Дилинг, неделя, 1 август 2021 г.
Деветнайсетият ми дневник имаше дебела кожена подвързия. В долния десен ъгъл беше напечатано името ми със златни букви. Трябваше да е акцентирано до такава степен. „Книгата на Бьорн Белтьо“. Неколцина биха ме сметнали за надут. Това не смущаваше дните ми. Колкото и да ми бяха останали. Щом човек стигнеше до моята възраст, когато тоалетната седалка беше главното нещо, което ми напомняше кой ден е, никога не знаеше дали този ден няма да му е последният.
В Италия археолозите трескаво разчистваха района, в който бяха намерени руините на двореца на Пилат Понтийски. Тони Еспозито беше в ареста за убийството на Самуел Рицо. Луиджи Парчели си беше у дома в САЩ. Една шепа скъпо платени адвокати по наказателно право се погрижиха да бъде изправен пред съда в Неапол. Съдията, който имаше близки връзки с мафията, реши, че имало толкова малко доказателства за обвиненията в трафик на наркотици и опит за измама на Ватиканската банка, че не можело да става и дума за по-нататъшно задържане.
Аз пък заведох Анджелина във вилата на баба край фиорда. Фюлевик, 1570, Дилинг. Като дете и тийнейджър прекарвах всяка една лятна ваканция там.
Анджелина беше зачената в старомодното двойно легло с масивни топки.
Маите са били прави. Времето представлява безкраен кръг. Всичко е повторение. Миналото и настоящето стават едно цяло. Всичко просто продължава по един и същ начин. Безкраен танц в кръг. Какво представлява времето? Преплитането на миналото и настоящето и представата за бъдещето. Времето е стрела, която лети сред вселената. То съществува само и единствено защото ние живеем в него. Колкото и дълго да трае това.
Бях избутал бюрото до прозореца. Сред гредите на прозореца съзрях остров Булерне, който беше толкова далеч, че сякаш плаваше насред нищото. Като дете си представях, че зад отрязъка от безкрайно море се намира Америка. Истината не беше толкова бляскава: Тьонсберг.
Разбунването на духове беше израз с относителна стойност. Когато светът осъзна мащаба на откритията ни, се разпадна само за няколко седмици. Скромният послепис в писмото от Пилат Понтийски до императора. Колекцията от писма, написани от Атик Сенецион, която потвърди твърденията на прокуратора. Криптата със саркофага му и жалките останки на един от най-мразените мъже в историята на християнството. И трийсетте сребърника, предназначени за нечие забавление. Само по себе си всяко от тези открития беше най-вече странно. Няколко писма, кости и останки… Вярващите започнаха да се съвземат едва когато от Ватикана отрекоха съмнителните ни тълкувания на откритията, наричайки ги еретични, и заявиха, че петнят името на Исус. Защото какво всъщност твърдяхме? Нима директно не заявихме, че Юда е бил разпнат вместо Исус и че възкръсването на третия ден е представлявало добре планирана измама? Протестите в Рим, Париж, Лондон и Вашингтон бяха израз на разбираем гняв. Водещи теолози и историци християни разкъсаха откритията ни на парчета. Наистина ли бяхме намерили Пилат? Не можеше ли да е всеки? Какво всъщност доказваше някакъв си надпис на саркофаг? Въобще можеше ли да се приеме, че писмата, които предполагаемо са били написани от Пилат Понтийски и Атик Сенецион, са достоверни? Те бяха продукт на време, пълно с апокрифи и фалшификати. Дори фактът, че историята, разказана от Атик Сенецион, потвърждава твърденията в послеписа на Пилат, не успя да убеди критиците ни. И двете писма най-вероятно представлявали координирана фалшификация, целяща да дискредитира това „гибелно суеверие“, както се изразява римският историк Тацит. Защо да вярваме точно на тези текстове? В Новия завет има писания, обявени за достоверни от безброй изследователи. Какво доказва автентичността на нашите писма?
И преди съм бил обект на критика. Нищо не можеше да разклати убежденията на вярващите. Повечето хора имаха нужда от нещо, в което да вярват. Богът или боговете — независимо дали ставаше въпрос за Господ, Зевс или Один — придаваха смисъл на съществуването. Даваха му посока. Нещо по-голямо от нас. Когато сме развили абстрактно мислене в зората на човечеството, митологиите са били сред първите неща, които сме измислили. Така се появили боговете, излизайки от невидимите си владения — могъщи планини, вековни дървета и не на последно място — обсипаното със звезди небе — и навлизайки в живота ни. Ние, хората, винаги сме почитали богове, като хиляди от тях вече са потънали в забвение.
Разклащането на религиозни представи никога не се приемаше добре. Защото какво би станало, ако Юда изобщо не е бил принцът на злото, а Пилат е станал жертва на длъжността си? Религиите не се оформяха от неоспорими истини, а от човешките култури и нужди. За някои от нас християнството представляваше митология като староскандинавската, гръцката и египетската. Но 2.3 милиарда души вярваха, че Бог е забременил девица и е позволил да приковат сина Му към кръст, за да може Той да умре, изкупвайки хорските грехове. Ако вярвахме в тази история, ни беше гарантиран вечен живот в рая. По-лоша съдба очакваше онези от нас, които вярваха в християнския Бог и сина Му толкова, колкото и в богове като Один, Зевс и Амон Ра.
— Какво ще правиш сега? — попита Анджелина рано една вечер, докато седяхме на терасата на вилата и вечеряхме. Бях ѝ разкрил типично норвежката концепция за рибни кюфтенца с бял сос, които тя опита с голяма доза скептицизъм и много кураж.
— Ще подремна.
— Имам предвид за в бъдеще.
Разказах ѝ за проекта, по който работех в момента. За произхода на староскандинавските богове и причината, благодарение на която вярата в тях толкова векове успяла да устои на напора на християнството, докато мисионерите му са привличали останалата част от света на негова страна.
— Вълнуващо — отбеляза тя.
— С няколко от студентите ми скоро ще заминем за Азов и Южна Русия. Нали знаеш, Кавказ, районът между Черно, Азовско и Каспийско море.
— Мога ли да дойда с вас? — попита тя.
Времето беше спряло. Морето бе в отлив и сред него плаваха купчини изгнили водорасли. Морето лениво се плискаше в гладките, полегати скали. Една рибарка изкряка, уморена от живота. Бил съм тук и преди, писал съм тези думи и преди, живял съм този живот и преди.
Размишлявах. Пишех. Веднъж някой каза, че съществували два вида археология. Историческа. И духовна: разкопките в мозъка.
— Татко? — провикна се Анджелина.
От очите ми рукнаха сълзи.
— Тук съм — изграчих аз.
— Къде си?
— Горе.
— Пишеш ли?
Да, ангел мой, тихо плета своята паяжина от думи и спомени.