Спомен за светлина

Глава 34 По течението

Ранд стоеше на място, което не съществуваше.

Място извън времето, извън самата Шарка.

Около него се простираше необятно нищо. Лакомо и гладно, копнееше да го погълне. Можеше всъщност да _види_ Сянката. Приличаше на хиляди и хиляди усукани ленти от светлина. Кръжаха около него, над него, полюшваха се, блещукаха и се извиваха една в друга. Така поне предпочиташе да го обясни умът му.

Всичко, което е било, всичко, което можеше да бъде, всичко, което можеше да е било… всичко лежеше там, пред него.

Ранд не можеше да го проумее. Чернотата го засмукваше, _теглеше_ го към себе си. Пресегна се към Шарката и някак се закрепи в нея, за да не бъде погълнат.

Това промени перспективата му. Заключи го във времето. Шарката около него се вълнуваше и Ранд виждаше как се изтъкава. Знаеше, че не е _същинската_ Шарка, но умът му го виждаше така. Познато, както беше описвано, с втъкаващите се в едно нишки живот.

Закрепи се отново в реалността и се задвижи с нея. Времето отново имаше смисъл и той не можеше да вижда напред или назад. Все още можеше да види всички места, като човек, застанал над въртящ се глобус.

Извърна очи към празнотата.

- Е - каза й. - Значи тук ще се случи истински. Моридин искаше да повярвам, че една проста битка с мечове ще реши всичко това.

ТОЙ Е ОТ МЕН. НО ОЧИТЕ МУ СА МАЛКИ.

- Да - каза Ранд. - И аз го забелязах.

МАЛКИ ИНСТРУМЕНТИ МОГАТ ДА СА ЕФИКАСНИ. НАЙ-ТЪНКИЯТ НОЖ МОЖЕ ДА СПРЕ СЪРЦЕ. ТОЙ ТЕ ДОВЕДЕ ТУК, СЪПЕРНИКО.

Нищо от това не се беше случило последния път, когато Ранд носеше името Луз Терин. Можеше само да го изтълкува като добър знак.

Истинската битка започваше тепърва. Ранд се вгледа в нищото и усети как то набъбва. А после, като буря, Тъмния хвърли цялата си мощ срещу Ранд.

Перин се блъсна в някакво дърво и изпъшка от болка. Стрелата на Убиеца бе пронизала рамото му и върхът бе излязъл от другата страна. Не смееше да я издърпа, не и с…

Поколеба се. Мислите се точеха бавно. Къде беше? Беше _изместил_ колкото можеше по-далече от Убиеца, но… не познаваше това място. Дърветата бяха странни, много листати на върха, никога досега не беше виждал такива дървета. Бурният вятър духаше и тук, но по-слабо.

Перин се хлъзна и падна. Рамото му гореше от болка. Превъртя се и зяпна в небето. При падането беше счупил стрелата.

„Това е… това е вълчият сън. Мога просто да накарам стрелата да изчезне.”

Опита се да събере сила, за да го направи, но беше твърде изнемощял. Усети, че се унася, и изпрати навън, за да потърси вълци. Намери умовете на няколко, но те се стъписаха.

„Двукрак, който може да говори? Какво е това? Какво си ти?”

Естеството му, изглежда, ги уплаши и те го изтласкаха от умовете си. Как можеше да не знаят какво е? Вълците имаха дълги, дълги спомени… Трябваше да… трябваше…

„Файле - помисли той. - Толкова красива, толкова умна. Трябва да ида при нея. Трябва просто да… да се доближа до онзи портал… и да се върна в Две реки при нея…”

Надигна се на колене. Кръв ли бе това по земята? Толкова много червено. Примига.

- Ето те - чу глас.

Ланфеар. Вдигна глава и я погледна с размътени очи.

- Значи те надви - каза тя и скръсти ръце. - Разочароващо. Не исках да ми се налага да избирам него. Намирам те за много по-привлекателен, вълко.

- Моля те - изхриптя той.

- Изкусена съм, макар че не би трябвало - каза тя. - Ти се оказа слаб.

- Аз… мога да го победя. - Изведнъж срамът, че се беше провалил пред нея, го съкруши. Откога бе започнал да се безпокои какво мисли Ланфеар за него? Не можеше да си спомни.

- Моля те… - изпъшка Перин и вдигна ръка. - Моля те.

- Не. - Тя поклати глава и се обърна. - Научила съм се от грешката да отдавам сърцето си на някой, който не го заслужава. Сбогом, кутре.

Изчезна и го остави на четири крака в това странно място.

