Спомен за светлина

Глава 24 Да пренебрегнеш поличбите

Фортюона, императрица на Сеанчанската империя, наблюдаваше съпруга си, докато той даваше заповеди на войските. Бяха строени извън двореца в Ебу Дар, а самата тя седеше на пищен подвижен трон, снабден с пилони отдолу, за да може да се носи от дузина войници.

Тронът й придаваше величие, но също така създаваше илюзия за неподвижност. Един убиец щеше да допусне, че не може да се движи бързо, облечена в официалните си копринени одежди, с роклята й, надиплена отпред и спускаща се до земята. Щеше да се изненада от това, че можеше да се измъкне от връхните си дрехи с едно перване на китката.

- Той се е променил, Превелика - каза й Беслан. - И все пак не е. Не знам какво да мисля вече за него.

- Той е това, което Колелото ни е изпратило - отвърна Фортюона. - Преценил ли си какво ще направиш?

Беслан продължи да гледа напред. Беше необуздан, често пъти управляван от чувствата си, но не повече от другите алтарци. Бяха страстен народ и чудесна добавка към империята, след като вече бяха добре обуздани.

- Ще направя каквото бях посъветван - отвърна Беслан и лицето му се изчерви.

- Разумно - каза Фортюона.

- Дано тронът ви стои вечно - каза Беслан. - И дано дъхът ви продължи също толкова дълго, Превелика. - Поклони се и се оттегли, за да направи каквото трябваше. Фортюона можеше да тръгне на война, но тези земи трябваше да се управляват от Беслан. Толкова му се искаше да вземе участие в битката, но вече разбираше, че е нужен тук.

Селусия се загледа след него и кимна одобрително. „Превръща се в ценен актив, докато се учи на сдържаност” - каза тя с пръсти.

Фортюона не отвърна. Жестовете на Селусия съдържаха намек, който Фортюона щеше да пропусне, ако не беше дългата им връзка. Беслан _наистина_ се учеше. Други мъже обаче…

Мат започна да ругае ядосано. Тя не можа да чуе какво точно го е ядосало. Какво беше направила, като се впрегна с него в брачния хомот?

„Изпълних поличбите.”

Видя, че се озърна към нея, преди отново да подхване ругатните си. _Щеше_ да бъде научен на сдържаност, но ученето му… щеше да е трудно. Много по-трудно от ученето на Беслан. Селусия поне не изрече обвиненията си гласно. Тя вече беше нейната Истинореча, макар Фортюона да усещаше, че постът я дразни. Щеше да предпочете да остане само нейният Глас. Може би поличбите щяха да й покажат някоя по-подходяща за Истинореча.

„Наистина ли ще правим каквото казва той?” - попита с жестове Селусия.

„Светът е хаос” - отвърна Фортюона. Не беше пряк отговор. Не искаше да дава преки отговори в момента. Селусия щеше да отгадае смисъла.

Сеанчанците обичайно казваха за императрицата „дано да живее вечно”. За някои това бе ласкателство или просто ритуален израз на вярност. Фортюона винаги го беше приемала за нещо повече. Фразата въплъщаваше силата на империята. Една императрица трябваше да е ловка, силна и умела, ако искаше да оцелее. Само най-пригодните заслужаваха да седят на Кристалния трон. Ако някой от родствениците й или член на Висшата кръв като Галган успееше да я убие, то смъртта й служеше на империята - защото явно е била твърде слаба да я предвожда.

Дано да живее вечно. Дано се окаже достатъчно силна да живее вечно. Дано е достатъчно силна, за да води към победа. _Щеше_ да наложи ред на този свят. Това бе целта й.

Матрим закрачи пред строената армия и мина на десет крачки от трона на Фортюона. Носеше имперската униформа на висш пълководец, макар и не добре. Непрекъснато закачаше дрехите си в разни неща. Одеждите на висш пълководец трябваше да придават на носещия ги авторитет, да подсилят изяществото му, докато тъканта се дипли в отговор на внимателните му движения. На Матрим бяха все едно да увиеш кон за надбягване в коприна и да очакваш да бяга. Имаше някакво изящество, но не беше дворцово.

След него се точеха по-низши командири. Матрим объркваше Кръвта. Това беше добре, тъй като ги изкарваше от равновесие. Но той също така символизираше безредие с произволното си поведение и непрекъснатото уязвяване на авторитета. Фортюона символизираше ред, а беше омъжена за _самия хаос_. Какво беше мислила?

- А Морският народ, ваше височество? - попита генерал Юлан, спрял до Матрим пред Фортюона.

- Стига си ме притеснявал с проклетия Морски народ - сопна се Матрим. - Ако още веднъж кажеш думите „Морски народ”, ще те обеся за ноктите на краката на един от ония ракени, на които хвърчите, и ще те пратя в Шара.

Юлан изглеждаше объркан.

- Ваше височество, аз…

Млъкна, когато Мат изрева:

- Савара, водим с пики, не с конница, идиотко тъпа! Не ме _интересува_ дали конницата си мисли, че може да свърши по-добра работа. Конницата винаги мисли така! Да не си някоя проклета тайренска висша лейди? Е, ще те удостоя с титлата, ако продължаваш с това!

И закрачи вбесен към Савара, която бе яхнала коня си и бе скръстила ръце; на тъмното й лице бе изписана неприязън. Юлан изглеждаше напълно объркан.

- Как се обесва човек за ноктите на краката? - попита той толкова тихо, че Фортюона едва го чу. - Не мисля, че е възможно. Ноктите ще се счупят. - И тръгна след Матрим, като клатеше глава.

Селусия отстрани каза с пръсти: „Внимавай. Галган се приближава.”

