Спомен за светлина

Глава 4 Предимствата на една връзка

- И това беше краят - отрони седналата до стената Певара.

Андрол усещаше чувствата й. Седяха в склада, където бяха надвили мъжете на Таим, и чакаха Имарин, който твърдеше, че може да накара Добсер да проговори. Самият Андрол нямаше много опит в разпитването. Миризмата на зърно се беше сменила с воня на гранясало. Разваляше се внезапно понякога.

Певара беше затихнала, външно, както и вътрешно, след като бе разказала за убийството на семейството й от техни отдавнашни приятели.

- Още ги мразя - каза тя. - Мога да мисля за семейството си без болка, но Мраколюбците… _мразя_ ги. Поне имам някакво възмездие, след като Тъмния определено не ги защити. Прекараха целия си живот като негови следовници, надявайки се за място в новия му свят, но Последната битка идва много след тяхната смърт. Предполагам, че живите няма да са по-добре. Щом спечелим Последната битка, ще имаме душите им. Надявам се наказанието им да е дълго.

- Сигурна ли си, че ще спечелим? - попита Андрол.

- Разбира се, че ще спечелим. Това не е под въпрос, Андрол. Не можем да си позволим да се съмняваме.

Той кимна.

- Права си. Продължи.

- Няма повече за разказване. Странно, че го разказах след всичките тези години. Дълго не можех да говоря за това.

В стаята се възцари тишина. Добсер висеше във връзките си, с лице към стената и с уши, запушени от сплитове на Певара. Другите двама все още бяха в безсъзнание. Андрол ги беше ударил здраво и смяташе да се погрижи да не се събудят скоро.

Певара ги беше заслонила, но не беше възможно да поддържа три щита едновременно, ако мъжете се събудеха и се опитаха да се освободят. Айез Седай обикновено използваха повече от една жена, за да задържат един мъж. Трима щеше да е невъзможно за която и да е преливаща, силна или не. Можеше да затегне краищата на щитовете, но Таим бе наредил на Аша’ман да се упражняват как да се измъкват от затегнат щит.

Да, най-добре беше да се погрижи другите двама да не се събудят. Колкото и полезно да беше просто да им пререже гърлата, нямаше да го понесе. Вместо това изпрати тънка нишка от Дух и Въздух, за да докосне клепачите им. Наложи се да прибегне до единичен сплит, и то слаб, но успя да докосне с него всяко око. Ако клепачите се открехнеха съвсем леко, щеше да го разбере. Това трябваше да е достатъчно.

Все още мислеше за семейството си. Беше казала истината - мразеше Мраколюбците. Всички. Беше умерена, сдържана омраза, но все пак силна дори след всичките тези години.

Андрол го беше подозирал у тази жена, която обикновено изглеждаше усмихната. Можеше да усети болката й. И, странно… чувстваше се самотна.

- Баща ми се самоуби - отрони неволно Андрол.

Тя го погледна.

- Майка ми години наред се преструваше, че било злополука - продължи той. - Направи го в горите, скочил от една стръмнина. Предната нощ седял с нея и й обяснил какво ще направи.

- И тя не се е опитала да го спре? - попита Певара стъписана.

- Не - отвърна Андрол. - Едва няколко години преди тя да намери сетната майчина прегръдка, успях да изтръгна някакви отговори от нея. Беше уплашена от него. Това ме изумяваше. Той винаги беше толкова мил. Какво се беше променило в онези последни няколко години, че да я накара да се страхува от него? - Обърна се към Певара. - Каза, че виждал разни неща в сенките. Че започнал да полудява.

- О…

- Ти ме попита защо съм дошъл в Черната кула. Искаше да разбереш защо _помолих_ да бъда изпитан. Ами, това нещо, което съм аз, ми отговаря на един въпрос. Казва ми кой беше баща ми и защо направи това, което е почувствал, че трябва да направи.

- Сега мога да видя признаците. Работите му вървяха прекалено добре. Баща ми можеше да открие каменни кариери и метални жили, когато никой друг не можеше. Хората го наемаха да им намира ценни залежи. Беше най-добрият. Необичайно добър. Аз можех… да го видя в него накрая, Певара. Бях само на десет, но помня. Страха в очите му. Вече _познавам_ този страх. - Андрол се поколеба. - Баща ми скочи от онази стръмнина, за да спаси живота на близките си.

- Съжалявам - промълви Певара.

- Това, че знам какво съм, какво беше _той_, помага.

Отново бе започнало да вали и капките удряха по прозореца като камъчета. Вратата към склада се отвори и Имарин най-после надникна вътре. Видя увисналия във въздуха Добсер и се успокои. После видя другите двама и се стъписа.

