Сребърниците

1

Осло, неделя — вторник

Домът е неприкосновено пространство. Сигурното ми убежище. Затова се чувствах толкова добре в собствения си апартамент в блока, който приличаше на някаква грозотия, начертана от архитект с махмурлук и построена върху обвита в мъгла нива в Източна Европа през 50-те години. Апартаментът беше снабден със стандартната за жилищния кооператив брава „Йейл“, монтирана според разпоредбите, и поставена впоследствие ключалка от онези, които остават на вратата, след като обирджията е разбил стената около нея. Живеех на един от горните етажи. Виждах движещите се коли долу на улица „Рингвайен“ и неравните редици покриви в Осло. От балкона се откриваше гледка и долу към бялата къща, в която израснах, и градината със старото ябълково дърво, сред чиито клони търсех убежище. Като малък понякога се скривах на сигурно място сред листата и още зелените ябълки и наблюдавах другите момчета. Следях играта им от скришното си място и тихо скандирах.

Всяка сутрин слизах с асансьора, вземах колелото от общото помещение в мазето и карах до университета. Не че нямах кола. Не беше кой знае какво. „Ситроен 2CV“. Наричах я Бухтичка. Беше паркирана на улица „Бетси Шелсбергс вай“ пред блока. Преди много години я боядисах в розово по импулс — или пък в лек пристъп на умопомрачение. Розово с черни точки. Вземах я при седмичното си пазаруване на храна долу в мола „Стуру“. В днешни времена всичко трябваше да е захранвано от електричество. Бухтичка винаги вървеше срещу течението.

След като се върнах от Флоренция, бях сигурен, че все още съм преследван. От онази млада жена. Привиждаше ми се на улицата пред блока, на стойката за колела при университета и в магазина за хранителни стоки. На два пъти мина покрай мен със скутера си. Да, да. Ако знаеш, че си луд, значи все пак не си луд, нали? Споменах ли, че съм лежал в психиатрична клиника? Нещо ми имаше. Казваха, че било от нерви. Това беше подходящ общ термин. Той обаче не обхващаше жалкото съществуване, прекарвано в непреодолим и пълен мрак, през който светлината и веселите земни пчели никога не можеха да проникнат. Даваха ми хапчета. Те обаче само заглаждаха ръбовете ми. Не съществуваше хапче, което да оцвети мрака в розово и да го изпълни със слънчеви лъчи и птичи песни. За всеки случай увеличих дозата от розовите хапчета. Не бях виждал жената от два дни.

Анализираха писмото на Пилат в лабораторията на МНД. Бяха направили още едно радиовъглеродно датиране на пергаментите и бяха потвърдили, че са от времето на Исус. Бяха превели текста, след което бяха проверили превода. Двамата с Козимо работехме върху една статия за „Библейски археологически преглед“, като аз съответно бях в Осло, а той — в Сан Марино. И от Националното географско дружество, и от „Нетфликс“ биха искали да направят документален филм по темата. Бях дал интервюта на сигурно петдесет вестника и телевизионни канала, но в нито едно не бях разказал цялата история. Щяхме да я представим на пресконференция в Лондон.

Задачата, с която се бяхме нагърбили двамата с Козимо — да намерим гроба на Пилат Понтийски — не беше спешна. Трябваше да се разровим из исторически документи, писма и текстове, за да открием източници, които да ни отведат до гроба. Щяхме да преминем към търсенето едва когато съберяхме достатъчно следи, а към конкретни разкопки ако се сдобиехме с достатъчно информация. От МНД вече ни бяха обещали финансиране. Бих се учудил, ако не го бяха направили.

Понеделник следобед се върнах вкъщи с колелото както винаги. Уверих се, че клечките за зъби са си на мястото в процепа между входната ми врата и рамката. В мига, в който затворих вратата след себе си, чух сигнала за получено съобщение на телефона си: „Прочети! Виж! Разбери!“.

Нямаше ли да се откажат най-накрая? Бях прочел, бях видял и все още не разбирах нищо.

„Като начало би могъл да се опиташ да се концентрираш“ — предложи татко.

Приготвих си елементарна вечеря — две пържени яйца, бекон и печени картофи — и отидох в стаята, която ползвах за кабинет. Ако бях по-преуспял мъж, тази стая би била на двайсетгодишния ми син или дъщеря, които сега щяха да учат медицина в Цюрих. Но пропилях шансовете си. Такива като мен ги наричаха стари ергени. Над петдесетгодишни, неженени и бездетни.

След вечеря си направих чаша черен чай с канела, кардамом и пипер и го сложих върху бюрото в кабинета, където щях да размишлявам върху неразбираемите следи, които някой ми изпращаше.

Този път започнах от Гедеон. В Книга на съдиите в Стария завет беше споменат като пророк, войник и съдия. Възможно ли беше 11-34-40 да означава глава 11, стихове 34-40? Отворих Библията на съответното място и попаднах на историята на военния командир Ефтай, който живял в Гилеад. Имал едно дете: дъщеря. След победата си над амонците обещал на Бог да принесе в жертва първото същество, което излезело от дома му в Масфа. Но не постъпил разумно. Защото, когато се завърнал, от къщата му с тъпанчета и танци се завтекла да го посрещне именно собствената му дъщеря. Кого всъщност беше очаквал да види?

Съвестна като типичната дъщеря от Библията, тя се съгласила той да я убие. Но мило го помолила да я пусне да обикаля хълмовете и да плаче два месеца. Да оплаква предстоящата си смърт? Или това, че щяла да умре като девица?

Брутална работа. Принесъл я в жертва на Бог. Горкото момиче! Но защо Бог е позволил това да се случи? В един друг библейски разказ Авраам бил поставен на изпитание, когато Господ му заповядал да убие сина си. В последния момент един ангел слязъл на Земята и го спрял106. Но Ефтай трябвало да пожертва дъщеря си. Да не би той да не е бил толкова набожен, колкото Авраам? Защо Божиите ангели не са го спрели, когато е показал докъде е готов да стигне?

И каква, за бога, беше връзката между съдбата на Ефтай и дъщеря му и мен и работата ми?

Една друга теория, която не бях проучил, беше предположението на Козимо 11224445558 да представлява цифрова анаграма, свързана с някаква географска точка. Записах я на един лист и се опитах да намеря някаква логика в нея. Нищо не се получаваше. Не разбирах от географски координати.

Изведнъж ми хрумна една идея. Първо проучих обичайната подредба на числата при географските координати. Дължина, ширина, минути, секунди. След това ми трябваше ориентировъчна точка. Избрах Париж, който се намираше на 48°51’24’’ северна ширина и 2°21’08’’ източна дължина. Ако заменях 48 с 47, щях да попадна на петнайсет мили южно от града. Сменях ли 51 с 50, се озовавах малко по на запад. Досетих се за кое място става въпрос. Поставих всяка отделна цифра от поредицата на съответната позиция. Разместих ги и 11224445558 стана 42°55’41’’ северна ширина и 2°15’48’’ източна дължина, което ме отведе при Рен льо Шато. Това име заемаше централно място в теорията на конспирацията, която гласеше, че Исус е останал жив след разпъването и е избягал във Франция (вместо да се възкачи в рая), а после Мария Магдалена му родила дете. Случайност? Едва ли. Бащата на Даян имаше свой собствен замък там. Виждах наченките на някакво решение на загадките: Вълшебната библиотека беше „Библиотека Медичи“. Vitiosa seces препращаше към йезуитите. Angelic Sex Sinners беше свързано с папската була Regnans in Excelsis, издадена преди четиристотин и петдесет години, а 11224445558 представляваше цифрова анаграма, зад която се криеше Рен льо Шато.

Да, това беше някакво решение. Но за съжаление, в него нямаше смисъл.

Ами Гедеон (или Ефтай)? Келтският възел? Йов?

„Рен льо Шато“ — написах в съобщение до непознатия.

„Съвсем правилно“ — веднага отговори той.

„А сега какво?“

„Сега вече виждаш ли връзката?“

Замислих се. Исус… Юда… Пилат Понтийски… Виждах ли някаква връзка?

„Теорията на конспирацията, според която Исус е избягал във Франция?“ — попитах аз.

Непознатият не си направи труда да ми отговори.

Вълшебната библиотека?

Йезуитите?

Келтският възел?

Regnans in Excelsis.

Гедеон? Ефтай?

Рен льо Шато?

Йов?

Не, не виждах никаква връзка.

След новините прегледах днешните вестници на таблета. Попаднах на нещо забавно: в „Ню Йорк Таймс“ бяха публикували статия, в която излагаха предположения относно това какво ще представи Norway’s renowned archaeological professor Bjorn Belto107 в Лондон следващия четвъртък.

Една новина привлече вниманието ми:

Тази новина ме зарадва. Ако имах номера на Максимо Парчели, бих му се обадил, за да го поздравя.

Дните ми минаваха в усилена работа в университета — истинската ми работа. Бяха се натрупали задачи, които трябваше да се изпълнят. Непрекъснато трябваше да следя работата на студентите, които винаги бяха най-важните. Едновременно с това се бях съсредоточил и върху Проучването за Один. Наистина ли за негов прототип беше послужил мъж, преселил се от Кавказ? Проучването ми започна да набира скорост. Освен това често размишлявах за Пилат Понтийски. Но напразно. Теологичните разбирания на образа му бяха поели в съвсем различни посоки през вековете след разпъването. Някои обвинявали главно него за смъртта на Исус. Други го представяли като инструмент, използван от евреите. След покръстването на Римската империя невинността му се изпарила. Името му било напълно опетнено в името на вярата.

Казано накратко, Дева Мария родила Исус, след което той бил осъден на мъчения от Пилат Понтийски и разпнат, а накрая умрял и бил погребан.

Докато обядвах във вторник — три филии хляб с брюнуст108 — чух сигнала за получено съобщение на телефона си. Отворих го и видях древен нотен лист.

Не след дълго открих, че The Psalms of David in Meeter е първият псалм от старозаветния Псалтир. На съвременен норвежки започваше така: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци“. Сканираният текст, който ми бяха изпратили, обаче беше от 1628 година и бе на английски. Псалтир се състоеше от сто и петдесет псалма. Ако числата 84 и 11 означаваха глава и стих, се получаваше това: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат“. Това пък сега какво означаваше? Звучеше ми смътно познато. Къде бях чувал тези думи? Милост, истина, правда и мир… Бяха ми познати, но не достатъчно, че да разбера към какво препращаха.

2

Сградата, в която се помещаваше Теологическият факултет на университета, носеше помпозното име Domus Theologica. Отидох с колелото дотам след работа, за да си поговоря с Аре-Бьорн Скиперща, теолог и приятел от студентските ми години. Имаше кръгло, дружелюбно лице и оредяла коса. Приличаше най-вече на доктор на инженерните науки. Беше вярващ, за разлика от мен. Светът му беше подвластен на някакъв всемогъщ бог. Религиозните му убеждения се основаваха на логически принципи, като например че нищо не можело да бъде създадено от нищо и че съществувало нещо, което било вечно и което винаги го е имало, без да бъде създавано от нещо или някого. Според него беше по-вероятно последното да се отнася за Бог, а не за Вселената. Отидохме в кабинета му. Той ми предложи кафе, а аз му отказах с любезна усмивка — вече го бях опитвал. Разменихме няколко най-общи приказки за откритието в гроба на Ириней, след което минах на въпроса:

— Би ли ми обяснил представата на Църквата за Юда Искариот?

Той веднага ме погледна уморено.

— Бьорн, Църквата разглежда този въпрос от две хиляди години. Теолозите са посветили живота си на това да разберат него и мотивите му за предателството. Като цяло е невъзможно да му се направи психологически профил. Знаем твърде малко за него.

— Защо евангелията го описват по толкова различни начини?

— Авторите им използват образа му като прототип на литературен герой. Той е жертвеният агнец. Създават плашеща фигура, прокарвайки връзка между него и парите, дявола, старата религия и чистия и прост антисемитизъм. Но не забравяй, че той е бил апостолът, който е дръзнал да предизвика Исус. Бил е скептичният сред тях и е имал критическо мислене. Бил е разочарован и ядосан, защото Исус не е бил онзи, за когото го е смятал.

— И затова е бил обладан от дявола?

— Метафорично казано.

— Каква според теб е била ролята на Пилат Понтийски в случая?

Аре-Бьорн ме погледна внимателно.

— Какво всъщност си открил, Бьорн?

Избегнах да дам пряк отговор, като заявих, че се опитвам да разбера тематиката.

— Пилат… — започна той. — В качеството си на римски префект без съмнение е произнесъл смъртната присъда на Исус.

— Без съмнение?

— Разпъването е било римско, а не еврейско наказание, Бьорн.

— Някои мислят, че еврейските жреци са го използвали, нали?

— Това вярване се е наложило по-късно. Отначало цялата вина е била хвърлена върху Пилат и образът му е бил демонизиран. По-късно евреите били обявени за главните виновници за смъртта на Исус. Сега представят Пилат като човек, приел християнството.

— Пилат? Християнин?

— Това е популярна теза. Матей и Лука го представят като справедлив, но слабохарактерен мъж, който всъщност е искал да освободи Исус. За разлика от тях, еврейските автори Йосиф и Филон го описват като непреклонен, алчен и жесток. Въпрос на избор.

Аре-Бьорн ми разказа исторически факти и легенди, но не навлязохме по-надълбоко в образа на Пилат. Усетих, че той започва да губи търпение. Преди да си тръгна, го попитах какво свързва с думите милост, истина, правда и мир от Псалтир.

Той ми хвърли привидно укоризнен поглед.

— Не си ли чувал за четирите Божии дъщери?

— Не. Нима Бог е имал четири дъщери?

— Докторът на Църквата109 Бернар от Клерво представя милостта, истината, правдата и мира, когато тълкува борбата, която водят на небето. Мислех, че това е известен факт.

Изведнъж си спомних защо тези думи ми звучаха толкова познато и се засрамих. В „Държавният закон на Магнюс Лагабьоте“ от XIII век непрекъснато се споменават четирите Божии дъщери — милост, истина, правда и мир — като ранни примери за идеала за равенство пред закона.

Дори това бях успял да забравя.

Върнах се вкъщи. Клечките за зъби си бяха на мястото в процепа между вратата на апартамента и рамката, така че се успокоих. Бях обядвал толкова късно, че пропуснах вечерята и подремнах на дивана. След това изядох няколко филии хляб, като през това време четях вестници на таблета. Докато хапвах филия с прясно сварено яйце и коктейлни хапки с копър, попаднах на една новина, свързана с Максимо Парчели:

Той живееше взето назаем време.

Тъкмо сложих чинията и ножа в съдомиялната, когато ми се обади Козимо.

— Прочете ли? — попитах аз, преди да успее да каже нещо.

— Какво?

— Максимо Парчели е починал.

— Видях. Тъжна работа. Но можеш ли да дойдеш?

Гласът му направо трепереше от вълнение.

— Какво е станало?

— Просто ела.

1

Сан Марино, сряда

Козимо не приличаше на себе си. Косата му, която обикновено беше прилежно сресана, стърчеше във всички посоки. Мустаците му бяха разрошени, а очилата — накривени. Ризата му се подаваше над панталоните му от едната страна. Между зъбите му се люлееше изгасналата лула.

— Бьорн? — възкликна той така, сякаш беше изненадан, въпреки че не би трябвало да е. След това ме издърпа навътре в апартамента си, чиято кухненска маса беше отрупана с документи, карти и отворени книги. Из помещението се носеше острата миризма на тютюнев дим.

— Та — нетърпеливо започнах аз, — какво си открил?

Козимо развълнувано взе сканирано копие на древен документ.

— Намерих това — заяви той, размахвайки копието — в една кутия в държавния архив в Болоня. Там има не по-малко от трийсет и четири километра етажерки с книги. Представяш ли си? — попита той и извъртя очи. — Трийсет и четири! Що се отнася до архива, на този документ не му беше мястото нито в онази кутия, нито в етажерката, от която го взех. Така че бихме могли да кажем, че това откритие е чист късмет.

— Но какво е то?

— Този документ е написан от флорентински историк през XII век. В него се споменава още по-стар документ. Този другият гласи — приготви се, — че император Калигула похвалил Пилат за жестокия начин, по който се разправил с подстрекателите в Юдея, настроени срещу императора.

След цялото това пътуване бях разконцентриран и объркан. Какво точно не разбирах? Захапах долната си устна. Защо беше толкова важно за Козимо да дойда заради това?

Той осъзнаваше, че не схващам значението на откритието му.

— Ако това е вярно — бавно каза после, — значи Пилат не е бил осъден за избиването на самаряните. Точно обратното: имал е пълната подкрепа на новия император.

