошли твърде бързо, поне три дузини Властелини на ужаса, и всеки от тях се опитваше да го откъсне от Извора. Това беше опасно - бяха очаквали появата му. Точно затова бяха ударили толкова здраво Лан с преливащи. За да привлекат Ранд да се покаже.

Той отбиваше атаките им. Нито една от тях не застрашаваше наистина да го заслони. Поотделно не можеха да откъснат някой, поел в себе си толкова много сайдин. Трябваше да са…

Разбра го точно преди да се случи. Тези атаки бяха прикритие, маневра. Предстоящата щеше да бъде направена от кръг от мъже и жени. Мъж щеше да води кръга.

„Там!” Щит се заби срещу него, но Ранд вече беше успял да се подготви. Преля Дух в бурята, запреде инстинктивно от спомените на Луз Терин и отблъсна щита. Запокити го настрани, но не можа да го унищожи.

Светлина! Това трябваше да е пълен кръг. Ранд изпъшка, щом щитът се хлъзна по-близо към него. Остави вибриращо очертание в небето, неподвижно въпреки бурята. Ранд му се възпротиви с вълна от Дух и Въздух и го задържа назад като нож, надвиснал над гърлото му.

Изгуби власт над бурята.

Затрещяха мълнии. Другите преливащи запредоха да подсилят бурята - не се опитаха да я овладеят, не им беше нужно. Това, че беше необуздана, им служеше, защото всеки миг тя щеше да порази Ранд.

Той изрева отново, по-силно, изпълнен с още по-голяма решимост. „Ще те надвия, Таим! Най-сетне ще направя това, което трябваше да направя преди месеци!”

Но не позволи на гнева и на дивата ярост да го тласнат към сблъсък. Не можеше да си го позволи. Беше се научил.

Това не беше мястото. Не можеше да се бие тук. Направеше ли го, щеше да загуби.

Натисна с приток на сила, изтласка назад щита на Таим, после в миг на затишие запреде портал. Девите му преминаха мигновено, а той присви глава срещу вятъра и ги последва.

Скочи в палатката на Лан. Моарейн бе изпълнила молбата му и бе разчистила пространство за него. Затвори портала и ветровете се усмириха, шумът заглъхна.

Беше се задъхал. По скулите му се стичаше пот. Тук, отново сред армията на Лан, бурята бе далечна, макар все още да чуваше грохота й и палатката да тръпнеше от поривите на вятъра.

Едва устоя да не се смъкне на колене. Задиша дълбоко, с усилие усмири разтуптяното си сърце и придаде спокойствие на лицето си. Беше искал да се _бие_, не да бяга! Можеше да надвие Таим!

И с това щеше да се изтощи толкова, че Тъмния щеше да го унищожи с лекота.

Вдигна очи към спокойното, мъдро лице на Моарейн.

- Капан ли беше? - попита тя.

- Не точно - отвърна Ранд. - По-скоро бойно поле, добре подготвено със стражи. Знаят какво направих в Марадон. Имат екипи от Властелини на ужаса, чакащи да Отпътуват където съм засечен и да ме атакуват.

- Видя ли грешката в тази атака? - попита тя.

- Грешка… не. Неизбежност - да.

Не можеше да води тази война лично. Не и този път.

Трябваше да намери друг начин да защити хората си.