Сребърниците

1

Сан Марино, петък вечерта — събота

Коварният нощен мрак беше изпълнен с лутащи се насекоми и кръвожадни прилепи, надаващи беззвучни писъци. Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. Аз седях на терасата на хотела и наблюдавах разпръснатите из хълмистия пейзаж светлинки. Бях взел чаша бира от бара. Бях оставил колата под наем в една от тесните улички. Чувствах се изморен след дългото пътуване. Нямах план. Не се бях спрял на умен и изобретателен метод, с който да подмамя тайнствения Козимо Д’Анджело да се покаже, за да го разоблича. Ако той наистина беше хладнокръвен убиец, който бе бутнал Самуел Рицо отвисоко с цел да се сдобие с писмото на Пилат Понтийски, трябваше да подходя внимателно. Да го обградя и да го наблюдавам. След като придобиех обща представа за живота му, трябваше да повикам подкрепления. Или полицията, или МНД. Сам нямах шанс. Но нямаше да е толкова просто. В Рим си представях, че Сан Марино е град, в който лесно ще мога да се слея с тълпата. Той обаче едва имаше някакъв център. Ако успеех да намеря Козимо Д’Анджело, щеше да ми се наложи да го шпионирам. Сякаш бях от момчетата Харди67. Да го следя из улиците. Може би щях да извадя късмет и щях да го видя как предава пергаментите на някой mafioso68 който после му подава дебел плик с пари, стегнат с дебел червен ластик. Е, вероятно бях закъснял. Писмото може би вече се намираше у някой търговец на черния пазар в Дамаск.

Бях прочел информация за Д’Анджело, а от МНД ми бяха пратили дигитална папка с биографията му. Неженен. Роден във Венеция през 1961 година. От 2002 година живееше в жилищна кооперация на „Виа Палацина“ в Сан Марино. Впечатляващо CV. Професор по история на религията в Болонския университет. Преподаваше два дни в седмицата, а през другите три работеше от вкъщи. Учил в „Оксфорд“ през 80-те години и защитил докторска дисертация69 в Йейлския университет през 1995 година. Не звучеше като убиец. Напомняше ми по-скоро на мен самия.

Започнах да размествам буквите в най-новото съобщение, изпратено от непознатия. Angelic sex sinners. Изразът звучеше толкова странно дори на английски, че сигурно беше анаграма. Поредната. С помощта на онлайн анализатор на анаграми стигнах до възможно решение: подредени по друг начин, буквите образуваха Regnans in Excelsis — була, издадена от папа Пий V през XVI век, с която той отлъчил английската кралица Елизабет I от Католическата църква. Това също звучеше безсмислено. Но поне беше нещо. Възможно ли беше да има връзка между Пилат Понтийски и кралица Елизабет I чрез Ириней? Едва ли. Твърде бях уморен, за да разгадая какво означава това. Regnans in Excelsis?

Легнах си и моментално заспах. Не сънувах нищо.

2

На зазоряване се събудих от ярък проблясък, който освети стаята ми, и оглушителна гръмотевица. През нощта бях забравил да дръпна пердетата. Валеше като из ведро. След закуска си сложих суичър с качулка и шапка с козирка, вдигнах качулката над шапката и взех назаем един чадър от рецепцията. Беше жълт като лимон и с логото на хотела. Чувствах се като шпионин в екшън филм, готов за операция „Д’Анджело“.

Преди да изляза, изпратих съобщение на Уилям Макнамара, в което го помолих да накара няколко историци от МНД да намерят всичката информация за Regnans in Excelsis. После написах на непознатия какво според мен означава Angelic sex sinners.

От хотела до кооперацията, в която живееше Д’Анджело, беше само десет минути пеша. Въпреки чадъра се измокрих до кости в този силен дъжд. „Виа Палацина“ представляваше късна, тясна улица, която пресичаше главния път по диагонал. Намерих входа на Д’Анджело и няколко минути се прокрадвах наоколо, докато накрая една възрастна жена не отвори входната врата. Разтегнах устни във възможно най-дружелюбната си усмивка, след което ѝ задържах вратата и я попитах дали може да ми помогне:

— Опитвам се да се срещна с Козимо Д’Анджело.

Жената отвори чадъра си, огледа ме скептично и накрая заключи, че не съм опасен.

— От една седмица прибирам писмата и вестниците му — съобщи ми тя. Тази сутрин обаче не намерих вестника му, така че може би се е прибрал.

— Къде е бил?

Пак онзи скептичен поглед.

— Ще трябва да му позвъните на вратата и да го питате.

Изпитвах нужда да го огледам, преди да се изправя срещу него. Застанах до една кръчма на ъгъла малко по-надолу. Дъждът барабанеше по жълтия чадър.

3

Козимо Д’Анджело излезе след един час. Разпознах го от снимката от охранителната камера пред „Библиотека Медичи“ и другата, която ми изпратиха от МНД. Той беше нисък и много дебел. У него нямаше нищо тайнствено или подозрително. Мустаци и каскет. Приличаше на Еркюл Поаро след пиянска нощ. Отвори въгленовочерен чадър. Аз застанах до парапета на терасата пред кръчмата, така че се оказах с гръб към него, когато мина покрай мен. Пресече улицата, опитвайки се да прескочи една локва, и тръгна надолу по „Виа Дж. Джакомини“. На няколко пъти се обръщаше и се оглеждаше. Сякаш усещаше, че някой го следи. Може би се страхуваше от полицията? По движенията му си личеше, че се опитва да ходи бързо, но пълнотата му пречеше. Аз пресякох улицата, подтичвайки, за да не е толкова очевидно, че го следя изпод жълтия си чадър. Той се обърна. Бързо и плахо. Нямах представа дали ме е забелязал. След няколкостотин метра пресече „Виа Дж. Джакомини“ по диагонал и влезе в един магазин за хранителни стоки. Хвърлих бърз поглед в магазина, докато минавах покрай него. Не го видях. Продължих още малко надолу, а накрая застанах под една стряха и зачаках.

Нещо не се връзваше. Но не можех да определя какво. Козимо Д’Анджело изобщо не приличаше на убиец. Възможно ли беше този книжен плъх — учен, хуманист, начетен историк и естет — да е бутнал Самуел Рицо от някакво скеле, за да се сдобие с писмото?

Една светкавица освети небето. Веднага след това изтрещя гръмотевица и сякаш околността беше заляна от шум. Докато чаках, се обадих на Уилям Макнамара. Казах му, че подозирам, че Козимо Д’Анджело стои зад убийството и кражбата на писмото, и обясних защо. После обаче искрено заявих, че не разбирам как той може да е убиецът.

— Какво да правя? — попитах аз. — Ако той е извършителят, не мога просто да се изправя лице в лице срещу него.

— Ще изпратя няколко агенти — реши Макнамара.

— Агенти?

Прекъсна ни поредната гръмотевица.

— Бивши военни. Имаме контакти в Рим. Мъже с повече опит в полевата работа от вас — каза той, при което долових насмешката в гласа му. — Но в най-добрия случай ще дойдат вечерта.

— А дотогава?

— Наблюдавайте Д’Анджело. Възможно е да се опита да избяга.

Търпението беше сред силните ми страни, но се изчерпа след четиресет и пет минути. Колко храна му трябваше? Няколко пъти минах покрай магазина, без да го забележа. Накрая се престраших да вляза.

Нямаше го.

Взех пакет бисквити за пред продавача. Чорапите ми жвакаха в обувките. Зад тезгяха видях отворена врата, разкриваща тесен коридор със стълби, които водеха до съседната улица. Сигурно ме беше забелязал и се бе досетил, че нещо не е наред.

Качих се в колата под наем и паркирах с лице към кръчмата на „Виа Палацина“, където живееше Д’Анджело. Сега щях да го видя, ако се опиташе да излезе от кооперацията. Прозорецът на колата беше запотен, така че не можех да прочета какво е написано със спрей на асфалта. Може би външни лица не можеха да спират тук? Бях извършвал и по-големи престъпления. Докато чаках, получих съобщение от инспектор Джорджо Ломбарди. Бяха пуснали Карло Алтомаре, любовника на Ариана Рицо. Записите от охранителните камери в хотела, в който двамата бяха прекарали няколко часа петък вечерта, му осигурявали желязно алиби. „Обратно на старта“ — пишеше Ломбарди. Това се отнасяше и за мен.

Не след дълго се случи нещо. По „Виа Палацина“ зави червена и бяла полицейска кола „Алфа Ромео“, върху която пишеше Polizia Civile70, и рязко спря на десет-петнайсет метра пред мен. Друга кола спря точно зад мен. Около моята кола застанаха петима полицаи, облечени в шлифери.

„Лоша работа“ — промърмори татко.

— Свали прозореца! — извика единият полицай.

Изпълних нареждането.

— Ръцете на волана!

Отново се подчиних.

Един от полицаите застана съвсем близо до колата. По лицето му се стичаха капки дъжд.

— Какво търсиш тук? — рязко попита той.

— Просто паркирах — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм спрял на забранено място. Веднага ще преместя колата.

Пристигна още една кола: огромен микробус, който, изглежда, беше на спецчастите. Спря по диагонал на „Виа Палацина“ с включен полицейски буркан.

Бих казал, че в Сан Марино не гледат добре на неправилното паркиране.

От микробуса слезе възрастен униформен полицай и тръгна към нас, при което петимата полицаи изпънаха гърбове. Това без съмнение беше шефът им. Той застана до вратата ми с широко разкрачени крака и впи очи в мен.

— Стой мирно! — нареди ми после.

Това не беше приятелска молба, а заповед, от която лъхаше авторитет и власт.

Аз стоях мирно.

— Слез от колата! Да ти виждаме ръцете!

— Мога ли да си взема чадъра?

— Не! Слизай!

Бавно отворих вратата и излязох под леещия се из ведро дъжд.

— Горе ръцете!

Изпълних нареждането му.

Дойде още една кола с надути докрай сирени — този път на жандармерията — и паркира зад микробуса на спецчастите. Всички искаха да се позабавляват.

Валеше като из ведро.

Изведнъж пристигна Козимо Д’Анджело, подтичвайки. След това развълнувано се обърна към възрастния полицейски началник.

— Цял ден ме следи!

— Вече сме тук, Козимо — успокояващо му каза мъжът, — не се тревожи.

— Успях да му се изплъзна — продължи Д’Анджело с треперещ глас. — Но после пак се появи.

После погледна към един балкон с проврели се през решетките на парапета растения. Ние също отправихме погледи натам.

— Е? — попита полицейският началник, строго взирайки се в мен. С надеждата да му дам обяснение, което изобщо не смятах да правя. Когато те арестуват сприхави полицаи, не беше много разумно да им изнесеш уводна лекция на тема мястото на Ириней в Раннохристиянската църква и писмото, което може би щеше да ни каже нещо ново за Пилат Понтийски и Юда.

Колебанието ми го подразни.

— Качулката! Шапката! Свали ги!

Изпълних нареждането.

Козимо Д’Анджело изхълца и ме зяпна.

— Боже господи! — възкликна после.

4

Ченето на Козимо Д’Анджело увисна. От мустаците му се стичаха капки дъжд. Аз също го зяпнах. Сигурно изглеждахме като идиоти.

— Бьорн Белтьо! — възкликна той.

— Дам — промърморих аз.

— Кой? — изрева полицейският началник.

Д’Анджело изглеждаше объркан и едва ли не развеселен. Премести поглед от мен към полицаите.

— Боже господи, съжалявам! — промърмори той. — Сега вече ми стана ясно.

— Кой? — раздразнено повтори полицейският началник.

— Бьорн Белтьо! Не го ли познахте? Белтьо! От Норвегия! Археологът! Не гледахте ли документалния филм по канал РАИ миналата седмица?

Полицаите ме огледаха. Неколцина се усмихнаха.

— Норвежкият археолог? — попита полицейският началник. Начумерената му физиономия беше изместена от по-приветлива.

— Съжалявам, съжалявам! — каза Д’Анджело, обръщайки се първо към него, а после към мен. — Станало е голямо недоразумение. Много съжалявам — повтори той и нервно се засмя.

Една светкавица проряза небето. След няколко секунди изтрещя гръмотевица.

— Е? Приключихме ли тук? — леко обидено попита полицейският началник.

— Съжалявам, Пиеро, помислих си… Просто си тръгвайте. Двамата с Белтьо ни чака дълъг разговор.

Полицаите умърлушено се отправиха към колите си, а Козимо Д’Анджело сложи приятелски ръка върху рамото ми.

— Белтьо! Какво да ти кажа? Съжалявам! Но защо ме следеше?

Не споменах нито дума за подозрението ми, че е убил Самуел Рицо.

— Наеха ме от МНД в Лондон — обясних му аз.

— Защо?

— За да намеря откраднатото писмо.

— Значи наистина ти отговори на имейла ми.

— Да, разбира се. Защо не отговори?

— Ела, ще ти обясня — заяви той, при което върху лицето му се изписа изражение, което не можех да разтълкувам. — Но, скъпи ми Белтьо: писмото изобщо не е било откраднато.

5

Изглежда, апартаментът на Козимо Д’Анджело беше обзаведен от мъж, който нямаше жена до себе си. Една съпруга с усет за стил със сигурност би му помогнала в обзавеждането с умни съвети относно науката за цветовете, дизайна, издържан в един стил, и перфектното разположение на мебелите според златните принципи на фън шуй. Всяка стая беше пълна с етажерки с книги. Мебелите бяха в различен стил и препращаха към различни епохи. Но беше подредено. Това трябваше да му се признае.

— Не е за вярване — промърмори той и ме отведе във всекидневната — Бьорн Белтьо! Не е за вярване.

Говореше на себе си.

Направо бях прогизнал, така че донесе сухи дрехи. Панталоните ми стояха твърде къси и широки, но за щастие, имаха тиранти. Ръкавите на пуловера ми стигаха до предмишниците.

Д’Анджело развеселено ме погледна.

— Не са точно твой размер.

Чувствах се като цирков клоун.

Чуваше се тракането на зъбните колела в един голям и много стар стоящ часовник. Той отмери три удара толкова силно, че човек би си помислил, че предвещава края на света и идването на Исус. Д’Анджело изчака звънът да премине и добави:

— Извади чист късмет, като ме срещна случайно. Прибрах се едва късно снощи.

— На почивка ли беше?

— По-скоро бих го нарекъл бягство.

Тази дума остана да трепти във въздуха между нас.

— От кого?

— Мъжът, който уби Самуел.

— Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Американец е. Това е всичко, което знам. Виждал съм го само да ме следи по диагонал зад мен.

Това без съмнение беше същият онзи мъж, който пъхна револвер в устата ми.

Не можех да твърдя, че през краткото време, прекарано с Козимо Д’Анджело, съм го опознал изцяло. В едно обаче бях сигурен: този мъж не е убил Самуел Рицо. Просто не беше такъв човек.

В една фруктиера върху шкафа беше оставена извита лула. Той я напълни с тютюн от кръгла кутия с червен капак, на която пишеше Dunhill Standard Mixture, и я запали с кибритена клечка.

— Кога разбра, че Рицо е мъртъв? — попитах аз.

Той вдиша тютюна с голямо задоволство. Затвори очи, оставяйки дима бавно да влезе в ноздрите му, и накрая пак ги отвори.

— В събота. Прочетох за това в онлайн вестник. Но се страхувах, че се е случило най-лошото, още от петък вечерта.

— А къде беше цяла седмица?

— В Париж — отвърна той и засмука лулата. — Можех да отида където и да е. Хонолулу. Дар ес-Салаам. Исках просто да се махна. Да се скрия в голям град, пълен с хора. Бях уплашен. Умирах от страх. Едва вчера посмях да се прибера.

— И тогава се появих аз.

Д’Анджело отново изпълни дробовете си с тютюнев дим.

— Цял ден бях нащрек. Привиждаха ми се врагове иззад всеки храст — разказа той, след което се засмя по-скоро нервно, отколкото сърдечно. — Така че, когато разбрах, че ме следиш — неособено дискретно с този жълт чадър, — си помислих най-лошото — добави Д’Анджело и изпъна гръб. — Точно така. Беше ме страх, че може да си един от тях.

— Кои?

— Бандата, свързана с американеца.

— Коя банда?

— Нямам представа.

Американецът едва ли работеше сам. Но кой го беше наел? Мафията? Търговец на черния пазар? ЦРУ? Арабски шейх? Ватикана?

Козимо Д’Анджело си прочисти гърлото, прекъсвайки размислите ми.

— Как ме намери, Белтьо?

Обясних му как съм стигнал до него по пътя на логиката и чрез тълкуване на съвпаденията.

— Със Самуел Рицо сме повече от колеги, които се познават отдавна. Освен това сме и приятели — разказа ми той. — Работили сме заедно върху много проекти през последните двайсет-трийсет години. Когато той получи пергаментите от Алекзандър Дъръм Лойд и осъзна, че става въпрос за писмо на Пилат Понтийски, се обади на мен, разбира се.

