Сребърниците

1

Лондон, понеделник

Да умреш е лесно. Идва последният ти миг. Неизбежно и неумолимо. Може би при нещастен случай. Природно бедствие. Болест с дълго латинско наименование. Вирус, появил се на място, за което едва ли си чувал. Никога не знаеш как точно.

Откъм църквата „Сейнт Андрю“ се разнесоха три толкова силни камбанни удара, че Лондон затрепери. При третия се разплаках. Това не беше обичайно за мен. Дори и на погребения. Със замъглен от сълзи поглед през дебелите стъкла на очилата си наблюдавах белия ковчег и морето от траурни букети, венци и ленти с последно сбогом от колегите ѝ и легиона от приятели, които бяха изпълвали живота ѝ със смях и топлота. Моят букет изглеждаше нищожен насред тази тучна зеленина.

Тътенът на камбаните заглъхна. Разноцветното сияние, хвърляно от витражите, пулсираше. Затворих очи и мислено се върнах назад към погребението на баща ми. Ярката светлина. Подсмърчането. Свещеникът, който се опитваше да избегне темата за неоспоримите измерения на трагедията със сонорния си глас. Спомням си плача на мама и как Трюгве Арнтцен я прегръщаше. Аз самият седях от лявата ѝ страна, забравен и напълно изтощен. Представях си татко, смазан до неузнаваемост в лъскавия черен ковчег. След помена вкъщи във вилата се покатерих на ябълковото дърво в градината. Често се криех сред листата му. Мама и Трюгве Арнтцен разчистваха чашите и чиниите в къщата. Именно там горе на ябълковото дърво за първи път чух гласа на татко в главата си.

„Всичко ще бъде наред, Бьорн — каза ми той, — всичко ще бъде наред“.

2

Като дете често мислех за смъртта. Не знам дали някога съм се страхувал от нея. Неизбежността ѝ ме изпълваше с огромно любопитство. Да умреш означава да напуснеш общността.

Всички умират сами. Въпреки че най-близките ти роднини са се събрали край смъртното ти легло и някой любящо те държи за ръка, когато сърцето ти колебливо тупти за последен път, смъртта е само твоя. Сам поемаш към тъмнината. Ако си от стадото на вярващите, може би накрая те очаква милостивият ти Бог. Аз самият бях пропилял шансовете си. За недодялан безбожник като мен пътуването през отвъдното щеше да завърши право в бездната на ада и с мъчения. Как да не очакваш това с нетърпение?

Високо горе при тавана на църквата над нас светлината блестеше насред сребристото сияние на праха. На първия ред седеше семейството ѝ. Не го познавах. Разпознавах съпруга ѝ и бившия ѝ мъж, чиято снимка стоеше на бюрото ѝ, преди тя да се впусне в нова авантюра. Или каквото се беше случило. Бе толкова бурна по отношение на любовта.

Свещеникът излезе напред и каза няколко думи, при което гласът му мощно закънтя. Пръст си, казваше той, and to dust you shall return9. Говореше за спасението, Божията милост, възкръсването и живота. Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Който според голямата Си милост ни новороди за жива надежда чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите10, blessed are you, God of compassion and mercy11. Казваше всичко това, а аз си мислех: „Да, да“. Господ да обърне лицето Си към тебе и да ти даде мир12, пееше той, амин.

„Пусни я — загрижено ми прошепна татко, — тя вече не е твоя.“

Нищо не разбираше. Тя никога не е била моя.

3

Даян беше мъртва.

Бяхме любовници за няколко хаотични седмици през едно лято преди повече от двайсет години. Истината беше, че аз бях лесно забравим летен флирт; пикантно лирично отклонение.

Църковният орган ехтеше. Музиката се носеше. Всеки тон политаше нагоре, притискайки се към стените и тавана на църквата. Външният свят сякаш представляваше карикатура: чуваше се весела мелодия, която уличен музикант изпълняваше на акордеона си. Някой се изкашля. Ехото се понесе на вълни между стените и тавана на църквата. Усещах аромата на прясно боядисаните дървени пейки, примесен с парфюмите на опечалените, одеколон и мириса на премълчани грехове.

Върху мен се спираха въпросителни погледи. Никой не знаеше защо съм тук или какво е означавала Даян за мен. Всички бяха непознати за мен. Виждах тиловете на племенници, племеннички, лели и чичовци. Или каквито там са ѝ били. Те не знаеха, че стояхме будни по цели нощи, пиейки червено вино и обсъждайки Декарт и постмодернистичната литературна теория. Нито пък че се любихме трийсет и четири пъти онова лято, през което бяхме заедно. Не знаеха колко заинтригувана беше тя от опитите ми да ѝ обясня теорията на струните и оплитането ми в абсурдни аргументи за Хигс бозона. За семейството ѝ не съществувах. За колегите ѝ бях блед като платно колега от Норвегия; чудат професор по археология; любител на приключения с богато въображение и глава, пълна с налудничави идеи. Никой не знаеше колко безнадеждно влюбен бях в Даян. В абсурдното ѝ чувство за хумор. В ума ѝ. В оригиналния ѝ мироглед. В странните ѝ изказвания. В чувствителността, загрижеността ѝ и това колко топлосърдечна беше. През онова лято искрено вярвах, че означавам нещо за нея. Може би бях просто поредната бройка; фетиш, за който да разкаже на повърхностните си приятелки: „Слушайте — спах с албинос!“. Винаги оставяше впечатлението, че е толкова благоприлична и сериозна като учителка в неделно училище, но беше доста дива. Това трябваше да се отбележи.

Изтри ме от живота си в Рен льо Шато. Не бях съвсем наясно със ситуацията. Видях я как си тръгва. Без да каже нито дума. Някой изнесе куфарите ѝ посред нощ, качи ги в един минибус и я откара. Няколко минути гледах след тази самотна светеща точка, докато накрая мракът не я погълна. Никога не ми обясни защо. В единия миг бяхме любовници, а в следващия тя изчезна като астероид, който съвсем за кратко беше нахлул в живота ми, а после беше продължил нататък към Космоса. След това се омъжи три пъти. Тъжната истина беше, че винаги съм обичал Даян. Светлина за живота ми, огън за слабините ми. О, любима. Спомням си остроумните ти изказвания и начина, по който произнасяше името ми: „Биорн“. Така и не успя да докараш острото норвежко звукосъчетание „ьо“. Спомням си игривия ти поглед, меденорусата ти коса, намека за лунички върху лицето ти и тялото ти, което ми приличаше на момчешко. Милувките. Коментарите ти, щом кажех нещо глупаво. Очите ти: калейдоскоп от цветове. Как изплезваше върха на езика си, когато се замислеше за нещо забавно.

Сега лежиш в белия ковчег пред олтара, все още студена от фризера в погребалната агенция.

4

Рак.

Умряла е за девет месеца. Дори не знаех, че е болна. Никой не ми каза. И защо да го правят? Би трябвало да съм благодарен, че една приятелска душа от Международното научно дружество въобще се сети да ме покани на погребението и ми намери хотелска стая.

Вдовецът и петима мъже, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли направо от лов на лисици край замъка в Глостършър, изнесоха ковчега навън и го сложиха във внушителната катафалка с лъскав кръст отгоре. Черни костюми, тъжни физиономии. Вдовецът застана на стълбите на църквата заедно с четири-пет неутешими жени, чиито лица бяха скрити зад черни траурни воали. My condolences.13 Те не ме познаваха. Със същия късмет бих могъл да съм извънземен, дошъл тук от екзопланетата Проксима Кентавър Б, която прилича на Земята. Един от стотиците хора, които им изказваха съболезнованията си. За вдовеца бях само едно бледо лице, застанало на църковните стълби. Той не знаеше, че съм правил сладка любов с Даян в леглото във вилата на баба ми край фиорда през онова лято. Нито пък че ме е наричала „Биорн“ и ме е научила на всичко, което знам за избиването на три римски легиона, предвождани от Публий Квинтилий Вар, в Тевтобургската гора през 9 година. Не знаеше колко нежно ме е целувала и че скръбта раздира душата ми. Над нас звучаха камбаните на църквата „Сейнт Андрю“. На небето се бяха появили големи сиви облаци. Катафалката излезе на улицата и отнесе Даян във вечността.

Аз плачех. Скръбта ми по нея представляваше и приемане на живота, който бях пропилял. Всичко онова, от което не излезе нищо.

„Не се самосъжалявай толкова — укори ме татко, — не ти отива.“

Той падна от една скала и се размаза долу. Аз не бях много далеч от него. Викът му все още звучи в ушите ми. Говорим си всеки ден. Аз по принцип само слушам какво казва той. Винаги съм чувал гласове. Спокойно, не съм луд. Знам, че гласът му е плод на въображението ми. Говоря с него така, както други говорят с Бог и Исус. Или с кучето си. След като татко беше погребан и забравен, мама се омъжи за Трюгве Арнтцен. Двамата бяха тайни любовници от известно време.

Цяла флотилия от лимузини и бусове ни взе от църквата и ни откара в една колона до Международното научно дружество, където щеше да се състои поменът. Даян пое председателството му след смъртта на баща си. Именно в библиотеката на дружеството се запознахме преди малко повече от двайсет години. Времето летеше. Дружеството представляваше изследователска институция с идеална цел; научна организация, която си сътрудничеше с всички университети и изследователски среди по света. Беше основано през 1900 година, с цел да се съгласуват познанията от различни научни области. Гледана отвън, централата му в „Уайтхол“ изглеждаше като посолството на империя от миналото. Червени тухлени стени, покрити с дива лоза, величествена входна врата от бук, високи кули, арковидни прозорци с бели щурцове. Въведоха ни през двойната врата, чиито крила бяха придържани от двама слуги в ливреи. Бил съм в просторния вестибюл и преди. На стените бяха окачени огромни картини с маслени бои. Върху две дълги маси, поставени под ъгъл, бяха наредили малки сандвичи и сладки. Шведска маса. Тъмнокафява дървена ламперия по средата, керамични мозаечни плочки на пода. Точно насред фоайето беше поставена една жалка на вид палма, която тъгуваше за Сахара и с копнеж се извиваше нагоре към предвещаващото дъжд небе, извисило се над таванските прозорци.

Помените са тъжни събития. Приглушени разговори, унили погледи, откъслечно доловени възпоменателни думи. Изядох отредените ми сандвичи, изпих няколко съвсем малки чаши кафе и проведох учтив разговор с двама мъже. Нямах представа кои са, но дойдоха да ме питат дали се занимавам с нещо интересно в момента. Лаконичните ми отговори ги прогониха. До рецепцията, която беше застлана с огромна бяла покривка и отрупана с четири гигантски венеца, бяха застанали вдовецът, три жени и двама мъже. Струваше ми се, че една от жените скришно ме наблюдава през черния си траурен воал. Останах сам няколко минути. Накрая реших, че никой не ме гледа, и незабелязано тръгнах към тоалетната. След това дискретно завих към входната врата. Ако ме биваше в нещо, то това беше да изчезвам. Незабелязано. Без никога да липсвам на някого или да ме търсят. Един мъж в ливрея ми отвори вратата и аз му кимнах, щом минах покрай него. След това слязох надолу по стълбите, оставяйки зад себе си групата опечалени, които пушеха там.

Щеше да ми отнеме четиресет и пет минути да стигна от „Уайтхол“ до хотела при „Марбъл Арч“, независимо дали щях да мина през улица „Пал Мал“ и „Хайд Парк“, или през площад „Пикадили Съркъс“ и улица „Оксфорд стрийт“. Разходката щеше да ми дойде добре. Имах нужда да си проясня мислите.

Някой ме догони след четиресет-петдесет метра.

— Професор Белтьо!

Двама мъже. За първи път ги виждах. Едри. С твърде изразени мускули изпод елегантните си костюми. И слушалки със спирални кабели.

— Бихте ли ни последвали, моля? — подкани ме единият.

Другият не каза абсолютно нищо. Не се и налагаше. Погледът му говореше достатъчно. Кои бяха те? Полицаи? Охранители? Какво искаха от мен? Последвах ги обратно към централата на дружеството, послушен като куче.

Този път не влязохме през двойната входна врата, а през една странична метална врата, която се отвори едва след като единият от мъжете въведе някакъв цифров код и погледна заплашително към един скенер на ириса. Качихме се до втория етаж с асансьора. След това тръгнахме по един коридор с портрети на хора, чиито имена би трябвало да знам. Досетих се къде сме едва когато спряхме пред голямата врата на бившия кабинет на Даян. Мълчаливият мъж почука толкова силно на нея, че ми се стори, че е решил да я пробие с юмрук.

И тогава осъзнах нещо невероятно: Даян не беше мъртва! Това бе налудничава мисъл, но не можех да я пропъдя от ума си. В момента тя стоеше в кабинета с обичайната си полуусмивка на лице. След малко щеше да ме подразни: „Значи си помисли, че си се отървал от мен, така ли, Биорн!“. Чувах смеха ѝ. Сега вече разбирах. Смъртта ѝ беше част от тайна операция, целяща да прикрие мащабна конспирация. Тя не беше мъртва. Не и наистина.

От Международното научно дружество имаха задача за мен. Смъртта на Даян беше част от конспирацията.

Щом вратата се отвореше, щях да се хвърля на врата на любимата си.

1

Лондон, понеделник

Никаква Даян. Никакъв смях. Щом вратата се отвори, се озовах лице в лице с непознат мъж с каменно изражение.

— Професор Белтьо!

Мощният му глас напомняше на шума, издаван от машина, която смеля камъни, за да ги превърне в чакъл. Произнесе името ми така, сякаш беше стигнал до някакво заключение. Като че ли през всичките тези години съм бил хипотеза, която едва сега, в този момент, с радост потвърждаваше. Здрав тип. По начин, който едва ли не будеше страх. Като водещ на новини по американската телевизия. Изглеждаше на петдесет и няколко, но беше напет като пехотинец. По реакцията ми — или по-скоро пълната ми липса на реакция — се досети колко съм объркан. Усмивката му беше дразнеща — разкриваше искрящи зъби и самоувереност. Показваше и че осъзнава, че е полубог, който винаги получава онова, което иска, независимо дали става въпрос за едрогърди красавици на бара, или пропаднали професори по археология. Той отвори вратата. Много от снимките и украшенията на Даян бяха прибрани в кашони.

— Извинете за безпорядъка — каза той. — Не исках да разчиствам нещата ѝ, преди… знаете.

— Кой сте вие?

— Уилям Макнамара. Говорили сме съвсем за кратко — обясни той, след което направи пауза. — Аз ви се обадих. За да ви кажа за Даян. И погребението.

Спомних си разговора. И басовия глас. Така и не запомних името.

Отидохме до едно бюро с размерите на тенис корт. Беше сменил снимката на съпруга на Даян с рамкиран портрет на очарователната си съпруга.

— Както сигурно сте разбрали — започна той, — аз поех председателството на дружеството след смъртта на Даян.

Изобщо не бях разбрал това.

Той седна. Аз също. Впихме погледи един в друг. Той се усмихна. Аз не.

— Смятах да се срещна с вас във вестибюла — разказа ми той, — но изведнъж изчезнахте.

В оперното изкуство basso profondo се приема за най-ниския бас. Трудно може да се стигне по-ниско от C₂ — две октави под еднолинейната C. Помислих си, че гласът на Уилям Макнамара е още по-басов.

— През последните пет години бях vice president of operations15 и дясната ръка на Даян във връзка с всички дейности на дружеството — обясни той.

Винаги се бях обръщал директно към Даян. Нямах представа, че дружеството има vice president of operations.

Какво искаше той от мен?

— Благодаря ви за помощта в Лион — добави Макнамара.

— Пак заповядайте — отвърнах аз. Просто за да кажа нещо. Глупаво изказване. Пак заповядайте? Но добре че спомена Лион. Иначе щях да продължа да се чудя. През изминалия месец участвах в разкопки в Лион, ръководени от изследователя на религиите Алекзандър Дъръм Лойд. В деня, в който Даян бе починала в една ексклузивна частна болница в Белгрейв, открихме гроба на Ириней в тайна крипта в базиликата „Сен Мартен д’Айне“.

Окей, ако знаете кой е Ириней, щяхте да се впечатлите.

— Не знаех, че дружеството е замесено в проекта — отбелязах аз.

Глупаво изказване. Дружеството винаги беше замесено.

— You know16 — отвърна Макнамара.

Oh yes, I know.17

Костите на Ириней бяха наметнати с гниещи парцали, които едно време са представлявали великолепно наметало от кравешка кожа. Когато са го погребали под една сграда, която днес беше позната като катедралата „Сен Жан Баптист де Лион“, през II век, ръцете му са били сключени около издължен, декориран сребърен съд, немного различен от вестителските пръчки18 на викингите. После тайно са преместили останките му в базиликата „Сен Мартен д’Айне“ заедно със сребърната вестителска пръчка, преди хугенотите да разрушат първия му гроб през 1562 година.

В съда имаше навит на руло пергамент.