Понякога схващах бавно. Най-накрая обаче започнах да разбирам защо Козимо е толкова развълнуван. Историците винаги са се чудили какво е станало с Пилат Понтийски. Казано накратко, никой не знаеше. Една от теориите гласеше, че бил осъден и екзекутиран за избиването на група самаряни. Три години след разпъването няколко от тях се събрали край свещената планина Гаризим, за да потърсят едно съкровище, което било заровено от Мойсей. Мнозина загинали при сблъсъка с войниците на Пилат. Луций Вителий, управителят на римската провинция Сирия, наредил на прокуратора да отиде в Рим, за да отговаря за това пред императора, който от своя страна го осъдил на смърт. Така се твърдеше.

А може би кончината му не е била толкова драматична?

Възможно ли беше нито да са го освободили от длъжността му, нито да са го осъдили, нито да са го екзекутирали? Дали може би просто тихо и спокойно се е оттеглил? Точно това твърдеше Ориген, един от великите теолози на Раннохристиянската църква. Нямало е нито официално изслушване, нито дело, нито смъртна присъда. Въпреки всичко Пилат сигурно се е радвал на благоразположението на императора, щом е бил на служба в Юдея десет години.

— Това е невероятно! — отбеляза Козимо, вглеждайки се в сканираното копие на документа, който беше намерил в Болоня. — Ако император Калигула не е осъдил Пилат на смърт, повечето от средновековните легенди за него рухват.

— Какво пише в документа за местоположението на гроба му?

— Всичко! Според много от легендите той се намира в храм до някакъв дворец. Това е разбираемо. Пилат е бил богат мъж и бивш прокуратор. Въпросът е само: кой храм и кой дворец? Ето тук допуснах фундаменталната си грешка.

— Аз самият съм експерт в тази област — утеших го аз.

— Когато тримата с Алекзандър и Изабела заминахме за Израел, за да търсим гроба, се позовахме — строго погледнато, аз се позовах — на един труд на Ориген, в който той твърди, че Пилат е бил погребан в храма до двореца.

— И?

— Но не е имал предвид двореца в Цезареа Маритима, както реших, че се подразбира.

— Така ли?

— Не свързвах понятието „дворец“ с дома на Пилат. Той обаче е бил от благородно потекло. Родният му дом е бил дворец. Множество изтъкнати римляни са строили храмове в дворците си. Никога не вреди да си в добри отношения с боговете.

— Пилат не е бил погребан в Юдея?

— Именно! — развълнувано възкликна Козимо. — Сгреших! Позовах се на недоразумение. Пилат Понтийски не е бил погребан в Юдея, а тук, в Италия.

— Къде?

Козимо се затътри към фруктиерата, в която бяха оставени лулата и тютюнът. След това запали лулата с една кибритена клечка.

— Това — унило заяви той — все още не го знам.

2

Хапнахме набързо и започнахме да обобщаваме всички факти, хипотези, теории и догадки относно гроба на Пилат, с които разполагахме. Не бяха кой знае колко. Въпреки документа от държавния архив в Болоня, в който Пилат получаваше похвала за разправата си с подстрекателите в Юдея, и твърдението на Ориген, че се е оттеглил без много шум и без проблеми, на практика не бяхме постигнали напредък при намирането на гроба му. Имаше цели купчини книги, посветени на него, и безброй хипотези относно случилото се с него след разпъването и всички онези години, които е прекарал в Юдея. Но кои от тях бяха достоверни? На кои от авторите на тези книги можехме да имаме доверие и колко са знаели те по въпроса? Доколко са се придържали към събитията? Кои от тях са се позовавали на доказуеми факти?

Разполагахме с малко информация от исторически трудове110, в които се разказваше за конфликти и сблъсъци между евреите и войниците на Пилат. Евангелията също предоставяха сведения, които не можеха да се определят като достоверни от историческа гледна точка. Но всъщност заслужаваше ли някой античен текст това определение? Не се знаеше нищо за по-голямата част от живота и произхода на Пилат. А на двамата с Козимо не ни беше по-лесно да разберем какво е станало след разпъването. Кога и къде е умрял Пилат? Как? Къде е бил погребан? Знаехме само малко за живота му преди годините, които е прекарал в Юдея, още по-малко за това какъв човек е бил и почти нищо за смъртта му.

Докато обобщавахме информацията, телефонът ми извибрира в калъфа, закачен за колана ми. Бях го сложил на тих режим, за да не ме притеснява. Въпреки това го извадих от калъфа и му хвърлих бърз поглед:

Това нямаше ли край?

Лулува, Аван и Азура? Кои бяха тези хора?

Раздразнено прибрах телефона обратно в калъфа. Нямах сили да се занимавам с тези гатанки и ребуси.

— Лоши новини? — попита Козимо.

— Просто още безсмислени глупости.

Това не беше съвсем вярно. Просто се дразнех, че не намирам смисъл в тези съобщения.

Създадох текстов документ, в който обобщихме цялата известна информация за живота на Пилат след годините, прекарани в Юдея, за да видим с какво разполагаме. Според историка Йосиф времето му като прокуратор приключило, след като войниците му изколили онази група самаряни през 37 година. Пратили го обратно в Рим, за да бъде изслушан от император Тиберий, който обаче умрял преди пристигането му. Не знаехме какво е станало с Пилат след това. Някои смятаха, че бил изправен пред трибунали111 и накрая се самоубил. Но единственото, което можехме да твърдим със сигурност, беше, че повече не е бил прокуратор на Юдея. Сякаш историците и теолозите са запълнили празнините в историята с измислени версии в зависимост от това каква съдба е заслужил Пилат според тях.

3

На здрачаване тръгнахме на север към летището в Болоня. Бяхме си уговорили вечерна среща с МНД в Лондон, за да преговорим плана за действие за пресконференцията на следващия ден.

Докато чакахме полета си, Козимо отиде да търси помещение за пушачи, а аз проверих трите имена от най-новото съобщение. Това, което намерих, не ме изненада: според еврейската традиция Лулува, Аван и Азура били дъщери на Адам и Ева. И не само — те и синовете им не били просто братя и сестри, а и съпрузи. В крайна сметка по онова време не са имали друг избор.

Най-голямата дъщеря Лулува се смята за първата жена, родена по естествен път. Била близначка на Каин, който я намразил още в утробата на майка им. Омъжила се за брат си Авел (точно така, онзи, убит от Каин). Съпруга и впоследствие вдовица на Каин била Аван. Най-малката дъщеря Азура се омъжила за третия брат Сит. Дотук ясно ли е?

Но за какво ми беше тази информация?

4

Щом пристигнахме в Лондон, се регистрирахме в хотела и взехме такси до МНД. В конферентната зала ни чакаха Уилям Макнамара, Алекзандър Дъръм Лойд, директорът на отдела за връзки с обществеността на дружеството и няколко от служителите му. Директорът ни съобщи, че за участие в пресконференцията са се записали не по-малко от шейсет и три медии, като се почне от телевизионни компании и се стигне до големи вестници като „Ню Йорк Таймс“ и „Гардиън“, както и теологични и исторически списания и най-различни онлайн вестници.

— Явно усещат, че Бьорн Белтьо ще представи нещо сензационно — отбеляза Макнамара с тон, който вероятно трябваше да изразява похвала, но по-скоро звучеше леко саркастично.

Всички заедно прекарахме вечерта в изглаждане на презентациите, които бяхме подготвили.

1

Лондон, четвъртък

Международното научно дружество беше наело най-голямата конферентна зала в един изискан лондонски хотел в „Найтсбридж“. Кадифени тапети, велурени пердета, позлатена декоративна мазилка в стил рококо. Чувах жуженето, дължащо се на приглушени разговори и притаени очаквания. Надзърнах в пълнещата се зала през съвсем леко открехнатата врата на съседната задна стая. Пред сцената бяха сложени редици столове. В дъното на залата на един подиум бяха наредени около десет телевизионни камери. Козимо нервно смучеше незапалената си лула. Алекзандър не спираше да докосва съвсем тънките си мустаци.

Точно в дванайсет той, Уилям Макнамара, Козимо Д’Анджело и аз излязохме от задната стая, вървейки един след друг, и заехме местата си на сцената. Залата утихна. Чувах само гласовете на репортерите, щракането на фотоапаратите и биенето на сърцето си.

Макнамара откри пресконференцията. Говореше за „епохално откритие от значимост за световната история“, което — ако написаното в писмото беше истина — щеше да „хвърли нова светлина върху последните дни на Исус“. Това стигаше, за да събуди интереса на публиката. Алекзандър отиде до микрофона. Преди беше просто колега. Сега беше мъжът, който е откраднал сърцето на Изабела. Направи суховато, обективно и убийствено скучно въведение в живота на Ириней в качеството му на теолог, свещеник, писател, философ и духовен учител в Раннохристиянската църква. Долових нарастващото нетърпение на публиката. Разказа накратко за работата, довела до намирането на гроба в една тайна крипта в Лион. Накрая даде думата на двама ни с Козимо. Именно ние трябваше да представим съдържанието на писмото, написано от Пилат до император Тиберий.

Първо Козимо изнесе кратка лекция за прокуратора. Аз трябваше да обявя откритието.

„Говори бавно и спокойно“ — посъветва ме татко. Знаеше, че често се притеснявам, когато трябва да говоря пред голяма публика.

Прочистих си гърлото.

— В един послепис в писмото до императора Пилат разказва за случка, свързана с Исус и Юда, която той самият нарича абсурдна — започнах аз. Гласът ми все още беше неуверен, но прозвуча студен и чужд през високоговорителите. — Не е знаел, че със събитията, които описва, ще си спечели незавидно място в световната история.

Изчаках, докато жуженето в залата утихне.

— Признава, че се е оставил да го убедят да осъди Исус на смърт. За него това е било маловажен случай. Пише, че неохотно — тук наблегнах на тази дума — се е съгласил да го разпне.

Отново направих пауза.

— След това разказва, че са плъзнали слухове за възкръсването на Исус. Затова наредил на един от легионерите си да разбере какво се е случило.

Обходих с поглед изпълнените с очакване лица.

— Твърди, че мъжът, когото са заловили, осъдили и разпнали, не е бил Исус, както са си мислили. А Юда.

Публиката ахна високо. По уплашените погледи на хората си личеше, че осъзнават значимостта на това, което току-що бях казал.

— Точно така — продължих аз, — мъжът, който е бил разпнат на Голгота, не е бил Исус. А Юда. — Тук направих пауза за засилване на ефекта. — Така че Исус е бил видян жив след това просто защото не е бил разпнат.

Минаха няколко минути, докато публиката се успокои и можех да продължа.

— Исус и хората му лично са планирали залавянето, разпъването и възкръсването. Целта им е била една: да го обожествят.

Отново се наложи да направя кратка пауза.

— Историческите източници не разкриват какво е станало с Исус. Но онези от вас, които са чели книгите ми, знаят, че намерих гроба му в раннохристиянската църква „Льо Лю“ в Безие преди повече от двайсет години. И че после открих и гроба на биологичните му родители.

Отстъпих крачка назад, след което Макнамара подкани публиката да задава въпроси. От тази част се страхувах. Изникна цяла гора от ръце. Служител от отдела за връзки с обществеността на МНД, който изпълняваше ролята на модератор, посочи една репортерка от „Таймс“.

— Откъде сте сигурни, че писмото е истинско? — попита тя.

Добър въпрос. Понечих да отговоря, но Алекзандър, който вероятно смяташе, че двамата с Козимо сме го засенчили, взе думата:

— Изследователската група, която се е занимавала с писмото, разбира се, знае за съществуването на апокрифи, псевдоепиграфи и фалшифицирани документи и писма от времето на Късната античност и Ранното средновековие. Този документ е напълно различен. Първо, радиовъглеродното датиране и технологичните анализи показват, че и пергаментът, и мастилото са от времето на Исус. Второ, всички исторически особености на писмото — от печата на Пилат Понтийски до откритията на лингвистичните анализи — подкрепят твърдението ни, че е истинско.

— Още през III век християнският апологет Тертулиан намеква за съществуването на непознато писмо, в което Пилат споменава Исус — вмъкна Козимо. Той знаеше точно такива неща. — Същата препратка се вижда и в Делата на Петър и Павел, псевдоепиграф, написан през V век.

Забелязах обърканите погледи на много от репортерите и обясних, че псевдоепиграфът представлява труд, за който погрешно се твърди, че е бил написан от библейска фигура.

Модераторът посочи висок, мършав мъж, който се представи като редактора на „Крисчън Аполоджетик Дайджест“. Той сложи ръка пред устата си, прокашля се и попита:

— Ако това е вярно, значи никой не е знаел как изглежда Исус. Той все пак е бил известна личност в Йерусалим, нали така?

— А бил ли е наистина? — отвърна Козимо. — Говорим за времето преди появата на телевизията и интернета. Тогава не са имали „Гугъл“, „Уикипедия“, „Фейсбук“ и Инстаграм. Не е имало вестници и списания. По времето на Исус са знаели за хората само на думи, а не как изглеждат.

Взех думата:

— Според Библията Юда е трябвало да посочи кой е Исус, като го целуне. Това доказва, че хората не са знаели как изглежда. Ако е бил известен, целувката е нямало да бъде нужна. Нито еврейските, нито римските стражи са знаели как изглежда. За тях е бил само един от многото местни подстрекатели.

— Можем да предположим, че някои членове на върховния съвет на евреите са знаели как изглежда — вмъкна Козимо. — Но при сблъсъка със стражите в Гетсиманската градина и той, и Юда може да са получили синини, рани, сцепени устни и отоци по лицето.

— В Библията има съвсем малко информация за външния вид на Исус — отбелязах аз.

— Това не е вярно — възрази редакторът. — Според Откровение на Йоан — започна той, придавайки на гласа си свещенически патос, — „(…) приличаше на Човешкия Син (…), а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му, като огнен пламък; и нозете Му приличаха на лъскава мед (…), а гласът Му беше като на много води“.112

По тона му си личеше, че застава зад всяка една дума.

— Това описание — възразих аз — се отличава с религиозна идеализация и не може да се използва.

— Исус е бил палестински евреин, живял през I век — отбеляза Козимо. — Така че вероятно е изглеждал като повечето палестински евреи по онова време. С оглед на това, което знаем за мъжете, живели в Юдея тогава, следва да предположим, че не е бил много висок; може би само метър и шейсет. А теглото му? Може би около петдесет-шейсет килограма. Вероятно е имал тъмен, златист загар, тъмнокафяви очи и гъста тъмна коса. Може би е имал голям нос.

— Откъде идва представата ни за външния му вид? — попитах аз и си отговорих сам: — От изобразителното изкуство! Още през IV век е бил представен като дългокос мъж с брада. Защо? Художниците никога не го били виждали. Използвали за прототип начина, по който са били изобразявани гръцките и римските богове и най-вече Зевс. Всеки народ иска да представи боговете и пророците си като идеализирани версии на хората, които го съставляват. Целта на художниците не е била да увековечат Исус в буквален и преносен смисъл, а да го изобразят така, както теолозите биха искали да гледаме на него: като лидер, крал и дори бог. Сега, когато си го представяме, го виждаме като висок и красив ариец113. Прилича на филмова звезда.

Дадоха думата на пълна жена, облечена в лятна рокля на цветя. Репортер от „Гардиън“.

— Нали не сте се хванали на номер от типа „Писма до Сенека“? — кисело попита тя, сякаш се надяваше да не знаем за какво говори.

— Имате предвид серия от писма, предполагаемо написани от Пилат до приятеля му Сенека Млади — хитро парира Козимо. — В тях той подробно описва годините, които е прекарал в Юдея, и изобщо не споменава Исус.

— Всъщност наистина съществува серия от писма, написани от Пилат до Сенека — добавих аз. — За съжаление, те изобщо не споменават Исус. Човек лесно би си помислил, че Пилат не се е интересувал от него. Писмата, за които говорите, са част от колекция от писма, предполагаемо открита в Акуила през 1309 година след едно земетресение. Тази колекция била изпратена в Константинопол през 1381 година и преведена през 1643 година. Но както всички знаем, „Писмата до Сенека“ не са истински. Представляват епистоларен роман, написан от британския журналист Уилям Пърсивал Крозие. Искал да покаже какво би написал Пилат, като се позовавал на евангелията. Издали романа през 1928 година.

Козимо продължи толкова елегантно, че човек лесно би си помислил, че сме го планирали и репетирали:

— За да отговорим накратко на въпроса ви: не, по нищо не личи писмото да е фалшиво. Фактът, че е било в гроба на Ириней, епископа на Лион, потвърждава автентичността му.

— Защо Юда би се оставил да го разпнат вместо Исус? — попита репортер от „Нюзуик“.

— Религиозен фанатизъм — предположих аз.

— Доброволно се е оставил да го убият заради същите религиозни убеждения, от които са били водени християнските кръстоносци и днешните ислямисти, които извършват самоубийствени бомбени атентати — добави Козимо.

— Сигурно си е мислил, че мъките, които ще понесе на кръста, ще му спечелят вечен живот в рая — предположих аз.

Един нисък, пълен мъж, облечен в сив костюм — редактор на „Кетолик Тиолоджикъл Дайджест“ — попита дали написаното в писмото отговаря на християнското разбиране за изкуплението.