- Какво сте направили?

- Каквото трябваше - каза Андрол и се изправи. - Защо се забави толкова?

- За малко да започна нов конфликт с Котерен - отвърна Имарин, без да откъсва очи от двамата пленени Аша’ман. - Мисля, че времето ни се изчерпва, Андрол. Не позволихме да ни предизвикат, но Котерен изглеждаше ядосан - повече от нормалното. Не мисля, че ще ни търпят още дълго.

- Все едно, с тези пленници времето ни наистина изтича - каза Певара и измести Добсер настрани, за да отвори място за Имарин. - Наистина ли смяташ, че можеш да го накараш да проговори? Опитвала съм се да разпитвам Мраколюбец. Трудно се пропукват.

- А, но това не е Мраколюбец - каза Имарин. - Това е Добсер.

- Не мисля, че наистина е той. - Андрол огледа мъжа, зареян във въздуха във връзките си. - Не мога да приема, че някой може да бъде _накаран_ да служи на Тъмния.

Успя да долови несъгласието на Певара. Тя наистина смяташе, че е станало точно така. Всеки, който може да прелива, може да бъде Обърнат, беше му обяснила. Древните текстове говорели за това.

От тази мисъл му призля. Да принудиш някого да стане зъл? Това трябваше да е невъзможно. Съдбата движеше хората, поставяше ги в ужасни положения, отнемаше живота им, здравия им разум понякога. Но изборът да служиш на Тъмния или на Светлината… този единствен избор не можеше да бъде отнет на човек, разбира се.

Сянката, която видя зад очите на Добсер, беше достатъчно доказателство за Андрол. Мъжът, когото бе познавал, си беше отишъл, беше убит, и нещо друго - нещо зло - беше поставено в тялото му. Нова душа. Това трябваше да е.

- Каквото и да е той - каза Певара, - все пак се съмнявам, че можеш да го принудиш да проговори.

- Най-добрите методи на убеждение - каза Имарин, стиснал ръце зад гърба си, - са ненасилствените. Певара Седай, бъдете така добра да махнете сплитовете, запушили ушите му, за да почне да чува - но ги извадете съвсем малко, все едно че сплитът е затегнат, но се разпада. Искам да подслуша какво ще кажа.

Тя се подчини. Поне Андрол предположи така. Това, че бяха двойно обвързани, не означаваше, че могат да виждат сплитовете си. Усети раздразнението й обаче. Мислеше за Мраколюбците, които беше разпитвала, и съжаляваше за… нещо. Инструмент, който беше използвала срещу тях?

- Смятам, че можем да се скрием в имението ми - заяви високомерно Имарин.

Андрол примига. Мъжът беше станал по-висок, държеше се по-горделиво, по-… надменно. Гласът му беше станал властен, пренебрежителен. Просто ей така, изведнъж беше станал благородник.

- Никой няма да помисли да ни търси там - продължи Имарин. - Ще ви приема като мои съдружници, а по-низшите между нас - младия Евин например - може да ги наема на работа като слуги. Ако изиграем ръката си правилно, можем да изградим съперничеща Черна кула.

- Не знам… колко разумно ще е това - включи се в играта Андрол.

- Тишина - каза Имарин. - Ще ви питам за мнение, когато е необходимо. Айез Седай, _единственият_ начин да станем сериозни съперници на Бялата и Черната кула е да създадем място, където преливащи мъже и жени действат заедно. Например… Сива кула, ако искате.

- Интересно предложение.

- Това е единственото разумно нещо. - Имарин се обърна към пленника им. - Нали не може да чува какво си говорим?

- Не може - отвърна Певара.

- Освободете го тогава. Искам да говоря с него.

Певара колебливо изпълни заповедта му. Добсер се смъкна на пода, олюля се, а после погледна към изхода.

Имарин измъкна от колана си кесия и я хвърли на пода пред него.

- Майстор Добсер.

- Какво е това? - попита Добсер, наведе се боязливо и взе кесията. Надникна в нея и очите му се разшириха.

- Плащане - каза Имарин.

Добсер присви очи.

- За да направя какво?

- Грешно ме разбрахте, майстор Добсер. Не искам да правите каквото и да било, плащам ви като извинение. Пратих Андрол тук да ви помоли за помощ, а той, изглежда, е… престъпил границите на указанията ми. Просто желаех да поговоря с вас. Нямах намерение да ви видя увит във Въздух и изтезаван.

Добсер го погледна подозрително.