— Какво можете да ми кажете за писмото, което намерихте в гроба, Белтьо? — попита Уилям Макнамара.

Можех да кажа: „Нищо“. Дори не знаех, че е писмо. Да не би да искаше да провери какво знам? Като дългогодишен оперативен шеф на археологически изследвания отлично знаеше, че не развиваме навити на рула пергаменти веднага. Това трябваше да се направи изключително внимателно. В най-лошия случай, ако старата, съсухрена животинска кожа бъдеше развита от неспециалист, можеше да се счупи и да се разпадне.

— Алекзандър Дъръм Лойд смяташе да изпрати находката на един палеограф, който да я анализира в лаборатория за изследване на ръкописи — обясних аз. — Но не знам коя лаборатория, а и се върнах в Норвегия, преди да развият пергаментите.

Той кимна, сякаш бях дал правилен отговор и продължавах напред в състезанието.

— Досещате ли се коя лаборатория за изследване на ръкописи е получила писмото?

— Мога ли да се обадя на приятел?

Шегата ми му убягна.

— Лабораторията на дружеството без съмнение е сред най-добрите в света — започнах да разсъждавам. — Това се отнася и за „Библиотека Медичи Лауренциана“ във Флоренция. Палеографите от колекцията „Шойен“ са уважавани. Еврейският университет и Музеят на Рокфелер в Йерусалим разполагат с лаборатории на високо ниво. Същото се отнася и за „Харвард“ и много други американски университети — добавих аз и разперих ръце.

— Алекзандър е пратил писмото във Флоренция.

— „Библиотека Медичи“ — заключих и кимнах.

— Наехме флорентинския палеограф Самуел Рицо да подсигури и изследва пергаментите. Познавате ли го?

— Само по име.

— Като за начало щеше да снима писмото и да направи негово копие в PDF формат. Освен това го помолихме да оглави експертна комисия, която да определи кога е било написано въз основа на буквите и етимологичен и семантичен анализ на езика. Да, запознат сте с процеса. Щяхме да направим радиовъглеродно датиране на кожата и мастилото тук, в Лондон.

— Значи всичко е във възможно най-добрите ръце.

Макнамара ме погледна сериозно. Едва тогава осъзнах, че ме е поканил на погребението на Даян не като приятел и колега.

— Какво е станало? — попитах.

Той си пое дълбоко дъх.

— Алекзандър кара от Лион до Флоренция, за да предаде съда с пергаментите лично. Рицо ги изследвал до петък вечерта.

— Прочел ли е писмото?

— Разбира се.

— Какво пише в него?

— Рицо ни съобщи, че съдържанието му било изумително, дори сензационно. Всъщност използва израза „животопроменящо“.

Проблемът с толкова дълги думи и изрази беше, че трудно можеш да ги приемеш сериозно.

— Какво пише в него?

Уилям Макнамара отбягна въпроса ми.

— Рицо смяташе да снима пергаментите петък вечерта, да вземе проби от тях за датирането по метода С14 и да ги сложи в сейф. Искаше да се увери, че преводът им е точен на сто процента, преди да започне да се позовава на него.

— Похвално.

— Щеше да приключи с превода през уикенда.

Долових едно „но“. Скръстих ръце и отправих към Уилям Макнамара най-внимателния си професорски поглед. Който, ако бъдем честни, не се дължеше толкова на интелекта ми, колкото на дебелите стъкла на очилата ми, от които очите ми заприличваха на топчета.

— Приключил ли го е?

— Не. За съжаление. Писмото е изгубено.

Ахнах.

Макнамара поклати глава, сякаш за да покаже, че в днешните несигурни времена повечето неща са възможни. Представих си всичко от кражба и пожар до банална злополука.

— Какво е обяснението на Рицо? — попитах.

Макнамара зашари с очи.

Изправих гръб.

— Нали не е офейкал с писмото?

— В никакъв случай.

— Какво е станало?

— Мъртъв е.

Ченето ми увисна.

— Събота сутринта кураторът на Канела Медичи се е обадил на полицията във Флоренция — съобщи ми Макнамара и силно си прочисти гърлото. — Намерил Самуел Рицо мъртъв на пода там.

— Мъртъв, тоест… убит?

— От полицията разследват случая. Паднал е от едно скеле. На теория може да е паднал, скочил или да са го бутнали. Според полицията и местната Инспекция по труда е стъпил на дъска, която не е била закрепена. Властите не могат да изключат нещастен случай.

— Какво е правил Рицо в капелата?

Бил съм там няколко пъти. Лабораторията за изследване на ръкописи се намираше в съседна част от комплекса от сгради.

— Стигнал е от лабораторията до капелата през подземен лабиринт, прокаран през Средновековието.

— И няма следа от писмото?

— Разбира се, фактът, че Рицо щеше да го изследва, не беше обществено достояние — каза Макнамара, след което се поколеба и накрая добави: — Пергаментите са изключително ценни. Потенциалната стойност на писмото — и в парично, и в историческо изражение налагаше да подходим към него възможно най-дискретно. Въпреки това плъзнаха слухове за откритието ви в Лион. И че писмото се намирало в „Библиотека Медичи“.

— Какво казват от полицията?

— Повече се интересуват от случилото се с Рицо, отколкото от писмото.

— Но сигурно двете неща са свързани!

— Точно затова искаме вие да разследвате случая.

Усетих, че премълчава нещо. Разбира се, че писмото е било ценно. Пергаменти, открити в гроба на Ириней Лионски — един от първите и най-значими църковни отци и теолози от периода на ранното християнство, са ценни по дефиниция. Това, че се е разбрало за находката сред тесен кръг от палеографи, архивари, геолози и колекционери, не беше толкова учудващо.

— Да не би да намеквате, че Рицо е бил убит?

— Нищо не намеквам.

— От колекционер? Или пък търговец на черния пазар? Някой, който е откраднал писмото?

— Не знам какво е станало. Съдържанието на писмото предполага и финансов, и библиофилски мотив. Както и… религиозен.

— В какъв смисъл?

— За съжаление, не мога да ви разкрия това.

— Но ми казвате всичко останало?

— Веднъж Даян ми обясни, че сте от хората, чието любопитство трябва да бъде разпалено.

Значи това му беше казала.

— Ще ви разкрия всичко, когато приемете предложението ми — обеща ми той.

Погледнах го в очите.

— Международното научно дружество ви моли да намерите писмото! — прогърмя гласът на Уилям Макнамара. Като Божия заповед.

„Не! Не отново. Не! Кажи не, Бьорн! Откажи му още сега.“ В главата ми татко получи лек нервен срив.

— Ръководството на дружеството е единодушно, че вие сте правилният човек за тази работа — заяви Макнамара.

— Защото?

— Постиженията ви са достатъчно показателни.

Постиженията ми? Уилям Макнамара знаеше отлично, че не съм нито Индиана Джоунс, нито дори Робърт Лангдън19. Но когато се сблъсквах с някоя житейска мистерия, понякога бях даряван с известен усет и упоритост.

— Ръководството е убедено, че Даян, bless her soul20, би искала точно вие да ни помогнете, професор Белтьо.

— За съжаление, нямам време.

— Така ли?

— Захванал съм се с нов проект вкъщи, в Норвегия.

— Мога ли да попитам какъв?

Имаше само един начин да се осведоми. Даян вече би знаела с какво се занимавам.

— Изследваме защо викингите упорито са се придържали към вярата в старите богове, въпреки че християнството отдавна се било разпространило в останалата част на Европа.

— Интересно.

— И проучваме теорията, че Один поначало е бил реално съществувал човек.

— Хипотезата на Тур Хейердал?

Хейердал бил обсебен от твърдението на Снори21, че прототип на бог Один бил мъж, преселил се от Кавказ през I век.

— Следващата седмица с няколко студенти заминаваме за Русия, за да проучим въпроса — обясних аз.

— Хейердал е ръководил разкопки в Азов най-вероятно през 2001 година. Дружеството е подпомогнало начинанието с известна сума.

Окей, беше по-осведомен, отколкото предполагах.

— Смятал е да продължи с разкопките следващата година — добавих аз. — За съжаление, е починал. Ако приема задачата, ще трябва да отложа не само пътуването си, но и целия проект.

— Не мога да ви принудя — заяви той с тон, който много ясно показваше, че това е най-малкият му талант.

Всеки друг учен на мое място веднага би приел. Аз обаче се колебаех. Дори не знаех дали мога да се доверя на Уилям Макнамара. Освен това не позволявах да ме използват. Не бях от хората, които харесват директни конфронтации. Затова го помолих за време, за да го обмисля.

Знаех какво си мисли.

Бьорн Белтьо, чудат малък клетник от Норвегия.

2

Бързо вървях по застлания с килим коридор в хотела, стиснал картата за стаята си в дясната ръка. Винаги я изваждах в асансьора, за да ми е подръка, сякаш подтикнат от обсесивно-компулсивно разстройство. Щом стигнах до стая 237, спрях.

Някои биха ме сметнали за човек, склонен да вярва в конспирации. И биха имали право. През годините съм имал причини да се оглеждам през рамо. Преследвали са ме всякакви хора, като се почне от неизвестни монашески ордени и се стигне до сатанински секти и мрачни проповедници на Страшния съд. Както и данъчни инспектори. Такива неща те наплашват. Дори миналата седмица от IT отдела на университета ми съобщиха, че някой е хакнал профила ми. Може да е бил адвокатът на наскоро починалия ми при трагична катастрофа чичо от Нигерия, Якубу Белтьо, опитващ се срещу известна такса да ми преведе четиристотин и петдесет милиона крони, които той ми е завещал. Или случаен хакер. А може би пък някой, който се е опитал да се разрови из живота ми. Но кой? И защо?

Сблъсквал съм се с всякакви негодници, така че съм си изработил някои навици, които определени хора биха сметнали за лоши. Като например пъхането на няколко клечки за зъби в процепа между вратата на стаята ми и рамката.

Сега те бяха паднали на земята.

Същото се отнасяше и за онази, която пъхнах под ключалката на куфара ми. Книгите на нощното шкафче бяха разместени. Лаптопът беше отворен. Някой най-спокойно бе нахлул в живота ми.

Да не би да е била камериерката? В такъв случай беше пренебрегнала табелката с надпис „моля, не безпокойте“, която бях закачил на дръжката на вратата. Освен това не беше оправила леглото и не беше изпразнила кошчетата за боклук.

От години не се бях забърквал в мистерии, които можеха да разпалят любопитството на други, освен задръстените ми колеги. Не можех да не се запитам: Каква тайна е отнесъл Ириней в гроба през 202 година, която е събудила интерес не само у историци, теолози и религиозни изследователи през 2021 година от времето Господне?

Строго погледнато, титлата „професор“ гарантираше само известен успех на най-високото академично ниво в изключително ограничена научна област. И като човек, и като професор понякога бях сприхав, инатлив, отмъстителен, обидчив и възмущаващ се. В момента се чувствах точно така. Нямаше да търпя да ме преследват и наблюдават. Осъзнавах, че този внезапен интерес към един незначителен археолог от Норвегия е свързан със злощастната смърт на палеограф на име Самуел Рицо във Флоренция и писмото, открито в ковчега на Ириней Лионски в криптата в базиликата „Сен Мартен д’Айне“.

За кои се мислеха?

Извадих визитката на Уилям Макнамара от джоба на панталона си.

Логото с абревиатурата беше позлатено. Трите букви бяха толкова лъскави, че можеше да ослепееш, ако ги гледаш твърде дълго. За да намериш списък с телефонните номера, имейл адресите и адресите за връзка на Макнамара, трябваше да погледнеш от другата страна на визитката.

Набрах номера му.

— Белтьо! — почти прогърмя гласът му, щом вдигна.

Защо беше запаметил номера ми?

Когато не отговорих, добави:

— Предполагам, че се обаждаш, за да ми кажеш, че приемаш задачата?

3

Беше завалял дъжд. Пред хотела хванах такси, което ме върна обратно в централата на дружеството. Чистачките стържеха по предното стъкло, издавайки дразнещ звук.

В централата персоналът беше зает с разчистването след помена. Един охранител ме чакаше отвън на стълбите с огромен чадър. След това безмълвно ме поведе нагоре по широките стълби и дългия коридор. Почука на вратата. Тя се отвори толкова бързо, че реших, че Макнамара е стоял с ръка на дръжката.

— Договорихме ли се? — прокънтя гласът му.

„Не, не, не“ — настояваше татко.

— Ще направя всичко по силите си — уверих го аз. Все така непостоянен. — Не обещавам нищо.

— Отлично. Ще поемем всички разходи. Какъв хонорар си представяте?

— Можем да уточним това по-късно.

Той леко се засмя. Без съмнение беше видял платежните нареждания, оставени от Даян.

Приближих се до внушителната библиотека. Макнамара разчистваше място за собствените си книги. На почетното място беше поставен класическият труд на Едуард Гибънс — „Историята на залеза и рухването на Римската империя“.

— Изключително съм заинтересован от Римската империя — отбеляза той. — Преди да получа офицерско образование в „Сандхърст“, учих римска военна история в „Оксфорд“.

Взех един гипсов бюст.

— Гней Юлий Агрикола — почтително обясни той.

— Точно така — съгласих се аз, нямайки никаква представа кой е това.

— Магистърската ми теза разглеждаше завладяването на Британия23 — сподели той и ми хвърли един поглед. — Знаете ли кой е той?

— Горе-долу — излъгах аз.

— В ролята си на генерал и прокуратор Гней Юлий Агрикола е завладял Британия и е разширил границите на Римската империя далеч навътре в Шотландия. Изумителен човек. По-голямата част от това, което знаем за него, е благодарение на труда24 на съпруга на дъщеря му, Тацит. И въпреки това Агрикола е оставил много нерешени въпроси относно завладяването.

Върнах бюста на мястото му, след което седнахме край бюрото.

— Всъщност как се запознахте с Даян? — попита Макнамара. Най-накрая показа някаква човешка черта: любопитство. — Така и не пожела да ми каже.

Бих могъл да му споделя, че я обичам още откакто се запознахме в библиотеката на дружеството към края на миналия век. Задоволих се с кратката версия, която беше наполовина вярна:

— Тя ми помогна с едно проучване преди двайсет години.

— Имате предвид разкопките при манастира „Верне“ — отбеляза той и дълго кимаше, сякаш трябваше да обмисли собственото си твърдение. — Тя беше превъзходен председател. Като баща си.

Казват, че кръвната връзка с бащата — включително и тази на Даян с нейния баща може да се обясни с наследниците на Исус от династията на Меровингите25. Дълга история. И преди съм я разказвал.

— За какво се разказва в писмото? — поинтересувах се аз.

— Рицо ми обясни накратко какво е разбрал до момента. Писмото е било написано от Пилат Понтийски до император Тиберий26.

Едва се сдържах да не ахна. Пилат Понтийски, най-злочестият жертвен агнец на света; мъжът, на когото са приписали вината за смъртта на Исус.

— Какво пише Пилат?

— Не знаем.

Погледнах го безизразно.

— Това Рицо не пожела да разкрие. Обадил се петък следобед — само няколко часа преди трагедията — но членовете на борда бяхме в обичайната петъчна среща, така че го прехвърлили към един от архиварите. Жената, която говорила с него, забелязала, че бил развълнуван. Предупредили го, че пергаментите не били в безопасност.

Макнамара отвори една кожена папка, оставена върху бюрото, и ми подаде принтиран имейл:

— Отговорихте ли?

— Имейлът е бил изпратен в събота, но стигна до нас едва след като служителят, който се занимава с кореспонденцията ни, го прочете тази сутрин. Още не сме отговорили заради погребението и защото не сме много сигурни каква би била най-разумната постъпка в случая.

— Позволете на мен да им отговоря.

— Отделът по киберсигурност е проследил IP адреса до компютърен клуб в Италия. Може би ще успеем да стигнем до човека, който е изпратил имейла, чрез Gmail?

Аз поклатих глава.

— От „Гугъл“ категорично ще откажат да разкрият самоличността му. В клуба има ли охранителни камери?

— Ще помоля отдела по киберсигурност да провери.

— Споменахте, че Рицо се е тревожел, че пергаментите не са в безопасност.

— Писмо, написано от Пилат Понтийски, сигурно струва стотици милиони лири. Търговец на черния пазар вероятно би стигнал далеч, за да го вземе.

„Невъзможно е да продадеш пергаментите на черния пазар — помислих си аз. — Освен това само Британският музей или «Смитсониън»27 могат да си позволят да ги купят законно. Или пък арабски шейх.“

Макнамара ме изучаваше с поглед.

— Така че разчитаме на вас, Белтьо.

„Милото ми момче — примирено въздъхна татко, — кога ще си вземеш поука?“

4

Първото, което направих, след като се върнах в хотела, беше да проверя дали клечките за зъби са на мястото си в процепа между вратата и рамката. После влязох в стаята, седнах на леглото и отговорих на непознатия, който беше изпратил имейл на МНД от Италия. Написах му, че дружеството ме е наело да разследвам случая и че искам да се видим.

