Статистът

VI

Не даваха много време за обяд.

Събра спомените си от всичко четено в киносписанията и стигна до извода, че някъде има кафене, но първия ден не се осмели да отиде там съвсем сам. Отново пи от кранчето на чешмата и разсърденото кранче завъртя лебедовата си шия и го поля обилно. Той се задави и отиде до полицата, на която беше куфарът му, за да вземе кърпа, полицата се наклони и пусна куфара върху главата му, докато той, полусляп, се мъчеше да намери ключа му в джоба си. Другите бяха привършили с яденето и бързаха по коридорите и тъй като вече започваше да ги разпознава, откри, че са твърде много и се почувствува много сам сред шумотевицата, която идваше от прозореца. Успя да намери ключа, отвори куфара, изтри лицето си и се приведе в ред, преди да излезе.

По коридора минаваше Морьой, първият асистент на режисьора, в морскосиня риза, с навити до лактите ръкави. Беше слаб, тридесет и пет годишен, доста симпатичен и почти без коса.

— Скоро ли ще снимаме? — попита някой до статиста.

— Не веднага… още малко… и почваме… — каза Морьой, като извади от джоба си сгъваем нож, с който разряза като пакостник една от тръбите за парно отопление по дължината на коридора.

Статистът отново се върна в стаята и седна на един стол.

В осемнайсета стая музикантите настройваха инструментите си и се пробваха на няколко трудни ноти, когато се появи Коко Пури, композиторът на музиката на филма.

— Е — осведоми се Коко, — как е, деца?…

— Добър ден, господин Пури — каза диригентът, разбрал от опит стойността, която някои придават на изговарянето на собственото име след родовото понятие „Господине“, той често пускаше в ход тоя търговски трик.

— Добър ден, господин Савен — отговори Коко.

Коко нямаше повече от тридесет и пет години, мъничък, симпатичен, китарист поначало.

— Е, знаете ли какво ще свирите?

— Засега — каза диригентът — не го свирим. Изчакваме точно момента и само караме хората да танцуват една мелодия в по-бавно темпо…

— Да, това е за контраст, заблуда на противника — каза Коко, — донесох ви нотите на едно бавно валсче, английски валс, което бихте могли да свирите в този момент. Нарича се „Само ние двамата“, ще ви го изпея.

Той взе китара и изтананика мелодията, като си акомпанираше.

На втория път тромпетът и тенорсаксът изсвириха горе-долу темата и за по-весело я подеха в суинг. Това беше един от онези рефрени на Коко Пури, който ти се върти непрекъснато в главата и ти досажда в безлунните нощи.

Привлечена от шума, звездата Жизел Декарт скоро се появи на вратата на стаята.

— Ваша ли е музиката? — каза тя на Коко и му стисна ръката. — Бихте ли ми я изсвирили пак? — попита тя диригента с усмивка среден калибър.

— Ще се опитаме… — отвърна диригентът и спря за миг, да си поеме дъх, защото да свириш меко на тромпет такава остра мелодия изисква известно усилие и е равностойно на изразходването на около двадесет и осем калории — а през това време:…

— Не искате ли да свирите? Не сте много учтив — каза Жизел и се нацупи…

— Секунда само, ще ви я изсвирим, хайде сега! Не се сърдете!

— Вие подигравате ли се с мен! Отивам си…

И като даде този образец на своя мил характер, тя се отдалечи с гордо вдигната глава.

Те се спогледаха и след като се насмяха, както се полага, във фа диез мажор, подхванаха един стар семеен диксиленд и стаята, където температурата се покачваше от терца на терца, забълва огън и жупел.

Статистът чуваше всичко от своята стая и окончателно реши да се учи да свири на кларнет. В действителност на кларнет в момента свиреше пианистът, Жан Меркаптан3, защото пианото беше останало на снимачната площадка.

Шумът ставаше все по-силен и след всяка обща партия музикантите хвърляха от гърба си по някоя дреха. Зозо, контрабасистът, дърпаше бясно четирите корди на машината си и едри капки пот се стичаха по него. Най-после те спряха точно когато таванът се готвеше да се сгромоляса върху тях, за да сложи край на тая олелия.

Статистът стигна до главния коридор и отново видя Морьой, който се връщаше от кафенето. Той носеше под мишница свитък бумаги, търкаляше един обръч и весело си подсвиркваше.

— Сега ли ще снимаме? — попита статистът.

— Да… скоро… не закъснявайте — каза Морьой и изчезна към павилион Б, като изпълни с обръча ангелския скок4 на Жан дьо Булон.

Статистът направи няколко крачки в обратна посока и се озова редом с диригента и барабаниста, те си вървяха безгрижно и разговаряха за музика и литература.

