Спомен за светлина

Глава 20 В Такан’дар

По-късно в деня след срещата си с Ранд Егвийн изпъна пред себе си ша-ангреала на Вора и запреде Огън. Нишките се събраха, тънки блестящи ивици се съчетаха и оформиха сложен сплит във въздуха пред нея и тя усети засиялата им топлина.

Завърши сплита и огненото кълбо се издигна във въздуха с пращене и грохот. Падна върху един далечен хълм като метеор. Взривът разхвърля във въздуха десетки тролоци.

Романда отвори портал до Егвийн. Беше една от Жълтите, настояли да останат на бойното поле, за да осигурят спешен Цяр. С малкия й екип се бяха оказали безценни.

Днес обаче нямаше да има възможност за Цяр. Тролоците се бяха изтеглили в хълмовете, както беше предвидил Брин. След ден и половина отдих много Айез Седай се бяха възстановили. Не до пълната си мощ - не и след повече от седмица тежки боеве, но достатъчно.

Гавин скочи през портала в мига, в който се отвори, с вдигнат меч. Егвийн го последва, с Романда, Лелейн, Леане, Ремаса и няколко Стражници и войници. Озоваха се на билото на хълма, който Егвийн току-що беше разчистила. Обгорената пръст все още беше топла и почерняла. Миришеше на изгоряла плът.

Хълмът беше в самия център на тролокската армия. Твари на Сянката се разпръсваха наоколо и търсеха убежище. Романда задържа портала, а Силвиана запреде Въздух, за да сътвори купол от вятър срещу стрелите им. Останалите започнаха да мятат сплитове във всички посоки.

Тролоците реагираха бавно. Бяха чакали в хълмовете, готови да се изсипят в долините, щом армията на Егвийн нахлуе. При нормални обстоятелства това щеше да се окаже гибелно. Тролоците можеха да изсипят дъжд от стрели и копия върху бойците на Егвийн, а конницата им щеше да е в неизгодна позиция при опитите си да изкачи хълмовете. Височината пък щеше да даде на тролоците и Чезнещите по-добра перспектива да забелязват слабите места във войските й и да атакуват тях.

Егвийн и командирите й не бяха склонни да отстъпят това предимство на врага. Зверовете се разпръснаха, щом битката се обърна срещу тях, и Айез Седай завземаха билата. Някои от чудовищата се опитваха да атакуват нагоре и да си ги върнат, но други бягаха в паника да спасят живота си. А след това конницата нахлу с тътен през долините. Ефикасната доскоро позиция на тролоците се превърна в мъртво поле. След като стрелците им бяха премахнати от Айез Седай, тежката конница можеше да избива безпрепятствено.

Това отвори път за пехотата, която настъпи в строй, за да изтласка тролоците назад по склоновете, където Айез Седай можеха да ги избиват на групи. За жалост тролоците вече не се плашеха толкова от Единствената сила. Или пък мърдраалите бяха станали по-настойчиви в подтикването им.

Скоро още организирани групи тролоци атакуваха хълмовете, а други успяха да оформят съпротива срещу настъплението на пехотата. „Брин е прав - помисли Егвийн, докато помиташе част тролоци, успели да изпълзят почти до нея. - Сенчестите отново са свързали тролоците.” Тварите на Сянката се бяха разколебали да прилагат тази тактика напоследък, тъй като убиването на Сенчестия унищожаваше всички свързани към него тролоци. Но както тя подозираше, това бе единственият начин да накарат тролоците да се катерят към почти сигурната смърт на тези хълмове.

Ако можеше да открие мърдраала, свързан с тази част, щеше да спре тролоците с един добре насочен сплит на Огън. За жалост Сенчестите бяха находчиви и бяха започнали да се крият между тролоците.

- Затягат обръча - каза Лелейн задъхана.

- Отстъпваме - отвърна Егвийн.

Промушиха се през портала на Романда, последвани от Стражниците. Романда скочи през него последна тъкмо когато тролоците завзеха хълма. Един от зверовете, подобно на мечка чудовище с рунтава козина, залитна през портала след нея.

И падна мъртъв мигновено. От трупа му се издигна пушек. Приятелите му зареваха и заръмжаха от другата страна. Егвийн погледна другите жени, после сви рамене и изригна пламък право през портала. Няколко тролока паднаха и се загърчиха, а останалите хвърлиха оръжията и се разбягаха с вой.

