Спомен за светлина

Глава 40 Вълчи брат

Похитителите на Елейн гледаха стъписани Биргит. Елейн се възползва от този миг и се завъртя рязко настрани. Надигна се на колене. Бременността я правеше непохватна, но не и негодна за нищо. Медальонът, който беше държал Мелар, се хлъзна на земята и тя усети, че сиянието на сайдар чака да го сграбчи. Изпълни се със Силата и притисна корема си ръце.

Децата й вътре се размърдаха. Елейн запреде потоци Въздух и събори с тях похитителите си на земята. Събралите се наблизо гвардейци изригнаха между войниците на Мелар и неколцина спряха, щом видяха Биргит.

- Бийте се, кози щерки и кучи синове! - ревна им тя, докато мяташе стрели по наемниците. - Може да съм умряла, но още съм проклетият ви командир и ще изпълнявате заповедите ми!

Викът й ги раздвижи отново. Вдигащата се от земята мъгла се закъдри и загърна бойното поле. Засия сякаш смътно в тъмното. Още няколко мига и преливането на Елейн, лъкът на Биргит и мечовете на гвардейците прогониха наемниците на Мраколюбеца Мелар.

Биргит свали шестима със стрели, докато бягаха.

- Биргит - каза през сълзи Елейн. - Съжалявам.

- Съжаляваш ли? - Златокосата жена се извърна към нея. - Съжаляваш? Защо скърбиш, Елейн? Всичко ми се върна! Паметта ми се върна. - Биргит се засмя. - Чудесно е! Не знам как ме търпя тези последни няколко седмици. Циврех като дете, току-що счупило любимия си лък.

- Аз… О, Светлина! - Вътрешностите й говореха, че все пак е загубила Стражника си, и болката от прекъснатата връзка бе неподвластна на разума. Нямаше значение това, че Биргит стоеше пред нея. - Може би трябва да те свържа отново?

- Няма да стане - отвърна Биргит и махна пренебрежително с ръка. - Ранена ли си?

- Само гордостта ми.

- Късмет имаш. Още по-голям затова, че Рогът изсвири точно навреме.

Елейн кимна.

- Ще тръгна с другите герои - каза Биргит. - Ти остани тук, докато се съвземеш.

- Светлината да го изгори! - Елейн се вдигна с усилие на крака. - Няма скапано да стоя отзад точно сега. Бебетата са добре. Тръгвам.

- Елейн…

- Войниците ми мислят, че съм мъртва - каза Елейн. - Редиците ни се огъват, мъжете ни умират. Трябва да ме видят и да разберат, че все още има надежда. Няма да знаят какво означава тази мъгла. Ако изобщо някога са имали нужда от кралица, то е точно сега. Нищо освен Тъмния не може да ме спре да се върна при тях.

Биргит се намръщи.

- Не си вече моят Стражник. Но все още си моя приятелка. Ще тръгнеш ли с мен?

- Упорита глупачка.

- Не аз отказах току-що да си остана мъртва. Заедно?

- Заедно - отвърна Биргит и кимна.

Авиенда застина и се вслуша във воя. Не звучеше съвсем като вълчи.

Бурята при Шайол Гул продължаваше. Тя не знаеше чия страна печели. Навсякъде лежаха паднали тела, някои разкъсани от вълци, други - все още димящи от атаките на Единствената сила. Бурните ветрове пердашеха и бушуваха, вдигаха вълни от прах и камъчета.

Тя усещаше преливането от Ямата на Ориста, но беше като лек пулс, за разлика от онази стихия на пречистването. Ранд. Добре ли беше? Какво ставаше там?

Белите облаци, докарани от Ветроловките, закипяха сред катраненочерните бурни облаци горе и се завихриха в огромна спирала над планинския връх. Според това, което бе чула за Ветроловките - бяха се изтеглили нагоре по Шайол Гул, на скална издатина много над входа на пещерата и все още се трудеха с Купата на ветровете, - те бяха на ръба на поражението. Над две трети бяха рухнали от умора. Скоро бурята щеше да погълне всичко.

Авиенда настъпи напред през вихрушката, за да потърси източника на воя. Нямаше други преливащи, с които да свърже, след като Рафела я бе оставила, за да застане със Заклетите в Дракона на последен отпор при пещерата. Други се избиваха тук долу и бродеха на малки групи из долината. Деви, Мъдри, сисвай’айман, тролоци, Чезнещи. И вълци. Стотици вълци се бяха включили в битката. Имаше също тъй и доманци, тайренци и Заклети в Дракона - макар че повечето от тях се сражаваха на пътеката, водеща към Ранд.