- Къде намери толкова пари, Имарин? И защо мислиш, че можеш да ми заповядваш? Ти си просто войник… - Погледна отново съдържанието на кесията.

- Виждам, че се разбираме - каза с усмивка Имарин. - Е, ще поддържаш ли фронта ми?

- Аз… - Добсер се намръщи и погледна Велин и Лиймс, които лежаха в безсъзнание на пода.

- Да - каза Имарин, - това _наистина_ ще е проблем, нали? Не очакваш, че просто бихме предали Андрол на Таим и да обвиним него за това?

- Андрол ли? - изсумтя Добсер. - Пажчето? Да свали двама Аша’ман? Никой не би го повярвал. Никой.

- Правилно, майстор Добсер.

- Просто им предайте Айез Седай. - Добсер кимна към Певара.

- Уви, тя ми трябва. Работата е сложна.

- Ами, сигурно бих могъл да поговоря с М’хаил за вас. Да се оправят нещата, знаете.

- Ще съм много признателен - каза Имарин. Издърпа стол от стената, после още един срещу него. Настани се на единия и подкани с ръка Добсер да седне. - Андрол, хайде и ти да бъдеш полезен с нещо. Намери ни нещо за пиене с майстор Добсер. Чай. Обичаш ли захар?

- Не - отвърна Добсер. - Всъщност чух, че тука някъде имало вино.

- Вино, Андрол - подвикна Имарин и щракна с пръсти.

„Е, май ще е най-добре да изиграем ролята”, помисли Андрол. Поклони се, хвърли злобен поглед на Добсер, после отиде за чаши и вино. Когато се върна, Добсер и Имарин вече си бъбреха дружески.

- Разбирам - каза Имарин. - _Такива_ неприятности си имах, докато намеря подходяща помощ в Черната кула. Виждаш ли, необходимостта да опазя самоличността си е _императивна_.

- Мога да разбера това, милорд - каза Добсер. - Че то, ако още някой знаеше за Висш лорд от Тийр в редиците ни, близането на ботуша край нямаше да има. Това мога да ви кажа! А колкото до М’хаил, на него няма да му хареса тук да има някой толкова издигнат. Изобщо!

- Разбираш защо трябваше да стоя по-настрана - обясни Имарин, вдигна ръка и взе напълнената от Андрол чаша вино.

„Висш лорд на Тийр?”, помисли Андрол развеселен. Добсер май го гълташе това като силно питие.

- А всички мислехме, че се подмазвате на Логаин, защото сте глупав! - каза Добсер.

- С тази моя съдба, уви. Таим щеше да ме разкрие на мига, ако прекарвах много време край него. Тъй че бях принуден да тръгна с Логаин. Той и онзи, Дракона, двамата явно са селяни и нямаше да разпознаят един благородник.

- Ще ви кажа, милорд - рече Добсер. - Бях подозрителен.

- Така си и мислех - каза Имарин и отпи от виното. - Да докажа, че не е отровно - обясни и подаде чашата на Добсер.

- Всичко е наред, милорд. Вярвам ви. - Добсер изгълта виното. - Ако човек не може да вярва на един Висш лорд, на кого да вярва, нали тъй?

- Прав си - съгласи се Имарин.

- Мога да ви кажа едно. - Добсер вдигна чашата си към Андрол, за да я напълни отново. - Ще трябва да намерите по-добър начин да стоите настрана от Таим. Да следвате Логаин вече няма да върши работа.

Имарин отпи от чашата си бавно и замислено.

- Таим го държи в ръцете си. Разбирам. Предположих, че е така. Идването на Велин и другите казва всичко.

- М-да. - Добсер изчака Андрол отново да напълни чашата му. - Логаин е силен обаче. Много работа иска да се Обърне мъж като него. Силна воля, разбирате ли? Ще мине ден-два, докато го Обърнат. Все едно, бихте могли просто да идете при Таим и да му обясните плана си. Той ще разбере, а и винаги твърди, че хората са му по-полезни, ако не се налага да ги Обръща. Не знам защо. Няма друг избор, освен да Обърне Логаин, обаче. Ужасен процес. - Добсер потрепери.

- Значи ще ида да говоря с него, майстор Добсер. Бихте ли гарантирали за мен, между другото? Аз… ще гледам да ви се отплатя.

- Разбира се - каза Добсер. - Защо не? - Допи виното си, стана и залитна. - Той ще е отишъл да нагледа Логаин. Винаги го прави по това време на нощта.

- И къде е това? - попита небрежно Имарин.