Двамата с Козимо се спогледахме. Нито аз, нито той бяхме особено наясно с това разбиране. За щастие, редакторът продължи, без да дочака отговор:

— Според тази хипотеза Исус е приемал доброволната, самопожертвователна смърт за нещо хубаво, нали така? Както знаем, темата за самопожертвователната смърт е най-застъпена при Анселм.

След това впери поглед в нас.

Преглътнах. Знаех само, че Анселм Кентърбърийски е бил архиепископ от края на XI век, известен със създаването на доказателството за съществуването на Бог. Не знаех много за разбирането за изкуплението, но доказателството беше по-лесно за обсъждане. След това се оплетох в аргументи, които сигурно биха объркали и студенти последен курс в Норвежкия теологичен университет.

— Каква въобще е връзката между доказателството за съществуването на Бог и разбирането за изкуплението? — почти нападателно попита редакторът.

За щастие, модераторът беше разбрал, че нито аз, нито Козимо бихме могли да се измъкнем невредими от по-нататъшното обсъждане на това разбиране, и даде думата на една репортерка от „Ройтерс“. Тя искаше да знае какво би означавал послеписът на Пилат за християнската представа за възкръсването.

— Ако Исус не е възкръснал, централната догма на християнството би се сринала — отговорих аз. — Щом Бог не го е съживил, той е само историческа личност и философ, който проповядва морал. Велик мъж, разбира се, но не и бог.

Следващият въпрос зададе друга жена, професор по история на религията в Кеймбриджкия университет.

— Както знаем, император Максимин II е написал труда „Истинските дела на Пилат“, представяйки го за истински, около 310 година по времето на гоненията на християните — каза тя. — Децата е трябвало да четат ужасните неща, казани от Пилат по адрес на Исус. Откъде знаете — започна тя, обхождайки Алекзандър, Козимо и мен с обвинителен поглед, — че прокураторът не е направил същото през I век?

Ние се спогледахме. Кой щеше да поеме топката?

— Няма как да знаем — заявих аз, — но звучи малко вероятно.

— Защо?

— Християните не са представлявали голям проблем за него. Не би си направил труда да измисля такава история.

— Когато християните започнали да създават главоболия на Рим няколко десетилетия по-късно, Нерон прибягнал до много по-сурови мерки от някакво си фалшиво писмо — отбеляза Алекзандър.

— Но наистина би било хубаво да има още източници, които да потвърдят писмото — призна Козимо.

Продължихме в същия дух. Въпрос след въпрос, много от които бяха прикрита защита на вярата. Сякаш голяма част от репортерите се опитваха да ни хванат в капан или да ни накарат да допуснем очевидна грешка.

Забелязах я насред един неразбираем теологичен въпрос на американския вестник „Нешънъл Кетолик Реджистър“. Седеше най-отзад между двама пълни мъже. Замръзнах на място.

Младата жена от Рим, Флоренция, Сан Марино и най-наскоро Осло.

Онази, която ме следеше.

Която нито Максимо Парчели, нито йезуитите признаха за свой човек.

Онази, която не беше истинска.

Погледите ни се срещнаха, след което тя стана и бързо напусна залата. Прииска ми се да извикам след нея и да я последвам. Но не можех. Седях безпомощно на една сцена и целият свят ме гледаше.

„Привиждат ти се неща“ — отсече татко и изсумтя.

2

След пресконференцията четиримата с Алекзандър, Уилям и Козимо бяхме разпределени между вестниците, списанията, радиостанциите и телевизионните канали, които бяха помолили за интервюта на четири очи. Трябваше да повтаряме всичко, което бяхме казали, и да отговаряме на едни и същи въпроси. После се изредиха студио след студио за интервюта на живо във всички телевизионни канали, като се почне от Би Би Си и се стигне до американските канали и арабския „Ал-Джазира“. Всичко се ръководеше от отдела за връзки с обществеността на МНД, който безмилостно избираше едни канали пред други. Наложи се да прибегна до строгия си глас, за да вместя интервюта с „Дагсревюен“ и „ТеВе Ту“.

Двамата с Козимо се върнахме в хотела късно вечерта уморени. Наближаваше полунощ. Козимо искаше да изпие чаша бира на бара, а пък аз смятах направо да си легна. Той бързо се насочи към бара. Аз натиснах копчето на асансьора. Той пристигна с весел звън. Вратите се отвориха. Влязох вътре заедно с още един гост на хотела. Натиснах копчето за своя етаж. Нищо не се случи.

— Трябва да допрете картата за стаята си — обясни ми непознатият. На чист бергенски диалект.

Извадих картата си и я допрях до един четец до копчетата за етажите. Вратите се затвориха.

Не ми се случваше за първи път някой норвежец да ме познае в чужбина. Обърнах се към него и леко му кимнах.

— Пратиха ме да ви взема — заяви той.

Това едва ли беше заплаха. Но бях затворен в три квадратни метра в този тесен асансьор, който безшумно се изкачваше нагоре до четиринайсетия етаж, заедно с мъж, който е бил пратен да ме вземе, така че така го чувствах. Обърнах се към него. Беше на моята възраст, висок колкото мен. Нямаше револвер. Нито нож. Дори не ме гледаше заплашително.

— Да ме вземете?

— Работодателите ми следяха пресконференцията с интерес. Могат да допълнят картината, която вие и колегите ви представихте, с едно сензационно доказателство.

— Сигурно са могли просто да ми се обадят?

Асансьорът спря на четиринайсетия етаж. Излязохме навън в коридора.

— Не знаем кой подслушва телефонните линии — обясни ми бергенчанинът. — Нито вашите, нито нашите. С оглед на това, което бихме искали да ви разкрием, е в наш интерес да ви вземем лично. Само така можем да държим нещата под контрол.

Вратите на асансьора се затвориха.

— Кои неща?

— Скоро ще разберете.

— За какво доказателство говорите?

— Работодателите ми искат лично да ви представят документите.

— Защо?

— Засега биха искали всичко да остане в тайна. Стойността на онова, което искат да ви покажат, е астрономическа.

— С какво разполагат? Кръста?

Изражението на бергенчанина беше непроницаемо.

— Един самолет ни чака на „Хийтроу“ — съобщи ми той.

Имаше нещо особено у хората със самолети, които ги чакаха на „Хийтроу“. Не се шегуваха. А ако можеха да допълнят картината, която представихме на пресконференцията, с някакво доказателство, си струваше да проуча нещата. Затова потиснах лекото безпокойство, което ме обземаше всеки път, когато непознати мъже идваха да ме вземат, прибрах си багажа, изпратих съобщения на Козимо и Макнамара и напуснах хотела. Отвън ни чакаше черна лимузина. Намръщен шофьор ни откара до летището, без да обръща особено внимание на правилата за движение по пътищата и ограниченията на скоростта.

— Къде отиваме? — обърнах се аз към бергенчанина.

— В Осло.

Това поне беше нещо.

1

Осло, петък

Слънцето блестеше сред листата на дърветата. Птичките чуруликаха. Таксито спря на адреса, който ми каза бергенчанинът снощи, след като кацнахме. Той беше застанал при портата от ковано желязо заедно с пазач, облечен в униформа, и ме чакаше. Поздравихме се набързо. След това той ми пожела успех и си тръгна — беше изпълнил задачата си — а пазачът ме отведе в една изискана градска къща. Влязохме през двойна врата от тиково дърво и се озовахме в голям вестибюл със стени, покрити с картини, изобразяващи класически сцени, полилей и широки стълби, които водеха към горния етаж. В редици стъклени витрини бяха сложени фрагменти от ръкописи в различно състояние. Един висок мъж с остри черти и бяло палто дойде да ме посрещне. Четиресет-петдесетгодишен. С яркосини очи. Имаше самоувереното излъчване на човек, който знаеше повече от много хора.

— Добре дошли, професор Белтьо — приветства ме той и се представи: Даниел Вилбу.

Минах направо на въпроса.

— Защо изпратихте мъж с частен самолет да ме вземе?

— Искахме да сме сигурни, че ще дойдете. В тези несигурни времена решихме да не рискуваме, като ви оставим да си купите самолетен билет. Чрез частния самолет се подсигурихме, че ще дойдете направо в Осло.

Демонстративно се огледах наоколо.

— Какво е това място?

— Вилата представлява тайна лаборатория, в която се анализират най-крехките и редки ръкописи от колекцията.

— Колекция?

— По-голямата част от нея се намира в университети в Осло и Лондон.

След секунда се досетих какво има предвид.

— Колекцията „Шойен“?

— Чували ли сте за нас?

Разбира се. Най-голямата частна колекция от ръкописи в света беше норвежка.

— Разполагаме с текстове от над сто и трийсет страни, написани на сто и двайсет езика — гордо ми обясни Вилбу. — Над тринайсет хиляди ръкописа. Фрагменти от ръкописи, обхващащи пет хиляди години от писмената световна история. Хиляди ръкописи от Античността и Средновековието. Фрагменти от „Ръкописите от Мъртво море“ и будистки текстове.

Само колекцията от библейски текстове наброяваше над четиристотин ръкописа. Някои от тях бяха сред най-ранните известни версии на Библията. Деветдесет бяха от Стария завет.

— Каталогизирали сме и оригиналите на шумерски и вавилонски текстове, в които се споменават по-късни митове от Стария завет — добави Вилбу. — Освен това притежаваме пръстена печат на един египетски фараон и вавилонска глинена плоча, на която е изобразено клиновидно писмо114 от началото на писмеността. Трудно може да бъде определена културната и историческата им стойност. Но паричният израз на предметите никога не ни е интересувал. Колекцията представлява световно наследство и памет. Предметите не са собственост на Шойен — той само има привилегията да ги съхранява, — а на човечеството.

— И сега искате да купите писмото на Пилат?

— Не, не. Погрешно сте разбрали.

— Тогава защо ме доведохте тук?

— Нека първо ви се извиня за подхода ни — каза Вилбу и хвърли поглед към пазача, който стоеше няколко метра зад мен и се правеше, че не е там. — Скоро ще разберете защо сте тук.

— Предполагам, че е свързано с писмото.

— То хвърля нова светлина върху една друга колекция от писма. Която е у нас — обясни ми той, след което устните му се разтегнаха в най-обикновена усмивка. — Писмото потвърждава автентичността ѝ. Дълги години мислехме, че се подразбира, че е била фалшифицирана преди две хиляди години. В нея се споменава същата история като в писмото на Пилат.

— За Исус и Юда?

— В писмото, което представихте вчера, Пилат Понтийски споменава един легионер, чието име бил забравил. Наредил му да проучи слуховете за възкръсването на Исус — заяви Вилбу и замълча. — Този легионер се е казвал Атик Сенецион.

— Откъде знаете?

— Писмото, което е написал, е част от колекцията ни.

Изпълних се с трепетно очакване.

— В няколко писма, които пише на сина си в Рим — продължи Вилбу, — разказва в подробности за времето, прекарано в Юдея, и случилото се преди и след разпъването. Писмата не са публично достояние и досега са представлявали само малък интерес за изследователите. Купихме ги през 1979 година. Според радиовъглеродното датиране пергаментите от фин велен, на които са били написани, са от I век. В тях се разказва толкова невероятна история, че си мислехме, че са фалшификати. Вчерашната пресконференция потвърждава автентичността им.

— Мога ли да ги видя?

2

Сигурно съседната зала навремето е служела за всекидневна или трапезария в тогавашната господарска къща. Щорите бяха спуснати. До едната стена бяха наредени четири климатика, от които се разнасяше равномерно бръмчене. В три редици стъклени витрини, сложени по средата на залата, бяха наредени купчини стари ръкописи, писма и фрагменти.

— Тук държим най-крехките ръкописи — обясни ми Вилбу.

Бавно започнахме да обикаляме редиците. През стъклото на витрините виждах пожълтели пергаменти и папируси. Тази колекция представляваше цяло съкровище.

— Ето ги! — заяви накрая Вилбу и спря.

Видях купчина пергаменти от велен. Почеркът беше ситен и неравен. Главни букви. Без разстояние между отделните думи. Написани на латински. Значи не ставаше въпрос за библейски апокриф. Новият завет не беше написан нито на иврит, нито на арамейски, нито на латински, а на тогавашния гръцки, който днес наричахме койне.

— През 80-те години поръчахме да преведат писмата на норвежки и английски — разказа Вилбу. — Но тъй като всички бяха убедени, че са фалшиви, не сме правили нищо с тях. Освен да ги пазим добре — добави той, засмивайки се безшумно. — Това е серия от четиринайсет писма, написани от римския легионер Атик Сенецион и изпратени на сина му, политик, който живеел в Рим. С оглед на историческите препратки предполагаме, че датират от 79 година. Почти петдесет години след разпъването. През всичките тези години изследователите, които са запознати с тези писма, са ги възприемали като своеобразен роман, въпреки че този жанр едва е съществувал тогава.

— Споменахте, че са били преведени?

Вилбу извади папка от един шкаф. След това тържествено ми я подаде. Седнах на мек диван в стил „Честърфийд“, отворих папката и започнах да чета.

1

Осло — Сан Марино — Рим, петък — понеделник

Плъзнах поглед по последните думи на писмото и после го оставих настрани. Толкова бях стъписан, че ми бяха нужни няколко секунди, за да се съвзема. Вдигнах поглед и срещнах този на Даниел Вилбу.

— Каква история — прошепнах аз.

— Напълно сте прав — съгласи се той.

— Това е невероятно.

— Поразително. Както казах, мислехме, че писмата представляват апокрифи. Писмото, написано от Пилат до Тиберий, обаче напълно потвърждава автентичността им.

Този текст беше по-подробен и изчерпателен от краткия послепис на прокуратора. Двете писма потвърждаваха случилото се преди и след разпъването на Исус, независимо едно от друго. Главозамайващите възможности ме объркаха. Усещах нужда да стана и да повървя малко напред-назад. Вилбу ме наблюдаваше безмълвно с изпълнено с разбиране изражение.

— Атик Сенецион сигурно е бил една от жертвите при избухването на Везувий през 79 година — заяви той. — Живял е до Херкулан на север от Помпей.

— Какво ще правите с писмото?

— Шойен ми заръча да го предам на науката.

— Науката?

— Международното научно дружество.

— Дори то няма толкова пари, за да го купи.

— Шойен няма да иска заплащане.

— Сигурно струва милиарди.

— Шойен ще го дари на науката при условие че бъде оставено на разположението на изследователите и завинаги изложено пред обществото. Намекна за Британския музей.

— Много великодушно от негова страна — отбелязах аз, след което взех папката със сканираното копие на писмото. — Мога ли да направя едно копие?

— Разбира се, Белтьо.

— Ще говоря с МНД и Британския музей. Ще им предложа да включат ръкописа в изложба, която да обиколи света.

— От името на господин Шойен смея да твърдя, че одобряваме това начинание.

— В писмото пише, че Мария Магдалена е била бременна. Бащата сигурно е бил Исус? Или пък Юда?

— На теория повечето неща са възможни.

— Някога да сте чували за една теория на конспирацията, според която Медичите били наследници на Юда?

Вилбу се изсмя.

— Знам, че навремето Макиавели е разпространявал такива слухове в един памфлет, в който пише за херцог Лоренцо де Медичи от Флоренция.

— На когото е посветил „Владетелят“.

— Макиавели е имал шизофренично отношение към Медичите и херцогството. Все пак е бил републиканец. „Владетелят“ представлява добре замаскирана възхвала на републиканската форма на управление. Медичите са го хвърлили в затвора и са го измъчвали. Фактът, че въпреки това е посветил „Владетелят“ на Лоренцо ди Пиеро де Медичи, показва колко елегантно е лавирал из онези изпълнени с предателства времена.

Замислих се за убеждението на Максимо Парчели, че семейството му е произлязло от Юда. Древните легенди, теориите на конспирацията и догадките бяха изградили една крехка реалност в ума му.

На път за вкъщи в главата ми изникна съвсем друга мисъл. Атик Сенецион твърдеше, че Пилат Понтийски е бил погребан в саркофаг, направен от бял карарски мрамор, в храма на Марс в Амитернум.

Храмът на Марс?

Амитернум?

Експертите по Пилат знаеха ли за тези места? Да не би руините на храма на Марс в Амитернум да бяха нова следа?

Не успях да се свържа с най-големия експерт по Пилат, Козимо Д’Анджело. Върнах се у дома със самолет от Лондон. Затова му изпратих съобщение, в което му съобщих, че заминавам за Сан Марино и че му нося сензационни новини.

Прибрах се вкъщи и набързо си стегнах багажа. Обадих се на Макнамара от таксито на път за „Гардермуен“.

2

Здрачаваше се и небето на запад беше окъпано в червеникаво сияние. Изгладнелите лястовици, прелитащи над маслиновите гори, се спускаха върху пълчища от насекоми. Бях застанал на френския балкон на Козимо и наблюдавах околностите на Сан Марино. Идеята за френски балкон винаги ми се беше струвала странна. Стъклена врата, отвъд която имаше парапет?