„Файле - каза част от ума му. - Не мисли за Ланфеар. Трябва да идеш при Файле.”

Да… Да, можеше да иде при нея, нали? Къде беше тя? Полето на Мерилор. Там я беше оставил. Там трябваше да е. _Измести_ дотам, след като успя някак да събере сила да го направи. Но тя, разбира се, не беше там. Перин беше във вълчия сън.

Порталът, който щеше да прати Ранд. Щеше да е там. Трябваше просто да стигне до него. Трябваше…

Рухна на земята и усети, че се понася в нищото. Пред очите му причерня повече и от кипналото небе. „Поне… поне бях там за Ранд”, помисли си.

Вълците можеха да пазят Шайол Гул от тази страна вече, нали? Можеха да опазят Ранд… Трябваше.

Файле разбърка с пръчката малкия огън. Беше паднал мрак и огънят грееше със смътна червена светлина. Не бяха посмели да го направят по-голям. Убийствени същества дебнеха в Погибелта. Тук тролоците бяха най-малката опасност.

Вонеше ужасно и Файле очакваше да намери гниещ труп зад всеки опръскан с черни петна храст. Земята пращеше, където стъпваше, суха пръст се ронеше под ботушите й, сякаш дъжд не беше валял от столетия. Щом седна в лагера, видя няколко мъждукащи зелени светлини - като рояк светещи насекоми - да минават в далечината над някакви смътно очертани в тъмното дървета. Чувала беше достатъчно за Погибелта, за да затаи дъх, докато отминаха. Не знаеше какво представляват и не искаше да знае.

Беше повела групата си на къса обиколка, докато намерят това място за бивак. По пътя един от ратаите на кервана беше убит от клонка, друг - от това, че стъпи в нещо, което приличаше на кал - но беше разяло крака му. Беше стигнало до лицето му. Той се мяташе на земята и крещеше, докато умираше.

Погибелта. Не можеха да оцелеят тук. Само една малка обиколка беше убила двама от хората й, а Файле водеше около сто души, които трябваше да се опита да опази. Стражи от Бандата, няколко от Ча Файле, коларите и работниците в кервана. Осем от фургоните още бяха в движение. Дотук. А нататък?

Не беше сигурна дали ще оцелеят тази нощ. Светлина! Единственият им шанс за спасение, изглежда, беше в Айез Седай. Щяха ли да забележат какво се е случило и да им пратят помощ? Много смътна надежда, но пък тя не знаеше нищо за Единствената сила.

- Добре - каза тя тихо на хората, седнали с нея - Мандевин, Аравайн, Харнан, Сетале и Арела от Ча Файле. - Да обсъдим положението.

Всички изглеждаха оклюмали. Сигурно също като нея бяха плашени с истории за Погибелта още от деца. Бързата смърт на двама от групата им скоро след като се озоваха тук беше подсилила този страх. Знаеха колко опасно е това място. Стряскаха се от всеки звук в нощта.

- Ще обясня каквото мога - каза Файле, повече за да отклони вниманието им от обкръжаващата ги смърт. - По време на мехура на злото един от онези кристали прониза стъпалото на Бериша Седай точно докато тя правеше портала.

- Рана ли? - попита Мандевин. - Може ли да е достатъчно, за да обърка портала? Вярно, не знам много за работите на Айез Седай, нито съм искал да знам. Ако някоя е разсеяна, възможно ли е да направи случайно отвор към погрешно място?

Сетале се намръщи и физиономията й привлече вниманието на Файле. Сетале не беше нито благородничка, нито офицер. Но имаше нещо в тази жена… излъчваше авторитет и мъдрост.

- Знаеш ли нещо? - попита я Файле.

Сетале се покашля.

- Знам… малко за преливането. Беше привлякло любопитството ми по някое време. Понякога, ако сплитът е направен погрешно, той просто не върши нищо. В други случаи резултатът е гибелен. Не съм чувала за сплит, който да прави нещо такова, в смисъл да действа, но погрешно.

- Ясно - каза Харнан и потръпна. - Другата възможност е да мислим, че тя е _искала_ да ни прати в Погибелта.

- Може би беше объркана - каза Файле. - Напрежението я е накарало да ни изпрати на погрешно място. Случвало ми се е да се обръщам в миг на напрежение и да разбера, че бягам в грешната посока. Би могло да е нещо такова.

Другите кимнаха, но Сетале изглеждаше притеснена.

- Какво има? - настоя Файле.