- В скритите стаи - каза Добсер. - В основите, които строим. Знаете ли източната част, където срутването доведе до цялото онова допълнително разкопаване? Не беше срутване, а само повод да се прикрие допълнителната работа. И… - Добсер се поколеба.

- И това е достатъчно - каза Певара, овърза го отново във Въздух и запуши ушите му. Скръсти ръце и погледна Имарин. - Впечатлена съм.

Имарин разпери ръце в израз на скромност.

- Винаги съм имал дарбата да накарам хората да се отпуснат. Всъщност не предложих да изберем Добсер, защото смятах, че ще е лесен за подкупване. Избрах го заради неговите… ммм, понижени познавателни способности.

- Обръщането на някого към Сянката не го прави по-малко глупав - каза Андрол. - Но щом можеш да направиш това, защо трябваше да го стряскаме в началото?

- Въпрос на владеене на ситуацията, Андрол - отвърна Имарин. - На човек като Добсер не трябва да се противопоставиш в средата му, когато е сред приятели с повече ум от неговия: Трябваше да го изплашим, да го накараме да се гърчи, а след това да му предложим начин да се измъкне. - Замълча и се озърна към Добсер. - Освен това не мисля, че можехме да рискуваме да отиде при Таим, което като нищо можеше да направи, ако го бях заговорил насаме, без заплаха за насилие.

- А сега? - попита Певара.

- Сега - отвърна Андрол - приспиваме тия тримата с нещо, което ще ги задържи заспали до Бел Тин. Събираме Налаам, Канлер, Евин и Джонет. Изчакваме Таим да приключи огледа си на Логаин. Нахлуваме, спасяваме го и си връщаме Кулата от Сянката.

Помълчаха малко в осветената от единствената мигаща лампа стая. Дъждът плющеше по прозореца.

- Е - каза Певара, - стига задачата, която предлагаш, да не е _трудна_, Андрол…

Ранд отвори очи към съня, малко изненадан от това, че е заспал. Авиенда най-сетне го беше оставила да задреме. Всъщност май и самата тя беше задрямала. Изглеждаше уморена колкото него. Повече може би.

Вдигна се на крака в моравата със суха трева. Беше доловил тревогата й не само през връзката, но и в начина, по който го беше държала. Авиенда беше боец, воин, но дори и воинът има нужда понякога да се държи за нещо.

Огледа се. Това сякаш не беше Тел-айеран-риод, поне не напълно. Мъртвото поле се простираше в далечината във всички посоки, сигурно в безкрайността. Това не беше истинският Свят на сънищата. Беше сънен къс, свят, сътворен от могъщ Сънуващ или сънебродник.

Той тръгна. Сухи листа запращяха под стъпалата му, макар да нямаше никакви дървета. Сигурно можеше да се върне в собствените си сънища. Изобщо не беше толкова добър в сънебродството, колкото мнозина от Отстъпниците, но толкова поне можеше. Любопитството го тласна напред.

„Не би трябвало да съм тук - помисли си. - Поставям прегради.” Как се беше озовал в това място и кой го беше сътворил? Имаше подозрение. Имаше една личност, която често бе прибягвала до сънни късове.

Долови присъствие наблизо. Продължи да върви, без да се обръща, но знаеше, че някой вече крачи до него.

- Елан - каза той.

- Луз Терин. - Елан все още беше в най-новото си тяло, висок красив мъж, облечен в червено и черно. - Загива и скоро ще властва прахта. Прахта… а после нищо.

- Как преодоля преградите ми?

- Не знам - отвърна Моридин. - Знаех, че ако сътворя това място, ще дойдеш в него при мен. Не можеш непрекъснато да стоиш далече от мен. Шарката няма да го позволи. Ние се привличаме един към друг, ти и аз. Отново и отново. Два кораба, привързани на един и същи бряг, блъскат се един друг с всеки нов прилив.

- Поетично - каза Ранд. - Пуснал си най-сетне Миерин от каишката й, разбрах.

Моридин спря, а Ранд замълча и го погледна. Гневът сякаш се излъчваше от него на горещи вълни.

- При теб ли дойде? - попита Моридин.

Ранд не отвърна.

- Не се _преструвай_, че знаеше, че още е жива. Не знаеше, не можеше да си знаел.

Ранд замълча. Чувствата му към Ланфеар - или както там се наричаше тя сега - бяха противоречиви. Луз Терин я беше презирал, но Ранд първоначално я беше познавал като Селийн и я беше обичал, поне докато не се опита да убие Егвийн и Авиенда.

Мисълта за нея го подсети за Моарейн, _обнадежди_ го за неща, за които не можеше да се надява.