— Каза ли какво е написал Пилат?

— Не искаше да навлиза в подробности по телефона. Използва думата „сензационно“. Писмото било безценно. С изключително голяма стойност.

— Във финансов смисъл? Или исторически?

— И в двата.

— Какво стана после?

Отне му малко време отново да запали лулата, след което отвърна:

— Планираше да снима пергаментите петък вечерта. Помоли ме за помощ.

— За какво?

— За снимките, но най-вече за да направя оценка на съдържанието. Съществуваше известна опасност да е фалшиво, не си ли съгласен?

— Значи си отишъл във Флоренция?

— Тръгнах натам с колата петък следобед. Когато пристигнах вечерта, той беше страшно нервен.

— Спомена ли защо?

— Някакъв колега му се обадил да го предупреди. Вече били плъзнали слухове.

— Слухове?

— За писмото.

— Кой е бил този колега?

Той поклати глава.

„Изабела Конти?“ — помислих си аз.

— Кой е знаел, че Рицо те е повикал? — попитах после.

— Никой.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Не казах на никого.

— Какво стана онази вечер?

— Тъкмо бях стигнал до лабораторията за изследване на ръкописи, когато се появи онзи американец. Съвсем неочаквано. Просто изникна отнякъде.

— И не те видя?

— Самуел тъкмо беше извадил пергаментите от сейфа. Аз ги държах. Но бях скрит от неносеща стена, която разделяше част от лабораторията на две. Американецът стоеше с гръб към мен. Ако се беше обърнал, погледът му щеше да попадне право върху мен.

— Значи затова Самуел Рицо е хукнал надолу по стълбите в дъното на лабораторията.

— Пожертва се. Подмами американеца да тръгне след него. Отдалечи го. От мен. От писмото. А после… — Тук гласът му му изневери. — Ами знаеш какво стана.

— А ти какво направи?

— Избягах. На безопасно място. Излязох от библиотеката. Прибрах се в Сан Марино. А после продължих към Париж.

— Къде е писмото?

— Скрих го.

— Къде?

— На сигурно място.

Зарязах темата.

— Забеляза ли нещо необичайно след това? — попитах аз. — Нещо, което предполага, че някой може би знае за теб?

Той леко се засмя.

— Не и преди да се появиш ти.

— Защо не потърси помощ?

— Направих го!

— Към кого се обърна?

— Обадих се на полицията и говорих с някакъв безнадеждно млад следовател. Той не ме прие на сериозно. Записа си името ми и каза, че щели да ми се обадят. Не го направиха. Накрая някой ми звънна, защото номерът ми бил в списъка с обаждания на Самуел, но това, което му казах, изобщо не му направи впечатление. Просто не ми повярва. Замислих се дали да не се обадя на Алекзандър Дъръм Лойд, но реших да не рискувам. Преди да замина за Париж, си направих имейл регистрация в един компютърен клуб и писах на МНД. Предположих, че са замесени.

— И получи отговор — отбелязах аз. — От мен.

Д’Анджело засрамено си прочисти гърлото.

— Честно да ти кажа, Белтьо, отговорът ти ме разтревожи още повече — призна той, при което бузите му почервеняха. — Реших, че имейлът ми е попаднал в грешни ръце и че ти си някой, който се представя за Бьорн Белтьо, за да ме подмами. Защо точно ти — самият Бьорн Белтьо — би отговорил от името на МНД? Трябва да разбереш: умирах от страх! Бях паникьосан. Параноичен. Не разсъждавах логично. Нищо чудно, че от полицията не ми повярваха — сигурно съм звучал като някакъв луд. Нямах доверие на никого! Не знаех към кого мога да се обърна или от кого да потърся помощ. Отговорът ти — или отговорът от човека, който реших, че се представя за теб — ме убеди, че МНД е компрометирано.

— Спомена, че не си искал да рискуваш, като се свържеш с Алекзандър Дъръм Лойд.

— Нямам му доверие.

Погледнах го объркано.

— На Дъръм Лойд? Но той ръководеше разкопките в Лион. Лично донесе писмото на Рицо.

Д’Анджело зашари с очи.

— Алекзандър винаги е бил опортюнист.

— Отдавна ли го познаваш?

— Твърде добре. Като историк е ненадминат. Но има и други страни. Запознах се с него, докато учихме заедно в Йейлския университет през 90-те години.

Погледнах го въпросително.

— През 1994 година продаде две страници от Codex Christianus, който университетът анализираше, на един американски колекционер. Никога не го хванаха. Дори не мисля, че някога разбраха за кражбата, защото кодексът е обемен. Оттогава му нямам доверие.

Изобщо не подозирах за тази страна на Алекзандър Дъръм Лойд. Въпреки че не го познавах много добре, винаги съм го уважавал и съм го мислил за сериозен учен. Сработихме се добре в Лион. Никога не съм допускал, че може да изпитва алчност, която да надделява над почтеността му на учен.

Козимо прекъсна размислите ми.

— Докато бяхме в университета, двамата работихме за един американски милиардер. Религиозен фанатик. Ама че скица! — отбеляза той и се изкиска.

— Религиозен фанатик?

— Беше обсебен от идеята за края на света.

— Свидетел на Йехова?

— Още по-краен. Членуваше в една специална секта, която беше решила, че числото на звяра, 666, представлявало 1999 година. Тогава щял да настъпи краят на света и Божието царство да бъде възстановено.

— 1999 година? Как са решили, че става въпрос за тази година?

— Ако си спомням правилно, се позовали на Стария завет, в който пише, че Бог щял да пази милост за хиляди поколения71. После обърнали числото на звяра и 666 станало 999. Добавили хиляда поколения към 999 и получили 1999 година.

— Но това са пълни…

— Знам, знам! — съгласи се Козимо и се изкиска. — Но американецът беше добър човек. Дари милиони на Йейлския университет. Плащаше ни, за да проучваме миналото на баба му.

— Баба му ли?

— Смяташе, че трябвало да я канонизират за светица.

Погледнах го въпросително.

— Но това е съвсем друга история, която не е важна. Ти самият също си зачеквал темата в някои от книгите си. Онази за апостол Павел сигурно е ядосала много хора. Но признавам, че е интересна от теологична гледна точка.

Подсмихнах се.

— Чел съм и много от статиите ти в списанията. По-концентрираният научен подход винаги ми е бил интересен.

— Да, книгите ми са предназначени за широката публика, а не за колеги и специалисти.

Той изтупа тютюна от лулата в един пепелник.

— Кафе?

— С удоволствие.

Отиде в кухнята и се върна след няколко минути.

— Как ти се струва Сан Марино? — поинтересува се той, след като свари кафето.

— Тук е приятно — казах от любезност аз. Страната беше толкова малка, че докато мигнеш, вече си я прекосил, а и в интерес на истината не съм имал възможност да я разгледам.

— Най-старата република в света. Една от най-малките държави — похвали се той. — Историята ѝ се простира чак до 301 година. Когато малките държави са се обединили през 1861 година, оформяйки Италия, санмаринците са решили да останат независими.

Това само по себе си беше причина човек да ги харесва.

— Много съжалявам, че насъсках полицията срещу теб преди малко — каза той.

— Не го мисли.

— Нервите ми са опънати до краен предел.

Наля ни кафе. Предложи ми захар и аз се съгласих на една бучка.

— Та къде си скрил писмото? — попитах отново.

— На сигурно място — повтори той и ми намигна.

Върху прозореца се изливаше силен дъжд.

— Гладен ли си?

Едва тогава осъзнах, че умирам от глад. Преместихме се в кухнята, където Козимо започна да приготвя късен обяд или ранна вечеря.

— Какво ще кажеш за една традиционна местна pasta e ceci72 — развълнувано предложи той.

— Звучи добре — съгласих се аз. За първи път чувах за pasta e ceci.

Козимо си сложи престилка и започна да сотира лук, домати, праз и розмарин в зехтин.

— Откъде този интерес към Пилат? — попитах аз.

— Хм? — промърмори той, съсредоточил се върху тенджерата.

— Защо си станал специалист по Пилат Понтийски?

— Все на нещо трябва да се посветиш. Винаги искрено съм се възхищавал на мъжа, който е бил прокуратор на Юдея през десетилетието, когато съдбата — или Бог — са решили Исус да предизвика римските окупатори и върховния съвет на евреите.

Бъркаше усилено. Храната цвърчеше.

— За Пилат Исус е бил сравнително незначителен подстрекател — продължи той. — Просто един от многото местни пророци и противници на властта. Въпреки това Пилат е влязъл в историята като мъжа, който заедно с Юда и Синедриона е убил Спасителя. Ама че съдба.

Сипа още вода в тенджерата.

— Ами Пилат и Юда? — попитах аз. — Има ли някаква връзка между тях?

— Пилат е трябвало да понесе последиците от предателството на Юда. Средновековието е пресъздало образите им. Представата ни за тези двама злодеи от древността е оформена и повлияна от тълкуванията в изобразителното изкуство и теологията — обясни той, след което вдиша ароматите, които се носеха от тенджерата. — Частта от Библията, в която се разказва как Пилат сравнително неохотно се е поддал на натиска на евреите, впоследствие се приема като текст, който го разкрива като още по-зъл и пресметлив човек. Така — завърши той, — почти е готово!

Добави подправки, настърга обилно пармезан и накрая постави тенджерата на масата.

— Какво е мнението ти за Юда? — попитах аз.

— През V век папа Лъв Велики го определил за най-злия човек, който е живял някога. Дори Йоан не е бил толкова безмилостен. В „Божествена комедия“ на Данте Юда попада в деветия кръг на Ада, който е запазен за хората, извършили най-гнусните предателства в историята на човечеството. Озовава се в непресъхващи ледени води заедно с убийците на Цезар и Сатаната. Точно така, виси от пастта на Сатаната, който го разкъсва. Бил е демонизиран и свързван със самия Сатана през цялото Средновековие — обясни Козимо, докато слагаше масата. — В Библията символизира божествената предопределеност и едновременно с това свободната воля на хората и сатанинската им злоба. В митологичен и теологичен смисъл е бил обрисуван като предател, за да отговаря на нуждите на драматургията. Едновременно с това е трябвало да отговаря на старозаветните пророчества, които според Раннохристиянската църква са залегнали в основата на предателството.

Подаде ми един черпак и аз си сипах обилно количество паста.

— Хляб! — възкликна после той, отиде до кухненския плот и наряза ръжен хляб с тъмнокафява коричка.

— Онзи Юда, който е описан при Марко и Лука в Делата на апостолите, е като изваден от Омировия епос — продължи Козимо. — Разказите за герои, изправящи се срещу предатели, са били популярни по онова време. Юда отговаря на всички литературни критерии относно злия предател. Просто прочети „Одисей“. В драматургичен смисъл Исус пасва идеално на ролята на могъщата и благородна противоположност на Юда.

Духнах върху страшно горещата храна, преди да я опитам. Козимо сложи панер от лико с нарязания хляб на масата. Взех една филия и обилно я намазах с масло.

— И до днес Юда е дявол, въплъщение на злото — заяви Козимо и си взе хляб. — Точно като Пилат Понтийски.

— Чийто гроб сте се опитали да намерите?

Той засрамено се засмя.

— Да. Това беше фиаско.

— Как се стигна дотам?

— Един ден попаднах на изгубена глава от Codex Parisinus Graecus на Ориген, според която Пилат е бил погребан в храм до двореца. Сравних тази информация с така наречения „Камък на Пилат“, открит в Цезареа Маритима, и реших, че ще намерим гроба му сред руините на храма. Така че заминах за Израел, завладян от арогантен младежки оптимизъм, за да стигна до вечното му жилище, без да осъзнавам, че съм разбрал погрешно написаното от Ориген.

Не го разбрах. Козимо го усети по изражението ми.

— Реших, че се подразбира, че Ориген има предвид двореца на Пилат в Цезареа Маритима. Сгреших. Не е погребан в Юдея. Гробът сигурно е някъде тук, в Италия.

— Къде?

— Добър въпрос.

Козимо избута чинията си, изкашля се в юмрука си и отиде в една от спалните. Върна се с албум за снимки.

— Беше вълнуващо — сподели той и го разгърна. Показа ми снимки от разкопките в Цезареа Маритима. Видях го на младини, клекнал пред римски руини. На заден план стоеше готиният Алекзандър Дъръм Лойд със самодоволна усмивка.

— Защо си взел и Алекзандър, щом му нямаш доверие? — учудих се аз.

— Да съм го взел ли? — с погнуса повтори той. — Нямах избор. От МНД, които финансираха разкопките, настояха той да присъства, за да ги представлява на място.

Изведнъж се стреснах. Разпознах жената, застанала между Козимо и Самуел Рицо, на една друга снимка.

Изабела Конти.

Млада и красива.

Спомних си, че ми беше разказала за някакъв колега, който намерил писмо, съдържащо вероятното местонахождение на гроба на Пилат, но не спомена, че е участвала в разкопките.

— Изабела? — попитах аз.

— Конти. Очарователна жена. Познаваш ли я?

Той не беше усетил колко съм изненадан. Добави, като не спираше да се усмихва широко:

— Никога не беше трудно да накараш Изабела да участва в някой от проектите на Алекзандър. Ако ме разбираш.

— Тя и Алекзандър?

— Дълга история. Откъде я познаваш?

— Видяхме се няколко пъти в Рим тази седмица. Спомена разкопките. Но нито дума за това, че е участвала в тях.

— Така ли? Много странно.

Бях съгласен. Беше странно. Защо го бе премълчала?

— Колко добре я познаваш? — попитах аз.

— Бих казал много добре. Познаваме се от повече от трийсет години.

— Мога ли да ѝ имам доверие?

— На Изабела? Че защо да не можеш?

— Мога ли?

— Разбира се!

Чувствах се така, сякаш ме беше излъгала. Това да скриеш нещо, не беше ли вид лъжа? Или пък бях твърде чувствителен? Ролята на Изабела във всичко това ме объркваше. Защо ме беше потърсила? Заради научен интерес? Това звучеше логично. Фактите ме объркваха. Така и не ми обясни откъде беше разбрала, че от МНД са ме наели. И отлично е знаела, че писмото не е у мен. Въпреки това ми се обади и ме помоли да отида в Рим.

— Преди Йейлския университет учих една година в Болонския университет заедно с Изабела — разказа ми Козимо. При спомена за това се изкиска. — Кой би си помислил, че ще стане монахиня?

Направи ми впечатление, че използва думата suora за „монахиня“. Имейлът до Самуел Рицо, в който Suora75 го съветваше да помоли Козимо за помощ, е бил изпратен от общата им приятелка Изабела. Сега осъзнах, че Suora не е лично име, а съществително. Монахиня. Едва ли 75 беше случайно избрано число беше година. Изабела сигурно беше родена през 1975 година.

— Защо да не стане монахиня? — попитах аз.

— Ами нали знаеш. Винаги беше с някого. Включително и един-двама професори. Когато на следващата година отидохме в Йейлския университет, започна да излиза с Алекзандър. Ама че работа. Той беше сгоден у дома, в Лондон. Тя знаеше. Но и на двамата не им пукаше.

Обърках се. В главата ми беше пълна каша. Сякаш не ми стигаше цялата тази информация, ами получих и ново съобщение. Погледнах дисплея на телефона си.

„Трябва да откриеш правилната връзка между всички следи!“

Лесно беше да се каже. Долових колко нервен и нетърпелив беше непознатият. На мен самия ми се искаше да изкрещя: „Каква връзка?“.

6

Тони беше мокър и му беше студено. Бе потърсил имената върху всички звънци в „Гугъл“. Едно от тях изпъкна: Козимо Д’Анджело. Професор по история.

Тони се изнерви. Защо Белтьо беше дошъл тук? Сигурно беше свързано с писмото. У Козимо Д’Анджело ли беше?

Опита да се свърже с Луиджи. Не му вдигна. Сигурно в момента летеше с частния самолет на братовчед си.

Нямаше избор. Трябваше да се сдобие с писмото сега. Преди да беше станало твърде късно.

Решително тръгна към входа на кооперацията.

7

Тъкмо приключвахме с яденето, когато на вратата се позвъни.

От звънеца на Козимо се понесе дълбок и настоятелен тон: остър, пронизителен и леко дрезгав. Сякаш някой кабел беше свързан неправилно. Козимо избута чинията си с притеснено изражение. Двамата колебливо излязохме в антрето. На вратата нямаше шпионка.

— Какво да правя? — прошепна той, сякаш отвън стоеше тежковъоръжен отряд.

— Professore d’Angelo? — изписка един женски глас. — Signore? Per favore?

Козимо облекчено се усмихна.