- Обучението на Айез Седай е доста дълго по отношение на подобна ситуация - каза Сетале. - Никоя жена не стига нивото Айез Седай, без да се научи да прелива под изключително напрежение. Има определени… прегради, които една жена трябва да преодолее, за да може да носи пръстена.

„Тъй - помисли Файле. - Сетале трябва да има роднина, която е Айез Седай. Някоя близка, щом са споделяли толкова лична информация. Сестра може би?”

- Допускаме ли тогава, че това е някакъв капан? - попита объркано Аравайн. - Че Бериша е била Мраколюбка? Сянката, разбира се, има по-големи неща, които да праща в грешна посока от някакъв си продоволствен керван.

Файле замълча. Рогът беше в безопасност. Сандъкът, в който беше прибран, бе в малката палатка до тях. Бяха подредили фургоните в кръг и си бяха позволили само този огън. Останалите от кервана спяха или се опитваха да заспят.

Тишината на нощта я караше да се чувства все едно я гледат хиляди очи. Ако Сянката бе замислила капан за кервана й, това означаваше, че знае за Рога. В такъв случай бяха в сериозна опасност. По-сериозна от това, че бяха в самата Погибел всъщност.

- Не - каза Сетале. - Не, Аравайн е права. Това не може да е преднамерен капан. Ако не беше мехурът на злото, изобщо нямаше да скочим през отвора, без да погледнем накъде води. Доколкото знаем, тези мехури се появяват съвсем произволно.

„Освен ако Бериша не се е възползвала от обстоятелствата”, помисли Файле. Освен това и смъртта й. Раната в корема й не изглеждаше да е причинена от шиповете. Приличаше на рана от нож. Сякаш някой беше нападнал Бериша _след като_ Рогът бе изнесен през портала. За да не каже какво е направила?

„Светлина - помисли Файле. - Ставам подозрителна.”

- И? - попита Харнан. - Какво ще правим?

- Зависи - отвърна Файле и погледна Сетале. - Има ли начин някоя Айез Седай да разбере къде сме?

Сетале се поколеба, сякаш не й се искаше да издаде колко знае. Но после отсече:

- Сплитовете оставят след себе си утайка. Тъй че да, някоя Айез Седай би могла да открие къде сме. Утайката обаче не остава дълго - най-много няколко дни, при това за мощен сплит. А не всички преливащи могат да ги разчитат - това е рядък талант.

Начинът, по който говореше, така властно и убедително… как излъчваше усещането, че може да й се вярва. „Не е роднина значи - помисли Файле. - Тази жена се е обучавала в Бялата кула.” Дали не беше като кралица Мургейз? Твърде немощна в Единствената сила, за да стане Айез Седай?

- Ще изчакаме един ден - каза Файле. - Ако не дойде никой, ще поемем на юг и ще се опитаме да избягаме от Погибелта колкото може по-бързо.

- Чудя се колко далече на север сме. - Харнан се потърка по брадичката. - Не горя от желание да прехвърлям планини, за да се върна у дома.

- Предпочиташ да останеш в Погибелта ли? - попита Мандевин.

- Е, не. Но може да отнеме месеци, докато се измъкнем. Месеци пътуване през самата Погибел…

„Светлина. Месеци пътуване през място, където имаме късмет, че загубихме само двама души за ден.” Изобщо нямаше да успеят. Дори без фургоните керванът щеше да изпъква в тази околност като нова рана на болна кожа. Щяха да имат късмет, ако оцелееха още ден или два.

Файле едва устоя на подтика да погледне към палатката. Какво ли щеше да стане, ако не го занесеше на Мат навреме?

- Има и друга възможност - каза Сетале колебливо.

Файле я погледна.

- Онзи връх, който виждате на юг от нас - заговори Сетале с явна неохота. - Това е Шайол Гул.

Мандевин прошепна някакво проклятие и стисна очи. Другите пребледняха. Файле обаче схвана намека.

- Там Прероденият Дракон воюва срещу Сянката - каза Файле. - Една от армиите ни ще е там. С преливащите, които могат да ни изведат.

- Точно така - каза Сетале. - А районът около Шайол Гул е известен като Изпепелените земи, земи, за които казват, че ужасите на Погибелта ги избягват.

- Защото сигурно е още по-ужасно! - каза Арела. - Щом те не ходят там, то е защото се страхуват от самия Тъмен!

- Тъмния и войските му може да са съсредоточени в боя - каза Файле замислено и кимна. - Не можем да преживеем дълго в Погибелта - ще сме мъртви до няколко дни. Но ако в Изпепелените земи няма ужаси и ако можем да стигнем до войските ни там…

Изглеждаше много по-обнадеждаващо - колкото и крехка да беше надеждата, - отколкото да се опитат да вървят месеци през най-опасното място на света. Каза, че ще помисли какво да правят, и освободи съветниците си.