Изведнъж се запитах най-вече на шега: Какво би направил Шерлок Холмс? За разлика от него, аз не можех да се досетя, че подателят на имейла е изял рохко сварено яйце на закуска и че е бил подофицер във войната в Персийския залив28. Аз самият не достигах до кой знае какви заключения от написаното. Запитване, целящо да се осъществи контакт. Най-вероятно изпратено от учен, тъй като човекът беше запознат със съществуването на дружеството. Изглежда, той или тя не знаеше, че работодателят на Рицо е Алекзандър Дъръм Лойд. Темата на имейла обаче — „пергаментът“ — показваше, че е наясно с факт, известен само на малцина. Какво ми говореше всичко това? Немного. При всички случаи по-малко, отколкото би говорило на Холмс.

За да разбера кой би искал да се сдобие с писмото, трябваше да науча какво е разкрило то. Налагаше се да разплета една нишка, която определено не знаех докъде ще ме отведе. Строго погледнато, не бях наясно и откъде започва. На теория отговорът можеше да се крие у Ириней Лионски през 202 година. Или Пилат Понтийски, преди смъртта на Тиберий през 37 година. Като начало се спрях на не толкова труден подход, а именно — да се обърна към Алекзандър Дъръм Лойд. Той оглавяваше административната част на разкопките в Лион. На мен пък археологическата асоциация ми беше възложила по-скромната роля на наблюдател.

5

Таксито ме остави пред модерно жилище на изтъкнато семейство в „Челси“. Вечерното слънце разпръскваше червеникава светлина измежду пролуките в изчезващите дъждовни облаци. В мига, в който отворих портата от ковано желязо, Алекзандър Дъръм Лойд застана на стълбите пред къщата.

— Бьорн! — извика той, сякаш бяхме стари бойни другари, които не са се виждали, откакто почти са били разкъсани на парчета в окопа при битката при Сома29.

— Професоре! — поздравих го в отговор аз.

Алекзандър Дъръм Лойд беше добре сложен като състезател в Олимпийските игри и красив като престолонаследника на някоя област край морето. Беше около шейсетгодишен, но изглеждаше двайсет години по-млад. Лицето му бе като изваяно от най-хубавия мрамор. Мустаците му бяха толкова тънки, че сякаш бяха нарисувани с молив за очи. Човек лесно би се замислил в кой филм го е виждал. В качеството си на историк Алекзандър Дъръм Лойд беше сред най-уважаваните познавачи на Ириней в света. Имаше докторска степен от Йейлския университет30. Именно той откри споменаването в един документ, което ни отведе — или по-скоро отведе него — до гроба на Ириней. През всичките тези години изследователите предполагаха, че останките му са били унищожени, когато хугенотите са разрушили гроба му.

Отведе ме в претрупана с мебели стая. Взе една семейна снимка от плота над камината. След това гордо ми я показа. На нея се виждаха той, съпругата му и трите им дъщери, които бяха на по двайсет и няколко години. Всички изглеждаха като модели.

— Това с Рицо е ужасна работа — отбеляза той, след като му обясних, че не идвам от любезност, а че дружеството ме е наело да намеря писмото. — От полицията подозират ли някого?

— Нямам представа. Утре летя за Флоренция.

— С какво мога да помогна?

— Засега ми трябва цялостната картина. Какво стана, след като открихте гроба?

— След като ти си тръгна, няколко дни измервахме и снимахме мястото. След това аз лично карах до Флоренция с пергаментите.

— Защо Самуел Рицо?

— Най-вече защото за мен той е най-добрият. Преди време работихме заедно над Евангелието на Юда. И защото лабораторията за изследване на ръкописи на „Библиотека Медичи Лауренциана“ е сред най-изтъкнатите в света.

— Какво се разбрахте с Рицо?

— Като начало той щеше да снима пергаментите, за да им направи копие в PDF формат.

Самото развиване на съсухрени пергаменти на няколко хиляди години отнемаше дни.

— Обади ми се петък следобед — добави Дъръм Лойд.

„В деня на смъртта си“ — помислих си аз.

— Беше развълнуван. Освен това звучеше и… ами потайно. Сподели, че пергаментите представлявали писмо, написано от Пилат Понтийски на латински. Каза, че го прочел и че послеписът в него бил направо сензационен. Каквото и да означава това. Щеше да ми изпрати версията в PDF формат вечерта. Но повече не го чух.

— Какво му е било сензационното?

— Не пожела да ми даде подробности. Нещо, свързано с Юда.

— Юда? Да не би Ириней да е имал нещо общо с апостола, предал Исус?

— Ириней е известен най-вече с основополагащите си теологични трудове31, в които се е опитал да обори неверните гностични твърдения. В някои религиозни текстове Юда се споменава в изключително добра светлина. Според гностиците, които са написали тези текстове, той просто е направил онова, за което е бил избран от Бог и Исус.

— Идеята, залегнала в „Исус Христос суперзвезда“32 — отбелязах аз и леко се засмях.

— Ириней е развивал интересни хипотези и за Пилат и Ирод, царя на евреите. В един труд33 Ириней твърди, че двамата са били врагове и че Пилат е изпратил Исус при Ирод най-вече за да се помирят. Ирод е властвал над васални територии, подчинени на Рим чрез прокуратор Пилат. Римляните били окупатори, така че Пилат е бил непопулярен. Трябвало е да намери хитър начин да засвидетелства уважението си към Ирод и еврейските духовници и едновременно с това да се справи с недоволното население.

Алекзандър Дъръм Лойд прокара пръсти по тънките си мустаци. На тази светлина изглеждаше като звезда в холивудски филм от 40-те години.

— Всъщност заради част от един друг ръкопис на Ириней един мой колега, когото наричахме Ангела, реши, че гробът на Пилат се намира в Цезареа Маритима34 седалището на римляните в Юдея — разказа ми той, след което тихо се засмя. — Беше толкова обсебен от тази мисъл, че се опита да го намери. Със съжаление признавам, че му помогнах с това.

— Гробът на Пилат Понтийски?

— Така и не го намерихме — обясни той и тръсна глава. — Ех, този неразумен младежки оптимизъм. Но всички си имаме своите мании. И тайни — добави после, след което ми отправи въпросителен поглед и премига. — Сигурно и ти, нали?

През нощта не успях да заспя.

Понякога си представях децата, които бихме могли да имаме с Даян, ако бяхме останали заедно. Колко странно: в един живот ти се раждат деца и ги гледаш как растат, а в друг оставаш бездетен.

Долу на улицата група младежи вдигаха врява. Аз лежах в чуждото легло с опънати чаршафи в хотелската си стая и си мислех за задачата, която бях приел, и всички мистерии, които ме очакваха. Мислех си и за смъртта на Самуел Рицо.

Осъзнавах, че хакването на университетския ми профил е станало, преди дружеството да ме наеме. Преди изобщо да чуя за Рицо и съдържанието на писмото. Нямаше как да има връзка между тези неща. Нали?

Всички тези мисли ме тревожеха. Да не би да се бях нагърбил с нещо опасно? Да не се бях забъркал в нещо, което не разбирах?

Преди ме биваше повече в отказването. Не защото обмислях нещата по-обстойно, а защото бях притеснителен. С годините бях станал по-смел. Изведнъж осъзнах, че имам предвид безразсъден.

„Сам си си виновен“ — отбеляза татко.

1

Флоренция, вторник, сряда

Летището във Флоренция беше необичайно малко. Тони стоеше облегнат на една колона и се правеше, че чете „Ла Национе“, когато изведнъж го забеляза. Бьорн Белтьо. Мъжът, който щеше да го отведе до писмото. Лесно го разпозна. Албинос. Мършав. Малки стъпки. Поглед, който беше непрекъснато нащрек иззад дебелите стъкла на очилата му. Археолог, заслужил международно признание. Професор и тям подобни. Нямало нещо, което да не е открил. Тони никога не беше чувал за него.

Белтьо теглеше куфар на колелца, който тракаше насред наплива от пътници. Тони мислеше, че ще му се наложи да чака с дни. А той вече беше тук. Какъв късмет. Белтьо се качи в едно такси пред терминала. Тони скочи в следващото.

2

Слънцето светеше силно горе на небето, на което се виждаха само няколко облака. Влязох в един хотел в старата част на Флоренция, който някога е бил манастир. Из коридорите все още се чуваше ехото от литургиите, изнасяни от монасите. Стаята беше съвсем малка. Според уебсайта на хотела била интимна.

Във Флоренция настоящето вървеше ръка за ръка с миналото. От хотела поех бързо нататък през Средновековието и Ренесанса, стигайки до Палацо Векио. След това минах по тесни улици, чиито павета бяха изтъркани до блясък от сандалите на мъже като Леонардо да Винчи, Микеланджело и Макиавели. Срещнах уморени от живота просяци и улични продавачи, които предлагаха еднакви играчки за две евро. Щом стигнах до катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, спрях, за да се полюбувам на величествената ѝ фасада, при което веднага ме наобиколиха гълъби, решили, че имам какво да им дам за ядене. След това изминах краткото разстояние от Пиаца дел Дуомо до библиотеката на Медичите: „Библиотека Медичи Лауренциана“.

Градът бил управляван от могъщата фамилия Медичи в продължение на стотици години. Интересни хора. Банкери, меценати, папи и херцози. Достатъчно показателно беше, че Макиавели е посветил „Владетелят“ на един от фамилията. Библиотеката на рода се намираше в комплекс от сгради наред с величествената Капела Медичи и базиликата „Сан Леонардо“. Над петнайсет хиляди стари ръкописа. Кодекси и пергаменти. Две хиляди и петстотин папируса. Библиотеката била построена през XVI век по поръчка на папа Климент VII, като един от архитектите е бил Микеланджело. Климент е бил сред четиримата папи от фамилия Медичи. Да, схващате връзката.

Гледана отвън, базиликата „Сан Леонардо“ изглеждаше недовършена. Обяснението беше просто: тя бе недовършена. Микеланджело проектирал великолепна фасада от карарски мрамор. Така и не я довършил обаче. Фасадата потънала в забвение, след като папа Лъв X — също член на фамилия Медичи — го повикал в Рим, за да изрисува тавана на Сикстинската капела във Ватикана.

Въпреки че имах уговорка, съвестно си купих билет за вход. След това влязох през скромната врата отстрани на неподдържаната фасада на базиликата заедно с група японски туристи. Изпратих съобщение на колегата на Самуел Рицо, Леонардо Романо, че идвам. От вестибюла се качих нагоре по стълбите на Микеланджело. Отляво и отдясно висяха бели банери, рекламиращи изложба на писма, написани от Нострадамус.

Леонардо Романо и Катерина Коломбо ме чакаха в края на стълбите. Той беше толкова дебел, че граничеше с болестно състояние, докато тя бе кожа и кости. Леонардо ми обясни, че е кодикологът на библиотеката, а Катерина — фрагментолог. Поздравихме се официално. Смъртта на Рицо ни разделяше като невидима мембрана.

— Моите съболезнования — казах аз.

Те кимнаха опечалено. Леонардо тръгна с клатушкане към лабораторията за изследване на ръкописи, а Катерина го последва със сковани движения като на блатна птица, която още не е разбрала, че е излязла на сушата.

— Самуел беше потаен относно последната задача, върху която работеше — сподели тя.

— Обикновено обсъждаме проектите си открито — обади се и Леонардо с толкова тънък глас, че звучеше едва ли не като певец-кастрат40. — Каза ни само, че щял да развие, снима, подсигури и датира няколко пергамента.

— В което, общо взето, се състои цялата ни работа — лаконично добави Катерина.

Лабораторията за изследване на ръкописи представляваше дълго помещение. На четири метра зад неносещата стена при вратата се криеше задна стаичка с етажерки, шкафове картотеки, сейфове и холна гарнитура, като мястото наподобяваше кабинка. В отсрещния край на лабораторията имаше прозорец и етажерка с шкафове. На тавана примигваше неонова лампа. По нищо не личеше, че в тази лаборатория се изследват едни от най-големите антикварни богатства в света. Дървено бюро, алуминиев плот, устройство, което следеше температурата и влажността на въздуха да не се променят, и няколко инструмента, които се използваха кой знае за какво и приличаха на уреди за мъчения. Така погледната, лабораторията можеше да се използва и от охранителя в училище „Грефсен“. Или да служи за зала за аутопсии. Върху алуминиевия плот беше оставена толкова голяма и дебела книга, че на теория би могла да съдържа всичките ни познания за света. Имаше кожена подвързия, а ъглите ѝ бяха подсилени с позлатен метал.

Върху бюрото беше оставен старомоден календар от онези, при които трябва да обръщаш на нов лист всеки ден. Все още показваше петъка, в който бе умрял Рицо. Катерина проследи погледа ми и обясни, че от полицията са снимали листа. Рицо беше отбелязал с химикалка върху него „CA 20“, след което бе подчертал написаното с дебела линия. Снимах го с телефона си. Около 2041 какво? Час? Шифър? Попитах Леонардо и Катерина дали знаят какво означава написаното. И двамата нямаха представа. Върху жълти самозалепващи листчета, залепени за бюрото, Рицо беше оставил напомняния, които явно са били предназначени за него.

На едното листче пишеше: „Обади се на И. относно Ю.“.

И.? Ю.?

На друго пишеше: „Провери П. П.“.

П. П.?

Леонардо и Катерина застанаха от двете страни на алуминиевия плот.

— Възможно ли е Рицо да е скрил пергаментите преди злополуката? — попитах аз.

Бих могъл да кажа „убийството“, но това звучеше толкова безчувствено.

Двамата разпериха ръце в такъв унисон, че човек би си помислил, че са се упражнявали.

— Най-естествено би било да ги скрие тук, в лабораторията — отбеляза Леонардо.

— В сейфа — добави Катерина.

— Но ние, разбира се, ги търсихме — обясни Леонардо, поглеждайки към сейфа.

— От полицията също преровиха наоколо — вмъкна Катерина. — Тук няма нищо.

— Декорираният сребърен цилиндър, в който бяха пергаментите, все още е в сейфа — добави Леонардо.

— След като Самуел ги подсигури и разви, ги пресира между две стъклени повърхности — обясни Катерина, кимвайки към стъклените повърхности, оставени върху една работна маса.

— Възможно ли е да е скрил писмото вкъщи? — попитах аз.

— Едва ли — отсече Леонардо. — Никога не носим пергаментите вкъщи.

— Пергаментите, хартията и папирусите са чувствителни към въздействието на външни фактори — обясни Катерина. — Температурни промени. Светлина. Влажност на въздуха.

— Значи, ако е скрил пергаментите, го е направил някъде тук, в библиотеката?

Отново онова синхронно разперване на ръце.

— Всичко е възможно — съгласи се Катерина.

Леонардо заяви:

— Немислимо е да е пъхнал тези крехки пергаменти сред някакви случайни книги в библиотеката.

— Ами в кутия в банков трезор?

Двамата направиха физиономии, които сигурно означаваха „едва ли“.

— Има едно нещо — каза Леонардо.

Катерина извади петриева чиния от едно чекмедже. В нея имаше малко парче тъкан.

— Това е пробата от пергамента, която Самуел взе за радиовъглеродното датиране — обясни Катерина.

— Предложихме на полицията да я вземат, но не им трябвала. Повече се интересуват от смъртта на Самуел, отколкото от пергаментите.

— Тъй като не знаем кой е наел Самуел, не бяхме сигурни на кого да я предадем — каза Катерина и вдигна петриевата чиния. — Можете ли да поемете отговорността за нея?

— Ще я препратя на МНД — съгласих се аз.

Вгледах се внимателно в малкото парче в затворената чиния, сякаш чрез дадения ми свише зорък поглед щях да успея да открия нещо.

Катерина извади едно червило от твърд хартиен плик с логото на „Ив Сен Лоран“.

— Ето — каза тя, — сложете я тук.

Благодарих ѝ и прибрах чинията в плика.

До срещата ми с полицейски следовател Джорджо Ломбарди, който ръководеше разследването на убийството, оставаше още половин час. Попитах дали биха ми показали къде е умрял Самуел Рицо.

Двамата си размениха погледи.

— Разбира се — съгласи се Леонардо.

— Но за целта ще трябва да заобиколим комплекса — обясни Катерина.

Аз ги погледнах учудено.

— Нима Рицо е избягал от библиотеката, заобиколил е комплекса и е влязъл в капелата, без никой да го забележи? Доколкото разбрах, е минал през коридор в подземията.

— Познаваше коридорите — обясни Леонардо.

— А ние — не — обади се Катерина, след което се приближи до един шкаф в дъното на лабораторията и отвори една врата. Зад нея видях тесни и тъмни стълби. — Водят към подземията, тоест старите части на сградата — обясни тя с тон, от който загубих всякакво желание да минавам оттам.

— Библиотеката е била построена през XVI век върху манастир — каза Леонардо.

Катерина погледна надолу към стълбите.