Фортюона се стегна, щом Капитан-генерал Галган спря коня си пред нея. Носеше черна броня вместо униформа като на Мат, но я носеше добре. Властен и внушителен, той беше най-големият й съперник и най-силният й ресурс. Всеки мъж в неговото положение щеше да е съперник, разбира се. Такъв беше редът на нещата - правилният ред.

Матрим никога нямаше да е съперник. Все още не знаеше какво да мисли за това. Частица от нея - малка, но не и без сила - смяташе, че трябваше да го премахне по същата тази причина. Не беше ли Принцът на Гарваните изпитание за императрицата, което да я държи силна, представлявайки постоянна заплаха? Ша-рабат шайкен най батаин пиаст - Една жена е най-находчива с нож на гърлото. Мъдрост, изречена от прапрапрабаба й.

Щеше да е ужасно неприятно да премахне Матрим. А и не можеше, докато не заченеше дете от него - щеше да е пренебрегване на поличбите.

Толкова странен човек беше. Всеки път, щом си помислеше, че може да го предвиди, се оказваше, че е сгрешила.

- Превелика - каза Галган, - почти сме готови.

- Принцът на Гарваните е недоволен от забавянията - каза тя. - Страхува се, че ще влезем в битката твърде късно.

- Ако Принцът на Гарваните има някакво _реално_ разбиране за армии и бойни полета… - тонът на Галган подсказваше, че не вярва в тази възможност, - ще осъзнае, че придвижването на толкова голяма сила изисква немалко усилие.

До пристигането на Матрим Галган беше най-високопоставеният член на Кръвта в тези земи - освен самата Фортюона. Щеше да е недоволен, ако някой го изместеше. Засега Галган командваше армиите им и тя възнамеряваше да го остави начело на тях. По-рано през деня Галган беше попитал Мат как ще събере силите им, а Мат го беше приел като намек да направи точно това. Принцът на Гарваните крачеше пред войските и раздаваше заповеди, но _не командваше_. Не изцяло. Галган можеше да го спре с една дума.

Не го правеше. Искаше да види как се справя Мат с командването. Наблюдаваше го с присвити очи. Не знаеше напълно как се вмества Принцът на Гарваните в командната структура. Фортюона все още не беше взела решение за това.

Порив на вятъра близо до нея разнесе прахта и оголи малък череп на влечуго, щръкнал от пръстта. Нова поличба. Животът й беше отрупан с поличби напоследък.

Това беше поличба за опасност, разбира се. Все едно беше нагазила през висока трева и минаваше между дебнещи лопар и дупки, изровени за да пропадне непредпазливият в тях. Прероденият Дракон беше коленичил пред Кристалния трон и го бе придружила поличбата с прасковените цветчета - най-могъщата поличба, която знаеше.

Бойците тръгнаха в марш и офицерите зареваха команди в ритъм със стъпките им. Зовът на ракените сякаш също влезе в тон с тропота на войнишките крака. Това щеше да остави след себе си заради една неизвестна война в земи, които почти не познаваше. Нейните земи щяха да са буквално незащитени, под командата на чужденец с едва наскоро спечелена васална вярност.

Голяма промяна. Решенията й можеха да сложат край на властта й и всъщност на самата империя. Матрим не разбираше това.

„Призови консорта ми”, даде знак Фортюона, като потупа с длан облегалката на трона си.

Селусия Огласи заповедта на един вестоносец. Скоро след това Мат спря коня си пред нея. Беше отказал подарения му нов, и с основание. Имаше по-добро око за коне дори от началника на Имперските конюшни. Но Пипс! Какво глупаво име!

Фортюона се изправи. Хората наблизо мигновено се поклониха. Галган слезе от коня си и падна на колене. Всички останали се проснаха ничком на земята. Изправената за да направи възвание императрица означаваше акт на Кристалния трон.

- Кръв и пепел - каза Мат. - Пак ли поклони? Няма ли по-добра работа за вас бе, хора? Мога да се сетя за десетина неща, ако вие не можете.

Видя усмивката на Галган отстрани. Мислеше си, че знае какво ще направи тя. Грешеше.

- Назовавам те Кнотаи, защото си носител на унищожение за враговете на Империята. Нека новото ти име бъде изричано от днес и во веки веков, Кнотаи. Заявявам, че на Кнотаи, Принц на Гарваните, се дава званието Носител на жезъла в армиите ни. Нека бъде оповестено като моя воля.

Носител на жезъла. Означаваше, че ако Галган падне, Мат ще поеме командването. Галган вече не се усмихваше. Щеше да трябва да си пази гърба, за да не би Мат да го надвие и да вземе властта му.

Фортюона седна.

- Кнотаи ли? - каза Кнотаи.

Фортюона го изгледа ядосано и помисли: „Дръж си езика, поне веднъж. Моля те.”

- Харесва ми, знаеш ли - каза Кнотаи, обърна коня си и препусна.

Галган яхна своя и измърмори:

- Ще трябва да се научи да коленичи.

И препусна напред.

Беше много дребно оскърбление, преднамерено и добре пресметнато. Галган не беше отправил думите пряко към Фортюона, а го изигра все едно, че го каза на себе си. Пропусна да я нарече Превелика.

Оказа се достатъчно, за да накара Селусия да изръмжи тихо и да завърти пръсти въпросително.

„Не - даде знак Фортюона. - Той ни трябва.”

За пореден път Кнотаи, изглежда, не осъзна какво е направила и вложения в това риск. Галган трябваше да се съветва с него по бойните планове. Носителят на жезъла не можеше да бъде изключван от съвещанията, тъй като трябваше да е готов да поеме командването всеки момент. Галган трябваше да се вслушва в съветите му и да ги включва в решенията си.

В това тя залагаше на принца, с надеждата, че ще може отново да прояви изненадващата си гениалност в битка, която толкова бе впечатлила Фурик Карийд.

