Спомен за светлина

Глава 47 Виж как тръпне потокът

На склоновете на долината Такан’дар Авиенда се бореше с щита от Дух, който Грендал се мъчеше да забие между нея и Извора. Сплит, сложен като дантела, който й пречеше да стигне до Единствената сила. Не можеше да се изправи на почти осакатените си крака. Лежеше изтръпнала от болка и едва можеше да се движи.

Успя да го отбие, но едва на косъм.

Отстъпницата се беше облегнала на един камък и си мърмореше тихо. От хълбока й бликаше светлочервена кръв. Под тях, в долината, битката бушуваше. Сребристобяла мъгла пълзеше над мъртвите и някои от живите.

Авиенда се опита да пропълзи към портала, през който можеше да се види дъното на долината. Нещо трябваше да е отвлякло от там Кацуан и другите… или тя го беше отворила на погрешното място.

Сиянието на сайдар отново обкръжи Грендал. Още сплитове. Авиенда ги прекъсна, но това забави пълзенето й към портала.

Грендал простена, изправи се и бавно тръгна към Авиенда, колкото и да изглеждаше замаяна от загубата на кръв.

А Авиенда не можеше да се защити. Беше безпомощна.

Освен ако…

Сплитът за портала й, онзи, който беше затегнала. Той още висеше там и държеше портала отворен. Ивици дантела.

Предпазливо, колебливо, но и отчаяно, Авиенда се пресегна в ума си и разбрида една от нишките в портала. Можеше да го направи. Потокът потръпна и изчезна.

Беше нещо, което айилците правеха, макар Айез Седай да го смятаха за ужасно опасно. Резултатите можеше да са непредсказуеми. Взрив, дъжд от искри… Авиенда можеше да свърши усмирена. Или пък можеше да не последва нищо. Когато Елейн го бе опитала, беше причинило опустошителен взрив.

Това щеше да я устрои напълно. Ако вземеше със себе си една от Отстъпниците, щеше да е чудесна смърт.

Трябваше да се опита.

Грендал спря почти до нея, изръмжа и затвори очи. Когато ги отвори отново, започна нов сплит. Принуда.

Авиенда задърпа по-бързо, разбрида две, три, шест нишки от портала. Още малко, почти…

- Какво правиш? - попита намръщено Грендал.

Авиенда задърпа още по-бързо и в паниката си избра погрешната нишка. Изстина, като видя как потокът потръпна, загърчи се и раздвижи другите около него.

Грендал изсъска и започна да спуска върху нея сплита на Принуда.

Порталът се взриви с блясък и зной.

Шайсам завладя бойното поле, мъглата му се запровира между вълци и хора, въобразили си, че могат да преградят пътя му към ал-Тор.

Да, _ал-Тор_. Онзи, когото щеше да убие. Да унищожи. С чиято душа щеше да пирува. Да, ал-Тор!

Нещо потръпна на ръба на сетивата му и Шайсам се поколеба и се намръщи. Какво не беше наред? Част от него… част от него беше спряла да усеща.

Какво беше това? Физическото му тяло затича по земята през мъглите. Кръв закапа от пръстите му, нарязани от камата, която носеше, чудесното семе, последното зрънце от старата му същност.

Натъкна се на труп, когото мъглата му беше убила, наведе се над него и се намръщи. Тялото изглеждаше познато…

Ръката на трупа се пресегна нагоре и го сграбчи за гърлото. Шайсам изпъшка, замята се, а трупът отвори окото си.

- Има нещо за болестите, което чух веднъж, Фейн - прошепна Матрим Каутон. - Пипнеш ли болест, ако оцелееш, не може да те хване отново.

Шайсам се замята в паника. Не. Не така трябваше да тръгне срещата със стар приятел! Задраска с нокти ръката, която го стискаше, и с ужас осъзна, че е изпуснал камата.

Каутон го дръпна надолу и го смъкна на земята. Шайсам завика на търтеите си. Твърде късно! Твърде бавно!

- Дойдох, за да върна подаръка ти, Мордет - прошепна Каутон. - Смятам, че дългът ни е уреден.

И заби камата между ребрата му, право в сърцето на Шайсам. Вързан към жалкото тленно тяло, Мордет изкрещя. Падан Фейн нададе вой и усети как плътта се стопи от костите му. Мъглите потръпнаха, завихриха се и се разтърсиха.

Умряха наведнъж.

Перин _измести_ до вълчия сън и намери Гаул по миризмата на кръв. Не искаше да остави Мат с Машадар, но беше убеден - от погледа, който му хвърли Мат след падането, - че приятелят му ще преживее мъглата и че знае какво прави.

Гаул се беше прикрил добре, присвит в една цепнатина до Ямата на Ориста. Все още държеше едно копие и бе затъмнил облеклото си, за да се слива със скалите наоколо.

Клюмаше от изнемога. Беше не само ранен, но се бе задържал твърде дълго във вълчия сън. Щом самият Перин се чувстваше изтръпнал от умора, Гаул трябваше да е още по-зле.

- Хайде, Гаул. - Подаде му ръка да се измъкне от скалите.