Нещо падна на земята до нея, нададе протяжен стон и тя удари, преди да помисли. Драгхарът лумна в пламъци като пръчка, съхнала сто дни на слънце. Авиенда вдиша дълбоко и се огледа. _Вой._ Стотици и стотици гласове.

Затича към този вой през долината. Докато тичаше, от прашните сенки излезе някой: слаб жилав мъж със сива брада и златни очи. Придружаваше го малка глутница вълци. Мъжът я погледна, а след това се обърна натам, откъдето бе дошъл.

Авиенда спря. Златни очи.

- Ти, който тичаш с вълци! - извика му. - Водиш ли Перин Айбара?

Мъжът замръзна. Държеше се като вълк, предпазлив и опасен.

- Знам го Перин Айбара - отвърна й с вик. - Но не е с мен. Ловува другаде.

Авиенда пристъпи към мъжа. Той я гледаше нащрек и няколко от вълците му изръмжаха. Не изглеждаха толкова доверчиви към нея и народа й, колкото към тролоците.

- Този нов вой - надвика тя вятъра, - от… ваши приятели ли е?

- Не - отвърна мъжът и погледът му стана отчужден. - Не, вече не. Ако познаваш жени, които могат да преливат, айилко, трябва да ги доведеш тук веднага. - Тръгна към воя и глутницата му затича с него.

Авиенда го последва. Задържа се на разстояние от вълците, но се довери на усета им повече, отколкото на своя. Стигнаха до малко възвишение в дъното на долината, същото, на което бе видяла по някое време Итуралд да води отбраната на прохода.

От прохода се изсипваха десетки тъмни туловища. Черни вълци, големи почти колкото коне. Тичаха на дълги отскоци по скалите и макар да не можеше да види, Авиенда знаеше, че стъпките им стапят камъка и оставят дири по него.

Стотици вълци връхлитаха срещу черните, скачаха на гърбовете им, но съществата с лекота ги отхвърляха. Изглежда, вълците бяха безсилни да ги спрат.

Мъжът с вълците изръмжа.

- Мракохръти ли? - извика Авиенда.

- Да - изрева той над грохота на бурята. - Това е Дивият лов, най-жестоката им глутница. Не могат да падат от оръжия на смъртни. Раните от обикновени вълци няма да им навредят задълго.

- Тогава защо се бият?

Вълчият брат се засмя.

- Защо се бием всички ние? Защото трябва да се опитаме да спечелим някак! Върви! Доведи Айез Седай и някой от ония ашамани, ако можеш да намериш! Тези същества ще пометат войските ви като порой!

Мъжът пое надолу по склона и вълците му затичаха с него. Авиенда разбра защо се бият. Не можеха да избият Мракохрътите, но можеха да ги забавят. И това беше победата им тук - да спечелят достатъчно време за Ранд, за да направи той каквото трябва.

Обърна се и затича да събере другите. Усети мощно преливане на сайдар някъде наблизо и спря. Извърна глава към източника.

Грендал беше _там_, напред… едва видима. Спокойна и невъзмутима, отпращаше убийствени сплитове към линията Бранители на Камъка. Беше събрала малка група жени - Айез Седай, Мъдри - и няколко войници охрана. Жените бяха коленичили около нея и сигурно я захранваха със силата си, ако се съдеше по мощта на сплитовете, изригващи от нея.

Охраната й бяха четирима айилци с черни була - не червени. Под Принуда, със сигурност. Авиенда се поколеба. А Мракохрътите?

„Трябва да използвам този шанс”, помисли си. Запреде и пусна лъч синя светлина в небето - знака, за който се бяха разбрали с Амис и Кацуан.

Това, разбира се, предупреди Грендал и Отстъпницата се извърна рязко към Авиенда и удари с Огън. Авиенда се сниши и се превъртя. Последва щит, който трябваше да я откъсне от Извора, и тя отчаяно притегли толкова Единствена сила, колкото можеше да побере, през брошката костенурка. Откъсването на жена с щит бе като опит да прережеш въже с ножици - колкото по-дебело е въжето, толкова по-трудно се реже. Този път Авиенда беше поела достатъчно сайдар, за да отбие щита.

Стисна зъби и засука своите сплитове. Светлина, не беше съзнавала колко е уморена. Едва не изпусна нишките Сила.

Събра ги със силата на волята си и изхвърли сплит Въздух и Огън, макар да знаеше, че сред пленничките има нейни приятелки и съюзнички.