— Signora Carabello! — възкликна той, след което опря рамо във вратата, за да се оправи с упоритата ключалка.

Бяха трима.

Високи, мускулести.

С еднакви сиви пуловери.

Черни ризи.

Бели свещенически яки.

Агентите, които Уилям беше обещал да изпрати от Рим? Веднага пропъдих тази мисъл. Бях ги виждал и преди. На записите от охранителните камери в хотела. Онези, които бяха проникнали в стаята ми в Рим. Те ли ми изпратиха анаграми и снимка на келтски възел?

Козимо се опита да затвори вратата. Единият от мъжете пъхна крак между нея и рамката. Другият блъсна вратата. Третият пусна госпожа Карабело, жената, която по-рано ми беше казала, че е прибирала пощата на Козимо.

— Съжалявам, professore — изхленчи тя, — накараха ме!

Двама от мъжете се набутаха в антрето.

— Не я наранявайте! — провикна се Козимо след мъжа, който отведе госпожа Карабело обратно в апартамента ѝ.

С другите двама влязохме във всекидневната, след което те конфискуваха телефоните ни. Сякаш бяха полицаи. Защо се бяха облекли като свещеници? Как ни намериха? Един куп предположения минаха през главата ми. Само хората от МНД и Изабела знаеха, че съм в Сан Марино. Не беше възможно някой от тях да ме е предал. Нали? А може би беше? Какво знаех за Уилям Макнамара? Възможно ли беше да е злоупотребил с доверието ми? Вярвах безрезервно на Даян, но можех ли да вярвам на него? Ами Изабела — нея явно изобщо не я познавах. Не ѝ казах кого ще търся в Сан Марино. Възможно ли беше въпреки това да се е досетила?

Изведнъж осъзнах, че мъжете търсят Козимо. Аз бях просто бонус.

— Писмото? — попита единият със заповеднически тон.

— Не е у мен — упорито отсече Козимо.

Третият се върна от апартамента на госпожа Карабело.

Двама се заеха да претърсват дома на Козимо, а един ни наблюдаваше. Изпразниха шкафове и чекмеджета и бутнаха много книги на земята. Накрая се отказаха.

— Не е тук — каза единият на другите двама.

— Ами — започна онзи, който, изглежда, беше главният — тогава ще трябва да дойдете с нас.

— Къде? — попитах аз.

Вързаха ни ръцете.

— Извинете, може ли…? — помоли Козимо, кимвайки към фруктиерата. Единият от мъжете сложи лулата, тютюна и кутийката с кибритени клечки в джоба на якето му.

— Къде отиваме? — повторих аз.

Мъжете ни сграбчиха здраво за ръцете и ни изведоха отвън на стълбището, след което слязохме на първия етаж и излязохме на улицата. На тротоара беше спрял един минибус. Някакъв мъж спря и ни погледна объркано. Сякаш осъзнаваше, че става свидетел на истинско отвличане.

Имаше нещо познато у него. Шапка с козирка. Суичър с качулка.

Избутаха двама ни с Козимо в минибуса. Той потегли.

Пред кръчмата, където аз самият стоях и чаках преди няколко часа, видях млада жена с чадър на цветя. Разпознах я — жената от Флоренция и Рим. Беше се облегнала с едно рамо на стената.

Не приличаше на дева-воин от „Девите-воини на Мьолнир“. Изглеждаше по-скоро изгубена и уплашена.

Гледахме се няколко секунди.

1

Рим, събота вечерта — неделя

Фаровете на преминаващите коли прорязваха мрака, изтрил очертанията на града. Трафикът оформяше лабиринт от светлина. Дъждът беше спрял. На небето все още се виждаха гръмотевични облаци, надвиснали над земята като сиви велурени пердета. Нямах представа къде точно се намираме в Рим. По пътя насам мъжете в минибуса мълчаха. Не говореха нито с нас, нито един с друг. Всеки път, щом с Козимо се опитвахме да си кажем нещо, ни шъткаха.

„В какво си се забъркал сега?“ — попита татко.

Спряхме някъде близо до центъра. Високи стени, желязна порта. Отвориха я отвътре. Минибусът мина през пропускателен пункт и продължи нататък през осветен с прожектори двор, напомнящ на полигон. Накрая спря в един гараж, където чакаха петима мъже. Всичките изглеждаха еднакво. Високи, силни и облечени в сиви костюми и черни ризи със свещенически яки. Отвътре мястото приличаше на военна база. Голи, боядисани в сиво бетонни стени. Приглушена светлина. На места върху стените бяха окачени разпятия и рисунки с библейски мотиви, сложени в рамки. Виждаше се и странен арсенал от стари оръжия: мечове, ками, копия, алебарди, бойни брадви и шурикени. В коридора миришеше на варено зеле и тамян. Отведоха ни в килиите ни. Скрин, гардероб, бюро със стол с решетъчна облегалка и разпятие над леглото. Досега се бяха държали добре с нас. Освен факта, че ни отвлякоха. И ни заключиха в килии. Осъзнавайки това, се умърлуших. По едно време дойдоха двама мъже, които ни донесоха вечеря. Лазаня. Мек бял хляб. Червено вино. Ако ще те отвличат, Италия не е най-лошото място за това.

На теория бих могъл да счупя прозореца и да скоча. Но стената около базата беше висока три-четири метра. А на върха ѝ беше прокарана режеща тел, приличаща на огромна змия.

2

Тони беше паркирал при една подстанция. Оттам ясно се виждаше манастирът, на който беше регистриран минибусът. Беше потърсил Societas Iesu Regimini militantis Ecclesiae в „Гугъл“. Йезуитски монашески орден. Все още не разбираше какво се случи в Сан Марино. Вървеше към входа на кооперацията, когато един минибус спря на тротоара. В този момент от кооперацията излязоха трима мъже, между които вървяха Белтьо и още един човек. Онези, които следяха албиноса. На Тони му се прииска Луиджи да беше при него. Той винаги намираше решение. Точно затова беше capo74. Но закъсняваше. Наложи се частният самолет на братовчед му да кацне в Мадрид. Технически проблем.

3

През нощта спах леко. Навън беше още тъмно, когато се събудих от пеещи гласове и някакъв псалм. По-късно ме отведоха в една трапезария, където Козимо вече закусваше. Поздравихме се. Пазачът до вратата ни изшътка. Закуската беше наредена на масата: две варени яйца, конфитюр, нарязан хляб, плодова салата. Портокалов сок и кафе. Чувствах се неудобно в странните дрехи, които бях взел назаем от Козимо. Какво ли си мислеха за мен? Хранихме се мълчаливо. Всеки път, щом някой от нас се опиташе да каже нещо, се чуваше изшъткване. След като приключихме със закуската, един мъж отнесе подносите ни. После ни наля още кафе. Изпращя някакво уоки-токи. От него се понесе нечий глас.

— Прието — отговори пазачът до вратата. — Той ще дойде след малко — съобщи ни после.

— Кой? — попитахме и двамата едновременно.

Пазачът заби поглед в някаква точка под тавана.

Двамата с Козимо започнахме да пием кафе и да се чудим. Той засмука изгасналата си лула. Бавно мина един час, след което вратата се отвори. В трапезарията влезе възрастен мъж. Кожа и кости. Сбръчкан. Остро лице, обезобразено от старчески петна. Движеше се с патерица. В гърбавия му нос беше пъхната прозрачна кислородна тръбичка, прикачена към апарат, който минаваше през лявото му рамо с помощта на ремък и от който се носеше тихо бръмчене. Тръбичката беше залепена за лицето му с бяло болнично тиксо. Пазачът изпъна гръб и му се поклони в знак на уважение.

— Мир вам — поздрави ни старецът.

Козимо остави лулата си на масата и се изправи колебливо. Като филмова лента, която се провира през проекционен апарат.

— Максимо — изненадано промърмори той и тръгна да посрещне мъжа.

— My son75 — поздрави го старецът. Като свещеник. Американец. Носов, непретенциозен диалект от източното крайбрежие.

— Как си? — загрижено го попита Козимо.

— Радвам се на Божията милост.

Козимо се обърна към мен.

— Максимо Парчели — обясни ми той, — дарителят на Йейлския университет, за когото ти разказах.

Религиозният фанатик и милиардер от времето на Козимо в университета.

Старецът се затътри към масата. Дишането му напомняше на предсмъртни хъркания. Не се радваше на особено голяма Божия милост.

Огледа ме от главата до петите. Сякаш се чудеше на дрехите ми.

— Професор Белтьо — поздрави ме накрая. Гласът му беше сух и стържещ. Прочисти си гърлото. — Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.

Не бях в състояние да му дам смислен отговор. Какво искаше от нас? Какво общо имаше с всичко това?

— Трябваше да кацнем в Мадрид поради технически проблем — добави той. — Иначе вече щях да съм тук преди пристигането ви вчера вечерта.

По гласа и дишането му си личеше, че му е трудно да говори.

— Максимо? — обади се Козимо, вглеждайки се в бръмчащия апарат и тръбичката.

— АЛС — обясни той и потупа тръбичката с пръст. — Някаква наследствена досада — добави после и тръсна глава, сякаш за да смени темата.

— So sorry76 — прошепна Козимо.

У мен не срещна съчувствие.

— Трябва да направя малка пауза, преди да ви обясня всичко — каза старецът.

— Какво да ни обясните? — попитах аз.

— Голямата тайна.

Каза го толкова тържествено, че отначало реших, че се шегува.

След като си тръгна, погледнах въпросително към Козимо. Той изглеждаше объркан. Чувствах се по същия начин. Всички връзки с 90-те години оформяха възел. Гордиев възел. Алекзандър Дъръм Лойд, Изабела Конти, Козимо Д’Анджело и Максимо Парчели имаха общо минало. Старецът беше финансирал следването им. Но какво общо имаше това с писмото?

Можех ли да имам доверие на Козимо?

1

Рим, неделя

Когато Максимо Парчели се върна при нас, изглеждаше толкова свеж и весел, че сигурно беше взел нещо ободряващо.

— Нека Божията милост ви огрее и двамата — поздрави ни той.

Един монах донесе стол. Парчели тежко се отпусна на него. Мършавите му ръце напомняха на ноктите на граблива птица. Кожата му висеше върху костите му. Зад очилата с рогови рамки се виждаха кървясалите му очи. Остави кислородния апарат на един свободен стол.

— Какво искате от нас? — студено попитах аз.

Той се прекръсти и търпеливо се усмихна. Така, както един баща би се отнесъл с избухливия си син.

— С Божията помощ ще отговоря на всичките ви въпроси един по един, професор Белтьо. Но както виждате, не съм съвсем във форма. Така че ще трябва да ви помоля да проявите търпение.

В момента търпението беше съвсем непознато понятие за мен, тъй като напълно основателно можех да твърдя, че са ни отвлекли и са ни довели тук против волята ни. Въпреки това нещо у него ме възпря.

— Първо бих искал да ви поканя да се помолите с мен — каза той.

Значи това искаше? Нямах никакво отношение към молитвата. Съмнявах се, че е възможно да разговаряш с богове — най-вече защото не вярвах в съществуването им. А дори и да грешах и Божият дух да се рееше над океаните, и Него да го беше грижа за всеки един от нас, по нищо в живота не си личеше да чува хорските молитви.

— Отче наш, Който си на небесата — хриптейки, започна Максимо Парчели, — благодарим Ти за милостта, която ни оказваш.

Разтрепери се. Устните му усилено шепнеха молитвата. За минута-две само ги мърдаше, без да издава звук, след което отново го чухме.

— Отче наш, да се свети Твоето име. Благодаря Ти, че ме срещна с приятелите ми… Алилуя… Боже, чуй думите ми… il kaba da busk oh… Алилуя… ka bahai i de be i da… oh… God who art in heaven77… be ga busk geba glory i deb…

Едва след няколко секунди, преминали в неразбираемо бръщолевене, осъзнах, че той всъщност говори на различни езици.

— … kush deba eraba… bushi ka bai deba… koh shaba baba raba basha tabaraba…

Когато най-накрая утихна и целият се разтрепери, двамата с Козимо останахме без думи.

— Амин — завърши молитвата той.

Половин минута седеше в безмълвна молитва и накрая изпъна гръб.

Видяното ми направи толкова силно впечатление, че ми трябваше време да се съвзема, преди да задам първия си въпрос. Който всъщност дори не беше въпрос.

— Значи… вие сте Максимо Парчели.

— That’s right.78 От „Бронкс“, Ню Йорк Сити. Имам италиански корени.

— Разказах на Бьорн само бегло за теб — обади се Козимо, след което се обърна към мен: — Максимо беше един от спонсорите на разкопките в Цезареа Маритима.

Старецът сухо се изсмя.

— Не беше най-добрата ми инвестиция.

— Какво искате от нас? — рязко попитах аз.

— Първо искам да ви помоля за извинение за грубото отношение. За съжаление, се наложи да ви затворя, за да успея да стигна навреме от Ню Йорк и лично да поговоря с вас.

— Надявам се хората ти да са помолили госпожа Карабело за извинение — обади се Козимо.

Хората ти?

— Вече се скарах на монасите. Утре госпожа Карабело ще намери десет хиляди евро в пощенската си кутия като символ на извинение. Искам да изясня нещо: вие не сте мои пленници.

— Странно — отбелязах аз, — защото човек лесно би останал с впечатлението, че бяхме отвлечени в Сан Марино, доведени тук против волята си и заключени в килии.

— Монасите действаха в името на Бог и по моя заповед. Нямат вина. Ще ви обясня защо. След като ме изслушате, спокойно можете да напуснете манастира.

— Къде сме? — попитах аз.

— В добрите ръце на верните Божии слуги от Йезуитския орден.

— Това прилича по-скоро на военен лагер, отколкото на йезуитски манастир.

— Regimini militant is Ecclesiae е оперативното звено на ордена. Монасите са Божиите воини, които се борят срещу греха, влиянието на дявола и господарите на мрака.

— Максимо — обади се Козимо, — разбрах, че търсиш писмото. Не е у нас.

— Няма проблем.

— Тогава защо… това? — попита Козимо, разпервайки ръце.

— Ще трябва да ви помоля да изчакате.

— С какво?

— Публикуването на съдържанието му.

— Писмото не е в ръцете ни — заявих аз. Това не беше чиста лъжа, но определено звучеше неясно.

Максимо Парчели се усмихна. Сякаш разбираше.

— Вие, разбира се, се чудите защо проявявам интерес към него — каза той. — Но не е това, което си мислите. Не искам да го купя. Не съм търговец на черния пазар. Така че, за да ви обясня, трябва да ви разкажа семейната си история.

„Бог да ми е на помощ“ — помислих си аз.

Един пазач — йезуитски монах — донесе чаша кафе на Парчели. След това наля още горещо кафе на нас двамата с Козимо. Старецът се намести по-удобно.

— Произходът ми не се различава от този на милиони италианци, живеещи в САЩ — започна той. — Дядо ми и баба ми, Франческо и Кармела, са изоставили бедността, на която са били свикнали в Италия, в края на XVIII век. Напуснали са стопанство с неплодородна почва в Лацио и са се установили в Ню Йорк Сити — разказа ни той, след което си прочисти гърлото и продължи: — Много преди дядо да съзре Статуята на свободата…

Ню Йорк Сити, 1899-1910

… напомняща на някакъв мираж на хоризонта, знаел, че животът му никога повече няма да бъде същият. На следващата година щял да стане на трийсет и да посрещне първия си син. Дрехите върху корема на Кормела били опънати като кожа на барабан. Спомените за бедния живот в стопанството в планинското село, което били напуснали, вече били започнали да избледняват. Франческо се чувствал необичайно развълнуван и самоуверен. Америка била страната на възможностите. Чел, че там хората като него успявали.

Обикнал новата си родина още от мига, в който слязъл на сушата. След като пристигнали в Ню Йорк Сити, отначало живеели във всекидневната на лелята и чичото на Кармела в „Манхатън“. След това успели да наемат прилична боксониера в „Бронкс“. Благодарение на роднините на познати италианци наели Франческо на няколко дребни позиции. През първите шест месеца работел най-вече като разносвач и продавач на вестници. Накрая го назначили за постоянно в една аптека. Започнал да събира спестявания в The Bank of New York Company. Самият факт, че имал собствена банкова сметка, му се струвал нереален. Кармела тъкмо била навършила двайсет години, когато през май 1990 година се родил първият им син — Антонио.

— Раждането било трагедия — сподели Максимо Парчели. — Баба родила близнаци, но единият бил мъртвороден. Нито тя, нито дядо знаели как да се радват на Антонио и едновременно с това да скърбят за загубата на другия си син. Той решил да се затрупа с работа. Аптеката, която бил отворил, станала много успешна. През следващите няколко години се появили още три в „Бронкс“, „Бруклин“ и Ню Джърси. Загубата на сина им…

Ню Йорк Сити, 1900-1918

… съсипала Кармела. Била богобоязлива жена и докато съпругът ѝ работел от рано сутринта до късно вечерта, тя посветила живота си на Антонио. Бог и добрите дела. През 1910 година благодарение на Божията милост двамата с Франческо се сдобили с още един син — Енцо.