Гаул го погледна замаяно и промълви:

- Никой не можа да ме подмине. Пазих, Перин Айбара. Кар-а-карн е невредим.

- Добре се справи, приятелю - отвърна Перин. - По-добре, отколкото можеше да се очаква. Имаш много чест.

Гаул се усмихна и се подпря на рамото му.

- Разтревожих се… когато вълците изчезнаха.

- Те се бият в будния свят. - Перин изпита настойчива нужда да се върне по-скоро там. Намирането на Гаул бе част от това, но имаше и още нещо, _подтик_, който не можеше да обясни.

- Дръж се - каза той и хвана Гаул за кръста. _Измести_ ги до Полето на Мерилор, след това _измести_ извън вълчия сън и се появиха в лагера на Две реки.

Наоколо мигновено се струпаха хора, разнесоха се викове.

- Светлина! - ревна Грейди, капнал от безсъние и с торбички под очите. - За малко да ви изгоря на въглен, лорд Златооки. Как се появихте така?

Перин поклати глава и смъкна Гаул на земята. Грейди погледна раната в хълбока му и повика една Айез Седай да се заеме с Цяра. Настъпи суматоха, всички завикаха, че лорд Златоокия се е върнал.

Файле. Файле беше стояла тук, в Мерилор, с Рога.

„Трябва да я намеря.”

Ранд беше сам. Никой не го пазеше във вълчия сън.

„Да го изгори дано, все едно! Ако загубя Файле…”

Но ако Ранд загинеше, _щеше_ да загуби Файле. И всичко друго. Все още имаше Отстъпници. Перин се поколеба. Трябваше да я потърси, нали? Не беше ли негов дълг, като съпруг? Не можеше ли друг някой да се погрижи за Ранд?

Но… ако не той, кой?

Макар това да разкъса сърцето му, Перин подири за сетен път вълчия сън.

Моридин вдигна Каландор от пода. Мечът заблестя, изпълнен с Единствената сила.

Ранд се олюля, притиснал ранената си ръка до гърдите. Моридин се изсмя, вдигнал високо оръжието.

- Мой си, Луз Терин. Най-сетне си мой! Аз… - Замълча и погледна меча с благоговение. - Може да уголеми Вярната сила. Ша-ангреал на Вярната сила? Как? Защо? - Изсмя се още по-гръмко.

Вихър забушува около двамата.

- Преливането на Вярната сила тук е смърт, Елан! - изрева Ранд. - Ще те изгори на въглен!

- Забвение! - ревна в отговор Моридин. - Най-сетне ще позная освобождението, Луз Терин. Ще те взема с мен.

Мечът заблестя в ярък пурпур. Ранд усети мощта, излъчвана от Моридин, докато вливаше в себе си Вярната сила.

Това бе най-опасната част от плана. Мин го беше измислила. Каландор имаше ужасни слабости. Бе сътворен за ръцете на мъж, но трябваха жени, за да го контролират. Създаден беше така, че ако Ранд боравеше с него, други можеха да властват над него…

Защо Ранд трябваше да използва оръжие с такива слабости? Защо пророчествата споменаваха за него? Ша-ангреал за Вярната сила. Защо изобщо щеше да му трябва такова нещо?

А отговорът беше съвсем прост.

- Сега! - изрева Ранд.

И Нинив и Моарейн преляха едновременно. Прибягнаха до слабостта в Каландор в мига, в който Моридин се опита да замахне с него към Ранд. Вятърът запердаши в тунела. Подът се разтресе и Моридин изрева, зяпнал с широко отворени очи.

Овладяха го. Каландор имаше дефект. Всеки мъж, боравещ с него, можеше да бъде принуден да свърже с жени, да бъде поставен под тяхната власт. Капан… който бяха поставили на Моридин.

- Свържи! - заповяда Ранд.

Вляха в него. Мощ.

Сайдар от жените.

Вярната сила от Моридин.

Сайдин от Ранд.

Преливането на Вярната сила от Моридин тук заплашваше да ги унищожи, но я надвиха със сайдин и сайдар, след което насочиха и трите наведнъж към Тъмния.

Ранд прониза непрогледната чернота, сътвори проводник от светлина _и_ мрак и обърна _същността_ на Тъмния срещу него самия.

Усещаше Тъмния отвъд реалността, усещаше необятността му. Пространство, големина, време… Разбираше колко несъществени са тези неща сега.

С яростен рев - с трите сили, забушували през него, с леещата се от хълбока му кръв - Прероденият Дракон вдигна изпълнена с мощ ръка и сграбчи Тъмния през Въртела като мъж, бръкнал във водата да сграбчи плячката от речното дъно.

Тъмния се опита да се отскубне, но ръката на Ранд бе стегната като в ръкавица от Вярната сила. Врагът не можеше отново да поквари сайдин. Тъмния се опита да изтегли Вярната сила от Моридин, но тя течеше твърде свободно, твърде мощно през проводника, за да бъде спряна. Дори от самия Шай’тан.

Тъй че Ранд загреба от същината на самия Тъмен и преля с цялата й мощ. Задържа здраво Тъмния, като сокол гълъб в ноктите си.

И от него изригна светлина.