- Ефикасно е - подхвърли Леане, скръстила ръце, и повдигна безукорна вежда към портала. Беше в разгара на Последната битка, а тя _все пак_ намираше време всяка сутрин да се погрижи за лицето си.

Порталът ги беше върнал в лагера, който в момента беше почти празен. След като резервите бяха строени и готови да заминат, единствените останали в лагера войници бяха отряд от петстотин души за охрана на командната палатка на Брин.

Егвийн все още носеше кесийката с фалшивите печати. Думите на Ранд я бяха потресли. Как щяха да си ги върнат? Ако слугите на Сянката ги счупеха в неподходящия момент, щеше да е катастрофа.

Бяха ли ги счупили вече? Щеше ли светът да разбере? Изпитваше непреодолим страх. Но войната продължаваше и тя нямаше никакъв друг изход, освен да се сражава. Щяха да намерят начин да спасят печатите, стига да можеха. Ранд се бе заклел да опита. Не беше сигурна какво може да направи.

- Много упорито се бият - каза Гавин.

Егвийн го погледна и усети копнежа му. Чувстваше се безполезен в тези битки, след като ги нямаше Младоците, които да води.

- Подкарват ги мърдраали - каза тя. - Свързани, за да имат възможно най-голяма власт над тях.

- Да, но _защо_ се съпротивляват толкова силно? Не ги интересува тази земя. Ясно е, че губят хълмовете, и все пак се сражават яростно. Тролоците са примитивни - бият се и печелят или се разпръсват и отстъпват. Обикновено не бранят земя. Тук се опитват да я задържат. Сякаш… сякаш Чезнещите смятат, че дори след такъв разгром са в добра позиция.

- Знае ли човек изобщо защо Чезнещите правят нещо? - подхвърли Лелейн, все така скръстила ръце и загледана през все още отворения портал.

Егвийн се обърна и също погледна през него. Билото на хълма сега беше празно, странно изолирано насред бойното поле. Войниците й бяха ударили по тролоците в малката долина между хълмовете и битката там беше жестока. Чуваше пъшкания, ревове и дрънчене на метал. Окървавени пики се вдигнаха нагоре, когато група мъже бе принудена да отстъпи назад и войници с алебарди настъпиха, за да забавят тролокската атака.

Тварите на Сянката долу понасяха ужасни жертви. _Наистина_ беше странно. Брин беше очаквал да отстъпят.

- Нещо не е наред - каза Егвийн. Тревогата за печатите я остави засега. Армията й беше в опасност. - Съберете Айез Седай и армията да се изтегли.

Другите жени я изгледаха все едно е полудяла. Гавин затича към командната палатка да предаде заповедта й, без да задава въпроси.

- Майко. - Романда остави портала да угасне. - Какво…

Нещо разцепи въздуха от другата страна на лагера, срещу бойното поле. Линия от светлина, по-дълга от всеки портал, който Егвийн бе виждала. Беше широка почти колкото _самия лагер_.

Резката от светлина се завъртя около себе си и откри гледка, която _не беше_ от Южен Кандор. Беше място, обрасло с папрат и повехнали дървета… кафяви като всичко останало, чужди и непознати.

На този чужд пейзаж стоеше огромна армия. Хиляди знамена се вееха над нея, украсени с непознати за Егвийн символи. Войниците носеха дълги до коленете дрехи, наподобяващи подплатена броня, подсилена с плетена ризница на големи квадратни фигури. Други носеха ризници, съшити сякаш от свързани монети.

Повечето носеха брадви, но с много странна форма - с дълги тънки дръжки, които се издуваха като топки в края, а самите брадви бяха тесни и тънки, почти като остриета. Дръжките на всички оръжия - от брадвите до мечовете - бяха плавни и гъвкави, като живи. Бяха с нееднаква дебелина и бяха направени от някакво тъмночервено дърво, нашарено с цветни точки.

Егвийн попи с очи всичко това за няколко мига, докато умът й се мъчеше да определи произхода на тази странна военна сила. Не можеше да намери нищо, с което да я свърже, докато не усети преливането. Сиянието на сайдар обкръжи _стотици_ жени, всички на коне и облечени в странни рокли, ушити от корава червена коприна. Роклите не бяха вързани на кръста, но бяха стегнати сравнително плътно около раменете и се разширяваха надолу. Дълги пискюли в многобройни цветове висяха на връзки на предницата, точно под шията. Лицата на всички жени бяха татуирани.