Кармела започнала да се ангажира все повече с местната енория. Скоро във всички италиански квартали в Ню Йорк плъзнали слухове за нея. Наричали я Набожната Кармела. Говорело се, че можела да изцелява болните по чудотворен начин. По време на пандемията от дифтерия през 1912 година някъде между двайсет и трийсет родители твърдели, че била излекувала децата им просто като сложила ръце върху гърлата им. Една майка казала на епископа, че десетгодишната ѝ дъщеря умряла точно преди Кармела да дойде, но се съживила само няколко минути след като тя положила ръце върху тялото ѝ и започнала да се моли. Епископът докладвал това на архиепископа, който пък се обърнал към кардинала. Той от своя страна повикал Кармела да си поговори с нея, а после описал чудото, което била извършила, в един доклад, който изпратил до Ватикана. Говори се, че по време на полиомиелитната епидемия през 1916 година излекувала четиринайсет деца. Когато норвежкият пътнически кораб DS Bergensfjord акостирал на пристанището в Ню Йорк през август 1918 година, от него слезли болни пасажери. Това поставило началото на испанския грип, който отнел много животи. През този период викали Кармела в много семейства с болни. Никой не знаел колко точно хора е излекувала. Някои твърдели, че били осемдесет, а други над сто. Кардиналът отново писал до Ватикана. Вероятността Кармела да е нещо като Божи ангел нараснала, когато във вестник The New York Evening Post публикували статия през август 1918 година, според която Набожната Кармела се била явила на смъртоносно ранен американски войник на фронта в Кантини, Франция. Деветнайсетгодишният мъж я познавал — били от една енория в „Бронкс“. „Лежах в рова и усещах как животът ме напуска — разказал той на военния кореспондент на вестника. — Кармела ми се яви, заобиколена от небесно сияние. Хвана ме за ръката и ме увери, че ако издържа, докато лекарският отряд стигне до мен, отново ще мога да видя майка си, баща си и всичките си братя и сестри“. Кармела отказала да даде изявление на вестника, но репортерите му били събрали множество подобни истории.

През обезобразеното лице на Максимо Парчели премина нещо, подобно на усмивка. Той изпъна гръб. Изведнъж кислородният апарат изсвистя.

— Четиресет години се опитвам да убедя Ватикана да приобщи милата ми баба към близкия кръг на Бог, като я канонизира за светица — сподели той.

За протестант като мен — и дори атеист — идеята за светците беше донякъде неразбираема. Светецът беше човек, който бе изключително близък с Бог. За Католическата църква съществуваха над десет хиляди светци.

— Вкъщи в Ню Йорк съм напълнил шкаф картотека с доказателства за чудесата, извършени от баба — продължи Парчели. — Писма от хората, на които е помогнала. Църковни доклади. Статии от вестници. Когато Бог я прибра при себе си през 1970 година, вече ѝ бяха приписали между двеста и триста документирани случая на чудодейно излекувани хора. Не знаем колко още такива случаи никога не са били докладвани. От четиресет години изучавам живота ѝ. Платил съм няколко милиона долара на изтъкнати учени като Козимо, за да съберат цялата информация за нея. Изпратил съм всичко научено на Ватикана.

— Как се става светец? — поинтересувах се аз.

— Това е дълъг и обстоен процес. За да може кандидатурата на даден човек въобще да бъде подложена на обсъждане, той трябва да е извършвал чудеса и да е благословен с Божията милост. Специален отдел подготвя кандидатурите за светци, които после да бъдат разгледани от папата. Самият комитет, който работи по случая, се състои от трийсет и няколко души: кардинали, архиепископи, епископи, теолози, петима релатори, отговорни за напредъка на случая, и не по-малко от осемдесет и трима съветници. Един advocatus diaboli, адвокат на дявола, се опитва да събере цялата информация, която е в ущърб на даден кандидат. Адвокатът по случая на баба е особено усърден. Известни обстоятелства ѝ пречат. Фактът, че е била омъжена и е имала деца, сам по себе си е проблем. Това се отнася само за петстотин от светците, почитани от Католическата църква. Фактът, че е била майка и баба на известни престъпници, също е в неин ущърб.

— Престъпници? — учудих се аз.

— Ще се върна на това.

Козимо си прочисти гърлото, чувствайки се неловко.

— Баба е била предложена за канонизация от епископа още през 1996 година — продължи Максимо Парчели. — Комитетът е започнал процеса по провъзгласяването ѝ за светица след няколко години. Досега е получила титлите „блажена“, beams, и „свята“, sanctus. Остава само одобрението на папата.

— А той кога ще вземе решение по въпроса?

— Комитетът е приключил работа. На теория папата може да се произнесе по случая в близките няколко дни.

Понечих да попитам нещо, но той ме прекъсна.

— Семейната история още не е приключила.

После си пое дълбоко дъх и продължи:

— Болестта на татко…

Ню Йорк Сити, 1925-1960

… се появи неочаквано. Отначало той едва я забелязваше. Симптомите бяха неясни и неособено мъчителни. Лекарите не знаеха какво му е. Когато баща му Франческо започнал да линее през 1925 година, той вече бил поел ръководството на осемте аптеки от веригата и бил положил основата на бъдещата фармацевтична верига Francesco’s с аптеки из цяла Америка. Бил на четиресет и пет, когато срещнал двайсетгодишната Мариела, която работела в една от аптеките в „Бронкс“. Оженили се през 1947 година. Мариела умряла от прееклампсия два дни след като ме родила през 1950 година.

Болестта, която застигна Антонио в края на 50-те години, изключително много напомняше на онази, от която започнал да страда Франческо трийсет години по-рано. Но когато баща ми умря през I960 година, лекарите все още не бяха сигурни какво му имаше. Според някои ставало въпрос за болестта на Лу Гериг.

— Бях само на десет, когато той умря. След колежа поех ръководството на веригата. Братът на татко, Енцо, също играе важна роля в семейната история. Когато баща ми поел ръководството…

Ню Йорк Сити, 1925-1969

… Енцо бил на петнайсет години. Тийнейджърската му самоувереност, резултат от бързото му съзряване, го била убедила в едно: никога нямало да прекара живота си зад аптекарско гише. Нито заради баща си, нито заради брат си. През целия си живот изпитвал някакво безпокойство, някаква нервност. Всичко го отегчавало. По едно време си намерил приятелка, която била с няколко години по-голяма от него. Поканили го да се присъедини към бандата италианци, която управлявала квартала. Вълнението внасяло цвят в живота му. След пет години, когато бил на двайсет, в САЩ бил въведен Сухият режим79. Бандата му печелела много от незаконната продажба на алкохол. Благодарение на това той най-накрая успял да си купи свой собствен апартамент. Издигал се в бандата. След множество мимолетни връзки най-накрая се оженил за Джоя. Синът им Луиджи се родил през 1959 година.

Той ми е братовчед. Всъщност дойде с мен в Рим. Много му се искало да посети селото, което дядо Франческо и баба Кармела напуснали преди сто и двайсет години.

— Какви бяха отношенията между баща ви и чичо ви? — попитах аз.

— Татко не искаше да има нищо общо с него. Едва след няколко години разбрах защо. Чичо Енцо ръководеше една от мафиотските банди в Ню Йорк.

— А между вас и Луиджи?

— Поддържахме връзка през годините. Той бързо беше приет в бандата на баща си и зае мястото му само няколко години след смъртта му. През цялото това време се опитваше да ме привлече. Аз обаче — започна той и се прекръсти — съм посветил живота си на Бог и Исус Христос.

— Защо се опитва да ви включи в бандата си?

— В основата на мафията винаги е било семейството. Освен това иска да използва компанията ми, за да пере милионите си. Но конфликтът между нас има по-дълбоки изражения.

— Конфликт? — попитахме едновременно аз и Козимо.

— Когато Луиджи осъзна, че не искам да работим заедно, насочи омразата си към мен. Не открито и честно. Не е толкова корав. Но тайно ми пречи. Имам много доказателства за това.

— Казахте, че конфликтът ви има по-дълбоки изражения — напомних му аз. — Какво е станало?

— Обладан е от дявола.

Понечих да се изсмея, но се спрях: Парчели не се шегуваше.

— Точно така — продължи той. — Дяволът е изпълнил сърцето му. Не го е грижа за Божията воля. Той самият иска да седи на трона на дявола.

— И въпреки това сте го взели на самолета си?

Устните му се разтеглиха в лукава усмивка.

— Той не знае, че съм прозрял истинските му мотиви. В „Кръстникът“ Майкъл Корлеоне казва, че човек трябва да държи приятелите си близо, а враговете си — още по-близо. Умен съвет. Не е ясно дали Корлеоне черпи тази мъдрост от Сун Дзъ, или Макиавели. Независимо от това тя е в основата на връзката ми с Луиджи през всичките тези години.

— Ами вашата история? — попитах аз.

— Моята история?

— Не споменахте много за себе си.

— Татко беше превърнал Francesco’s в една от водещите фармацевтични вериги в САЩ. Аз разширих бизнеса, включвайки и здравни застраховки, финанси, фондове и недвижими имоти. През последните няколко години оставих ежедневното ръководство на по-млади хора, но допреди миналата година бях председател на борда. Сега съм се посветил най-вече на филантропския фонд на компанията. През всичките тези години аз и бизнесът ми бяхме причислявани към мафиотските дейности на другия клон на семейството — обясни той, поклащайки глава. — Полицията, медиите, данъчната служба — всички са решили, че се подразбира, че успехът ми се дължи на връзките ми с мафията. Опитвал съм се да отрека това. Но никой не ме слуша. Въпреки че сме поддържали връзка през годините, винаги съм се дистанцирал от бизнеса на Луиджи. Независимо от това обвиненията срещу мен остават, подобно на воня в някоя стая. Чести проверки на счетоводните ми книги, безсмислени полицейски разпити, скрити намеци в анализи във вестниците. Добрите ми дела — даренията за изследвания в областта на рака, университети, църковни общности и хуманитарни цели — биват определяни като най-обикновени опити да си купя подкрепа. Татко не искаше да има нищо общо с гангстерското царство на по-малкия си брат. Но изглежда, е безсмислено да се боря да убедя обществото, че не всички сме злодеи.

2

Вратата на колата се отвори. Тони инстинктивно посегна към револвера.

— Успокой се — каза през смях Луиджи и се качи.

— Boss!

— Тони — изсумтя Луиджи.

— Белтьо е там вътре — съобщи му Тони. — Заедно с италианеца.

— А писмото?

— Без съмнение.

— Какво е това място?

— Манастир.

— Ебаваш ли се?

Двамата погледнаха към манастира.

— Кога е срещата ти с…? — попита Тони, кимвайки с глава в смисъл „знаеш кого“.

Луиджи погледна часовника си.

— След един час. Ще ми уредиш ли писмото?

— Ще вляза вътре и ще го взема.

— Трябва ми за срещата.

— Няма проблем, capo.

— Как ще влезеш?

Тони отправи към шефа си почти снизходителен поглед.

— Това е манастир, Луиджи.

3

На Максимо Парчели трябваше да му се признае, че семейната му история бе разнообразна и леко вълнуваща. Аз самият бях израснал в ябълкова градина в „Грефсен“ при невротична майка алкохоличка. Фактът, че се омъжи за любовника си, с когото мамеше татко, може би беше пикантен. Но най-близкото до мафиот в семейството ни беше братовчедът Бьоре, който открадна пакет нарязан салам от магазинче от „Рьорусмартнан“ в края на миналия век.

Парчели затвори очи, сякаш за да си почине.

— Много съжалявам — рязко заявих аз, — но не разбирам какво общо има всичко това с писмото на Пилат.

Той понечи да каже нещо, но се спря.

— Мисля, че знам какво разкрива то — заяви накрая.

— Какво?

— От векове семейството ми пази една голяма тайна. Предава се от pater familias на pater familias, от поколение на поколение.

— Каква тайна?

— Юда и Мария Магдалена са имали дете.

Само с няколко думи Максимо Парчели пое към чистата лудост, която представляваше светът на теориите на конспирацията.

— Юда и Мария Магдалена са имали дете? — скептично повторих аз. През Средновековието са се зародили безброй легенди относно Юда. Тази обаче не съм я чувал.

— Точно така.

— Какво ви кара да мислите така?

— Евангелието на Мария Магдалена.

Това евангелие представляваше апокрифен фрагмент, който вероятно е бил написан през първата половина на I век, но е станал публично достояние чак след откритие, направено в Египет през 1896 година.

— Дядо ми — продължи Парчели — е събирал стари ръкописи. През 1924 година попаднал на непознат фрагмент от Евангелието на Мария Магдалена. В него пише, че тя и Юда са имали дете.

Беше невъзможно да се определи дали този фрагмент е истински, или фалшифициран. И в двата случая не можеше да бъде използван за доказателство.

— Осъзнавам, че това звучи абсурдно — призна Парчели. — Но от няколко десетилетия проучвам въпроса и намерих редица фактори, които потвърждават тази история. Има още. Още много. Юда не е умрял на Кървавата нива, както пише в Библията. След разпъването е избягал от Светите земи, насочвайки се към Европа заедно с любимата си Мария Магдалена. Писма и документи, датирани от първите няколко века, потвърждават това. Тази тайна дори е загатната в „Протоколи на ционските мъдреци“.

Преди стотици години е било доказано, че този труд, който уж описвал еврейски план за глобално господство, е фалшификат.

— Сега сигурно ще кажете, че „Протоколи на ционските мъдреци“ е някаква измислица — добави Парчели. — Запознат съм с тези твърдения. Но те точно това искат да повярваме!

— Трябва да съм честен с вас, Парчели — заявих аз. — Твърдението ви звучи като напълно откачена теория на конспирацията.

— И все пак съм сигурен, че в него се крие зрънце истина.

— Разбирам — промърморих аз, въпреки че това изобщо не беше така.

— Както казах, семейството ми пази тази тайна от векове.

— Окей. Но… какво от това?

— Опасявам се, че писмото ще я разкрие. Може би именно то е изгубената част от евангелието.

— И какво, ако доказва, че Юда и Мария Магдалена са имали дете?

— Детето им е първата част от семейната тайна.

— Има още една част?

— Има още две.

— И каква е втората?

— Юда е родоначалникът на фамилия Медичи.

— Какво ви кара да мислите така? — попитах аз с тон, който се надявах да не разкрива, че намирам твърдението му за абсолютно налудничаво. Бях чувал множество странни легенди за фамилия Медичи, но не и че са били наследници на Юда.

— В труда си „Флорентински истории“ Макиавели посвещава цяла глава на документите, доказващи, че Медичите произлезли от Мария Магдалена — отвърна Парчели. — Папа Климент VII е премахнал цялата тази глава преди публикуването на книгата през 1532 година.

— Защото?

— Може би е знаел, че бащата на детето на Мария Магдалена е бил самият Юда?

— И това защо да го интересува?

— Рожденото му име е Джулио де Медичи.

— И все пак.

— Това, че Медичите произлизат от Юда, е втората част от семейната тайна. Има и трета.

— Разбира се.

— Семейството ми, Парчелите, са наследници на Медичите.

Той ме погледна предизвикателно. Срещнах погледа му с широко отворени очи.

— Какво общо имат Медичите със семейството ви?

— Парчели са техни наследници — повтори той.

— Фамилията е била прекъсната със смъртта на последния ѝ представител през XVII век — сухо отбелязах аз.

— Всички мислят така. Моят клон от семейството произлиза от Джан Гастоне де Медичи, последния велик херцог от фамилията…

— … който е умрял, без да остави наследници — вмъкна Козимо.

Парчели леко се усмихна.

— Семейството ми е чуло друго, но няма защо да обсъждаме това. Един бърз ДНК анализ на проба от някой Парчели и на кост от някой от саркофазите в Капела Медичи ще потвърди думите ми.

— Ама вижте сега! — възкликнах аз. — Нищо от това, което ни разказвате, няма смисъл. Ириней е бил погребан през II век. Медичите са се издигнали през XIV век и са измрели след четиристотин години. Няма как писмото да е свързано с тях! Не са били живи, когато Пилат е написал писмото, намерено в гроба на Ириней.

— Замислете се — меко помоли Парчели. — Ако това писмо разкрие, че Юда и Мария Магдалена са имали дете, учените по цял свят ще се втурнат да проучват въпроса. Стотици хора ще анализират стари източници в нова светлина. Не след дълго кръвната връзка между Юда и Медичите ще бъде разкрита. Оттам до Парчели пътят е кратък.