Зад мен Козимо четеше последното писмо, което Атик Сенецион беше написал на сина си в Рим.

— Боже милостиви — възкликна той, след като остави купчината писма настрани. — Това потвърждава всичко!

Опита се да си дръпне солидно от лулата, но тя беше изгаснала.

Аз имах цял ден да асимилирам тази информация, така че повече ме интересуваха следите относно гроба на Пилат Понтийски.

— Прочете ли за гроба в последното писмо? — попитах аз.

Той кимна и хвърли поглед към преведения текст.

— Саркофаг… От бял карарски мрамор… В храма на Марс… В Амитернум… Това е фантастично, Бьорн!

След това замислено повтори всяка една дума. Долу на улицата се чуваше клаксонът на някаква кола. Козимо се загледа в копията на писмата върху лъскавата маса, потънал в мисли. Накрая отново вдъхна живот на лулата.

— Знаеш ли къде се намира Амитернум? — попитах аз.

— Това е латинското название на днешен Амитерно. На четири часа път на юг. На два часа от Рим в посока североизток. По-скоро село, отколкото град. Някои историци предполагат, че семейството на Пилат Понтийски е оттам. А храмът на Марс? Това не ми говори нищо. Целият онзи район е известен с руините на римски храмове и гробници.

3

През уикенда се потопихме в историята на Амитерно.

Прочетох, че е бил много голям и важен град чак до средата на IV век, когато е станал жертва на силно земетресение и е бил преместен по-надолу. Козимо намери забравени пасажи, в които се разказваше за живота на Пилат. Аз пък попаднах на интересна препратка от VI век, в която църковният отец Августин от Ипон припомняше всеизвестния факт, че именно прокураторът е сложил табелката „Исус от Назарет, цар на евреите“ на кръста. Нима не би го нарекъл така, ако не е бил искрено убеден в това? Други текстове гласяха, че Източноправославната църква изпитвала съчувствие към Пилат. Според една легенда Тиберий наредил да му отсекат главата като наказание за разпъването. Тогава някакъв глас, дошъл от небето, го защитил и един ангел взел отсечената му глава, преди той, жена му и двете им деца да бъдат погребани до гробницата на Исус.

Козимо направи силно кафе, което пиехме, докато прелиствахме всички книги, с които разполагаше на тема Пилат и региона Абруцо. Аз четях за руините на театъра и античния амфитеатър в Амитернум, римски храмове и християнски църкви, които са били издигнати върху останките им, и руините на римски вили и акведукти в района. Преглеждахме книгите с часове. Връщахме се на страници, които трябваше да бъдат препрочетени с оглед на нова информация в друг труд. Срещахме непознати думи и подбирахме важните сведения от стари книги и сканирани избледнели документи. Опитах се да се свържа с кардинал Фелипе Сантош от Ватикана, но телефонът му беше изключен. Козимо се обади на свои колеги и обсъди с тях нови хипотези. На основния си въпрос обаче не намерихме отговор: къде в Амитернум се е намирал храмът на Марс?

В неделя късно следобед най-накрая успях да се свържа с кардинала. Казах му ключовите думи — храма на Марс в Амитернум — и го попитах дали може да ни помогне. Той с удоволствие се съгласи, но не за днес, тъй като все пак било неделя. Ако съм искал обаче, съм можел да отида да го видя понеделник сутринта.

4

Изминах дългия път от Сан Марино до Рим, карайки на фона на изгряващото италианско слънце. Движението по пътищата беше натоварено. Накрая, вдървен от шофирането, паркирах в една странична улица в римския квартал „Трастевере“ и изпратих съобщение на кардинала, в което му съобщих, че съм точно зад ъгъла. Той ме посрещна отвън като миналия път и ме поведе към кабинета си през лабиринтите на Ватикана. Слънчевите лъчи меко нахлуваха през наполовина затворените щори. Въздухът в кабинета вече беше застоял. Седнахме и кардиналът благо заяви:

— Трябва да отбележа, професор Белтьо, че Светият отец беше много разочарован от твърденията, които изказахте на онази скандална пресконференция.

После се облегна назад на стола си и ми отправи хем неодобрителен, хем леко ироничен поглед, сякаш имахме обща срамна тайна.

— Е — започнах аз, решавайки да не отговарям направо, защото не исках да го провокирам, — строго погледнато, представихме исторически документ. Не сме коментирали истинността на съдържанието му.

Не споменах писмото на Атик Сенецион, което би сипало още сол в раната.

— Истинност е ключовата дума в случая — отсече той. — Със сигурност знаете, че през първите няколко века от историята на християнството са се появили редица писма, уж написани от Пилат.

— Да — потвърдих аз, усмихвайки се отстъпчиво, — плъзнали са най-невероятни истории.

— В апокрифа „Евангелие на Никодим“116, написан през IV век — разполагаме с няколко негови версии в архива, — са предадени разпитите, които Пилат е провел с Исус, и последвалото дело. Дума по дума. Текстът е измислица, тъй като не са били водени записки по време на разпитите. Въпреки че историците не вярват в авторитета и автентичността на това евангелие, то обяснява много за представата за Пилат, появила се няколко века след Христа — заяви кардиналът и добродушно се засмя. — А според един друг от най-великите и значими теолози на Раннохристиянската църква, самия Тертулиан, Пилат станал убеден християнин. Тертулиан твърди, че бил прочел негово писмо. За него станало важно да го представи като разкайващ се грешник. Дори твърди, че Пилат бил убедил император Тиберий да включи Исус в римския пантеон.

— Това би било прекалено.

— При всички случаи Сенатът отхвърлил предложението.

На вратата се почука, след което в кабинета влезе един послушник с кана с кафе и две чаши. Лицето на кардинала грейна. Наля кафе и на двама ни и продължи:

— Не споменавам теологичните разсъждения относно Пилат, за да дискредитирам откритието на писмото в гроба на Ириней. Напротив. Когато ми се обадихте вчера, ми зададохте много въпроси относно това какво знае Ватиканът за живота на Пилат след времето, прекарано в Юдея, и възможната му връзка с римския град Амитернум. Тъй като съм посветил живота си на изучаването на образа на Юда и покрай него — този на прокуратора, мога уверено да заявя: разполагаме с много малко информация за последните години на този човек. В Библията това изобщо не се споменава. Историците обаче предполагат, че Пилат е умрял някъде около 39 година. Всички по-късни версии, появили се през Античността и Средновековието, имат елементи на художествени измислици!

Осъзнах, че пътуването до Рим е било загуба на време, и ми стана неприятно, щом се сетих колко много път ме чака.

— Но — започна кардиналът — запитването ви ми напомни за един документ от тайния архив на Ватикана, на който попаднах преди повече от трийсет години. Досега нямаше особено голяма стойност, но интересът ви към темата може би го прави по-важен, отколкото смятахме.

После отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади два документа, сложени в прозрачна синя пластмасова папка.

— Това са копня, така че можете да ги вземете. Може би ще ви бъдат от полза.

— Копия на какво?

— Първият документ е от 1298 година и е издаден от папа Бонифаций VIII, голям радетел за папската власт за сметка на светската. Разрешил е строежа на християнска църква върху парче земя в Каняно Амитерно, където преди е имало малък дворец и римски храм.

— Храмът на Марс?

— В документа не се споменава такова нещо. Но тъй като търсите храм в региона от времето на Римската империя, реших, че би представлявало интерес за вас.

— Какво пише в тези документи?

— Споменава се спор относно освещаването на езическа земя. Бонифаций VIII е вярвал, че ако такава земя бъде напръскана със светена вода, това би премахнало върховенството на старите богове. Един по-късен документ от 1762 година показва, че този спор отново се е разразил. Местният свещеник се обърнал към папа Климент XIII — знаете, онзи, който наредил да направят смокинови листа, за да скрият срамните части на статуите във Ватикана, и който издал булата Apostolicum pascendi в подкрепа на йезуитите. Епископът му писал във връзка с разположението на една нова църква, която искали да построят на мястото на старата, която била разрушена при земетресение. Научил, че старата църква била разположена върху или близо до парче земя, върху което преди се издигал римски храм. Именно в този втори документ се споменава някакъв храм на Марс. Щял ли папата да ги посъветва да преместят църквата на друго място? Явно и паството, и той не били запознати с указа от 1298 година, според който освещаването на земята щяло да изтрие миналото.

5

Тръгнах си развълнуван. Докато бързах към колата, се обадих на Козимо. Не ми вдигна. След минута телефонът ми иззвъня. Помислих си, че Козимо ми връща обаждането, но се оказа кардиналът. Бях забравил копията на документите в кабинета му и се чудел дали искам да ги взема.

Рязко се обърнах и я видях.

Младата жена.

Вървеше по отсрещния тротоар на петдесет метра зад мен. Изкушавах се да си помисля, че се бъркам и че виждам едно и също лице у множество млади жени. Но нямаше никакво съмнение: щом срещна погледа ми, се стресна и бързо се шмугна в една странична улица. Откъде непрекъснато знаеше къде съм? Хукнах след нея. Вдигнах ръка, за да спра приближаващата се кола, и се втурнах през улицата. Едно такси ми избибипка. Стигнах до страничната улица и я видях как тича с всички сили надолу към един площад. Тръгнах след нея. Стигнах до площада, но не я видях никъде. Един мъж, седнал в кафенето отвън с чаша бира в ръка, ми показа с палец тясната улица, по която беше тръгнала.

— Успех! — провикна се той след мен и се засмя. Нямаше я там, но хукнах обратно към главната улица.

Беше се изпарила.

1

Амитерно, вторник — четвъртък

Италианският пейзаж плавно преминаваше от възвишения в хълмове и обратно на фона на далечната планинска верига на хоризонта. Двамата с Козимо се наведохме напред към прозореца на колата под наем и видяхме правоъгълни ниви и някоя и друга група къщи. Срещнахме се в Амитерно понеделник следобед, като той кара на юг от Сан Марино, а аз — на север от Рим. Бяхме посетили църква след църква, сред които „Санта Мария ди Амитернум“, „Санти Козма е Дамиано“, построена през XV век и после отново през 1706 година, и средновековната „Мария Сантисима дела Нативита е Сан Роко“, възстановена след земетресението през 1703 година. Но въпреки че няколко звучаха като църквата, спомената в документите от Ватикана, в църковните регистри и преливащите общински архиви нямаше нищо, което да предполага, че някоя от тях е била построена близо до руините на храм на Марс. По принцип местните историци можеха много да помогнат. Но нито един от начетените мъже и жени в Абруцо не беше в състояние да отговори на въпроса ни. Някои бяха чували за храма на Марс, обаче руините му бяха сред многото, потънали в забвение. Едни ни предлагаха да потърсим в Акуила, други — в Амитерно, а трети — в Скопито или Пицоли. Човек би си помислил, че писмото от Ватикана ще ни отведе право до руините, но е било написано от и до мъже, които са били запознати със съответната предистория, имена и места. Множество църкви са били разрушени при земетресения в началото на XVIII век.

С помощта на контактите и ресурсите си от МНД вече бяха събрали археологически екип, който беше в готовност. Професионални археолози, студенти по археология и опитни работници, които знаеха кога булдозерът трябва да се смени с мистрия и четка. Засега нямахме конкретно място, на което да ги пратим.

Прекарахме цялата сряда в оглеждане на района около църквите „Сан Пиетро“, „Мадона дела Кона“ и „Мадона дела Вале“. Отбихме се при няколко от големите варовикови скали, напомнящи на бели белези по терена. Не намерихме нищо. Никакви обрасли с мъх руини на храм, плакети, на които да пише, че съответната църква е била издигната върху основите на римски храм, открити пространства, може би незастроени като знак на уважение към предишно светилище. Нищо. Голяма част от региона Абруцо се състоеше от национални паркове, което засилваше впечатлението, че там почти не живеят хора.

2

Това, че си параноичен, не означава задължително, че някой не те следи. Забелязах го в мига, в който подминахме една порутена мелница за производство на зехтин. И простенах.

— Какво? — попита Козимо.

— Пак се появи.

— Какво се появи къде?

— Скутерът.

От няколко дни ни следеше. За последно го видях в Пицоли, когато погледнах в огледалото за задно виждане. А сега беше на сто метра зад нас.

— Скутер?

— Вече съм го виждал няколко пъти.

— Скутер, Бьорн?

— Каран от млада жена.

— Случайно да говорим за същата онази млада жена, която си видял във Флоренция, Рим, Сан Марино, Осло и вчера във Ватикана?

Тонът му беше неутрален. Но долових насмешката в него. Така че не отговорих.

— Коя ще да е тя? — попита той.

Сякаш жената не съществуваше. Призрак. Фея. Караща скутер.

— Следи ме.

— Скъпи приятелю, Италия е пълна с млади жени, каращи скутери.

Козимо отдавна ми беше поставил диагноза. Според него жената, която ме преследваше, била събирателен образ на различни жени, които случайно се намирали близо до мен и които обърканият ми ум приемал за една-единствена жена. Диаграмите, изображенията и ребусите били изпращани от Луиджи Парчели или Тони Еспозито с цел да ме уплашат. Аз възразих, припомняйки му, че след като бяха арестувани, продължих да получавам съобщения. Дори и това си имаше своето обяснение в рационалния му свят: съобщенията не били изпращани лично от някого от тях, а от съучастник на Луиджи, който неуморно изпълнявал задачата, възложена му от него.

Хвърлих му бърз поглед. Гледаше ме съчувствено.

По пътя на връщане от „Мадона дела Вела“ оставих Козимо при един местен „Карфур“. Скутерът спря в една бус лента зад нас, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и зачака. Продължих няколкостотин метра напред и завих към паркинга пред хотела. Скутерът тръгна надолу по пътя.

„Не бъди толкова истеричен“ — укори ме татко.

Заключих колата и погледнах надолу по пътя, за да видя дали скутерът ще обърне и ще се върне. Но не го направи.

3

На пейката пред входа на хотела седеше една жена и пушеше. Сърцето ми подскочи.

Изабела Конти. Никога не е била толкова красива.

— Бьорн…

Гласът ѝ беше слаб и разтревожен. Със сигурност беше осъзнала, че съм прозрял двойната ѝ игра.

Приближих се и тя се изправи.

Погледнах я въпросително.

— Изабела?

— Трябва да поговорим.

Тя си дръпна солидно от цигарата.

— За какво?

Смачка фаса в един пепелник на стойка.

— Мисля, че знаеш.

Влязохме в бара на хотела, който всъщност представляваше продължение на рецепцията. Служителят там беше и барман. Поръчах си чаша бира, а Изабела — чаша бяло вино.

— И? Намерихте ли гроба? — поинтересува се тя.

— Близо сме.

— Използвате разказа на Атик Сенецион като ориентир?

— Кой ти каза?

— О, знаеш.

„Алекзандър Дъръм Лойд“ — досетих се аз.

— Каза, че трябвало да поговорим — припомних ѝ след това.

— Изпитвам нужда да ти обясня.

Значи това правеше в момента.

— И да ти се извиня — добави тя и разпери ръце. — За всичко.

След това заби поглед в земята. Впи очи в нея.

— За кого работиш, Изабела?

Това не беше само въпрос, но и обвинение.

Очите ѝ се насълзиха.

— Бьорн, аз…

— За кого?

Въпросът ми уцели наистина болно място: съвестта ѝ.

— Сигурно вече си се досетил — рязко отговори тя.

— Каза, че някога си обичала един мъж повече, отколкото си смятала, че е възможно. Но бил умрял.

— Алекзандър. В известен смисъл наистина умря. За мен е мъртъв. Но не за него работя.

— Така ли?

— Бъркаш се. Официално съм наета от Societas Iesu Regimini militantis Ecclesiae като научен консултант.

— От монасите?

— Те са йезуити. И все пак имаш право. Със сигурност си се досетил, че монасите са разбрали каква е връзката ти със случая чрез Алекзандър и Максимо Парчели.

— Защото посетих Алекзандър в Лондон?

— И защото Максимо Парчели, бог да го прости, вече беше задействал тази… — тук тя се спря, търсейки точната дума — … операция.

— Човек, когото си познавала добре от времето, прекарано в Америка.

— Той беше дарител и филантроп, свързан с Йейлския университет.

Парчели вече ми бе обяснил това. И все пак ми беше интересно да го чуя от нейната уста.

Служителят на рецепцията ни донесе бирата и виното и аз го помолих да ги пише на стаята ми.

— Нека се върнем на срядата преди две седмици — казах после. — Защо ме потърси?

— Монасите ме помолиха.

— Защо?

— Искаха да са наясно какво знаеш. Но за мен е важно да подчертая, че не съм искала да ти навредя, Бьорн. Трябва да ми повярваш.

— И все пак ме подведе.

— Така ли?

— Не ми каза цялата истина.

— Не те познавах. Само бях чувала за теб. Не знаех дали мога да ти имам доверие. Или за кого работиш.

— Сигурно поне за Алекзандър е било очевидно, че съм нает от МНД.