„Щом Ланфеар все още е жива… възможно ли е и Моарейн също да е жива?”

Обърна се към Моридин със спокойна увереност.

- Отвързването й вече е безсмислено - каза Ранд. - Тя няма вече никаква власт над мен.

- Да - отвърна Моридин. - Вярвам ти. Няма, но мисля, че таи нещо като… негодувание към жената, която избра. Как й беше името, впрочем? Онази, която се нарича айилка, но носи оръжия?

Ранд не се поддаде на опита да го подразнят.

- Все едно, Миерин те мрази - продължи Моридин. - Мисля, че те обвинява за това, което я сполетя. Би трябвало да я наричаш Циндейн. Беше й забранено да използва името, което си избра.

- Циндейн - бавно повтори Ранд. - „Последен шанс”? Господарят ти е развил чувство за хумор, разбирам.

- Не беше шега.

- Предполагам. - Ранд огледа безкрайния пейзаж от суха трева и листа. - Трудно ми е да си помисля, че толкова се страхувах от теб в онези ранни дни. В сънищата ли ми нахлуваше тогава, или ме вкарваше в един от тези сънни късове?

Моридин не отвърна.

- Помня веднъж… Седях до огъня, обкръжен от кошмари, усещах ги като Тел-айеран-риод. Не би трябвало да си могъл да притеглиш някого изцяло в Света на сънищата, но и аз не съм сънебродник, способен да вляза сам.

Моридин, като мнозина от Отстъпниците, обикновено влизаше в Тел-айеран-риод в плът, което беше опасно. Според някои влизането в плът беше зло, отнемаше на човек част от човешкото в него. Но също така го правеше по-могъщ.

Моридин не обясни какво се беше случило в онази нощ. Ранд помнеше смътно онези дни, докато пътуваше към Тийр. Помнеше видения в нощта, видения за негови приятели или близки, които се опитваха да го убият. Моридин… Ишамаел… го беше привлякъл против волята му в сънища, кръстосващи Тел-айеран-риод.

- Ти беше луд тогава - промълви Ранд, взрян в очите на Моридин. Можеше почти да съзре огньовете, които горяха в тях. - Още си луд, нали? Просто си го овладял. Никой не би могъл да му служи, без да е поне малко луд.

Моридин пристъпи напред.

- Подигравай се колкото искаш, Луз Терин. Краят наближава. Всичко ще бъде дадено на великото задушаване на Сянката, за да бъде разпънато, разкъсано, _удушено_.

Ранд също пристъпи напред, срещу Моридин. Бяха еднакви на ръст.

- Мразиш се - прошепна му. - Мога да го _почувствам_ в теб, Елан. Някога му служеше за власт. Сега го правиш, защото победата му - и краят на всички неща - е единственото облекчение, което изобщо ще изпиташ. Би предпочел да не съществуваш, отколкото да продължиш да бъдеш себе си. Трябва да знаеш, че той няма да те освободи. Никога. Не и теб.

Моридин се усмихна презрително.

- Той ще ми позволи да те убия, преди да свърши това, Луз Терин. Теб и златокосата, и айилката, и малката тъмнокоса…

- Държиш се все едно, че това е двубой между теб и мен, Елан - прекъсна го Ранд.

Моридин се изсмя и отметна глава назад.

- Разбира се, че е! _Още_ ли не си го разбрал? В името на водопадите от кръв, Луз Терин! Става дума за нас двамата. Също като в миналите Векове, отново и отново, бием се двамата. Ти и аз.

- Не - каза Ранд. - Не и този път. Приключил съм с теб. Чака ме по-голяма битка.

- Не се опитвай да…

През облаците горе изригна слънчева светлина. Обикновено в Света на сънищата нямаше слънчева светлина, но сега тя окъпа Ранд.

Моридин залитна назад. Погледна нагоре към светлината, а след това се взря в Ранд, присвил очи.

- Не мисли… не мисли, че ще повярвам на простите ти фокуси, Луз Терин. Вейрамон беше потресен от това, което му направи, но не е нещо трудно да държиш сайдин и да слушаш как се ускорява пулсът на хората.

Ранд напрегна волята си. Пращящите сухи листа започнаха да се преобразяват под стъпалата му, позеленяваха отново и стръкове трева запробиваха между листата. Зеленото се разпростря от него като плисната боя, а облаците горе закипяха и се разпръснаха.

Очите на Моридин се разшириха още повече. Той залитна и се взря в небето - облаците се отдръпваха… Ранд долови стъписването му. Това беше сънен къс на _Моридин_.