- Освободете Силата - каза Егвийн и пусна сайдар. - Да не ви усетят!

Скочи настрани и Лелейн я последва, сиянието около нея угасна мигновено.

Романда не я послуша. Изруга и запреде портал, за да избяга през него.

Десет различни сплита на огън изведнъж изтрещяха около нея. Не й остана време дори да изкрещи. Егвийн и другите се пръснаха из лагера, докато сплитовете на Единствената сила унищожаваха палатки, поглъщаха колите на обоза и подпалваха всичко наоколо.

Егвийн стигна до командната палатка точно когато Гавин се измъкна навън. Тя го сграбчи и го дръпна на земята. Огненото кълбо профуча над главите им и изригна в близката палатка.

- Светлина! - извика Гавин. - Какво е това?

- Шара. - Останала без дъх, Лелейн се присви до тях.

- Сигурна ли си? - прошепна Егвийн.

- Да. Описанията от кайриенците преди Айилската война са многобройни, макар и да не съобщават много. Не са им разрешили да видят много, но това, което са видели, доста прилича на тази армия.

- Армия? - Гавин се изпъна и надникна между палатките към войските, нахлуващи през невероятно широкия портал. - Кръв и кървава пепел! Те са хиляди!

- Твърде много, за да се бием - съгласи се Егвийн. Умът й работеше трескаво. - Не и както сме заклещени между тях и тролоците. Трябва да се изтеглим.

- Тъкмо предадох заповедта на Брин да изтегли войските - каза Гавин. - Но… Егвийн. Къде ще отидем? Тролоците отпред, тази армия отзад! Светлина. Ще ни премажат!

Брин щеше да реагира бързо. Беше изпратил вестоносец през портал до фронтовите капитани. „О, не…”

Егвийн сграбчи Гавин и го дръпна настрани от командната палатка, щом усети преливането вътре. Лелейн извика и се хвърли на земята в другата посока.

Жените на Шара реагираха на преливането мигновено. Земята под палатката изригна и я унищожи с взрив от смазваща сила. Плат, камъни и буци пръст се разлетяха във въздуха.

Гавин издърпа Егвийн зад една обърната кола. Присвиха се там, макар че по дървото пробягваха пламъци и земята пред тях гореше. Топлината беше мъчителна, но поносима.

Егвийн затърси с поглед Лелейн. Или… Светлина! Сюан и Брин бяха в онази палатка, с Юкири и още много от командния щаб.

Огънят се сипеше над лагера и раздираше земята. Шараите поразяваха при всяко движение.

- Приготви се да бягаме - каза Гавин. - Щом огънят спре или поне намалее.

Пламъците започнаха да гаснат, но точно тогава конници в бронята на Шара нахлуха с рев в лагера. Насочваха лъкове към всеки, когото видеха, и свалиха десетки. А после пехотата настъпи в лагера в стегнати редици.

Егвийн не виждаше никаква възможност да се измъкнат. Гавин я издърпа още назад, забърса саждите от лицето си и й даде знак да не мърда, а след това загърна и двамата с наметалото си на Стражник. В този пушек може би нямаше да ги видят.

Сърцето й се разтуптя бясно. Гавин притисна нещо до лицето й - мокра кърпа. Друга постави на лицето си и задиша през нея. Егвийн едва можеше да диша. Войниците бяха толкова _близо_.

Един от тях се обърна към колата и присви очи, но като че ли не видя нищо. Свойството на наметалото да променя цветовете си ги правеше почти невидими, стига да внимаваха да не се движат.

„Защо и аз нямам такова наметало? - помисли тя ядосано. - Защо трябва да са само за Стражници?”

Копнееше да прегърне Извора, да направи нещо. Да хвърли огън и мълнии срещу тези нашественици. Все още имаше ша-ангреала на Вора. Можеше да…

Потисна тази мисъл. Бързата реакция на преливащите издаваше, че следят за Айез Седай. Ако за миг посегнеше към Силата, щяха да я убият преди да успее да избяга. Сгуши се до Гавин под наметалото с надеждата, че никой от преливащите шараи няма да мине толкова близо, че да усети дарбата й. Можеше да я прикрие със сплит, но първо трябваше да прелее, за да го използва. Не смееше да опита.