— Но не поддържах връзка с него, а с монасите. А те получаваха информация от Парчели.

— Който пък е черпел своята от Алекзандър.

— Така е.

— Чиято любовница си била някога.

Ревността ми беше толкова необоснована, че бе направо абсурдна. Изабела погледна встрани.

— Защо си изпратила имейл на Рицо от фалшив адрес? — попитах аз.

— Фалшив? Създадох анонимен профил, за да се подсигуря. Слуховете за това, че Самуел изследва писмото на Пилат, вече бяха плъзнали. Осъзнах, че съществува риск някой да хакне профила му. Не исках да тръгнат след мен.

— И не каза нищо, когато ти показах снимката, на която се вижда как Козимо излиза от „Библиотека Медичи“ в нощта на убийството на Рицо?

— Не исках да рискувам. Какво би си помислил, ако ти кажех, че мъжът, когото подозираше в убийството, е мой приятел и бивш състудент? Знаех, че е невинен. Все пак аз бях тази, която посъветва Самуел да го потърси за помощ. Ти би ли издал някого от приятелите си на непознат?

Непознат. Значи така ме приемаше тя.

— И искам да съм откровена, Бьорн: не знаех какво да мисля за теб. И дали сме на една и съща страна.

Този път аз бях този, който реши да замълчи.

— Значи ти си казала на онези тримата от Regimini militantis Ecclesiae къде да ме намерят? — предположих после.

— Разбира се, трябваше да им кажа за уговорката ни.

— От чувство за лоялност към Алекзандър?

— Пак ти казвам, че работех за монасите. Бях сигурна, че никога не биха те изложили на опасност. Те са християнски монаси, Бьорн, а не наемни убийци или грубияни. Монаси! Интересуваше ни само писмото. Информацията. Това да помогнем на Парчели да спре публикуването ѝ до… ами, знаеш историята на баба му. Когато монасите разбраха, че няколко души знаят, че Алекзандър е наел Самуел Рицо, разбира се, ме помолиха да го предупредя.

— Сигурно се е разбирало и че трябва да им кажеш, че отивам в Сан Марино, за да търся Козимо Д’Анджело?

— Бьорн, съжалявам, че се получи така.

Усетих как очите ми се насълзяват.

— В католическата морална теология — напосоки започна Изабела — съществува понятието reservatio mentalis. Произлиза от противоречието между дълга да казваш истината и този да запазиш някаква тайна.

— И кой дълг спазваш ти?

Тя дълго ме гледа, а накрая поклати глава.

— Когато лъжа, го правя не само с мисълта за други хора. Постъпвам така най-вече за себе си.

Погледнах я объркано.

— Започнах да служа на Бог, защото един мъж ме изостави.

— Ако Алекзандър се разведе със съпругата си и ти предложи да се омъжиш за него още утре, какво би направила?

Тя се засмя, но безрадостно.

— Обрекох се на целомъдрие, защото никой мъж не можеше да се мери с онзи, когото изгубих. Всичко, което си научил за мен, е вярно. Да, с Алекзандър имахме връзка, когато бяхме в Америка. Да, той ме изостави. Да, бях с Козимо, докато той търсеше гроба на Пилат. Да, помолиха ме да се свържа с теб и да разбера какво знаеш. Да, работодателят ми е Regimini militant is Ecclesiae. Но… — тук спря и дълго мълча, борейки се с чувствата си — … трябва да ми повярваш, че ти желая само доброто. Надявам се да намериш гроба.

Обърна се към мен с насълзени очи.

— Ще останеш ли за няколко дни? — попитах аз.

— В „Грегориана“ ме чака много работа.

Знаех, че лъже. Дойде, за да ми обясни поведението си. Нямаше какво повече да каже.

Възможно ли беше в някой друг живот и някоя друга вселена да се получи нещо между нас?

— Успех, професор Белтьо.

Да не би да долавях лек трепет в гласа ѝ?

— Благодаря ви, professoressa Конти.

Проследих я с поглед. Отиде до рецепцията, спря и запали една цигара. След това тръгна към колата си с леки стъпки. Беше се извинила. Дори веднъж не се обърна, за да погледне назад. Вече бях забравен.

4

Четвъртък сутринта се срещнах с Козимо в ресторанта на хотела. Взех си един земел, омлет и чаша кафе и седнах на масата. Козимо ни донесе по чаша сок. Чух сигнала за получено съобщение на телефона си.

— Още загадки? — предположи Козимо, щом зърна изражението ми.

Отначало реших, че изображението представлява кадуцей, Меркуриев жезъл, който се свързва с търговията и търговския бизнес. После обаче осъзнах, че около жезъла се е увила само една змия, а не две. Показах изображението на Козимо. Той си сложи очилата и сбърчи чело.

— Жезълът на Асклепий — каза накрая.

Символът на медицината.

След закуска двамата с Козимо отидохме горе в стаята ми, за да проучим следата. Много от досегашните символи и шифри представляваха библейски препратки, така че предположих, че това се отнася и за жезъла на Асклепий. В такъв случай ставаше въпрос за историята за Мойсей и медната змия в пустинята. Написах „Мойсей“ в комбинация с „Асклепиос“, „Асклепий“, „жезъл на Асклепий“ и Rod of Asclepius в „Гугъл“. Така попаднах на объркана смесица от сериозни и спекулативни уебсайтове. Всички те ни отвеждаха в един старозаветен свят, пълен с митове. Йехова заповядал на Мойсей да направи медна змия и да я постави на един стълб, така че всички хора, ухапани от отровна змия, да оздравеят, щом я погледнат. Числата 4 и 22 сигурно означаваха глава и стих, но защо след тях беше сложен символът за жена? В глава четвърта от Битие се разказваше за Каин, Авел и децата, които сестрите им им родили.

Телефонът ми иззвъня. Беше кардинал Фелипе Сантош и звучеше развълнуван.

— Опасявам се, че съм ви подвел — заяви той.

— В какъв смисъл?

— След срещата ни продължих да се ровя в архива за нещо, което би хвърлило светлина върху храма на Марс. Вчера следобед попаднах на един документ от 1792 година, подписан от папа Пий VI. В съответния район избухнал спор и накрая той отменил освещаването на новата църква. Наредил да я разрушат, защото била построена върху парче езическа земя. Днешната църква, която си мислехме, че е била издигната на същото място, се е появила по-близо до новото село. Старата отначало е била преместена след чума и свлачище.

— Къде се е намирала?

— Била е разрушена. Но знаем приблизителното ѝ местоположение.

Той ми обясни в кой район е възможно да се е намирал храмът с помощта на стара карта и Google Maps. Описанието не беше много конкретно, но поне ни даваше нещо определено, което да търсим.

От хотела тръгнахме право към селото и паркирахме след големия площад. Наоколо почти нямаше хора. Решихме да измислим план за търсенето на храма на чаша кафе. Козимо запали лулата. Седнахме на една маса в кафенето на площада, отворихме карта на местността и подхванахме оживен разговор. След известно време при нас дойде келнерът. Беше дочул разговора ни.

— Можете да се обърнете към отец Томазо — посъветва ни той. — Работеше като свещеник до 2000 година. Несъмнено знае най-много за местната история от всички тук.

Обясни ни, че отец Томазо живеел точно до площада.

Почукахме на дървената му входна врата и първоначално не се случи нищо. Решихме, че сигурно не си е у дома. Изведнъж обаче вратата се отвори.

Отец Томазо изглеждаше на годините на Матусал. Козимо, който беше по-общителен от мен, ни представи — професор Д’Анджело от Болонския университет и професор Белтьо от Университета в Осло. Томазо ни покани да влезем и ни отведе в простичката си кухня. Щом чу, че търсим руините на църква отпреди няколко века, се засмя с дрезгавия си глас.

— Също като нацистите — отбеляза той, разтегляйки устни в широка, беззъба усмивка.

— Нацистите? — учуди се Козимо.

— Изпратиха специален екип тук през войната. И те търсеха тези руини.

Трудно разбирах диалекта, на който говореше. Фактът, че на практика нямаше зъби, също не помагаше.

— Намериха ли ги? — попита Козимо.

Отец Томазо се изсмя в знак на отрицание.

— Защо са ги търсили? — поинтересувах се аз.

— Твърдяха, че ги бил пратил самият Химлер.

„Аненербе“? Замислих се за келтския възел, който ми бяха изпратили на телефона. Възможно ли беше тази нацистка организация все пак да е замесена? Да не би някое нейно отроче все още да работеше за нея през 2021 година, колкото и абсурдно да звучеше това?

— Намериха ли руините? — повторих въпроса.

Старецът отново се засмя, при което от устата му сякаш се изтръгнаха предсмъртни хрипове. След това си прочисти гърлото.

— Довериха ми се, защото бях главен секретар на кмета на Акуила, който беше член на фашистката партия на Мусолини. Но майната им, нямаше да помагам на нацисти — отсече той. Псувнята го изненада. Сложи ръка пред устата си. — Прости ми, Господи!

Реших, че отдавна е прехвърлил деветдесетте.

— Какво не им казахте? — попита Козимо.

— Защо ви интересува?

— Търсим един римски храм.

— Храм ли?

— Строго погледнато, една крипта в него.

— Мавзолей — допълних аз, — гробница.

Погледна ни със замъглен поглед. Трябваше да сме искрени, за да изкопчим истината от него.

— Гробът на Пилат Понтийски — поясних аз.

Той мълчеше. Дълго.

— Значи така стоят нещата — заяви накрая.

— Как? — попита Козимо.

— Пикае ми се.

Забави се. Върна се и тежко се отпусна на един стол.

— Малко по-нагоре по хълма се намират руините на един римски амфитеатър. В качеството си на туристическа атракция е малко жалък. Никой не проявява интерес към него.

Двамата с Козимо се спогледахме.

— Ако блаженият Пилат лежи погребан там, това откритие сигурно ще привлече туристи — предположи старецът и се изкиска. — Наистина би помогнало на младежите тук. Както казах, руините са известни най-вече като амфитеатър от времето на Римската империя. Не съм чувал за храм. Но до XVIII век на това място е имало християнска църква. После освещаването на земята е било отменено и тя е била преместена. Казаха, че парцелът, върху който била построена, бил свързан с езичеството. Но сигурно се дължало и на факта, че селото било преместено малко по-надолу в долината заради опасността от свлачища. Дядо ми е разказвал, че преди са наричали това място „Покоя на палача“.

5

Отец Томазо се съгласи да дойде с нас и да ни покаже забравения исторически паметник. Тръгнахме нагоре по хълма с колата, придвижвайки се по един неравен черен път, върху който се лееше дъжд.

Старецът ни даваше напътствия откъм седалката до шофьора, докато минавахме по лъкатушещ коларски път. Хълмът беше осеян с дървета и тук-там заоблени камъни и скали, на чийто връх можеше да се качиш. На места теренът беше прорязан от скални процепи. Когато оглеждах извивките и възвишенията на някоя местност, често се замислях, че природата винаги е изглеждала по този начин. Което, разбира се, не беше вярно. Земята беше жив организъм. В Книга на Еклисиаста117 пишеше, че родовете идват и си отиват, но земята си остава все същата. Наистина беше така. Слънцето изгряваше и залязваше. Всички реки се изливаха в океана, но той никога не се напълваше. Събитията щяха да се повторят. Нямаше нищо ново под слънцето. Това сигурно се отнасяше и за тази местност по времето на Римската империя. Не се е различавала много от днешното си състояние. Може би Пилат Понтийски е реел поглед над съвсем същите околности.

„Покоя на палача“.

Възможно ли беше той да е бил този палач?

— Често си играех тук като дете — разказа ни отец Томазо. — Старите хора твърдяха, че в далечни времена селото се намирало чак тук горе. След чумата през XVII век и две сериозни свлачища, предизвикани от земетресения, го преместили по-надолу в долината. В края на XVIII век освещаването на църквата било отменено. Била изоставена наред със старото село. Като деца обичахме да си играем наоколо. Двайсет години преди това някакво момче паднало в един кладенец и умряло. Бяхме убедени, че тук горе има призраци. По онова време руините на църквата все още си бяха на мястото, но през войната ги използваха, за да построят едно укрепление. Аз самият не съм идвал тук от много години.

Паркирахме под един явор и тръгнахме нагоре по едно възвишение, вървейки по екопътека. Отец Томазо се осланяше изцяло на един бастун. Изненадващо пъргав беше за възрастта си. По едно време теренът започна да се спуска рязко надолу и той ни каза да спрем. Кръглата долина под нас оформяше нещо като огромна купа насред местността.

— Тук — заяви отец Томазо, махвайки с дясната си ръка.

Не го разбрах. Тук? Козимо също изглеждаше объркан. Огледахме местността.

— Римският амфитеатър се е намирал там долу — обясни старецът. — Историците в Рим смятат, че е бил построен през 50 година пр.Хр. или по-рано.

С трепереща ръка ни показа къде са се намирали най-важните места. Амфитеатърът. Пазарът. Църквата. Селото надолу по хълма. Днес не беше останало нищо. Само казаното от стареца вдъхваше нов живот на миналото. Аз примижах. Миналото изплува пред очите ми през наполовина спуснатите ми клепачи. Трудно беше да си представиш, че тази пуста, неплодородна местност някога е представлявала изпълнено с живот културно средище, дом на безброй хора и животни. Пред очите ми изникна кръглият амфитеатър със сцената му. Складовите помещения. Статуите. Секторът, отреден за публиката и изпълнен с малки и големи дюкяни и палатки. Клетки с диви зверове, заловени в Африка. Вятърът сякаш донасяше виковете на развълнуваните хора, музиката и рева на изложените на показ диви животни. Сега природата беше завзела тази местност. Там, където хората били подчинили терена на волята си, днес имаше дървета, храсти и гъсталаци.

Отец Томазо нямаше сили да слезе надолу по хълма с нас. Седна върху един голям заоблен камък под разхлаждащата сянка, хвърляна от едно дърво, а двамата с Козимо тръгнахме по стръмната пътека.

Действително се виждаше по някоя и друга руина там долу. Малки сиви колони, приличащи на изпочупени зъби. Няколко стъпала, обрасли с шипка. Тук-там съзирахме очертанията на основите на големи сгради. Италия беше пълна със забравени исторически паметници, които бяха по-впечатляващи от тези тук. Няколко минути бавно се разхождахме из тревните туфи и големите заоблени камъни. Къде ли се е намирал храмът преди две хиляди години? Римските храмове обикновено били разположени на централни места в градовете. Най-често при най-важния площад, форума. Били издължени и издигнати върху извисена основа, подиум. Над входа откъм късата страна най-често имало триъгълен фронтон118 с колони. Храмовете били вдъхновени от етруските светилища, чийто прототип от своя страна били гръцките храмове. На село най-често ги построявали на свети места, разположени нависоко. Така хората ги виждали откъм долината. Боговете можели да се любуват на гледката, откриваща се отгоре, и да следят заниманията на поклонниците си.

Сега обаче не беше останало нищо. Така че, строго погледнато, търсехме перфектния парцел и в най-добрия случай обраслите основи на нещо, което някога може би е било римски храм.

През V век, когато римските богове потънали в забвение и християнството се наложило, храмовете били оставени да се рушат. Някои били съборени, а други — превърнати в християнски църкви или обществени сгради. Храмът на Ромул при Римския форум в Рим бил осветен като църква през 527 година. Католическата базилика „Света Мария и мъчениците“ преди се е казвала Храм на всички богове. Днес беше известна като Пантеона.

Оттук долу, където някога се е намирал амфитеатърът, можехме да проследим едно хилядолетно речно корито до местоположението на някогашното село и една църковна кула сред новото в далечината. Гледано от тази позиция, едно възвишение на запад от тези руини би било перфектното място за езически храм.

Козимо проследи погледа ми. Погледна нататък към долината. А после нагоре към възвишението. Видях, че си мисли същото. Нямаше нужда да казваме каквото и да било. Изкачихме се нагоре сред гъсталака и стигнахме до върха на възвишението.

Беше равен. Голям. Обрасъл с дървета и храсти. Но нямаше нито един голям заоблен камък. Сякаш върхът е бил разчистен и заравнен, а после пак е обрасъл.

Обърнах се и обходих местността с поглед — амфитеатъра, хълмовете, склона към долината, на който е било разположено старото село и в чието подножие в момента се намираше новото. Разположението беше перфектно. Къде бих построил храм, ако бях римски строител? Няколко минути се разхождах напред-назад, подритвайки тревните туфи и оглеждайки терена.

В момента биха ми послужили георадар, дрон и екип от копачи. Но разполагах само със себе си и очите си. И крака си, който подритваше тревата и ровеше земята.

На едно място, където пръстта беше дебела само няколко сантиметра, намерих плосък камък. Започнах да рина земята и тревата. Накрая клекнах и разрових колкото може повече от горния слой с ръце.

Камъкът беше с размер 60х60 сантиметра. Квадратен. Плосък. Изсечен с точност до милиметъра.