— Сигурно.

— Изгубената семейна чест и фактът, че сме наследници на мъжа, предал Спасителя, само по себе си е болезнено и непоносимо тежко бреме. По-лошото в случая е, че е изключено баба да бъде канонизирана за светица, ако се окаже, че е встъпила в брак с такова семейство. Представете си само — светица, която е родила наследници на предателя Юда. Немислимо.

От всичката тази конспиративна лудост двамата с Козимо онемяхме. Парчели се досети какво си мислим.

— Не ви моля да ми повярвате — заяви той. — Семейната ми история, родството ни с Медичите и генеалогията, която свързва тази фамилия с Юда Искариот и Мария Магдалена — няма нужда да приемате нищо от това на сериозно.

В свят, в който хората съвсем искрено вярваха, че членовете на американската демократическа партия са сатанисти и педофили, които ядат пеленачета, човек беше склонен да повярва на всичко. Това, че Юда и Мария Магдалена са имали дете, звучеше като средновековна легенда. Вероятността Макиавели да е споменал кръвната връзка между тях и Медичите в труд, цензуриран от папата, беше типична теория на конспирацията. Хипотезата Медичите да не са измрели през XVII век беше единственото в цялата тази каша, което звучеше дори малко вероятно.

— Споделям ви всичко това — започна Парчели, разпервайки ръце, — за да ви помоля да изчакате.

— С какво? — попита Козимо.

— Публикуването на писмото.

— Нямаме причини да смятаме, че в него се споменава каквото и да било от разказа ви — отсякох аз.

— Може би сте прав. Кой знае. Но не съм склонен да поема този риск. Един-единствен намек за нещо подозрително в живота на баба и advocatus diaboli ще се погрижи тя никога да не бъде канонизирана за светица.

— Значи интересът ви към писмото е свързан с канонизацията на баба ви?

— Разбира се.

— Парчели — спокойно заявих аз, — не съм прочел и една дума от писмото; дори не съм го виждал. Освен това не вярвам предположението ви да се потвърди. Първо ще трябва да намерим писмото, а после — да седнем и да го преведем. Сигурен съм, че докато публикуваме съдържанието му, от Ватикана отдавна ще са приключили с обсъждането на канонизацията. При всички случаи ние не бързаме.

Очите му се насълзиха.

— Благодаря ви — каза просто той.

4

Беше невъзможно да се проникне в манастира. Портата не се помръдваше. Металната врата в стената беше заключена. Тони я заобиколи. Слезе до задната ѝ част. Парцелът граничеше с незасята нива. Сухи храсти. Купчини пръст и пясък. Ръждясали бъчви. Стената беше висока три метра. Гладка. С режеща тел. Беше невъзможно човек да се покатери по нея.

Тони застана зад един контейнер до портата. Зачака. Пристигна една кола. Черна лимузина. Мамка му, трябваше да стане монах. Лимузината пусна мигач в посока към портата. Тя се отвори. Тони се вмъкна след лимузината, преди да се затвори. Мамка му.

Манастир с пропускателен пункт?

Той клекна. Разкриха ли го? Една вътрешна стоманена порта се отвори със скърцане. Лимузината продължи нататък. Тони се промъкна покрай стената.

Писна някаква аларма.

Чакаха на двора. Бяха двама. Носеха сиви костюми. Ризи с бели яки. Бяха въоръжени.

„Какво, за бога, е това място?“ — зачуди се Тони.

5

Алармата пропищяваше на кратки електронни сигнали.

Аз изправих гръб. Монасите, които ни пазеха, не се помръднаха. Чух как някой тича отвън в коридора. Уоки-токито на пазача изпращя и от него се понесоха викове и заповеди.

— Какво става? — попита Парчели.

— Не е ясно — отвърна пазачът.

Не се помръднахме от местата си. Заради алармата не можехме да си говорим. След малко изнервящият шум утихна.

— Хванали са нарушител — обясни пазачът.

— Нарушител? — учудих се аз.

— Той има ли нещо общо с нас? — поинтересува се Парчели.

— Не е ясно — отговори пазачът.

Не беше възможно този нарушител да е знаел, че манастирът служи за седалище на военен монашески орден.

Все още не разбирах каква е ролята на Алекзандър Дъръм Лойд, Изабела Конти и Козимо в цялата тази работа.

— Разкажете ми за сътрудничеството ви с Алекзандър, Изабела и Козимо — помолих аз.

Парчели намести кислородната тръбичка.

— Запознах се с Алекзандър и Козимо, докато те следваха в Йейлския университет. Дарител съм и на Историческия, и на Археологическия факултет. Когато Алекзандър започна да излиза с Изабела, впрегнах и тримата да ми помагат в различни проекти. Амбициозна банда. Веднага разбрах това. Наех ги да се разровят из живота на баба. Алекзандър намери повечето материали, които изпратих на Ватикана. Докато пишеше докторската си дисертация, ми помагаше при търсенето на документи за Медичите. Няколко години по-късно финансирах част от разкопките на Козимо в Цезареа Маритима.

Козимо бързо се усмихна.

— Scusi.

— А когато миналата есен Алекзандър реши, че е открил местонахождението на гроба на Ириней в Лион, се обади на мен. Аз финансирах по-голямата част от проекта чрез МНД.

Трябваше да се досетя. От МНД обикновено не разкриваха информация за частните инвеститори на проекти. Сега, след като вече знаех предисторията от „Йейл“, не се учудих, че Парчели е финансирал разкопките на Алекзандър Дъръм Лойд.

— Алекзандър каза ли ви, когато предаде пергаментите на Самуел Рицо? — попитах аз.

— Поддържахме връзка през целия този процес.

Замълчахме.

— Максимо Парчели — казах накрая и срещнах погледа му, — имате ли нещо общо със смъртта на Рицо?

Той ме погледна по начин, който издаваше недоумението му от това как въобще може да ми хрумне такова нещо.

— Категорично не — отсече накрая.

— Казахте ли на някого, че пергаментите са у Рицо?

— Абсурд.

— Наистина ли?

— Е, щабът ми знаеше. Както винаги.

— Кога намесихте монасите?

— Чак когато разбрах за смъртта на Рицо. И че писмото е изчезнало.

— Какво им наредихте?

— Да проучат въпроса. Да намерят писмото. Да се занимаят с полевата работа.

— И да ме държат под око?

— Това беше неразделна част от задачата им.

— Но как въобще са разбрали, че са ме наели от МНД?

— Уилям Макнамара ми каза, разбира се.

— Защо?

— Все пак бях финансирал разкопките в Лион.

Започнах да разбирам. Нещо. Не всичко. Американецът, който ме заплаши в хотелската ми стая, за монасите ли работеше? Ами младата жена, която ме следеше?

— Някой от вашите хора ли ме заплаши с оръжие в хотелската ми стая във Флоренция?

Максимо Парчели погледна към монаха до вратата, а той отговори отрицателно.

— В щаба ви има ли млада жена?

— Млада жена ли?

— На няколко пъти видях една млада жена, която ме преследваше.

— Може да ви е почитателка, Белтьо — шеговито предположи Парчели.

— Видях я във Флоренция, Рим и Сан Марино. Твърде млада е, за да проявява интерес към жалък старец като мен.

Парчели пак погледна към пазача.

— Изключено — отсече той. — В ордена има само мъже.

Колко групировки ме преследваха?

Погледнах пазача в очите.

— Изпращали ли сте ми следи по телефона?

Той си позволи да се усмихне.

— Защо да го правим, професор Белтьо? Ние не разкриваме следите си.

6

— Казва се Тони Еспозито — обясни пазачът и предаде паспорта му на Максимо Парчели. — Американски гражданин.

Парчели се стресна.

— Тони Еспозито? Как е възможно? — възкликна той и прелисти паспорта. — Колко съм глупав.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Той е дясната ръка на Луиджи — обясни той и се намръщи. — Трябваше да се досетя. Луиджи ме помоли да го взема със себе си на самолета. Нямах причини да му отказвам. Когато каза, че искал да види семейното село със собствените си очи, се трогнах. Колко съм наивен!

— Максимо, разказвал ли си му за пергаментите? — попита Козимо.

— Разбира се, че не. Нито дума.

— Тогава кой е източникът му? — зачудих се аз.

— Неразбираемо.

— Той знаеше всичко — отбелязах аз.

— Неразбираемо — повтори Максимо този път по-тихо и ми подаде паспорта. Бързо го прегледах и се вторачих в снимката в близък план. Изглеждаше бегло познат. Тони Еспозито беше мъжът, който ме следеше от няколко дни. Със сигурност беше същият, който ме заплаши в хотелската стая, и онзи от записите от охранителните камери във Флоренция. Въпреки това не разбирах нищо. Ако той не работеше за Максимо Парчели, как ме е следил толкова отблизо? Щом младата жена не работеше за монасите, сигурно беше от бандата на Еспозито, нали?

Пазачът попита какво да правят с нарушителя.

— Пуснете го — нареди Парчели.

— Какво? — почти се провикнах аз. — Трябва да го предадем на полицията!

— За какво?

— За… това, че ме заплаши. И проникна в манастира!

— Замислете се, Белтьо. Имаме ли нещо сигурно срещу него, което би било от полза на полицията?

Имаше право. Това, че Тони Еспозито е проникнал в двора на манастира и че подозирам, че ме е следил, не беше достатъчно сериозно, за да заинтересува полицията.

— Кой може да е снабдявал Луиджи с информация? — размишлявах на глас. — Алекзандър Дъръм Лойд? Уилям Макнамара? Някой друг от МНД?

Сам чувах колко неправдоподобно звучи това.

— Някой с достъп до цялата информация — заяви Козимо. — Но кой?

— Някой с много добри източници — добавих аз.

— Звучи като мен — пошегува се Парчели. — Но аз не съм издавал нито дума. Заклевам се — увери ни той, след което се замисли. — Нека попитам Бог.

— Той едва ли се занимава с такива дребни работи — отбеляза Козимо.

„И при всички случаи не би отговорил“ — помислих си аз.

Парчели започна да се моли. По едно време се разтрепери. Накрая вдигна поглед.

— Мисля, че разбирам — тихо и тъжно заяви той.

Погледнах го въпросително.

Той въздъхна дълбоко.

— Началник-щабът ми организира всички операции. Знае всичко, което знам аз.

— Подозирате ли го? — попитах аз.

— Имах му пълно доверие. Но през последната година станаха странни неща, чието единствено възможно обяснение е…

— Да? — подкани го Козимо.

— … той да работи за Луиджи.

— Като негова къртица?

— В такъв случай ме е предал по възможно най-жестокия начин.

— Има ли такава вероятност? — попитах аз.

— Спонтанният ми отговор би бил не. Но вече не знам. Това би обяснило някои странни съвпадения. Да, би ги обяснило.

— Какво знае той?

— Всичко! След като Алекзандър ми каза, че щели да изследват пергаментите в „Библиотека Медичи Лауренциана“, споменах това и на него.

— … а той на свой ред е информирал Луиджи?

— Ако е предател, всичко е възможно. Като началник-щаб има достъп до цялата ми информация.

— Защо Луиджи би се интересувал от писмото?

— Не го е грижа за историческата и религиозната му стойност. Освен това усилията ми да уредя канонизацията на баба никога не са го интересували. Точно обратното: ако се сдобие с писмото, може да го използва, за да осуети процеса. Това сигурно би му доставило удоволствие. Освен съсипването на плановете ми го интересува само още едно нещо.

— Което е?

— Парите. За него писмото представлява business opportunity80. Колко може да струва то?

— На черния пазар? Изключително много — отсече Козимо.

— Типографска версия на „Книга на Мормон“ от 1830 година беше оценена на над трийсет и шест милиона долара — обясних аз. — Един от бележниците на Леонардо да Винчи81 се продаде за много над петдесет милиона. Писмо на две хиляди години, написано от Пилат? Мисля, че ще струва двойно повече. А може би и отгоре.

— Освен това… Не, не е възможно…

— Какво?

— На самолета Луиджи ми сподели, че работел с Ватиканската банка по някакъв проект. Не пожела да ми даде подробности. Но възможно ли е да използва писмото, за да ги изнуди по време на срещите им?

— Луиджи или началник-щабът ви знаеха ли, че ще ходите в манастира?

— Не. Началник-щабът знае само, че съм в Рим.

— Тогава Тони Еспозито как е успял да ни намери тук?

Двамата с Козимо се спогледахме. Проверихме всичките си дрехи. Джобове, шевове, гънки на навити ръкави и крачоли. Не намерихме нито микрочипове, нито проследяващи устройства.

— Минибусът! — възкликнах аз.

Парчели махна с ръка на пазача да се приближи.

— На чие име са регистрирани минибусите на манастира?

На пазача му се наложи да отиде да провери. Когато се върна, съобщи на Парчели, че поради данъчни съображения всички превозни средства на манастира били регистрирани на ордена. Старецът погледна към мен и Козимо и кимна. Минибусът сигурно беше регистриран на адреса на манастира.

— И така… — започнах аз. — Какво ще стане с нас?

Парчели ме погледна в очите.

— С вас ли?

— Да. С мен и Козимо. Какво ще стане с нас сега?

— Аз казах каквото имах да казвам. Исках да споделя историята си с вас. Заради баба. Какво ще правите оттук нататък, зависи от вас.

Парчели кимна на пазача. Той отключи едно чекмедже, извади отвътре пластмасова кутия и ни даде телефоните ни. Включих моя. Нямах нови съобщения от непознатия. Сред имейлите ми имаше един с анализ, изпратен от историк от МНД: „Папската була Regnans in Excelsis била издадена от папа Пий V на 25 февруари 1570 година. Чрез безмилостните думи, използвани в нея, той оттеглил подкрепата си от така наречената «Кралица дева»: Елизабет I. Заглавието е взето от инципита в булата и означава нещо от сорта на «решение на Бог, който е на небесата». Кралица Мария I, по-известна като Мария Тюдор и още повече като Кървавата Мери, била върнала Англия в лоното на католицизма. След смъртта ѝ обаче нейната полусестра Елизабет отменила това решение. Папата ѝ отмъстил, като я отлъчил от Църквата“.

Всичко това беше удивително. И все пак не хвърляше нова светлина върху пергаментите от гроба на Ириней.

— Какво ще правим сега? — попита Максимо Парчели.

— Би било хубаво Тони Еспозито да спре да ни следи — отбелязах аз.

— Полиция? — предложи Козимо.

— За тази цел ще трябва да свържем него и за предпочитане, Луиджи с убийството на Рицо — заяви Парчели.

— Значи се налага да ги хванем в крачка — реши Козимо. — Но как?

— Имам идея — казах аз.

1

Рим, понеделник

Тони си наля чаша адски силно кафе от кафемашината в хотелската стая. Беше спал три часа. С Луиджи бяха празнували успешните му срещи с Ндрангета и Ватиканската банка из града до два и половина сутринта.

Сигналът от програмата за проследяване го събуди към шест. Проследяващото устройство беше в движение. Червената точка, която го обозначаваше, бавно премигваше на картата в посока юг. Белтьо беше ходил до Сан Марино и си беше взел куфара. Сега се връщаше в Рим. Тони следеше точката с натежали клепачи. Явно монасите го бяха пуснали снощи вечерта. Сигурно се беше поддал на натиска. Вероятно се бяха разбрали да им продаде писмото. Иначе защо да го пускат? Какъв беше другият вариант? Да го убият?

Тони следеше точката километър по километър.

2

Утринните слънчеви лъчи падаха косо през мръсните прозорци на стаята за специални операции в полицейския участък в Рим. Върху големи екрани, окачени на едната стена, премигваха дигитални карти на града. Позициите на полицейските коли бяха обозначени със светли точки. В стаята вече беше топло и миришеше на почистващи препарати и пот. Десетки агенти — всичките с извити микрофони и бели слушалки със спирални кабели — се занимаваха с високотехнологичната система.

Аз, Козимо Д’Анджело и Максимо Парчели седяхме най-отзад заедно с Джорджо Ломбарди от флорентинската полиция. Той представляваше друг полицейски район, така че в момента нямаше никаква власт. Наблюдаваше колегите си с типичната за флорентинците арогантност, облегнал се назад на стола си и скръстил ръце. Мислеше си, че идеята за тази операция е негова. Но всъщност беше моя. Той просто не го знаеше. Ако се замислеше, би осъзнал, че аз я засадих в ума му, когато му се обадих вчера. Хитро му разказах всичко, което знаех за мафиота Тони Еспозито. Едно по едно. Изпратих му паспортната му снимка и го помолих да я сравни със записите от охранителните камери пред библиотеката. Попитах го и дали би могъл да провери в кой хотел беше отседнал във Флоренция, преди да се премести в моя. Предположих, че може да е оставил следи в стаята или контейнера за боклук. Накрая решително заявих, че сигурно е сложил проследяващо устройство в куфара ми. Останалото се нареди от само себе си. Ломбарди стигна до същите заключения и измисли същия план като мен: да примами Тони Еспозито в капан.