„Готови са да умрат, но не и да бъдат използвани от Сянката”, каза си тя, след като избегна нова атака. Земята около нея се взриви и тя залегна.

„Не. Продължавай да се движиш.”

Скочи и затича. Това спаси живота й, понеже зад нея се изсипа мълния и мощта й отново я просна на земята.

Надигна се, плувнала в кръв от няколкото рани по ръцете си, и започна нови сплитове. Наложи се да ги пусне, щом нов сложен сплит полетя към нея. Принуда. Ако това я докопаше, щеше да се превърне в поредната робиня, принудена да отдаде силата си за разгром на Светлината.

Запреде Земя и изхвърли нагоре парчета скала, прах и дим. След това се претърколи в някаква долчинка и надникна предпазливо навън. Затаи дъх и повече не преля.

Бушуващите ветрове разчистиха отвличането, което бе създала. Грендал се поколеба. Не можеше да усети Авиенда, която вече си бе поставила сплита, скриващ дарбата й. Ако прелееше, Грендал щеше да я открие.

Робите на Грендал тръгнаха да я търсят. Авиенда се изкушаваше да прелее и да ги унищожи. Всеки айилец щеше да й благодари за това.

Но се сдържа. Не биваше да се издаде. Грендал бе твърде силна. Не можеше да й се противопостави сама. Но ако изчакаше…

Сплит от Въздух и Дух връхлетя към Грендал, за да я откъсне от Извора, и тя изруга и се обърна мълниеносно.

Кацуан и Амис бяха дошли.

- Стой на място! За Андор и кралицата!

Елейн препусна през вече разбъркания строй на пиките и вятърът развя косата й. Гласът й, увеличен многократно от Силата, закънтя над войнишките редици. Тя държеше меча си вдигнат високо, макар че Светлината само знаеше какво щеше да направи с него, ако се наложеше да го размаха.

Мъжете се заобръщаха след нея. Някои бяха посечени от тролоци, докато го правеха. Зверовете натискаха през отбраната и сееха гибел в разбитите редове.

„С хората ми е свършено. О, Светлина. Горките ми войници.” Виждаше около себе си само смърт и отчаяние. Каретата пики на Андор и Кайриен се бяха огънали, след като бяха понесли ужасни жертви. Тук-там мъжете се държаха на малки групи, много от тях се разпръсваха и побягваха в паника за живота си.

- Стойте! - извика Елейн. - Стойте с кралицата си!

Още бягащи мъже спряха, но не се връщаха да се бият.

Какво да направи?

Да влезе в бой.

Атакува първия тролок, който й попадна пред очите. Направи го с меча, макар едва преди няколко мига да си беше помислила, че ще е безпомощна. И беше точно така. Съществото с глиганската глава дори се изненада, като видя, че замахва към него.

За щастие Биргит беше с нея и простреля звяра в ръката, когато той развъртя оръжието си да я посече. Това спаси живота й, но не можа да убие проклетата твар. Конят й - зает от един от гвардейците й - заподскача настрани, за да попречи на тролока да я посече, докато тя се опитваше да го прониже. Мечът просто не се движеше натам, накъдето искаше тя. Единствената сила беше много по-съвършено оръжие. Щеше да прибегне до нея, ако се наложеше, но засега трябваше да се бие.

Не й се наложи да се мъчи дълго. Заобиколиха я войници, свалиха звяра и я опазиха от други четири, тръгнали към нея. Елейн изтри потта от челото си и се изтегли назад.

- Какво беше _това_? - извика препускащата до нея Биргит и пусна стрела към един тролок, преди той да убие един от войниците. - Кълна се в ноктите на Ратлиф, Елейн! Мислех, че глупостта ти все пак има граници.

Елейн вдигна високо меча. Наоколо завикаха мъже:

- Кралицата е жива! За Светлината и Андор! Стойте с кралицата!

- Как би се почувствала - каза тихо Елейн, - ако видиш, че кралицата ти се опитва да убие тролок с меч, докато ти бягаш?

- Ще си помисля, че веднага трябва да се преселя в друга страна - сопна се Биргит, докато пускаше нова стрела. - Някъде, където монарсите имат поне капка ум в главата.

Елейн изсумтя. Биргит можеше да приказва каквото си ще, но маневрата подейства. Групата, която бе събрала около себе си, започна да расте, разпростря се от двете страни и се стегна в бойна линия. Елейн държеше меча високо, викаше и - след миг колебание - сътвори със сплит бляскаво знаме на Андор, което заплющя във въздуха и Червения лъв огря нощта.

Това щеше да привлече огън от Демандред и преливащите с него, но мъжете й имаха нужда от маяк. А тя щеше да отбие атаките, ако дойдеха.