— Голяма част от подземията на манастира са били запазени. Затова има тайни коридори и стълби, които свързват отделните крила на библиотеката, капелата и базиликата. Трябва да си запознат с разположението, за да успееш да стигнеш оттук до Капела Медичи.

— А Самуел беше запознат — отбеляза Леонардо.

3

Тони нетърпеливо се разхождаше из читалнята. Замисли се за миналия петък. След като онзи падна, той се върна в лабораторията, за да потърси писмото. Ни следа от него. Неговите отпечатъци и ДНК бяха върху подвързията и вестника, така че ги занесе в хотела и ги хвърли в контейнера за рециклиране на хартия пред рецепцията.

Огладня. В този град нямаше нито една количка за хотдози. Ню Йорк му липсваше.

Белтьо излезе от лабораторията и Тони тръгна след него. Професорът носеше хартиен плик.

„Писмото“ — помисли си Тони.

4

Да влезеш в погребалния параклис на херцозите Медичи — Cappella dei Principi (Херцогската капела), беше като да влезеш в църквата „Свети Петър“ или Пантеона в Рим — може да станеш вярващ и при по-незначителни преживявания. Шейсет метра. Всеки квадратен метър — под, стени, таван — беше украсен. Статуи, колони, саркофази, мозайки.

При едната стена беше издигнато високо скеле, оградено с полицейска лента.

— Оттук е паднал — заяви Катерина, поглеждайки нагоре.

— Сигурно е станало недалеч от мястото, на което стоим ние — отбеляза Леонардо.

И тримата инстинктивно отстъпихме крачка назад.

— Какво е правил тук? — попитах аз.

— Нищо — отсече Катерина.

— Сигурно е бягал — предположи Леонардо.

— От кого? — поинтересувах се аз.

Двамата отново разпериха ръце.

— Нищо не разбираме — призна Катерина.

5

Следобедът беше задушен, наоколо бе пълно с мухи, а жегата беше потискаща. С инспектор Джорджо Ломбарди се бяхме разбрали да се срещнем на късен обяд в един ресторант далеч от обичайните туристически маршрути.

Един звънец на вратата весело извести влизането ми в ресторанта. Ломбарди изучаваше менюто с придирчивото изражение на гастроном. Вдигна поглед и се изправи. Някой явно му беше описал как изглеждам.

Джорджо Ломбарди приличаше на любовник на жена, чийто съпруг ѝ е омръзнал. Среднодълга, леко прошарена коса. Слънчеви очила „Рей Бан“. Костюм, който не беше гладен наскоро, но който изглеждаше стилно.

Ломбарди ръководеше разследването. Знаеше само, че от МНД са ме наели да намеря писмото. Смъртта на Самуел Рицо представляваше просто една спънка за моето разследване. За него пергаментите бяха вероятен мотив, който можеше да се окаже, че не представлява никакъв интерес. Ломбарди обаче едва ли се досещаше, че искам да се намеся в разследването. Защото точно това смятах да направя.

— Труден случай — призна той, след като си поръча спагети, а аз — салата „Цезар“. Говореше добре английски. — Убийство? Нещастен случай? Самоубийство?

— Самоубийство? — изненадано повторих аз.

— Трябва да разгледаме всички варианти. Рицо е преживявал труден период.

— Така ли?

— Ще се върнем на това, ако се наложи.

— Финансови проблеми?

Замислих се върху възможен мотив — провалила се продажба на писмото.

— В никакъв случай.

— Работите ли по някаква основна теория?

— За съжаление, не мога да ви разкрия всичко, професоре. Съжалявам. Но се надяваме да направим пробив в случая…

— Наистина ли?

— … скоро.

Погледнах го напрегнато. Пробив? Може би моето собствено разследване щеше да се окаже по-лесно, отколкото си мислех. Лицето на Ломбарди обаче стана безизразно.

— Какво можете да ми кажете? — попитах аз.

— За съжаление, немного. Но нямаме причини да смятаме, че смъртта на Рицо е свързана с пергаментите.

— Така ли?

— И все пак… В този случай има множество объркващи и неясни елементи.

— Като например?

— Знаем, че вечерта, когато е умрял, в библиотеката е имало още някой. Поне двама души, за които нито ние имаме сведения, нито от библиотеката знаят нещо.

— Двама?

— Ако единият го е убил… кой тогава е бил другият? Заедно ли са действали?

Пред ресторанта беше застанал уличен музикант. Записаният акомпанимент заглушаваше неприятните звуци, издавани от една панфлейта.

— Знаете ли какво е правел Рицо в капелата? — поинтересувах се аз.

— Доколкото разбираме, стигнал е дотам от библиотеката чрез система от подземни стълби и коридори, не всички от които са били известни на много хора.

— Защо се е покатерил на скелето?

— Най-логичното обяснение е, че някой го е преследвал.

— Значи се е покатерил на скелето, за да избяга от преследвач?

— Отпечатъците му стигат до четвъртата площадка, която се намира на единайсет метра над земята. Една от дъските на площадката е паднала при долната. Строго погледнато, случаят се отнася до местната Инспекция по труда. Това, че дъската не е била закрепена според разпоредбите, не предполага непременно престъпна небрежност. Според ръководителя на реставрацията тъкмо са разглобявали четвъртата площадка.

— Знаете ли часа на смъртта?

— Според съдебния лекар е умрял между 19 и 22 часа.

Една муха, която минаваше наблизо, привлече вниманието ни към себе си за няколко секунди, след което Ломбарди я отпъди с ръка.

— Позволете ми и аз да ви задам няколко въпроса, професоре. По-запознат сте с писмото от мен, но явно е било ценно, щом някой е искал да го открадне, нали така?

— Изключително ценно.

— На практика невъзможно ли е да бъде продадено?

— На черния пазар има множество странни птици. Не всички се интересуват от комерсиалната страна на нещата. В зависимост от съдържанието на писмото, то може да е безценно. Някой неприлично богат колекционер може да поиска да го добави към колекцията си само за да го има.

— Хипотезите и теориите представляват важна част и от вашата сфера, професоре, и от моята работа. Какво повече можете да ми кажете за писмото? Кой е този Ириней?

— Ириней Лионски е бил един от първите църковни отци от периода на ранното християнство. Бил е епископ в Лион през II век. Теолог и философ. Да не говорим за мъченик и светец. В качеството си на теолог е спомогнал за оформянето на християнството.

— Защо е отнесъл писмото в гроба?

— Едва ли той е решил да бъде погребан с него. Все пак вече е бил мъртъв.

Този коментар предизвика лек смях у Ломбарди.

Аз добавих:

— Някой може да е решил, че гробът му би бил сигурно скришно място за нещо, което не е искал да бъде намерено. Погребвайки го заедно с Ириней, са предали съдбата му в Божиите ръце. Може дори да се приеме, че гробът му е бил смятан за свещен и пазен от Бог. Ириней е бил известен най-вече с труда си „Трактат срещу ересите“, в който е изложил обстойни аргументи срещу гностицизма. Писал е обаче и за числото на звяра — 666, Антихриста и хилядолетното царство.

— Митове на две хиляди години.

— Освен ако не вярвате в тях. Онова, което за един е мит, за друг може да е истина. В днешни времена никой не вярва в Один и Зевс. В дните на предишното си величие обаче са били почитани със същата отдадена самопожертвователност, с която християните почитат Бог и Исус, а мюсюлманите — Аллах и пророка Мохамед. Вие самият сте католик, нали?

Той направи утвърдително движение с ръце.

— Християнската църква се е разделила на безброй клонове — отбелязах аз. — Въпреки това всички вие вярвате в един Бог.

— Не съм особено набожен. Когато ми се обадихте по телефона, споменахте нещо за Пилат Понтийски. Кажете ми защо е важно какво е написал той преди две хиляди години?

— Запазени са няколко негови писма, но за времето, което е прекарал в Юдея, има много малко писмени източници. Какво е правил? Как е размишлявал? Вярвал ли е, че Исус наистина е извършил онова, в което са го обвинявали, или се е поддал на натиск?

Сякаш за да прекъсне този разговор, Ломбарди извади няколко листа формат А4 от една папка. На листовете видях неясни снимки на някакъв мъж. Или пък двама мъже?

— Снимките са били направени петък вечерта от камера за наблюдение на площад „Сан Лоренцо“ — обясни той.

Едва тогава разпознах входа на библиотеката и каменната фасада на базиликата.

— Това са най-ясните изображения на двамата заподозрени, с които разполагаме. Единият е влязъл в библиотеката десет минути преди другия. И двамата са дошли и са си тръгнали във времевия диапазон, в който Рицо е умрял, според съдебния лекар.

Аз си наместих очилата и разгледах снимките, присвивайки очи.

— За съжаление, не можем да разпознаем нито единия, нито другия — обясни Ломбарди. — Но според управителя на библиотеката само Самуел Рицо е бил на работа онази вечер, така че е логично да се предположи, че са отишли при него.

— Двама мъже — замислено повторих аз.

— Както виждате, единият носи папка за документи. Другият, който си тръгва след него, държи нещо, което прилича на хартиена подвързия. На теория пергаментите могат да са и в папката, и в подвързията.

Продължих да оглеждам снимките, но бяха направени от твърде далеч, а и бяха твърде неясни, така че не можех да забележа нищо.

— Криминалистите обърнаха ли внимание на това, че Рицо е записал „CA 20“ при петъка в календара на работното му място в лабораторията? — попитах аз.

— Тази бележка е добавена към серията от доказателства.

— Каква е тази серия?

— Ще ви обясня, когато мога.

— Разпитахте ли вдовицата?

— Тя нямаше кой знае какво за добавяне.

— Имам уговорка с нея утре.

Той кимна незаинтересовано, след което се замисли как точно да се изрази.

— Това, което ще ви споделя, трябва да си остане между нас: вече наблюдаваме един заподозрян. Но той няма нищо общо с изчезналите пергаменти.

— Така ли?

— Повече не мога да ви кажа. Надявам се, че разбирате.

6

Служителката на рецепцията в хотела ми даде пощенски плик с въздушни мехурчета, върху който написах Уилям Макнамара като получател. После сложих петриевата чиния с пробата от пергамента в него, залепих го и помолих жената веднага да го изпрати по FedEx. Накрая изпратих съобщение на Уилям, за да го предупредя да очаква пробата.

Клечките за зъби си бяха на мястото, когато отворих вратата на стаята си. Това поне беше нещо. Подремнах за около половин час. Щом се събудих, си проверих имейла. Никакъв отговор от мъжа или жената, които бяха писали на МНД. Взех си бърз душ, което не беше съвсем лесно, тъй като трябваше да пазя равновесие в животозастрашаваща вана с хлъзгаво кръгло дъно.

Опитвах се да проумея споделеното от Джорджо Ломбарди относно това, че вече имали заподозрян. Който нямал нищо общо с писмото. Това какво означаваше за моята задача?

Излязох от хотела и бързо тръгнах към Пиаца дела Синьория в търсене на ресторант, в който да вечерям. На няколко пъти ме обземаше чувството, че ме преследват. Стори ми се, че един мъж, застанал на съседната на хотела улица, внимателно ме наблюдава. Въобразих си, че ме преследва, но щом спрях рязко и се обърнах, една млада жена се блъсна в мен и побягна нататък. Измърморих sorry и scusa42, а тя се спаси, изчезвайки сред група корейски туристи.

Виждал ли съм я преди? Една от тях ли е?

„За бога, Бьорн“ — промърмори татко.

Засрамено се замислих, че трябва да проверя дали съм взел всички лекарства, които личният ми лекар ми беше изписал, за да държа бурното си въображение под контрол.

Насладих се на вкусна вечеря. Сам. После се отбих в един пъб и изпих чаша бира. Сам. Вече се здрачаваше, когато тръгнах обратно към хотела. Сам. Будният ми поглед непрекъснато търсеше познати лица. Но не разпознавах никого.

„Ето, видя ли?“ — обади се татко и се усмихна.

Мислеше, че си въобразявам.

7

Мъж.

В стаята ми.

В съня си тъкмо се бях покатерил на ябълковото дърво в градината. Летен ден в края на юни с топъл вятър и ярко слънце. Пастрокът ми ме повика: „Белтьо!“. Слънчевата светлина ме заслепяваше. Wake the fuck up!43 Събудих се. Рязко и брутално. След секунда вече бях напълно буден. Несръчно взех очилата от нощното шкафче и си ги сложих.

Някакъв мъж се беше надвесил над мен. Носеше скиорска маска. В едната ръка държеше телефон с включено фенерче. В другата — револвер.

— Къде е? — попита той.

Американец. Дрезгав глас.

— Кое къде е? — проплаках аз.

— Писмото.

„О, боже, писмото.“

— Не е у мен.

Той отиде до вратата и пусна лампата. Аз стиснах очи.

— Погледни ме — нареди ми той.

Направих го, мижейки с очи.

Той насочи револвера към мен.

— Къде е?

— Не знам!

— Днес го взе.

— Взел съм го?

— От библиотеката.

— Това не беше писмото, а проба.

— Какво?

— Проба от пергамента. За да се определи възрастта му чрез радиовъглеродно датиране.

— Покажи ми я!

— Изпратих я по FedEx.

— Кога?

— Тази вечер.

— Докъде?

— МНД.

— Кой?

— Международното научно дружество. В Лондон. За тях работя. Ще направят радиовъглероден анализ на пробата.

Той седна на леглото. Дъхът му беше неприятен.

— Лъжеш.

Виждах очите му през дупките в скиорската маска. Сякаш бях срещнал диво животно насред саваната.

— Предаде ли писмото?

— Нямам никакво писмо.

— Или ще го отнесеш обратно в Лондон рано сутринта?

Той бавно пъхна дулото на револвера в устата ми. Аз я отворих широко, за да предпазя зъбите си. Леденостуденият метал имаше вкус на смазка и желязо.

— Къде. Е. Писмото?

Простенах. Езикът ми се заклещи в дулото. Не можех да отговоря. Той пъхна дулото още по-навътре. Доповръща ми се.

— Последен шанс: Къде. Е. Писмото?

Той извади револвера от устата ми. Отново ми се доповръща.

— Къде е?

— Повярвайте ми, не знам.

— Къде е?

— Казвам истината. Не знам.

— Къде е?

— Това беше проба!

8

Не можех да заспя. Дори след две приспивателни.

Мъжът си беше тръгнал. Ужасяващото преживяване обаче все още ме държеше като внезапен, силен пристъп на треска.

Да се обадя ли на полицията? Повечето биха го направили. Но не и аз. Нямах сили за това. Знаех какво ще стане.

Нищо.

Много шум. Дълги разпити. Но без никаква полза. Никога нямаше да намерят мъжа, който влезе с взлом в стаята ми. Въоръженият американец, търсещ пергаментите, беше професионалист. Човек, който просто изчезваше. Без да оставя следи.

Замислих се дали да не се обадя на инспектор Ломбарди, но реших да не избързвам. Щях да му разкажа по-късно. Какво би могъл да направи?

Към шест часа станах и взех дълъг душ. В девет се обадих на Ломбарди и му разказах за мъжа. Той искаше да изпрати патрулка, но успях да го разубедя.

9

Първата жена, която обикнах, се казваше Грете. Объркано младежко увлечение. Беше професор по археология, а аз — студент. Бе твърде възрастна за мен. Никога не откликна на чувствата ми, но станахме добри приятели. Много години по-късно седях край смъртното ѝ легло. Някога изпитвала ли е нещо повече от приятелска привързаност към мен?

Първото, което ми направи впечатление, когато Ариана Рицо ми отвори, беше това колко много прилича на Грете. Имаше дълга кестенява коса и дълбоки, топли кафяви очи. Изглеждаше на петдесет и няколко години, като Грете, когато се влюбих в нея.

„Забрави — посъветва ме татко, — просто забрави още сега.“

Притеснявах се от мисълта за срещата със задавена от плач вдовица, потънала в огромна скръб. Не знаех как да се държа с неутешими хора. Ариана Рицо обаче изглеждаше по-скоро като жена, осъзнала сериозността на положението, отколкото като задавена от плач вдовица. Леко ми се усмихна и ме пусна да вляза в антрето.

— Моля, приемете моите най-искрени съболезнования — официално казах аз.

— Благодаря.

— Сигурно сте преживели шок — механично отбелязах аз.

— Благодаря — повтори тя. Снизходително.

Един мъж дойде при нас в антрето.

— Карло Алтомаре — представи се той.

— Белтьо.

— Добър приятел — обясни Ариана Рицо.

— Опитвам се да помагам на Ариана, доколкото мога — добави той.

— Не знам дали ще мога да ви помогна — заяви тя, докато закачваше якето ми на закачалката. — Изобщо не съм запозната с работата на Самуел като цяло и по-специално с пергаментите.

Реещите се из всекидневната прашинки блестяха на фона на сутрешната слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците. На масата там Ариана Рицо беше сложила кана с кафе и купа с бисквити. Наля ми една чаша, без да пита дали искам.

— Извинете, че ви се натрапвам — рекох аз. — Но е от голямо значение за историята и науката да намеря писмото, върху което е работил.