— Наистина ли? — каза барабанистът.

Той се наричаше Клод Леон, по прякор Доди, и упражняваше благородната професия асистент по химия в Колеж дьо Франс.

— Така мисля! — отговори диригентът.

— Ще попреча ли?… — подхвърли статистът, когато се изравни с тях.

— Всъщност — попита диригентът — според вас има ли хубави момичета тук?

— И още как!… — каза статистът.

— Значи имате набито око, ерген сте, тогава какво чакате?

— Вие не сте ли ергени? — попита статистът.

— Не, женени сме и сме още по-заинтересовани… — отговори барабанистът, — но установяваме, че тук бездруго не си струва да изневериш на жена си…

— Тази е много сладка… — каза статистът.

Посочи една брюнетка, която минаваше, едра и добре сложена. Беатрис, с една дума.

— Вие — продължи диригентът — хич не сте луд. С какво се занимавате извън киното?

— Е, добре! — отвърна статистът. — Преди шест години напуснах гимназията и започнах като момче за всичко в една кантора.

— Елате, приятелю, ще ни разкажете за това на терена — каза диригентът, защото видя как останалите шестима от оркестъра изникнаха един зад друг от коридора.

И тримата забързаха заедно с другите статисти, които излизаха от стаите. Гримьорът идваше също, носеше малка металическа кутия, пълна с бурканчета и четчици за поправяне на грима, но изведнъж от нея излезе една мериносова чапла и гримьорът отскочи ужасен.

Те отново минаха през тежката метална врата, прекосиха задната част на павилиона и стигнаха до центъра на декора.

Дузина работници привършваха поставянето на една тежка машина, монтирана на гуми, чиято платформа носеше камерата, оператора Андре и свети Кристоф, покровителя на автомобилистите, влязъл, без някой да забележи, през една дупка на покрива. Андре, залепил око на визьора, въртеше камерата във всички посоки. Един флейтист с римски сандали на босо и сини памучни къси панталони, нисък, трътлест, със светлоруси коси и мустакат отгоре на всичко, плавно движеше количката според указанията на Андре. Свети Кристоф ги погледа малко, намери спектакъла за безинтересен и изчезна в златист ореол.

Осемте музиканти заеха местата си, подредиха се, както преди, на малкия подиум, предназначен за техните изпълнения.

Навсякъде имаше сталактити от теглено стъкло, закачени на гирлянди от невидими метални жици, а други извити стъклени тръби имитираха малки водоскоци около дебелия стълб близо до входа.

Скриптърката, средновисока блондинка, твърде безцветна, с телешко изражение, седна извън терена и започна да преглежда бележките. Статистите идваха при нея да уточнят какво се изисква от тях и се разпръскваха през декора, който сега гъмжеше от най-малко шейсетина шарени индивида.

Дьо Маргуя влезе небрежно, с отметната назад глава, както подобава на човек с неговото положение.

Оркестърът, за да минава времето, свиреше тихичко „От слънчевата страна на улицата“ и няколко статисти танцуваха.

Дьо Маргуя зае мястото на Андре пред визьора, провери ефекта на фарта и слезе от количката. Направи знак на Сципион да въдвори тишина и той я издействува с оглушителен глас.

— Начало! — изкомандва Дьо Маргуя.

Отекна звук на клаксон и прожекторите светнаха един след друг. Той се отправи към диригента.

— Ще ни изсвирите тихичко някоя мелодийка, за да ги накараме да танцуват, докато снимаме.

Савен направи знак на Патрик и на ритмичната секция и те засвириха „Само ние двамата“ във валсов ритъм. Но Дьо Маргуя ги спря на четвъртия такт.

— Ще ни приспите… Нямате ли нещо друго?

— Това беше предвидено от господин Пури — обясни Савен, любител на точността.

— Все ми е едно!… Впрочем целият този плейбек не ми харесва!… Ще наредя да се направи нов, този не се връзва достатъчно. Ще запишем с някой голям оркестър… Не, изсвирете това, което свирихте преди малко.

Савен изсвири първите два тона на „От слънчевата страна…“

— Отлично!… Точно това е!… И така, като кажа „стоп“… (той се обърна към статистите), оркестърът спира, а вие всички продължавате да танцувате.

Тогава се обърна към Робер Монлери и Жизел Декарт:

— А вие двамата тръгвате с велосипеда от отвора там, зад господин… китариста и минавате пред втория отвор в момента, в който камерата подмине диригента и когато аз кажа „стоп“… Първо ще го репетираме. НАЧАЛО! — изкрещя той отново.

Асистент-режисьорът се приближи до оркестъра с бурканче черна постна боя и боядиса гърба на китариста.