Обърнах се към Козимо.

— Храмът!

1

Амитерно, петък

Поседни до мен, любими, разкажи ми какво е станало, след като мен вече ме е нямало.

Скъпа моя Даян, ти вече не си сред нас. Но аз сядам до теб и нежно сплитам пръсти с твоите. От създаването на света досега са умрели над сто милиарда души. Всеки един от нас представлява топяща се снежинка. Животът ни е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности.

Местността беше окъпана в блещукащата слънчева светлина. Денят беше горещ. Двамата с Козимо оставихме колата на един импровизиран паркинг, устроен на хълма над района на копаене. Отрядът от археолози на МНД пристигна бързо. Първите екипи бяха на място още вчера вечерта. Останалите пристигнаха през нощта и сутринта. Булдозери, трактори, минибагери, камиони. Контейнери, пълни с техническо оборудване и инструменти. В момента един екип изкопаваше пръстта, пясъка, тревата и торфа, покрили основата на храма.

Търсеха миналото.

Двамата с Козимо спряхме за малко, за да ги наблюдаваме как работят, след което слязохме по хълма и тръгнахме към района на копаене. Бяха закрепили алуминиева стълба без парапет за склона, по който се стигаше до храма. Издигаха платформа с бараки за живеене на равното пространство до амфитеатъра, точно под хълма, върху който се копаеше. Техническите ръководители на работниците имаха своя собствена барака. Две долепени една за друга бараки служеха за обща стая и столова.

Аз самият отдавна не бях работил на колене, събирайки мръсотия под ноктите си. Припомних си първите ми стъпки като археолог през 90-те години. Мистрия, четка със стоманени зъбци и обикновена четка. Гребло и лопатка, сито и градински маркуч. Нивелир на тринога и теодолит. В днешни времена високотехнологични дронове щателно изследваха района на копаене. Георадар, магнитометър, измервателен уред за съпротивление. Техническо оборудване, за което ти трябваше магистърска степен по инженерни науки, за да разбереш как се използва.

Двамата с Козимо поздравихме техническия ръководител на археолозите и научните ръководители под негов надзор. Той беше пълен, енергичен французин с гъста брада. За радост на Козимо много от ръководителите пушеха цигари и лули, така че той запали своята лула без никакви угризения.

Присъствахме на една среща относно по-нататъшния план за копаенето, след което бавно започнахме да се разхождаме наоколо, наблюдавайки работата.

Около два часа следобед археолозите, които отговаряха за финото разкопаване, вече бяха стигнали до останките от основите на храма с размер 15х30. За щастие, горният слой свободна маса, който ги покриваше и който се състоеше главно от пръст, мухъл, пясък и дребни камъни, не беше много дълбок. Част от пода на основите беше украсена с мозайка. Най-интересен беше входът към частта под земята. Намираше се вляво от главния вход. Беше затрупан с камъни и пръст. Да не би стълбите към подземната част да водеха към крипта? Или може би тя е служила само за склад? Двамата с техническия ръководител на археолозите измислихме план за изкопаването на пръстта и камъните. Работата бързо напредваше. По време на една от почивките се обадих на Макнамара, за да го уведомя докъде сме стигнали. Той не спираше да ме хвали и поздравява, а накрая ми съобщи, че вече си е купил самолетен билет, за да може да следи начинанието.

— Няма да изпусна това! — възкликна той, при което гласът му прогърмя.

2

На здрачаване двамата с Козимо тръгнахме обратно към хотела. Той тъкмо беше паркирал, когато телефонът ми иззвъня. Обикновено не вдигах на непознати номера, но по кода на държавата, 44, разбрах, че ме търсят от Великобритания. МНД? Неуверено се обадих.

Чух тънък младежки глас.

— Здравейте. Обажда се Анджелика Зели, репортер от „Гардиън“.

— Добър ден? — въпросително отговорих аз.

— Обаждам ви се във връзка с разкопките в Амитерно.

Това ме изненада. Малко хора знаеха за разкопките. Репортер от местния вестник направи една снимка и написа кратка статия относно археологическото проучване на района, част от национален проект, свързан с руините от времето на Римската империя. Не се споменаваше нищо нито за Пилат, нито за истинската ни цел.

— Така ли? — отговорих аз, очаквайки да чуя още.

Козимо, който тъкмо слизаше от колата, ме погледна въпросително.

— Едва ли е неоснователно да се предположи, че разкопките са свързани с писмото, което сте намерили в гроба на Ириней, нали така? — попита репортерката.

— Аз съм археолог. Все пак търсенето на руини е част от работата ми — уклончиво отговорих аз.

— Писмата на Атик Сенецион ли ви помогнаха да определите района на търсене?

Анджелика Зели беше добре осведомена. Само ограничен кръг от хора бе запознат със съдържанието на писмата, които Атик Сенецион беше написал преди две хиляди години. Хората от колекцията „Шойен“. МНД. Аз и Козимо.

Кой беше информаторът на „Гардиън“? Колко знаеше тази репортерка? Съществуваха ли непознати връзки между изнесената информация, свързана с разкопките, и тайнствените следи, които ми бяха изпратили?

— Съгласен ли сте да ми дадете интервю? — попита репортерката.

По принцип бих отказал подобно предложение. Но помислих, че би ми било от полза да се срещна с нея и да проверя колко знае. И кой беше източникът ѝ.

— Утре към дванайсет — предложих аз.

Щом се прибрах в хотелската си стая, прегледах уебсайта на „Гардиън“. Там не се споменаваше нито дума за разкопките. Странно. Репортерката знаеше за връзката между писмото на Пилат и тези на Атик Сенецион, така че беше съвсем логично да напише статия за това. Обадих се на „Гардиън“, за да се уверя, че наистина имат служителка на име Анджелика Зели.

Никога не бяха чували за нея.

1

Амитерно, събота

Нетърпеливите хора не биваше да се занимават с археология. В събота двамата с Козимо станахме рано сутринта и развълнувано наблюдавахме разкопките. През нощта екипите от копачи бяха работили по разчистването на стълбите и бяха открили горната част на бяла мраморна врата.

Погребалната камера на Пилат Понтийски?

Разчистваха стълбите на ръка. Стъпало по стъпало. Дециметър по дециметър. Само по себе си стълбището представляваше огромна дупка, запълнена с пръст, пясък и дребни камъни. Налагаше се да копаят внимателно само покрай стените и при стъпалата, за да не изстържат горния им слой. Техническият ръководител предположи, че стълбището ще бъде разчистено в рамките на следобеда.

Към дванайсет един студент по археология ме извади от среща с ръководителите. Репортерката от „Гардиън“ беше пристигнала.

Анджелика Зели — или както и да беше истинското ѝ име ме чакаше на плочките до платформата с бараките. Беше хубава и изглеждаше стилно. Слаба. Добре облечена. Черна афроприческа. Перука? Тежък грим. Огромни слънчеви очила марка „Гучи“.

Не се оставих да ме заблуди. Разпознах я. Това беше младата жена, която ме преследваше, дегизирана като жена на име Анджелика Зели.

„Ох, момчето ми“ — каза татко и въздъхна.

Жената се усмихна. Тънки устни. Дребни бели зъби.

— Белтьо — сухо и официално се представих аз.

— Анджелика Зели — бързо отговори тя. — Благодаря ви, че ми отделихте време.

Дикцията ѝ създаваше асоциации с британската висша класа и следобедния чай — впечатление, което не можеше да се подправи. Имаше изискано, самоуверено излъчване. Въпреки това у нея се усещаше и нервна сдържаност. Извади тефтер със спирала и химикалка от чантата си. Добре се справяше с ролята на репортерка.

Седнахме на една маса пред бараката на ръководителите. Не би било умен ход да ѝ кажа, че от „Гардиън“ нямат представа коя е и че я познавам. Трябваше да си послужа с хитрост, за да разбера самоличността ѝ и за кого работеше. Тя ли ми беше изпратила всичките онези съобщения? Защо?

Тя нервно си прочисти гърлото.

— Професор Белтьо, бихте ли разказали на читателите ни какво търсите при тези разкопки?

Никога не бях чувал някой репортер да споменава читателите по този начин. Включих се в играта от чувство за дълг. Отговорих ѝ, вживявайки се в думите си — използвах изрази от типа на „загадките на миналото“, „полета на историята“ и „мистериите, скрити от мухъла“. Не споменах абсолютно нищо за Пилат Понтийски.

Тя попита за писмото, което е написал до Тиберий, и за писмата, написани от Атик Сенецион до сина му в Рим.

— Откъде знаете за писмата от Сенецион? — поинтересувах се аз.

— Имам добри източници — заяви тя, като преди това се засмя, отклонявайки въпроса.

После продължи нататък. Аз избягвах да отговарям директно на въпросите ѝ елегантно като политик. Тя ми задаваше допълнителни въпроси, издаващи колко много знае. Аз отговарях неясно. Зад това изпълнено с любезност уважение, което се правехме, че си засвидетелстваме, се криеше истината, която и двамата знаехме — че играем игра. През цялото време се опитвах да разбера какво става. Защо тя поиска да се срещнем? Каква беше причината да ми задава всички тези въпроси, чиито отговори очевидно знаеше? Коя беше тя?

След интервюто ми направи няколко снимки пред разкопките.

— От „Гардиън“ не могат ли да си позволят да изпратят отделно фотограф? — нападателно попитах аз.

— Аз самата също се справям добре.

Преди да ми благодари за интервюто, ми съобщи, че щяла да остане в района за няколко дни, за да събере материал за разкопките.

Намерих Козимо при стълбището на храма. Беше застанал на върха му и смучеше лулата си, наблюдавайки разкопаването.

— Добре ли мина интервюто? — попита ме той.

— Това беше тя.

— Коя?

— Знам, че ме мислиш за малко странен, но това наистина беше тя. Жената, която ме следи от няколко седмици.

— Не говориш сериозно.

2

След два часа ме помолиха бързо да отида в бараката на ръководителите на разкопките. Трима от тях, сред които беше и техническият ръководител, се бяха надвесили над една маса и оглеждаха снимка, направена от въздуха. Той вдигна поглед.

— Проучихме околностите с дронове и георадар, както е по процедура — обясни ми после и се вгледа в снимката.

Върху нея се виждаха два оградени с червен флумастер квадрата.

— Храмът — каза техническият ръководител, посочвайки по-малкия квадрат. — Но това какво е?

След това очерта с пръст една много по-голяма структура, разположена по-нагоре.

— Голяма конструкция — отсече той. — Не каза ли, че храмът бил свързан с някакъв дворец?

— Дворецът на Пилат Понтийски — потвърдих аз.

Техническият ръководител не спираше да потупва големия квадрат.

— Значи ни чака още работа, щом свършим с храма — отсече той и се усмихна.

3

Късно следобед екипите от копачи разчистиха цялата мраморна врата, водеща към криптата.

Техническият ръководител извика мен и Козимо да отидем при него. След това слязохме по покритото с пясък стълбище, минавайки покрай застаналите от двете му страни археолози.

— Voilà! — заяви ръководителят, махвайки театрално с ръка към вратата.

Великолепната тежка мраморна врата беше украсена с релефи и заобиколена от три огромни каменни блока: един солиден трегер, поставен върху две колони.

— Как мислиш? — попита ме Козимо.

— Погребална камера! — отсякох аз. — Никога не биха сложили врата, направена от скъп мрамор с толкова много усилия, на обикновен склад.

Не бяхме сигурни как да я отворим и ни отне един час да намерим някакво решение. Работниците поставиха две хидравлични бутала между едната стена на стълбището и вратата. Предпазиха мраморното ѝ покритие с помощта на дъска, пъхната между нея и буталата. След това внимателно започнаха да засилват натиска върху буталата, отваряйки я сантиметър по сантиметър. Тя поддаде с проскърцване. Лъхна ни струя застоял въздух. Вратата бавно се отвори. Когато разстоянието между нея и рамката беше около трийсет сантиметра, буталата и дъската паднаха поради получилия се ъгъл.

Отворът беше достатъчно широк, за да се промуши някой слаб човек. Аз осветих пространството вътре с джобното си фенерче. Стълбището не представляваше кой знае какво. Криптата обаче беше богато украсена. Мозайка, покрита със слоеве прах. Един бюст в ниша в една от стените.

Погребална камера.

Със сигурност беше това.

„Добра работа, Бьорн“ — похвали ме татко и се усмихна.

4

„(…) Преизподнята не може да Те хвали; смъртта не може да Те славослови; онези, които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност“.

Така пишеше Исаия119. И все пак трябваше да изчакаме.

Минаха няколко безкрайни часа, докато работниците проветриха и подготвиха погребалната камера. Както и в Египет, в такива помещения, които са били затворени в продължение на хиляди години, могат да се образуват следи от опасни гъби. За всеки случай раздадоха на археолозите предпазни маски. След като най-накрая решиха, че въздухът е безопасен, ми позволиха да вляза в погребалната камера. Тъй като бях слаб, лесно се шмугнах в тесния отвор. Козимо, който беше пълен, успя да се промуши вътре след серия от болезнени пъшкания. Дори и след проветряването въздухът в криптата беше застоял. В него се усещаше миризмата на камъни, прах и отминали векове, затворени под земята.

— Боже господи — прошепна Козимо, изпълнен със страхопочитание.

Огледах помещението в едната и в другата посока, местейки ръчния прожектор. Без съмнение се намирахме във великолепна гробница, достойна за обичан държавник. Подът беше покрит с мозайка, изобразяваща мотиви от римската митология. Сводестият таван беше украсен. На варовиковите стени бяха окачени плочки, изписани с латински сентенции. В сводести ниши бяха поставени вази и гърнета. В стените между колумбариите с урни, може би пълни с прахта или костите на близките или наследниците на Пилат, бяха изсечени релефи. Богове, грифони, нимфи с лири, войници, бойни колесници, теглени от коне.

Към нас се присъединиха още членове на екипа от археолози. Всички говореха шепнешком в израз на страхопочитание и уважение. Накрая тръгнахме заедно из криптата, като се любувахме на украсата, обсъждахме детайлите ѝ и правехме снимки.

Върху един подиум насред помещението беше поставен мраморен саркофаг. Издигаше се като миниатюрна планина. В краищата на капака бяха изсечени разцъфнали лиани. Двете дълги страни бяха украсени с релефи на римски богове. Опитах се да вдигна капака. Твърде тежък беше. Прокарах пръсти по долната му част. Мраморът под слоя прах беше гладък като кожата на девица.

В едната къса страна, която приех за долния край на саркофага, с прави линии беше изсечено името на починалия:

След първоначалния повърхностен оглед погребалната камера се опразни. Екип от работници трябваше да я почисти. Освен това двама се заеха с изследването на окачващия механизъм на тежката мраморна врата, за да видят защо е заяла. Тримата с Козимо и техническия ръководител бавно тръгнахме към бараките.

Хвърлих поглед към приятеля си, докато отпивах от чаша с прясно приготвено кафе. Той беше запалил лулата си.

— Имам една теория относно жената, която ме преследва — съобщих му аз.

— Илюминат? — сухо попита той. — Или розенкройцерка?

Отне ми една секунда, докато разбера, че ми се подиграва. След това се засмя, изпускайки тютюнев дим през ноздрите си.

— Възможно ли е да работи за МНД? — предположих аз.

— МНД ли? Че защо?

— Подозирам, че Уилям Макнамара я е пратил да ме наблюдава.

— Той не е ли работодателят ти?

— Не ме познава. Не и лично. Може да я е наел, за да ме държи под око.

— Защото?

— Възможно ли е да ми няма доверие?

— Тогава не би те наел.

— Знам, че звучи странно. Но поразсъждавах малко на тази тема. Младата жена винаги знае къде съм. Наясно е с кого отивам да поговоря, къде съм отседнал и какво ще правя. Флоренция. Рим. Сан Марино. У дома в Осло.

— Същото се отнася и за човека на Луиджи Парчели.

— Не съвсем. Тони Еспозито беше скрил проследяващо устройство в куфара ми. Това обяснява как винаги изникваше на мястото, на което съм, впоследствие. Жената сигурно предварително е знаела къде ще отида. По всяко едно време. Дори и преди да стигна до съответното място. В Рим седеше пред хотела и ме чакаше. Откъде въобще знае, че съм в Амитерно? Казал съм само на един човек. Уилям Макнамара.

— И на италианските власти.

— Съмнявам се да са пратили някого да ме следи заради археологическо начинание в Италия.

— Възможно ли е да следи телефона ти?

— В такъв случай би дошла впоследствие. Но винаги е била на правилното място, след като съм уведомявал Макнамара за плановете си. Градовете, в които съм ходил. Хотелите, в които съм отсядал. Хората, с които съм щял да се срещна. Абсолютно всеки път, когато предварително съм го уведомявал какво ще правя.

5

След като си изпих кафето, отидох до руините на храма и седнах върху един куфар с инструменти. Над входа на криптата беше издигнато скеле от алуминиеви тръби, върху които беше опънат здраво брезент. Оттук се обадих на Макнамара. Той веднага ми вдигна.