— Никога не обсъждахме работата си.

— И все пак…

— Едва говорехме за каквото и да било — добави тя и леко се засмя.

— Така е понякога в брака — вмъкна Карло Алтомаре.

Ариана Рицо му се усмихна набързо.

— Палеографията е тясна област — отбеляза после тя. — Аз самата съм куратор в „Уфици“44.

— От колко време сте женени? — попитах от любезност.

— Скоро ще станат двайсет и пет години. Имаме двама синове, като и двамата вече се изнесоха.

— Такъв е животът — отбеляза Карло Алтомаре.

Аз отпих от кафето.

— Както ви обясних по телефона, наеха ме да намеря писмото.

— Не знам нищо по въпроса.

— От полицията, разбира се, са ви потърсили, нали така?

— Дойдоха в неделя. Но писмото, изглежда, не ги интересуваше особено.

— Сигурно разследват главно трагичната смърт на Самуел — обади се Карло Алтомаре.

Ариана Рицо погледна през прозореца. Отпихме от чашите си. Тя побутна купата с бисквити към мен и аз се почувствах длъжен да си взема една.

— Възможно ли е Самуел да е донесъл писмото вкъщи? — попитах после. — И да го е скрил?

— Не мога да си представя такова нещо — отсече тя и прехапа долната си устна. — Беше съвсем наясно колко крехки са старите пергаменти и документи. Така че — не, съмнявам се.

— Тогава къде би го скрил?

— В кабинета си, предполагам.

— Има кабинет вкъщи?

— След като по-големият ни син се изнесе, превърнахме стаята му в общ кабинет. С годините стана негов.

Долових раздразнение.

— Мога ли да го огледам?

Тя ми показа кабинета. Етажерки с книги до стените, обикновено бюро със старомоден настолен компютър.

— От полицията претърсиха ли наоколо? — попитах аз.

— Сигурно са надникнали.

— Само толкова ли?

— Търсете на воля — подкани ме тя и ме остави.

Това и направих. Но не намерих нищо. Изваждах случайни книги, в случай че е сложил пергаментите зад някоя от тях, което, разбира се, се оказа напразно. Седнах на офис стола зад бюрото и отворих чекмеджетата. Прелистих купчините листове, бележки, принтирани страници и списания.

Чух сигнала за получено съобщение на телефона си. Уилям Макнамара ми съобщаваше, че за съжаление, в италианския компютърен клуб нямало охранителни камери.

Провикнах се, за да попитам Ариана Рицо дали мога да включа компютъра.

— Правете каквото искате — отговори тя откъм всекидневната.

На компютъра му отне няколко минути да се събуди. Дори не ми поиска парола. Иконките на десктопа се появиха една по една. В папката намерих файл, в който ставаше въпрос за Юда. Прочетох набързо текста, но звучеше като най-обикновен теологичен преразказ, а и беше на две години. Кликнах върху иконката на Gmail. В кутията на Рицо имаше 1535 имейла. Беше прочел 734 от тях. Отворих прочетените имейли от седмицата преди смъртта му. Владеех италиански достатъчно добре, за да разбера, че повечето от тях не ме интересуват. Един обаче привлече вниманието ми. Изпратен от някой си Suora75.

„Страшно вълнуващо! — пишеше той. — Трябва да помолиш Козимо за помощ! Но внимавай, скъпи, много хора знаят, че писмото е у теб“.

Козимо?

Да внимава?

Скъпи?

Отидох във всекидневната. Ариана Рицо и Карло Алтомаре седяха на дивана.

— Знаете ли кой е Suora75? — попитах аз.

Тя ме погледна безизразно.

— Телефонът му у вас ли е?

— От полицията го взеха.

10

Козимо.

Докато вървях обратно към хотела, размишлявах кой е той и защо Самуел Рицо би имал нужда от помощта му.

И кой беше Suora75?

На една пейка пред хотела седеше млада жена, погълната от езотеричните мистерии в телефона си. Стори ми се позната — не се ли блъсна тя в мен вчера? Какъв беше шансът да се натъкнеш на един и същи човек два поредни дни в град като Флоренция? Доста голям. Или може би само приличаше на онази жена?

Щом се върнах в хотела, веднага се качих до стаята си. Клечките за зъби лежаха на пода пред нея. Камериерката? Едва ли. Табелката с надпис „моля, не безпокойте“ все още висеше на дръжката на вратата. Клечката под ключалката на куфара също беше паднала. Не разбирах какво търсят. Бързо слязох долу до рецепцията. Чрез заплахи, че ще се обърна към вестниците, и обещание за банкнота от десет евро успях да накарам служителката да ми покаже записите от охранителните камери в коридора. На тях се виждаше непознат мъж. Същият като онзи от снощи? Суичър с качулка, шапка с козирка и слънчеви очила. Неразпознаваем. Приближи се до вратата на стаята ми, в продължение на около три секунди човъркаше в ключалката с шперц и накрая влезе вътре. Само след минута излезе. Как беше успял да прерови вещите ми за толкова кратко време? Дали беше възможно да е един от онези двамата, които са били в „Библиотека Медичи Лауренциана“ петък вечерта? Може би. Помолих служителката на рецепцията да ми покаже записите от снощи. След това превъртяхме назад до минутите преди да ме нападнат в стаята ми. Според записите мъжът се беше появил откъм стълбите. Единственият човек, на когото служителката трябваше да отвори вратата на хотела, беше една клатушкаща се дама на четиресет и няколко години. Това означаваше, че нападателят или е влязъл през някакъв заден вход, или е гост на хотела.

Служителката ми даде друга стая. След като си преместих вещите, се обадих на инспектор Ломбарди.

— В стаята ми пак е влизал чужд човек — съобщих му аз.

— Да не би да е била камериерката? — предположи той.

Разказах му за записите от охранителните камери. Той не каза нищо. Абсолютно нищо.

— Мъжът не може да бъде разпознат — добавих аз. — Виждал съм го само за няколко секунди навън на улицата. Мисля, че и една млада жена ме преследва.

— И смятате, че двамата ви преследвачи имат нещо общо с убийството на Самуел Рицо?

По тона му си личеше колко скептично е настроен.

— С писмото! Нали затова съм тук.

— Така е — съгласи се той. По тона му долових как удължавам списъка му с приоритетни задачи все повече и повече. Обеща да ми прати няколко криминалисти, за да проверят за следи.

— Имам едно предложение — заявих аз.

— Не се и съмнявам.

— Взели сте записите от охранителните камери извън библиотеката.

— Разбира се.

— А от камери от пресечките около нея?

Това, че не ми отговори веднага, предполагаше, че или не се е сетил за това, или не го е счел за нужно, или не иска да ми каже.

— Както ви казах, вече имаме снимки на двамата заподозрени — заяви той.

— Неясни и неизползваеми снимки. Ако вземете записите от съседните улици, може би ще попаднете на по-добри.

Пак същото колебание.

— Ще проучим въпроса.

— Съпругата на Рицо ми каза, че телефонът му е у вас. Проверихте ли на кои номера е звънял, или кои са звънели на него в дните преди смъртта му?

— Белтьо, ние не се правим на полицаи.

— Бихте ли могли да ми кажете чии са тези номера?

— Защо се интересувате от това?

— Може би съответните хора имат нещо общо с писмото.

— Съжалявам, но този списък е поверителен. Ако излезе нещо интересно във връзка с писмото, ще ви потърся.

Той обеща да проучи останалите гости на хотела. Обясних му, че заминавам с влака за Рим рано сутринта. Долових облекчение в гласа му, когато ми пожела лек път.

След като приключихме разговора, посетих един уебсайт за теолози и започнах да търся най-големите експерти по Юда в света. Много от тях бяха в САЩ, но намерих двама, които се намираха в Рим: кардинал Фелипе Сантош от Ватикана и професор Изабела Конти от „Грегориана“45.

Телефонът ми иззвъня. Италиански номер.

— Si? — отговорих аз.

Топъл женски глас каза:

— Професор Бьорн Белтьо?

— Si.

— Buon pomeriggio — официално ме поздрави тя (добър ден). — Казвам се Изабела Конти. Професор съм по теология в Папския григориански университет в Рим.

Според речниците апофения означава склонността да улавяш значими модели сред случайни набори от данни. Карл Густав Юнг е твърдял, че синхроничността представлява едновременно протичащи събития без причинно-следствена връзка, които въпреки това са свързани.

— Тъкмо четях за вас — озадачено успях да кажа аз.

— Така ли?

— Потърсих в „Гугъл“ изследователи, които са специалисти по Юда Искариот.

— О! — възкликна тя.

— Защо се обаждате?

— Във връзка с ръкописа от гроба на Ириней.

— Така ли?

— Ох, професоре, не знам на кого да се доверя в тези времена.

— Кои времена?

— Можете ли да дойдете в Рим?

Всички пътища водеха дотам, но не разбирах защо пита.

— Предпочитам да говорим лице в лице — обясни тя.

Лице в лице… Веднага си въобразих, че отдавна е искала да се срещне с мен. Знаех, че това са глупости. Пубертетски блян, останал от тийнейджърските ми години, когато си въобразявах, че всяка проява на внимание от страна на другия пол се дължи на факта, че жените безумно ме желаят. Откъснах се от бляна си и си уговорих среща с Изабела Конти за следващия ден. След като си запазих стая в хотел в Рим, се обадих на Уилям Макнамара и му съобщих докъде съм стигнал и какво смятам да правя оттук нататък. В мига, в който затворих, получих съобщение:

Стоях и се взирах в тези две думи. Familiar cyborg? Какво означаваше това? Киборг означаваше смесица от човек и машина. Познат киборг? В това нямаше никакъв смисъл. Веднага отговорих на съобщението: „Кой сте вие? Защо ми пишете? Какво означава Familiar cyborg?“.

Чаках нетърпеливо няколко минути, но така и не получих отговор.

11

След като криминалистите приключиха работата си в предишната ми стая, бързо се насочих към един приятен ресторант недалеч от базиликата „Санта Кроче“. И на отиване и на връщане в хотела ми се струваше, че след мен се движи цял легион от преследвачи. Но всеки път, щом се обръщах рязко, само изкарвах акъла на горките хора, които съвсем случайно вървяха на няколко крачки зад мен, заети със собствените си грижи. Вече в хотела изпих чаша бира на бара. Всичко беше както обикновено. Никой не ме сваляше.

Легнах си и четох известно време. В мига, в който оставих книгата на нощното шкафче и изгасих лампата, чух сигнала за получено съобщение на телефона си.

Несръчно си сложих очилата и го прочетох:

Това поне ми говореше повече от Familiar cyborg.

„Тук е нужна мъдрост“ беше известен цитат от Откровение на Йоан, в който се споменаваше числото на звяра: 66646. Изразът vitiosa seces представляваше анаграма, позната от стотици години — Societas Jesu47, тоест йезуитите. Този католически мисионерски орден бил основан през XVI век и винаги е бил противоречив. Според Конституцията на Норвегия, страната била затворена за йезуитите чак до 1956 година48. Лежах и се взирах в съобщението. Следа, която изобщо не разбирах. Какво общо имаше това съобщение с първото, ако въобще имаше нещо общо? Включих лампата, станах и взех тефтера, чиито листове използвах за писма, от нощното шкафче. Изписах всяка буква от Familiar cyborg върху един лист и го накъсах на четиринайсет хартийки, колкото бяха буквите. След това започнах да образувам думи с тях. Glorify Cambria49 (древно име на Уелс) беше един вариант. Трудно ми беше да повярвам, че съм се натъкнал на заговор за извоюване на независимостта на Уелс от Обединеното кралство. Намерих думи като Africa, Arabic и най-различни имена, но при всички случаи оставаха няколко букви, чиито комбинации нямаха смисъл.

Докато накрая едва ли не от чист късмет реших загадката:

Familiar cyborg беше анаграма на Library of Magic.

Вълшебната библиотека.

„Library of Magic и Societas Jesu“ — написах в съобщение до непознатия.

Преди да изгася лампата, отново се обадих на инспектор Ломбарди. Разказах му за двете странни съобщения. Той не звучеше много заинтересован, но си записа телефонния номер и ми обеща да го провери.

Не можех да заспя. Накрая станах и взех едно приспивателно. Ужасяващото преживяване от снощи все още ме държеше. Всеки път, щом се унесях, се стрясках при мисълта за случилото се. Ами ако той се върнеше? Ами ако беше разбрал в коя стая съм се преместил? Лежах, припомняйки си дулото на револвера с вкус на желязо.

Когато най-накрая успях да заспя, се събудих от сигнала за получено съобщение.

„Вълшебната библиотека и йезуитите са правилните отговори. Но коя вълшебна библиотека? — пишеше непознатият. — Трябва да разбереш контекста на Library of Magic“.

„Библиотека Медичи Лауренциана“ — написах аз.

Не получих отговор.

1

Рим, четвъртък

Вълшебната библиотека…

Какво би могло да означава това? Опитвах се да разгадая мистерията на анаграмата в сутрешния влак за Рим. Хвърлих поглед през прозореца. Мекият тоскански пейзаж, покрай който минавах, беше оцветен в пастелни цветове. „Библиотека Медичи Лауренциана“ вълшебна библиотека ли беше? В какъв смисъл? Да не би под този израз да се разбираше, че смъртта на Самуел Рицо е свързана с нещо вълшебно или окултно? Опитах се да намеря споменавания в литературата. Гробището на забравените книги в „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон? То беше вълшебно, но се намираше в Барселона. Библиотеката на „Хогуортс“ от книгите за Хари Потър? Вавилонската библиотека на Хорхе Луис Борхес? Библиотеката-лабиринт в „Името на розата“ на Умберто Еко? Разстоянието от въображаемите вълшебни библиотеки до реалността беше голямо.

Възможно ли беше човекът, който ми бе изпратил съобщението, да е използвал цитата от Откровение на Йоан, за да ме насочи към теориите на конспирацията, свързани с числото на звяра: 666?

В Откровението, което окончателно е било добавено към Библията по време на църковния събор в Ипон през 393 година, се споменаваше кога Месията ще се върне. Християните все още го чакаха. Търпеливи хора. Възможно ли беше писмото да разкрие нещо ново за звяра и съответно за Деня на страшния съд и края на света? Цяла една псевдонаука се е заела с тълкуването на числото 666. Ириней посветил цяла глава от „Трактат срещу ересите“ на най-различни спекулации още през 180 година. Гематричен51 код, препращащ към презрения император Нерон? Или пък Антихриста52?

Изоставих библейските спекулации. Дори и на мен хубавите неща ми идваха в повече. Вместо това започнах да се подготвям за срещата с Изабела Конти. В мига, в който влакът премина границата между районите Тоскана и Лацио, изписах името ѝ в „Гугъл“ и се запознах с кариерата ѝ в областта на теологията. Защитила докторска дисертация на тема Юда53, заемала различни изследователски длъжности в „Станфорд“ и „Оксфорд“ и била назначена за професор в „Грегориана“ преди десет години.

Размислите ми бяха прекъснати от поредното съобщение от непознатия ми мъчител:

Келтски възел. Символ на повече от хиляда и петстотин години, който представляваше безкрайна линия. Свързан с религията. И митологията. Тайнствен символ. Дори викингите са го използвали. За тях е символизирал връзката между баща и дъщеря. Викинги… Само при мисълта за тях ме побиваха тръпки. През 1935 година райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер основал изследователската организация „Аненербе“54. Нацистите и расистите алчно заграбили викингски символи. Свастиката. Руната одал. Двойната руна сиг. Целта на „Аненербе“ била да се намерят археологически, антропологични и културни доказателства за превъзходството на арийската раса. Злоупотребата със староскандинавски символи не спряла с нацистите. Символът на днешните крайни расисти, възприели идеята за превъзходството на белите, беше келтски кръст — кръстът на Один.

Дали беше възможно писмото на Пилат да съдържа нещо, което да разцъфне в рамките на нацистката идеология? Идея или събитие, подклаждащи омраза към евреите? Пилат, Юда и разпъването на Исус са оформили тази омраза, зародила се през вековете преди Христа. Тя нараснала по време на Средновековието и довела до геноцида, извършен от нацистите. Екстремистите все още изпитваха тази омраза към евреите. Дали беше възможно да ме преследват неонацисти? Крайнодесни националисти? Хора, които мислеха, че писмото на Пилат съдържа нещо, което могат да използват срещу евреите? Уплашено потърсих в „Гугъл“ neo-nazi groups 2021 norse symbols55 и попаднах на резултати, сред които се споменаваше една група, наричаща се Mjölnir’s Shield-maidens. Девите-воини на Мьолнир56. Неонацистко движение, сформирано от жени, които искаха да създадат националсоциалистическо общество въз основа на идеята за превъзходството на белите. В него жените щели да играят ролята на господарките на дома от викингската епоха. Женствени, могъщи, независими. Възможно ли беше жената, която ме следеше във Флоренция, да е една от тези деви-воини?