Само че, за да привлече друг, трябваше да го постави близо до Тел-айеран-риод. Тези правила бяха в сила. Имаше и още нещо също така, нещо за връзката между тях двамата…

Ранд закрачи напред, разперил ръце настрани. Тревата изникваше на вълни, алени цветя изригваха като червени петна по лика на земята. Бурята се смири, тъмните облаци бяха прогорени от светлината.

- Кажи на господаря си! - заповяда Ранд. - Кажи му, че тази битка не е като другите. Кажи му, че ми омръзнаха слугите, че съм приключил с жалкото му местене на пионки. Кажи му, _че идвам за НЕГО_!

- Това е погрешно - каза Моридин, видимо потресен. - Това не е… - Погледна Ранд за миг, после изчезна.

Ранд издиша дълбоко. Тревата около него повехна, облаците се събраха отново, слънчевата светлина погасна. Макар Моридин да си бе отишъл, задържането на това преобразяване на пейзажа се бе оказало трудно. Ранд се отпусна задъхан, за да се съвземе.

Тук пожеланието нещо да бъде истина можеше да го направи истина. Да можеше само нещата да са толкова прости и в реалния свят.

Затвори очи и се изпрати обратно, за да поспи още малко, преди да стане. Да стане и да спаси света. Ако можеше.

Певара се присви до Андрол в дъждовната нощ. Наметалото й беше прогизнало. Знаеше два сплита, които щяха да са от полза тук, но не смееше да прелее. Срещу тях щеше да има Обърнати Айез Седай и жени от Черната Аджа. Можеха да усетят, ако прелееше.

- Определено пазят района - прошепна Андрол. Теренът пред тях се накъса на лабиринт от тухлени зидове и изкопи. Бяха помещенията в основите на това, което един ден щеше да стане същинската Черна кула. Ако Добсер бе прав, в самите основи бяха направени други помещения - скрити стаи, вече завършени, които щяха да продължат да са тайна, докато се строеше самата Кула.

Двама ашамани на Таим стояха наблизо и си говореха тихо. Макар да се опитваха да изглеждат безгрижни, времето разваляше ефекта. Кой щеше _по избор_ да стои навън в нощ като тази? Въпреки топлия мангал, който ги осветяваше, и сплита Въздух, който прогонваше леещия се дъжд, присъствието им бе подозрително.

„Пазачи.” Певара се опита да изпрати мисълта пряко до Андрол.

Подейства. Усети изненадата му, щом мисълта се натрапи над неговата.

Нещо се върна смътно. „Трябва да получим предимство.”

„Да”, изпрати тя обратно. Следващата мисъл бе твърде сложна, тъй че я изшепна:

- Никога ли не си забелязвал, че оставя основите с охрана нощем? Ако наистина има тайни стаи, работата по тях е щяла да се върши и нощем.

- Таим наложи комендантски час - отвърна Андрол също шепнешком. - Позволява ни да го пренебрегваме само когато му е изгодно - например за връщането на Велин снощи. Освен това този район е опасен, с тези ями и изкопи. Достатъчно сериозна причина да поставя стражи, само че…

- Само че Таим не е точно типът, който би се притеснявал, че някой ще си счупи врата, докато наднича наоколо - каза Певара.

Андрол кимна.

Чакаха в дъжда и отброяваха вдишванията си - най-сетне три ленти огън излетяха от нощта и поразиха пазачите право в главите. Двамата ашамани тупнаха на земята като чували зърно. Налаам, Имарин и Джонет си бяха свършили работата съвършено. Бързо преливане. Ако имаха късмет, или нямаше да се забележи, или щеше да се помисли за работа на хората на Таим.

„Светлина - помисли Певара. - Андрол и другите наистина са оръжия.” Не беше и помисляла за такива смъртоносни атаки - това беше напълно извън опита на една Айез Седай. Айез Седай не убиваха дори Лъжедракони, ако можеха да го избегнат.

- Опитомяването убива - каза Андрол, загледан напред. - Макар и бавно.

Светлина. Да, можеше да има предимство от връзката им… но можеше и да е адски неудобно. Трябваше да се научи да засланя мислите си.

Имарин и другите дойдоха от тъмното при нея и Андрол. Канлер остана назад с другите млади мъже от Две реки, готов да ги поведе от Черната кула в опит за бягство, ако нещо се обърка. Разумно беше да го оставят, въпреки възраженията му. Имаше семейство.

