Спомен за светлина

Глава 30 Като хищника

Перин и Гаул направиха още една отчаяна обиколка на лагера на Егвийн - поне на малката част от него, отразена във вълчия сън. Армията й беше изтласкана далече на изток и палатките не се бяха задържали достатъчно дълго до реката, за да се отразят силно в съня.

Вълците бяха забелязали Грендал тук, но Перин не беше успял да засече какво прави.

Вече на три пъти Убиеца се бе опитал да атакува Въртела и вълците бяха предупредили Перин. Всеки път Убиеца се беше оттеглял преди Перин да се появи. Изпитваше ги. Беше тактиката на хищника: наблюдаваше стадото и търсеше слабите в него.

Поне планът му с вълците беше подействал. Времето във Въртела течеше бавно, тъй че Убиеца неизбежно се забавяше в усилието си да стигне до Ранд, а това даваше възможност на Перин да стигне до него навреме.

- Трябва да предупредим другите за Грендал - каза той, щом спря в центъра на лагера. - Сигурно се свързва с Мраколюбци в лагерите ни.

- Да отидем до тези при Въртела? Нали успя да говориш на Нинив Седай.

- Може би. Не знам обаче дали ще е добре да разсейвам отново Нинив предвид това, което се кани да направи. - Перин се обърна и погледна походните одеяла, които изникваха за миг и изчезваха във вълчия сън. С Гаул бяха проверили на Мерилор за портал, но още не беше отворен. Ако искаше да се върне в будния свят, трябваше да остане тук на бивак и да чака с часове. Щеше да си е чисто губене на време.

Да можеше само да измисли как да _измести_ сам до будния свят. Ланфеар му бе загатнала, че може да научи хитрината, само че единствената податка как да стане това беше в Убиеца. Помъчи се да си спомни мига, в който мъжът беше _изместил_ навън. Беше ли усетил нещо? Намек как го беше направил?

Поклати глава. Беше го превъртал много пъти в ума си и не беше стигнал до никакви заключения. Въздъхна и подири вълците. „Някаква следа от Търсачка на сърца?” - попита ги с плаха надежда.

Вълците му отвърнаха с насмешка. Твърде често ги питаше за това.

„А виждали ли сте лагери на двукраки?” - изпрати Перин.

Отговорът, който получи, беше смътен. Вълците обръщаха внимание на хората само колкото да ги отбягват. Във вълчия сън това не беше особено важно. Все пак там, където се събираха хора, понякога се вихреха кошмари, тъй че вълците се бяха научили да стоят надалече.

Щеше да е добре да научи как вървят другите битки. Какво ставаше с армията на Елейн, с неговите хора, с лорд и лейди Башийр? Поведе Гаул и двамата затичаха с бързи крачки, вместо да скачат мигновено от място на място. Трябваше да помисли.

Колкото по-дълго оставаше във вълчия сън телом, толкова повече усещаше, че трябва да разбере как да _измести_ обратно. Тялото му сякаш разбираше, че това място не е естествено за него. Не беше спал тук, въпреки че… колко време беше изтекло? Не можеше да прецени. Запасите им бяха почти изчерпани, макар да имаше чувството, че са тук едва от няколко часа. Това чувство отчасти се дължеше на честите му връщания при Въртела, за да провери сънния шип, но като цяло не беше трудно човек да загуби усета си за време тук.

Изпитваше също така вътрешна умора и тя се усилваше. Не знаеше дали може да спи тук. Тялото му искаше отдих, но беше забравило как да го намери. Напомняше му малко за Моарейн, когато беше разпръснала умората им, докато бягаха от Две реки преди толкова много време. Две години вече.

Много дълги две години.

След това с Гаул огледаха лагера на Лан. Беше още по-ефимерен и от този на Егвийн. Използването на вълчия сън за разузнаване тук беше безсмислено. Лан се движеше с много конница и се изтегляше бързо. Не се задържаше на едно място с хората си достатъчно дълго, за да се отрази във вълчия сън, освен много смътно.