Не дойдоха и Елейн препусна по бойните редици, и викаше думите, които вдъхваха надежда на хората й:

- За Светлината и Андор! Кралицата ви е с вас! Стойте и се бийте!

Мат препусна с грохот по билото на Височините с останките от огромната доскоро армия и натисна на югозапад. Тролоците се бяха струпали отпред от лявата страна, войската на шараите - отдясно. Срещу врага бяха героите на Рога, Пограничници, Карийд и хората му, огиерите, стрелците на Две реки, Белите плащове, геалданци и майенци, наемници, Тина и нейните Заклети в Дракона бежанци. И Бандата на Червената ръка. Неговите.

Помнеше, в онези спомени, които не бяха негови, че бе предвождал много по-могъщи сили. Армии, които не бяха раздробени, полуобучени, ранени и изтощени. Но, Светлината да му е на помощ, никога не се беше чувствал толкова горд. Въпреки всичко, което се беше случило досега, хората му подеха виковете за атака и се хвърлиха в битката с подновен жар.

Смъртта на Демандред му даде шанс. Усещаше устрема на войските и инстинктивния ритъм на боя, отекващ през тях. Точно този момент беше търсил. Това беше картата, на която бе чакал да заложи всичко, което имаше. Десет към едно беше шансът все още, но армията на Шара, тролоците и Чезнещите бяха обезглавени. Без пълководец, който да ги поведе. Различните части действаха несъгласувано под командата на Чезнещи и Властелини на ужаса.

„Трябва да внимавам с шараите - помисли Мат. - Сигурно имат пълководци, които ще възстановят командването.”

Сега обаче трябваше да удари здраво и мощно. Да изтласка тролоците и шараите от Височините. Долу тролоците запълваха коридора между блатата и Височините и натискаха здраво защитниците при речното корито. Смъртта на Елейн се беше оказала лъжа. Войските й бяха изпаднали в безпорядък - бяха загубили над една трета от войниците си, - но точно преди да бъдат обърнати в бяг от зверовете тя препусна сред тях и ги събра. Като по чудо бяха опазили бойния си строй, въпреки че ги изтласкваха на територията на Шиенар. Нямаше да могат да удържат дълго обаче, с Елейн или без нея. Пиките се огъваха все повече, войници падаха по цялото бойно поле, конницата й и айилците връхлитаха с ярост, но все по-трудно задържаха врага. „Светлина, ако мога да избутам шараите от проклетите Височини върху зверовете долу, ще се изпотрепят едни други!”

- Лорд Каутон! - извика Тина и посочи на юг.

В далечината, откъм река Еринин, блесна светлина. Мат избърса чело. Това не беше ли…

Портали в небето. Десетки. И през тях се изсипаха летящи то’ракен, понесли фенери. Огнени стрели заваляха по тролоците в прохода. То’ракен прелетяха в боен строй над брода и коридора отвъд него.

През грохота на битката Мат чу звуци, които трябваше да са смразили кръвта на враговете. Стотици, хиляди рогове прогърмяха в нощта бойния си зов. Барабани забиха в гръмовен ритъм и той ставаше все по-силен, и тътенът на стъпки - на хора и на животни - се сля с него, докато настъпваха бавно към Височините в тъмното. Никой не можеше да ги види в предутринния мрак, но всички на бойното поле разбраха кои са.

Мат изкрещя от радост. Можеше вече да види ходовете на сеанчанците в ума си. Половината им армия щеше да настъпи право на север от Еринин, да се слее с притиснатата войска на Елейн при Мора и да съкруши тролоците, напиращи към Шиенар. Другата половина щеше да възвие на запад покрай блатата към западната страна на Височините и да разбие тролоците в коридора откъм тила.

Сред падащата градушка от стрели запращяха ярки светлини - дамане правеха повече светлина, за да може армията им да вижда - зрелище, с което Илюминаторите биха се гордели! Земята се разтресе, щом огромната армия на Сеанчан тръгна в марш през Полето на Мерилор.

Небесен гръм разтърси въздуха откъм десния фланг на Мат на Височините - още по-силен гръм. Талманес и Алудра бяха поправили драконите и стреляха право от пещерата през портали по армията на Шара.

Почти всички фигури вече бяха на местата си. Имаше още само една дреболия, за която трябваше да се погрижи преди последното хвърляне на заровете.

Войските на Мат натиснаха напред.

Джур Грейди опипа с пръсти писмото от жена си, пратено с Андрол от Черната кула. Не можеше да го чете в тъмното, но все едно - нали можеше поне да го държи. Беше запомнил думите наизуст.