Издърпаха труповете в сенките, но оставиха мангала да гори. Всеки, погледнал към стражите, щеше да види, че светлината все още я има, но пък нощта бе толкова мъглива и дъждовна, че човек трябваше да се доближи много, за да разбере, че стражите са изчезнали.

Макар често да се оплакваше, че не знае защо другите го следват, Андрол веднага пое командването и прати Налаам и Джонет да пазят в края на основите. Джонет носеше лъка си, но не бе сложил тетивата в мократа нощ. Надяваха се, че дъждът ще спре и че ще може да го използва, когато не могат да рискуват с преливане.

Андрол, Певара и Имарин се хлъзнаха надолу по калния склон.

Основата беше направена от камъни, иззидани на стени между стаи и проходи. Тук долу това се превръщаше в лабиринт, особено с изливащия се отгоре постоянен дъжд. На заранта войниците Аша’ман щяха да бъдат пратени да изгребат водата и да подсушат основата.

„Как ще намерим входа?” - попита Певара.

Андрол коленичи и над ръката му увисна малко клъбце светлина. Капките дъжд, минали през него, за миг заприличаха на малки метеорити, щом проблеснаха и изчезнаха. Той топна пръсти в сбиращата се на локва вода на земята, после посочи и прошепна:

- Тече насам. Отива нанякъде. Там ще намерим Таим.

Имарин изсумтя одобрително. Андрол вдигна ръка и подкани Джонет и Налаам да слязат при тях, след което поведе с тихи стъпки.

„Движиш се тихо. Добре” - изпрати Певара.

„Обучен съм за съгледвач - върна й той. - В горите на Мъгливите планини.”

Колко ли работи беше вършил през живота си? Беше се безпокоила за него. Живот, какъвто беше водил той, можеше да издава неудовлетворение от света, нетърпение. Но начинът, по който говореше за Черната кула… страстта, с която бе готов да се бие… това казваше нещо различно. Не ставаше дума просто за вярност към Логаин. Да, Андрол и другите уважаваха Логаин, но за тях той бе нещо много по-голямо. Място, където мъже като тях бяха приети.

Живот като на Андрол _можеше_ да издава мъж, който не би се посветил на никаква кауза, но също така можеше да издава нещо друго: мъж, който търси. Мъж, който знае, че животът, който иска, е някъде там, навън. И че трябва просто да го намери.

- В Бялата кула ли ви учат да анализирате така хората? - прошепна й Андрол, щом спря до един вход и вкара вътре кълбото светлина, а после махна на останалите да го последват.

„Не”, изпрати му тя в отговор, опитвайки се да упражнява този начин на общуване, да направи мислите си по-гладки. „Това е нещо, което една жена придобива след първото си столетие живот.”

Той й върна напрегнат смях.

Минаха през низ от недовършени основи на стаи и стигнаха до участък необработена пръст. Имаше няколко пълни с катран бурета, а до тях яма. Водата се стичаше в ямата. Андрол кимна и се заслуша, после кимна на другите и се плъзна надолу. Чуха го как цопна.

Певара го последва, другите също. Андрол ги поведе през ямата и малкото му кълбо светлина разкри тунел.

„Добсер е прав - изпрати Певара. - Таим строи тайни тунели и стаи.”

Влязоха в тунела и скоро стигнаха до пресечка, където пръстените стени бяха укрепени като шахти на мина. Петимата се събраха и погледнаха в едната посока и в другата. Два пътя.

- Натам се изкачва нагоре - прошепна Имарин и посочи наляво. - Може би към друг вход в тези тунели?

- Сигурно трябва да слезем по-надълбоко - каза Налаам. - Не мислите ли?

- Да. - Андрол облиза пръст и го вдигна във въздуха. - Вятърът духа надясно. Ще тръгнем първо натам. Внимавайте. Ще има други пазачи.

Запромъкваха се надолу. От колко време беше работил Таим над този комплекс? Не изглеждаше ужасно голям - не бяха минали покрай други разклонения, - но все пак беше впечатляващо.

Изведнъж Андрол спря и другите спряха зад него. Нагоре по тунела отекна глух глас, твърде тих, за да могат да различат думите, и бе придружен от мигаща светлина по стените. Певара прегърна Извора и подготви сплитове. Ако прелееше, щеше ли някой да забележи? Андрол явно също беше разколебан. Преливането горе, за да убият пазачите, беше достатъчно подозрително. Ако хората на Таим тук долу усетеха, че се използва Единствената сила…

Фигурата се приближаваше и светлината я огря.

Джонет изпъна лъка си - едва имаше място в тунела за него. Тетивата изплющя и стрелата изсъска във въздуха. Глухото мърморене секна и светлината падна.