От Грендал нямаше и следа.

- Аан’аллейн също отстъпва - предположи Гаул, докато оглеждаше каменистия терен, където според тях беше лагерът на Лан. Тук нямаше палатки, само по някой изникващ за миг кръг спящи, белязан с пилон, за който конниците връзваха животните си.

Гаул вдигна глава и огледа околността на запад.

- Ако продължават да се изтеглят оттук, рано или късно отново ще стигнат до Полето на Мерилор. Може би това е целта.

- Може би - отвърна Перин. - Искам да посетя бойния фронт на Елейн и…

„Млади бико - повика го вълк. «Гласът» на изпращането сякаш му беше някак познат. - Тя е тук.”

„Тук ли? - изпрати Перин. - Търсачка на сърца?”

„Ела.”

Перин сграбчи Гаул за рамото и ги _измести_ далече на север. Грендал беше на Шайол Гул? Опитваше се да пробие и да убие Ранд?

Появиха се на скална издатина с изглед към долината. Мигновено залегнаха, надникнаха над ръба и огледаха долината. Стар посивял вълк се появи до Перин. Той беше сигурен, че познава този вълк - миризмата му изглеждаше позната, макар да не можеше да го свърже с име, а и вълкът не му го изпрати.

- Къде? - прошепна Перин. - В пещерата ли е?

„Не - отвърна посивелият вълк. - Там.”

Вълкът изпрати образ на палатки, струпани в долината точно под входа към пещерата. Грендал не беше забелязвана в тази долина от първия път, когато Перин я беше засякъл тук.

Бойците на Итуралд се бяха задържали тук достатъчно дълго, за да станат палатките им все по-плътни и по-плътни във вълчия сън. Перин много внимателно _измести_ долу. Гаул и вълкът тръгнаха с него.

„Там”, изпрати старият вълк и кимна към една голяма палатка в центъра. Перин беше видял Грендал преди в същата тази палатка, палатката на Родел Итуралд.

Замръзна, щом платнището на входа прошумоля. Грендал пристъпи навън. Изглеждаше като преди, с лице като къс скала.

Перин вдигна тънка боядисана стена да се скрие, но се оказа ненужно. Грендал мигновено сътвори портал и пристъпи през него в будния свят. Там беше нощ, макар времето да течеше толкова странно близо до Въртела, че можеше и да не означава много за останалия свят.

Перин успя да види същата палатка в тъмното от другата страна на портала, с двама домански стражи пред входа. Грендал махна с ръка и двамата изправиха рамене и я поздравиха.

Щом Грендал се шмугна вътре в палатката, порталът започна да се затваря. Перин се поколеба, след това _измести_ и застана точно пред него. Имаше един миг, за да реши. Да я последва ли?

Не. Трябваше да държи под око Убиеца. Само че толкова близо усети някакво… осъзнаване. Прекрачването през този портал щеше да е като…

Като събуждане.

Порталът се затвори рязко. Жегна го съжаление, но знаеше, че оставането във вълчия сън е правилно. Ранд беше почти беззащитен срещу Убиеца тук. Щеше да се нуждае от помощта на Перин.

- Трябва да пратим предупреждение - каза той.

„Сигурно бих могъл да занеса съобщението ти, Млади бико” - изпрати безименният вълк.

Перин замръзна.

- Илиас!?

„Тук съм Дълъг зъб, Млади бико” - изпрати с насмешка Илиас.

- Мисля, че каза, че не идваш тук.

„Казах, че избягвам. Това място е странно и опасно. Имам си достатъчно странности и опасности в другия свят. - Вълкът се отпусна на земята. - Но някой трябваше да те наглежда, глупаво кутре.”

Перин се усмихна. Мислите на Илиас издаваха странна смесица от вълк и човек. Изпращанията му бяха много вълчи, но начинът, по който мислеше за себе си, беше твърде личен, твърде _човешки_.