Криха се така повече от час. Ако облачната покривка не беше толкова плътна и не загръщаше земята в пълен сумрак, със сигурност щяха да ги забележат, с наметалото или без него. В един момент, когато няколко от войниците на Шара изляха бурета вода върху купа дърва, за да изгасят пламъците, Егвийн едва не извика.

Боеше се от най-лошото. Преливащите жени на Шара и голяма част от армията им тръгнаха бързо през лагера към бойното поле.

Призля й. Колко от хората й загиваха или вече бяха мъртви? Гавин хвана ръката й, щом усети, че се размърда, поклати глава и промълви само с устни: „Ще чакаме нощта.”

„Те умират!”, отвърна му тя по същия начин.

„Не можеш да помогнеш.”

Беше вярно. Остави се познатият му мирис да я успокои. Но как можеше просто да _чака_, докато избиваха зависещите от нея войници и Айез Седай? Светлина, огромна част от Бялата кула бяха там, на бойното поле! Ако тази армия паднеше, и жените с нея…

„Аз съм Амирлинският трон - каза си твърдо. - Ще бъда силна. Ще оцелея. Докато съм жива, Бялата кула стои.”

Все пак се остави Гавин да я задържи.

Авиенда пропълзя по скалата като зимен гущер, търсещ топлина. Връхчетата на пръстите й, макар и загрубели от мазоли, започваха да парят от жестокия студ. Шайол Гул беше студена, с въздух, който миришеше сякаш лъхаше от гробница.

Руарк изпълзя вляво от нея, Каменното псе Шаен - отдясно. Двамата носеха на челата си червени ленти на сисвай’айман. Авиенда не знаеше какво да мисли за Руарк, кланов вожд, сложил си тази лента. Никога не беше говорил за това, все едно лентата изобщо не съществуваше. Така беше с всички сисвай’айман. Амис пропълзя отдясно на Шаен. Този път поне никой не бе възразил, че Мъдрите се включват в предното разузнаване. В такова място и в такова време очите на жена, способна да прелива, можеха да видят онова, което обикновени очи не можеха.

Авиенда продължи напред, без да издава никакъв шум въпреки огърлиците, които носеше. Никакви растения не бяха покълнали по тези скали, нямаше дори мъх и лишей. Бяха вече дълбоко навътре в Изпепелените земи. Почти толкова дълбоко, колкото можеше да стигне човек.

Руарк пръв стигна до билото и тя видя как се напрегна. Стигна до него, надникна и дъхът й секна.

Беше чувала разкази за това място. За огромната ковачница в основата на склона и течащия покрай нея черен поток. Водата била толкова отровна, че можела да убие всеки, който я докосне. Огнищата осейвали долината като отворени рани. Като млада Дева беше слушала с ококорени очи как една стара Господарка на покрив разказваше за съществата, работещи в ковачниците на Сянката, същества, които не били нито мъртви, нито живи.

Истина беше. Безмълвни и ужасяващи, звероподобните създания се движеха със стъпки, в които нямаше никакъв живот - като цъкащи стрелки на часовник.

Ковачите почти не обръщаха внимание на клетките, пълни с човешки същества, чиято кръв щеше да се пролее, за да закали новоизкованите мечове. Пленниците все едно бяха парчета желязо. Макар да беше твърде далече, за да може да чуе риданията на хората, Авиенда ги усещаше.

Шайол Гул господстваше над долината, черните й склонове - извисени към небето като нащърбен нож. Страните й бяха прорязани от цепнатини като кожата на човек, понесъл стотици удари с бич, всеки удар оставил рана, от която бълваше пара. Може би тази пара създаваше мъглата, надвиснала над долината. Мъглата вреше и кипеше все едно долината бе купа, пълна с гореща течност.

- Какво ужасно място - прошепна Амис.

Авиенда никога не бе долавяла такъв страх в гласа й. Смрази я почти колкото жестокия вятър, задърпал дрехите им. Далечен звън отекваше във въздуха от ударите на ковашките чукове. От най-близката ковачница се извиси черен стълб пушек и не се разпръсна. Издигна се като пъпна връв към облаците, от които се сипеха мълнии.

Да, чувала беше разкази за това място. Но онези разкази не бяха предали пълната истина. Човек не можеше да _опише_ това място. Трябваше да го види.

Чу стържене отзад и след няколко мига Родел Итуралд изпълзя до Руарк. Движеше се тихо за влагоземец.

- Толкова ли беше нетърпелив, че не можа да изчакаш доклада ни? - попита тихо Руарк.