Операцията течеше с пълна пара. Цивилна патрулка, следвана от две цивилни коли и полицейски хеликоптер, беше взела куфара ми от хотела в Сан Марино. Акцията беше водена от антитерористичното звено на полицията, Nucleo Operativo Centrale di Sicurezza, и антимафиотското звено, Direzione Investigativa Antimqfia. Джорджо Ломбарди искаше да арестува Тони Еспозито за убийството на Самуел Рицо. Нито антитерористичното, нито антимафиотското звено искаха да се месят в убийство в Тоскана. Когато от наркоотдела на полицията и антитерористичното звено разбраха за плановете за арест на Еспозито, поеха ръководството на операцията. От федералната полиция се интересуваха само от шефа му Луиджи Парчели, когото наблюдаваха от пет месеца. Вчера го бяха видели, когато за първи път се срещнал с capo-то на Ндрангета в Рим, а после и с един подкупен кардинал от Ватиканската банка. Подозираха, че е замесен в мащабен трафик на кокаин между Мексико, САЩ и Италия. И не само това: заедно с Ндрангета и един нелоялен кардинал се опитваха да измъкнат от Ватиканската банка стотици милиони долари. Анонимен източник, който работеше в банката, беше подал сигнал за това в полицията.

Аз самият просто исках да оставя целия този случай зад гърба си.

Колоната от цивилни полицейски коли спря в село Калдаре, където магистралата, идваща от север, срещаше пътя, по който се влизаше в Рим. Там съгласуваха по-нататъшните си действия с ръководителите на акцията и ударния отряд. Всички бяха съгласни да преминат към втората част в девет и половина. Ако Тони Еспозито все още следеше куфара ми, което беше сигурно, щеше да се досети, че съм го взел от Сан Марино и се връщам в Рим. Развиеха ли се нещата в наша полза, щеше да реши, че писмото е у мен.

След това щеше да се опита да го открадне.

От полицията бяха наели три апартамента в хотела, в който щяхме да го примамим. Те обикновено бяха запазени за финансови магнати, държавни глави и рок звезди хедонисти и можеха да се резервират поотделно или като един цял апартамент.

Напълно доброволно предложих на полицията аз да съм примамката.

3

Седях на широкото двойно легло и приличах на нервно, девствено подобие на мъж, очакващо невястата си. Коленете и ръцете ми трепереха. Лепнех от пот. Зад леглото и дивана във всекидневната се бяха скрили въоръжени полицаи. От другата страна на вратата на спалнята беше застанал агент, който държеше нещо, което наричаха fashbang. Шокова граната. Не била опасна; пукотът и проблясъкът само щели да ме парализират. Много благодаря. В съседните апартаменти чакаха десет-петнайсет мъже от ударния отряд на полицията в Рим. Отвореният ми куфар лежеше върху столче за куфари. Полицаите бяха намерили малкото проследяващо устройство, пъхнато в малък процеп в шева на подплатата му. Според антитерористичното звено представлявало state-of-the-art82 и сериозна технология. Подобни миниатюрни проследяващи устройства били използвани най-вече от търговци на оръжие и наркотрафиканти. Устройството беше включено. Тони Еспозито го наблюдаваше. Дали щеше да се задоволи само да ме следи? Едва ли. Луиджи Парчели знаеше, че не разполага с много време. Ако искаше писмото, Тони трябваше да действа сега.

За щастие, имах време да мина през един магазин и да си купя нови дрехи. Сега поне не приличах на клошар, както беше случаят с дрехите, заети от Козимо.

Ефирни пердета спираха ярките лъчи на слънцето. Долу на улицата се чуваше шумът от преминаващи коли и избръмчаването на някой и друг преливащ от енергия мотоциклет. Появи се кола с включени сирени, а после се отдалечи. Отвън в коридора се отвори врата. Една жена кокетно се изсмя. В съседния апартамент изпращя уоки-токи, след което беше заглушено. Някакъв полицай прошепна нещо.

Умирах от страх. Нямаше причина да се правя, че не е така.

Чух сигнала за получено съобщение на телефона си. Тони Еспозито?

Нервно го извадих от калъфа, закачен за колана ми, и го отворих.

Мултимедийно съобщение. Стара рисунка. Ксилография83? Може би монета? Рисунката представляваше мъж със странна шапка — или кошница с плодове на главата.

Беше написано: „Гедеон“. В следващия миг по-скоро се ядосах, отколкото да се заинтригувам. Нямах време за тези глупости. Не и в момента. Раздразнено пъхнах телефона обратно в калъфа. Нямах сили за още ребуси, анаграми, шифри и загадки. Вълшебната библиотека. Йезуитският орден. Келтският възел. Regnans in Excelsis. А сега: Гедеон.

От уоки-токитата се разнесе кратък, многотонен сигнал.

— Attenzione! Posizione uno!84

Последвалото съобщение беше от полицая, оставен да наблюдава долу при рецепцията:

— Обектът пристигна.

Тоест Тони Еспозито.

— В бойна готовност! — нареди ръководителят на акцията.

— Attenzione! Обектът тръгва към стълбите — докладва наблюдаващият полицай. — Не се обърна към служителката на рецепцията. — Пауза. — Обектът вече се качва по стълбите.

Според полицията проследяващата програма беше точна до няколко метра. На Тони Еспозито му отне няколко минути да разбере на кой етаж и в коя стая съм. Когато най-накрая потропа на вратата, се стреснах.

— Yes? — провикнах се аз. Гласът ми трепереше толкова силно, че със сигурност се беше досетил, че нещо не е наред.

— Room service!85 — отвърна той.

Много оригинално.

— Momento!86

Тръгнах към двойната врата на апартамента с треперещи крака.

Завъртях ключалката, поемайки си дълбоко дъх.

— I didn’t order room service87 — казах аз.

Той изрита вратата, отваряйки я със страшна сила.

4

Белтьо се олюля назад.

Тони огледа стаята с вдигнат револвер. Надясно. Наляво. Беше чисто. Отпусна рамене. Затвори вратата със задник. Белтьо го погледна уплашено в очите. На Тони винаги му беше харесвало това главозамайващо чувство за власт. Огледа се за писмото. Или хартиената подвързия, в която можеше да е пъхнато. Или папката за документи.

— Писмото? — попита Тони.

Белтьо поклати глава.

— Къде е?

— Не е тук.

— Тогава защо сутринта отиде до Сан Марино и се върна?

Белтьо преглътна. След това зашари с очи.

Коремът на Тони се сви на топка. Нещо не беше наред.

5

Острият, силен трясък на шоковата граната ме парализира. Ушите ми запищяха. Проблясъкът, който наподобяваше хиляди експлодирали слънца, ме заслепи. В стаята нахлуха въоръжени полицаи, движещи се около нас като неясни силуети. Въпреки пищенето в ушите си успях да чуя извиканите заповеди:

— Polizia!

— Armed police!88

— Get down!89

Двама полицаи се нахвърлиха върху Тони Еспозито и го свалиха на земята. Трети изрита револвера му надалеч. Вместо да му сложат белезници, вързаха здраво ръцете му с пластмасови каишки отзад на гърба. Беше неутрализиран само за няколко секунди.

„Много бързо стана“ — промърмори татко.

Той падна от една скала и умря. Оттогава минаха четиресет години. Странна история. Едно от въжетата се скъсало, докато се спускал надолу. После от полицията откриха, че се е опитал да убие другаря си по катерене и най-добрия си приятел — Трюгве Арнтцен. Заради връзката му с мама. Станал жертва на собствения си хитър план.

„Така става понякога“ — отбеляза той и въздъхна.

С усилие се изправих на крака. Джорджо Ломбарди влезе в стаята и клекна до Тони Еспозито.

— Buongiorno — поздрави го после с пресилена любезност.

— Fuck you!90

Трудно ми беше да повярвам, че този мъж е достатъчно изтънчен, за да ми изпраща тайнствени съобщения с исторически, митологични и религиозни препратки. Не беше толкова изискан. Освен това нямаше причина да ме обърква. Тони Еспозито беше от хората, които изпращаха съобщения с главни букви и много удивителни знаци.

Ломбарди стегна вратовръзката си.

— Signore Еспозито, аз съм инспектор Ломбарди от полицията във Флоренция.

— I don’t give a fuck who you are.91

— Арестуван сте за убийството…

— Fuck the fuck off wanker!92

— … на Самуел Рицо в „Библиотека Медичи“ по-миналия петък.

Върху лицето на Тони Еспозито се изписа изненадано изражение, което вероятно показваше, че е невинен и за това убийство, и за всички останали престъпления, извършвани някога от хората.

Ломбарди и един полицай го вдигнаха на крака.

— Аз съм американски гражданин — заяви Еспозито. — Настоявам посолството ми да бъде уведомено за ареста ми. Незабавно.

— Разбира се, господин Еспозито — съгласи се Ломбарди и си оправи сакото. — За ваше сведение сте заснет от охранителни камери пред „Библиотека Медичи Лауренциана“ около времето, по което е убит Рицо.

Много умно пропусна да спомене, че снимките са неясни.

— Да, бях във Флоренция — потвърди Еспозито. — Фактът, че съм бил заснет пред една от основните туристически забележителности на града, не ме прави убиец.

— Това само по себе си е косвено доказателство — твърде угоднически се съгласи Ломбарди. — Но на първо място разполагаме с ДНК. Вашата ДНК. И дори отпечатъците ви.

— No fucking way.93

Еспозито се държеше като английски дог, с който са се отнасяли зле.

— Наистина ли взехте хартиената подвързия с „Ла Национе“ без ръкавици, преди да я изхвърлите?

Ясно видях как Еспозито се предава.

— След като сте напуснали библиотеката, сте изхвърлили подвързията и вестника в контейнера за рециклиране на хартия в хотела — обясни му Ломбарди. — Похвално е, че се грижите за околната среда! Изпразват контейнера само веднъж месечно. Тоест след три дни.

— Не съм го убил — отсече Еспозито.

— Ще си го отбележа.

— Той падна!

Ломбарди го погледна по начин, който следваше да го накара да дообясни.

— Да, бях там. Преследвах го. Но не съм виновен, че се покатери на скелето.

— Някои може би биха казали, че сте го гонили?

— Той падна! Не съм го бутал. Стъпи на една хлабава дъска. После тя се обърна. Не беше достатъчно добре закрепена.

При разговора ми с Ломбарди във Флоренция той намекна същото.

— За кого работите? — попита инспекторът.

— За никого. Independent contractor.94

— Луиджи Парчели наемал ли ви е?

По погледа и трепването на мускулите по лицето на Еспозито си личеше, че осъзнава, че защитата му рухва.

— Без коментар.

— Къде е той в момента?

— Аз… не знам.

— В Рим е, нали?

— Не знам къде е Луиджи, мамка му! Fuck!

— Прекарали сте половината нощ в компанията му.

— I know nothing.95

— Very well.96 Щом не ни съдействате, голяма част от обвиненията ще бъдат насочени към вас. Помислете си за това.

— Нямам какво повече да кажа. Настоявам веднага да уведомите американското посолство за ареста ми.

Преди двама полицаи да изведат Еспозито от стаята, Ломбарди конфискува телефона му. Той разпалено протестираше.

— Нужна ви е заповед за обиск, за да се ровите в телефона ми — настоя той.

Ломбарди го вдигна към него и го отключи с помощта на приложението за лицево разпознаване.

— Това е нарушение на човешките права! — извика Еспозито.

Ломбарди прегледа списъка с обаждания, след което махна на ръководителя на ударния отряд и на мен, за да се приближим, и ни го показа.

— Един и същи номер му е звънял пет пъти през изминалия половин час.

„Луиджи Парчели“ — досетих се аз.

6

Тримата излязохме от хотела. Навън беше горещо. Една цивилна полицейска кола ни чакаше на тротоара. Имаше сериозно задръстване. Младият шофьор пусна сирената. Колите неохотно се отдръпваха, за да ни направят път. Затворих очи, все още замаян и объркан от шоковата граната. В главата ми беше пълна каша. Тони Еспозито бе арестуван, но все още не бях разгадал мистериите, с които се занимавах. А това ме притесняваше. Някой ми изпращаше неразбираеми ребуси и шифри. „Гедеон 11-34-40“ — поредната библейска препратка? Освен това още не бях приключил разговора си с Козимо. По очевидни причини. Къде беше скрил писмото? На сигурно място ли беше? Трябваше да размишлявам върху толкова много неща.

„Всичко ще бъде наред, Бьорн“ — прошепна татко.

Козимо и Максимо Парчели ни чакаха в стаята за специални операции в участъка. Бяха гледали ареста на екраните.

— Куражлия! — шеговито ме поздрави Козимо. Беше пъхнал лулата в устата си, но и тук не му бяха позволили да я запали.

Ударният отряд подготвяше ареста на Луиджи Парчели. Ръководителите на акцията бяха измислили хитър план, с който да го примамят в същия капан. Максимо Парчели беше обещал да им съдейства. Според агента, който следеше телефона на Луиджи от един час, той се намираше в луксозен ресторант. От полицията бяха обмислили възможността да щурмуват ресторанта, но предпочитаха да го арестуват в по-контролираната среда на хотела, в който току-що бяха заловили Тони Еспозито.

Техниците свързаха телефона на Максимо с един високоговорител. Той набра братовчед си, дишайки тежко и с хриптене.

— Cugino! — любезно го поздрави Луиджи, щом му вдигна. „Братовчеде.“

На заден план се чуваше музика за вечеря, която някой свиреше на пиано — As Time Goes By — и жужащи гласове.

— Луиджи — задъхано каза Максимо, — аз съм.

— Да, чувам — отвърна братовчед му и се изкиска. Тактичността не беше сред силните му страни.

— Слушай, трябва да напусна Рим този следобед… — започна Максимо, след което вдиша кислород и продължи — … така че исках само да те питам дали ще дойдеш с мен.

— Прибираш се толкова скоро?

— Да, приключих това, което трябваше да направя тук. Имам уговорка с един норвежки археолог след половин час — обясни му Максимо и леко се засмя. — Ще ми продаде няколко стари пергамента. А после ще ги отнеса направо вкъщи!

Признавах му го: играеше ролята си перфектно.

— Норвежки археолог ли? Стари пергаменти? — попита Луиджи. Той не играеше ролята си толкова добре.

— Дълга история — каза Максимо, след което се изсмя и си пое дъх. — Мога да ти я разкажа на самолета. Само трябва да мина набързо през Grand Hotel Paradiso, за да взема писмото, и после тръгвам към летището. Идваш ли с мен?

— Yeah, yeah.

Максимо затвори. Телефонът на Еспозито прозвъня едва ли не в същия миг. Ломбарди го вдигна във въздуха:

— Голямата риба клъвна!

7

Луиджи Парчели не знаеше, че верният му наемник Тони Еспозито е арестуван. Но тъй като той не му вдигна, а времето течеше, il capo осъзнаваше, че ще трябва сам да се погрижи. Отдавна не си беше цапал ръцете, но нямаше избор.

Максимо му беше изпратил съобщение с номера на хотелската си стая — „в случай че решиш да наминеш, преди да тръгнем към летището“. Луиджи му отговори с емотикон с вдигнат палец.

Според полицията братовчедът на Максимо си мислеше, че той е купил писмото. Щеше да се опита да го открадне от хотела. Ако решеше да го направи на борда на самолета, щеше да си създаде неудобни свидетели в лицето на екипажа.

Наблюдавахме всичко, което се случваше, през боди камерите на полицаите, които изпращаха сигнал към големите екрани в стаята за специални операции. Чухме как Луиджи потропва на вратата на стаята. Един от полицаите я открехна. Луиджи я избута докрай, озовавайки се лице в лице с петима полицаи, насочили оръжията си към него. Не оказа съпротива. Само след няколко секунди беше арестуван. Полицаите в стаята за специални операции ликуваха. Ползотворен работен ден.

8

Двамата с Козимо се регистрирахме в хотел немного далеч от Пиаца Навона, за да си починем. Бяхме имали изключително тежък ден. Рано сутринта щяхме да заминем за Флоренция. Козимо беше скрил писмото там. Но не искаше да ми каже къде. Щяхме да се срещнем за вечеря след няколко часа.

Тъкмо бях влязъл в стаята и си бях събул обувките, когато чух сигнала за поредното получено съобщение на телефона си. Кога щеше да спре това? Съобщението беше още по-неразбираемо от предишното, ако въобще беше възможно: „11224445558“.