- Как върви боят? - попита Перин нетърпеливо. Гаул беше заел позиция близо до тях и следеше нащрек да не би да се появи Грендал или Убиеца. Дъното на долината беше спокойно. Ветровете бяха затихнали, прахта по песъчливата земя се къдреше на малки вълни, като вода.

„Не знам за другите бойни полета - изпрати Илиас. - А вълците стоят далече от двукраките. Бием се по краищата на битката. Най-вече сме нападали Извратените и Неродените от другата страна на дефилето, където няма двукраки, освен онези странни айилци.”

„Работата е изтощителна. Сенкоубиеца трябва да свърши бързо. Издържали сме пет дни, но сигурно няма да можем много повече.”

Пет дни тук на север. Много повече беше изминало в останалия свят, откакто Ранд влезе, за да се опълчи на Тъмния. Самият Ранд беше толкова близо до Въртела, че за него сигурно бяха изтекли едва часове, може би минути. Перин усещаше колко различно се движи времето, щом се приближеше до мястото, където се сражаваше Ранд.

- Итуралд - каза Перин и се почеса по брадата. - Той е един от Великите капитани.

„Да - изпрати Илиас. Миришеше развеселено. - Някои го наричат Малкия вълк.”

- Башийр е с армията на Елейн - каза Перин. - А Гарет Брин е с Егвийн. Агелмар е с Пограничниците и Лан.

„Не знам.”

- Така е. Четири фронта. Четирима Велики капитани. _Точно_ това прави тя.

- Грендал ли? - попита Гаул.

- Да - каза Перин, обзет от гняв. - Тя им прави нещо, променя умовете им, извращава ги. Подслушах я да казва… Да. Това е, сигурен съм. Вместо да се бие срещу нашите армии със своите, замисля да провали Великите капитани. Илиас, знаеш ли как може човек да _измести_ във и вън от вълчия сън телом?

„Дори да знаех това - а не го знам - не бих те учил на него - каза с ръмжене Илиас. - Никой ли не ти е казал, че това, което правиш, е нещо ужасно, опасно?”

- Твърде много - отвърна Перин. - Светлина! Трябва да предупредим Башийр. Трябва да…

- Перин Айбара! - прекъсна го Гаул и посочи. - Той е тук!

Перин се обърна рязко и видя тъмното черно петно, понесло се бързо нагоре към входа за Ямата на Ориста. Вълци скимтяха и умираха. Други завиха, щом започна ловът. Този път Коляча не отстъпи.

Тактиката на хищника. Два-три напада, за да се откроят слабите места, после - атака.

- Събуди се! - извика Перин на Илиас и затича нагоре. - Предупреди Елейн, Егвийн, всеки, когото можеш! А ако не можеш, спри някак Итуралд. Великите капитани са покварени. Една от Отстъпниците контролира умовете им и на тактиката им не може да се разчита!

„Ще го направя Млади бико” - изпрати Илиас и изчезна.

- Иди при Ранд, Гаул! - изрева Перин. - Пази пътя към него! Не пускай никой от червените була да мине!

Чукът се появи в ръцете му и без да дочака отговор, Перин _измести_ и се озова лице в лице срещу Убиеца.

Меч срещу меч, Ранд се срази с Моридин на ръба на непроницаемия мрак, същността на Тъмния. Студената шир бе някак едновременно безкрайна и празна.

Държеше толкова много от Единствената сила, че всеки миг щеше да изригне. Тази сила щеше да му потрябва в предстоящия бой. Засега се противопоставяше на Моридин меч срещу меч. Владееше Каландор като физическо оръжие, сражаваше се като с меч, изкован от самата светлина, и парираше атаките на Моридин.