„Това е дръзко - каза с пръсти Селусия. - Но ако се провали?”

„Няма да се провалим - отвърна Фортюона. - Защото това е Последната битка.”

Шарката беше поставила Кнотаи пред нея, беше я бутнала в прегръдката му. Прероденият Дракон беше видял и изрекъл истината за нея - въпреки цялата илюзия за ред управлението й беше като тежък камък, балансиран на най-острия си ръб. Силата й беше изтъняла, тя властваше над земи, които не бяха привикнали към дисциплина. Трябваше да поеме големи рискове, за да внесе ред в хаоса.

Надяваше се Селусия също да вижда нещата така и да не я укори публично. Фортюона наистина трябваше да намери нов Глас или да назначи някоя друга за Истинореча. Това, че едно лице изпълняваше двете роли, вече предизвикваше критики в двора. Това…

Кнотаи изведнъж препусна обратно и спря пред нея, с ръка на шапката си.

- Тюон!

„Защо му е толкова трудно да разбира имена?” - попита с пръсти Селусия. Фортюона почти разчете въздишка в движенията й.

- Кнотаи? Можеш да се приближиш.

- Да бе - измърмори Кнотаи. - Нали вече съм тук. Тюон, трябва да тръгнем _веднага_. Съгледвачите току-що се върнаха. Армията на Егвийн е в беда.

Юлан спря точно зад Кнотаи, слезе от коня и се поклони до земята.

- Стани - каза Фортюона. - Вярно ли е?

- Армията на марат-дамане е понесла тежко поражение - каза Юлан. - Върналите се Небесни юмруци го описват подробно. Армиите на тази Амирлин са разпръснати безредно и бързо отстъпват.

Галган - беше спрял наблизо, за да изслуша вестоносец, който явно носеше подобни сведения - погледна към Тюон.

- Трябва да тръгнем в подкрепа на отстъплението на Егвийн - каза Кнотаи. - Не знам какво е Носител на жезъла, но ако се съди по реакцията на всички, мисля, че имам власт над армиите.

- Не - заяви Фортюона. - Ти си трети. Зад мен. Зад Галган.

- Тогава можеш да заповядаш да тръгнем веднага. Трябва да тръгнем! Егвийн я прегазват.

- Колко марат-дамане са там? - попита Фортюона.

- Наблюдаваме тази армия - каза Юлан. - Стотици. Цялата Бяла кула, която е останала. Изтощени са, защото са притиснати от нова сила, непозната за нас.

- Тюон… - предупреди Мат.

Велика промяна. Това значи беше смисълът на Драконовата поличба. Фортюона можеше да връхлети и всички онези дамане щяха да са нейни. Стотици и стотици. С такава сила можеше да смаже съпротивата на управлението й в Сеанчан.

Беше Последната битка. Светът зависеше от решенията й. Наистина ли беше по-добре да подкрепи тези марат-дамане тук, или трябваше да използва възможността да се върне в Сеанчан, да укрепи управлението си там и след това да съкруши тролоците и Сянката с мощта на империята?

- Ти даде думата си - каза тихо Кнотаи.

- Подписах договор - отвърна тя. - Мир, който може да бъде нарушен, особено от императрицата.

- Някои императрици сигурно могат да направят това - каза Кнотаи. - Но не ти. Нали? Светлина, Тюон. Ти му даде _думата_ си.

Ред от едната страна - нещо познато, нещо, което можеше да измери - хаос от другата. Хаос в облика на едноок мъж, който познаваше лицето на Артур Ястребовото крило.

Не беше ли казала току-що на Селусия, че е готова да заложи на него?

- Императрицата не може да бъде ограничена от думи на хартия - каза Фортюона. - Само че… в този случай причината да подпиша мира остава и тя е реална. Ще защитим този свят в най-мрачните му дни и ще унищожим Сянката в корена й. Генерал Галган, вие ще задвижите силите ни да защитят тези марат-дамане, тъй като помощта им ще ни е нужна в битката със Сянката.

Кнотаи се успокои.

- Добре. Юлан, Галган, хайде да планираме! И повикайте онази жена, Тилий. Май е единственият проклет генерал наоколо с глава на раменете. И…

Продължи да говори, след като подкара коня, и раздаваше заповеди, които всъщност трябваше да остави на Галган. Генералът я изгледа от гърба на коня си с неразгадаемо лице. Беше сметнал това за гибелна грешка, но тя… имаше поличбите на своя страна.

Страховитите облаци съпътстваха Лан вече от твърде дълго време. Беше му дошло до гуша да ги вижда всеки ден, проснали се до безкрай във всички посоки и тътнещи от далечните гръмове като ръмжащата паст на гладен звяр.

- Изглеждат по-ниски днес - каза Андийр от гърба на коня си до Мандарб. - Мълниите стигат до земята. Не го правят всеки ден.

Лан кимна. Андийр беше прав. Наистина изглеждаше зле. Това не променяше нищо. Агелмар беше избрал мястото за битката покрай ревящата река от западната им страна, която щеше да пази левия им фланг. Близките хълмове осигуряваха позиции за стрелците с лъкове и на върха на един от тези хълмове чакаха сега Лан и Андийр.

Тролоците се събираха за атака.

Агелмар беше разположил тежка конница в долините за атаки по фланговете, щом тролоците настъпеха, лека конница зад хълмовете да помогне на тежката да се оттегли, щом дойде моментът. Агелмар продължаваше да недоволства, че няма пики, макар че тъкмо липсата на пехота бе улеснила успешното им изтегляне.

„То пък голямата полза от него”, помисли мрачно Лан, докато оглеждаше безкрайното море тролоци. Мъжете му бяха избирали битките си внимателно, избили бяха десетки хиляди, като губеха многократно по-малко и оставяха Шиенар опожарен и негоден да изхрани настъпващите чудовища. Всичко това, изглежда, беше без значение.