- Никой доклад не може да предаде това, което виждат очите - отвърна Итуралд. - Не обещах да остана назад. Казах ви да тръгнете напред. Направихте го.

Вдигна далекогледа си и го засенчи с длан, макар че едва ли беше нужно при тези облаци.

Руарк се намръщи. Той и другите айилци, дошли на север, се бяха съгласили да се подчиняват на влагоземен пълководец, но това не ги устройваше. Нито пък трябваше. Щяха да го правят, но нямаше да привикнат. Привикването е големият убиец на хората.

Видението за края на нейния народ бе поболяло и ужасило Авиенда, но също така и съживило. Ако краят на айилците беше жертвата, нужна, за да спечели Ранд, щеше да я направи. Щеше да крещи и да проклина името на самия Създател, но щеше да плати тази цена. Всеки воин щеше да го стори. По-добре един народ да свърши, отколкото светът да падне напълно под Сянката.

Светлината ако речеше, нямаше да се стигне до това. Светлината ако речеше, действията й с Драконовия мир щяха да защитят и заслонят народа на Айил. Тя нямаше да позволи възможността за провал да я спре. Щяха да се борят. Пробуждането от съня винаги беше възможност, когато копията затанцуват.

- Интересно - каза тихо Итуралд, без да сваля далекогледа. - Някакви идеи, айилецо?

- Правим отвличаща маневра - каза Руарк. - Можем да слезем по склона източно от ковачницата, да освободим пленниците и да я разбием. Това ще попречи на мърдраалите да получават нови оръжия и ще отвлече погледа на Тъмния към нас, вместо към Кар-а-карн.

- Колко време ще му трябва на Дракона? - попита Итуралд. - Какво мислите, айилци? Колко време му даваме да спаси света?

- Той ще се бие - каза Амис. - Идва на планината, влиза в двубой със Заслепителя на зрака. Ще отнеме толкова, колкото трябва за един бой. Няколко часа може би? Не съм виждала двубой да продължава много повече от това, дори между двама мъже с голямо умение.

- Да допуснем, че ще е нещо повече от двубой - каза с усмивка Итуралд.

- Не съм глупава, Родел Итуралд - отвърна Амис. - Битката на Кар-а-карн едва ли ще е с копия и щитове. Само че, когато пречисти Извора, не стана ли само за един ден? Може би това ще е нещо подобно.

- Може би. А може би не. - Итуралд наведе далекогледа и погледна айилците. - Коя възможност предпочитате да предвидим?

- Най-лошата - отвърна Авиенда.

- Значи планираме да държим толкова дълго, колкото ще е нужно на Дракона - каза Итуралд. - Дни, седмици, месеци… години? Колкото отнеме.

Руарк кимна бавно.

- Ти какво предлагаш?

- Проходът към долината е тесен - каза Итуралд. - Според донесенията на съгледвачите повечето Твари на Сянката са останали в Погибелта, извън прохода. Дори те се задържат колкото може по-кратко в онова прокълнато място. Ако успеем да затворим прохода и завладеем тази долина - като унищожим ковачите и малкото Чезнещи долу, - бихме могли да я задържим векове. Вие айилците сте добри в тактиката „удряш и бягаш”. Да ме изгори дано, _това_ го знам от личен опит. Вие атакувате ковачницата, а ние се залавяме да запушим прохода.

Руарк кимна.

- Добър план.

Четиримата заслизаха към чакащия ги долу Ранд - облечен в червено и златно, с ръце зад гърба, придружен от двайсет Деви и шестима Аша’ман, а с тях и Нинив и Моарейн. Изглеждаше обезпокоен от нещо - Авиенда усети тревогата му, макар че трябваше да е доволен. Беше убедил сеанчанците да се бият. Какво в срещата му с Егвийн ал-Вийр го бе притеснило толкова?

Ранд се обърна и погледна нагоре, към върха на Шайол Гул. Щом се взря натам, чувствата му се промениха. Приличаше на човек, търсещ извор в Триделната земя със сладкото предчувствие за хладната вода. Авиенда можеше да усети нетърпението му. Имаше и страх в него, разбира се. Никой воин не се отървава напълно от страха. Владее го и го потиска с жаждата да се слее с битката, да изпита себе си.