Седнах на леглото. Явно цифрите бяха подредени по точно определен начин. Хм. Ако умножах 11 по две, щеше да се получи 22, а ако повторех това с 22, резултат щеше да бъде 44. Само това ми хрумна. Огледах всяка цифра поотделно. 11224445558. Добре. Цифрите бяха подредени по групи. И какво от това? Първите няколко съобщения се оказаха анаграми. Значи това можеше да се отнася и за тази поредица от цифри. Но как да пренаредя 1122444558, така че да се получи нещо смислено?

Обадих се на Козимо и го попитах дали си е легнал. Не беше. Тръгнах надолу по коридора, почуках на вратата на стаята му и му показах поредицата от цифри. Вече беше запалил лулата и доволно вдишваше тютюневия дим, докато я оглеждаше.

— Единайсет цифри — заключи той. — Възможно ли е да са координати?

— Кой знае, може това да е бюджетът на Конго.

— Географски координати? Нали знаеш, ширина и дължина, с които може да се определи точното местонахождение на всяка една точка на земното кълбо. Координатите се състоят от единайсет цифри.

— Как да пренаредя цифрите, за да се получи нещо смислено?

И двамата нямахме сили да размишляваме над това в момента.

1

Флоренция, вторник

На зазоряване двамата с Козимо тръгнахме от Рим на север към Флоренция с кола под наем. Той караше, а аз дремех на седалката до него. Радиото беше оставено на някаква станция с поп музика, така че слушахме синтетичен поп от 80-те години, който лесно се запомняше, прекъсван от същински порой от празни приказки. Спирахме през неравни интервали от време, за да може Козимо да попуши от лулата и да се разтъпче. Бях му обяснил, че в движение лесно ми става лошо от тютюнев дим. Бях се облегнал назад на седалката и си мислех за мама и Изабела. Виждах много от първата у втората. Преструвките. Двуличието. Полуистините.

„Знаеш, момчето ми — заяви татко, — че на жените не може да се вярва.“

Понякога си въобразяваше, че знае всичко, и изглеждаше жалък. По принцип, когато говореше за „жените“, имаше предвид мама. Няколко години след смъртта му тя ми сподели, че излизала с Трюгве Арнтцен много преди да се запознае с татко. Нямах представа, че е имала и други приятели освен него. Каза ми, че с татко се събрали, след като Трюгве я оставил заради друга.

„Той беше кретен“ — отбеляза баща ми.

„Това не ти дава право да се опитваш го убиеш“ — напомних му аз.

„В края на краищата — отвърна той — аз съм този, който умря.“

2

Пристигнахме във Флоренция към дванайсет и отидохме в хотел, разположен в центъра, с паркинг. Прилоша ми от напразното търсене на място за паркиране. На няколко пъти се опитах да накарам Козимо да ми каже къде е скрил писмото, но той се държеше тайнствено и палаво като малко момче. „На едно хитро място“ беше единственото, което благоволи да ми сподели.

След като се регистрирахме в хотела и докладвах на Уилям Макнамара къде съм и докъде съм стигнал, тръгнахме към катедралата. Седнахме в едно кафене на тротоара на Пиаца дел Дуомо и си поръчахме по една чаша еспресо. Козимо запали лулата.

Сигналът за получено съобщение на телефона ми ме стресна. Беше мултимедийно. Отворих го. Този път представляваше картина.

Козимо ѝ хвърли бърз поглед.

— Йов.

— Онзи от Библията ли?

— Не си ли виждал тази картина досега?

— Не.

— Мислех, че картината на Леон Бона е известна по цял свят.

Спомних си историята: Бог и Сатаната подлагат почтения и богат Йов на изпитания, за да проверят отдадеността и набожността му. Той индиректно става първият, който проблематизира теодицеята, един от най-големите парадокси в християнството: как е възможно един справедлив и всемогъщ бог да властва над свят, изпълнен със зло, болка и страдание?

Намерих дигитална версия на Библията и се зачетох за Йов, който имал три дъщери: „… и първата си дъщеря нарече Емима, втората Касия, а третата Керен-апух. И по цялата страна не се намираха жени тъй красиви както Йововите дъщери“97.

— Препратката към Йов явно е свързана с теодицеята и феминизма — предположих аз.

— Как по-точно? — попита Козимо.

— Не знам — признах аз.

Отпъдих мислите за Йов и дъщерите му настрани и помолих Козимо да ми разкаже по-подробно за онази петъчна вечер, когато бе умрял Самуел Рицо. Келнерът ни донесе кафето. Козимо си сложи една бучка кафява захар и го разбърка.

— Тръгнах с колата към Флоренция, като минах през Болоня — това всъщност е най-краткият път. Пристигнах към седем и половина. Самуел слезе долу при портата, за да ме посрещне. Изглеждаше нервен. Щом се качихме в лабораторията, отвори сейфа и извади папката с пергаментите. Даде я на мен, докато настрои фотоапарата, за да ги снима. По едно време дойде един мъж. Сега вече знаем, че се казва Тони Еспозито. Аз стоях зад неносещата стена, така че не ме видя. Незабелязано отстъпих още по-назад. Бях толкова уплашен, че си мислех, че ще чуе ударите на сърцето ми — разказа ми той, след което спря и се намръщи. — Самуел грабна някаква хартиена подвързия от работната маса. Вероятно за да задържи вниманието на Еспозито върху себе си. Ако той се беше обърнал, щеше да ме види. Бях напълно открит. Но така и не го направи — обясни той, като лицето му се изкриви от болка при спомена за случилото се. — Самуел се пожертва — добави после, кимвайки, сякаш нямаше какво повече да каже по въпроса.

— Пожертвал се е?

— Да, може така да се каже. Хукна надолу по тайните стълби в дъното на лабораторията заедно с хартиената подвързия. За да подмами Еспозито да тръгне след него. А аз да мога да избягам с писмото.

Отпих от еспресото.

— Тръгнах си заедно с писмото — продължи той. — Мисълта, че през това време Самуел е бил убит, е непоносима.

— Къде отиде?

— Не знаех дали въпросният мъж действа сам, или навън го чакат помощници. Затова… — започна той и ми намигна. — Ела.

3

Отидохме до библиотеката. Както винаги на площада пред базиликата „Сан Леонардо“ беше пълно с туристи. Купихме си билети за вход, след което минахме през колонадата на библиотеката и тръгнахме нагоре по стълбите на величествената сграда.

— Изложбата на кореспонденцията между гадателя Нострадамус и фамилия Медичи е изключително популярна — отбеляза Козимо.

Приближихме се до една стъклена витрина, дълга няколко метра. Там кураторът беше сложил спретнати купчини писма, подредени по години, в които Нострадамус се е опитал да опише бъдещето в стихотворна форма. Между купчините имаше малки картончета, които посочваха съдържанието на писмата.

Едно от предсказанията гласеше:

На картончето до него пишеше: „Тук Нострадамус предсказва и Втората световна война, и появата на Хитлер, но сгрешава няколко букви от името му. Ще трябва да му простим това“.

И преди бях попадал на предсказанието. Пълни глупости. По времето на Нострадамус латинското име Хистер обозначавало земите в долния край на река Дунав.

Кураторът на изложбата явно не беше учен с критическо мислене.

— Пергаментите? — подсетих Козимо.

— Къде би скрил нещо изключително ценно? — попита той.

— В сейф?

— Някъде, където никой не би се сетил да го потърси.

— И къде е това?

— Вместо да хукна навън с незаменимото писмо, взех ключовете от куката на стената в лабораторията.

— Какво отключват те?

— Витрините — отговори Козимо и потупа тази пред нас. — Сложих писмото на Пилат под една от купчините писма на Нострадамус. Пергаментите бяха само малко по-големи от останалата ръчно изработена хартия.

Едва се сдържах да не ахна.

— Някой палеограф, консерватор, дори типограф лесно би ги различил — отбелязах аз.

Римляните са писали големи букви и не са оставяли място между думите. Едва по-късно се наложил друг начин на изписване — с разстояние между отделните думи и малки и главни букви.

— Разбира се. Но оставих писмото на Пилат най-отдолу.

Козимо се усмихна триумфално. Нахакано перна витрината с пръсти. След това извади един ключ, закачен на жълта табелка, от джоба си. Клекна и се вгледа в купчината писма зад стъклото.

Изведнъж сбърчи чело.

— Боже господи! — възкликна той.

Никога не бях виждал човек да пребледнява. Но предположих, че точно това се случва с Козимо. Той премести поглед от купчината писма към мен.

— Пергаментите ги няма.

1

Флоренция, вторник

Нямаше ги? За двама ни с Козимо времето сякаш спря за няколко секунди, които ни се сториха цяла вечност. Трескаво започнахме да оглеждаме купчините писма на Нострадамус. Възможно ли беше Козимо да не помни точно под коя от тях е сложил писмото? Избутахме невинни туристи настрани, за да можем да огледаме всяка една купчина поотделно. Но напразно — писмото го нямаше и така щеше да си остане. На пръв поглед хитрият план на Козимо — да скрие нещо изключително ценно някъде, където никой не би се сетил да го потърси — се беше провалил.

Унило излязохме от библиотеката, влачейки крака. Козимо вдиша дълбоко от лулата няколко пъти, за да се успокои. Седнахме на една маса в ресторант в странична улица и си поръчахме по един клуб сандвич и чаша бира. Козимо беше разстроен. Отчаян. Объркан. Бесен.

Нито една от възможностите, които разгледахме, не ни се струваше правдоподобна. Ами ако някой служител на библиотеката е намерил писмото и го е преместил? Без да каже на никого? Да не би Тони Еспозито да се е върнал от капелата и да е намерил пергаментите сред писмата на Нострадамус? В такъв случай не би продължил да ме преследва. Възможно ли беше някой случаен посетител на изложбата да ги е откраднал? Без да има ключ за витрините? Невъзможно.

— Ами ако Тони Еспозито е имал съучастник? — предположих аз. — Някой, който да е видял къде си скрил писмото?

— Библиотеката беше празна.

Келнерът ни донесе сандвичите. Няколко минути ядяхме мълчаливо.

— Някой сигурно се е досетил къде да го търси — отсякох аз, дъвчейки неособено крехко парче бекон.

— Кой например?

— Някой от познатите на Луиджи или Максимо? — С колебание предположих аз.

— Някой е отишъл в библиотеката след това и е стигнал до писмото във витрината?

Козимо ме погледна над ръба на очилата си.

Само някой специалист — палеограф, консерватор, типограф, библиотекар или може би теолог или историк — би различил писмо, написано през Античността, и писмо, написано през Средновековието. Ръкописното писмо каролингски минускул, което е правело разлика между малки и главни букви и е оставяло разстояние между думите, се е наложило едва през VIII век.

Двамата с Козимо сигурно си мислехме едно и също. Отговорът на загадката сигурно се криеше в някой служител на библиотеката. Само човек, който работеше там, би установил, че на пергаментите на Пилат не им е мястото при писмата на Нострадамус, и би знаел къде е ключът за витрината. После би се досетил, че пергаментите са свързани с убийството на Самуел Рицо, и със сигурност би се свързал с полицията. Обадих се на инспектор Ломбарди, за да го попитам. Не, никой не ги беше търсил. За сметка на това Тони Еспозито решил да сложи картите на масата. Но продължавал да твърди, че Рицо бил паднал.

Значи на двамата с Козимо ни оставаше следната хипотеза: служител от „Библиотека Медичи Лауренциана“ сигурно съвсем случайно е попаднал на пергаментите на Пилат сред писмата на Нострадамус. След това ги е взел. Без да съобщи на ръководството на библиотеката. Или да се обади на полицията.

2

Казват, че без библиотеките не бихме имали нито минало, нито бъдеще. Докато се качвах нагоре по стълбите на „Библиотека Медичи Лауренциана“, се замислих, че всеки един от служителите може да е крадецът. Нямаше как да не заподозра и най-близките колеги на Самуел Рицо. Леонардо Романо, кодиколога. Катерина Коломбо, фрагментолога. И все пак. Не ми се струваше вероятно.

Двамата с Козимо отново огледахме изложбата на Нострадамус.

— Под тази купчина скрих писмото — тихо заяви той, посочвайки към съответната купчина. — Пергаментите бяха съвсем малко по-големи от писмата на Нострадамус, но това би направило впечатление на един-двама души.

Прочетох предсказанието:

Картончето до него гласеше: „Колкото и невероятно да звучи, в това известно пророчество от 1555 година Нострадамус предсказва кацането на Луната през 1969 година, случило се над четиристотин години по-късно“.

След това отидохме в лабораторията, където Леонардо Романо и Катерина Коломбо тъкмо реставрираха крайния лист и напуканата кожена подвързия на една Библия от 1708 година. Лицата и на двамата грейнаха. След като им представих Козимо, Катерина попита дали има нещо ново за пергаментите. Ако ги бяха откраднали двамата с Леонардо, тя се преструваше толкова добре, че дори академията, определяща кой ще спечели Оскар, би се впечатлила.

Разменихме си общи приказки и накрая успях да вметна един важен въпрос:

— Тази изложба на Нострадамус е интересна. Кой е кураторът?

— Беатриче Моранди — отговори Леонардо.

— Тя има ли връзка с лабораторията?

Леонардо се засмя. Катерина го сряза с поглед.

— Не, не! — отсече той.

— Тя е библиотекарка — обясни Катерина.

— Отговаря за колекцията от ръкописи — добави той. — Особена жена.

— В какъв смисъл? — поинтересува се Козимо.

— Малко е жалка.

— Замълчи! — скастри го Катерина.

— Ама такава е!

— Жалка? — попитах аз.

— Просто е особена — заяви Катерина.

— И още как — промърмори Леонардо.

3

Кабинетът на Беатриче Моранди се намираше в едно закътано крило на библиотеката. На табелката на вратата пишеше: BEAT ICE MORA DI. Някой пакостник беше махнал две от буквите. Двамата с Козимо се спогледахме, след което аз почуках на вратата. Извикаха ни да влезем.

Моранди беше съвсем дребна жена с лице с много остри черти, като на птица, и буден поглед. Щом ме разпозна, се стресна. Сигурно ме беше виждала в някоя от онези програми по телевизията, които непрекъснато се въртяха.

— Добър ден — поздравих я аз.

Тя вдигна ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити, и опря сплетените си пръсти в брадичката си. Погледна въпросително към Козимо, без да поздрави, а той се представи с официален тон.

Тя продължаваше да мълчи. Накрая се сви зад бюрото си, предизвиквайки съжаление. Нямаше стол за посетители, така че двамата с Козимо останахме прави.

— Интересна изложба — отбеляза той. Най-вече за да наруши настъпилата тишина.

— Благодаря — едва чуто отговори тя. Преглътна. Накрая събра смелост и попита: — За какво става въпрос?

Гласът ѝ беше уплашен и ядосан.

Странното ѝ поведение — хем стреснато, хем агресивно — ни изненада. Затова отначало никой от нас не успя да отговори.

— Не може да се каже, че предсказанията на Нострадамус са особено точни — предизвиках я аз. Това не беше отговор на въпроса ѝ, а по-скоро опит да я накарам да говори.

— Зависи от гледната точка — заяви тя.

— Така ли?

— Това е най-посещаваната изложба на библиотеката от години насам.

— Поздравления — каза Козимо.

— Нали хората не продължават да вярват на небивалиците му? — попитах аз.

— Небивалици?

— Лесно е да предскажеш войни, катастрофи, глад и пандемии, стига да не споменаваш точно за кога и къде се отнасят — заявих аз. Нострадамус се е изразявал толкова общо, че впоследствие можеше да откриеш каквото си искаш в стиховете му. Приписваха му се десет хиляди предсказания. Чуми, суша, земетресения, наводнения, смърт на крале, войни и нашествия. — Рано или късно е щял да познае.

— Може и така да се разсъждава.

— Вие самата вярвате ли в предсказанията му?

— Смятам, че има интересен поглед върху бъдещето. За това ли сте дошли? За да си говорим за Нострадамус?

— Предполагам, че знаете за писмото на Пилат, намерено в гроба на Ириней в Лион.

Тя отново не отговори. Отправи ми предизвикателен поглед.

— И за случилото се със Самуел Рицо — добави Козимо.

Тя кимна.

— Всички изпаднахме в шок от новината за смъртта му. Още в понеделник сутринта музейното ръководство реши изложбата да се състои.

— Не сме дошли, за да се оплакваме от нея.

— Тогава за какво става въпрос?

— Къде е писмото от Пилат?

Изражението ѝ се промени едва забележимо.

— Пропиляният ми живот е тъжен факт — отбеляза тя.

Нито аз, нито Козимо казахме нещо. За какво говореше?

— Дипломирах се като библиотекарка преди трийсет години — продължи тя. — Наистина разумен избор на професия! — отбеляза после и презрително се присмя на себе си. — Две катастрофални връзки. Не разбирам от мъже. Нито пък от пари. В момента живея под наем в боксониера.