Губеха този бой. Да, бяха забавили тролоците, но не достатъчно добре… и не за дълго. Скоро щяха да бъдат заклещени и унищожени, без никаква помощ от армията на Елейн, която бе притисната също толкова лошо.

Небето помръкна и Лан погледна нагоре. Облаците ставаха все по-злокобни. Земята бе загърната в дълбока сянка.

- Да изгори дано - изруга Андийр. - Тъмния да не е глътнал слънцето някак? Ще трябва да си носим фенери в боя, макар че все още е обед.

Лан притисна ръка на гърдите си. Под бронята, писмото на Нинив лежеше до сърцето му. „Светлина! Дано нейната битка е по-добра от моята.” По-рано този ден тя и Ранд бяха влезли в самата Яма на Ориста.

По бойното поле уморените преливащи откъснаха погледи от ужасяващо тъмното небе и запалиха светлини. Не можеше да се вижда много на тях, но трябваше да стигне. Но после тъмнината отстъпи и дневната светлина се върна, размътена от облаците, както обикновено.

- Съберете Висшата гвардия на Малкиер - каза Лан. Така се наричаха защитниците му. Беше старо малкиерско название за бойната охрана на краля. Лан не знаеше какво да мисли за това, че принц Кайсел, от Кандор, се смяташе за един от тях.

В жилите на повечето малкиери на Лан течеше малко малкиерска кръв - идването им при него беше по-скоро въпрос на чест, отколкото нещо друго. Принцът беше друга работа. Лан беше попитал него и приятелите му дали трябва да се закълнат на чужд крал, колкото и да е приятелски.

Единственият отговор, който получи, беше:

- Малкиер представлява Пограничните земи в тази война, Дай Шан.

Някъде наблизо блесна мълния. Грохотът на гърма го разтърси физически. Мандарб само трепна - бе започнал да свиква с такива трясъци. Висшата гвардия се събра и Андийр вдигна знамето на Лан, закрепено в гнездо на седлото, за да може да го носи и да размахва меча.

Командваше ги Агелмар. Лан и мъжете с него щяха да са в гъмжилото на битката. Щом тролоците нападнеха, тежката конница щеше да ги удари по фланговете, за да спре напора им. Лан и гвардията му щяха да нападнат фронтално.

Както Лан го предпочиташе. Агелмар беше достатъчно разумен, за да не се опитва да го разубеди. Бойците му щяха да държат центъра пред хълмовете и да принудят тролоците да се бият така, че стрелците с лъкове да могат да мятат залп след залп по задните им редици. Щурмовите отряди щяха да се задържат в резерв, за да пречат на врага да заобиколи десния им фланг. Реката беше от лявата им страна, естествено препятствие за тролоците. Добър план, стига изобщо някакъв план да можеше да се смята за добър при такова съкрушително надмощие на противника. Все пак, доколкото Лан можеше да прецени, Агелмар не правеше грешки. Оплакваше се от неспокойни сънища напоследък, но при войната, която водеха, Лан щеше да е притеснен ако _не сънуваше_ смърт и битка.

Тролоците се раздвижиха.

- Напред! - извика Лан и тръбите заехтяха, придружени от небесния гръм.

Недалече от стените на Кайриен Елейн подкара Лунна сянка пред бойните редици. Армията беше строена според плановете на Башийр, но тя се безпокоеше.

Бяха успели. Бърз марш нагоре по пътя покрай реката, за да се озоват в Кайриен пред тролокската армия. Елейн беше разположила силите си на северната страна на Кайриен, за да се противопостави на идващата от тази посока тролокска армия. Също така беше оставила част от драконите и отряд стрелци с дълги лъкове надолу по течението на реката, за да осуетят прехвърлянето й там от тролоците. Щяха бързо да се изтеглят на север, когато се окажеше невъзможно да възпират повече врага.

Удар по армията напред. След това - атака срещу другата отзад. Беше единственият им шанс. Родственичките бяха изтощени. Елейн беше искала от тях много портали, за да придвижват войските през тях. Умората им означаваше, че няма да разполага с никакви преливащи за тази битка. Жените щяха да са много натоварени с правенето на малки портали, за да пренасят ранените в Майен за Цяра.

Армията й беше малко по-голяма от тази на Тварите на Сянката, но бойците й бяха изтощени, някои в редиците дори клюмаха. Дори тези, които стояха твърдо, бяха с червени кръгове около очите. Все пак имаха драконите на Алудра. Това трябваше да е достатъчно.

Не беше спала предната нощ. Беше я прекарала в търсене на вдъхновяващи думи, в търсене на нещо, което да може да каже този ден, нещо, което да е важно. Какво казва човек, когато всичко отива към край?

Спря Лунна сянка пред строя на андорските войници. Думите й щяха да се пренесат със сплитове до цялата армия. С изненада видя как някои от айилците се приближиха, за да слушат. Изобщо не би си помислила, че ще ги интересуват думите на влагоземска кралица.

Когато отвори уста, за да заговори, слънцето угасна.

Елейн замръзна и погледна стъписано нагоре. Облаците се бяха раздвоили - често го правеха, когато тя бе наблизо, една от проявите на връзката й с Ранд, - тъй че беше очаквала открито небе и светлина за тази битка.

Слънцето все още грееше, но затулено. Нещо плътно и тъмно се изтъркаля пред него.

Всички бойци погледнаха нагоре и вдигнаха ръце, докато мракът ги поглъщаше. Светлина! Трудно беше да се овладее и да не потръпне.

Разнесоха се викове. Ридания, вопли, отчаяни крясъци. Елейн събра цялото си самообладание и смуши кобилата напред.