— Белтьо! — прогърмя гласът му. — Как върви?

— Проникнахме в криптата.

Подробно му описах погребалната камера.

— Фантастично, професоре. Започвам да разбирам защо Даян не спираше да те хвали толкова.

Така ли е правила? Преглътнах този въпрос и му съобщих, че всички — археолози, копачи и работници — ще ходим в един ресторант в Акуила към седем вечерта, за да го отпразнуваме.

— Изпратете ми сметката! — заръча ми Макнамара. — МНД със сигурност трябва да поеме разходите за това празненство.

— Сърдечно ви благодарим — отвърнах аз и направих пауза за засилване на ефекта. — Между другото, мисля, че трябва да ти кажа нещо.

— Давай смело.

— На една от стените в криптата има окачен мраморен плакет с надпис, който техническият ръководител настоява веднага да изпратим в Рим за анализ.

— Така ли?

— Не разбирам закъде бързаме, но той настоява.

— Какво пише на плакета?

— Възхвала на един римски военачалник в Британия.

Престорих се, че съм забравил за възхищението, което Макнамара изпитва към мъжа, завладял част от остров Великобритания, Гней Юлий Агрикола, и магистърската му теза на тази тема.

— Така ли? Кой?

Басовият му глас трепереше от вълнение.

— Някой си Гней. Според техническия ръководител на плакета били посочени други години, свързани със завладяването на Британия.

— Гней Юлий Агрикола?

Това негово възклицание звучеше като свлачище.

— Той завладял…

— Знам кой е! Какво пише на плакета?

— За да съм напълно откровен, латинският ми не е много силен — признах аз, засмивайки се фалшиво. — Според техническия ръководител написаното измества римското нашествие на Британия с няколко десетилетия.

— Белтьо, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се.

— Можеш ли да снимаш текста и да ми го изпратиш?

За щастие, не можеше да види широката ми усмивка. Не само се беше хванал на въдицата, ами я бе захапал здраво и се подмяташе като дива сьомга. Ако младата жена наистина работеше за него, както предполагах, довечера щеше да я накара да слезе в криптата, за да направи няколко снимки.

— Днес е невъзможно — излъгах аз. — Погребалната камера е затворена.

— Затворена ли?

— До рано сутринта. Измервателният екип трябва да определи точните ѝ размери. Така че ни помоли да я оставим на негово разположение, докато не тръгнем към Акуила довечера.

— Тогава по-късно вечерта?

— Всички ще сме в Акуила. Утре мога да снимам плакета. Или не. Техническият ръководител каза, че на зазоряване щял да го предаде на екипа, който ще замине за Рим към седем. Но ако успея да стигна…

— Кажи ми друго — как се охраняват разкопките?

Разговорът вървеше в правилната посока.

— Районът е заграден, но почти няма охрана. Никой не знае с какво се занимаваме и още по-малко какво сме намерили. Освен една Анджелика Зели. Не съм ти споменавал за нея. Репортерка от „Гардиън“. Наехме група охранители, които ще пристигнат от Рим утре.

— Хубаво, Белтьо, хубаво.

Приключихме разговора, след което устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.

6

Към шест и половина екипите се събраха, за да тръгнат заедно към Акуила. Ръководителите бяха поръчали два автобуса. Наложи ми се да използвам цялата си убедителност и професорския си авторитет и да напомня, че операцията е моя, за да накарам техническия ръководител да освободи и местните пазачи, които охраняваха разкопките.

— Заслужават да отидат — настоях аз. — Освен това аз ще остана да снимам криптата отвътре.

— Няма ли да дойдеш? — попита ръководителят.

Отклоних въпроса, убеждавайки го, че внимателно ще затворя вратата на криптата, преди да си тръгна.

След като автобусите потеглиха, седнах на един камък горе на склона, откъдето можех да наблюдавам случващото се долу.

Тя явно беше чакала автобусите в селото. След десет минути се появи на коларския път с белия си скутер. Накрая го избута под един храст, доста далеч от амфитеатъра, и окачи каската си на дръжките. Тръгна по горската пътека, водеща към разкопките, отмести куките, с които беше затворена вратата на оградата около тях, и се шмугна през нея. След това спря и зачака. Може би се страхуваше, че към нея ще се втурне глутница побеснели ротвайлери.

Аз пък се спуснах надолу по склона и се промъкнах в криптата. Изгасих прожекторите и клекнах зад саркофага.

Не след дълго я чух как слиза по стъпалата. Допирът на подметки до пясък. Щом застана на входа на криптата, включи едно фенерче. Светлината му трептеше насред мрака в погребалната камера.

Тя затърси измислен плакет.

Рязко се изправих и насочих джобното си фенерче право към мутрата ѝ. Тя толкова се стресна, че леко изписка.

Включих прожекторите.

— Извинявай — казах изключително нападателно, — уплаших ли те?

Тя се сви и се притисна към стената, прикривайки очите си от светлината. Не носеше нито перука, нито грим, нито слънчеви очила. Сега беше просто себе си. Симпатична млада жена. В края на тийнейджърските си години, дори може би в началото на двайсетте. Сега вече със сигурност знаех, че Макнамара я е пратил да ме следи. Наблюдавала е всичко, което съм правил през последните няколко седмици. Защо? Макнамара лично ми повери тази задача. И все пак ми нямаше доверие.

— Коя си ти? — попитах аз.

Тя само ме погледна инатливо в очите.

— Знам за кого работиш — заявих аз.

Тя сбърчи чело, сякаш искаше да каже „за кого“.

— Уилям Макнамара. От Международното научно дружество — продължих аз. — Защо ме следиш?

Тя погледна встрани, без да каже нито дума.

— Виж какво, играта свърши. Следиш ме от дни. Седмици! Флоренция. Рим. Слезе тук долу, защото разказах на Макнамара за един плакет, който знаех, че би го заинтересувал. Измислих си го.

Изведнъж устните ѝ се разтегнаха в самодоволна усмивка.

— Във Флоренция ли ме забеляза за първи път?

— Да?

— Тогава вече отдавна те следях.

В ума ми се загнезди едно ново подозрение, за което досега не се бях замислял.

— Ти ли хакна профила ми в уебсайта на университета?

— Не беше особено трудно. Трябва да поработите над киберсигурността си.

— Когато си проникнала в сървъра, от МНД още не ме бяха наели.

— Направих го по моя инициатива, а не на Уилям. Предложих му да те държа под око и той се съгласи. Не беше сигурен какво да мисли за теб.

— Ти си предложила да ме държиш под око?

— Мхм.

— Защо реши да ме шпионираш?

— Имам си причини.

— Уилям ти е казвал какво ще правя всеки ден. И къде съм щял да ходя.

— Разочарована съм, че чак сега осъзнаваш това.

— Защо ти?

— Какво ми е на мен?

— Нищо. Просто питам защо е дал тази задача именно на теб.

— Защото и без това възнамерявах да те следя.

— Но защо…

— Познавам го, откакто съм се родила.

Не разбирах абсолютно нищо.

— След като мама умря, споделих на чичо Уилям, че възнамерявам да те следя. Обеща да ми помогне, като ми казва за плановете ти, за да мога да го държа в течение относно теб. Не го приемай лично.

— Чичо Уилям?

— Не по кръв. А покрай мама.

Долових треперене в гласа ѝ.

— Какво общо има майка ти с това?

— Всичко.

— Коя е майка ти?

Тя се поколеба за миг, преди да отговори:

— Даян. — След това кимна в знак на потвърждение. — Даян беше майка ми.

7

Не можех да опиша объркването си с думи. Нямах представа, че Даян е имала дъщеря. Познавах я — или поне си мислех, че я познавам! — от повече от двайсет години, обичах я от повече от двайсет години, обожавах я, липсваше ми, научавах за всеки от браковете ѝ, изпитвайки разкъсваща ревност.

Но никога не бях чувал да е имала дъщеря.

Сега, докато наблюдавах тази съвсем млада жена пред мен — слабата фигура, меденорусата коса, намека за лунички и начина, по който в ириса ѝ се смесваха най-различни цветове, подобно на калейдоскоп — ясно виждах, че прилича на нея като млада.

— Съжалявам — казах аз. Сега вече моят глас трепереше. — Не знаех, че Даян е имала дъщеря.

Колко малко съм означавал за нея, щом дори не ми беше казала, че е родила.

— Не те видях на погребението — добавих аз.

— А аз теб — да.

Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.

— Как се казваш? — попитах аз и си прочистих гърлото.

— Анджелина.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Красиво име. Съжалявам, просто съм изненадан. Мислех си, че познавам Даян достатъчно добре, за да знам, че има дъщеря.

Неловко се засмях.

Изведнъж Анджелина започна да плаче.

— Има още нещо — каза тя.

Разбира се. Винаги имаше още нещо.

Тя ме погледна право в очите.

Преглътна.

Прочисти си гърлото.

Когато заговори, гласът ѝ беше задавен:

— Ти си моят баща.

8

Времето сякаш спря за няколко безкрайни секунди.

Противно на теориите на относителността на Айнщайн и космологичните модели на Хокинг и в съответствие с мистериите на квантовата физика.

Криптата, саркофагът на Пилат и Анджелина бяха станали част от реалност, в която времето и пространството бяха само хипотетични величини и която се налагаше като единствения и неоспорим център на вселената в продължение на много кратко време.

Ти си моят баща.

В мига, в който тази реалност изчезна, аз ахнах и залитнах назад. Казаното от Анджелина се беше взривило в сърцето ми, подобно на водородна бомба, тежаща няколкостотин тона. Пищеше в ушите ми като ехото от някакъв наутофон.

Ти си моят баща.

Това беше невъзможно!

От биологична гледна точка не беше. През онова лято, което прекарах с Даян, спах с нея трийсет и четири пъти. Реших, че се подразбира, че тя взима противозачатъчни. Дори и да беше забременяла, би ми казала. Връзката ни приключи внезапно. Въпреки това е нямала причина да пази факта, че е бременна, в тайна. Да не би да се е страхувала, че ще настоявам да се омъжи за мен? От финансова гледна точка не би ѝ трябвала детска издръжка от главен асистент доктор по археология на държавна работа. Значителното богатство на семейството ѝ беше разпределено из тайни сметки в стари европейски банки.

— Съжалявам — каза Анджелина. Все още беше разстроена. — Не знаех как да ти съобщя.

От устата ми не излизаше никакъв звук.

— Затова исках сам да се досетиш — добави тя, сякаш напълно разбираше, че все още не съм си върнал способността да говоря, и се опитваше да подходи с уважение към състоянието ми.

За един миг бях станал нечий баща.

Тя извади един плик от задния си джоб и ми го подаде. Беше залепен.

Върху него пишеше: „За Бьорн“.

С треперещи пръсти го отворих и извадих листа, който беше в него.

Писмото беше написано с извития почерк на Даян върху дебела жълта хартия на редове.

1

Амитерно, събота

— Мама почина в деня след като написа това писмо — тихо каза Анджелина.

Не бях в състояние да ѝ отговоря.

Представих си Даян в болничното легло. Добре че не знаех как е изглеждала тогава. Онази Даян, която помнех, беше само няколко години по-голяма от Анджелина, която в момента стоеше пред мен.

Вероятно ме е обичала. Но не достатъчно.

Прочистих си гърлото, за да не може тъгата ми да си проличи в гласа ми.

— Чела ли си писмото? — попитах аз.

— Разбира се, че не. Мама го написа на теб.

— Разочарована ли си?

— От какво?

— Научи, че може би аз съм баща ти. Едновременно с това изгуби мъжа, когото си мислела за свой баща.

— Странно е. Наистина странно. Но да ти кажа, никога не съм била близка с него. Татко — съжалявам, все още го приемам за свой баща — винаги бе много зает. Беше бизнесмен, който се интересуваше повече от фирмата си и социалните събития, на които щеше да присъства, отколкото от мен и мама. Не бях много голяма, когато двамата се разведоха. Не ми е липсвал. И той като мен чувстваше уикендите, които прекарвахме заедно, като задължение. Винаги изпитвах облекчение, когато ме откарваше у дома неделя следобед.

— Независимо от това сигурно си се шокирала, когато си разбрала за… мен.

— Когато мама ми каза истината, много неща си дойдоха на мястото. Най-много от всичко на света исках да се запозная с теб. Бях чела за теб, а мама ми беше разказвала това-онова през годините, но все пак… Изведнъж ти вече беше моят баща, а не само известен археолог.

— Ти ли се погрижи от МНД да ме поканят на погребението?

— Помолих чичо Уилям да ти каже. И да ти запази стая в един хотел, в който работи моя приятелка.

— Тя ли прерови вещите ми?

— Аз бях. Съжалявам. Не исках да душа наоколо. Или може би исках. Все пак това направих. Приятелката ми ми отключи. Исках само да се опитам да те опозная. Да разбера що за човек си. Затова започнах да те шпионирам. Най-вече за да те наблюдавам. Да се докосна до теб. Да се подготвя малко. — Тук гласът ѝ изневери. — Sorry.

— Ела — подканих я аз.

Тя колебливо заобиколи саркофага. Противно на нервния ми характер, свенливостта ми и всичко, което ме определяше, я придърпах към себе си и я прегърнах.

Отначало усетих, че е вдървена и не знае какво да направи. Скоро обаче се отпусна.

— Никога досега не съм бил баща — споделих ѝ аз.

Тя се разплака и отново се притисна към мен. Сякаш цяла вечност стояхме така, прегърнати. Баща и дъщеря. Накрая сякаш аз станах нейно продължение и обратно. Въпреки всичко се познавахме само от няколко минути. Пуснахме се. Тя ме погледна свенливо.

— Не можем да стоим тук цяла вечер — напомних ѝ аз.

Тя учудено се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше, че сме в погребална камера — криптата на самия Пилат Понтийски.

2

Петнайсет минути по-късно седяхме на една маса на тротоара в кафене на площада долу в селото. Тя си беше поръчала диетична „Кока-Кола“ с лед. Залезът придаваше на небето на запад леко червеникаво сияние. Из въздуха се носеше сладкото ухание на люляк. Говорехме си от известно време. За майка ѝ. За мен. За връзката ни онова лято преди цял един живот. Но най-вече за нея. Анджелина. Моята дъщеря. За живота ѝ и за това що за човек беше. Не споменахме бъдещето. Много въпроси бяха твърде големи.

— Не знаех как да се свържа с теб — призна ми тя. — Мама каза, че си малко скептичен по природа.

Срещнах погледа ѝ. „Страхувала си се да не те отхвърля — помислих си аз. — Толкова много приличаш на мен. Не знаеш дали си желана.“

Очите ѝ се насълзиха.

— Чела съм за теб. Знам, че обичаш шифри, ребуси и подобни неща. Така че реших, че ще откликнеш, ако направя нещата малко по-мистериозни.

Не се сдържах и се усмихнах. Най-накрая проумях всичко. Анджелина ми е изпращала ребусите, анаграмите и снимките. Нервно си прочистих гърлото и инстинктивно започнах да се държа като професор.

— Ти ми изпрати всичките онези странни съобщения.

Тя едновременно се изкиска и изчерви.

— За да разбера, че си ми дъщеря ли? — объркано попитах аз.

— Исках само да осъзнаеш, че Даян ти е родила дъщеря.

Някъде излая куче. Наблюдавах как една старица се клатушка през площада с мрежеста пазарска чанта в ръка.

— Но, Анджелина, нито един от ребусите и анаграмите не намекваше такова нещо.

— Напротив! Всички го намекваха.

— Опита се да ми разкриеш коя си чрез препратки към разследването ли?

— Разследване?

— Да? Убийството на Самуел Рицо. Изчезналото писмо.

— А?

— Постепенно успях да разгадая шифрите. Или поне някои от тях.

Анджелина ме погледна объркано.

— В нито един от шифрите не ставаше въпрос за разследването. Или за Рицо. Камо ли пък за пергаментите. Наистина ли си помислил това? Не, не. Не това беше контекстът им.

— Тогава за какво ставаше въпрос в тях?

— За теб и мама. А в някои — ами, за мен.

— За мен и Даян? И за теб?

Меката вечерна светлина леко осветяваше лицето ѝ. Виждах все повече от Даян у нея. Очите, носа, устните. Погледа. Фактите.

— Откъде да започна? — попита тя.

— Отначало — предложих аз и ѝ помогнах: — В първото съобщение, което ми изпрати, пишеше Familiar cyborg. Анаграма на Library of Magic.

Тя отпи от колата си.

— Така. Тази загадка я разреши. Но не докрай.

— Вълшебната библиотека се отнасяше за „Библиотека Медичи Лауренциана“, където наскоро беше убит Самуел Рицо.

— Грешка.

— За коя вълшебна библиотека става въпрос?

Анджелина се размърда.

— Мама ми разказа за онова лято, когато сте се събрали.

— Да?

— И за мястото, на което сте се срещнали за първи път.