Мъжете и жените не могат да познаят себе си истински, докато не се напрегнат до предела си. Докато не затанцуват копията със смъртта, докато не усетят как се излива кръвта им, за да зацапа земята, докато оръжието не прониже туптящото сърце на врага. Ранд ал-Тор искаше това и тя го разбираше. Странно й беше да осъзнае, след всичкото това време, колко много си приличат.

Пристъпи към него, а той се измести така, че да застане точно до нея, и рамото му докосна нейното. Не я прегърна и тя не хвана ръката му. Не я притежаваше, нито тя - него. Това, че гледаха в една посока, означаваше за нея повече от всеки друг жест.

- Подслон на сърцето ми - промълви той, загледан в портала, отворен от един от ашаманите му. - Какво виждаш?

- Гробница - отвърна тя.

- Моята ли?

- Не. На твоя враг. Мястото, където бе погребан някога, и мястото, където ще спи отново.

Нещо в Ранд се втвърди. Решимостта му.

- Искаш да го убиеш - прошепна Авиенда. - Самия Заслепител на зрака.

- Да.

Тя изчака.

- Някои ми казват, че съм глупак дори за това, че го мисля - каза Ранд.

Охраната му вече минаваше през портала, за да се върне на Мерилор.

- Никой воин не бива да влиза в бой без намерението да види края на битката. - Авиенда замълча, понеже й хрумна още нещо.

- Какво? - попита Ранд.

- Ами, _най-голямата_ победа би била да вземеш своя враг гай-шайн.

- Той едва ли би се съгласил на това - каза Ранд.

- Не се шегувай. - Тя го сръга в хълбока и той изпъшка. - Това трябва да се обмисли, Ранд. Кой е по-добрият път на джи-е-тох? Е ли затварянето на Тъмния като взимането му гай-шайн? Ако е, това би трябвало да е правилният път.

- Не съм сигурен дали ме интересува кое е „правилното” този път, Авиенда.

- Един воин _винаги_ трябва да мисли за джи-е-тох - заяви тя строго. - На нищо ли не съм те научила? Не говори така, за да не ме засрамиш отново пред Мъдрите.

- Бях се надявал - предвид развитието на отношенията ни, - че сме приключили с уроците, Авиенда.

- Сметнал си, че сближаването ти с мен ще сложи край на уроците? - възкликна тя изумена. - Ранд ал-Тор, живяла съм сред влагоземски съпруги и съм видяла, че те…

Той поклати глава. Поведе я към портала и Авиенда го последва. Изглеждаше развеселен и това бе добре. Безпокойствието му бе изчезнало донякъде. Но това наистина не беше шега. Влагоземците нямаха добро чувство за хумор. Понякога изобщо не разбираха кога трябва да се смеят.

От другата страна на портала се озоваха в лагер, съставен от много групи. Ранд командваше Девите и сисвай’айман, както и повечето Мъдри.

Извън лагера на айилците бяха Айез Седай. Под негова команда бяха над трийсет - всички Айез Седай, които му се бяха заклели лично, и повечето от тях бяха свързани с неговите ашамани. Това означаваше още двайсет и няколко ашамани с различни звания.

Също така разполагаше с Родел Итуралд и неговата сила, съставена основно от доманци. Кралят им, с рехавата му брада и разкрасяващия белег на бузата му, също яздеше с тях, но бе отстъпил командването на Великия капитан. Монархът даде знак и Итуралд тръгна към тях да докладва. Алсалам сякаш се чувстваше неловко близо до Ранд и не отиваше на обходи с Дракона. Авиенда се радваше, че нещата се бяха уредили така. Не вярваше много на този Алсалам.

Извън палатките на айилците беше лагерът на друга голяма военна сила - тайренската армия, включително елитната част, известна като Бранителите на Камъка, командвани от Родривар Тихера. Техният крал също беше с тях и след Ранд имаше най-високия авторитет в обединените им армии.

Тайренците щяха да изиграят ключова роля в плановете на Родел Итуралд. Колкото и да й беше неприятно да го признае, Итуралд беше прав. Айилците не бяха отбранителна сила и макар да можеха да задържат прохода, ако се наложеше, бе по-добре да се използват за нападателни маневри.

Тайренците щяха да са съвършени в отбрана. Имаха добре обучени роти пиконосци и пълно знаме стрелци с арбалети, с нов вид натягащо устройство, кранекин, знанието за което ковачите бяха придобили едва наскоро.