„Е, хайде де, Бьорн“ — каза татко.

2

Бързият влак пристигна на гара „Термини“ в Рим половин час след като беше тръгнал от Флоренция. Някъде в далечината зазвънтя църковна камбана и една друга ѝ отговори. Като ехо от миналото. Рим така и не се бе отърсил от Античността. От гарата до хотела, който се намираше по пътя нагоре от Пиаца Венеция до хълма Квиринал, се стигаше само за половин час. Бързо тръгнах натам, влачейки куфара си на колелца като дрънчаща котва. Трафикът наподобяваше непрекъснато извънредно положение. Безстрашни мотопедисти караха безразсъдно на зигзаг около колите, попаднали в задръстване. Туристи и граждани седяха в кафенетата на тротоарите и пиеха еспресо. Бавно минах през ято гълъби, кацнали на тротоара, а те се отдръпнаха и после пак се събраха като цип.

Хотелът се намираше на няколко минути пеша от „Грегориана“. От другата страна на улицата имаше три пейки, разположени между две огромни саксии с цветя. На едната седеше млада жена, която ми се стори позната — онази, която се блъсна в мен във Флоренция. Възможно ли беше да е тя? Да се натъкнеш на един и същи човек два поредни дни в туристическата част на Флоренция, статистически беше възможно. Но да срещнеш този човек в Рим, твърде много се доближаваше до тъмните дебри на параноята. Ами ако тя беше дева-воин, пратена от Mjölnir’s Shield-maidens?

„Ами ако за теб всички млади жени изглеждат еднакво?“ — предположи татко.

В следващия момент се случи нещо, което ме шокира. Тя нетърпеливо огледа улицата и в двете посоки. Щом ме забеляза, застина на място. Това трая само секунда. За съжаление, рядко въздействах така на жените. Тя рязко стана и тръгна надолу по улицата, отдалечавайки се от мен. Ако ме беше чакала, което само по себе си бе неразбираемо, значи не би имала причина да си тръгне, когато се появях, нали? Хвърлих куфара си към рецепцията на хотела и извиках „един момент“ на служителката там. Втурнах се навън и видях как жената завива по една тясна уличка. Хукнах след нея. Уличката завиваше толкова рязко, че не виждах къде свършва. След сто метра стигнах до широка, потънала в сън търговска улица, където магазините изглеждаха така, сякаш бяха от времето на император Нерон, а на изгубилите се туристи лесно би им се сторило, че са попаднали в Античността.

Девата-воин беше потънала във времето.

3

Тони остави колата в подземен паркинг в Рим и отседна в хотела на Белтьо. Беше скрил проследяващо устройство в подплатата на куфара на албиноса. Седна на една пейка пред хотела и зачака. След това вдигна лице към слънцето и се замисли за майка си. Винаги беше мечтала да посети Рим. Умря, когато Тони бе на дванайсет години. На следващата година баща му беше убит при престрелка в „Сайпръс Хил“. След това Тони израсна при италианските си баба и дядо в „Бронкс“. Добри католици. Той самият не беше посещавал служба от десетилетия.

4

Уговорката ми с Изабела Конти беше за дванайсет часа. Пристигнах пет минути по-рано и я изчаках във великолепния вестибюл на Папския григориански университет, който сам по себе си приличаше на преддверието на рая.

Представата ни за непознати хора, с които ще се срещнем, неминуемо се повлиява от представите и предразсъдъците, които всички носим в съзнанието си. За Изабела Конти знаех само онова, което бях прочел в профила ѝ на уебсайта на университета: беше на четиресет и шест години, имаше докторска степен по теология от Йейлския университет и беше станала професор в „Грегориана“ през 2013 година. Малкото ключови думи, с които разполагах — четиресет и шест годишна, доктор по теология и професор — ме караха да си представям твърде морално женище с очила с рогови рамки, суха коса, събрана на стегнат кок, очила за четене на верижка около врата и закопчана наполовина жилетка, криеща кокалесто тяло.

— Професор Белтьо!

Изабела Конти ме поздрави с благ глас, вървейки към мен.

Аз самият бях твърде объркан, за да кажа каквото и да било.

Тя беше монахиня.

Черната ѝ роба стигаше до земята и беше пристегната с колан. Носеше бяла шапка с черен воал и подбрадник с бял нагръдник. Около врата ѝ висеше изящно разпятие, а към колана ѝ беше прикрепена молитвена броеница.

Объркването ми я развесели и тя ме погледна с големите си лешниковокафяви очи.

— Professore Conti — най-накрая успях да произнеса.

— Professoressa57 — поправи ме тя.

Шеговитата ѝ усмивка превърна лицето ѝ в небесно откровение. То беше тясно и без нито едно петънце или бръчка. Гладка кожа със златист загар. Правилен нос. Плътни устни. Изабела Конти беше не само хубава, ами ослепително красива. Ангел, серафим, херувим, който пазеше портите на райската градина. Тя представляваше сливането на божественото и ангелското начало в един човек. Но няма как да не признаеш, че робата на монахиня променя жените. Въпреки красотата ѝ у Изабела Конти се усещаше някаква студенина.

— Елате — подкани ме тя и ме поведе през великолепната колонада на университета. След това се качихме по широки стълби и тръгнахме по един коридор.

Въздухът в кабинета ѝ беше застоял, а самата стая изглеждаше също толкова светска, колкото който и да било университетски кабинет. Бюро, отрупано с домашни работи на студенти и научни трудове, етажерки, препълнени със знания, сив шкаф картотека. Прозорецът гледаше по диагонал към туристите долу, които се лутаха из Пиаца дела Пилота. Дебела муха нетърпеливо се блъскаше в стъклото. През затворената врата се чуваше ехото от нечии стъпки и откъслечни разговори. Прииска ми се да попитам Изабела Конти как така е хем монахиня, хем практикуващ професор, но реших, че това е твърде личен въпрос. А и какво знаех аз за установената практика спрямо монаси и монахини в „Грегориана“? Въпреки това дръзнах да попитам:

— От кой орден сте?

— На йезуитите.

Това не ме учуди. „Грегориана“ беше управляван от йезуити вече петстотин години.

Изведнъж ме осени една мисъл: възможно ли беше тя да ми е изпратила двете съобщения с анаграмите? Все пак vitiosa seces беше анаграма на Societas Jesu. Веднага отхвърлих това предположение. Защо ѝ беше да ме обърква с тайнствени съобщения, които биха ме отвели до нея?

Погледнах нагоре към мухата при прозореца. Както повечето насекоми от своя род тя възприемаше времето по различен начин от нас, хората. За мухата навитият на руло вестник се движеше изключително бавно. Затова човек никога не успяваше да я смачка с него.

Изабела Конти се намести по-удобно на офис стола си и ме погали с кафявите си очи. Или поне така ми се стори.

„Бьорн — упрекна ме татко с въздишка, — тя е монахиня!“

— Защо ми се обадихте? — попитах аз.

— Професор Белтьо — започна тя, произнасяйки името ми почти перфектно, въпреки че „о“-то отиваше по-скоро към „е“. — Двамата с вас имаме общ интерес.

Поех дълбоко дъх, за да не си проличи по гласа ми, че сърцето ми бие лудо.

— Така ли?

— И двамата се надяваме ръкописът от гроба на Ириней да се намери, нали така?

— Откъде знаете за задачата ми?

— В нашия малък свят — благо заяви тя — сигурно повечето хора знаят доста неща.

Светът на теологията? Или на археологията? При всички случаи ме обзе топлина от съзнанието, че толкова нежно ме включва в своя свят.

— Имате ли някакъв напредък? — поинтересува се тя.

— Една от следите ми всъщност сте вие.

— Аз?

— Потърсих в „Гугъл“ най-изтъкнатите изследователи на Юда. Така че и без това щях да се обърна към вас.

— Опасявам се, че няма да съм ви от голяма полза. Не знам почти нищо за случилото се със Самуел Рицо и писмото.

— Но знаете всичко за Юда.

— Може би не всичко — допусна тя и се засмя.

— Има ли някаква връзка между Ириней и Юда?

Тя замислено погледна към тавана. Аз се вгледах в мухата при прозореца. Във всяко пърхане на крилцата ѝ се усещаше жужащо отчаяние. Може би долавяше свободата отвъд стъклото, в което се удряше.

— В един от трудовете си Ириней твърди, че Юда бил разочарован, защото Исус не бил онзи, когото той и всички останали са очаквали — заяви Изабела Конти.

— И кого са очаквали?

— Царя месия.

Тя стана, спусна резетата на прозореца и го отвори. Мухата веднага изчезна. Сякаш никога не е съществувала.

— С когото ще дойде краят на света — добави Изабела Конти.

— Християните все още чакат Деня на страшния съд.

Тя свенливо се усмихна.

— Откъде сте толкова сигурна, че в писмото се споменава Юда? — попитах аз.

— Моля, разберете, професор Белтьо, че не ви познавам достатъчно добре, за да ви споделя всичко.

— Ясно — обидено казах аз. Значи ми нямаше доверие.

— Като монахиня съм длъжна да уважавам тайната на изповедта.

Замислих се какво има предвид.

— Самуел Рицо с информация ли ви е снабдявал? — попитах аз.

— Както казах…

— Тайната на изповедта сигурно вече не важи, след като човекът почине, нали така?

— Не е тайна, че двамата със Самуел сме си сътрудничили през годините.

— Не знаех.

— И двамата бяхме сред хората, които работиха върху кодекс с кожена подвързия, дълъг шейсет и две страници и съдържащ Евангелието на Юда. Дариха го на фондация „Меценат“ през 2003 година. Самуел се погрижи за опазването му заедно със специалисти по коптска история през 2005 година. Аз самата консултирах Националното географско дружество, когато издадоха евангелието през 2007 година.

— Но нали то не е истинско?

Тя леко се засмя.

— Било е написано от гностици през III век. Изследователите смятат, че оригиналният му език е на гръцки, но в наши дни е издадено в превод от коптски58. Версията, която познаваме, е датирана от периода между 220 и 330 година. В нея историческата личност Юда не се споменава много.

— За какво се разказва в нея?

— Гностичната представа за Юда.

По изражението ми Изабела Конти се досети, че тази тема ми е абсолютно непозната.

— Гностиците представят Юда като апостол, който е бил изключително близък с Исус — обясни тя с търпелива усмивка. — Другите апостоли не са разбрали учението Му. Само Юда осъзнал, че той води началото си от висша сила. Нали знаете, че за гностиците вселената е била пълна с духове и дребни богове, които наричали демиурзи?

— Да.

— Те представят предателството на Юда като планирано и необходимо — също както в Евангелие на Марко. На прав път са. Исус сам е избрал Юда за свой предател.

— Какво е вашето мнение за Евангелието на Юда?

Тя поклати глава.

— Изкушавам се да се позова на четирите си уводни статии в „Журнал на теологичните науки“ и „Международен журнал на систематичната теология“. Да ме питате за мнението ми е като да помолите историк да опише рухването на Римската империя с десет думи. Но мога да се опитам да ви отговоря. Евангелието на Юда използва образа на Юда за призма на вярванията на гностиците и тълкуването им на учението и духовното начало на Исус — заяви тя и лицето ѝ грейна. — Това достатъчно накратко ли беше?

— Сигурно познавате Фелипе Сантош? — попитах аз.

— Кардиналът? Не и лично, само в професионално отношение.

Споделих ѝ, че имам уговорка с него на следващия ден.

Тя бързо погледна към стенния часовник.

— Трябваше да си поговорим за толкова много неща, професор Белтьо. Но имам лекция след петнайсет минути. Можете ли да ме изчакате?

— Имам по-добра идея. Ще се съгласите ли да вечеряте с мен довечера?

Не можех да повярвам, че се осмелих да я поканя.

— Много мило, professore Beltø!

— Удоволствието е мое, professoressa Conti — вежливо отговорих аз.

Отначало тръгнах към хотела, но много скоро направих рязък завой и се насочих към „Виа Кондоти“, модната улица на Рим, откъдето си купих твърде скъп костюм. На връщане към хотела непрекъснато поглеждах през рамо, за да проверя дали някой ме преследва. Точно преди да стигна до сградата, получих съобщение от Уилям Макнамара. Радиовъглеродното датиране на пробата потвърждаваше, че пергаментът може да се отнесе някъде между 20 година преди Христа и 50 година. Тоест не представляваше фалшификат от Средновековието. Веднага след това получих съобщение от Джорджо Ломбарди: „Телефонният номер, от който ви изпращат есемеси, е на предплатена карта и не е регистриран. Невъзможно е да се проследи“.

Влязох в хотела със сивия плик от „Джорджо Армани“ и служителят на рецепцията ми махна с ръка да се приближа.

— Един господин питаше за вас — съобщи ми той. — Но политиката на хотела ни забранява да споделяме информация за гостите си.

— Как се казваше?

— Не се представи.

— Какво искаше?

— Не знам.

— Остави ли някакво съобщение?

— За съжаление, не, signore59 Белтьо.

Качих се в стаята си. Клечката за зъби лежеше на килима пред вратата. Да не би да беше дошъл мъжът, който ме е търсил? Надникнах вътре. Беше празно. Оставих плика от „Армани“ върху бюрото. Една клечка за зъби лежеше на пода до куфара ми, който бях пъхнал под леглото. Някой беше ровил в тоалетната ми чантичка: четката за зъби, която стоеше най-отгоре, сега беше под дезодоранта и пастата за зъби.

Слязох долу на рецепцията и помолих служителя да ми покаже записите от охранителните камери.

— За съжаление, това е невъзможно — отсече той. — Политика на хотела.

— Жалко. Тогава ще ви помоля да извикате полицията.

Тази заплаха подейства. Служителят отиде при началника си, след което двамата ме отведоха в една задна стаичка. Бързо превъртяха записите, докато накрая стигнаха до онзи, на който се виждаше как някой влиза в стаята ми.

Трима мъже. Трима? Излязоха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора. Носеха тъмни костюми.

— Спомням си ги — обади се служителят. — Реших, че са свещеници.

Спряха пред стаята ми. Единият извади нещо от джоба си — шперц или ключ — и отвори вратата. След това остана отвън, а другите двама влязоха в стаята. След няколко минути се върнаха. Накрая и тримата тръгнаха обратно към асансьора.

— Какво са откраднали от стаята ви, signore Белтьо? — стреснато попита шефът на рецепцията.

Душевното ми спокойствие.

— Онзи, който ме е търсил, сред тях ли е? — попитах аз.

— Не, signore — отговори служителят, като местеше разтревожения си поглед от мен към началника си и обратно. — Никой от тези тримата не ви е търсил.

Помолих ги да извадят записите от рецепцията и да превъртят до мъжа, който беше питал за мен. Напразно. Невъзможно беше да се види лицето му заради шапката с козирка и това, че беше свел глава.

Колко хора всъщност ме преследваха?

5

С Изабела се бяхме разбрали да се срещнем в паста ресторант в една странична улица на „Виа Бонкомпани“. Тя сигурно беше дошла половин минута преди мен, защото оберкелнерът тъкмо я отвеждаше към масата ни, когато аз с мъка отворих вратата и влязох със залитане в сумрачния ресторант. Лицето ѝ грейна, щом ме забеляза.

За щастие, не носеше робата, а изискани цивилни дрехи: бежови панталони и светлосиня блуза. Перлена огърлица. Имаше среднодълга пепеляворуса коса. Без съмнение боядисана или изрусена. Дискретна очна линия, намек за руж и парфюм, който ухаеше на рози и мускус. Подаде ми ръка. Не бях съвсем сигурен как да постъпя. В объркването си я целунах.

Тя кокетно се засмя.

— Ама, професор Белтьо!

— Наричайте ме Бьорн.

Тя почти се изкикоти.

— Тогава и вие ме наричайте Изабела.

Изабела. Милувка за езика.

— Елегантен костюм — отбеляза тя.

— А вие сте оставили робата вкъщи.

— Мога да нося цивилни дрехи. Дори и в университета. Носенето на робата е избор. Тя ме определя. Изразява идентичността и принадлежността ми, не мислите ли? Свидетелства за нещо отвъд ежедневните светски неща. Полезна е особено в отношенията ми със студентите. Придава ми авторитет и създава дистанция между нас.

Един келнер ни донесе менюта. Зачака поръчките ни с женствена чупка в кръста. Изабела ни поръча пенливо вино.

— Значи можете да пиете вино? — учудих се аз. — Имам предвид, дори и да сте монахиня. И йезуит.

Изабела изсумтя.

— Преди йезуитските имоти да бъдат конфискувани преди стотици години, орденът ни е бил известен с изключителното си вино — разказа ми тя. — Знаете ли, че именно йезуитите са подобрили метода на производство на грапата и брендито? Но всички, които не ни познават, смятат, че историята ни е изпълнена с отвратителни неща. Цели петстотин години сме били жертва на несправедливи обвинения и лъжливи слухове заради моралното си учение.

Келнерът се върна, за да си запише какво ще искаме за ядене. Аз се спрях на лесното: спагети карбонара. Изабела си поръча ригатони с пиле.