Всяка стъпка, която направеше Ранд, оставяше кръв по земята. Нинив и Моарейн се бяха вкопчили в сталагмити, сякаш нещо ги биеше, вятър, който Ранд не можеше да усети. Нинив затвори очи. Моарейн продължаваше да гледа право напред, решена да не извръща очи, каквато и да се окаже цената.

Ранд отби поредната атака на Моридин и мечовете им пръснаха искри. Винаги се беше оказвал по-добрият дуелист от двамата в Приказния век.

Беше загубил ръката си, но благодарение на Трам това не беше толкова от значение, колкото щеше да е някога. И също така беше ранен. Това място… това място променяше нещата. Камъните под краката му сякаш се движеха и той често залиташе. Въздухът ставаше ту прашен и сух, ту плесенясал и влажен. Времето се хлъзгаше покрай тях като река. Ранд имаше чувството, че може да го види. Всеки удар тук отнемаше миг, докато навън минаваха часове.

Поряза Моридин през ръката и кръвта му плисна по стената.

- Моята кръв и твоята - каза Ранд. - Трябва да ти благодаря за тази рана в хълбока ми, Елан. Мислеше, че си Тъмния, нали? Не те ли наказа той за това?

- Да - изръмжа Моридин. - Върна ме в живота.

И замахна силно в двуръчен удар. Ранд отстъпи и блокира удара с Каландор, но не прецени наклона на пода. Или пък самият наклон се промени. Той се олюля и ударът го смъкна на коляно.

Меч срещу меч. Кракът на Ранд се хлъзна назад и докосна мрака, който чакаше като езеро от мастило.

Далечната песен на огиерите унасяше Елейн.

Жените наоколо не бяха в по-добра форма от нея. Елейн беше събрала всички Родственички, които можеха да задържат сайдар - колкото и слаби или уморени да бяха, - и образува два кръга с тях. Имаше дванайсет със себе си в своя кръг, но общата им мощ в Силата в момента не беше повече, отколкото на една Айез Седай.

Беше спряла да прелива, за да могат жените да се съвземат. Повечето се бяха отпуснали в седлата или бяха насядали по земята. Пред тях се изпъваше накъсана бойна линия. Мъжете се сражаваха отчаяно пред хълмовете на Кайриен и се мъчеха да удържат срещу морето от тролоци.

Победата им над северната тролокска армия се беше оказала краткотрайна, след като се оказаха напрегнати до предела и изправени пред сериозната опасност да бъдат обкръжени от южната.

- Почти бяхме успели - каза Арганда до нея и поклати глава. - Още малко и щяхме да се справим.

Носеше перо на шлема си. Беше на Гален. Елейн не беше тук, когато падна майенският командир.

Това беше най-обезсърчаващото. _Наистина_ бяха на косъм от победата. Въпреки измяната на Башийр, въпреки неочакваното идване на южната сила, почти я бяха изтръгнали. Ако беше имала повече време да разположи войските си, ако бяха имали малко повече от миг, за да си поемат дъх между разгрома на северната армия и обръщането след това, за да посрещнат южната…

Но не стана така. Гордите огиери се бореха да спасят драконите, но и те губеха сили и бяха започнали да рухват като отсечени дървета, събаряни от тролоците. Една по една песните им секваха.

Арганда държеше ранената си ръка притисната до хълбока. Беше пребледнял и едва можеше да говори. Елейн нямаше нужната сила да го Изцери.

- Онази ваша Стражничка е _демон_ на бойното поле, ваше величество. Стрелите й летят като самата светлина. Заклевам се… - Арганда поклати глава. Сигурно никога вече нямаше да държи меч, дори и Изцерен.

Трябваше да са го пратили с другите ранени… някъде. Всъщност нямаше къде да ги прехвърлят. Преливащите бяха твърде изтощени, за да направят портали.

Хората й бяха разкъсани. Айилците се сражаваха на малки групи, Белите плащове бяха почти обкръжени, Вълчата гвардия не бе в по-добра форма. Тежката конница на Легиона на Дракона продължаваше да се бие, но измяната на Башийр ги беше потресла.

