Статистът

I

Трябваше да прекоси целия Париж с метрото, затова сложи всички стрелки на будилника си на шест и половина и освен това го спря, за да бъде сигурен, че няма да подмине часа. Пъхна под него поканата за снимки, за да не я забрави, и си приготви чифт бели чорапи и чиста риза. Не хвърли за пране тази от гърба си, беше носена само два дни и ставаше за още два. Лъсна обувките си, изчетка костюма си по дължина, ширина и дебелина, доразсъблече се и си легна. Тази вечер, на идване, нощта се подхлъзна на един необикновено мокър пороен дъжд и падна малко по-рано, отколкото предвиждаше прогнозата за времето. Заради това църковният календар се обърка с два дни.

От полунощ до три и пет се случиха изключителни явления: странно отклонение на стрелката на компаса, цъфтеж на западната хидравлична подпора на Айфеловата кула, невъзвратима буря на 239° географска ширина и диаболична среща на Сатурн и мъглявината горе вляво. Освен това, когато стана от сън, той не видя поканата под будилника и се наложи да вземе будилника вместо нея. В седем и половина слезе от последния вагон на метрото и трябваше да прекоси целия перон, за да излезе. На изхода, откъм будката за вестници, на чиято витрина се мъдреше натъпканата със слама глава на Президента Крюгер, спомен от войната с бурите, три момчета чакаха нещо до един контрабас и разни продълговати кутии в черни калъфи, със съмнителен вид.

Точно когато подминаваше групата, един тромбон успя да се измъкне и офейка с пълна сила, криволичейки край покритите с бели плочки стени. Той помогна да го заловят, после да го вкарат отново в кутията и реши, че денят започва добре.

Като излезе от метрото, трябваше да стигне до моста, да пресече реката и след като завие надясно, да върви двеста-триста метра покрай брега. Времето беше ясно и хубаво, с вълнения по повърхността на водата. Беше много рано и малко ветровито на моста.

Отдясно, на брега на един доста зелен остров, забеляза малка кръгла постройка с плочест покрив, поддържан от осем релефни колони, която човек би описал много по-сбито и точно, като я сравни с така наречения Храм на любовта във Версай, департамент Сен-е-Оаз. Къпещите се в пет следобед храбреци оставят там дрехите и добродетелта си.

Пътят се спускаше от моста към студията и по продължение на петдесет метра брегът беше задръстен с внушителни грамади от камъни. Несъмнено предназначени за незавършената облицовка на подстъпите на моста. Чувствителното спадане на реката разкриваше ивици излиняла трева и възчерен чакъл, омазан с разни нечистотии, сред които окаяни клошари търсеха насъщния с гега. Рибари в избелели сини дрехи и еспадрили размахваха вече развалени червеи пред трескавите риби, увесили нос.

На няколко десетки метри от него по тротоара изникнаха дървета и точно преди да ги изкорени пътьом, той видя портата на студията. Тя беше направена от две ламаринени тръби, занитени с метална лента отгоре, а отдолу — със земята, по която се вървеше и която образуваше четвъртата страна на рамката. Всичко боядисано в тъмнозелено, потъмняло от снежните бури и метеорите. Вляво се намираше по-малка врата, за пешеходци, през която той мина. В двора имаше красиво дърво, истинско, стари коли, по-нови и един кран, направен от медна тръба, свита под ъгъл и закрепена с въжета, останал навярно от корабокрушението на „Дюз“. В един ъгъл имаше и труп на лапландец.

В дъното на двора и малко вляво видя остъклената будка на портиера, до стенния часовник, и един дълъг коридор с ателиета и складове за декори от двете страни. След дванайсет метра коридорът завиваше под прав ъгъл и се разделяше на три, към павилион Б, към гримьорните и павилион А, а третият водеше към небето. На разклонението се намираше прожекционната зала и кабината на кинооператора, снажен хермафродит, който на дванайсет години изяждаше вече по пет телешки пържоли на всяко ядене. Голям стъклен похлупак увенчаваше всичко, а стените на коридорите, складовете и ателиетата не стигаха до покрива и това придаваше на ансамбъла вид на умален град, постоянно покрит, чудовищно стълпотворение, както би казал братът Емил Зола, единственият резултат от което бяха редките бози, които се оказват и вкиснати, като ги гледаш.

Преди да се стигне до гримьорните, вляво се виждаше бюрото на художниците, след това бърлогата на директора на продукцията, с неговата секретарка, синеока брюнетка, чиято кожа се белееше неприятно на кръста. Стаите за артисти и двете гримьорни бяха разпределени наоколо твърде неравномерно, за да може едно нефотограметрично описание да даде задоволителна представа за тях.

Такава му се видя студията „Синебрюан“.

Той срещна двама общи работници и застигна трети, по-дребен, облечен в същия цвят дрехи като предишните двама. Влезе при директора на продукцията, секретарката погледна поканата му, която в последния момент беше намерил в джоба под часовника, и му посочи неговата стая. Той излезе, пресече главния коридор и пое по друго напречно коридорче за стаите от единадесета до двадесета. Неговата беше 16-та и на още двама статисти. Тя беше тясна, с кремави плочки, две огледала, един умивалник и три силни електрически крушки, които осветяваха с глухо бръмчене една криволинейна част от пространството. Мивката от порфир и гуано грееше с блясъка на полираните си метални части, а запушалката не работеше.

Двамата му другари по стая още не бяха пристигнали. Той си свали сакото, сложи на една поставка куфара си, в който бяха чистата му риза и обедът, състоящ се от парченце маринован пескадор между две филии и два домата, упоени за всеки случай, пи в шепи малко вода от чешмата, тъй като гърлото му бе сухо и стържещо като гласпапир, и пак излезе, за да причака пристигащите.

Като се озова отново в главния коридор, се надяна на някакво развихрено лице, което му каза: „Минете на грим, докато няма никой“ и се отправи по вече споменатия главен коридор към вратата, на която висеше табела, даваща най-подробни сведения за артистичното и краснолюбиво предназначение на стаята.