Наблюдаваше този каньон, на десетина мили на североизток по река Мора, където Каутон го бе поставил на позиция. Бойното поле на Мерилор бе далеч.

Не се сражаваше. Светлина, беше трудно, но не взимаше участие в боя. Гледаше и се стараеше да не мисли за горките хора, загинали, докато бранеха реката тук. Мястото беше идеално - тук Мора минаваше през тесен каньон, където Сянката можеше да спре реката. И я беше спряла. О, пратените от Мат мъже се бяха _опитали_ да изтласкат Властелините на ужаса и шараите. Защо ги беше пратил на такава глупава задача! Гневът към Каутон тлееше в гърдите на Грейди. Всички твърдяха, че е добър пълководец. А беше направил това!

Е, щом беше гений, защо бе изпратил петстотин прости хорица от едно планинско село в Муранди да бранят тази река? Да, Каутон също така беше пратил и стотина войници от Бандата, но това изобщо не беше достатъчно. Бяха измрели, след като задържаха реката за няколко часа. В каньона имаше стотици и стотици тролоци и няколко Властелини на ужаса!

Е, тези хорица бяха избити до крак. Светлина! Имало беше _деца_ между тях. Селяците и малкото войници се бяха сражавали добре, опазиха каньона много по-дълго, отколкото Грейди би помислил, че е възможно, но бяха паднали. А на него му бяха заповядали да не им помага.

И сега Грейди изчакваше в тъмното над стените на дефилето, скрит между скалите. На стотина крачки от него се движеха тролоци със запалени факли, за да могат Властелините на ужаса да виждат. Те също бяха над стените на дефилето, откъдето можеха да виждат реката долу - станала вече на езеро. Тримата Властелини на ужаса бяха откъртили огромни късове от скалните стени и бяха направили с тях каменна преграда, която запушваше реката.

Това беше пресушило Мора при Мерилор и бе позволило на тролоците да я прехвърлят с лекота. Грейди можеше да отвори този бент за миг - удар с Единствената сила щеше да го разбие и да освободи реката от тесния каньон. До този момент не беше посмял. Каутон му бе заповядал да не напада, но и без това нямаше да може да надвие сам трима силни Властелини на ужаса. Щяха да го убият и отново да запушат реката.

Погали с пръсти писмото от жена си и се приготви. Каутон му бе заповядал да отвори портал на разсъмване до същото онова село. Това щеше да разкрие Грейди. Не знаеше каква е целта на тази заповед.

Водата долу отдавна беше заляла труповете.

„Май му е време вече”, помисли Грейди и си пое дъх. Утрото щеше да настъпи всеки момент, макар околността да бе помръкнала от гъстата облачна пелена.

Щеше да изпълни заповедта, да го изгори дано. Но ако Каутон оцелееше от битката долу край реката, щеше да му каже няколко думи. Сурови думи. Човек като Каутон, от простолюдието, не можеше да прахосва така живота на хората.

Вдиша дълбоко още веднъж и започна да заприда портал. Отвори го в онова село, откъдето бяха дошли хората предния ден. Не знаеше защо трябва да го направи. Селото беше обезлюдено, за да се събере групата, сражавала се тук. Едва ли беше останал някой. Как го беше нарекъл Мат? Хиндерстап?

От портала с рев изригнаха хора, вдигнали високо сатъри, вили, ръждясали мечове. С тях дойдоха още войници от Бандата, като стотината, които се бяха били тук преди. Само дето…

Само дето на светлината на огньовете на Властелините на ужаса лицата им бяха _същите_ като на сражавалите се тук бойци… бойците, които бяха загинали.

Грейди зяпна връхлитащите хора. Бяха _съвсем_ същите. Същите стопанки, салджии и ковачи, съвсем същите. Беше видял как загинаха… а сега се връщаха.

Тролоците сигурно не можеха да различат едно човешко същество от друго, но тримата Властелини на ужаса го видяха… и разбраха, че хората са същите. И се стъписаха. Единият зарева, че Тъмния ги бил изоставил, и започна да засипва хората със сплитове.

А хората просто настъпваха без страх, въпреки че ударите на Силата пръсваха във въздуха много от тях. Връхлетяха срещу Властелините на ужаса и ги посякоха със земеделски сечива, сатъри и ножове. Докато тролоците се сетят да атакуват, Властелините бяха избити. Вече можеше да…

Грейди се отърси от изумлението си. Сбра силата си и унищожи яза, запушил дефилето.

И реката потече свободна.