От време на време отекваше изстрел на дракон. Алудра ги беше изтеглила на върха на най-високия хълм, но бяха без муниции, а преливащите нямаха силата да направят портали до Бейрлон и да донесат нови драконови яйца. Алудра беше стреляла с късове броня, докато взривната й прах се изчерпа. Сега имаха само за съвсем малко изстрели.

Тролоците скоро щяха да пробият през отбранителните й линии и да разкъсат армията й като прегладнели лъвове. Елейн наблюдаваше от върха на хълма, охранявана от десет гвардейки. Останалите бяха отишли да се бият. Тролоците пробиха през айилците на изток от позицията й, много близо до позицията на драконирите на билото, атакуваха нагоре по хълма, избиха малкото огиери на склона и зареваха победоносно, щом драконирите извадиха саби и се изправиха мрачно в последен отпор.

Елейн все още не бе готова да загуби драконите. Набра сила през кръга. Жените около нея простенаха. Тя извлече нищожна капка от Силата, много по-малко, отколкото се беше надявала, и насочи Огън към тролоците в челото.

Атаката й се изви на дъга във въздуха към Тварите на Сянката. Елейн имаше чувството, че се опитва да спре буря с плюнка срещу вятъра. Самотното огнено кълбо удари.

Земята под него се взриви, раздра склона и изхвърли _десетки_ тролоци във въздуха.

Елейн се сепна и Лунна сянка под нея се размърда неспокойно. Арганда изруга.

Някой спря до нея, на голям черен кон, излязъл сякаш от пушеците. Мъж, среден на ръст, с дълга до раменете къдрава коса. Логаин. Беше по-слаб, отколкото го помнеше от последната им среща, с хлътнали страни, но лицето му все още беше чаровно.

- Логаин? - попита тя изумено.

Ашаманът махна рязко с ръка. По цялото бойно поле прокънтяха взривове. Елейн се обърна и видя над сто мъже с черни палта, нахлуващи през широк портал на билото на хълма.

- Изтеглете огиерите - каза Логаин. Гласът му бе накъсан и хриплив. Очите му изглеждаха по-мрачни, отколкото бяха някога. - Ние ще задържим позицията.

Елейн примигна и кимна на Арганда да предаде заповедта. „Логаин не трябва да ми заповядва”, помисли разсеяно, но засега го премълча.

Логаин подкара коня си по билото на хълма, загледан надолу към армията й. Елейн го последва изтръпнала. Западаха тролоци, щом Аша’ман подеха странни атаки, портали, които сякаш се затягаха към земята по някакъв начин. Връхлитаха през тях напред и избиваха Твари на Сянката.

- В лоша форма сте - изсумтя Логаин.

Елейн напрегна ума си. Ашаманите бяха тук.

- Ранд ли ви изпрати?

- Сами се изпратихме - отвърна Логаин. - Сянката е замисляла този капан от много време, според бележките в кабинета на Таим. Успях да ги дешифрирам само преди минути. - Обърна се и я погледна. - Първо дойдохме при вас. Черната кула стои с Лъва на Андор.

- Трябва да измъкнем хората ми оттук - каза Елейн и напрегна ума си да мисли през мъглата на умората. Армията й се нуждаеше от кралица. - Майчино мляко в чаша! Това ще ни струва скъпо. - Сигурно щеше да загуби половината си сила в изтеглянето. По-добре обаче половината, отколкото всички. - Ще започна да изтеглям хората си в ред. Можете ли да направите достатъчно портали, за да ни изведете на безопасно място?

- Не би трябвало да е проблем - отвърна разсеяно Логаин, загледан надолу. Безизразното му лице щеше да впечатли всеки Стражник. - Но ще е касапница. Няма пространство за добро отстъпление и линиите ви ще отслабват все повече, докато се изтегляте. Последните редици ще бъдат премазани и погълнати.