Имаше още една група във военната сила на Ранд и тя беше най-изумителната за Авиенда. Многобройните Заклети в Дракона. Лагеруваха заедно и вееха знаме, на което образът на дракона бе поставен над древния символ на Айез Седай. Множеството бе съставено от хора от простолюдието, войници, лордове, благородни дами и няколко Айез Седай и Стражници. Бяха от всички народи, включително айилци, и споделяха една обща връзка: бяха изоставили всякаква предишна вярност, прекъснали бяха всички предишни връзки, за да се сражават в Последната битка. Авиенда беше чула смущаващи слухове, че много от айилците между тях са гай-шайн, изоставили бялото и заявили, че ще го облекат отново, след като бъде спечелена Последната битка.

Казваха, че идването на Ранд щяло да премахне всички връзки сред хората. Клетви щели да се разбият при неговата поява и всяка вярност или съюз щели да отстъпят на втори план пред нуждата да се служи на него в този последен бой за човечеството. Отчасти й се искаше да нарече това глупост, но може би използваше твърде лесно това определение. Една Мъдра трябваше да гледа по-проницателно.

След като вече бяха от другата страна на портала, Авиенда най-сетне си позволи да освободи сайдар. Светът сякаш помръкна, подсиленото усещане за живот и за чудо се изпари. Всеки път, когато освободеше Единствената сила, се чувстваше малко празна, след като радостта и възбудата си отидеха.

Итуралд и Руарк тръгнаха към крал Дарлин, за да обсъдят бойните си планове. Авиенда придружи Ранд към палатката му.

- Камата подейства - каза той и опипа с пръсти черната кания на затъпената кама. - Артам. Чул бях да се говори за тях, още в Приказния век, но никой не знае как се правят. Чудно, кой накрая го е постигнал…

- Сигурен ли си, че подейства? - попита Авиенда. - Може да те е наблюдавал, но да не се е разкрил.

- Не, щях да усетя вниманието му - отвърна Ранд. - _Наистина_ подейства. С това нещо няма да ме усети, докато не стигна чак до Въртела. Когато все пак разбере, че съм там, ще му е трудно да ме види и да удари пряко по мен. Авиенда, това, че ти трябваше да я намериш и да познаеш какво е, че Елейн трябваше да ми я даде… Шарката ни заплита всички там, където трябва да сме.

Усмихна се и добави:

- Елейн бе тъжна, когато ми я даде. Мисля, че отчасти й се искаше да я задържи, защото това щеше да й позволи да проклина името на Тъмния, без да привлича вниманието му.

- Сигурен ли си, че моментът е подходящ за глупави шеги? - попита тя намръщено.

- Ако изобщо някога е имало нужда от смях, то е сега - отвърна Ранд, макар в гласа му да нямаше смях. Безпокойството му се върна, когато стигнаха до палатката.

- Какво те безпокои? - попита го Авиенда.

- Те имат печатите - отвърна Ранд.

- Какво!?

- Само Егвийн знае, но е вярно. Откраднати са, може би от скривалището ми или след като ги предадох на Егвийн.

- Значи са счупени?

- Не - каза Ранд. - Щях да го усетя. Мисля, че изчакват. Може би знаят, че със счупването на печатите ми разчистват пътя да укрепя затвора му. Ще ги счупят точно в неподходящия момент, за да позволят на Тъмния да докосне света и може би да му дадат силата да ме надвие, когато се изправя срещу него…

- Ще намерим начин да го спрем - заяви твърдо Авиенда.

Той я погледна и се усмихна.

- Винаги воин.

- Разбира се. - Какво друго можеше да бъде?

- Имам друга тревога. Отстъпниците ще се опитат да ударят по мен, когато вляза да се сразя с него. Тъмния не може да ме види, не знае къде съм и затова ангажира част от силите си на всеки от различните фронтове. Сянката напира здраво към Лан, за да го унищожи… Тъмния притиска Елейн почти толкова упорито в Кайриен. Само Егвийн, изглежда, има някакъв успех.

- Той ме търси на всяко от тези бойни полета и е разделил силите си - продължи Ранд. - Когато нападнем Шайол Гул, трябва да можем да задържим долината срещу армиите. Отстъпниците обаче ще дойдат през портали. Задържането на прохода няма да ги спре. Сблъсъкът ми с Тъмния ще ги привлече, както ги привлече пречистването - само че хиляда пъти по-силно. Ще дойдат, с огън и гръм, и ще убиват.

- Ние също.