— Като йезуит съм длъжна да помагам, като разпространявам Божията вяра и служа на справедливостта — тържествено заяви тя. — Искаме да запознаем повече хора с Божието величие и спасението, постигнато чрез Исус Христос.

— Затова ли станахте теолог?

— Може би в началото. Но изследователската област бързо ме грабна. Днес тя е движещата ми сила. А вярата? Тя принадлежи на вътрешния ми свят.

Едва ли беше лесно да си вярващ теолог. Науката отхвърляше догми и крайности. А религиите се основаваха на тях.

— Защо сте станали експерт по Юда? — поинтересувах се аз.

— Защо не? — попита в отговор тя и се засмя. — Той е интересна личност, не мислите ли? Двамата с Исус са били близки. Може би Юда е бил най-довереният Му апостол. Какво го е накарало да предаде Спасителя? Бил е един от дванайсетте апостоли, един от избраните, и все пак е действал зад гърба Му и Го е предал.

— А може би просто се е придържал към плана Му? — предположих аз.

Тя се усмихна обезоръжаващо.

— Неколцина смятат, че за Юда Исус е бил избавител. И в преносен, и в буквален смисъл. Отвел е римляните до него, защото е искал да му помогне да освободи силите си.

— Вярвате ли в това?

— Мога само да се позовавам на версията, описана в Светото писание. А то не ми помага да отговоря на въпроса ви — заяви тя и отпи от чашата си. — Евангелията и дори Библията като цяло са били написани от различни автори в различни времена.

— И са били предназначени за различни читатели.

— Има нещо вярно в това. Евреи, гърци, римляни, египтяни… Всеки от авторите на Библията е искал да предаде своето собствено виждане за Исус и учението Му. Начинът, по който е представен Юда, също е повлиян от религиозните вярвания на тези хора.

Червилото ѝ беше оставило червени отпечатъци върху чашата.

— Но нали всички го представят като предател? — попитах аз.

— Разбира се. Извършил е низко предателство спрямо спасителя си. Но обръщат внимание на различни страни на характера му.

Отпих от виното. Това, което можеше да се приеме за среща, вече се беше превърнало в лекция по теология.

— Аз лично се осланям на Марко и Матей — сподели Изабела. По бузите ѝ беше избила силна руменина. — Марко е написал първото евангелие.

— Четиресет години след смъртта на Исус — отбелязах аз. — Какво е мислил за Юда?

— Споменава го само три пъти. Пише само, че е отишъл при върховните жреци и е предложил да им предаде Исус, ако му платят.

— Защо го е направил?

— Марко не споменава конкретен мотив. Аз лично смятам, че според него Юда е искал да накара Исус да се обяви за цар, като го предаде на римляните. Със сигурност е знаел, че ще го разпнат. Приемал е изпълнението на Божия план за своя мисия. Нито един апостол не е разбрал учението на Исус и накрая всички са го предали, включително и Марко.

Някаква чиния падна в кухнята. Келнерът ни се втурна натам.

— Споменахте и Марко, и Матей — напомних ѝ аз, след като нещата се успокоиха.

— Матей в голяма степен се осланя на вече написаното от Марко преди десет-петнайсет години. И на текста, който ние, теолозите, наричаме ръкописа Q.

Не ѝ напомних, че аз самият открих този ръкопис преди няколко години.

— И Матей почти не споменава Юда — добави тя. — Също като Марко смята, че той е предал Исус за пари. Трийсет сребърника. Описва колко се е ядосал Юда, когато са помазали Исус със скъпо олио. Веднага след това е отишъл при върховните жреци и е предложил да им го предаде.

— Матей все пак е бил по-приятелски настроен към евреите от Марко.

— Матей описва Исус в контекста на еврейските вярвания. Прави големи връзки. Единайсет пъти намеква, че Исус е направил или преживял нещо, което е било предсказано в Стария завет. Така описва и Юда. Не разказва само за личната му облага от предателството, ами и че е изпълнявал пророчества от Стария завет.

— Какви пророчества?

— Тук Матей допуска странна грешка. Прави препратка към пророка Йеремия, който пише, че „взеха тридесетте сребърника, цената, определена за Него, от израилтяните“. Но това не го е написал той, а един друг пророк — Захария.

— Печатна грешка в Библията?

Долових намек за нещо недоизказано в погледа ѝ.

— За сметка на това обаче Йеремия споменава покупката на една нива — добави тя. — Кървавата нива. Може би Матей е слял нещата?

Келнерът ни донесе ястията. Настана малко объркване, защото отначало ми подаде поръчката на Изабела.

— За разлика от Марко, Матей явно е знаел какво е станало с Юда след разпъването на Исус — продължи тя, щом келнерът бързо се отправи обратно към кухнята. — Разкаял се! Предал невинен човек и го осъдил на смърт. Хвърлил трийсетте сребърника в храма. После се обесил.

Преди да започнем да ядем, вдигнах чашата си за наздравица.

— Юда не е споменаван особено често в Библията — каза Изабела, след като остави чашата си. — В четирите евангелия има само двайсет и две места, където пише за него. Осем в това на Йоан, шест в това на Лука, пет в това на Матей и три в това на Марко.

Погледнах я в очите.

— Според вас какво може да ни разкрие писмото на Пилат?

Тя замечтано се загледа в някаква точка от ресторанта.

— Римската империя е била голяма и могъща, когато Пилат е станал прокуратор на Юдея. След сто години по времето на император Траян е щяла да бъде в разцвета си.

— Но какво е написал Пилат на император Тиберий?

— Отговорът на този въпрос би бил изключително интересен.

— Що се отнася до Рицо… — започнах аз.

Около очите на Изабела се появи фина мрежа от бръчки, която издаде, че всъщност е по-близо до петдесет, отколкото до трийсет години.

— Да? — колебливо попита тя.

— Споменахте, че се познавате отдавна.

Тя преглътна хапката си, преди да отговори.

— Както ви казах, работихме заедно над Евангелието на Юда. И веднъж помогнахме на един общ колега. В тайния архив на Ватикана този колега открил писмо, написано от еврейския историк Йосиф. То и едно споменаване в Codex Parisinus Graecus на Ориген го накарали да повярва, че гробът на Пилат Понтийски бил в Цезареа Маритима.

Алекзандър Дъръм Лойд също ми беше разказал тази история. Не бе споменал обаче за Йосиф, който обобщил еврейската история в „Юдейски древности“.

— Какво е написал Йосиф?

— Нещо, което намеквало, че Пилат е бил погребан в Юдея, а не тук, в родината си, както би се очаквало.

— Нали се е върнал от Юдея?

Тя остави приборите си в чинията и разпери ръце.

— Явно не е.

В този миг осъзнах какво означава написаното от Самуел Рицо върху онази бележка на бюрото му. Понякога цялостното объркване, което цареше в ума ми, ми пречеше да видя очевидните неща. Рицо тъкмо е бил прочел писмото, когато е написал: „Обади се на И. относно Ю. Провери П. П.“.

Обади се на Изабела относно Юда. Провери Пилат Понтийски.

Разбира се.

— Самуел Рицо някога обаждал ли ви се е относно писмото? — попитах аз.

— Не.

— Така ли?

— Аз се обадих на него. Знаех, че са го наели да го изследва.

— Кой ви каза?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Вгледах се в нея.

— Не можете или не искате?

Тя мълчаливо срещна погледа ми.

— Какво ви каза Рицо? — попитах аз. — Или това също е тайна?

Тя сведе поглед.

— Потвърди, че писмото е било написано от Пилат Понтийски до император Тиберий.

— Какво е пишело в него?

— Не искаше да ми каже по телефона.

— Поне не ви ли намекна нещо?

— Доколкото разбрах, съдържало забележителна информация. Твърдеше, че щяло да промени всичко.

Всичко? На Уилям Макнамара Рицо беше казал „животопроменящо“.

— Така и не ми разкри подробности — продължи тя. — Обеща да ми изпрати PDF файл, след като снима пергаментите. Но не стигна дотам.

— Наричали ли са го Ангела?

Изабела се стресна.

— Самуел? Ангела? Че защо?

Показах ѝ неясните снимки от записите от охранителните камери на двамата мъже, излезли от „Библиотека Медичи Лауренциана“ точно след убийството на Самуел Рицо.

— Някой от тях познат ли ви е?

Тя ги разгледа. Дълго. Обстойно. Уплашено? Погледна ме въпросително.

— Не.

Реших, че лъже. Върнахме се към вечерята си. От време на време си хвърляхме по един бърз поглед.

— Мога ли да ви направя комплимент? — попитах аз.

Тя ме погледна несигурно.

— За монахиня сте невероятно красива — избоботих аз.

За монахиня? Безсмислено уточнение.

Тя ме погледна учудено, сякаш се опитваше да разбере за какво, за бога, бръщолевя. Накрая отвори уста, но не успя да каже нищо.

Опитах се да поправя глупостта, която изтърсих, но само затъвах все по-дълбоко в тинята на унижението:

— Нямам предвид за монахиня. Просто си представям повечето монахини като закръглени възрастни жени.

Това не беше съвсем вярно. В пределите на въображението ми монахините можеха да са млади и изящни като статуя на Мадоната, изваяна от Микеланджело.

Объркването беше подменено от снизходителна усмивка.

— Ние, монахините, изглеждаме по най-различен начин като повечето хора.

Стори ми се, че ми намигна, след което махна една прашинка от окото си с пръст.

Привършихме с вечерята си. Говорехме общи приказки. Страхувах се да не кажа пак някоя глупост. Келнерът ни попита дали искаме десерт. И двамата бяхме сити, така че отказахме.

— Беше приятно, Бьорн — отбеляза тя, след като бяхме платили. — Не съм свикнала да излизам с мъже.

Замислих се какво има предвид. Долових, че ме харесва. Не беше задължително това да означава нещо. Може би само се държеше възпитано. Едва ли искаше да обиди колега учен от Норвегия. Но по принцип ме биваше в долавянето на искрите, които рядко прехвърчаха между мен и другия пол.

— Не ви ли липсва мъжката компания? — открито попитах аз. Твърде късно осъзнах, че този въпрос представлява нож с две остриета.

— Като монахиня съм длъжна да спазвам правилата на своя орден. Да не говорим за отдадеността на Бог — извинително добави тя. — Избрали сме своя път. Един от обетите, които сме поели, е за целомъдрие.

„Мамка му“ — помислих си аз.

— На мен би ми липсвала компанията на другия пол — признах после.

„Прекаляваш“ — отбеляза татко.

— В университета съм заобиколена от мъже. Честно да ви кажа, чувствам облекчение, когато се прибирам вкъщи и оставам сама.

Всъщност имах предвид целомъдрието, но би било прекалено да я питам дали не ѝ липсват физическата близост и нежните ласки на мъжете. Или може би вярата и въздържанието, наложено от целомъдрието, потушаваха огъня на плътското желание? Това не знаех. Но трябваше да се придържам към някакви граници във въпросите си.

Тя може би се досети за мислите ми, защото каза:

— Шекспир пише, че дори дланите могат нежно да се целунат.

— Голямата целувка.

— Устните ми са запазени за молитви и възхвала на Бог — заяви тя с толкова многозначителен тон, че се замислих дали говори сериозно.

— Все още имам много въпроси — признах аз. — Възможно ли е да продължим разговора си някой друг ден?

Устните ѝ се разтегнаха в лека усмивка.

— Имам време утре след сутрешната лекция.

— И още един съвсем различен въпрос — подех аз, поемайки си дъх. — Със сигурност ще ви се стори странен: Вълшебната библиотека говори ли ви нещо?

Тя се замисли.

— Не? Какво би могло да означава това?

Предложих да ѝ повикам такси. Тя любезно отказа, живеела само на няколко минути пеша от ресторанта.

— Тогава поне ми позволете да ви изпратя до вкъщи, за да се уверя, че ще се приберете без проблеми — настоях аз.

— Това изобщо не е необходимо.

— Но би ми доставило удоволствие.

Тръгнахме надолу по тротоара. Костваше ми усилия да не я хвана за ръка.

— Бил съм в манастири, в които живеят монаси — весело отбелязах аз. — Но не и в такива, в които има монахини.

Нескопосаният ми опит да си издействам покана се провали.

— И аз не съм била в манастири, в които живеят монахини — весело отговори тя. — Но сигурно двата вида много си приличат. Манастирът основно представлява затворено пространство, където можем да се отдадем на вярата в своя Бог — добави тя, след което каза нещо изненадващо: — Не живея в манастир. Йезуитите никога не са приемали тази практика. Имам си собствен апартамент.

Фантазията ми как тя ми шътка, кикотейки се, за да не събудим другите монахини, се изпари. Вървяхме по тихи улици и тъмни алеи.

Изведнъж Изабела спря. Извади ключовете си и се облегна на една врата. След това отвори чантата си и взе една цигара. Запали я и вдиша дълбоко.

— Пушите ли? — объркано попитах аз.

— Само когато съм в цивилни дрехи.

След още няколко дръпвания хвърли цигарата на земята и я стъпка с обувката си на висок ток.

— Благодаря ви за приятната вечер — каза тя, сякаш за да подчертае, че за по една малка чаша вино в дома ѝ изобщо не може да става дума. След това отключи вратата. Преди да я затвори, попарвайки всичките ми надежди, се разбрахме да се чуем отново на следващия ден.

Докато вървях обратно към хотела, ме зачовъркаха угризения на съвестта. Сякаш все още дължах нещо на Даян. Ама сериозно, нищо не ѝ дължах. Обичах я така, както едно кученце обича собственика си: безусловно и безкрайно. А тя изчезна, без да каже абсолютно нищо. Все още не знаех защо ме напусна. Чакаха я други мъже. А мен някой чакаше ли ме? Е, имаше и други жени. Но всички бяха бледи подобия на Даян.

1

Рим, петък

Трима мъже. Облечени като свещеници. Сутринта стояха пред хотела и чакаха Белтьо да излезе. Тони изпрати съобщение на шефа си. Той веднага му се обади. Тони му разказа за тримата мъже.

— Хора на Максимо — заяви Луиджи.

— Нима е пратил свой собствен екип? — объркано попита Тони.

— Проклето копеле — каза Луиджи, заваляйки думите. Произнесе ги толкова тихо, че Тони едва го чу. Луиджи се опитваше да привлече братовчед си Максимо от години. По тона му Тони се досети, че е взел нещо. Кока? Метамфетамини?

— Двамата летим за Рим утре — съобщи Луиджи.

— Ще летиш?

— Yeah.61

— Насам?

— Yeah.

— Защо?

— Ще се срещна с… you know.62

От почти десет години Луиджи прекарваше кокаин от Мексико до Неапол по море в кораби, превозващи зеленчуци от Америка. Ндрангета играеха ролята на свръзка.

— Какво каза на братовчед си?

— Измислих нещо. Той си изпусна шанса. Интересува го само баба! — заяви Луиджи и студено се изсмя.

— Баба?

— И шибаната канонизация! Но майната му на това. Когато се срещна със свръзката си във Ватиканската банка, писмото трябва да е у мен.

Луиджи планираше да открадне стотици милиони от банката заедно с един от кардиналите на Ндрангета, който работеше там.

Някъде на заден фон се засмяха две жени.

— Boss…63

— Просто намери писмото!

2

От „Грегориана“ двамата с Изабела тръгнахме нагоре към парка „Квиринал“, който се намираше само на хвърлей от университета. Тя тъкмо беше приключила една сутрешна лекция и съответно беше облечена изцяло в монашеската си униформа. Робата ѝ придаваше изтънчено спокойствие. Минахме през портата, завихме и тръгнахме из тучния парк. Многото туристи, разхождащи се по пътеките, оглеждаха Изабела.

— И така, професор Белтьо? — каза тя, сякаш подканвайки ме да започна.

— Вчера не успях да ви питам: имате ли някаква теория относно причината писмото на Пилат да се озове в гроба на Ириней?

— Не, съжалявам.

— Аз мисля, че някой го с оставил там, за да го скрие, без да го съсипва.

— Или пък обратното: искал е да го запази за следващите поколения — предположи тя.

С тези палми паркът приличаше на оазис насред пустинята. Замислих се за ябълковото дърво в градината пред родния ми дом. Беше много старо. Обикновено, когато момчетата играеха народна топка на пътя, аз се покатервах на него. Другите изобщо не искаха да играя с тях заради зрението ми, цялостната ми некоординираност и факта, че никога не успявах да хвана топката.

— Каква е ролята на Йосиф във всичко това? — попитах аз.

— Той не се е интересувал много от Исус и християните. Като еврейски историк е гледал на тях като на странна, отличаваща се секта. Каквито всъщност са били тогава. Пише съвсем накратко за Исус, но посвещава на Пилат Понтийски десет пъти повече място от Библията. Юда дори не го споменава. Но и Павел не го прави.

— Така ли?

— За него Юда сякаш не съществува.

Малки храсти бяха засадени в симетрични фигури покрай пътеката.