Сърцето ми подскочи. Спомних си първия път, когато видях Даян, толкова ясно, сякаш беше вчера. В библиотеката на МНД в Лондон. Очите ѝ. Среднодългата меденоруса коса. Намека за лунички. Тънкия, леко писклив глас. Слабата фигура, немного високия ръст. Дългите, остри нокти. Усмивката, която придаваше много повече зрялост на момичешкото ѝ лице.

— В МНД — промърморих аз.

— Мхм. Вълшебната библиотека, в която сте се запознали.

— Бях твърде съсредоточен върху разследването, за да размишлявам в тази посока.

Тя отпи от колата си. Някъде един младеж подвикна нещо на група момичета, предизвиквайки смеха им.

— Следващото нещо, което ми изпрати, vitiosa seces, беше анаграма на Societas Jesu — казах аз. — Йезуитите.

— Това може би беше объркващо — призна тя. — Но още не бе отговорил на първото ми съобщение. Реших, че ти трябва подсказка, за да разбереш, че Familiar cyborg е анаграма. Затова написах: „Тук е нужна мъдрост“, за да ти покажа, че трябва да търсиш нещо. Това беше моят начин да ти обясня, че трябва да помислиш малко — и да разбереш, че предишното ми съобщение е било анаграма. Все пак vitiosa seces е известна анаграма, за която със сигурност си чувал. Освен това чичо Уилям ми беше казал, че си щял да ходиш в Рим, за да се срещнеш с една монахиня от Йезуитския орден.

— После ми изпрати снимка на келтски възел.

— Не ти ли е познат?

— Напротив? Келтски възел. Известен също и сред викингите.

— Да, и? Какво е символизирал? За тях.

Едва сега осъзнах очевидното. Бях толкова обсебен от мисълта, че староскандинавските символи се свързват с неонацизма и идеята за превъзходството на белите, че не го видях.

— Келтският възел е викингският символ за баща и дъщеря — обясни Анджелина, преди да успея да отговоря.

— Трябваше да се досетя — промърморих аз.

Някъде някой е запалил печка. Острият дим се смесваше с уханието на люляк.

— Ами следващото съобщение? Angelic sex sinners?

— Съжалявам за това — каза тя и се изкиска. — Но ми се стори забавно.

— Анаграма на папската була Regnans in Excelsis, с която папа Пий V отлъчил английската кралица Елизабет I от Католическата църква през 1570 година.

— Но не това беше важното.

— Така ли? А кое тогава?

— Къде сте отишли двамата с мама, след като сте се запознали в библиотеката на МНД?

— В Норвегия.

— Къде по-точно?

— Във вилата на баба.

— Която къде се намира?

— Във Фюлевик в Дилинг.

— Където мама е забременяла.

Погледнах я въпросително.

— Каква е връзката?

— Кога е издадена Regnans in Excelsis?

— Нали ти казах — през 1570 година.

— Именно. А 1570 чий пощенски код е?

Замислих се.

— На Дилинг.

Тя кимна.

— Ето, толкова трудно ли беше? 1570 е пощенският код на Дилинг, където сте били двамата с мама — тук тя сниши глас, — когато съм била зачената.

Пощенски код, а не година… Бог ни е дал орехите, пише Ханс Кристиан Андерсен, но не ги е счупил вместо нас. Гатанката добива смисъл едва когато се сдобиеш с ключа с отговорите.

Горе в небето един самолет остави крехка кондензационна следа.

— Какво беше следващото съобщение? — попитах аз.

— За Гедеон.

— От Стария завет.

— Книга на съдиите. Глава единайсета, стихове от трийсет и четвърти до четиресети. Историята на Ефтай и дъщеря му.

— Дъщеря… Прочетох историята. Ефтай принесъл собствената си дъщеря в жертва на Бог, за да му се отблагодари за победата, която извоювал над амонците.

— Ето, виждаш ли?

— Мислех си, че наблягаш на парадокса, че за разлика от него, Авраам бил спрян от Божи ангел, когато понечил да пожертва сина си.

— А? Защо винаги усложняваш нещата? Просто подчертавах, че единственото дете на Ефтай е било дъщеря — обясни ми Анджелина, натъртвайки върху последната дума.

Келнерът ни донесе купичка с фъстъци. Тя си взе няколко.

— Поне разбрах, че дългата поредица от цифри представлява анаграма на географските координати на Рен льо Шато — напомних ѝ аз.

— Където мама те е напуснала.

Пауза.

— Където Даян ме напусна.

— Мислех, че съм повече от ясна. Не можех да разбера защо не схващаш намеците.

— Тълкувах ги в контекста на работата си, а не на твоя свят.

— Затова реших, че ще трябва да ти завра истината в лицето. Препратката към глава четиресет и втора от Книга на Йов те насочва право към историята за трите красиви дъщери на Йов. Дъщери.

— Мислех си, че става въпрос за теодицеята и феминизма.

— Толкова си се заблудил! — възкликна тя и се засмя.

— Както винаги.

— Пиктограмата, обозначаваща жена, просто препращаше към дъщерите на Йов — благо ми обясни тя. — Не синовете му, а трите му красиви дъщери! Същото се отнася и за следващата следа. Псалм първи от старозаветния Псалтир. Глава осемдесет и четвърта, стих единайсети. Righteousness, truth, mercy and peace.

— Милост, истина, правда и мир. Четирите Божии дъщери.

— Нали? Дъщери! Дъщери, татко.

Вече разполагах с ключа с отговорите, така че лесно се досетих, че и в следващата следа — онази за Лулува, Аван и Азура — не се крие никакъв неясен езотеричен смисъл. Сега вече схващах. Анджелина просто е имала предвид трите дъщери на Адам и Ева.

Така, както тя беше моя дъщеря.

Усмихна ми се.

Последното съобщение представляваше изображение на жезъла на Асклепий, последвано от числата 4 и 22 и символа ♀.

— Реших, че жезълът на Асклепий препраща към Битие, а числата 4 и 22 означават глава и стих — въпросително заявих аз.

— А за какво се разказва в тази глава?

— За децата, които сестрите на Каин и Авел им родили. И за техните деца.

— И какво пише в стих двайсет и втори?

— Доколкото си спомням, Села родила син и дъщеря.

— Дъщеря ѝ се казвала Наама. Защо според теб сложих символа за жена до главата и стиха?

— Като препратка към Наама.

— А коя е била тя?

— Дъщерята! Просто не сме били на една и съща вълна. Трябваше да разгадая тези ребуси.

На лицето на Анджелина се изписа най-сладката усмивка на света. Така ми напомни на Даян.

— Мхм. Трябваше, татко.

1

Амитерно, неделя

— Къде се изгуби вчера? — попита ме Козимо на закуска, след което почука едно рохко яйце по главата. — Липсваше ни.

Оставих подноса със земели, омлет, сок и кафе на масата пред мен.

— Случи се нещо — обясних му аз.

— Така ли?

— До късно ли стояхте?

— Докъм един сутринта. Какво се е случило?

— Сдобих се с дъщеря.

— Сдобил си се с… какво?

Разказах му за Анджелина.

— Не знаех, че имаш дъщеря — възкликна той.

— Нито пък аз.

— Боже господи!

— Дори не знаех, че Даян е имала дъщеря.

— Даян от МНД?

— Имахме връзка преди повече от двайсет години.

Козимо объркано поклати глава.

— Анджелина е онази, която ме преследваше през пялото това време — добавих аз. — Тя е… особена.

— От кого ли го е наследила? — зачуди се Козимо и се изкиска.

2

След закуска той си позволи да подръпне няколко пъти от лулата на паркинга, а после отидохме да вземем Анджелина от пансиона, в който беше отседнала. Накрая тръгнахме заедно към разкопките.

От магистралата се вдигаше прах. Слънцето трептеше насред безоблачното небе. В колата беше потискащо горещо. През повечето време мълчахме. Анджелина се беше умълчала и изглеждаше смутена. Козимо се беше съсредоточил върху карането. В главата ми беше пълна бъркотия от щастливи мисли. Вълнувах се, бях нервен и изобщо не ми се говореше.

Козимо паркира под сянката на едно голямо дърво. Тъкмо слязохме от колата, когато към нас зави черен VIP микробус. След това леко ни избибипка.

— Това със сигурност е Уилям — реших аз.

Страничната врата се отвори. От микробуса слязоха Макнамара и Алекзандър Дъръм Лойд. Последна се появи Изабела Конти, чието лице грееше като на влюбена млада жена. Смехът ѝ, предизвикан от нещо, което Алекзандър току-що бе казал, звънтеше жизнерадостно. Той ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да слезе. Погледът му блестеше самоуверено на фона на слънчевата светлина. Толкова беше готин, че направо ми се повдигаше. Дори тези идиотски мустаци му отиваха.

— Бьорн! — развълнувано се провикна Уилям.

Този вик сигурно можеше да се измери по скалата на Рихтер.

— Уилям — сдържано отвърнах аз.

— Виж кого доведох — подкани ме той, махвайки с ръка към Алекзандър и Изабела. — Реших, че заслужават да присъстват на отварянето на саркофага.

Алекзандър все още не беше пуснал ръката на Изабела. Те сплетоха пръсти.

Уилям весело се засмя. Мислел си е, че това е мил жест, който щеше да ни зарадва.

— Колко хубаво — студено отбелязах аз. — Добре дошли.

Алекзандър и Изабела ме поздравиха с глуповати физиономии. Сякаш и двамата се досещаха какви мисли ми минават през главата. Козимо се усмихна на Изабела. Тя му намигна, след което взе една цигара от малката си дамска чанта и я запали. Козимо се възползва от случая да извади лулата си. След това се обърна към Уилям с научната му титла, докато смучеше лулата, опитвайки се да разгори тютюна, а той му отговори със същия по-скоро официален тон.

— Анджелина! — извика Макнамара. Сякаш изтрещя гръмотевица. — Радвам се да те видя.

— Hey, чичо Уилям — тихо го поздрави тя.

Той я прегърна и погледна към мен.

— Доколкото разбирам, двамата най-накрая сте си поговорили — отбеляза после и ме потупа по рамото. Здраво. Приятелски. — Поздравления! Не всеки ден човек се сдобива с чисто нова дъщеря! Вече отгледана и готова за живота! Надявам се, че ни прощаваш за малката ни игра.

Игра… Та той я беше използвал, за да ме шпионира.

Алекзандър и Изабела ме поздравиха едновременно. Макнамара явно им беше разказал историята.

Аз самият сякаш бях пропаднал в черна дупка.

— Е, ще слезем ли долу? — развълнувано предложи Макнамара.

Разкопките бяха оградени с прозирни строителни огради, към които беше закачен зелен брезент. Трябваше да минем през една врата, за да слезем надолу по склона, по който се стигаше до амфитеатъра. Козимо и Анджелина вървяха най-отпред, следвани плътно от Алекзандър и Изабела. Той отново я хвана за ръка. Двамата с Макнамара вървяхме най-отзад по стръмната пътека.

Уилям ме настигна и ме потупа по ръката.

— Съжалявам, че използвах Анджелина — каза той.

— Не го мисли.

— Старо професионално изкривяване. Преди да стана оперативен шеф в МНД, работех за британските разузнавателни служби.

— Тогава със сигурност ще ми простиш за блъфа за Гней Юлий Агрикола.

— Анджелина ми спомена за това — сдържано каза той. — Всъщност се разочаровах. Помислих си, че историята за завладяването на Британия трябва да се пренапише.

— Кога пристигнахте?

— Кацнахме вчера вечерта.

— В Рим ли?

— Да, на летище „Леонардо да Винчи“.

— В хотел ли пренощувахте?

— Аз — да — отвърна той и се подсмихна, след което добави: — Алекзандър имаше други планове.

Аз погледнах надолу към него и Изабела. Вървяха по пътеката, хванати ръка за ръка. Той каза нещо, което я разсмя. Тя облегна глава на рамото му.

Помислих си: снощи са спали заедно в леглото ѝ.

1

Амитерно, неделя

Слънцето лениво светеше горе на яркосиньото небе. Толкова беше горещо, че въздухът трептеше така, сякаш се състоеше от прозрачни гирлянди. Вятърът около нас завихряше ситния пясък. Над разкопките се образува трептящ купол от прахоляк. Няколко от нас беззвучно простенахме, когато през местността мина прохладен ветрец.

Френският технически ръководител ни приветства с развълнуван вик. Всички заедно влязохме в бараката на ръководителите. Докато чакахме екипите, изпихме по една чаша кафе с французина и асистентите му. Можехме да започнем работа едва след литургията. Тогава работниците щяха да се върнат от местната църква, изпълнени с транссубстантивиран хляб и вино и съвсем немалко Свят дух, и щяха да са готови за действие.

Потискащата жега се усещаше като допира на болен от треска човек. Двайсет и няколко души се качихме нагоре по стълбите към възвишението с храма и застанахме пред обособената палатка пред входа. Аз, Козимо и Анджелина. Алекзандър и Изабела. Уилям. Археологическите ръководители. Шестима кандидат-магистри. Четирима представители на италиански и местни археологически власти. От МНД бяха наели една фотографка, която да осигури снимки на медиите. Фотоапаратът ѝ изщрака. Бяха позволили и на един оператор от телевизията да влезе с нас.

Алекзандър и Изабела се хванаха за ръце, щом тръгнахме надолу по каменните стълби към криптата. Вратата беше широко отворена. Влязохме в погребалната камера един по един. В четирите ъгъла на помещението бяха включени прожектори. Точно до входа бръмчеше един преносим климатик, оставен в опит да се охлади нагрятата крипта. Чух как Изабела и Алекзандър ахват. Беше горещо, така че той си свали сакото. Ръката на Изабела се плъзна по гърба му.

— Фантастично! — промърмори Макнамара.

От вибрациите на гласа му от стените падна прах.

Той, Алекзандър и Изабела тръгнаха из погребалната камера, изпълнени със страхопочитание. Любуваха се на мозайките и разглеждаха украсите.

2

Студентите по археология измериха каменния капак на саркофага и наредиха шест здрави дървени куба на земята. След това техническият ръководител им даде знак и те започнаха да бутат капака. Беше тежък. Разнесе се стържещ звук. Избутаха го сантиметър по сантиметър.

От саркофага се надигна воня на застоял въздух, от която ни се повдигаше. Опитахме се да надникнем в него, но светлината от прожекторите не го осветяваше напълно.

Студентите хванаха краищата и средата на капака, вдигнаха го и го оставиха върху дървените кубове.

Ние тържествено се приближихме до саркофага и погледнахме вътре.

Изабела се хвана за ръката на Алекзандър. Козимо дъвчеше изгасналата си лула. Анджелина ми хвърли очаквателен поглед. Уилям присви очи и се вторачи в покойника.

Защо веднага се плашим, щом видим някой скелет? Сигурно защото той ни напомня за пропастта, към която всички сме се запътили.

Смъртта. Абсолютната крайна спирка.

Пилат Понтийски е бил положен в саркофага по гръб и със сплетени на гърдите ръце. Представих си трупа му. Не беше останало много от него. Дъното на саркофага беше осеяно с кости.

3

В смъртта няма нищо достойно.

Тя не ни отнема само живота. Взима всичко, което ни прави хора. Всички сме равни пред нейното лице. Тя не се интересува дали си крал, или роб.

Да умреш означава да напуснеш една общност, но и да се присъединиш към нова. Задругата на мъртвите.

Скелетът на Пилат се беше разпаднал. От жълто-кафявите кости висеше разложилата се туника, която е носил на погребението. Гръдният му кош оформяше арка. Костите на ръцете и тазобедрените стави бяха започнали да се разпадат. Отгоре върху черепа все още се забелязваха няколко изсъхнали кичура коса. Челюстта се беше откачила. Няколко зъба бяха изпаднали. Черепът се бе наклонил на едната страна. Очните кухини бяха големи. От две хиляди години невиждащо се взираха в мрака.

В долния край на саркофага, сред костите, останали от краката и пръстите им, лежеше тъмнокафява кожена кесия. Завързана беше с тънка връзка, която също бе кожена.

Сложих си копринени ръкавици и внимателно поех кесията. Беше изненадващо тежка. Нещо в нея издрънча.

— Какво, за бога, е това? — попита Алекзандър.

Само аз ли бях разбрал?

Погледнах към Анджелина. Тя ми намигна.

Разбира се, че бе разбрала.

Внимателно отнесох кесията до работната маса. След това застлах масата с якето си и я оставих върху него.

— Анджелина — обърнах се към нея.

— Мхм?

— Отвори я.

Кимнах към кесията.

Операторът и фотографът насочиха апаратурата си към работната маса и Анджелина. Скоро тези кадри и снимки щяха да обикалят целия свят.

Кадрите и снимките на моята Анджелина.

Тя изключително внимателно развърза твърдата връзка.

Накрая ме погледна и въпросително се усмихна. Намигнах ѝ в знак на потвърждение.

Дъщеря ми изсипа кесията.

Монетите полетяха надолу към якето ми една по една.

Трийсет сребърника.