- Това е мястото - обяви тя и усили гласа си с Единствената сила, за да се разнесе над полето, - където ви обещах, че ще спечелим. Това е мястото, където ви казвам, че времето ще продължи, че земята ще се изцери. Това е денят, в който ви обещавам, че светлината ще се върне, че надеждата ще оцелее, че ние ще продължим да живеем.

Замълча. Зад армията, по стените на Кайриен, се бяха струпали хора: деца, жени и старци, въоръжени с кухненски ножове и котли с вряла вода, която да излеят долу, ако тролоците успеят да унищожат армията и да щурмуват града.

Безопасността, предлагана от градските стени, беше измамна. Стените не означаваха почти нищо, след като врагът имаше Властелини на ужаса. Елейн трябваше да съкруши тролокската армия бързо, за да не й позволи да се съедини с по-голямата сила на юг.

- От мен се очаква да ви вдъхна увереност - извика Елейн на бойците. - Но не мога! _Няма_ да ви кажа, че земята ще оцелее, че Светлината ще надделее. Направя ли това, ще ни лиша от отговорността.

- Това е наш дълг! - продължи тя. - Нашата кръв ще бъде пролята днес. Дошли сме тук, за да се борим. Не го ли направим, земята ще умре! Светлината ще падне пред Сянката. Този ден не е за празни обещания. Нашата кръв! Кръвта ни е огънят в нас. Днес кръвта ни трябва да ни тласка да надвием Сянката.

Мъжете бяха извърнали погледи от мрака горе и гледаха нея. Елейн изпреде светлина високо в небето и извика:

- Нашата кръв е нашата страст! Твърде много от това, което чувам от армиите си, е за съпротива. Не можем просто да се съпротивляваме! Трябва да им покажем нашия гняв, нашата ярост от това, което направиха. Не трябва да се съпротивляваме. Днес трябва да _унищожаваме_.

- Нашата кръв е земята ни. Това място е наше и ще остане наше! За нашите бащи и майки, за нашите деца. Нашата кръв е огънят ни. Дойдохме, за да я дадем. По целия свят други армии са изтласкани. Ние няма да отстъпим. Задачата ни е да пролеем кръвта си, но да умрем _в настъпление_. Няма да останем на място, не! - Пое си дъх. - Ако искаме да имаме Светлината отново, трябва да я _направим_ наша! Трябва да си я върнем и да отхвърлим Сянката! Той иска да ви отчае, да спечели тази битка още преди да е започнала. Няма да му позволим! Ще унищожим тази армия пред нас, после и другата зад нас. А след това ще занесем нашата кръв - нашия живот, нашия огън, нашата страст - на другите, които се борят. И оттам тя ще се разпръсне до победа и до Светлината!

Не знаеше каква реакция трябваше да очаква от бойно слово. Беше чела всички велики насърчителни слова, особено произнесени от кралици на Андор. Като по-млада си беше представяла ръкопляскания и викове - отклика, с който тълпата изпращаше веселчун в някоя шумна кръчма.

Вместо това мъжете вдигнаха оръжията си към нея. Извадени мечове, вдигнати пики, след което затупаха с крака по земята. Откъм айилците отекнаха няколко вика, но андорците я гледаха със строги очи. Беше им вдъхнала не бойна възбуда, а решимост. Това сякаш бе най-искреното чувство. Пренебрегнаха мрака в небето и извърнаха очи към целта.

Биргит спря до коня й.

- Това беше доста добро, Елейн. Кога го промени?

Елейн се изчерви, щом си помисли за грижливо подготвената реч, която бе запаметявала предната нощ - бе я повторила няколко пъти на Биргит. Беше красиво слово, с алюзии към крилати фрази на кралици през вековете.

Беше забравила всяка дума от него, когато бе дошъл мракът. Вместо него беше изрекла това.

- Хайде - каза Елейн. - Трябва да отида на позицията си.

- На позицията си? - попита Биргит. - Искаш да кажеш, че трябва да се върнеш в командната си палатка.

- Няма да отида там. - Елейн обърна Лунна сянка.

- Кръв и кървава пепел! Аз…

- Биргит - сопна се Елейн. - Аз командвам, а ти си мой войник. _Ще се_ подчиниш.

Биргит се присви като ударена с шамар през лицето.

- Командната палатка е за Башийр - каза Елейн. - Аз съм една от малкото преливащи, които има тази армия, и дори да бъда изкормена и посечена, няма да седя извън тази битка. Струвам колкото хиляда войници на това бойно поле.

- Бебетата…

- Дори Мин да не беше имала онова видение, все пак щях да настоя да се бия. Мислиш ли, че бебетата на тези войници не са изложени на риск? Много от тях са по стените на града! Ако се провалим тук, ще бъдем _избити_. Не, _няма_ да стоя извън опасността и не, _няма_ да седя отзад и да изчаквам. Ако си мислиш, че дългът ти като моя Стражница е да ме спреш, ще прекъсна тази проклета връзка тук и веднага и ще те пратя на някоя друга! Няма да прекарам Последната битка седнала на меко кресло и да пия козе мляко!

Биргит замълча и Елейн усети стъписването й през връзката.

- Светлина - каза най-сетне жената, - няма да те спра. Но ще се съгласиш ли поне да останеш по-назад от първоначалните залпове стрели? Можеш да допринесеш повече, ако помагаш на бойните линии там, където са отслабнали.

Елейн остави Биргит и стражите й да я поведат назад към склона близо до драконите на Алудра. Талманес, Алудра и екипите й чакаха там с повече безпокойство и нетърпение от обикновените бойци. Те също бяха уморени, макар да не бяха използвани много по време на горските сражения и отстъплението. Днес беше шансът им да блеснат.

Бойният план на Башийр беше един от най-сложните, които Елейн бе виждала. Ядрото на армията бе разположено на миля северно от града, отвъд развалините на Предградието извън градските стени. Фронтовите линии минаваха на изток от Алгуеня по склон, който се спускаше през пътя, подхождащ към Портите Джангай в низините, чак до развалините от къщата на Гилдията на илюминаторите.