Те тръгнаха да приготвят постелите си, Мандевин - да провери мъжете на стража. Файле остана загледана унило в жаравата на огъня.

„Някой наистина уби Бериша - помисли си. - Сигурна съм.” Мястото на портала наистина можеше да е било неволно. Неволните грешки се случваха, дори на Айез Седай, каквото и да мислеше Сетале. Но ако _все пак_ имаше Мраколюбец в кервана, който е надникнал през отвора и е видял, че води към Погибелта, лесно можеше да е решил да убие Бериша, та Рогът и керванът да се изгубят.

- Сетале - каза Файле, щом жената мина покрай нея. - Две думи.

Сетале седна до нея. Лицето й беше сдържано.

- Знам какво ще попиташ.

- Откога не си в Бялата кула?

- Десетилетия вече.

- Можеш ли да направиш портал?

Сетале се засмя.

- Дете, не мога и свещ да запаля. Бях изгорена в една злополука. Не съм държала Единствената сила от над двайсет и пет години.

- Разбирам - каза Файле. - Благодаря ти.

Сетале си тръгна, а Файле се зачуди. Колко вярна беше версията й? Сетале беше много отзивчива през времето, докато бяха заедно, и Файле не можеше да я вини, че пази в тайна връзките си с Бялата кула. При всяко друго обстоятелство нямаше нито за миг да се усъмни в нея.

Само че нямаше как да се потвърди това, което казваше. Ако Сетале беше Черна Аджа под прикритие, версията й за изгарянето можеше да е просто това - версия. Навярно все още можеше да прелива. Или не можеше, но беше усмирена за наказание. Възможно ли беше тази жена да е избягала затворничка от най-опасния тип, агентка, чакала десетилетия за подходящия момент да нанесе удара си?

Тъкмо Сетале беше предложила да тръгнат към Шайол Гул. Дали целта й не беше да занесе Рога на господаря си?

Файле потрепна и се прибра в палатката. Няколко Ча Файле се пръснаха наоколо да пазят.

Знаеше, че става прекалено подозрителна, но можеше ли да не е при тези обстоятелства?

„Светлина. Рогът на Валийр, изгубен в Погибелта.”

Кошмар.

Авиенда клекна до димящия труп, стиснала ангреала - брошката с костенурката, която й бе дала Елейн. Задиша през устата си, втренчена в лицето на мъжа.

Имаше изненадващо много от тези червени була. Какъвто и да беше произходът им, _не бяха_ айилци. Не следваха джи-е-тох. По време на нощния бой беше видяла как две Деви плениха един от тях. Беше се държал като гай-шайн, но след това беше убил едната отзад със скрит нож.

- Е? - попита задъхана Сарийн. Докато на Полето на Мерилор отдъхваха и се подготвяха за предстоящия сблъсък, тази битка при Шайол Гул продължаваше. Атаката на червените була беше продължила през цялата нощ, на следващия ден и сега отново в нощта.

- Мисля, че го познавах - каза смутено Авиенда. - Беше прелял за първи път, когато бях дете, и накара _алгоде_ да израсте, когато не трябваше. - Пусна булото да падне на лицето му. - Казваше се Соро. Беше добър с мен. Гледах го как затича по сухата земя на свечеряване, след като се закле да плюе в окото на Заслепителя на зрака.

- Съжалявам - отрони Сарийн, макар в гласа й да нямаше съчувствие. Авиенда бе започнала да свиква с това у нея. Не че Сарийн беше равнодушна. Просто не позволяваше грижата да я разсейва, поне докато Стражникът й бе някъде другаде. От тази Айез Седай щеше да се получи чудесна Дева.

- Да тръгваме - подкани я Авиенда и поведе кръга си. В дните и нощите на боеве в екипа й се бяха редували, жените се вливаха и откъсваха от кръга, когато трябваше да отдъхнат. Самата тя поспиваше малко през деня.

По общо съгласие тази, която водеше кръга, отбягваше да извлича от силата си - така че Авиенда все още не беше изтощена въпреки многото часове бой. Това й позволяваше да остава нащрек, докато другите жени се превръщаха в кладенци на енергия, от които да черпи.

Трябваше да внимава да не ги изчерпва много обаче. Една уморена жена можеше да поспи няколко часа и да се върне в боя. Напълно изчерпана, щеше да е безполезна дни наред. В този момент Авиенда разполагаше с Флин и три Айез Седай. Беше научила сплита, който й показваше дали наблизо прелива мъж - кръжеше между Айез Седай и Мъдрите, - но с преливащ мъж беше още по-добре.

