Статистът

IV

Точно след разширението на голямата площадка с акумулиращия нагревател коридорът свършваше с „Грим — статисти“ и стаите от № 4 до № 8, после завиваше под десен ъгъл наляво, явно противоречие, резултат от което бяха стаята „Грим — звезди“ и гримьорната на изпълнителката на главната женска роля Жизел Декарт, висока слаба личност с кестенява коса, леко нацупено лице, макар и твърде младо, непостоянен характер и най-големи претенции. В края се издигаше първото светлинно табло „ТИШИНА“ с големи букви, после коридорът отново влизаше във владение и се връщаше надясно, където се виждаше голяма блиндирана врата, ново табло „ТИШИНА“ и думите: „Павилион Б“. Надморската височина чувствително се повишаваше и един барометър по всяка вероятност би дал възможност да се узнае какво ще бъде очакваното време, но не и денивелацията, тъй като тя беше резултат от вертикалния трус, който статистът усети, като прочете „Павилион Б“ върху блиндираната врата. Той се напъна, бутна я и се озова сред смесица от мирис на насечени дърва, разсеяна светлина и прясно забъркан гипс. По земята се влачеха кабели. Отляво различи гърба на декора, храсти в сандъци, изобразяващи зеленината, купища необработени дърва с мръснобял цвят, навсякъде нацвъкано с гипс; летви, телени мрежи, прозорци, скелета, въжета, резервни прожектори, на стойки, на колела, кръгли, квадратни, шестоъгълни и всичките обемисти. А също и работници. Трябваше да заобиколи декора, за да се доближи до снимачната площадка, изкачи, после слезе по две стъпала и се озова в пещерата.

От всичко това лъхаше непогрешимата миризма на хубава боза, тъй като този добре поддържан декор означаваше опитен продуцент, но статистът надушваше само смущаващия опиум на бъдещата слава, който запуши ноздрите му.

Между другото забеляза, че решетките от ковано желязо, които стоят така истински в суперлуксозните продукции, се правят с малко средства от огънати и съединени дървени летвички и си помисли, че за бъдеще може да извлече полза от това.

Декорът, с овална форма, възпроизвеждаше интериора на шикозно кабаре, в измислен град с минерални води. На хоризонта — ниша със сталактити, обзаведена като бар. После, като се завъртиш по посока на часовниковата стрелка на обикновен ръчен часовник — едно повдигнато ниво, представляващо малка нелепа пещера с прожектори в нея. После подиумът на оркестъра. Широки отвори, зад тях прожектори. Няколко маси и столове, главният вход, където той стоеше в момента, дебел стълб, друга издигната част, маси и столове, леко издадена напред зона, украсена с розови хортензии, където беше масата на звездите, още един дебел стълб, свързан с първия чрез аркада от гипсова арматура, и други маси и столове до бара, при който се връщаме.

Празното пространство в центъра оформяше дансинга.

Най-горе, върху обрамчените с мрежи осветителни мостове, прожекторите, загасени в момента, строго очертаваха терена с петдесет и два съгласувани лъча. Редуваха се голям, малък и така нататък. Вътре в тях, зад всяко стъкло, подкастрено ала Френел от фризьора на студията, се виждаше, ясно увеличено от оптиката, малкото човече, което прави светлината.

На пода имаше други прожектори на стойки, различно високи, снабдени с бленда за измерване на светлината в дециграмове, нагласена да не превишава смъртоносната доза.

Статистът установи, че сродните му души не бързат да дойдат и се запита какво ли означава това. Леко смутен от величието на мястото, той се отдръпна от входа, прекоси ивицата със стърготините, които имитираха пясък, заплете се в един кабел, падна, изправи се и седна на една куца маса, чието място не беше там, но тя си стоеше невъзмутимо. Беше се оплел в кабела и се бореше с него с последни сили, но кабелът също се бореше и го превъзхождаше по дължина. Все пак той го притесни, като успя да го върже на възел, и кабелът се вдърви и се отдалечи, като изплю три електрически искри. Статистът изпитваше болка, в плачевно състояние се добра до стаята си, като пътьом се възхити на големия столитров пожарогасител, който не беше забелязал преди, и го погали с ръка, за да станат приятели.

Уцели коридора и се осмели да запита една статистка в къса, съвсем обикновена рокличка — Жаклин беше името й, а мъхът над устните — отличителният й белег.

— Значи няма да снимаме?

— Не, разбира се — каза му тя. — Декорът не е готов.

— Но въпреки това изглежда добре… Оттам идвам…

— Слушайте какво ви казвам! Обзалагам се, че няма да започнат снимки по-рано от следобед… Тук винаги е така.

— Снимали ли сте вече тук?

— О, да… По-лошо е от Бианкур, тук винаги е хаос.

— Преди шест години — каза статистът, — след като напуснах гимназия, бях принуден да работя, за да живея…

— Навярно сте се занимавали с много неща оттогава — прекъсна го момичето.

— Да, но намирам, че да бъдеш спомагателен артист е хубава професия.

— Старият Марне ви научи на този термин, нали? — каза тя. — Наистина ли смятате, че тази професия е толкова хубава?

— Когато започнах да работя, преди шест години каза статистът, — …

— Аз — заяви тя — всъщност не съм статистка. В момента мъжът ми е мобилизиран и се занимавам с това, за да ми минава времето… Виждате ли онзи висок рус мъж там? Това е режисьорът, Жозеф дьо Маргуя1. Той е много…

— Харесва ли ви?

— Не си падам по лягането. Впрочем той сега е с малката Жинет… Повярвайте ми, това не е особено приятна професия.

Тя се отдалечи, тананикайки си, а статистът остана да стърчи по средата на коридора. Малко го беше срам, че е само статист, но се погледна в огледалото и духът му подскочи много нависоко.

В коридора все така цареше известно оживление. Другите същества, външно прилични на статисти, никак не бяха забавни, често вървяха по двойки, пропити с някаква споделена претенция, и със самодоволен вид, който единствено ги занимаваше. Един от тях дори не бе имал нужда да минава на грим. Беше силно загорял, със светло сако и шалче с цвят на естествена коприна, между 38 и 40-годишен, вонящ непоносимо. Те нарочно си придаваха тайнствен вид, пълен с намеци.

Сутринта си минаваше, а снимките не започваха. Все пак малко преди обед започна някакво движение напред-назад и лека-полека всички се явиха на терена.