- Не виждам да имаме някакъв избор - сопна се Елейн. Светлина! Помощ беше дошла, а тя се сопваше. „Спри.” Овладя се и изправи рамене, колкото и да беше уморена. - Искам да кажа, че идването ви, колкото и високо да го ценя, не може да обърне битка, стигнала толкова далече. Сто ашамани не могат да спрат сами сто хиляди тролоци. Ако можехме да устроим бойните си линии по-добре, да дадем поне малко отдих за хората ми… но не. Това е невъзможно. Трябва да се оттеглим… освен ако не можете да направите чудо, лорд Логаин.

Той се усмихна, може би защото го нарече „лорд”, и изрева:

- Андрол!

Към тях притича Аша’ман на средна възраст, придружен от пълничка Айез Седай. „Певара?” - помисли Елейн. Беше толкова уморена, че не можа да си го обясни. „Червена?”

- Милорд - попита мъжът, Андрол.

- Трябва да забавя онази орда тролоци достатъчно дълго, за да се прегрупира и попълни армията, Андрол - каза Логаин. - Колко ще ни струва едно чудо?

- Ами, милорд… - Андрол се почеса по брадичката. - Зависи. От това колко от онези жени, дето седят отзад, могат да преливат.

Беше нещо от легендите.

Елейн беше чувала за велики дела, извършени от големи кръгове мъже и жени. Всяка жена в Бялата кула беше учила за тези подвизи от миналото, истории от други, по-добри времена. Времена, когато едната половина на Единствената сила не е била нещо ужасно, когато двете половини на едно цяло са действали заедно, за да сътворят невероятни чудеса.

Не беше сигурна дали онези легендарни дни наистина се бяха върнали. Със сигурност Айез Седай в онези времена не са били толкова притеснени, толкова отчаяни. Но това, което направиха сега, я изуми.

Елейн се включи в кръга, с което се получиха четиринайсет жени и дванайсет мъже. Едва имаше сила, която да отдаде, но тънката струя се вля в големия нарастващ поток. По-важното, кръгът трябваше да има поне една жена повече, отколкото мъже - и след като се включи и тя, Логаин можеше да влезе последен и да добави значителната си мощ в потока.

В челото на кръга беше Андрол - странен избор. След като вече беше част от кръга, тя можеше да усети относителната му сила. Беше изключително слаб, по-слаб от много жени, които бяха връщани от Кулата, отказван им беше шалът заради липсата на вроден талант.

Елейн и другите се бяха преместили на другия край на бойното поле. Останалите Аша’ман задържаха нападащата тролокска орда, докато Андрол се подготви. Каквото и да направеше, трябваше да е бързо. На Елейн все още й беше трудно да повярва, че може да се направи нещо. Дори с толкова много мощ, дори с тринайсет мъже и четиринайсет жени, действащи заедно.

- Светлина - прошепна Андрол, застанал между нейния кон и този на Логаин. - Това ли е усещането да си един от вас? Как се оправяте с толкова много от Единствената сила? Как се опазвате да не ви погълне живи, да не ви изгори?

Певара отпусна ръка на рамото му в жест на несъмнена нежност. Елейн едва можеше да отърка две мисли една в друга в умората си, но все пак се изуми. Не беше очаквала обич от Червена към мъж, който може да прелива.

- Изтеглете войниците си назад - каза Андрол.

Макар и обезпокоена, Елейн издаде заповедта. Мъжът до нея никога досега не бе държал толкова много сила. Тя можеше да порази ума му. Виждала беше това да става. Светлина, дано да знаеше какво прави.

Войниците и другите се оттеглиха покрай групата на Елейн. Няколко уморени огиери й кимнаха пътьом, изгърбили рамене и с десетки рани по ръцете. Тролоците се понесоха напред, но ашаманите, които не бяха в кръга, разбиха атаката им със сплитове на Единствената сила.