Флин посочи огнените блясъци в единия край на долината. Затичаха натам през трупове и участъци тлееща земя. Утринната светлина се усилваше и през студената мъгла Авиенда успя да види, че силите на Дарлин все още държат прохода.

Тролоците бяха настъпили към вдигнатите от Итуралд насипи. Бяха понесли огромни загуби, но пък и бяха безброй. Един бърз поглед натам й показа, че като че ли са завзели първите насипи, но от резервите бяха излезли домански конници и ги изтласкваха назад.

Банди айилци се биеха до самия проход. Някои бяха с червени була, други - с черни. „Твърде много са”, помисли Авиенда и вдигна ръка, за да спре групата си. След това продължи напред сама и безшумно. Можеше да извлича на няколкостотин крачки от жените и все пак да има достъп до силата им.

Продължи предпазливо напред през участъците гола камениста земя на долината. Вдясно от нея имаше три трупа, два - с черни була. Провери ги с бързо Вкопаване. Нямаше да позволи да й изиграят стария номер с криенето между труповете. Самата тя беше прибягвала до него.

И тримата наистина бяха мъртви, тъй че тя продължи приведена напред. Освен мястото, където тайренците и доманците задържаха тролоците, имаха и втора сила, пазеща лагера и пътеката нагоре към Ямата, където се сражаваше Ранд. В пространството между тях айилци и червени була блуждаеха на групи и всяка се опитваше да надвие другата. Само че някои от червените була можеха да преливат.

Земята наблизо изтътна и се разтърси. Във въздуха се разхвърча пръст. Авиенда се присви още по-ниско и забърза.

По-напред десетина сисвай’айман щурмуваха позицията на две червени була, и двамата преливащи. Червените була взривиха пръстта под атакуващите и се разхвърчаха тела.

Авиенда разбираше защо айилците продължават неумолимо напред. Тези червени була бяха оскърбление, грях. Дори сеанчанците, които дръзваха да взимат Мъдри в плен, не бяха толкова отвратителни. Сянката по някакъв начин беше пленила най-храбрите айилци и ги беше превърнала в тези… тези _същества_.

Удари бързо, като изтегли сила през ангреала и кръга, запреде две огнени вълни и ги хвърли по червените була. Мигновено започна нови сплитове, взриви земята под двамата преливащи и подхвана трети. Удари с огън червените була, докато залитаха. Единият отскочи встрани, а изригналата пръст събори втория.

Авиенда удари бягащия с копия от огън. След това порази двете тела с нов взрив на сила, просто за да е сигурна. Тези мъже вече не се придържаха към джи-е-тох. Вече не бяха живи. Бяха бурени, които трябваше да се изтръгнат.

Продължи напред, за да провери сисвай’айман. Осем от тях все още бяха живи, трима ранени. Авиенда не беше особено добра с Цяра, но успя да спаси живота на един, като спря кървенето на раната в гърлото му. Оцелелите събраха ранените и се оттеглиха към лагера.

Авиенда се изправи над двата трупа. Реши да не ги поглежда отблизо. Това, че беше видяла познат, бе достатъчно неприятно. Тези…

Един от изворите й на сила изчезна и тя потрепери. Още един угасна и Авиенда изпъшка.

Мигновено освободи кръга и се втурна обратно натам, където бе оставила жените. Блясъци и взривове наоколо я разтърсиха. Авиенда се вкопчи в Единствената сила, но собствената й мощ бе отчайващо малка в сравнение с това, което бе използвала.

Олюля се и спря пред тлеещите трупове на Кируна и Фелдрин. Грозната жена, която беше видяла преди - онази, за която ставаше все по-уверена, че е някоя от Отстъпниците - стоеше зад тях и й се усмихваше, отпуснала ръка на рамото на Сарийн. Крехката Бяла сестра бе извърнала глава към Отстъпницата и размътените й очи я гледаха с обожание. Стражникът на Сарийн лежеше в краката й.

Двете изчезнаха, завъртайки се около себе си - Пътуване без помощта на портал. Авиенда падна на колене до мъртвите. Деймир Флин наблизо простена и се опита да се измъкне от затрупалата го пръст. Лявата му ръка бе изчезнала, изгорена от рамото.

Авиенда изруга и направи каквото й бе по силите, за да го Изцери, но той изгуби свяст.

Изведнъж се почувства изцедена докрай и много, _много_ сама.