Редиците на пехотата - предимно андорци и кайриенци, но също така и бойци от Геалдан и Бели плащове - се извиваха като лунен сърп пред силите на Елейн. Шест батареи дракони бяха подредени на хълма зад пехотата.

Тролоците нямаше да стигнат до града, без да надвият тази армия. Естеан държеше конницата на Бандата на единия фланг, а майенската Крилата гвардия покриваше другия. Останалата конница беше задържана в резерв.

Елейн зачака търпеливо, загледана в приготовленията на тролокската орда. Най-голямото й притеснение беше, че просто ще седят там и ще чакат съюзниците им да подходят от юг и тогава да атакуват армията й едновременно. За щастие това бе малко вероятно - явно им беше заповядано да завземат града и се канеха да го направят.

Разузнавателните доклади на Башийр показваха, че втората армия е на малко над един ден марш и че може да пристигне късно заранта, ако напредва бързо. Дотогава тя трябваше да съкруши тази северна сила.

„Хайде - помисли Елейн. - Тръгнете.”

Най-сетне тролоците се понесоха напред. Башийр и Елейн разчитаха да приложат обичайната тактика: съкрушително числено превъзходство и чиста сила. И да, тролоците наистина връхлетяха напред в огромна маса. Целта им бе да смажат защитниците, да разбият линиите им.

Бойците й стояха твърдо. Знаеха какво предстои. Драконите зареваха, всяка батарея - като безчет чукове, удрящи едновременно. Елейн беше на цели сто разтега от тях и въпреки това едва овладя подтика да запуши ушите си. Облаци бял дим изпълниха небето над драконите.

Първите няколко изстрела паднаха на късо разстояние, но Алудра и хората й ги използваха, за да коригират обхвата. След това яйцата западаха между тролоците, разкъсваха редиците им и ги мятаха във въздуха. Хиляди тела западаха по оплисканата с пурпур земя. За първи път Елейн се уплаши от мощта на тези оръжия.

„Светлина, Биргит е права”, помисли тя, щом си представи какво ще е да се атакува укрепена позиция, снаряжена с дракони. Обикновено във война човек можеше да разчита поне на едно: че бойното му умение ще се противопостави на това на врага му. Меч срещу меч. Тролоците бяха достатъчно опасни. Какво ли щеше да е, ако хората трябваше да се изправят пред такава мощ?

„Ще се погрижим това да не се случи”, каза си тя. Ранд беше прав да им наложи този мир.

Драконирите бяха добре обучени и бързината на презареждане бе впечатляваща. Всяка батарея изстреля по три залпа, преди тролоците да ударят предните линии. Елейн не беше наблюдавала размяната на залпове стрели - беше твърде съсредоточена върху драконите, - но видя, че някои от редиците й са ударени от стрели с черни пера и че падат окървавени мъже.

Тролоците налетяха върху първите й редици стрелци с арбалети и пиконосци, които вече се отдръпваха, за да отворят път на алебардите. Никой не използваше мечове и боздугани срещу тролоци, поне докато това можеше да се избегне.

- Хайде - каза Елейн и подкара Лунна сянка напред.

Биргит я последва. Елейн долови неохотното й примирение. Подкараха надолу по склона през резервните части и влязоха в бой.

Родел Итуралд почти бе забравил какво е да има достатъчно ресурси под свое командване.

Доста време бе минало, откакто беше командвал легиони бойци и пълни знамена стрелци с лъкове. Този път поне мъжете му не бяха прегладнели, а лечители, стрелари и ковачи стояха в готовност да възстановят бойци и снаряжение нощем. Какво чудо беше да може да помоли за нещо - колкото и необичайно да е - и да му бъде намерено и донесено, често само за час!

Все пак щеше да загуби. Воюваше срещу неизброима чет врагове, десетки Властелини на ужаса и дори няколко Отстъпници. Беше довел силата си в тази запушена долина и бе завзел най-скъпоценната част от земите на Тъмния - самото му подножие, черната планина. А вече и самото слънце си беше отишло, макар Айез Седай да твърдяха, че това ще отмине.

Итуралд пухна облаче дим от лулата си, докато караше коня си по билото над долината на север. Да, щеше да загуби. Но при тези ресурси щеше да го направи със _стил_.

Продължи по билото и стигна до точка над прохода към Такан’дар. Долината, дълбоко в сърцевината на Изпепелените земи, минаваше от изток на запад, с Шайол Гул на западната страна и прохода на източната. До тази наблюдателна позиция можеше да се стигне само след часове упорито изкачване… или с една бърза стъпка през портал. Удобно беше. Идеално за оглед на защитните му линии.

Проходът към Шайол Гул беше голям всечен в скалата каньон, напълно недостъпен от източната страна, освен през портал. С портал можеше да стигне на върха и да погледне долу в каньона, широк може би достатъчно, за да преминат през него петдесет мъже рамо до рамо. Съвършено гърло на бутилка. И можеше тук горе да постави стрелци, които да стрелят по идващите през прохода.

Слънцето най-после проби през чернилката горе, като капка стопена стомана. Айез Седай се бяха оказали прави. Все пак кипналите тъмни облаци се завихриха отново, сякаш за да погълнат цялото небе.

Тъй като Шайол Гул бе разположена в Изпепелените земи, въздухът беше толкова студен, че Итуралд носеше вълнено зимно наметало и дъхът му излизаше на бяла пара. Над долината висеше мъгла, по-тънка, отколкото докато ковачниците работеха.