— Много сте прозрачен — обясни той, — вижда се прожекторът през вас.

Бюбю Савен (това беше братът на диригента) се съгласи, както обикновено, тоест без да си отвори устата и със съвършено равнодушен вид.

Всички статисти бяха застанали по местата си, едни на дансинга, други на бара, трети пред малката, издигната на нивото на оркестъра пещера. Последва миг на трескаво вълнение, муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

— Тишина! — измуча Сципион.

— Камера! — изкомандва Дьо Маргуя.

Един работник, въоръжен с клапа, се приближи до обектива и му показа въпросното животно.

— „Приятелят на госпожата“, 358-и–1-ви дубъл — обяви той и изчезна назад, шейкърът на бармана се раздруса на свой ред пред голямото око, забито в дъното на черен сенник.

— Музика! — изкомандва Дьо Маргуя.

Статистите започнаха да се клатушкат и с вид на познавачи се мъчеха, без въобще да поглеждат към обектива, да са в кадър, като по този начин закриваха, за негово голямо неудоволствие, диригента, който свиреше малко по-ниско от своите хора и предизвика ужасен фалш.

— Стоп! — изкомандва Маргуя.

Музиката спря изведнъж и отрязаната фраза тупна на земята като чувал с картофи. Статистите още танцуваха и тандемът тръгна, но не стигна до втория отвор. Чу се страхотен шум и смехът на Жизел Декарт, докато Монлиери се изправяше с мъка от пръстта на сандъчето с прекършен кучешки дрян. Тромбонът, оставен без надзор, се възползва от това и се изниза повторно.

— Прекратете! — изкомандува Маргуя. — Започваме отново.

Статистът беше седнал на една маса вляво, непосредствено до оркестъра, до Беатрис. Разтапяше се от щастие, защото щяха да го видят на екрана, и се възползва от прекъсването, за да захване с нея разговор, изпълнен с надежда.

— Това е забавна професия, нали? — каза той.

— Много слабо е платена — отговори Беатрис — и няма голямо бъдеще…

— Често ли се снимате?

— Да, доста често. Тук с оркестъра, е много сладко, но оня ден снимах един костюмен филм — „Полковникът“5, това е много досадно заради горещината, а и в паузите нищо не може да се прави.

— Преди шест години се наложи да напусна гимназията — каза статистът — и да започна работа. Първо бях момче за всичко в кантората на…

— Явно — каза Беатрис, — като нямам друга работа, ще правя това, за да си плащам обувките.

— Значи вие не сте професионална статистка?

— Не! Тук съм с връзки… но нищо не можеш да постигнеш, ако не спиш с някого, а това не ме интересува… Поне ако не си го избера.

Статистът се изчерви.

— Но за мъж — продължи Беатрис — смятам, че това е последната възможна професия. С другите никога не говоря, всички са идиоти. Мислят само как да те натиснат.

Действително тя караше човек да си мисли за това.

— Начало! — изкомандва точно на място режисьорът.

И клаксонът изписка отново като хремав унгарски гущер.

Статистите млъкнаха и заеха местата си.

— Камера? — изкомандва Маргуя.

Настъпи тишина.

— Клапа!

— „Приятелят на госпожата“, 358-и–2-и дубъл — обяви набеденият мъж.

— Музика!

Оркестърът започна отново „От слънчевата страна на улицата“.

Камерата се изтегли, после започна да се върти около оста си в панорама.

— Стоп! — изкомандва Маргуя, тъй като полето на кадъра току-що беше подминало диригента. Музиката спря. Този път тандемът тръгна нормално и закова пред входа на декора.

— Край! — каза Маргуя.

— Трябва да започнем отначало — каза Андре. — В касетата е нямало лента, сега забелязах.

Оркестърът започна петдесет и третия си хорус6 върху темата на „От слънчевата страна…“ и този път я уцели. Но мелодията вече им извираше от ушите и тромбонът се възползва от случая, за да избяга още един път от ръцете на собственика си и се скри под пианото, откъдето го изкараха с ритници.

Един статист каза на една статистка:

— От Коко Пури ли е музиката на филма?

— Да — отговори тя.

— Не е лоша тая мелодия…

А диригентът чу и припадна, защото всички знаят, че „От слънчевата страна…“ е от Римски-Корсаков.

Статистът се канеше да поднови разговора с Беатрис, твърде зле започнат, трябва да си признаем, но тя стана и отиде при музикантите, мнозинството от които й изглеждаха на висота. Един реквизитор се отправи към ъгъла, където статистът все още седеше.

— Изпарявайте се — каза му той, — трябва да сложа една тенджера на вашето място.

— А, така ли? — попита статистът.

И се махна, за да не бъде сварен.