Не беше достатъчно. Макар ашаманите да се сражаваха добре, тролоците просто бяха прекалено много. Ашаманите не можеха да спрат този порой. Какво си мислеше Логаин?

Андрол се усмихна широко и изпъна ръце напред, сякаш натисна в стена. Затвори очи.

- Преди три хиляди години Лорд Дракона сътвори Драконова планина, за да скрие срама си. Гневът му още гори нажежен. Днес… аз ви го нося, ваше величество.

Лъч светлина разцепи въздуха, над сто стъпки висок. Лунна сянка се дръпна уплашено назад, а Елейн се намръщи. Защо стълб светлина? Каква полза щеше да… Светлият лъч започна да се извива във въздуха, завъртя се около себе си. Чак тогава Елейн разпозна в него началото на портал. Огромен портал, толкова голям, че можеше да погълне цели здания. Можеше да премести цяло крило от двореца в Кемлин през това нещо!

Въздухът пред тях заблещука, както винаги изглеждаше един портал отзад. Не можеше да види къде води този. Да не би да имаха армия, чакаща от другата страна?

Видя израженията на олигавените лица на тролоците, когато погледнаха в отвора. Пълен ужас. Разкъсаха редиците си и побягнаха, а Елейн усети внезапна, съкрушителна горещина.

Нещо изригна от портала, тласнато сякаш с невероятна сила. Нажежен стълб от лава, сто стъпки в диаметър. Стълбът се разпадна, щом лавата рухна надолу, плисна към бойното поле и потече напред като река. Ашаманите извън кръга я задържаха със сплитове Въздух да не плисне назад към кръга и да я подкарат в правилната посока.

Огнената река се изля през най-предните редици на тролоците, погълна ги и унищожи стотици за едно мигване на окото. Лавата _наистина_ беше под натиск от другата страна. Само така можеше да се обясни силата, с която се изля от огромния портал, като превръщаше тролоците във въглени и прогаряше широка ивица през армията им.

Андрол задържа портала няколко дълги минути, докато армията на Сянката отстъпваше. Ашаманите от двете страни издухваха с мощен вятър Тварите на Сянката обратно към все по-уширяващата се река. Когато Андрол приключи, беше вдигнал преграда от нажежена до червено смърт между армията на Елейн и ядрото на тролоците, зад чиито гърбове бяха северните стени на Кайриен.

Андрол си пое дъх и затвори портала, след което се обърна и бързо направи други два - единия на югоизток, другия на югозапад.

Втори и трети стълб лава блъвнаха от тях - по-малки този път, понеже Андрол явно беше изтощен. Потекоха по земята на изток и запад от Кайриен, като изгаряха по пътя си сухите бурени и вдигаха пушек. Част от тролокската орда се бе изтеглила назад, но много други загинаха, заклещени от крепостните стени на града от едната страна и лавата от другите три. Щеше да мине доста време, преди Сенчестите да могат да съберат оцелелите и да подновят атаките си срещу силите на Елейн.

Андрол остави порталите да се затворят. Щеше да рухне на земята, останал без сили, но Певара го хвана и го задържа.

- Едно чудо, милорд - каза тихо Андрол. - Както помолихте. Би трябвало да ги задържи няколко часа. Достатъчно ли е?

- Напълно - отвърна Елейн. - Ще можем да се прегрупираме, да пренесем муниции за драконите и да доведем колкото можем Айез Седай от Майен, за да Изцерят хората ни й да премахнат умората им. Тогава ще можем да преценим кои са достатъчно силни да продължат и да се престроим за по-ефективно сражение.

- Смятате да продължите боя? - попита изненадано Андрол.

- Да - отвърна Елейн. - Едва се държа на краката си, но да. Не можем да си позволим да оставим онази тролокска орда непокътната. Ти и мъжете с теб ни давате предимство, Логаин. Ще го използваме, ще използваме и всичко друго, което имаме, и _ще ги унищожим_.