Той пое обратно към дошлите с него хора. Ветроловки и други висши особи от Морския народ стояха загърнати в дълги палта, които бяха спазарили - скъпернически, разбира се, - преди да дойдат на север. Отдолу се показваше цветно облекло. То, както и многото украшения по лицата им, изглеждаха в странен контраст с убито кафявите палта.

Итуралд беше доманец. Много сделки беше имал с Морския народ. Ако се окажеха толкова неотстъпчиви в битка, колкото бяха в преговорите, щеше наистина да е доволен, че са с него. Бяха настояли да дойдат тук, за да могат да огледат долината и прохода към нея.

Жената най-отпред беше самата Надзорница на корабите, Зайда дин Парийд Черно крило. Ниска жена с тъмна кожа и сиви кичури в късо подрязаната черна коса.

- Ветроловките ти изпращат вест, Родел Итуралд - каза тя. - Атаката е започнала.

- Атаката ли?

- Носачът на вихри - каза Зайда и погледна към небето, където тъмните облаци кипяха и тътнеха. - Бащата на бурите. Иска да те унищожи със силата на гнева си.

- Вашите хора могат да се справят, нали?

- Ветроловките вече му се противопоставят със силата на Купата на Ветровете - каза Зайда. - Ако не беше така, вече щеше да ни е унищожил с бури.

Продължаваше да наблюдава небето, както и много от спътниците й. Едва стотина от Морския народ бяха с него, без да се броят Ветроловките. Повечето останали действаха със снабдителните екипи, като доставяха стрели, храна и снаряжение за четирите фронта. Като че ли особено ги интересуваха парните фургони, макар че Итуралд не можеше да проумее защо. Машините не можеха да се сравнят с добър конски впряг.

- Противопоставят се на самия Тъмен, буря срещу буря - каза Зайда. - Ще пеем за този ден. - Погледна отново Итуралд и каза строго, сякаш го укоряваше: - Трябва да защитим Корамуур.

- Ще изпълня своята част - отвърна той и продължи по пътя си. - Вие просто изпълнете своята.

- Тази сделка е подпечатана отдавна, Родел Итуралд - извика тя след него.

Родел кимна и продължи по билото. Мъжете на наблюдателните постове му отдаваха чест, докато ги подминаваше. Е, тези, които не бяха айилци, разбира се. Много айилци имаше тук, откъдето можеха да използват лъковете си. Ядрото на своите тайренци беше разположил долу, където пиките и алебардите щяха да са най-полезни. Те щяха да държат подстъпа към Шайол Гул.

Отекна далечен айилски рог, сигнал от съгледвачите. Тролоците бяха навлезли в прохода. Време беше.

Итуралд препусна в галоп към долината, другите командири и крал Алсалам го последваха. Когато стигнаха първите наблюдателни постове, откъдето можеше да вижда на няколко мили в прохода, той извади далекогледа си.

Там се движеха сенки. След няколко секунди успя да различи тролокските орди, тласкани яростно напред. За миг се върна в Марадон, загледан как хората му - добри мъже - падаха един след друг. Надвити при хълмовите укрепления, изтласкани по улиците на града.

Един отчаян акт след друг. Да избиеш колкото може повече. Крещиш и пердашиш със сопата вълците, докато те разкъсват, и се надяваш да отнесеш поне един със себе си в сетния мрак.

Ръката му потръпна. С усилие се върна в настоящето и сегашната отбрана. Имаше чувството, че е водил губещи битки през целия си живот. Това налагаше своя отпечатък. Нощем често чуваше прииждащи тролоци - ръмжене, душене във въздуха, чаткане на копита по уличните камъни. Спомени от Марадон.

- Стегни се, приятелю - каза крал Алсалам, щом спря коня си до него. Гласът на краля звучеше успокоително. Винаги беше успявал да успокои другите. Итуралд беше сигурен, че търговците на Арад Доман са го избрали точно заради това. Напреженията се усилваха при търговия и война - а доманците в голяма степен възприемаха и двете като едно и също животно. Но Алсалам… той можеше да успокои изпаднал в бяс търговец, току-що загубил целия си флот в морето.

Итуралд кимна. Отбраната на тази долина. Трябваше да мисли само за отбраната на тази долина. Щеше да държи, да не позволи тролоците да изригнат от прохода в Такан’дар. Да го изгори дано, щеше да я държи _месеци_, ако това се окажеше нужно на Преродения Дракон. Всеки друг бой - всяка битка, която някой човек беше водил и водеше - щеше да е безсмислена, ако Итуралд изгубеше тук. Време беше да изиграе всяка хитрост, която знаеше, всяка отчаяна стратегия. Тук един миг забавяне можеше да спечели на Ранд ал-Тор времето, което му трябваше.

- Напомни на хората долу да стоят твърдо на позициите - каза Итуралд, докато оглеждаше долината с далекогледа. - Пригответе дънерите.

Адютантите предадоха заповедта и тя се пренесе през портал до отрядите. Ужасяващата сила на тролоците продължаваше да напира напред. Чудовищата стискаха огромни мечове, алебарди и куки, с които да смъкват конници. Прииждаха шумно, огрени от трещящите от облаците мълнии.

„Първо дънерите”, помисли Итуралд.

Щом тролоците стигнаха до средата на прохода, айилците от двете страни развързаха купищата намазани с масло дървесни стволове - вече имаше толкова много изсъхнали дървета в горите, че Итуралд не беше имал проблем да ги пренесе през порталите - и ги подпалиха.

Стотици горящи дънери се затъркаляха по склоновете от двете страни на прохода и се стовариха върху гъстата тролокска гмеж. Плътта пламваше от прогизналите с масло дървета. Зверовете ревяха, виеха или грухтяха според устата, муцуната или зурлата, която имаха. Итуралд вдигна далекогледа си и се загледа в тях с огромно задоволство.