— Библията не дава обяснение за предателството на Юда, нали? — попитах аз.

— Със същия късмет можете да твърдите и че тя предлага твърде много и различни обяснения. Невъзможно е да разбереш Юда. Повечето хора недоумяват как човек, който е бил толкова близък със Спасителя, е решил да го предаде.

— Значи именно затова е влязъл в историята като върховния предател.

— Тази слава не е незаслужена.

— Снощи споменахте нещо за различните описания на Юда в Новия завет.

Млада двойка беше легнала на тревата до една от скулптурите, за да подремне на жегата.

— Невъзможно е да разбереш Бог — заяви Изабела. — Както една мравка не може да разбере нас, хората, така и ние никога няма да разберем Неговото всемогъщество. Освен това не можем да приемем, че всеки един апостол е разполагал с цялостната картина. Те са виждали отделни части от една драма.

— Какво означава това?

Възможно ли е Юда да не е знаел, че предателството му ще доведе до смъртта на Исус? При Марко и Йоан той изчезва от историята след залавянето на Спасителя. Защо? При Матей и Лука умира по драматичен начин.

Горе сред клоните на едно широколистно дърво няколко пойни птички вдигаха ужасна врява. По улицата далеч от този свят мина кола с дефектно гърне. Замислих се за погребението на Даян. Изабела не забеляза, че се отнасям. Няколко минути вървяхме мълчаливо сред многото туристи.

Накрая събрах смелост и попитах:

— Защо станахте монахиня?

През лицето ѝ пробяга едва забележима гримаса, която показа, че въпросът ми я е изненадал.

— Трябва ли ти причина, за да посветиш живота си на Бог? — попита на свой ред тя.

Може би не.

— Някога влюбвали ли сте се, Бьорн?

Отпъдих мисълта да ѝ разкажа за Даян и просто казах:

— Да.

Тя ме погледна въпросително, сякаш за да ме накара да споделя още нещо по въпроса.

После тихо добави:

— Някога обичах един мъж повече, отколкото смятах, че е възможно.

От другата страна на великолепния фонтан „Фонтана дела Бананти“ зърнах една млада жена, която може би беше същата, която бях видял във Флоренция и пред хотела в Рим. Или пък не.

— Бог го прибра при себе си — добави Изабела.

— Моите съболезнования — промърморих аз.

— След като любимия ми вече го нямаше, реших да стана Христова невеста и да се посветя на Църквата, ордена, Бог и Спасителя.

— Христова невеста?

— Победих греха в живота си. Бог ме е подложил на изпитание. Била съм пречистена чрез огън. Не са ми останали сълзи, Бьорн, защото вече съм изпълнена с Божията доброта и радост.

Това изказване ме свари напълно неподготвен. Не знаех какво да отговоря.

Изпратих я обратно до „Грегориана“, като минахме покрай Фонтана Ди Треви на една-две пресечки от университета.

— Нека поддържаме връзка — предложих аз. Не защото вярвах, че тя може да ми помогне с нещо повече.

— С удоволствие — благо се съгласи тя.

Усетих го почти като целувка.

3

До срещата ми с ватиканския кардинал Фелипе Сантош оставаше един час. За да убия времето, седнах на една маса в кафене на тротоара и си поръчах еспресо и вода. Два гълъба бързо се приближиха до масата и ми хвърлиха погледи, изпълнени с надежда. Келнерът ми донесе кафето, след което сипах в него кафява захар и разбърках. През това време той се върна с чашата с вода. Един мотопед избръмча покрай мен. Извадих телефона си от калъфа, закачен за колана ми, и се обадих на Джорджо Ломбарди от флорентинската полиция.

— Съвсем скоро ще заловим един заподозрян — сподели ми той.

Гласът му вибрираше от вълнение. На заден план се чуваха двутонните полицейски сирени. Аз подскочих. Ако откриеха убиеца, имаше голям шанс да намерят и писмото или поне следа, която да ми помогне с по-нататъшното издирване.

— Кого? — попитах аз.

— Засега това е поверително. В момента отиваме на работното му място.

— Мислите ли, че писмото е у него?

— Нямаме причини да вярваме това.

— Защо?

— Писмото не е важно за случая.

— Едва ли е съвпадение, че е изчезнало, когато Рицо е умрял.

— Толкова ли сте сигурен в това?

Изобщо не бях сигурен. Това винаги е било само предположение.

— Значи случаят с убийството е разрешен, без да разполагаме с нито една следа, която да ни отведе до писмото?

— Аз разследвам убийства, Белтьо, не съм антиквар.

— Мога ли да получа списък с телефонните разговори на Рицо?

— Ще ви го изпратя веднага след като оставим заподозрения в ареста.

Облегнах се назад на клатещия се стол и изпратих съобщение на Уилям Макнамара, в което му обясних докъде съм стигнал. Накрая го попитах дали са разбрали къде точно се намира италианският компютърен клуб, откъдето е бил изпратен имейлът до МНД.

В следващия момент получих ново съобщение.

4

Ходенето пеша до Ватикана отне четиресет и пет минути. През целия път се опитвах да разбера смисъла на това съобщение. Възможно ли беше да е свързано с монашеския статус на Изабела? Ангелски сексуални грешници? Грешници, които правеха ангелски секс? Ангелите правеха ли секс? Имаха ли пъпове? Въобще имаха ли пол? По-скоро бяха свръхестествени създания.

След като прекосих река Тибър или онова, което беше останало от нея, изпратих съобщение на кардинал Фелипе Сантош, в което му написах, че съм съвсем наблизо. Затова той ме чакаше пред входа на Ватикана, за да ме посрещне и да ме отведе в кабинета си.

Имаше дружелюбно и добродушно лице. Върху големия му нос бяха кацнали тежки очила с рогови рамки. Той беше нисък и пълен и носеше черна мантия с алени ивици. Около врата му висеше голямо разпятие на златна верижка.

През дългия път до кабинета му, разположен надълбоко сред лабиринтите на Ватикана, кардиналът ми разказа, че е чел за приключенията ми, натъртвайки върху думата „приключения“. Добави и че се вълнувал, че ще може да отговори на въпросите ми относно предателя Юда Искариот. Беше бразилец и редуваше италиански и английски с португалски акцент.

Кабинетът му беше съвсем малък и пълен с книги. През разделения на квадратни стъкла прозорец виждах градините на Ватикана. Седнахме край бюрото. На него ни чакаше сребърен поднос с порцеланова кана за кафе и две малки чашки.

— Значи се интересувате от Юда? — попита той, след като ми наля кафе. Тонът му беше дружелюбен и открит.

Без да навлизам в подробности, му разказах, че Юда може да се окаже ключов за изследването на едно писмо, което сме намерили в гроба на Ириней.

— Четох за това — заяви той и кимна сякаш на себе си.

В топлия кабинет се усещаше остра миризма, като че ли някой неуспешно се беше опитал да измие пода, стените и тавана, за да премахне мириса на цигари.

— Имахме късмет, че открихме гроба на Ириней — отбелязах аз, за да привлека вниманието му.

— Да, наистина вълнуващо и запленяващо! Юда… Наскоро прочетох една статия в „Теологичен преглед на «Харвард»“, в която професор по теология твърдеше, че той въобще не е целял да предаде Исус. Искал да помоли римляните да му помогнат да Го изведе от Йерусалим по безопасен начин, за да Го спаси от тълпата, която се събрала за Пасха. Това, разбира се, са пълни глупости, но главно показват, че Юда винаги ще заема важно място в умовете ни.

— Вече поговорих с професор Изабела Конти от „Грегориана“ — споделих аз и отпих от адски силното кафе.

Той добродушно се засмя.

— Възхитителна жена. Монахиня и професор! Но няма да задълбавам в това. Тя е авторитет в областта си. Това никой не може да го отрече. Аз лично смятам, че що се отнася до Юда, се осланя твърде много на Марко и Матей.

— В какъв смисъл?

— Парите! И Марко, и Матей наблягат на това, че е предал Спасителя заради материалната облага.

— А вие какво смятате по въпроса, кардинале?

— Убеден съм, че за разлика от Марко и Матей, Лука и Йоан са разбирали какво се случва в душата на Юда. Те приемат необятната сложност на вярата по по-дълбок и много по-духовен начин.

Предположих, че изглеждам също толкова объркан, колкото и се чувствах.

— Триста дяволи!

Възклицанието му беше толкова силно, че подскочих.

— Триста дяволи?

Изражението му отново омекна и устните му се разтеглиха в усмивка.

— За разлика от Марко и Матей, Лука и Йоан осъзнават, че парите не са били важни за Юда. Най-много допълнителен мотив. Нима той би захвърлил бъдещето и вярата си за някакви си трийсет сребърника?

— За каква сума говорим според днешното обращение?

— Няколкостотин евро. Не, предателството трябва да се разгледа в по-голям мащаб. Юда е бил част от вечната борба между доброто и злото.

— В какъв смисъл?

— Сблъсъкът между Сатаната и Бога! В космически кръг. Юда е представлявал центърът на борбата между Божия син и всички зли сили. Според Лука предателството е било част от пъклен заговор.

— Юда е бил на страната на Сатаната?

— Йоан го нарича с правилното му име: дявол. Директно цитира Исус. „Исус им отговори: Не Аз ли избрах вас дванадесетте, и един от вас е дявол?“64

Телефонът ми извибрира. Дискретно го извадих от калъфа и го сложих в скута си. Бюрото го скриваше, така че кардиналът не видя, че прочетох съобщението на Уилям Макнамара: „Отделът по киберсигурност проследи имейла до компютърен клуб в Сан Марино“.

Фелипе Сантош продължи:

— Йоан има по-цялостно разбиране за божественото начало и мисията на Исус от Марко, Матей и Лука. Пише: „Дяволът вече беше вложил в сърцето на Юда, сина на Симон Искариот, мисълта да предаде Исус“65. Спасителят отлично е знаел как ще постъпи той спрямо Него, когато лично го е избрал за апостол.

— Двамата са живели заедно три години — отбелязах аз. — Ако Исус през цялото време е знаел какво ще направи, това не означава ли, че го е смятал за необходима част от Божия план?

Кардиналът поклати глава.

— Кои сме ние, че да разберем какво са си мислели Бог и Спасителя? Същата идея е заложена и в Делата на апостолите, служеща за продължение на Евангелие на Лука. В нея Лука твърди, че предателството било част от Божия план за Исус. Пророците в Стария завет са предсказали всичко това. Цар Давид, който живял хиляди години преди Исус, е разбрал, че Той ще бъде предаден, и е описал предсказанието си в Псалтир66. В цялостната картина и предателството, и разпъването са били част от Божия план.

— В такъв случай Юда не е бил предател, а Божи инструмент, нали?

— Не е задължително това да са две различни неща.

5

Телефонът ми иззвъня, докато вървях обратно към хотела. Отначало реших, че Уилям Макнамара ме търси, за да ми съобщи още новини, но после видях, че е Изабела Конти.

— Изабела?

— Не искам да ви безпокоя. Просто много ми е любопитно дали кардинал Сантош ви помогна с нещо.

Обобщих идеите му, като през това време се опитвах да разбера защо ми се обажда.

— Сантош винаги е предпочитал дяволския прочит — отбеляза тя.

Покрай мен мина линейка.

— Между другото, знаете ли къде е Сан Марино? — попитах аз.

— Това е район, който се намира близо до Адриатическото крайбрежие, точно между Рим и Венеция. Защо питате?

— Ще ви обясня по-късно.

Разбрахме се да се видим вечерта. Бързо се върнах в хотела. Клечките за зъби си бяха на мястото. В мига, в който седнах на леглото, получих имейл от Джорджо Ломбарди. „Арестувахме заподозрения“ — пишеше той, добавяйки три неуместни усмихнати емотикона. Беше прикачил екселска таблица със списъка с обажданията от телефона на Рицо от дните преди убийството.

Един от номерата беше от „Грегориана“. Изабела? Най-вероятно.

Едно име привлече вниманието ми: Козимо Д’Анджело. Беше звънял на Рицо следобеда преди да умре, тоест точно преди убийството, и три пъти вечерта и на следващата сутрин.

Козимо. Това сигурно беше същият човек, за когото пишеше Suora75 в имейла си до Рицо. За Д’Анджело ли ми говореше Алекзандър Дъръм Лойд? Онзи, който беше търсил гроба на Пилат Понтийски въз основата на фрагмент от ръкопис? Козимо Д’Анджело и Ангела един и същи човек ли бяха? Замислих се за бележката, записана в календара на Рицо: „CA 20“. „CA“ не означаваше „около“, както си бях помислил, а беше съкратено от Козимо Д’Анджело. А 20 беше час.

Потърсих Д’Анджело в интернет. Стреснах се. Той беше историк, експерт по Пилат Понтийски и професор в Болонския университет. Започнах да долавям някакви връзки, които все още бяха неясни, но въпреки това не вещаеха нищо добро. Юда, Пилат, Ириней… Какво не виждах? Каква роля играеше Алекзандър Дъръм Лойд във всичко това, ако въобще играеше някаква роля?

Обадих се на Болонския университет. След много увъртания най-накрая ми съобщиха, че Козимо Д’Анджело не бил ходил в университета тази седмица. Не можеха да ми кажат къде е. Намерих го в телефонния каталог, но само с номер на стационарен телефон в Сан Марино. Не ми вдигна. Развълнувано се обадих на Джорджо Ломбарди, за да предотвратя една несправедливост. Д’Анджело е имал уговорка с Рицо в 20 часа! Очевиден заподозрян. Ломбарди не се впечатли особено. Току-що беше заловил един мъж и нямаше никакво желание да признае, че вероятно е допуснал огромна грешка.

— Белтьо, вече знаем, че Рицо е имал уговорка в 20 часа. Не с този Козимо Д’Анджело, а с любовника на жена си.

Тази новина ме изненада. Любовник?

— В неделя, два дни след убийството на Рицо, МНД в Лондон получи анонимен имейл със запитване кой е работодателят му — настоях аз. — Изпратен е от сървър, който е бил проследен до компютърен клуб в Сан Марино. Къде живее Козимо Д’Анджело? В Сан Марино.

— Заедно с още трийсет и пет хиляди души.

По тона му си личеше, че упорстването ми започва да му дотяга.

— В календара върху бюрото на Рицо е била записана уговорка за 20 часа в петъка, когато е умрял — продължих аз. — Има само инициали. CA. Козимо Д’Анджело.

— Или Карло Алтомаре.

— Кой?

— Любовникът. Казва се Карло Алтомаре.

Онзи приятел, който беше у Ариана Рицо в срядата, когато я посетих.

— Намерихме имейли и съобщения, които потвърждават връзката им — продължи Ломбарди. — Карло Алтомаре е купил апартамент, където са смятали да живеят.

— Но…

— Сигурни сме, Белтьо. Алтомаре вече е арестуван.

Той търпеливо ми обясни какво имат срещу него. Вече ми беше казвал повечето неща. Но имаше и още. През 1987 година бил осъден за сексуално посегателство над малолетна. През 1992 година участвал в сбиване в бар. Ломбарди го смяташе за кандидат с явен мотив.

Изброих всичко, което засилваше подозренията ми спрямо Козимо Д’Анджело. Ломбарди обаче беше все така уверен, докато аз започнах да се съмнявам в тезата си.

— Номерът на Алтомаре в списъка с обажданията на Рицо ли е? — попитах накрая.

Той нямаше как да не признае, че не е. За сметка на това Алтомаре и Ариана Рицо бяха разговаряли двайсет и шест пъти през седмицата преди убийството и си бяха изпратили петдесет и осем съобщения.

— По всичко личи, че Рицо си е уговорил среща с любовника на жена си — отсече Ломбарди.

— Защо му е да се вижда с него? Не би ли било по-логично да разпита жена си за това?

— Тя твърди, че не е знаел за връзката им.

— Но от полицията смятате, че е знаел и е решил да се изправи срещу любовника?

— Белтьо, по разбираеми причини не можахме да зададем този въпрос на Рицо.

Дадох време на раздразнението му да премине.

— Защо са щели да се срещнат в Капела Медичи?

— Това се надяваме да ни обясни любовникът на госпожа Рицо.

След този безсмислен разговор изпратих имейл на Уилям Макнамара, прикачвайки снимките от охранителните камери пред „Библиотека Медичи Лауренциана“. Помолих го да накара някого да провери дали някой от тези мъже е Козимо Д’Анджело. Този път ми отговори веднага. Пишеше, че мъжът на едната снимка може и да е той. Беше прикачил нова, ясна снимка на Д’Анджело.

Трябваше да отида в Сан Марино, за да го намеря. Унило се обадих на Изабела, за да отменя срещата ни. Не ми вдигна. Изпратих ѝ съобщение, в което ѝ обясних, че веднага трябва да замина за Сан Марино, за да продължа да разследвам тази мистерия, и обещах да я потърся веднага щом мога.

Сякаш изоставях любимата си и се качвах на кораб, който щеше да ме отведе в далечни и непознати земи.