Тръгнаха натам и видяха Котерен - лежеше оцъклил очи, стрелата го бе пронизала в гърдите. Фенерът му догаряше на пресекулки на земята. Джонет прибра стрелата си и я изтри в палтото на убития.

- _Точно_ затова си нося лък, проклетнико.

- Тук - каза Имарин и посочи една здрава врата. - Котерен я пазеше.

- Пригответе се - прошепна Андрол и бутна с рамо здравата дървена врата.

Зад нея видяха килии, вдълбани в пръстената стена - всичките не повече от кучешки бърлоги. Певара надникна в една, но беше празна. Нямаше достатъчно място да се изправи вътре човек. Да те затворят в тези клетки означаваше да си заклещен в тъмното, стегнат като в гроб.

- Светлина! - каза Налаам. - Андрол! Той е тук. Логаин!

Всички забързаха към него и Андрол опипа ключалката с изненадващо ловка ръка. Дръпнаха вратата на килията и Логаин се изтъркаля навън със стон. Изглеждаше ужасно. Някога с къдравата си тъмна коса и волево лице можеше да мине за красив мъж. Сега изглеждаше изнемощял като просяк.

Той се закашля, а след това се надигна с помощта на Налаам. Андрол веднага се смъкна на колене, но не от почтителност. Погледна Логаин в очите, докато Имарин даваше на водача на ашаманите манерката си да пие.

„Е?” - попита Певара.

„Той е - помисли Андрол и през връзката дойде вълна на облекчение. - Все още е той.”

„Щяха да са го пуснали, ако го бяха Обърнали” - изпрати Певара. Все по-удобен ставаше този начин на общуване.

„Може би. Освен ако не е капан.”

- Милорд Логаин.

- Андрол. - Гласът на Логаин беше прегракнал. - Джонет. Налаам. И Айез Седай? - Огледа Певара. За мъж, който явно беше изтърпял дни, може би седмици затворен, изглеждаше със забележително ясен ум. - Помня ви. От коя Аджа си, жено?

- Има ли значение? - отвърна тя.

- Огромно - каза Логаин и понечи да стане. Беше твърде слаб и Налаам трябваше да го подкрепи. - Как ме намерихте?

- Тази история е за след като се измъкнем, милорд - каза Андрол. - Да тръгваме. Чака ни трудна нощ. Аз…

И изведнъж замръзна.

- Какво има? - попита Певара.

- Преливане - каза Джонет. - Силно.

В коридора се чуха крясъци.

- Някой е намерил пазачите - каза Имарин. - Милорд Логаин, можете ли да се биете?

Логаин се опита да се изправи, но не успя. Лицето му се стегна в решимост, но Певара усети разочарованието на Андрол. На Логаин му бяха дали вилняк. Или това, или просто беше твърде изтощен, за да прелива. Не беше изненадващо.

- Назад! - извика Андрол и се отдръпна. Към тях полетя огнен сплит.

Певара запреде Огън и го запокити в коридора. Знаеше, че срещу нея са Мраколюбци или още по-лошо. Тук Трите клетви не можеха да я спрат.

Чу викове… и нещо отклони огъня. Миг след това щит се опита да се забие между нея и Извора. Тя едва го отби, сниши се и вдиша дълбоко.

- Който и да е, силен е.

Далечен глас завика заповеди и отекна в тунелите.

Джонет коленичи до нея, изпънал лъка си.

- Светлина, това е Таим!

- Не можем да стоим тук - каза Логаин. - Андрол! Портал.

- Опитвам се - каза Андрол. - Светлина, опитвам се!

- Ба. - Налаам остави Логаин до стената. - Бил съм и в по-тесни места!

И замята сплитове в коридора. Взривове разтърсиха страничните стени и от тавана се посипа пръст.

Певара скочи пред входа, освободи сплит и се смъкна на колене до Андрол. Той се взираше напред, без да вижда, лицето му бе напрегнато. Тя усети по връзката решимост и отчаяние и поклати глава.

- Можем да го направим - прошепна му.

Входът изригна и Джонет отхвърча назад, ръката му бе обгорена. Подът се разтресе и стените започнаха да се разпадат.

Пот потече по страните на Андрол. Той стисна зъби, лицето му почервеня, очите му се отвориха широко. През входа блъвна дим и Имарин се закашля. Налаам Изцеряваше Джонет.

Андрол изрева и стигна до върха на стената в ума си. Беше почти там! Можеше…

Сплитът изтътна срещу стаята, разтърси пръстта и таванът се срути отгоре им.

Всичко почерня.