Тази сърцераздирателна и строго погледнато, безсмислена история по-скоро ме обърка, отколкото да ми помогне да разбера. Постепенно ме обзе страх.

— Получих един шанс — добави тя. — Един!

— За какво? — попитах аз.

— Колко може да струва автентично писмо, написано от Пилат Понтийски, през 2021 година? След като бил откраднат и обявен за продан през 90-те години, цената на „Дидахе“100 достигнала няколкостотин хиляди евро. Писмото на Пилат сигурно струва десет пъти повече, нали?

— Защо питате?

Моранди избягваше да ме погледне в очите.

— Вярно ли е — разсъждаваше на глас тя, — че ние, хората, получаваме само един шанс в живота?

Гласът ѝ беше тънък и напомняше по-скоро на шепот.

Разбирах я. Тъжен факт беше, че ние, хората, рядко се осмеляваме да преследваме мечтите си докрай. Стигахме само до средата. Наполовина свършена и средно добра работа. Не се стремихме към звездите, а към върховете на дърветата. У Беатриче Моранди виждах човек, който не е отключил пълния си потенциал и който с болка осъзнава, че животът няма какво повече да ѝ предложи. Къде отиде времето и всички онези възможности?

— Шанс? — попита Козимо. — За какво?

— Нещо голямо, нещо наистина голямо. Нещо, което би променило всичко. Мислех, че това е шансът ми.

— За какво? — повторих аз.

— Но не успявам да се възползвам от него дори и когато ми се поднася на сребърен поднос.

— Моранди — строго я заговори Козимо, — за писмото ли говорите?

Тя не беше тук. Двамата с Козимо не бяхме част от разговора. Тя по-скоро водеше монолог.

Подсмръкна.

— Един шанс. Един! Грабнах ли го? Успях ли да се възползвам от него?

— За пергаментите ли говорите? — попитах аз.

Изведнъж Моранди ме погледна в очите.

— Дори Коза Ностра, Ндрангета и Камора навлязоха в бизнеса с редки ръкописи — ядосано отбеляза тя. — Ами аз?

— Нали не сте ги продали на мафията? — извика Козимо.

Реакцията му сякаш я накара да се опомни. Погледна към него.

— Забелязах чуждото писмо сряда следобед — разказа тя тихо, сякаш не искаше никой да я чуе. — След обяд направих една обиколка на изложбата, за да огледам витрините. Исках най-вече да се уверя, че всичко е наред. Забелязах нещо странно. Под купчината писма от 1556 година бяха пъхнати някакви други пергаменти, които бяха малко по-широки от хартията на писмата.

— Аз ги сложих там — обади се Козимо.

Тя не го чу, а и това, което каза той, не я интересуваше. Честно казано, не изглеждаше съвсем с всичкия си.

— Уплаших се, разбира се. Отидох в лабораторията, за да взема ключа за витрината, но го нямаше. Тогава осъзнах, че нещо наистина не е наред. Трябваше да сляза долу до охраната, за да взема резервния ключ. Отворих витрината, сложих си ръкавици и внимателно извадих купчината писма. Веднага забелязах, че писмото най-отдолу е написано върху пергамент, и то на латински. Много преди да се появи каролингският минускул и всичко, характерно за него. Нострадамус е писал на майчиния си език. Среднофренски. Освен това е използвал дебела положена хартия.

— Какво направихте с писмото? — попитах аз.

Тя ни погледна. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.

— Едва когато видях подписа на писмото, осъзнах какво съм намерила. И какво трябва да направя.

„Боже господи — помислих си аз, — унищожила го е.“

1

Флоренция, вторник

— Къде… е… писмото? — задъхано и с усилие произнесох отделните думи.

Беатриче Моранди не забелязваше присъствието ми. В момента се намираше в съвсем друга вселена.

— Можех да си купя нов живот — каза тя. Говореше на себе си. — Да стана богата. Да изчезна. Да се сдобия с нова самоличност. Можех да живея във вила в Южна Америка с изглед към океана. Но не. Не ми стиска.

Забелязах, че Козимо се стресна. И той като мен се страхуваше, че се е случило най-лошото.

Моранди стана и отиде до много стар сейф в единия ъгъл на кабинета си. Примирено почука върху стоманената му врата.

След това клекна.

Завъртя диска напред-назад.

Отвори тежката врата.

Извади една папка.

Не смеех да дам израз на облекчението си. Не и преди да видя писмото със собствените си очи.

Тя се приближи до мен с малки стъпки и ми подаде папката. Внимателно я отворих.

Хилядолетното писмо, написано от Пилат до Тиберий, беше добре запазено. Плъзнах поглед по изрядните хоризонтални линии. Почеркът беше равен и наклонен леко надясно. Писмото беше написано върху велен — най-финия пергамент, изработен от телешка кожа. На първата страница пишеше до кого е адресирано: „моя господар, Тиберий Цезар“. Завършваше с печат, който се състоеше от две кръстосани P-та.

— Знакът на Пилат Понтийски! — с благоговение заяви Козимо.

Писмото се състоеше от четири страници. Фактът, че беше адресирано до самия император, обясняваше защо Пилат е използвал велен, а не по-обикновен пергамент или — пази боже — папирус.

Беатриче Моранди се беше свила на стола си с невиждащ поглед, насочен надолу към бездната, която я очакваше.

— Няма да подадем сигнал в полицията — казах аз, за да я утеша.

Тя не реагира. Това беше шансът ѝ. А не се възползва от него.

2

Двамата с Козимо внимателно отнесохме папката обратно в лабораторията, осветена от златните лъчи на следобедното слънце.

— Писмото! — триумфално се обърнах към Леонардо Романо и Катерина Коломбо.

Неговото лице грейна, а тя плесна с ръце.

— У Беатриче ли беше? — удивено попита той.

Взех чифт ръкавици и наредих четирите страници върху алуминиевия плот. Двамата с Козимо ги заснехме отблизо с телефоните си.

— Сложете ги право в сейфа! — казах след това на Леонардо.

Козимо се зачете в латинския текст, а през това време Леонардо прибра папката с ценните пергаменти в сейфа. Накрая затръшна вратата.

Аз се свлякох на дивана в лабораторията и се обадих на Уилям Макнамара, за да му споделя добрите новини.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас — възкликна той с гърмящия си глас. — Прочетохте ли писмото?

— Не още. Козимо го чете в момента. Но е на латински, а и го гледа от телефона си, така че ще отнеме време.

Попитах го как безопасно да го отнеса до МНД в Лондон.

— Имам контакти във Флоренция — обясни ми той. — Ще дойдат да вземат пергаментите. Ще ви изпратя съобщение с една парола.

Приключих разговора. Козимо все още си гледаше телефона. Мърдаше си устните. Четеше всяка отделна дума и я превеждаше наум.

— Какво пише Пилат? — поинтересувах се аз.

— Изчакай! — сряза ме той.

Макнамара ми изпрати съобщението с паролата: Rosebud102.

Леонардо и Катерина се върнаха към реставрацията на старата Библия, но от време на време хвърляха по някой изпълнен с любопитство поглед на Козимо.

След известно време ми се обадиха контактите на Макнамара във Флоренция. Били долу при колонадата на атриума. Помолих Леонардо да извади пергаментите от сейфа и бързо слязох по стълбите на Микеланджело.

Чакаха ме двама гиганти, облечени в подсилени със стомана костюми.

— Rosebud — каза единият.

Качихме се заедно до лабораторията. Метална папка за документи беше закопчана с белезници за китката на единия гигант. Сложих папката с писмото в нея.

Непознатите се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат нито дума.

Изпратих съобщение на Макнамара, за да му съобщя, че са взели писмото. Той ми отговори с емотикон с вдигнат палец.

Козимо седеше на дивана зад неносещата стена. Беше оставил телефона си настрани.

— Прочете ли го? — попитах аз.

Беше пребледнял и го обля студена пот.

— Всичко наред ли е?

Няколко секунди стоеше неподвижно, вперил уплашен поглед пред себе си.

Побиха ме тръпки.

— Козимо?

— Боже господи — толкова тихо възкликна той, че едва го чух.

3

През затворената врата до нас достигаше врявата, вдигана от ученици, които бяха дошли на обиколка. На тавана упорито премигваше една гаснеща неонова лампа.

— Какво пише в писмото? — попита Леонардо.

— Прочетох само отделни фрагменти — уклончиво отговори Козимо.

— Но… — поде Катерина.

— Нищо не мога да кажа — отсече той.

В мига, в който двамата с него благодарихме на Леонардо и Катерина за помощта им, неоновата лампа се предаде и изгасна.

Слязохме надолу по стълбите.

Минахме през колонадата на атриума.

Излязохме от „Библиотека Медичи Лауренциана“.

Козимо спря, напълни лулата с тютюн и я запали. Беше потънал в размисли. Прочетеното го беше разтърсило. Едва когато стигнахме до пълния с туристи площад пред базиликата, ме хвана за рамото.

— Винаги съм се смятал за вярващ католик — заяви той. Слънцето осветяваше лицето му. — Религията е част от мен. Това се отнася за повечето ми сънародници. Тук религията, идентичността и културата представляват едно цяло. Но сега?

— Сега?

— Сега вече не знам в какво да вярвам.

От ноздрите му излизаше тютюнев дим.

Мълчаливо се върнахме на площада пред „Санта Мария дел Фиоре“. След това седнахме на една маса с изглед към величествения купол на катедралата. Козимо поръча вино и отново запали лулата.

— В момента имам голяма нужда да пийна нещо — призна той.

— Какво пише Пилат?

Той намери първата страница от писмото на телефона си и ми го подаде.

— Чети!

В същия миг келнерът донесе две чаши и бутилка кианти.

— Латинският ми не е много силен — признах аз и му върнах телефона.

Келнерът ни наля вино. Козимо си поръча вода. След това отпи голяма глътка вино и започна да чете.

Говореше бавно и с паузи. При много от думите се замисляше, търсейки точния превод. През равни интервали от време спираше, за да смукне от лулата.

След увода, в който Пилат щедро възхваляваше императора, следваха общи описания на еврейския народ, проблемите, които създавал, и местните политически спорове.

Келнерът най-накрая донесе водата.

Козимо превеждаше дума по дума. Тонът на писмото беше архаичен, арогантен и официален. Към края Пилат споделяше подробности от лично естество, съсредоточавайки се главно върху брака си с Прокула. По начина на изразяване си личеше, че не за първи път разкрива най-съкровените си мисли на императора.

— Но… — започнах аз. Наистина не разбирах какво толкова е разстроило Козимо.

— Има още. Пилат е добавил послепис.

В мига, в който Козимо сниши глас и започна да превежда, над главите ни прелетя гълъб.

4

Послепис: Мой любими императоре, едва не забравих да ти разкажа абсурдната история на един от безбройните пророци в Юдея. Тук, както и у дома, гъмжи от лечители, пророци, хора, които можели да призовават мъртвите, да четат мисли или да прогонват зли духове, и всякакви други шарлатани. Чуй само: за да запазя добрите отношения с еврейските духовници, както настояваш, се оставих да ме убедят да осъдя един човек, който създаваше проблеми, на смърт чрез разпъване. Нищо особено. Този случай засягаше най-вече евреите. Името на човека беше Исус. Няма да ти досаждам с предисторията. Ще ти кажа само, че той беше подстрекател, който оспорваше и еврейския, и императорския авторитет и проповядваше за скорошния край на света. Заловили го, след като един от собствените му хора отишъл при съвета на евреите и им издал къде да го намерят. За това предателство му платили трийсет сребърника. Този Исус и най-близкото му обкръжение, дванайсет объркани мъже, щели да пренощуват в една градина отвъд градските стени, наречена Гетсиманската градина, по време на еврейския празник. Заповядах на отряд легионери да помогне на стражите на храма при залавянето му. След това го изправили на съд пред съвета на евреите и Ирод, с когото се опитвам да поддържам добри отношения. Това ми струва много търпение и снизхождение. Накрая пратиха Исус при мен и аз неохотно се съгласих да го осъдя на смърт. Разпнаха го. След това този Юда се разкаял и върнал кожената кесия с трийсетте сребърника на Синедриона. По-нататъшната му съдба не ми е известна, вечерта след разпъването при мен дойде един еврейски съветник да ме моли за позволение да погребе Исус. „Защо не?“ — помислих си аз. Беше мъртъв и вече не представляваше заплаха за реда и спокойствието. Три дни след разпъването му плъзнаха слухове. Бил се съживил и сега обикалял наоколо, разпространявайки слухове за себе си. Какво ще кажеш за това? Заповядах на един от легионерите си, тесерарий, чието име съм забравил, да проучи обстоятелствата, свързани с тези слухове. Той се зае със задачата и намери, меко казано, странно решение на загадката. Оказа се, че сме били измамени. Исус и хората му ни изиграли нагъл и много хитър номер. Чуй само: онзи, който се представял за Юда и отишъл при еврейските духовници, за да предаде учителя си, всъщност бил Исус. Не мога да го проумея: Юда се е оставил да го екзекутират вместо него. Това, императоре, е саможертва, която ти със сигурност би оценил сред собствените си хора. Подразбира се, че онзи Исус, който излязъл от гробницата след три дни, не бил същият, когото разпнали и убили. Тази подмяна целяла да подхрани почитта към него като към божествена фигура. Кожената кесия с трийсетте сребърника е у мен. От съвета на евреите не искаха да имат нищо общо с тези кървави пари. Ще ги донеса следващия път, когато ме призовеш в Рим, за да се позабавляваш с тях. Освен това ще ти ги даря като странен спомен от тази забравена от бога пустош, която ми се падна честта — и за да съм честен — теглото — да управлявам от твое име.

Край на послеписа

5

Удивено погледнах към Козимо, който поклати глава. С един послепис Пилат Понтийски беше преобърнал представите за мъките на Исус, разпъването, библейската история и не на последно място — всички важни за религията заключения, произтичащи от възкръсването.

Точно след като Даян ме напусна в Рен льо Шато, намерих един гроб в раннохристиянската църква „Льо Лю“, известна като „Христовия покой“, в Безие, Южна Франция. В него бяха останките на Исус. Дълга история. Но така разбрах, че не е имало никакво възкръсване. Възможността Юда да е бил разпнат вместо Исус ме изненадваше повече от това откритие. И на мен като на Козимо ми се наложи да отпия голяма глътка вино. Едно ято гълъби отлетя.

— Как ще реагира светът? — попита Козимо, заглеждайки се в туристите, които се възхищаваха на катедралата. Беше оставил лулата.

Ще отхвърли всичко, помислих си аз. Хората ще кажат, че писмото е фалшификат. Ако повярват на Пилат, това ще подкопае основите на християнството и Църквата. Вярата в Бог и Исус като негов единороден син се е разраснала отвъд очакваното. В продължение на две хиляди години Църквата, духовенството, теолози, евангелисти, мисионери, проповедници без теологично образование и вярващи са оформили представата за Исус Христос като възкръсналия; Божия син; бог сам по себе си; грижовния най-добър приятел на хората; онзи, който ни помага в нужда, утешава ни и ни води, служейки за съвършения пример за висок морал и любов към ближния.

Интересно е да се отбележи, че Марко не споменава нито дума за възкръсването му. Той е написал първото евангелие. Действително твърди, че жените са заварили празна гробница. Но в най-добрия случай намеква, че Исус е възкръснал. Не описва и смъртта на Юда. Тези два разказа са били добавени към евангелията много години по-късно. Няма възкръсване, няма християнство. Божествената природа на Исус се основава на факта, че е възкръснал на третия ден. Дори Павел твърди това: „(…) ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. (…) ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете“103.

Двамата с Козимо допихме виното, платихме и се отдалечихме от Пиаца дел Дуомо. Минавахме покрай един шумен бар, когато изведнъж той спря, за да запали лулата. Докато наблюдавах пламъка от кибритената клечка и горящия тютюн, осъзнах, че в писмото не се споменава нищо от онова, от което се опасяваше Максимо Парчели.

— Горкият Максимо Парчели — заявих аз.

— Хм? — попита Козимо, засмуквайки лулата, при което тютюнът отново се разгоря.

— Опасенията му относно какво би могло да разкрие писмото, се оказаха абсолютно неоснователни. Изобщо не се споменава, че Юда и Мария Магдалена са имали дете или пък че между Юда и Медичите съществува кръвна връзка, която отвежда и към семейство Парчели.

Той повдигна вежди.

— Ти друго ли очакваше?

— Категорично не. Това бяха пълни глупости.

— Това сигурно е било измислено от някой предшественик на Парчели, който е искал да извоюва място на семейството сред световната история — отбеляза Козимо и се изкиска.

Бавно вървяхме по улиците в посока към хотела. Преди да вляза в стаята си, проверих дали клечките за зъби са си на мястото. Там бяха.

Кошмарът вече беше приключил.