Това чувство беше ново. В миналото никога не беше изпитвал задоволство от това да вижда как враговете му умират. О, беше доволен, когато планът му подействаше. Всъщност смисълът на боя бе точно в това: да видиш противника мъртъв, а твоите хора живи - но не беше имало _радост_ в това. Колкото по-дълго се бие човек, толкова повече вижда, че врагът е същество като него. Знамената се променят, но войниците са едни и същи. Искат да победят, но обикновено се интересуват повече от добрата храна, новото одеяло и здрави ботуши.

Сега беше различно. Итуралд искаше да види онези зверове долу мъртви. _Жадуваше_ за това. Ако не бяха те, изобщо нямаше да е принуден да понесе кошмара при Марадон. Ако не бяха те, ръката му нямаше да потръпва, щом отекнеха бойните рогове. Бяха го съсипали.

Е, сега той щеше да ги съсипе.

Тролоците напираха през горящите дървета много трудно. Много от тях бяха опърлени и мърдраалите трябваше да ги бият с камшици, за да продължават да се движат. А и много като че ли искаха да ядат от плътта на падналите. Гладът им се изостряше от силната воня на опечени тела - за тях тя беше като уханието на топъл хляб.

Сенчестите успяха да ги изтласкат още напред, но тролоците скоро стигнаха до следващото звено от отбраната на Итуралд. Доста се беше потрудил, докато измисли какво да направи тук. Не можеше да набие шипове или да прокопае ровове в тази здрава скала, не и без да докара преливащите до пълно изтощение. Можеше да е струпал грамади от камък и пръст, но прехвърлянето на толкова много пръст и камък щеше да означава отклоняване на работници от строежите на истински укрепления в долината. А отдавна беше научил, че при отбранителна война искаш укрепленията ти да стават все по-добри. Така устояваш по-дълго и пречиш на врага да набере инерция.

Накрая решението се беше оказало просто. Трънаци.

Беше си спомнил огромните гъсталаци, сухи и мъртви в Арад Доман. Баща му беше земеделец и вечно се оплакваше от трънливите храсталаци. Е, ако имаше нещо, от липсата на което човечеството не можеше да се оплаче, това бяха сухите трънаци. Другото беше човешката ръка. Хиляди се бяха стекли на призива на Дракона, а много от Заклетите в Дракона бяха с нищожен боен опит.

Все пак ги беше разпределил за бой, когато им дойдеше времето. Засега обаче ги беше пратил да насекат огромни количества тръни. Бяха ги наслагали през прохода, струпани на грамади с двайсет стъпки дебелина и десет стъпки височина. Трънливите снопове се бяха оказали сравнително лесни за поставяне - много по-леки от камъни или пръст, - но както бяха струпани, тролоците не можеха просто да ги избутат. Първите редове налетяха на тях и се опитаха, но за награда се набодоха на дълги по цяла педя тръни. Съществата отзад напираха и принуждаваха предните редици да се обърнат с гняв и да се вдигнат срещу чудовищата отзад.

Това накара ядрото на тролокските сили да спре.

Итуралд даде сигнал и ашаманът с него - Олстен, един от тези, които му бяха служили при Марадон, - изстреля в небето яркочервена светлина. По склоновете над прохода се показаха още айилци и затъркаляха канари и още горящи дървета върху заклещените чудовища. Последваха ги стрели и камъни - всичко, което можеха да изстрелят, хвърлят или пуснат върху съществата долу.

Повечето атаки от хората на Итуралд станаха по-навътре в прохода, в средата на тролокската орда. Това принуди половината да се отдръпнат боязливо назад, докато другите натиснаха напред, за да се измъкнат, като тласкаха приятелите си от предните редици в тръните.

Някои тролоци носеха щитове и се опитаха да се защитят от убийствената градушка. Където се съберяха, за да оформят стена от щитове над себе си, преливащите удряха и ги разкъсваха.

Итуралд не можеше да задели много преливащи за тази работа - повечето бяха назад в долината, правеха портали за обоза и следяха за вражески преливащи. Вече бяха имали втори сблъсък с Властелини на ужаса. За онези операции отговаряха Авиенда и Кацуан.

Някои от тролоците мятаха стрели по защитниците горе, но жертвите нараснаха, щом Тварите на Сянката в челото започнаха със сеч да си пробиват път през грамадите тръни и да ги тъпчат.

Кръв потече на река назад към източния край на прохода и теренът под краката на тролоците стана хлъзгав. Първите пет-шест реда натиснаха и разкъсаха стената от тръни с телата на избитите там зверове.

Все пак им отне почти час, докато пробият, като оставиха хиляди мъртви. А когато се понесоха напред, се натъкнаха на _второто_ заграждение, по-дебело и по-високо от първото. Итуралд беше поставил седем такива в прохода. Второто беше най-голямото и имаше желания ефект. Щом го видяха, първите редици тролоци спряха. А след това се обърнаха и натиснаха назад.

Последва пълно объркване. Тролоците отзад викаха, крещяха и напираха напред. Тези в челото ревяха, виеха и се мъчеха да си изсекат изход през тръните. Някои стояха стъписани. През цялото това време отгоре продължаваха да падат стрели, камъни и горящи дървета.

- Красиво - прошепна Алсалам.

Итуралд забеляза, че ръката му е престанала да трепери. Смъкна далекогледа и каза:

- Да вървим.

- Битката не е свършила! - възрази кралят.

- Свърши - каза Итуралд. - Засега.

Сякаш в потвърждение на думите му цялата тролокска армия зад него се разкъса - чу го, че става - и побягна на изток през прохода, извън долината.

„Един ден удържан”, помисли Итуралд. Щяха да се върнат на заранта и щяха да са готови. Повече щитове, по-добри оръжия за сеч на тръните.

Все пак щяха да пуснат кръв. Много кръв.

Щеше да се погрижи за това.