- Разчитам на това - каза Ранд. - Но не мога да си позволя да те взема с мен в пещерата, Авиенда.

Прималя й от думите му. Но като истински войн тя се опълчи на страха, прониза го и го умъртви.

- Подозирах. Не си и помисляй да ме пращаш на безопасно място, Ранд ал-Тор. Ще…

- Не бих посмял - прекъсна я той. - А и няма вече място, което да е безопасно. Не мога да те взема в пещерата, защото ще си необходима вън в долината, да гледаш за Отстъпниците и печатите. _Нуждая се_ от теб, Авиенда. Имам нужда и от трите ви, за да бдите, да бъдете ръцете ми - сърцето ми - през тази битка. Ще изпратя Мин при Егвийн. Нещо ще се случи там, сигурен съм. Елейн ще се бие на юг, а ти… Трябваш ми в долината Такан’дар, за да ми пазиш гърба… Ще оставя заповеди за Айез Седай и ашаманите, Авиенда. Итуралд води войските ни, но _ти_ командваш нашите преливащи на Шайол Гул. Ти трябва да попречиш на врага да влезе в пещерата след мен. Ти си копието ми в тази битка. Ако стигнат до мен, докато съм в пещерата, ще съм безпомощен. Това, което трябва да направя, ще отнеме всичко от мен - цялото ми внимание, всяка трошица сила, която имам. Ще съм като бебе, лежащо в пустошта, беззащитно срещу зверовете.

- А това с какво е по-различно от обичайното ти състояние, Ранд ал-Тор?

Той се засмя. Хубаво беше, че можеше и да види, и да усети тази усмивка.

- Мисля, че ти каза, че не е моментът за глупави шеги.

- Някой трябва да те държи смирен - каза Авиенда. - Няма да е добре за теб да се мислиш за нещо велико само защото спасяваш света.

Ранд отново се засмя и я въведе в палатката, където беше Мин. Нинив и Моарейн също чакаха вътре, едната с раздразнение, изписано на лицето, другата - с безоблачна ведрост. Нинив изглеждаше много странно с недостатъчно дълга за плитка коса. Днес я беше защипала отзад.

Моарейн седеше кротко на един голям камък. Каландор - Мечът, който не е меч - бе в скута й, едната й ръка бе отпусната на дръжката му.

- Трябваше да ме вземеш, Ранд - каза Нинив и скръсти ръце.

- Имаше работа - отвърна Ранд. - Опита ли каквото наредих?

- Многократно. Няма как да се преодолее дефектът, Ранд. _Не можеш_ да използваш Каландор. Ще е твърде опасно.

Ранд се приближи до Моарейн, протегна ръка и тя му подаде Каландор. Той го вдигна пред себе си и се взря в кристалното вещество. Острието меко засия.

- Мин, имам задача за теб - прошепна той. - Егвийн настъпва добре и чувствам, че нейният фронт ще е ключов. Искам да отидеш и да наблюдаваш нея и сеанчанската императрица, която помолих да се присъедини на този фронт, щом силите й бъдат готови.

- Искаш сеанчанците да се включат на фронта на _Егвийн_? - попита изумена Моарейн. - Разумно ли е това?

- Не мога да различа разума от безразсъдството напоследък - отвърна Ранд. - Но бих се чувствал по-добре, ако някой държи под око тези две фракции. Мин, ще го направиш ли?

- Надявах се… - Мин извърна очи.

„Надявала се е да я вземе в пещерата”, помисли Авиенда. Но не можеше, разбира се.

- Съжалявам, Мин. Но ми трябваш там.

- Добре.

- Ранд - каза Нинив. - Взимаш Каландор, когато го нападаш? Слабостта му… докато преливаш в това… _нещо_, всеки може да наложи властта си над теб. Могат да те използват, могат да изтеглят Единствената сила през Каландор в теб, докато те изгори… ще останеш безсилен, а те ще получат силата да срутват планини, да унищожат градове.

- Ще го взема - заяви Ранд.

- Но това е капан!

- Да - отвърна Ранд уморено. - Капан, в който трябва да стъпя и да позволя да изщрака над мен. - Отметна глава и се изсмя. - Както винаги! Защо трябва да съм изненадан? Разпространи вестта, Нинив. Кажи на Итуралд, на Руарк, на крал Дарлин. Утре нахлуваме в Шайол Гул я завладяваме! Трябва да пъхнем главата си в устата на лъва и нека се задави с нашата плът!